Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

ЦЕНТРАЛНА ТУРЦИЯ, МАКЕДОНИЯ И ГОРНА АЛБАНИЯ

 

12. МАРШРУТ ОТ БЕЛГРАД ЗА САЛОНИК ПРЕЗ КРАГУЕВАЦ, КРУШЕВАЦ, НОВИ ПАЗАР, ИПЕК, ПРИЩИНА И УСКУБ

  

След като набелязва подробно пътищата от Белград до Прищина (164—203), Ами Буе продължава със следното:

 

Отсам голямото село Лапусело се пътува по равнина с възчерна почва. Минава се към Лабиан и се оставя малко на запад Бабуш, или Бабош, както и по-нататък арнаутското село Подрош, и се преминава Ситница по мост. След това се минава край един самотен хан, отсам който теренът започва неусетно да се издига. На около един час от Сазлия се издига гористо възвишение, което се простира от изток на запад и разделя долината на Ситница от басейна на Лепенац, или Лепеница. Щом се изкачи малкият склон на възвишението, издигащо се 80 до 100 фута над равнината, се стига гористо плато с 1580 фута височина, чиято почва е възчерна, като че ли тук някога е имало блато. Отсам тази горичка се намират още твърде обширни мочурища, водата от които под името Сазлия се втича от север към юг в Лепенац, докато главните извори на Ситница са на известно разстояние от тях на север и североизток. Този поток се преминава по каменен мост, до който се стига по настлан път, продължаващ до самотния хан на Сазлия. Разположена на 5 1/4 час от Прищина край блатото, тази странноприемница е твърде окаяна. През 1836 г. се състоеше от един голям обор и една съвсем малка стая с един прозорец и от три дървени колиби за сеното и земеделските сечива. Пръстена ограда заграждаше всичко това, а наоколо беше извънредно кално. Недалеч стануваха български селяни, които караха три коли череши от Македония за Прищина. Мостът на Сазлия се споменава в сръбските песни, защото това блато, намиращо се край военен път, сигурно е имало някакво значение при известни обстоятелства.

 

Като продължихме пътя си, скоро преминахме Варошка река, която тече от север на юг, изглежда че приема водите от мочурищата на Сазлия и движи една воденица. На една левга вдясно остават селата Варош и Сирник. По-нататък, на 4 часа преди Качаник, минахме потока Неродимлия [197], който преди насилствената смърт на цар Урош [198] се е наричал Породимлия. По тези места забелязахме много хубави върби, особен вид.

 

331

 

 

Най-после, на 2 1/2 часа от Сазлия, стигнахме Нови хан, който е южната граница на пашалъка на Прищина. Странноприемницата заема приземието на едноетажна сграда, а отгоре има караулно помещение за няколко стражари. Тази постройка заемаше само един от ъглите на четвъртит двор, където имаше още две къщурки, състоящи се само от приземие.

 

На 5 минути оттам минахме край друг стражеви пост, принадлежащ на пашата на Ускуб, изграден върху малка могила. Теренът стана много неравен, пуст и покрит с храсталаци. Почвата беше чакълеста и образувана от наноси. Тази местност преди е била залесена и сегашната ѝ оголеност води началото си едва от 1806 г. Многобройни разбойници установили там главното си седалище, като същевременно заемали и Качаник. Дори Прищина не била пощадена от тази сбирщина, която се била споразумяла с някои аяни. По това време било взето решение да се изгорят горите както из тези места, така и към Враня и в Шар по пътя от Призрен за Калкандел. Така най-сетне през 1807 г. успели да спрат разбойничествата, с които този път от Качаник се е славил от най-далечното минало, както свидетелствуват старите сръбски песни.

 

Стигнахме най-после коритото на Лепенац, което, затрупано със скали и обградено с малки стръмни чакълести склонове, изглежда, си е пробило път сред наносни пластове. Възможно е тези води през определена епоха да са образували тук езеро, простиращо се до Качаник. Ниви се забелязваха само тук-там. Срещахме пътници-турци, както и сръбски и български селяни от Горна Мизия, които отиваха да се наемат за жътвата. Приличаха на турци по малките си чалми, завити от бели кърпи, и някои имаха пистолети. Придружаваха ги няколко жени.

 

При наближаване на Качаник (на 9 3/4 часа от Прищина) се разкрива много приятна гледка. Отначало се вижда само една джамия и поляна, понеже това малко градче е разположено в долина с 1350 фута височина. Като се заобиколи малко възвишение, се минава в подножието на старо сръбско укрепление и се влиза в доста дългата улица, която съставлява по-голямата част от това селище, разположено на западния бряг на Лепенац. Има и няколко жилища, разпръснати по отсрещния бряг на реката. От всички страни се издигат хълмове, обрасли с букови гори, а на запад се издига малко над горите пирамидалният връх Лиубетен (от албанските думи „лиопе” — крава, [*] и

 

 

*. Славяните имат много подобни местни наименования, чиято етимология ме навежда по-скоро към албанската дума „лиопе”, отколкото към славянската „лиуба” — любов, или „луб” — кора на дърва. Действително, ако Лубница може да се извлече от тази последна дума, то много други имена вероятно произлизат от албанската дума „лиопе” — крава, която добре характеризира главното занимание на жителите на тези места. Такива ся имената Любава, Любавия, Любовия, Любеш, Лиобиш, Любиние, Любинич и т. н. [99a]

 

332

 

 

„тине” — гърне за масло?). Господин Киперт го поставя много на север или Качаник твърде на юг. На север възвишенията са по-малки и картината по-приятна, докато на юг Млад-планина, хълм в сравнение с върха Лиубетен, изглежда, че образува непреодолима преграда. Като се продължи малко напред обаче, се вижда, че Лепенац влиза в една клисура. На източния ѝ бряг има един корниз, поддържащ изкусно прокарания път, но по-нататък скалите стесняват пролома, потокът изглежда, че завива надясно, и трябва да се отиде дотам, за да се види как пътят и водата се провират през гористите скали на тези планини.

 

Странноприемницата в Качаник може би някога е била чиста и удобна, но през 1836 г. всички стан и чардаци бяха разнебитени и мръсни. Успяхме поне да се настаним в отделни стаи, което не ни се беше случвало от напускането ни на Унгария. Ханджията, който беше обикновен турски кафеджия, не искаше по никой начин да се занимава с яденето ни и тъй като нашият татарин беше азиатец и твърде нелюбезен, бяхме принудени да пратим нашите прислужници да набавят необходимото и сами да се грижим за приготвяне на храната си. Споменавам това, за да покажа какво значение има в Турция татаринът ти да бъде европейски турчин и да познава обичаите на страната, защото нашият азиатец, към когото се отнасяхме като към прислужник, а не като към ефенди, т. е. никога не го канехме да сяда на масата ни, нито да пие кафе с нас, се задоволяваше единствено да изпълнява задачата си, без да ни услужва с нищо.

 

Тъй като имахме желание да се изкачим на върха Лиубетен [199], отидохме при аянина на селището, за да поискаме някой придружител. Този човек живееше в една къщурка, изградена в зиданата стена на старата крепост на Качаник. За стълбище му служеше обикновена подвижна стълба, а една малка стая с парче килим представляваше диванът му. Жена му вероятно живееше в града. Аянинът отсъствуваше и неговият кехая или „алтер его” ни каза, че не може да ни разреши да направим тази разходка, без да поиска разрешение от началника си — пашата на Ускуб. Ако имахме услужлив татарин, тази неприятност нямаше да ни се случи, тъй като той можеше да ни прекара като хора на султана, вместо да подкрепя аянина в съмненията му за шпионаж по отношение на нас. На излизане от тази глупава среща разгледахме останките от крепостта и се качихме на една малка могила в двора, която, изглежда, е служила някога за подпора на някаква кула. От тази точка може да се обхване добре котловинната структура на възвишенията около Качаник и се вижда, че с голямокалибрени оръдия може да се затвори оттук пътят за Македония, чиято врата Качаник

 

333

 

 

наистина представлява от тази страна. Хората на аянина ни гледаха с неудоволствие как правим наблюденията си.

 

На четвърт час път от Качаник пътят е напълно затворен от доломитна скала, през която е издълбан тунел, дълъг двадесетина стъпки и широк и висок — десет. Една плоча, поставена при южния вход на свода, приписва този строеж на един везир на Румелия, живял през 1708 г., но въпреки тържествения стил на турския надпис това е съмнително. Възможно е обаче той да е наредил да се строи хубавият път за коли, който води от Качаник за Ускуб. Малко по-далеч Лепенац приема водите на Крива река (вълнообразна река), която се влива от север-североизток, докато по-надолу тази река се слява с един друг голям поток, идващ от подножието на Лиубетен. Проломът, наричан от славяните Клисура, отначало е насочен от северозапад към югоизток, след това на 1 1/2 левги от Качаник — от изток към запад, и после отново заема първоначалната си посока. В продължение на 2 1/2 часа вървяхме по изкусно направен път с малък наклон край източния горист ръб на дълбок и криволичещ пролом, в чието дъно течеше Лепенац. Придържахме се към течението ѝ и напредвахме с удоволствие по главния път сред тези гори, изпълнени предимно с благоуханието на Dictamnus albus [200] и на орхидеи, и с най-различни красиви цветя като Digitales [201] ( D. lutea et urpurea), камбанки, грапаволистни пеперудоцветни, карамфилови, устоцветни и др. (вж. моята Turquie, т. I, с. 425). Учуди ни също броят на костенурките и на яйцата им. Жителите не ги ядат, нито ги събират и някои от тях си спомняха още с учудване как през 1806 г. в Качаник господин Хюг Пуквил си сготвил няколко костенурки. В крайморска Албания ги събират и изнасят. На 1 1/2 левги от Качаник опитахме една възкисела вода, която извира толкова близо до брега на Лепенац, че при пълноводие изворът ѝ се залива.

 

На 2 левги от Качаник орехи заместиха дъбовете и се показаха лозя, без да можем да видим селата, които вероятно бяха скрити сред дърветата. Като излязохме от клисурите, пътувахме през безплодната долина на Лепенац до 1 1/2 левги от Ускуб. Малки хълмове тук-таме и скали ограждат тези мрачни места, където никакви дървета не предпазват пътника от слънчевия пек, а наводненията пречат за създаване на пасища и отглеждане на царевица. Огромно количество насекоми и пеперуди оживяваше само тези места при преминаването ни и ни известяваше започването на средиземноморската фауна.

 

Като излязохме от тази затворена долина, навлязохме в големия басейн на Ускуб. От север е обграден със съвсем ниски терциерни хълмове, тук-таме с лозя, зад които се издигат планини от 25 до 2600 фута високи. От другите страни е обграден с повече или по-малко високи планини, между които, западно от града, се забелязва връх Карчиака с 2600 фута височина, докато Ускуб е разположен на 580 фута. Българските селяни бя-

 

334

 

 

ха заети с жътвата и като минавахме, запяваха монотонни я жаловити песни, с които искаха да отпразнуват пристигането на своите братя во Христа.

 

От географска гледна точка тази равнина представлява съвсем малка част от една огромна вдлъбнатина с форма на неправилен четириъгълник, дълъг повече от 10 левги от северозапад към югоизток и широк 8 левги от запад към изток. На север е заградена от Кара-Даг [202], на запад — от планините по течението на Вардар, на юг — от планините, лежащи южно от Ищиб или Брегалница, и на изток — от планините на Каратова. Южната и югоизточната част на тази вдлъбнатина е заета от ниските тераси на Мустафа-Оваси, а северната и североизточната са още по-високи. Най-малката височина на околните планини е от 2000 до над 3000 фута, като южните са по-високи от северните, а височината на вдлъбнатината варира в зависимост от мястото от 550 или 580 до 800 Лута и дори малко повече. За геолога е очевидно, че при срещането на трите планински системи, а именно Родопи — запад-северозапад — изток-югоизток, Шар — запад-югозапад — изток-североизток и Албанските планини — север-северозапад — юг-югоизток, се е получило голямо слягане.

 

Равнината преди Ускуб би могла да се обработва цялата, но вместо това представлява пустиня, дълга повече от миля, където тръните заемат цели полета и дори съставляват по-голямата част от нивите. Тъй като българите работят само за господарите си, не си дават труд дори да изскубят тръните, а се задоволяват да жънат житото около тези паразитни растения.

 

Селото Весбек, или Исбек [203], на 1 1/4 левги от планинския проход, остава вдясно от пътя и е разположено край малък поток, спускащ се от Кара-Даг. На 20 минути от Ускуб се минава край останките на акведукт с 55 свода, който някога е довеждал вода от Лепенац в Юстиниана Прима [204] на римляните. Сега в него се приютяват някои овчари и птичките си правят гнезда. Намира се на 16 часа от Прищина.

 

Непосредствената околност на Ускуб е заета от обширно гробище, цялото обрасло с Peganum Harmala [205]. За пашите или високопоставените личности има една-две гробници с форма на балдахин. Отдалече този град представлява прекрасна гледка, понеже шестнадесетте му джамии с черните си кубета и минаретата се открояват на фона на кичестите дървета в градините и на червените покриви на къщите. Излязохме на пазара пред крепостта, която заема на западния бряг на Вардар една много ниска могила, където е бил древният римски кастел. Площадът беше изпълнен с многобройни групи български селяни, каруци н добитък. Няколко стари туркини, завили главите си с бели кърпи и жълтеникавозелени наметала, просеха милостиня. Това бяха първите просяци, които видяхме в Турция. На пазара

 

335

 

 

се продаваше жито, царевица, зарзавати, плодове, грънчарски изделия и др.

 

Отидохме направо в крепостта, докъдето се изкачихме по нещо като късо стълбище. Минахме дебелата обградна стена от дялан камък, може би дело на римляните, и се намерихме в обширен двор, от северната страна на който се намира конакът на пашата. Двете крила на каменната сграда са свързани с междинна жилищна постройка и са украсени с широки дървени балкони. Голямо двойно стълбище от камък и дърво води за първия етаж. Пашата има там хубава приемна зала, покрита с разкошни килими. Господин Юришич нарича тази крепост със старото ѝ име Просек (уред с двойно острие за цепене) и я приписва на един български цар или поне феодал, наричан Срез. Забележително е, че в Сърбия има две села с име Срезовац (13 m и 91 h) и Срезойевац (34 m 197 h). Първото е в околността на Крушевац, а второто — на Рудник. Следователно тези две части на Сърбия са имали княжески седалища в онези отдавнашни времена.

 

Нашият татарин се качи сам в двореца, за да поиска жилище за нас, и веднага ни заведоха при гръцкия владика, който ни настани в голяма стая с остъклени прозорци. Щом разтоварихме вещите си, отидохме да изкажем почитанията си на собственика на къщата, който говореше само гръцки и турски. Посрещна ни като паша, седнал на дивана в приземния етаж на къщата си. До него имаше книги и една чиния с хубави череши, от които се въздържа да ни предложи, въпреки че за сгорещени хора биха били по-подходящи, отколкото кафето и сладкото от рози. Чужденец в тази страна, духовникът не можа да ни даде почти никакви сведения или изобщо не искаше. Цялото време, което прекарахме при него, се чувствувахме добре, но храната си дължахме само на изключителната любезност на пашата. Младежите, които започваха църковното си образование при владиката, изпълняваха ролята на прислужници, когато се хранехме, в което има нещо неприятно за един европеец.

 

Пашата се наричаше Хасам и беше брат на дивизионния генерал Хамси-паша, тогава в Константинопол. Той прочете свободно фермана ни и както с обноските си, така и с въпросите си ни се стори добре възпитан човек. Поиска ни извинение за безсмислената постъпка на аянина на Качаник и ни обеща препоръчително писмо до брат си, паша на Калкандел, и един булубаши, който да ни придружава из целия му пашалък. Междувременно ни дадоха двама албанци, за да ни развеждат из околността.

 

Ускуб, произнасяно често Ускуп, на славянски Скоплие или Скопиа, е било наричано от византийците „обетована земя” на Гърция поради хубавото му разположение в центъра на плодородна равнина, напоявана от много реки. Времената се менят и земята сега е само отчасти обработена. Теченията на Вар-

 

336

 

 

дар и Лепенац не са регулирани, град Ускуб е загубил римските и византийските си паметници и е само турски град, в който трябва дълго да се разхождаш, за да намериш нещо забележително. Тъжно е да се помисли, че за последен път е бил опустошен при отстъплението на австрийския генерал Пиколомини [206] през 1689 г., който смятал за свой дълг да си отмъсти по този начин за опожаряването на виенските предградия от турците. Кулата до моста е била издигната от Мехмед II през 1462 г. Чаршията дори е малка и дюкяните предлагат само най-обикновени предмети. Старата и висока стена на крепостта, поне откъм града, и каменният мост на Вардара са единствените най-интересни неща. Мостът е тежък строеж, а под него са островите, по чиито морави жителите идват да се излежават в неделя. През тези дни дори забулените жени не се страхуваха да се покажат край моста. Отсам моста е село Собрия. В Ускуб се запознахме с доктор Петрович, далматинец, установил се и се оженил в Мелник. Той се занимаваше с медицина, а също и с търговия на пиявици и памук, защото в Турция за съжаление лекарят е задължен да изпълнява различни работи, за да може да остави някакво имущество на децата си.

 

Ускуб има най-малко 10 000 жители. Населението му е преобладаващо българско, но има също доста сърби и цинцари. Относителният брой на мюсюлманите и християните не ми е известен, но според броя на джамиите поне половината от населението трябва да е мохамеданско. Християните от гръцко вероизповедание имат една нова голяма черква и две други стари по-малки, едната от които е посветена на мъченик Димитър. Има освен това три училища, всяко с трима учители. Обучението в тях обхваща география, история и философия. Католишката религия няма никакви правоверни привърженици в Ускуб.

 

Ускуб е главен град на най-големия пашалък в Централна Турция. Той обхваща десет града, а именно: Ускуб, Кюприли, Истиб с Ново село, Костендил, Калакандел, Дубница, Команова, Джумая, Каратова, Радович и най-малко пет градчета — Егри-Паланка, Качаник, Костово, Струмница и Петрович. Главните аяни живеят в споменатите градове и паланки. Най-важни са аяните на Костендил, Истиб и Кюприли. В Джумая има един мюселим, а в Дубница — един войвода, докато в Калкандел живее паша с един туг. Броят на селата е много голям, така че населението може да възлиза на 500 000 или 600 000.

 

Голямото мнозинство са българи и християни, а селата почти изцяло са населени с българи и християни. Има дори малки градове, които са целите християнски, като Ново село. Изобщо не срещнахме чисто мохамедански села освен в Шар или към тази планинска верига, където има малобройно албанско население. Селата с джамии са рядкост дори и там. Мюсюлманите са затворени в градовете, където живеят по-голям или по-малък брой от тях. Изглежда, че те са смесица от потомци

 

337

 

 

на азиатски турци и българи, сърби и албанци, станали мохамедани. В частите на този пашалък, които посетихме, не забелязахме стари колонии на мохамедани-дервенджии, освен ако може да се каже това за град Джумая, както и за мюсюлманите в Качаник и ако има такива по долния Вардар. Обширната площ на този хубав пашалък е била благоприятна за развитието на християнското население, за занаятите и търговията му, така че в някои градове, като напр. Истиб, се срещат твърде заможни хора. Сред тях се забелязват известен брой евреи, гърци и предимно цинцари от Пинд — народност, която се среща навсякъде из Турция, където може да се печелят пари.

 

От Ускуб може да се отиде в Салоник през Кюприди (Мост) или през Истиб. За да се отиде направо в Истиб, трябвала се премине Сарпиаки [207] към Гуриле, Крива река и равнината Мустафа през Килисели и Енгели, обаче обикновеният път отначало е същият, който води за Кюприли, а именно пътят по източния бряг на Вардар до Капетан-Хан, където по един мост се минават слелите се реки Велика-риека (Сарпияки) от Команова и Крива-река или Егридере-Су, идваща от Егри-Паланка. Равнината или ниското и сухо плато на Мустафа (Мустафа-Оваси) се простира до Вардар и този алувиален и терциерен терен образува също вълнообразната и тук-таме обрасла с трънаци почва, която продължава от Капетан-Хан до сиенитните могили, обкръжаващи Брегалница до Ново село и Истиб. Тази река се минава по висок дървен мост при Ново село, но потокът от Истиб се минава през брод. Този град е на 12 часа от Ускуб и на 34 часа от Салоник.

 

Оттам се преминават около 3000 фута високи планини, за да се стигнат изворите на Струмница, а при Топлица и по-нататък при Радович се пресича един поток, приток на Струмница. Отсам тази река край друг поток, идващ от юг, е малкият град със същото име, или Уструмджа на турски. Останали са само развалини от крепостта и древните ѝ стени, за които понякога става въпрос при войните между сърби и гърци. Долината на Струмница, древният Понтус, лежи от запад към изток между високи планини, които достигат поне на север във веригата на Плашкавица планина [208], зоната на елите, т. е. между 3000 и 4000 фута. На юг се намират Белица, югозападно, и Ченгел-даг [209] и Султаница, източно, които се издигат над басейна на Серес. Долината на Струмница на места е твърде широка и обработена особено в долната си част към Петрович. В нея има голям брой села. Реката Белица тече по един склон, отчасти обрасъл с дъбови гори, и през Кощрума, или Кущурлу, води до прохода Гливец, разположен между Белица и Ченгел. Отсам се намира малкото езеро и селото Тойран, или Дойран, древният Асорус [210], чиито води се вливат във Вардар. От тези височини се разкрива обширна гледка чак до залива на Салоник, до който води долината на Галико, древният Ехедорус. Между

 

338

 

 

неговите притоци се различава този, който идва от североизток, или от Ликован и Лахана. Минава се през Чинарли [211], отсам Килкич се стига до ниските, отчасти терциерни хълмове и се излиза към Салоник през Волевод и Акбунар.

 

Другият път от Ускуб за Салоник по Вардар през Кюприли (Велеш, или Велеша), Неготин, Градиска [212] и Аврет-Хисар трябва да е много интересен, понеже тази река пресича една клисура, минаваща в посока северозапад-югоизток, високите планински вериги между Баня, Кумликьой [213] и Яница и много реки се вливат във Вардар. За съжаление ние не минахме по този път и не знаем подробности. Знаем само, че Вардар се пресича по дървен мост в самия Кюприли и известно време след това се пътува по западния бряг. Оттам докъм Баня почвата около Вардар е мека. По западния бряг на Вардар се минава потокът Пото при Извор, устието на Черна или Карасу във Вардар, селото Неготин на Велича и една планинска река, край която господин Киперт посочва развалините на Тиквеш [214]. Цялата околия се нарича още Тиквеш. По-нататък преобладава, поне на запад, висока група от трахитни планини, откъдето Баня се втича във Вардар. Близо до Демир-Капи (желязна глава) има топла минерална сярна баня. Оттам един стар път прониква в долината и басейна на Черна около мястото на древния Стоби [215], а друг един път преминава на юг през една планина и стига до Кепиниа в долината на Бистрица. За да се стигне в Градиска, се пресича Вардар по дървен мост, което, изглежда, се дължи на това, че планините край западния бряг на Вардар свършват стръмно. Останалата част от пътя минава по отсрещния бряг близко до реката. Минава се през Чевсу-Хан и Кумли-Кой. Ниските хълмове започват още преди Аврет-Хисар на височината на Гюмюрдже, която се пресича, за да се стигне по обиколен път град Салоник. (Вж. Voyage de Pouqueville, т. 3, с. 181.)

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

197. Изоп. от с. Неродилье (Урушевацко), от Неродимка.

 

198. А. Буе има пред вид сръбския крал Ст. Урош III (1321—1331). (Вж. К. Јиречек. Историја срба. Београд, 1922, с. 269—270.

 

199. Изоп. от Люботрън, най-високия връх (2510 м.) на Шар пл.

 

200. Росен.

 

201. От рода „Дигиталес”, бесен бурен, напръстник — у нас се срещат и диво състояние четири вида. Диг. пурпуреа се е отглеждала из градините като цвете за украса, а диг. лутеа не се среща у нас. Вероятно е погрешно определено от ботаника — спътник на А. Буе.

 

202. Скопска Черна гора.

 

203. Изоп. от Хасанбегово, с. в Скопско, Македония, СФРЮ.

 

204. Тук Скопие. Българският феодал на Просек е Стрез. (Вж. П. Myтафчиев. Владетелите на Просек. Избр. произв. I, 1973, с. 227 и сл.)

 

205. Бълг. название — „зърнени”.

 

206. Главнокомандуващ австрийските войски през войната 1683—1699 г. Австрийски войски проникват дълбоко в Македония, където българите организират през 1689 г. голямо въстание начело с Карпош.

 

207. Изоп. от р. Пчиня.

 

208. Изоп. от Плачковица пл.

 

209. Сенгеловска пл.

 

210. Античното селище при Дойран, слав. Поленин, се нарича Таурезиана.

 

211. Т. е. Чинар Фурнус, дн. с. Цинафорон, Солунско, Гърция.

 

212. Изоп. от с. Градско при устието на Черна.

 

213. Изоп. от Кумщица, дн. Лафохори, Верско, Гърция.

 

214. Тиквеш е име на област с главни селища Кавадарци и Неготино.

 

215. Античен град в местността Пустоградско при Градско. А. Буе погрешно го идентифицира с Демиркапу, където е бил Просек.