Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

ЦЕНТРАЛНА ТУРЦИЯ, МАКЕДОНИЯ И ГОРНА АЛБАНИЯ

 

14. МАРШРУТ ОТ ЕГРИ-ПАЛАНКА ДО ДУРАЦО И СКУТАРИ ИЛИ ОЛОН В АЛБАНИЯ. ПРЕЗ КАРАТОВА, ИСТИБ, МОНАСТИР И ЕЛБАСАН

 

Пътят от Егри-Паланка до Каратова се спуска в продължение на две левги по Егридере-Су (на сръбски Крива-Риека), където се излиза от тясната долина и се влиза в басейна на Страцин. Малко след уединения Таш-Хан (странноприемница на камъните), който се намира на това място, се насочихме на югозапад, а след това — на юг през пусти възвишения, тук-таме покрити с малки гори. Единственото село Кавакли [247] се намира близо до този път. Трябваше непрекъснато да се изкачваме и слизаме, защото пътят пресича посоката запад-северозапад — изток-югоизток на хребетите и минава по пресечени от урви склонове, а високите планини [248] остават на изток и югоизток. Тези планини със заострени върхове трябва да имат повече от 2000 фута край пътя, а най-високите им точки към Каратова според г. Викенел се наричат Вуковица. На запад заоблени била посочваха друга планинска система с трахитична и терциерна почва. Между тези два вида планини се влива Егридере-Су, която достига Вардара през няколко последователни клисури, като минава северно от ниското плато Мустафа-Оваси и приема водите на Страцин. Отдалече можехме да проследим голяма част от течението на Егридере-Су, но не видяхме сливането ѝ с Вардар, което трябва да се намира над Капетан-Хан според думите на българите от Каратова и според г. д-р Гризебах. Освен това покойният г. Вазоевич ни уверяваше, че никоя по-голяма река не пресича равнината Мустафа (Мустафа-Оваси на турците) между Истиб и Сарпиаки [249] (?) или Велика-Риека на Команово. Ако Егридере-Су не се вливаше там, то тя би трябвало да продължава до Брегалница, което не става.

 

Пътят от басейна на Страцин до Каратова е прокаран по източния край на планински склон и там по малка пътечка се минава през дъбови горички доста високо над дъното на вдлъбнатината. От друга страна, там може да се възлезе постепенно до 1/4 левга от Вук-Хан [250] (странноприемница на вълка), която се намира на около 2600 фута височина. През първата част or този преход долината, през която протича Егридере, дава възможност да се видят планините оттатък Вардар. Така ние видяхме най-високите хребети зад Монастир и между този град и Ускуб. На едно място дори можахме да различим Шар.

 

Вук-Хан е отделен от най-високата част на прохода (2600 фута) от доста дълбока урва и след като веднаж се стигне до този окаян подслон, остава само около половин час стръмно спускане до коритото на Браониста [251]. Дотам цялата местност е дива, селата, ако има такива, са скрити в долинки, само тук-таме в далечината се виждат ниви, без да се забелязват жили-

 

361

 

 

ща. Под Вук-Хан обаче пътеката се вие между обработени ниви и лозя. Лозята, засадени на вулканична червеникава почва, дават извънредно силни червени вина.

 

Браониста, чието корито върви приблизително в посока мi ток-североизток — запад-югозапад с широчина 400 до 500 фута, се влива в Крива-Риека, т. е. Егридере-Су. В подножието на склона има малка махала, където се пресича потокът и оттам до Каратова има четвърт левга. Покрай северната част на долината продължават лозята, но на юг планините са по-висо ки и стръмни, само тук-таме с дъбови горички. На една левга западно от Каратова билата им се снижават, почвата от трахитен белезникав бигор им придава странен вид и склоновете им са покрити с отломки.

 

Каратова е обградено само с ерозирани порфирни скали, сивкави или синкави и оголени. Всички гори са изчезнали отдавна поради оловните леярници. Североизточно от града сред твърде полегатото било на планината се вижда малък отделен връх, а един друг, по-незабележим — на юг. Освен това този град изглежда, като че ли е разположен в разцепен кратер, понеже е построен в котловина, отворена само към запад. През нея минават три малки потока, които през лятото пресъхнат и са обградени с отвесни скални стени. Отделните квартали на този странен и неправилно разположен град са свързани средством мостове. При влизане в града се намира конакът на аяна — много разнебитена къща, в по-голямата си част от дър во. Недалеч от нея са високите пещи за извличане на сребро от оловото, което се добива на 1 1/2 левги южно от града. (Вж. моята Turquie, т. 3, с. 59.) В самия град трябва постоянно да се изкачваш и слизаш. Останки от стари каменни сгради, развалини от джамии и басейни свидетелствуват, че този град е много древен. Повечето къщи, изградени почти изцяло от дърво, изглеждат извехтели и много често са пълни с дървеници поради голямата горещина в тази котловина, запазена от северните и североизточните ветрове. Има няколко малки джамии и през 1836 г. там строеха една християнска черква. Населението трябва да възлиза най-много на 5000 или 6000 жители, които са предимно българи или мюсюлмани.

 

Настаниха ни в толкова мръсна къща, че предпочетохме да прекараме нощта на открито в едно лозе, отделено от нашия конак с толкова дълбок поток, че трябваше да направим голяма обиколка, за да отидем от къщата до стана ни. За съжаление в лозето имаше малко хоризонтални места, така че това се отрази на постелята ни. Освен това едно куче ни беше забелязало в тъмнината и скоро ни оглуши такъв концерт от лай, какъвто досега не бяхме чували. Всички кучета от града се бяха насъбрали от другата страна на потока и единствено изгревът на слънцето ги накара да замлъкнат.

 

Тъй като в Каратова прекарахме един неделен ден, спокой-

 

362

 

 

но успяхме да проучим населението на града и околностите му. Сред множеството български селяни се разхождаха няколко турци — спахии, някои от които, минавайки край нас, с тих глас ни почетоха със званието гяури. В това отдалечено място на Македония вероятно за пръв път виждаха европейски шапки като нашите. Българите в този край, както и в Горна Мизия, носят на главите си бели кърпи, завити като тюрбани. При това те изглеждат твърде добри хора, противно на това, което гопореха за тях господарите им. Единствени те обитават непознати още долини, скрити в гористите обширни планини между Каратова, Егри-Паланка, басейна на Бистрица, Костендил, Стримон, Джумаа, Крешна и Плашкавица-Планина. Без съмнение жителите на тази част от Македония в случай на въстание ще образуват едно ядро за нападение и отбрана, защитено от дивите, гористи планини, пресечени от многобройни долини в разалични посоки. Така те биха се присъединили естествено към въстаниците от Родопа, като същевременно поддържат връзка посредством планините Егри-Паланка и Курбечка-Планина [252] със сънародниците си от Трън, бреговете на Сукава и Морава, Ширена-Планина и дори от Стара-Планина към Нишава. Досега тези планини, както и Високият Балкан, и планините северо-североизточно от Дибре са били главното убежище на хайдутите, т. е. недоволните славяни [253].

 

Потеглихме за манастира „Свети Отац” [254] заедно с първенеца на християните от Каратова, който ни се стори интелигентен българин. Веднага щом излязохме от конака, започнахме да се катерим по оголения южен склон на планината, чийто връх достигнахме след 3/4 час. Върхът Буковача остава източно от Прохода и изглежда най-високият връх около Каратова. Името му, произлизащо от бук, говори за горите, с които тези планини са били обрасли в миналото. На североизток се различаваше ясно отделният заострен връх Лисец, а на запад се виждаше Само източната страна на големия връх, намиращ се на една Левга под Каратова. Отсам хребетите, образувани от голи скали и издигащи се на 2844 фута, пътувахме по безводно плато, където се намираха рудници за серно среброносно олово. (Вж. моята Turquie т. 1, с. 377 и т. 3, с. 61). Оттам се спуснахме в една долина по пътеки, които описваха големи обиколки, минахме през отточната галерия на мините и неусетно слязохме в плодородната и обработена долина на Шома, където се намира българското село Блисенец, или Блисенци [255], близко до чийто западно-югозападен край е разположена българската махала Лесново, или Лесно, и въпросният манастир.

 

Манастирът [Св. Отец] се състои от доста високи стени в квадратна форма, които заграждат два двора. В първия двор си пристройките, а във втория — едноетажният манастир, приемната за чужденци, малка черква, градина и чешма с отлична вода. Там живее игуменът с 6 до 10 монаси. Приемът, кой-

 

363

 

 

то той ни оказа, ни хареса още повече, тъй като прекарахме при него първия ден, през който можеше да се яде блажно след 40-дневни пости. [*] Недалеч от манастира на югозапад се на мират големи кариери за отличен вулканичен кремък, който се изнася в голяма част на Македония и е също като кремъка от северна Унгария. Разположението на манастира е много живописно, защото той се намира в южния край на Каратовската планинска верига и се възвисява над обширна хълмиста и равнинна местност на юг и югозапад, където текат Слетовска-Риека [256] и Брегалница. По-далеч на юг се издига висок горист хребет, който в същност е западно продължение на Перин-Даг и се нарича Плашкавица. От друга страна, пълната липса на дървета намалява значително удоволствието да се намираш по тези места. Както и другаде, поради небрежността на хората и козите цялата горска растителност е била унищожена. За да се предпази човек през лятото от слънчевия пек, трябва да се крие под чардаците, т. е. балконите, и да очаква с нетърпение полъх на свеж въздух.

 

Трябваше ни цял час, за да слезем от манастира по стръмен и виещ се път в напълно обезлесената и обработена дели на на Злетовска-Риека, която се влива на 2 3/4 левги от Слетово (изведено от „слезти” или „шлиести” — слизам) в Брегалница при Уарцие [257]. Тази твърде разширена вдлъбнатина е широка около една левга и на запад е ограничена само от ниски възвнше ния с леко полегати склонове. В нея има многобройни села чиито имена, особено на отдалечените от пътя дори не успяхме

 

 

*. От ранни зори черквата и околностите ѝ бяха заети от селяни, които не пропускат никога да дойдат на тези тържества. Следобеда момите от селото, пеейки, изпълниха танци, които монасите не пропуснаха да наблюдават, както и нашите турци. Те дори ни обърнаха внимание, че някои хубавици липсват, тъй като били на 30 и 40 левги в околността на жътва. Вечерта се изпиха не една стомна вино и нашите прислужници заедно с българите и дори един турчин танцуваха при звука на гайда. Нашите османци също прибавиха към ракията забранения нектар и въпреки сннаходителността на монасите, нашият водач, булюкбашията, има нахалството да дърпа брадата на един от тях, който не бил изпълнил бързо нарежданията му за голямо възмущение на присъствуващите. Впрочем на този човек би могло лесно да се прости не твърде голямото му приятелство към иноците, като се знае, че той е бил богат собственик в Гърция и Колокотрони му отнел не само имуществото, но и избил почти цялото му семейство. Такава е била твърде често сляпата и неполитична мъст, на която гърците са се отдали, и раните, оставени от нея, не са могли да бъдат излекувани от никой протокол на Великите сили. Вместо да осигурят справедливи обезщетения на турските собственици, които не дължаха всичките си имущества единствено на грабителство и изнудване, гърците платиха на Портата една сума пари, като осъдиха вкупом добрите и лошите да загубят имота си. Така управлението на гръцките държавни имоти, както и алчни началници си присвоиха тази плячка. Като ни изброяваше нещастията си, този турчин като че ли изпитваше някакво облекчение, защото виждаше, че поне всички безпристрастни хора в Европа познават така добре, както турците, какво струват така наречените безкористие, патриотизъм и човечност на повечето прочути гръцки водачи като Колокотрони, Гривас [258] и други капитани на клефтите.

 

364

 

 

да научим. Когато на картите е отбелязано, че в района на Саратова има стотина непознати села, вероятно се разбират селата от тази долина, Браониста, Егридере, и долините, спускащи се от билото на Каратова към Вардар. В действителност това са най-големите котловини и в тях трябва да има много по-многобройни села, отколкото малките махали, които може да се видят тук-таме из планините, както например тези югоизточно от Егри-Паланка. Положително трябва да има голям брой села, скрити особено между Каратова, Костендил и Стримон, и том има още неоткрити долини освен тези при изворите на Герлена, приток на Бистрица.

 

Пътят се придържа към десния бряг на Злетовска-Риека. На 1 1/4 час от манастира оставихме вляво Слетово, на 3/4 час по-нататък — Трипотанци, а на 1/2 час след Лепобеотци [259] — две села край левия бряг на потока. На 2 3/4 левги от манастира минахме край село Жиуновце [260], на 1/2 левга по-нататък — край Пишица, и видяхме на изток край левия бряг Жижиаици, по-надясно — Уарцие. По тези места забелязахме с ужас в един ров кон, изяден от мухи, но още жив, въпреки че не можеше да ходи, поради липсата на един крак. Жителите предпочитаха да го оставят да умре така жалко, вместо да го убият.

 

Като продължихме да слизаме почти неусетно по черна глинеста почва, стигнахме през Крупиштие в долината на Брегалница, която тече от изток на запад и напоява хубава котловина, широка най-малко 2 левги. На юг се издига величествено Плашкавица или продължението на Перин-Даг, което отделя тази долина от долината на Струмница. В началото на юли още се забелязваха малки снежни точки над големите букови и борови гори от северната страна на някои върхове в тези планини, които на някои карти са означени погрешно като Егрису-Даг. Височината им трябва да възлиза най-малко на около 5000 фута.

 

Долината на Брегалница е напълно обезлесена. Единствените дървета се намират край кладенците, служат като места за отдих и се виждат отдалеч, тъй като страната е съвсем равна. Навсякъде групи от весели жетвари — българи, работеха по нивята и тук-там спахията или негов агент идваха да проверяват броя на сноповете. Между Карбинце [261] и Церко-Карбинце по южния бряг на Брегалница и на около 3 часа от Истиб пресякохме тази река през брод, тъй като през лятото тя не е дълбока и е широка около 100 стъпки. Продължихме да се приближаваме към Истиб по равно през Таренци [262] и Кара-Орман (черната гора) по хубав коларски път. Село Баолван [263] се вижда на 1 1/2 часа преди Истиб край северния бряг на реката.

 

3/4 час преди града стигнахме бреговете, отделени от града от оголени терциерни хълмове. На 1/4 час от Истиб видяхме, че идват да ни посрещнат двадесетина конници — турци и българи. Научили за пристигането ни от хората, посетили мана-

 

365

 

 

стира предишната вечер, и аянинът беше пратил да ни приветствуват, докато първенецът на християните и други знатни лица се бяха присъединили към турците, за да ни почетат с добре дошли. Настаниха ни у един богат българин в две хубави стаи с дивани и хубави килими и собственикът през цялото време се отнасяше към нас с най-голяма любезност. Старейшината на християните беше поканен на вечерята и се пяха славянски песни, както при всички подобни случаи.

 

Истиб, на 590 фута височина, е значителен и промишлен град. Трябва да има 15 000 до 20 000 жители, повечето християни. Има няколко хубави джамии, многобройни чешми и доста голям базар, тук-там покрит с дъски. Като характерно за турския живот може да прибавим, че се виждаха асми, а сутрин намирахме деца, които още спяха посред една уличка на пазара — прохладно място за прекарване на нощта Градът е разположен амфитеатрално в кръг сред котловини, притисната между планините. На северозапад има една сиенитна могила, висока 500 до 600 фута, над която се издигат развалините на стара крепост [264], на изток — хълмове, на юг — по следните склонове с най-голяма височина и на югозапад — една стръмна планина. Реката Истиб [265] пресича града и в западната част има широко легло, в по-голямата си част пресъхнало през лятото. Тя тече от изток към запад и се влива в Брегалница пред градчето Новосело (ново село) на около половин час западно от Истиб. Мюсюлманската част на града изглежда съсредоточена предимно на югоизток по склона на възвишенията — поне там се намират големите джамии.

 

Отидохме да посетим аянина заедно с първенеца на християните, който, като видя, че ние седнахме, сметна, че „отурунуз” [266] на пашата се отнася и за него и седна на дивана до нас. Аянинът обаче веднага му заповяда да заеме положението, което му подхожда, т. е. на колене. Това накара нашия човек да се изчерви и би учудило онези, които не са свикнали с турския церемониал. Чиновник, ако не иска да загуби службата си, по-трудно би могъл да не го спази, отколкото частно лице. Освен това по тези места непропорционалният брой на християните по отношение на отоманците изглежда, че даваше увереност на християните. Една искра би била достатъчна да възбуди бунт в подобни области, но необходимо беше още тези работливи жители да съзират поне някаква вероятност за успех.

 

Посетихме минералния сероводороден извор на Новосело с температура 54 до 55°С. Това градче изглежда, че беше обитавано единствено от християни-българи, цинцари или гърци, и малко евреи. Тъй като знаеха за пристигането ни, цялото се лище се вълнуваше, следваха ни на тълпи — толкова голямо беше удоволствието на тези християни да видят за пръв път братята си в Христа, облечени съвсем по европейски. Никой не

 

366

 

 

си спомняше да са минавали такива чужденци. Като прекосихме за втори път това голямо градче с около 1500 жители, купихме си праскови и търговецът настоя решително да ни ги даде подарък, тъй като нямаше да ни развали една монета.

 

Новосело е разположено на малко плато в северното подтикне на планина със стръмни склонове. Брегалница, протичащи от север на юг между скалисти възвишения, високи 500 до 100 фута, се слива с Истиб, обикаля градчето от изток към запад, и го отделя на запад от стръмните брегове, където се намира минералният извор. Голям дървен мост прехвърля реката, която продължава да тече от юг на югозапад през малки проломи и според г. Викенел на 3/4 левга от Истиб, или на 1/4 час от Новосело, в нея се влива Плакавица, спускаща се от и минните на югоизток. Като си проправя път между малки хълмове южно от пътя Ищиб — Пепелища (Пепелиста на картите — от „пепео”, пепел), Брегалница се влива във Вардар доста далеч на юг от това село, защото ние не можахме да видим устието ѝ. [*] Тъй като по този мост минава също пътят за Кюприли и за Неготин, насочихме се към последното селище. След като се заобиколи южният край на малкия скалист хребет западно от Брегалница, се пътува през неширока равнина, съвсем слабо вълниста и отчасти обработена. Вдясно на 1/4 час от Новосело остава махалата Рибник. Там видяхме две чешми и селото Драва [267] в подножието на височини, както и поток със същото име.

 

След това трябва да се прекосят доста високи хълмове, слабо залесени, издигащи се на около 1400 стъпки височина или на 900 фута над Истиб. Г. Киперт ги назовава с името Серта [268], но не знаем на какво основание. После се слиза в тясна камениста долина, където чакълестото корито на потока служи отчасти за път. Срещнахме един дервиш със зелена чалма на магаре и с едно малко момче. Тъй като бяхме размътили водата на един извор, когато поихме конете си, светият човек, който искаше да пие вода и се измие за молитва, така се разгневи, че нашият гавазин бе принуден да го усмири със заплахи. При това грешката беше наша, защото ние положително бяхме проявили голяма неучтивост. Излязохме най-сетне от тази клисура, която продължава към Вардар, оставихме вляво махалата Радиреджепли (?) [269] и като отминахме гроба на Шеоба, изкачихме се на ниски и безводни плата, за да слезем накрая почти неусетно в плодородната Вардарска долина. Полета с памук и с багрилно растение заемаха околностите на голямото българско село Пепелища. Трябваше ни близо 3/4 час да прекосим ниския и обработен бряг на Вардар и преминахме

 

 

*. Относно течението на Брегалница се различаваме значително от г. Викенел (Вж. Mém. Soc. geol. Fr. 1842, т. 5, p. 231 и 236). Г. Киперт е следвал указанията на г. Викенел и го посочва северно от пътя ни край Вардар.

 

367

 

 

реката с удобен сал. Отсрещният бряг е обграден с малки глинести скали. На юг се забелязват планините, които по-нататък стесняват Вардар, на югозапад — планините по течението на Церна, или Черна, и на запад — село Криволак и високата планина Бабуна.

 

Коларски път се спуска край Вардар и води до село Неготин, разположено в Тиквешка околия (на сръбски Тикваш) на 1/2 левга от Вардар и край един от малките му притоци. Аянинът на селището настоя да приемем по чаша кафе в окаяния му диван, до който се изкачихме по стълба и клекнахме на рогозки. На 1 1/4 левги от Неготин, на 550 стъпки височина е голямото градче Кавадарци, което е разположено по-напрод в обширната котловина, през която тече Белица или Велиша (на цинцарски Велища, на турски Велиджа) и заедно с Черна напояват обширната низина между планините Призриндже [270] и Бабуна (Бабуса на картите). По време на минаването ни през юли широкото корито на Велица беше почти пресъхнало и дори изглеждаше, че през лятото там не тече вода освен при бури в планините. Между Неготин и Кавардаци (произнасяно също Кафадарци, на турски Кафадан [*] се срещат селата Марина и Глисич. [271]

 

На 1/4 час преди Кавадарци пътувахме спокойно сред обработена земя и се възхищавахме на красивите форми на нисоките планини южно и южно-югоизточно към Демир-Капу, когато видяхме да идват насреща ни двадесетина конници — турци и християни, както в Истиб. Сега бяхме в района на пашалъка Монастир и се учудихме, че без да сме видели пашата, продължаваха да ни приемат, както беше разпоредил пашата на Ускуб в своя пашалък.

 

Побързахме да изкажем почитанията си на аянина Исмаила. Той отсъствуваше, но му бяха съобщили за пристигането ни и докато брат му ни оказваше почестите на селямлъка си, дойде. Тези господа и двамата бяха хубави мъже, жилището им — разположено източно от Велица, беше просторно и диванът им добре проветрив за горещия климат през лятото. След като се оттеглихме, нашите хора, навикнали в пашалъка на Ускуб да получават от аяните овес и сено за конете, имали неучтивостта да поискат същото от тукашните власти. Но аянинът направо заявил, че нашият ферман не определя нищо подобно. Изпратихме нашия татарин да предаде извиненията ни и грешката на слугите ни. Това недоразумение се дължеше до голяма степен и на нашия азиатски и неучтив татарин, защото обикновено куриерите познават добре пашите и аяните, които са щедри, гостоприемни или скъперници, богати или бедни и с тях човек никога не се излага на опасност да направи такива

 

 

*. Има едно село Кавадар близо до Ягодин в Сърбия.

 

368

 

 

груби грешки. [*] Кавадарци е малко, предимно българско градче, което брои най-много 2000 до 3000 жители. През него пропича планинската река Велица.

 

Пътят от Кавадарци за Прилип прехвърля по полегат наклон хълма Шивец, който разделя Велица от Черна, или Церна (турски Кючюк-Карасу — дума, от която картографите са направили Сарагул). Спускането е по-стръмно от изкачването и това възвишение напомня варовиците със сладка вода в околностите на Париж и също така е голо. Красиви планини с големи варовични върхове и дълбоки проломи ограничават хоризонта твърде близо на юг, където г. Киперт поставя един връх с име Шешкова. Черна тече в обработена долина, тук-таме засенчвана от орехи или други храсти. Тази река изглежда, като че ли излиза от тесни и големи проломи или цепнатини право на юг. Развалините на Стоби тук посочват може би съществуването на древна крепост за охрана на тази клисура. Реката е достатъчно дълбока и широка и е необходим голям дървен мост за пресичането ѝ. След като тече продължително от юг към север, тя се влива във Вардар от запад към изток.

 

Край моста на Черна на източния ѝ бряг се намира селото Возарце (турски Возадже), наречено така по думата „возар”, кмито означава веслар, поради сала, който в миналото е имало тук. На отсрещния бряг пò на север е Розаман. Отсам тази река навлязохме в долината Раец, която е обработена и заградена с малки възвишения. След 1 1/2 левги се спряхме в един хан, ла да пием вода. Бяхме стигнали до началото на клисурата Девол (дявол) или Вариш-Дербенд, заградена с варовични пластове, които изглеждаха като изрязани с нож — толкова отвесни бяха стените на този напречен процеп изток—запад, който имаше вид на врата. Голям поток, вливащ се в Черна, заема цялото дъно на този проход, който се преминава за четвърт час и в случай на война би служил най-малкото за пост, както един от пътищата за Монастир.

 

След като отминахме този твърде живописен и отчасти горист хребет, намерихме се в много широка долина. Сред храсталаци и ливади тук-таме се виждаха ниви. Спуснахме се в една твърде дълбока урва с посока север — юг или североизток-югозапад и се изкачихме към малка теснина, където пътят е трудно проходим за каруци и според г. Викенел носи съвсем определено името Вариш-Дербенд. От тази точка на около 1500 фута височина различихме на юг горната част на дълбокото и обградено със скали легло на потока, който се влива в голямата клисура, като тече първо от юг на север или от югоизток

 

 

*. Мястото за пренощуване в Кавадарци беше едно от най-мъчителните, защото буквално не знаехме къде да се денем, за да избегнем паразитите от чардака. Един от нас си легна върху една бъчва. Първо се бяхме събрали и средата на двора, но по-късно отидохме да завършим нощта в една съседна нива въпреки невероятните разкази за хайдути, грабещи из полето.

 

369

 

 

на северозапад, а след това от запад на изток. От другата страна на изток под нас беше долината Трояк, чието дъно беше заето от същия поток Раец, течащ от запад към изток и заграден между скалисти стени. На север тази котловина е затворена от сиво-белезникавите скали на коничните върхове Козяк или Козак [272] (от коза). На север-северозапад е подобният връх Белиак (от бяло), а на юг и запад се издигат гористи планини.

 

За да се стигне до разпръснатите къщи и хана Трояк [273] (троен поради срещането на три пътя), се пътува по плато, граничещо на север с потока, и отчасти покрито с пасища. През време на този преход от 3 1/2 часа, след 1/2 час вдясно от пътя остава махалата Топлиц, а след 1 1/2 час на отсрещния бряг на Раец — махалата Радобил. Странноприемницата Трояк е точно на юг от върха Козяк, откъдето един проход продължава от потока в долината. В тази котловина се намира постът и ханът Трояк, където има чешма с много студена вода. Тъй като нашите хора бяха пристигнали преди нас, не ни оставаше друго, освен да седнем на масата, което е рядко удоволствие в Турция, където обикновено трябва да се чака, докато приготвят яденето. След това всеки трябваше да си търси подходящо място за спане, понеже чардакът не беше достатъчен за всички нас. По продължение на прохода имаше пещери и се опитахме да се настаним там, но тъй като те бяха използувани като обори за овце, мушичките правеха престоя там непоносим. Горичките край странноприемницата изглеждаха най-подходящи.

 

От Трояк до прохода Плеват [274] (от „пледят”, широкоплещест?) пътят се изкачва постепенно по левия бряг на потока, който се изкачва на юг. Нивите изчезват, минава се през поляни и се стига до камениста почва с кристални шисти. На четвърт час под прохода и в югоизточното подножие на връх Козяк блика хубав извор под сянката на няколко дървета. Оттам се вижда, че потокът в долината идва от юг и югозапад, един пролом трябва да го отвежда в равнината на Монастир, какъвто е случаят с Плеват в обратна посока. Казаха ми името Бела-Вода [275] за едно село, намиращо се на югозапад.

 

При планинския прелез на 2684 фута височина и на 1 1/2 часа от Трояк се намира пост в една колиба. Изгледът от тази точка е величествен, защото изведнаж се разкрива голяма част от огромната равнина на Прилип и Монастир, отсам която се издига цял пояс от планини, високи от 4000 до 7000 фута, и мно гобройни села в подножието им. Югозападно от Монастир е заострената планина Соагора, или Суагора (суха планина) [*], или на гръцки Перистери (гълъб), а на албански Бореа (сняг). Със своите 7237 фута височина и снежните си преспи тя съставлява най-очебийната част от тази картина. Планините източно от басейна на Монастир, напротив, са високи едва 2000

 

 

*. Г. Киперт я е поставил грешно.

 

370

 

 

до 3000 фута. Тези планински вериги навсякъде имат гористи зони, докато планините край Прилип, напротив, правят впечатление с пълната си обезлесеност и странното натрупване на гнайсовите им скали. От друга страна, близко до нас гористите планини югозападно от прохода представляваха твърде красива гледка и се издигаха на 700 до 800 фута, като зеленината им беше напълно противоположна на голата скалиста пирамида на връх Козяк, който оставаше на север и се свързваше с планините Бабуна. Слизането към Прилип (тур. Перлепе) е постепенно, почвата черна, изровена и дърветата изсечени. На 1/4 час от прохода се среща махалата Ореовац [276], 1/4 час по-нататък вляво остава Линища [277] и на 1/4 час оттам, след спускането и ниското, е разположено вдясно на 1/4 час от пътя селото Крестец [278], откъдето остава още 3/4 час до Прилип. Градът е нацяло открит, брои 6000 до 7000 души и е разположен в равнината или в средата на една долина, дълга повече от 2 левги и широка около една левга. Напоява се от малката река Кандрису, където в Прилип хвърлят всичките си отпадъци. Този град е населен предимно с българи, примесени със сърби и цинцари, и има доста голям базар. Настаниха ни добре у един свещиник, чиято къща беше много чиста и имаше двор с чешма и градина. Аянинът ни прие в един диван, докъдето трябваше да се изкачим по тясно и тъмно стълбище. Едва се върнахме от това посещение, и при нас дойдоха влашки търговци, които се оплакваха, че им налагали като харач малък данък, въпреки че вече не били турски поданици.

 

Прилип е разположен на кръстовището на четири-пет пътя, а именно: пътя североизток-югозапад или военния път от Кюприли по Вардар до Монастир, пътя от Истиб, пътя от Кричово (12 часа), водещ нагоре по Черна, и пътя от Флорина и Кайлари или от Водена. Първият път, 12 до 13 часа, неотдавна бе описан от г. Гризебах. От Кюприли той върви нагоре по Бабуша, която при Монастица се слива с Потека-Риека, в чието горно течение името Баня изглежда, че означава минерална вода. Изворите ѝ били на северозапад в Мусдач, или Мусдаг, за които не съм чувал да се говори. Те се свързвали с планинската верига към Заяс и планините Кричово (слав. Кръсчава) са само западните им предпланини. Общо взето, посоката на планините тук е успоредна на посоката на Шар, а не на Родопа, като започва източно от Вардар. Пътят след това минава през прохода на планината Бабуна за Козяк, на височина около 2600 фута. (Вж. Пътешествието на г. Гризебах). Що се отнася до пътя от Прилип за Кричово, мога да твърдя, че на Черна приблизително около средата на пътя действително има едно село, наречено Дотци [279], а не Доя, както го описва Киперт.

 

Посетихме странната крепост на сръбския герой Марко Кралйевич [280], разположена на 1/2 левга западно от Прилеп върху един хълм, откъдето се разкрива още по-широк поглед

 

371

 

 

към цялата равнина на Монастир и Флорина. На запад се вижда Черна да излиза от планините и да тече с посока от северозапад към югоизток в предходната котловина. Планините западно и северно от крепостта са до голяма степен обезлесени Крепостта е на около 200 до 250 фута над Прилип. (Вж. описанието ѝ в моята Turquie, т. 2, с. 365.)

 

На 1 левга южно от Прилип махалата Лаго [281] остава вляво, а на 1/2 левга по-нататък вдясно — махалата Оба (две) и на 1/4 час оттам един поток излиза от планините и селото Ставича [282] се вижда на 1/2 левга вляво. Стига се в подножието на две срещуположни издатини, които стесняват връзката между котловината на Прилип и равнината на Монастир. Това е единственият хълм, който трябва да се прекоси между тези два града. В северното му подножие на 1/2 левга вляво е селото Рустце [283]. От билото на тази височина, издигаща се на 200 или 300 фута над равнината, се различава вече по пушека местоположението на Монастир, който изглежда като че ли е в подножието на изящната Соагора, въпреки че градът е отдалечен на няколко левги. След като вървяхме 1/4 час, селото Мустолинце остава вляво, а Крушево е разположено в същата посока на 1 левга от пътя. След 3/4 час пресякохме нещо като малка дига в Шелево, или Шевелерци. Отсам се намира голям български чифлик и най-после след 2 1/2 часа от Прилип действително сме в равнината на Монастир с височина между 1400 и 1500 фута и овална форма, 13 до 14 левги дълга и 2 до 3 левги широка. Минава се през Клепоч [284] и вляво остава Конакле [285], или Конаклар, вдясно — Рагош и 1/4 час по-нататък е Ношпол. Пътят минава постоянно през ниви с жито или царевица и тук-там жетвари работеха усилено. Тъй като тази долина предоставя сигурност и е населена също както Централна Европа, нашият керван се беше напълно разпуснал. Една част от хората бяха избързали, за да стигнат възможно по-скоро в Битоля, а ние бяхме останали с багажите, които бяха в същия безпорядък. Татаринът ги беше изоставил, за да отиде да чака слугите на сянка пред една странноприемница. Слугите от своя страна бяха оставили товарните коне да се движат на воля, така че някои се спираха или отиваха да пасат в нивите. Българските селяни се смееха на това безредие и лесно биха могли да ни окрадат, стига да искаха.

 

Сред равнината се минава по дървен мост Черна, чиято вода е застояла и бреговете ѝ са черно блатисти, което ни принуди дори да заобиколим пътя, за да се приближим до моста. Омаломощени от слънцето, ние изоставихме накрая багажите и слугите си и отидохме да ги чакаме в голямото село Мушила [286] (Морлива на картите) на 1 3/4 левги пред Битоля. Там са построили нова християнска черква, която не е лишена от известна изящност. В това селище имаше две странноприемници, едната от които я държеше християнин и следователно имаше

 

372

 

 

вино. Бяхме започнали да се освежаваме, когато един гавазин влезе с коня си в общата стая и веднага ангажира гостилничаря да го обслужва. Пашата на Коние, или Кутайе, бил дошъл на посещение в Монастир и като се връщал, отседнал в другия хан, придружен от много офицери. След като прекосихме потока Шемница, или Шеница, езда в тръст и галоп ни отведе бързо до гробищата на Битоля, които се намират отсам малък хълм. Едва след като заобиколихме този хълм, забелязахме града, скрит сред дървета. Виждаха се само минаретата му. При влизане една група оковани каторжници поправяха пътя, целия с камъни и вода.

 

Толи-Монастир на славянски се казва Битоля и тъй като не е възможно да се извлече това име от древното название Пелагония на един град, разположен малко по-южно, то би могло да произлиза от албанската дума Витоя [287], която означава гълъб, тъй като шкипетарите са обитавали тази страна преди славяните. Така се обяснява много добре също и гръцкото име на Перистери, гълъб, с което гърците и цинцарите наричат високата пирамида, извисяваща се над града. Тя е разположена на 7 3/4 левги от Прилип при широкия излаз на една долина, която образува равнината на Добрича. През нея протича доста голяма река от запад на изток, която през лятото почти пресъхва. Северно от града има само малки голи хълмове, но на югозапад се издига високата планина Перистери, или Суагора, с мощни предпланини, обрасли с гори към билото, а в подножието им — села и ниви. Голям поток се спуска южно от село Коприна, на 3/4 левги от Монастир. На запад долината се издига към прохода, водещ към Резна, и от града се виждат само малки планини.

 

Град Монастир трябва да има население близо 40 000 души. При все това през 1838 г. д-р Мюлер е преброил само 35 170 жители, а именно: 17 000 мохамедани, разпределени на: 8000 албанци, 5800 славяни и 2400 азиатски турци, включително гарнизона и около 5000 жени, след това 12 500 християни от гръцко вероизповедание, от които 9000 славяни, 3500 гърци и 700 цинцари, 1200 албанци католици, 1400 евреи и повече от 2000 цигани. Той повишава на 76 000 броя на жителите на града и околията на Монастир, от които 35 000 християни. Къщите в центъра на града нямат градини. Поради липса на място жилищата са сгъстени много повече, отколкото в другите турски градове. Не се виждат също никакви странноприемници с големи дворове, а богатите хора имат вили с градини в предградието Булбул-Дере (долината на славеите), западно от града. На срещуположната страна в двете предградия Буквик и Залун има жилища с градини или поне овощни дървета, както в много градове на Ориента. Улиците са лошо застлани, мръсни и тук-таме от южната страна пресечени от малки поточета, спускащи се от планините, с много студена вода. Всички улици в

 

373

 

 

центъра на града са много тесни. Бреговете на потока Драгор [*] според д-р Мюлер — Черна, а според Пуквил — Перистерин, който пресича града, още през 1836 г. бяха затрупани с големи купчини боклук. Някъде дори се бяха образували цели могили, а пред главния вход на конака на везира имаше бунище с човешка глава, забучена на малко желязно острие. Казват, че по-късно всички тези ужасии били изчезнали.

 

Базарът с неговите дюкяни на брой повече от 2150 заема на двата бряга на реката обширна площ, съединена посредством дървен мост, по който също има дюкяни. Базарът има дървен покрив и много от уличките му служат същевременно и за минаване на каруци и коне. Пазарът става в най-широките му части, но през тези дни имаше извънредно натрупване и блъсканица. Вонята е отвратителна, а уличките са покрити с мръсотия. От друга страна, тук се намират заедно всички занаяти от месаря, гостилничаря и продавача на сладолед до златаря и часовникаря. Търговците на платове обаче си имат отделен и подходящ базар, защото е обширен, покрит и през 1842 г. имаше 86 дюкяна. Извън базара има също пазари за жито и птп ци. Не липсват и джамии в Монастир. Може да се преброят 11, отчасти украсени с по няколко дървета, но без особена архитектура. Има също един гръцки манастир и една военна болница. Общо взето, Монастир ни се стори един от най-мръсните градове в Турция, а къщите, където са натъпкани евреите, понякога действително са страхотно разнебитени колиби на един етаж или само с приземие. Повечето къщи са дървени или от чакъл и глина. Няколко хубави каменни сгради се виждат само в турския квартал по северния бряг на реката и по четирите улици на квартала Димитри. По време на преминаването ни през 1836 г. възстановяваха 2000-те жилища, изгорели предишната година, но площта им изглежда, че заемаше твърде малка част от този голям град.

 

Конакът на румилийския валия е разположен в северозападната част на града край реката. Състои се от един голям правоъгълен двор с два входа. От едната страна е дворецът на везира, едноетажен, а срещу него жилището на кехаята му и харемът, докато от третата страна има малка казарма. Под стълбищата на двореца имаше тежки обозни коли с четири колела. (Вж. за повече подробности труда на д-р Мюлер, с. 87.) Първо бяхме при кехаята, който според вида на дивана му сам трябва да беше малък паша. Оттам се качихме при везира, който ни остави да чакаме на чардака му повече от половин час. Продавачи на кокосови орехи, на лед и вода се движеха из този дворец. Млади офицери, облечени във виолетово или синьо и добре пристегнати по руски, се разхождаха сред гавази и турци в старата им носия. Куриери пристигаха и за-

 

 

*. Ако това не е истинското му име, то може би е Добрица.

 

374

 

 

минаваха и музиката на везира вдигаше голям шум. Най-сетне дойде моментът за аудиенция при покойния везир Махмуд паша, който седеше завит с виолетова наметка и един офицер му пъдеше мухите. Той прояви повече азиатска подозрителност, отколкото любезност. Под неверен предлог ни попречи да посетим върха на Суагора, на който по-късно г. Гризебах се изкачи. (Вж. неговото пътуване.) Тъкмо пред нас Махмуд паша характеризира всички народи, за да стигне до заключението, че англичаните били най-невъзпитаните и своенравни хора. След посещението везирът ни показа дарбата си за джирит — игра, при която се стараеш да се улучат яздейки с дървени копия. [*]

 

По това време (през 1836 г.) югозападно от Монастир имаше лагер с 5000—6000 редовни войски. Палатките им бяха добре подредени и белите им платнища на сини и червени райета, както и пирамидите от пушки и конските опашки поне отдалеч нравеха добро впечатление. Отблизо обаче начинът, по който стояха на пост, беше наистина забавен. Часовоите се качваха по дърветата, играеха като деца или се надбягваха. Повечето от тези войници бяха албанци. Те имаха вече униформи, но бяха без чорапи и без гамаши. Лагерът в Монастир имаше за цел да сплаши албанците, сред които имаше още вълнения. Особено жителите на Дибре бяха изгонили аянина си, който искал да събира новобранци. Мястото на този лагер беше там, където през 1830 г. бяха избити много албански бейове от пехотата по най-предателски начин съгласно заповедите на великия везир Решид [288]. Мястото за събиране на войска беше добре избрано, защото от Монастир нататък може да се отдели Северна Албания от Епир и да се действува срещу двете страни на гегите и тоските.

 

Толи-Монастир е кръстовище на няколко пътя, особено на пътя от Вардар за Адриатическо море, а именно до Дурацо, или Скутари. Освен това Монастир е на пътя, свързващ Салоник с Призрен през Шар. Има също и достатъчно транзитна търговия. Най-голямото му значение обаче е несъмнено като главен етап на пътя, по който най-лесно може войска с артилерия да стигне от Централна Турция до Адриатика. Пътят от Призрен до Скутари, напротив, е непроходим

 

 

*. Турските власти ни бяха настанили малко натясно у добри и услужливи българи, чиято къща се намираше сред сливова градина. Оплаквахме се от това и попаднахме от трън на глог, защото един цинцарин ни отстъпи наистина почти целия първи етаж на къщата си, но отиде на село, без да остави жива душа, за да ни оправя в този голям град. А нашият татарин, азиатец, изобщо не ни помогна поради причина, която вече описахме подробно (с. 206). Щяхме да бъдем принудени да гладуваме, ако сами не си правехме покупките в базара и преди всичко не се възползуваме от гостилничарите въпреки изобилието на испански пипер в яденетата им. Това е друг пример за трудностите, които чужденците могат да срещнат в големите градове и които учудват още повече, защото нищо подобно не се случва по селата.

 

375

 

 

за каруци, докато пътят по продължение на Индже-Карасу и Девол може да се използува само от Егейска Турция, а пътят през Мецово води само до Епир.

 

Монастир е главен град на пашалък, който е твърде голям, но е важен предимно защото румилийският валия командува всички паши на Румелия. Големината на самия пашалък е много променлива от двадесетина години насам, защото според обстоятелствата към него присъединяват или отнемат определени околии от съседните пашалъци. Пашалъкът на Монастир има население най-малко 200 000 до 250 000 души. Най-високата цифра би била 300 000. Населението му се състои предимно от българи-християни, албанци-тоски в югозападната част и известен брой цинцари и дори гърци, главно в южната част. Има също малък брой сърби близа до Монастир. Мюсюлманите са наблъскани предимно в градовете и градчетата. Този пашалък обхваща девет града, а именно: Битоля, Кюприли (?), Прилип, Кастория, Шатиста, Кожани (Кожане), Боазкое, Горица; единадесет градчета: Кричово, Кавадарци, Демир-Капи, Флорина, Кайлари, Билища, Селица, Лапшиста, Пресба [289], Острово и Сервия. Околиите Горица и Стария, отсам Грамос, са включени към него поради военното значение на пролома Девол и пътя от Горица в долината на Воюца. Във всички тези градове и градчета има аяни, с изключение на Кавадарци и Кастория, които имат мюселими. Само няколко от селата имат предимно жители мюсюлмани. Последните се намират главно в южната част, а именно в Чаршамбе. Има също и села почти изцяло населени с цинцари към Пинд и северозападно от Кастория, докато селата на тоските са главно отсам Грамос, а обитаваните от сърби села са в южната равнина на Монастир.

 

Пътят от Толи-Монастир до Охри, разстояние, изминавано за 12 до 12 1/2 часа, върви северозападно по долината на Драгор, първо по северния ѝ бряг. На отсрещния ѝ бряг, малко югозападно от града, е разположен често посещаваният гръцки манастир Буковик (от бук) с красивите си явори. По-нататък в долината по северния бряг има много села, между които Прадиндол [290], Сръбци, Лера, Болинца [291], а в планината към северните извори на Драгор — Малорица. На юг остават предпланините на Суа-Гора и спускащите се от тях клисури. От тази страна край пътя се намират Турново и Маргарово [292], а след като се изкачи билото на Суа-Гора, по-далеч на запад е селото Запар [293]. Изкачва се по дълбока клисура към стръмния склон на отчасти гористия хребет, който отделя водите на Драгор, или Черна, от басейна на Пресба. Нужни са близо 4 часа, за да се достигне този планински проход, където се намира ханът Дербенд, както и едно малко дълбоко езеро с ледена вода. Височината на този хребет превишава 3000 фута и има велико лепен изглед предимно към равнината на Битоля и планиним на югозапад. Г. д-р Мюлер погрешно или правилно приписва

 

376

 

 

името Гандава на тези планински хребети, възвисяващи се към север.

 

При слизане към високия басейн на Ресна или на Пресба, наречен Равна (равнина), може да се види, че околните планини не са толкова необитаеми, колкото се предполага, защото сред малки горички се забелязват ниви, което означава, че има села на българи. Басейнът на Ресна, на Пресба и на Дреново (турски Вентрок) представлява широка вдлъбнатина, дълга около 10 левги и широка 2 до 3 левги, насочена от север-северозапад към юг-югоизток между веригата, обграждаща равнината на Монастир и веригата по продължение на източната страна на равнината Пояни [294] и езерото Охрид. На север тази площ увеличава абсолютната си височина и завършва с една котловина, докато на юг този басейн има за отвор тясна клисура, където тече един главен приток на Девол. Малки възвишения, както и проходи заемат голяма част от тази низина и дори образуват вододел за водите на езерото Пресба и езерото Дреново. Равнини и блата се намират край тези езера и главно до по-голямото, Преспанското, в което има няколко острова. Това безотточно езеро приема главно водни течения от север, а изпуска водата през подземни канали под варовичната вериги, която отделя тази котловина от по-ниската на Охридското езеро. Водата излиза над земята близо до манастира Св. Ноно [294a]. Ресна и Пресба в голямата сичаст са обитавани от българи. Езерото, пасищата, нивите около Пресба и високите гористи планини наоколо представляват живописна картина.

 

Планинският проход между Ресна и Охри има почти същата височина, както проходът западно от Монастир, но изкачването не е толкова продължително, понеже Ресна е разположена по-високо от Монастир. И, обратното, спускането към Охри е доста продължително и се минава през различни отчасти гористи клисури. За да се изкачи до прохода, пощата обиквено минава от Пресба до Ресна и край Петрина [*]. Би могло обаче също да се стигне до него, като се остави градчето Ресни настрана и се върви нагоре по една от планинските реки, притоци на езерото Преспа. Слизането към Охри разкрива очарователна гледка към голямото езеро Охрида, по чиито брегове се забелязват тук-там села, а останалата му част е обградена с дъбови гори, зад които се издигат доста високи планини със заоблени върхове. Склоновете на тези планини са по-стръмни към западната, отколкото към източната страна на езерото.

 

Като се слезе от тези варовични хребети, изсечени в долната си част, се излиза към град Охри през малка долина, пред която ce минават блатисти площи. Има два пътя: единият за Каруци, а другият за конници и пешеходци. На една височина

 

 

*. Това име Петрина показва, че наименованието Маняна—(Планина?) Петрин за планините североизточно от Охрида не е било съвсем грешно.

 

377

 

 

в околията, или общината на Сабава, е манастирът „Света Петка” (гръцки Перискеви), а селото Велеста [295] е по-надолу. Селата Нешевиста [296], Требенича [297] и Горенци се виждат източно от Охри и езерото.

 

Пътят от Охри до Елбасан в Албания е малко по-дълъг, отколкото пътят от Монастир до Охри, като обикновено се разчита за 18 часа. Върви се покрай бреговете на езерото Охрида и на 1/2 час от града се минава край чифлик, разположен в подножието на малки височини със стръмни варовични скали. Оттам до Струга, или Уструга (турски Устурдже), на 2 1/2 часа от Охрида, трябва да се премине само една плодородна равнина, Бреговете на езерото са блатисти и напоявани от Сатеска-Риека, която се пресича по каменен мост на 2 1/4 левги от Охрида. Градчето Струга носи името си, което на славянски означава пукнатина, понеже е разположено при влизане в дълбоката цепнатина, образувана от отточния канал на езерото или от коритото на Черни Дрим (славянски Черна Дрима). Тази река минава през града, движи няколко воденици и има дървен мост с дължина 90 фута. Като се прибави всичко това към бистрота та на водата, езерото напомня малко за Лима в Цюрих. Има няколко джамии и една улица с дюкяни. Населението, предимно славянско, примесено с албанци, мохамедани или католици, възлиза на около 1300 души, чието главно занятие е още, както някога, риболовът и сушенето на рибата на въздух. Тази работа се върши в това селище повече, отколкото навсякъде другаде, защото рибите се явяват масово, главно през определено време, при този излаз на водата от езерото. Този риболов се отдава под наем от султана и му носи годишно 100 000 пиастъра, а сушената риба се продава из цяла Централна Турция през време на многобройните пости на гърците. Освен това поради местоположението си като преходен град между Македония и Албания Струга е избрана за панаир, който се състои на 26 февруари и на 10 септември. Съседството на блатисти ливади причинява трески пролет и есен, както и в източната част на Охрида.

 

От Струга по продължение на Черни Дрим може да се отиде за 6 часа до град Дибра (турски Дебри, албански Дибр), който дава името си на цяла една малка околия, разделена на Дибре сипре и Дибре пост, т. е. Горна и Долна Дибре. Последната част се простира от басейна на Сатеска до Черни Дрим, а другата обхваща част от планините западно от тази река. Тези околии дълго време са минавали най-вече за мюсюлмански и католически, но това отговаря само за западната им част, защото в другата съществуват много български села, като Райшица, където има гипсова кариера, Радолища, Главащица, Селица, Ошолница и Бърданьи, всички от източната страна на коритото, където тече Черни Дрим. Обградена със стени от запад и югозапад и прилепена от другите страни към високи варо

 

378

 

 

вични скали, Дибра има работливо население от албански мохамедани, което според думите на д-р Мюлер възлиза на 4200 души. Има една джамия и един кервансарай с 64 дюкяна. Жителите ѝ минават за най-размирните в Турция. Причините за това се дължат на природата и местоположението на долината на Черни Дрим. Тази клисура е обградена по цялото си продължение от планини със стръмни склонове, повечето обрасли в долната си част с дъбове, а по-нагоре с букове и борове. Най-малката им височина варира от 2800 до 3000 фута, а на запад-северозапад и на север се издига до 4000 и 5000 фута. Освен това обикновената ширина на долината е по-малка от разстояние, което може да се измине за четвърт час. Тя достига тези размери само тук-там при малките басейни до устията на някои потоци или между две издатини или стеснявания на планините. Самата река някъде е затворена между отвесни скалисти стени, както южно от Шейтан-Кюприси и северно от Дибра. По този начин град Дибра затваря, така да се каже, пътя за долината, откъдето вероятно идва и името ѝ, защото „диер” означава врата на албански. Освен това Дибре сипре граничи със свободната страна на мирдитите, или миредитите, които заемат главно западния склон на високите планини, чиито източни скатове образуват Горна Дибре. Източно от долината на Черни Дрим също има голямо струпване на високи и гористи планини, в чиито долини живее главно българско население. И накрая, единствените пътища за стигане до Дибре са освен пътят през Струга, още три, а именно: пътищата от Тиран и от Шкумб и планинската пътека, която тръгва от Костово при Тетово в Македония и достига на югозапад по южните извори на Вардар върха на стената източно от Черни Дрим, след което се спуска стръмно в същата посока. Това е маршрут за десетина часа. Д-р Мюлер [297a] поставя на последния път Подалищ [298], Букович [299] и Чечево, без да каже на кой склон са тези села, обаче ние минахме край Подалища — Караула между Кричово и Густивар, или Костово. Това село Подалища не може да бъде много далеч в планината югозападно от Караула, тъй като славянската дума „под” означава място под височина. Ако можем да се доверим на д-р Мюлер, пътят от Густивар, или Костово, до Дибра се изкачва до Подалища и оттам пресича планините косо на югозапад. От друга страна, аз видях западно от Костово поне две долини нагоре в планините на югозапад и запад и тъй като ми го посочиха като изворите на Вардар, под което се разбира реката Подалища, то е възможно да има още няколко пътеки, водещи за Дрим през проходите между Жалеш [300] и Кораб, както и между Кораб и Телес на г. Киперт. Височината на хребетите, които трябва да се преминат, обаче трябва да е по-голяма, отколкото южно от Телес. Възможно е някое от тези спускания да минава през долината Финчова, или Винчова, ако г. Киперт не я е поставил твърде на север. Вероятно има още

 

379

 

 

непознати пътеки, които водят от Дибра до изворите на Мати и на Голяма Фанде.

 

Що се отнася до пътя по продължение на Черни Дрим от Дибра до Шейтан-Кюприси по пътя на керваните от Призрен до Скутари, не е известно някой да го е пропътувал целия. Турците казали на г. Хан, както и на нас, че това било най-голямото свърталище на хайдуците в Турция. Освен че е труднодостъпно, хайдутите намират там постоянен източник за храна в рибата от реката. Ако свържем наименованието на Шейтан-Кюприси (дяволски мост) с това на Коласин, или Колашин, на околията, на мене ми се струва твърде вероятно, че това означение на Колашин произлиза от гръцката дума Κολασις, на албански Коляси — ад. Пò на юг селото Серчи (адските, произлязло от „сере”, ад), изглежда, навежда на същото. При все това обаче, това, което видях, ме кара да се съмнявам, че по продължение на Черни Дрим може да се преминава навсякъде свободно, защото в тази дълбока и изцяло гориста клисура забелязах много издадени скали, които завършваха отвесно надолу във водата. Следователно тези точки могат да се избягнат само посредством огромни обиколки. Вярно е, че географите показват пътя ту по единия, ту по другия бряг, но те забравят, без да говорим за дълбочината на водата, че обкръжаващите реката стръмни скали не позволяват тези прехвърляния, и е малко вероятно да има салове или мостове. Желателно би било този естествен канал да се посети пеш или с лодка от някой европеец, без турци, и да се провери съществуването на селата, които Киперт посочва там според картата на Вайс. Аз самият забелязах там уединени къщи в горите. Ако Citá nuova от картите се сведе към турския ѝ превод Йеникьой, т. е. Новосело, ново село на славяните, това означава само временно място за пазар. Името Призма означава на албански разрушен. Манастирът „Св. Александър” вече не съществува и турското му наименование Алтин-Или означава само селото Ибали. Дали Дрим има бързеи, както изглежда, че д-р Мюлер приема? Никога не съм чувал да се говори за тях, но най-големите стръмнини са при отделянето на Ибалея и Йалеш на Черни Дрим и при срещането на Кяфа-Мала и планините Шалия на обединения Дрим.

 

Пътят от Дибра за долината Шкумб минава през страната на гегите  dgeghi) мохамедани и католици, през Урати, разположено в северната точка на малката кръгла долина на Добра-Вода, и през долината или високото плато на Думузополие, от която г. Киперт неуместно е направил голяма верига, докато г. Мюлер положително я нарича долина, дълга 1 2/3 часа и широка 1/2 час. Ние знаем това също от едно устно съобщение на покойния г. Вазоевич и от пътуването на г. Спенсер. Този път

 

380

 

 

оттам отива до четирите хана на Кжукес (слав. Кукуса) [*] [301] и се слива с обикновения път от Охри за Елбасан. При все това е твърде възможно и други пътеки да водят от Думузополие (тур. Думузова, свинска долина) през планините северно от Шкумб в долината на Палава, където, изглежда, тече от североизток на югозапад в подножието на планините Сибр (?) и на няколко левги източно от Елбасан, един от най-големите притоци на Шкумб. По този път г. Мюлер поставя клисурата Скроска и Пърнос-Хан край югозападната страна на долината Думузополие, както и селата Скроска, Брест и Пескач.

 

Следователно град Дибра представлява истинска котловина, която много лесно може да се отбранява и има под ръка многобройни въоръжени недоволни жители. Заради това много често околностите ѝ се споменават, когато се говори за тридесетгодишната война на турците срещу Скандер бей [302]. Върху варовичните скали малко североизточно от Дибра още съществуват развалини, наречени Свети-Град (Сфели-Град на картите) или Светата крепост. Възможно е дори славянското име Старова (стара) на едно съседно село да има връзка с тези развалини. То трябва да е приблизително на мястото на село Турия, споменато от д-р Мюлер като село с 200 жители албанци мохамедани. Може би това е само албанският синоним на Старова, защото „туре” на албански означава купчина камъни. Свети-Град е разположен над варовична скала, издигаща се край източния бряг на Дрим, докато махалата Модрич е на отсрещния бряг на мястото на старата крепост Модрис [303], за която Барлети [304] говори в житието на Скандер бей.

 

Дибра, на 8 часа от Охри, 6 часа от Струга и 13 часа от Тирана, е седалище на аянин, който понякога е носил и титлата паша, чиято власт се простира номинално поне върху цялата долина на Черни Дрим до Шар. Подчинен е на румилийския валия. През 1836 г. цялата околия на Дибра се беше разбунтувала напълно, понеже искали да сменят избрания от тях аянин, един старец, с някакъв млад човек, който искал да подчини жителите на реформите на султана. През 1837 и 1838 г. те най-накрая трябвало да се подчинят, но аянинът нямал никаква власт извън седалището си.

 

Пътят от Струга до Елбасан минава по западния бряг на езерото в околията на Мокра и в продължение на около час се върви по тук-там настлан път. В околностите ѝ се намира славянското село Калище с 400 до 500 жители. Оттам пътят завива на югозапад, за да изкачи връх Багора през пролом, пресечен от един поток, който се влива в езерото Охрида. След изморително изкачване сред тези първоначално голи склонове, а след това слабо залесени, се завива надясно, за да се мине през

 

 

*. Това наименование произлиза може би от албанската дума „коке”, глава.

 

381

 

 

едно плато, или проход, където се намира малко блато. Височината му е около 800 до 900 фута над езерото, или около 2700 до 2800 фута абсолютна височина. Виждат се особено високите планини над Битоля отсам веригата от по-ниски хребети от източната страна на езерото Охри, докато на юг-югоизток се издига пирамидата на Томор [305], която представлява най-издадената точка южно от Средна Албания. . . .

 

Останалата част на пътя от Елбасан до Кавая (от „каве”, въздух), Дурацо и Скутари е описана подробно от Пуквил (вж. неговия пътепис, т. 1, с. 393). . . .

 

На 15 часа от Елбасан е морското пристанище Дурацо (алб. Дурач, слав. Драч, трън), древният Дирахиум, и бивша резиденция на християнски княз, което вече брои едва около 382 къщи. Според д-р Мюлер през 1836 г. е имало само 1626 жители, а именно 700 албанци мохамедани, 550 албанци католици, 120 турци, 256 славяни от гръцко вероизповедание и малко чужденци предимно от Адриатическото крайбрежие. Г. Хан дори свежда сегашното население на 1000 души с 200 къщи. Има две джамии, някога католически черкви, и се виждат развалини от старите стени на града. Въпреки окаяното състояние на това пристанище то все пак е най-използуваният път за износа и вноса на Румелия и на Средна Албания. Сигурността на пристанището изисква изграждането на по-съвършен вълнолом. Там има австрийски консул. От друга страна, Дурацо има значение за турците, защото този град се намира на единствения път, по който може да се пътува с каруци или коли от Елбасан до Скутари, тъй като планината Габар е проходима само за конници. Малкото управление на аянина на Кавая според д-р Мюлер обхваща 28 000 души, сред които имало 17 500 християни, по-голямата част от които католици, а по-малко от гръцко вероизповедание. Населението се състои предимно от геги и само на някои места е примесено със сърби и българи, както и с малко цигани и цинцари. Последните живеят дори в 10 села. Има само два града, а именно Кавая и Дурацо, и градчето Пекин.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

247. Махала от с. Опила, Кратовско, СР Македония, СФРЮ.

 

248. Вер. Осоговска пл.

 

249. Тук Сарпиаки е Голяма река, приток на Пчиня, дадена по сръбски, според сръбски информатор-придружител на А. Буе.

 

250. Посърбено от придружителя име на вр. Буковец.

 

251. Изоп. от р. Брегалница.

 

252. Тя се образува от Осоговска пл. и Власина.

 

253. За хайдутството вж. Б. Цветкова. Хайдутството в българските земи през 15—18 в. С., 1971.

 

254. Манастирът „Св. Гаврил Лесновски”.

 

255. С. Близанци, Кратовско, СР Македония, СФРЮ.

 

256. Това е р. Злетовска.

 

257. Изоп. от с. Уярци, Кочанско, СР Македония, СФРЮ.

 

258. Водители на гръцкото въстание — 1821—1829 г.

 

259. Изоп. от с. Лепопелци, Кочанско, СР Македония, СФРЮ.

 

260. Изоп. от с. Жегленци, Кочанско, СР Македония, СФРЮ. А. Буе смесва Жижнанци с Жиуновице. Между Жегленци и Улярци е с. Чешиновци.

 

261. Посърбена форма на с. Карбинци, Щипско, Македония, предадена в сръбски изговор от придружителя-сърбин на А. Буе.

 

262. Изоп. от Тараинци, с. в Щипско, СР Македония, СФРЮ.

 

263. Изоп. от Горни Балван, Щипско, СР Македония, СФРЮ.

 

264. Античният Астибос и старобългарски Щип.

 

265. В същност р. Хотица.

 

266. Т. е. „седнете!” (тур.).

 

267. Изоп. от с. Драгово, Щипско, СР Македония, СФРЮ.

 

268. Вер. от тур. дума „сърт”, възвишение.

 

269. Изоп. от Хаджи Реджепли, с. в Щипско, СР Македония, СФРЮ.

 

270. Вер. Нидже и Кожух пл.

 

271. Съотв. с. Марена и Глишик, Тиквеш, СР Македония, СФРЮ.

 

272. Вер. вр. от Селечка пл.

 

273. Изоп. от Трояци, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

274. Проход, вер. изоп. от с. Плетвар, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

275. Изоп. вер. от с. Беловодица, Прилепско, СФРЮ.

 

276. Посърбена форма от придружителя на А. Буе за с. Ореховец, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

277. Изоп. от Леница, Прилепско, Македония, СФРЮ.

 

278. Изоп. от с. Кърстец, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

438

 

 

279. Изоп. от Доленци, Битолско, СР Македония, СФРЮ.

 

280. Син на сръбския феодален владетел Вълкашин, наследил го след гибелта му в Чирменската битка (1371 г.). Станал васал на турците, той погива в битката при Ровине (1395 г.) — вж. Б. Цветкова, Паметна битка на народите, Варна, 1979, с. 81—82.

 

281. Изоп. от Лагово, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

282. Изоп. от Шавица, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

283. Изоп. от с. М. Руфци, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

284. Изоп. от Клепач, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

285. Изоп. от Канатларци, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

286. Изоп. от с. Могила, Битолско, СР Македония, СФРЮ.

 

287. В същност името произлиза от обител, прев. с тур. Манастир.

 

288. По заповед на султан Махмуд II, за да се смаже сепаратизмът на Шкодренския пашалък, великият везир Решид паша свикал южноалбанските феодали в Битоля под предлог да им раздаде заплати за военна служба. На парада бил открит огън срещу тях и 500 албански феодали били избити (Г. Л. Арш, И. Г. Сенкевич, Н. Д. Смирнова. Краткая история Албании, с. 73).

 

289. Изоп. от Преспа.

 

290. Изоп. от с. Братиндол, Прилепско, СР Македония, СФРЮ.

 

291. Изоп. от с. Доленци, Битолско, СР Македония, СФРЮ.

 

292. Изоп. от Търново и Магарево, села в Битолско, СР Македония, СФРЮ.

 

293. Изоп. от с. Цапари, Битолско, СР Македония, СФРЮ.

 

294. В същност с. Поян.

 

294a. Манастирът „Св. Наум”, основан от българския книжовник Наум, ученик на Кирил и Методий.

 

295. Изоп. от с. Велестово, Охридско.

 

296. Изоп. от Мешевища, Охридско.

 

297. Изоп. от Требенище, Охридско.

 

297a. Австрийски учен, автор на труда Albanien, Rumelien und die österreichischmontengrinische Gränze, oder statistischtopographische Darstellung der Paschaliks Skutari, Priserend, Ipek, Toli-Monastir, Jakova, Tirana, Kavaja, Elbassan und Ohrida. . . Mit еiner Vorrede von Dr. Paul Joseph Schafarik. Prag, der J. G. Calve schen Buchhandlung, 1844. XII, 2 f., 103 p., I Karte.

 

298. Изоп. от Падалища, с. в Горни Полог, Гостиварско, СР. Македония, СФРЮ.

 

299. Посърбено от Буковик, пл. между Гостивар и Кичево, СР Македония, СФРЮ.

 

300. Изоп. от алб. име Ялувеш на Рудока пл.

 

301. Изоп. от Кюкъси.

 

302. Т. е. освободителните борби начело със Скендербей продължили от 1443—1468 г.

 

303. На алб. Модрики.

 

304. Това е биографът от XVI в. на Скендербей. Срв. M. Barletius. Historia de vita et gestis Scanderbegi, Epirotarum principis. Roma (1508—1510).

 

305. Дн. Томори.