Руси и българи през ранното средновековие до 964 г.

Е. Михайлов

 

Въведение

 

 

Проблемите на руско-българските взаимоотношения през различните исторически периоди заемат важно място в изследванията на руските, съветските и българските историци. Тези научни издирвания, засилили се особено през последните три десетилетия, обхващат значителен период от близо 150 години и за техния размах свидетелстват значителното количество научни трудове, които са посветени или в които се засягат отделни проблеми на руско-българските взаимоотношения. Това обстоятелство се дължи на факта, че руско-българските връзки през различните исторически епохи надхвърлят далеч рамките на обикновените взаимоотношения на два съседни народа, които в повечето случаи са допълнителни страни на тяхното историческо развитие. Руско-българските връзки, напротив, играят извънредно важна роля в историята на двете страни, имат често пъти пряко отношение към основните, определящи моменти от тяхното политическо и културно развитие. Показателно е , че тези взаимоотношения особено се засилват в решителните, съдбоносните моменти на тяхното историческо развитие, като приемат формите на мощни течения към едната или другата страна, в зависимост от това кой от двата народа е имал нужда в даден момент от прилив на нови сили.

 

Разбира се, това са основните, определящите моменти от непрекъснатия процес на руско-българските взаимоотношения, които свидетелствуват за един общ, съвместен живот. Но историята на тези взаимоотношения, както всяко развитие, си има своите приливи и отливи.

 

Това именно непрекъснато преплитане на съдбите на двата народа е довеждало често пъти историците на двете страни до въпросите на руско-българските връзки. Ето защо в един продължителен период, преди проблемите на руско-българската взаимност да станат специален обект за изследване, те са били част от изследванията на националната история на двете страни.

 

Времето когато тези взаимоотношения добиват по-значително развитие се отнася към втората половина на X в. или към управле-

 

5

 

нието на княгиня Олга и княз Святослав. Това с времето, когато младата руска държава в своето непрекъснато политическо и териториално развитие се изправила и пред задачата да изгради и своята нова духовна култура, отговаряща на нуждите и особеностите на епохата, и славянска по своя облик. Естествено е, че в този културен процес, наред с връзките ѝ с Византия, първостепенно значение за Русия е имала и славянобългарската духовна култура, която през IX и X в. преживяла своя пръв разцвет. Тези все по-засилващи се културни взаимоотношения, в които активна роля играе България, могат да се съпоставят с първите значителни политически контакти, които се дължат на все по-засилващата се руска активност в Черноморския басейн.

 

Но началото на руско-българската взаимност не може да се отнесе кьм X, нито дори към IX в., когато руският народ излиза отново на историческата сцена и когато се образува Древноруската (Киевска) държава. Началото на тази взаимност се отнася към онзи отдалечен период, когато двата народа постепенно се отделят от огромното славянско море и тръгват по пътя на своето самостоятелно историческо развитие. Но тук възникват трудности от най-различно естество. Липсата на исторически сведения все още не ни дава възможност да отговорим на въпроса кога по-конкретно са се обособили отделните славянски народи. Славянските археологически паметници преди VI в. са все още неизвестни. Следователно остават оскъдните данни на славянското езикознание и някои податки в изворите предимно от VI в. Тук се прибавя и различният критерий за необходимата сума от белези, които обуславят наличието на една народностна група. Но ясно е, че през най-ранния период тези белези не могат да бъдат ярко проявени и че общославянското продължава да се проявява и да доминира в някои области продължително време. Оттук и големите различия, които намираме в историографията за епохата, в която се формират отделните славянски народи.

 

Трябва да се предполага, че след своето обособяване първоначално като родово-племенни обединения, а по-късно като етнически, народностни групи източните и българските славяни са живеели продължително в тясна близост, влизали са в най-тесен контакт помежду си във всички сфери на своя политически, материален и духовен живот. На това се дължи и единството на тяхната материална и духовна култура през ранното средновековие [1]. За съжаление ние не можем да кажем почти нищо каква е конкретната проява на тази взаимност. Само през VI в., когато южните и източните славяни се устремяват на юг, намираме няколко откъслечни сведения в древните автори, след което настъпва отново тривековен период на неизвестност, който засега все още с нищо не може да бъде запълнен.

 

6

 

 

Целта на настоящата работа е проблематиката на руско-българската взаимност във всички нейни доловими проявления — от обособяването на двата братски народа до 964 г., т. е. до началото на самостоятелното управление на руския княз Святослав. Както е известно дейността на последния включва в себе си една от най-значителните прояви на руско-българските връзки през ранното средновековие, които са предмет на самостоятелно изследване.

 

Изследването, имащо за основна цел руско-българската взаимност до средата на X в. в най-широк аспект, се разпада на няколко основни научно-изследователски проблема: 1) обособяването на руския и българския народ с цел да се установи по възможност времето на тяхното първоначално самостоятелно съществуване; 2) мястото и ролята на антите в нашествията на славяните на Балканския полуостров; ролята им в етническата история на Долнодунавските земи и в историята на българските славяни; 3) взаимното териториално разположение на източните и българските славяни и промените, които настъпват в него до края на X в., и 4) политическите, икономическите и културни взаимоотношения между руси и българи в края на IX и първата половина и средата на X в. (до 964 г.).

 

Доколкото ни е известно пръв засяга въпроса за българо-руските взаимоотношения руският историк любител и известен масон Иван Елагин (1725—1794 г.) в своето произведение „Опыт повествования о России” (1790; публикувана в Москва, 1803 г.). В това свое произведение авторът изказва убеждението, че по времето на княз Олег Киевска Русия с била в съюзни отношения със Симеонова България. Български търговци отивали в Киев и се занимавала с оживена търговия. Но подстрекавани от византийците, маджарите нападнали България. Тогава Олег, за да отмъсти за своя съюзник, предприел знаменития си поход срещу Византия (с. 195). Откъде авторът е почерпил тези сведения, не е известно. Но доколкото те не се потвърждават и противоречат на изворите, може да се приеме, че всичко това е догадка на самия И. Елагин. Но в случая за нас е важен интересът, който се проявява в руската историография към България още през XVIII в. и свързването на българската с руската история.

 

Началото на системното изучаване на българо-руската взаимност трябва да се свърже с научната дейност на Юрий Венелин (1802—1839 г.). Горещ патриот той проявил интерес и към българската история, но на него му липсвала солидната научна подготовка. Поради това редица негови концепции, предимно отнасящи се към славянския генезис и най-ранната славянска история, са резултат не толкова на научнокритическо изследване, а плод на лични предпочитания и наклонности. В съчинението си „Древние и нынеш-

 

7

 

 

ние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам” (т. I, Москва, 1829) той развива пространно основния си тезис за общия произход на русите и българите. Но изхождайки от тази правилка предпоставка, той прави груби грешки в областта на етническата терминология и етническата география на древността. Според него русите и българите са славяни, но в древността били известни с названието скити. Около Р. Хр. стават известни под името савромати. От по-нататъшните му разсъждения става ясно, че под „руси” той разбира източните и южните славяни, а под „българи” — приазовските и волжски тюрко-българи (прабългарите), но които според него са също славяни. „От това — заключава той, — двете племена наравно са участвали в това име (сармати), обаче изглежда деянията на сарматите на Днестър или на Дунава принадлежат на русите, а на Черно море, в Таврида (Крим), в Кавказ —повече на българите” (с. 192). През това време русите и българите „съставлявали. . . едно политическо тяло, което дълго време било известно под названието хуни както и българи” (с. 197). С освобождението на източните славяни от хазарско владичество и образуването на руската държава (IX в.) се извършило окончателното разделяне на българския и руския народ, като последният станал известен със своето собствено име (с. 197).

 

В другата си книга „Критическия изследования об истории болгар” (М., 1849) Ю. Венелин доразвива своите възгледи. В нея той отъждествява хазарите с българите, като и едните, и другите са славяни (с. 187). Оттук той прави извода за „изключителното влияние” на българите върху русите (с. 143). „Българите не управлявали русите, но руските князе били васали на българите” (с. 146). Като проследява развитието на българската история Ю. Венелин говори за изграждането на българо-руски военен съюз против Византия по времето на нар Симеон (с. 205—217). „Русите помагат на българите в тяхната война против империята” през 903—907 г. (с. 205). Българският владетел командвал обединените руско-български сухопътни войски, а руският — обединената флота на двете страни (с. 207—208). По времето на цар Петър отношенията между двете страни били недружелюбни, поради преминаването на българския владетел на страната на гърците. Неговият брат Йоан вдига въстание и действа в райони, съседни на Русия, понеже разчита на руската помощ (с. 269—270). Вторият поход на княз Игор е насочен против България (с. 272) като на българска територия е станала разгорещена битка (с. 277). Ю. Венелин предполага, че действията на Игор са в полза на княз Йоан и против цар Петър (с. 278). Оттук той обяснява и всички събития около похода и действията на русите и гърците.

 

Както се вижда,Ю. Венелин за първи път разглежда древната българска история в най-тясна връзка с руската, но неговите разсъждения

 

8

 

 

са твърде произволни, а изводите му спомагат твърде малко за научното изясняване на проблемите. Трябва също така да се има предвид, че изследванията на Ю. Венелин стоят под научното равнище на неговата съвременност [2].

 

Отделни догадки за българо-руски връзки през разглеждания период прави и руският учен Петър Лавровски (1827— 1886 г.) в книгата си „Изследование о летописи Якимовской” (СПб., 1855). Изхождайки от данните на Йоакимовата летопис той се опитва да свърже покръстването на киевските князе Асколд и Дир с християнизаторската роля на България. Но тъй като това събитие е станало съвсем наскоро след приемането на християнството от дунавските българи, то предположението на П. Лавровски е трудно защитимо (с. 55—59). Много по-плодотворна е догадката на автора, че християнството, проникнало в Киевска Русия по времето на княгиня Олга, има славянски характер и произход, като в случая трябва да се разбира именно славяно-български (с. 73). Въобще за работата на П. Лавровски е характерно, че целия продължителен процес на християнизирането на Киевска Русия той свързва убедително с голямата културно-просветителска роля на България през този период. Голямото значение на този труд се дължи на обстойното проучване на данните на Йоакимовата летопис, на максималното използване на историческите свидетелства по интересуващите ни проблеми, макар че не всички частни изводи и предположения на автора са приемливи [3].

 

С най-голяма сила културната роля на България в древна Русия о застъпена в трудовете на руския учен княз Михаил Оболенски (1805—1873 г.). Но в тях целият този културен процес е сведен до дейността само на един предполагаем български книжовник — презвитер Григорий, родоначалник според автора на древната руска книжнина, в това число и на руското летописание. Така в книгата си „Несколько слов о первоначальной русской летописи” (1870) той счита, че летописните описания на събитията около управлението на княгиня Олга не са били по силите на обикновения руски духовник от онова време. За такава литературна дейност е бил необходим „не само учен човек, но и човек напълно просветен и близък на двора” (с. 86—87). Такъв е могъл да бъде само презвитер Григорий, преводач на Хрониката на Йоан Малала и споменат в руския „Летописец Переяславля-Суздальского” [4]. Според М. Оболенски след смъртта на цар Симеон Григорий изчезва от България и от това обстоятелство прави предположение, че той е отишъл в Киев и е станал пръв съветник на княгиня Олга. Тук той бил „първият заложил в Русия основата на цялата наша историческа писменост и пръв написал за нас нашата руска летопис” (с. 87).

 

9

 

 

В следващата своя работа „Несколько слов о судьбах первоначальных русских летописей и о славянских азбуках глаголице и кириллице” [5] (1875) той доразвива своята хипотеза. В нея презвитер Григорий е представен като единствения творец (оригинален и преводач) на цялата славянска литература, преминала в Русия, и като създател на първия руски летопис — според М. Оболенски „Лѣтописець Рускихъ Царѣи” [6].

 

Като се абстрахираме от правилната теза за ранното проникване на българската книжовна култура в Русия още при княгиня Олга, предположенията на М. Оболенски будят сериозни възражения: 1) Преди всичко неубедителна е мотивировката, с която се обяснява преминаването на презвитер Григорий от България в Русия. Трудно е да се приеме обяснението на автора, че в езическа Русия Григорий е намерил по-добри условия за работа, отколкото в България след смъртта на цар Симеон [7]; 2) Освен това неправилно е да бъдат отъждествявани различни лица само поради сходството в имената им [8]. Възможно е παπᾶςГригорий (духовникът на княгиня Олга според Константин Багренородни) да е българин, обаче за отъждествяването му със симеоновия деятел презвитер Григорий не могат да се посочат сериозни основания; 3) Неубедително е също, че името на Григорий в руското летописание било заменено нарочно с името на Георги Амартолос [9]. Но най-слабата страна в хипотезата е тази, че М. Оболенски не може да обясни как презвитер Григорий е могъл да напише летопис, която по своя характер е руска и е могла да бьде написана само от автор (или автори), добре познаващи руската история и пишещи като руси [10]. Изкуствеността в построението на М. Оболенски се чувства именно в стремежа му да обясни руския характер на летописа и най-вече на израза: „Отъ него же языка [т. е. славянския] и мы есмы Русь” [11]. По такъв начин хипотезата на М. Оболенски, изградена върху произволни предположения, е един неуспешен опит да бъде обяснен българският елемент в руското летописание, както и да се разкрие картината на най-ранното българско културно проникване в Киевска Русия [12].

 

Въпреки своята неправдоподобност линията на М. Оболенски била възприета от Герман Барац (1835—1922 г.), който в книгата си „О составителях „Повести временных лет” и ее источниках, преимущественно еврейских” [13] (1918; публикувана 1924 г.) също вижда значително българско участие в началното руско летописание. Той изхожда от дълбокото си убеждение, упорито провеждано в многобройните му трудове, че почти цялото руско летописание, както и цялата древноруска литература (светска, религиозна, правна) са заимствани от древната еврейска книжнина. В стремежа си да установи кои са били лицата, които са внесли „еврейския еле-

 

10

 

 

мент” в ранното руско летписание, той се спира на няколко имена, одно от които е името на презвитер Григорий. Приемайки напълно хипотезата на М. Оболенски за презвитер Григорий като единствен и най-крупен книжовник в Древна Русия, той я „доразвива”, като представя последния и като „познавач на еврейската писменост”, който пръв внесъл „еврейската стихия” в древната руска летопис [14]. Именно „презвитер Григорий доставил материала за най-древната руска летопис, доведен до смъртта на Святослав — до 972 г.” [15]. Ясно е, че поради изтъкнатите по-горе съображения, построенията на Г. Барац също не могат да бъдат приети. Особено силно впечатление прави тенденциозността, свързана с изкуственото, механично аналогизиране [16].

 

Като неудачни могат да се определят и някои предположения на известния руски историк и археограф архимандрит Леонид (Лев Кавелин, 1822—1891 г.) в неговата статия „Откуда родом была св. великая княгиня русская Ольга?” [17] (1888 г.). Въз основа на един късен летописен запис той стига до извода, че кн. Олга не е от варяжки произход, каквото е общото становище, а българска принцеса, оженена за княз Игор. Оттук той прави и други погрешни заключения: че руският град Псков, който се наричал също и Плесков, бил основан от кн. Олга и наречен така в чест на „нейния роден град в България” Плиска [18]; с мнимия ѝ български произход той обяснява и нейното преминаване в лоното на християнството [19], с което авторът незабелязано изпада в грубо противоречие със себе си. С българския произход на Олга авторът се стреми да обясни и стремежа на нейния син Святослав да се установи в България: „Очевидно, че Святослав като българин по майка, пламенно желаел да владее тази страна не поради сляпа страст към завоевания и плячка, но понеже той смятал, че има върху нея повече права отколкото византийците” [20]. Добре е известно, че завоевателите не се ръководят от подобни стимули. Както се вижда, авторът се стреми да обоснове българския произход на кн. Олга с някои моменти от нейния живот. Но именно тук той изпада в големи затруднения и противоречия. Особено ярко това проличава в стремежа на автора да обясни посещението на кн. Олга в Цариград и нейното желание да приеме християнството от византийския император и патриарх [21].

 

Несъстоятелността на това становище била доказана своевременно от научната критика [22] и архим. Леонид още на следната година се отказал от него [23].

 

Друг опит да се обоснове българския произход на кн. Олга прави и руският учен Дмитрий Иловайски (1832—1920 г.) в статията си „Вероятное происхождение св. княгини Ольги” [24] (1914 г.). В случая той се позовава преди всичко на древното руско название

 

11

 

 

на град Псков — Плесков, като неговите разсъждения се покриват с тези на архим. Леонид. На второ място Д. Иловайски изтъква обстоятелството, че „в езическата епоха руските князе си набирали много наложници, но истински жени избирали обикновено от знатните или княжески родове, чуждоземни или местни”. Оттук и заключението, „че Олга била не от прост, а от княжески или владетелски род, доведена от българския град Плиска [25]. „В полза на нейния български произход много говорят и българските увлечения на нейния син Святослав” [26]. С българския произход на Святослав Д. Иловайски обяснява и „преминаването на една значителна част от българить на страната на завоевателя” [27]. С българския произход на кн. Олга авторът обяснява и славянобългарския характер на първите богослужебни книги в Русия. Тъй като според него Олга е християнка по рождение, за да бъде последователен, той отхвърля като легендарни и недостоверни летописните сведения за покръстването на Олга в Цариград. Но сведенията на летописта, както и други руски и чужди извори, които свидетелстват за покръстването на Олга в Цариград и които Д. Иловайски не споменава, не могат да бъдат така лесно пренебрегнати при разрешаването на този въпрос. Наред с това нито един от изтъкнатите от него доводи не могат да обосноват дори отчасти българския произход на княгиня Олга.

 

Въпреки това, в печата от време на време се появяват материали, които подкрепят това становище, но без да дадат нищо ново за неговото научно обосноваване [28].

 

По друг характер носи статията на проф. Павел Милюков (1859—1943 г.) „Время и место действия записки греческаго топарха” [29] (1897 г.). В нея той разглежда един от най-неизяснените и трудни за изучаване паметници от този период. Като прави редица правдоподобни и приемливи предположения за времето и мястото на събитията, описани в извора, авторът изказва мнението, че в него се говори за българския цар Симеон и че събитията се отнасят към края на IX в. В случая нас ни интересува предположението на П. Милюков, че владенията на българския владетел се простирали далеч на север от Дунава и че за известно време източнославянските племена тиверци и уличи, живеещи край реката Днестър, се намирали под зависимостта на цар Симеон [30]. За съжаление неговото мнение не може да се счита за доказано, но изводите, до които той достига, трябва да се имат предвид при разглеждането на събитията в Долнодунавските земи през този период [31].

 

Голямо значение за изучаването на руско-българските културни взаимоотношения през X в. има статията на бележития руски филолог акад. Михаил Сперански (1863—1938 г.) „Откуда идут старейшие памятники русской письменности и литературы?” [32]

 

12

 

 

(1928 г.). Изследвайки езика на най-древните руски литературни паметници, той стига до извода, че старата руска литература има древен славянобългарски произход и че началото на този процес трябва да се търси към средата на X в., т. е. още преди официалното покръстване на Киевска Русия. Проникването на славянобългарската книжнина в Русия той свързва тясно и с началния период на разпространението на християнството сред източните славяни, с постепенното изграждане на църковна йерархия, които имат също славянобългарски произход. „Това състояние на християнството — пише той, — довежда до извода, че у нас още в средата на X в. е имало вече съответната, макар и с ограничени потребности църква, имало е и богослужение — и едното, и другото на славянски език” [33]. „Довладимировото християнство несъмнено било предимно българско, а след казаното може да бъде определено предимно като западнобългарско” [34].

 

Изводите на М. Сперански са резултат на неговите монографични изследвания в областта на староруската литература и имат първостепенно значение при по-нататъшното изучаване на този проблем.

 

Голямо значение за този ранен период имат и изследванията на акад. Сергей Обнорски (1888—1962 г.), намерили място в статията му „Язык договоров русских с греками” [35] (1936 г.). Въз основа на обстоен и прецизен анализ той достига убедително до извода, „че преводът на договора от 912 г. бил извършен от българин на български език”, докато „договорът от 945 г. съдържа смешение на българската и руската стихии” [36]. Изводите на С. Обнорски допълват и обосновават в значителна степен основните положения в работата на М. Сперански.

 

Голямо значение на българо-руските връзки за ранната история на Русия отдава проф. Георги Телберг (Тельберг) в своята книга „Заря христианства на Руси” (Шанхай, 1939 г.) и по-специално в IV глава на книгата, озаглавена „Русь и Болгария в IX—X веках” (с. 55—85). Според него именно чрез България русите се запознали с „християнството не като религия на гърците чужденци, а като вяра на народ близък на тях по кръв и родствен по език” (с. 56). Той счита, че началото на българо-руските връзки се отнася към епохата „на норманските конунги”, като в случая има предвид оживените икономически и търговски връзки (с. 70—72). Тези контакти съдействали и за проникването на славянобългарското християнство в Русия. Спирайки се на политическите взаимоотношения през X в. той предполага, че по времето на Олег отношенията с България били дружески (т. е. България съблюдавала „дружествен неутралитет”), докато при княз Игор те се влошили (с. 73).

 

Началото на системните проучвания в областта на българо-руските връзки се отнася към 40-те години на века, и то е свързано с името

 

13

 

 

на видния съветски учен и приятел на България акад. Николай Державин (1877—1953 г.). В случая нас ни интересува неговото изследване „Племенные и культурные связи болгарского и русского народов” (1944 г.). В книгата се разглеждат накратко, но с необходимата пълнота българо-руските етнически, фолклорни, езикови и други връзки. От особен интерес за нас са първите три глави, които са резултат на многогодишни задълбочени изследвания в областта на българо-руския етногенезис и фолклористика. Това са проблеми, в които Н. Державин достига до интересни резултати, които от своя страна са значителен принос в областта на изучаваните явления. Съветският учен за пръв път си поставя за задача да разкрие незабележимите на пръв поглед явления и процеси на руско-българския етногенезис, разглеждайки задълбочено етническата история на Дунавско-Днепърския басейн още от епохата на неолита. Именно в последните периоди на първобитнообщинния строй (неолита, бронза, желязото) той се стреми да намери основата, върху която да стъпи и да отговори на поставените от него въпроси. Но за голямо съжаление тези изследвания в областта на генезиса са проникнати изцяло от духа на маризма и страдат от съществени грешки и недостатъци. Тези недостатъци още по-ярко се открояват, когато той разглежда събитията от VI в., за който период разполагаме с повече данни. Една от основните грешки на Н. Державин е твърдението му, че „източната част на Балканския полуостров била заета, очевидно, предимно от антски. . . племена” (с. 14). В случая той се позовава на Прокопий [*] Кесарийски и Константин Багренородни. Но у споменатите, както и у останалите византийски автори няма и най-малък намек за подобно заселване. Тези, както и следващите произволни разсъждения на автора, са му необходими, за да направи следното абсурдно заключение: „Мизийските славяни, всред които израснало първото на Балканския полуостров държавно обединение, България, несъмнено. . . принадлежат. . . към групата на източните славяни” (с. 15). Своите твърдения Н. Державин обосновава с някои общославянски етнически термини, срещани у източните и южните славяни. Но доколкото и едните, и другите имат общ произход, това е явно неприемлив метод за изследване. Със същия успех би могло да се докаже, че българите имат западнославянски произход [37].

 

Друго погрешно становище на Н. Державин е твърдението му, „че в своя преобладаващ състав, ако не изключително, дружинниците на Аспарух били бесарабски славяни, т. е. руски тиверци и уличи” (с. 16), и оттук обобщаващият извод „че в основата на съвременния български народ. . . лежи източнославянски или руски елемент”

 

 

*. По-точно Прокопиос — бел. авт.

 

14

 

 

(с. 17). Тези схващания явно противоречат на изводите на езиковедите, от които се вижда, че българите и русите принадлежат към различни славянски племенни групи, оформили се още в дълбока древност [38].

 

Макар и да намерили известно отражение в българската историография, погрешните положения на Н. Державин били постепенно преодоляни [39].

 

Като резултат на повишения интерес към проблемите на българо-руските взаимоотношения през 1945 г. се появява научно-популярното изследване на акад. Димитър Ангелов „Руси и българи в историята”. За интересуващия ни период авторът се придържа в значителна степен към становищата, изказани в книгата на Н. Державин. Интересни и оригинални са разсъжденията на автора за мястото и характера на българо-руските икономически връзки в общата картина на взаимоотношенията между двата народа. Той изтъква еднотипността и слабото развитие на техните стопански системи до X в. и оттук относително слабите в сравнение с Византия икономически връзки (с. 20—21), което е твърде правдоподобно [40].

 

Все по това време се появява и друг обобщаващ труд върху руско-българските връзки. Това е изследването на акад. Михаил Тихомиров (1893—1965 г.) „Исторические связи русского народа с южными славянами с древнейших времен до половины XVII в.” [41]. Разглежданата работа е свободна в значителна степен от грешките и неверните постановки в труда на Н. Державин. Но въпреки своите достойнства, що се отнася до най-ранния период поради оскъдността на историческите извори, М. Тихомиров често пъти е принуден да прибягва до произволни тълкувания и необосновани хипотези — резултат на повърхностно аналогизиране, некритичност, прибързаност и в отделни случаи непознаване на литературата по въпроса. Редица негови хипотези са били основателно критикувани от съветската научна критика.

 

М. Тихомиров приема изказаното в науката мнение, че източните и южните славяни продължително време са живеели съвместно след отделянето на западнославянския клон. От неговите думи на същото място трябва да се разбира, че през VI в. източните и южните славяни били вече обособени в два самостоятелни клона [42]. За разлика от Н. Державин, М. Тихомиров счита, че не антите, а склавините (т. е. южните славяни) са предци на българите, както и на сърбите и хърватите [43]. Съвпадението на отделни етнически названия между източните и южните славяни са резултат само на общия произход [44]. Спирайки се на действията на антите в Долнодунавските земи, той предпочита да се придържа към становището на Ю. Готие и приема,

 

15

 

 

че по време на големите аварски нападения антите се изтеглили на север [45].

 

Спирайки се на събитията от X в., М. Тихомиров прави редица необосновани предположения, като се стреми да докаже някакъв мним военен съюз между цар Симеон и княз Олег. В случая той изхожда от своя повърхностен и некритичен анализ на някои извори, без да е запознат с тяхната правилна интерпретация в научната литература [46]. Затова неговата хипотеза за военния съюз е разкритикувана без особено усилие от съветската историческа наука [47].

 

По това време се появява и статията на Петър Третяков (Третьяков; 1909—1976 г.) „Восточнославянские черты в быту населения Придунайской Болгарии” [48] (1948 г.). В нея авторът изхожда от неправилното предположение за източнославянския произход на славянобългарите от Дунавската низина. Въз основа на нея той привежда редица аналогии между българската народна женска носия в Северна България с тази в Украйна, между характерните особености на домостроителството и по-специално на изчезналите вече севернобългарски землянки, сходни с тези на източнославянските племена, известни от археологическите разкопки, както и между някои домашни съдове от селския бит. И в този случай, както и в много други, се е проявил необоснованият стремеж на П. Третяков да приписва с лека ръка на източните славяни чужди археологически и етнографски паметници, за което е бил често критикуван в съветската археологическа наука [49]. Изводите в статията са основани на повърхностно и формално аналогизиране, без да се държи сметка, че разглежданите археологически и етнографски особености се срещат и в други славянски страни. Тяхната несъстоятелност също е посочена в научната литература [50].

 

През 1949 г. излиза книгата на проф. Всеволод Николаев „Славянобългарският фактор в християнизацията на Киевска Русия”. Въпреки значителния обем на книгата (160 стр.) мнението на автора може да се формулира в следните две положения: 1) не гърците са покръстили Киевска Русия, а българите; и 2) покръстването на русите е станало не през 989 г., а през втората половина на IX в. по времето на българския цар Симеон. В подкрепа на тезата си авторът привежда огромно количество изворен материал, по-голямата част от който обаче няма или почти няма връзка с разглеждания въпрос.

 

За да докаже истинността на тезата си, на автора е необходимо преди всичко да опровергае свидетелството на изворите, които са единодушни по този въпрос. Според него варягите покорили източните славяни и се съюзили с гърците, като най-значителен израз на този съюз е покръстването на „варяга” Владимир I (с. 21). Гър-

 

16

 

 

ците се настаняват в Киев и вземат под своя опека руското летописание. Именно с тоя факт Вс. Николаев иска да обясни, защо липсват предполаганите от него сведения за покръстването на русите от България. В продължение на много страници той разглежда подробно всички извори около официалното покръстване на русите, които недвусмислено сочат, че то е станало от Византия. Но Вс. Николаев не е съгласен с нито един от тях. Не само във византийските и руски извори, но и в западноевропейските и арабските той вижда намесата на „гръцкия интерполатор”, който изхвърля навсякъде истината за покръстването на русите и вмъква в тях византийската версия. Особено жестоко Вс. Николаев се разправя с древната руска летопис. В нея той не намира нито едно сведение, с което да е съгласен и което да не е прибавено от „гръцкия интерполатор”. Според него древната руска летопис възхвалява всичко гръцко и порицава всичко негръцко, т. е. „всичко, което било против византийската пропаганда и било опасно за византийските интереси” (с. 22). Това особено се отнася за т. нар. „Сказание о испытании вер”, в което се говорело за измислената от него „българофобия” на „Сказанието”. Според него целта на „Сказанието” (където между впрочем става дума за волжските българи) е да бъде охулено българското име пред русите чрез преднамерено отъждествяване на волжските българи с дунавските. „За нас целта на гръцката интерполация в „Повесть временных лет” е да заличи и съвсем унищожи в съзнанието на руския народ спомена, че християнската религия е била възприета от руските славяни чрез българите” (с. 42).

 

Едва от 82 с. нататък авторът минава към същността на проблема и се спира на изворите, които според него подкрепяли становището му. На първо място той привежда сведението на Йоакимовата летопис за цар Симеон, който пратил в Русия свещеници и книги. Това съобщение авторът приема буквално. Но той не е съгласен с другото съобщение на същата Йоакимова летопис, според което гръцкият император и гръцкият патриарх изпратили в Киев по молба на Владимир митрополит Михаил „болгарина суща”. Но според Вс. Николаев това извънредно интересно съобщение е вече анахронизъм, защото не отговаря на неговата теза за Симеоновото покръстване на русите. Вина за този „анахронизъм” носи В. Татишчев, който е осъвременил съобщението, за да го съгласува с останалите гръцки извори (с. 87—88). Силна страна в аргументацията на Вс. Николаев би могло да бъде позоваването на папската була от 972 г., където се приравняват българските и руските църковни обреди. Но това говори само за наличието на църковнославянско богослужение в Русия още преди княз Владимир и с нищо не подкрепя неговата основна теза (с. 89, 108). След това, спирайки се на съобще-

 

17

 

 

нието на „Повесть временных лет” към 988 г. „яже грамота есть в Руси и Болгарѣхъ Дунайскихъ”, Вс. Николаев прави извода, че славянската писменост се е употребявала в Русия през тази година. Това може и да е така; но от текста, откъдето е взет този израз, става ясно, че той се отнася за времето, когато е писал летописецът (XI—XII в.), а не за годината, за която става дума. Но дори и да е вярно мнението на автора, това съобщение пак не подкрепя неговата основна теза. Особено голямо значение за ранното покръстване на русите Вс. Николаев отдава на миниатюрата за покръстването на русите в Манасиевата хроника. Доказателство за това той вижда в обстоятелството, че тя следва веднага след миниатюрата за българското покръстване (с. 94—95). Но тази последователност може да се обясни не само с хронологическата последователност на събитията, но и с тяхната сходност.

 

Вместо да погледне критично на нещата, Вс. Николаев с лека ръка тълкува всичко с оглед на своята предварително поставена цел и изгражда безпочвени хипотези. След разглеждането на изворите той прави извода: „Всички тези паметници сочат, че Киевска Русия несъмнено получила както християнската религия и йерархия, така и писмеността си от България, но не от угасваща Охридска България, а от мощната Симеонова България” (с. 95). Според него актът на руското покръстване от 988 г. не се отнася до руския народ, който получил християнството си от България, а само до варяжката върхушка, която единствена останала непокръстена. По такъв начин историческият процес е обърнат наопаки. И това той подкрепя с уж аналогичен пример с българското покръстване. .

 

Остава неизяснен фактът, защо русите са искали гръцка църковна йерархия, щом като вече са имали такава славянобългарска. И ако тази йерархия е съществувала вече сто години, тя отдавна би прераснала в руска и би укрепила позициите си в страната. Изобщо хипотезата на Вс. Николаев влиза в противоречие с историческата действителност и не издържа критика. Вместо да изходи правилно от фактите и да определи действителната роля на България в процеса на постепенното християнизиране на Русия, която роля в действителност не е малка, той насочва силите си в погрешна насока и затова неговите изводи с нищо не спомагат за решаването на проблема и не са приети от историческата наука. За този неуспех особено спомагат и неговите субективистични методи на изследване. Той третира по произволен начин фактите и изворите съобразно с поставената си цел, не се съобразява с конкретната историческа обстановка, не се стреми да вникне в нуждите, които са извикали на живот християнството в Русия и силите, които са го наложили [51].

 

18

 

 

Един от най-сполучливите опити за обобщено разглеждане на българо-руските взаимоотношения е изследването на акад. Иван Снегаров (1883—1971) „Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X—XV в.)” (1950 г.). В него авторът подлага на задълбочен критичен анализ изворите по тези проблеми, както и мненията на някои изследователи. За най-ранния период той прави редица интересни предположения, които заслужава да бъдат отбелязани. Спирайки се на проблемите на етногенезиса, той изхожда от предпоставката, че русите са потомци на антите, а българските славяни на склавините (или както той ги нарича — същински славяни). Но въпреки това той справедливо допуска, че отделни части от антите, при своите набези на юг не са се изтеглили на север, „а заселвали във византийските области” (с. 6), Това свое предположение той подкрепя с известния пример за балканските севери и днепърските северяни, които вероятно първоначално са съставлявали едно племе. Но той веднага добавя, че „тези имена трябва да се смятат по-скоро за белези на езикова общност. Затова подобни съвпадения се намират и в други (западни) славянски страни” (с. 7, бел. 3). Ясно е, че Ив. Снегаров е съумял да се разграничи от някои крайности, намерили място в трудовете на Н. Державин и да заеме правилна позиция по този въпрос.

 

Що се отнася до тиверците и уличите, живеещи според него в Бесарабия, той изказва предположението, че те вероятно са паднали под властта на хан Аспарух през 681 г. (с. 7). Това спорно предположение идва от обстоятелството, че Ив. Снегаров не знае кога точно се появяват тези източнославянски племена в Поднестровието.

 

Спирайки се на началния момент на проникването на християнството в Киевска Русия, той счита, че наред с Византия „и християнска България е упражнявала религиозно влияние върху Киевска Русия” (с. 32). Това въздействие Ив. Снегаров вижда по два пътя. Единият чрез налагането на християнството на тези източнославянски племена (тиверци и уличи), които се намирали в тесен допир, или първоначално са влизали в пределите на България, но по-късно „влезли в състава на Киевска Русия и руския народ” (с. 33). Другият път са търговските връзки между двете страни. Според него руските търговци „ще да [са] били първите разпространители на славянобългарското писмо в Киевска Русия” (с. 34).

 

Въпреки че Ив. Снегаров не се спира подробно на този най-ранен период, неговите схващания по отделните проблеми, резултат на задълбочена критичност и максимална обективност, се отличават със своята правдоподобност, за разлика о г много други изследвания, появили се в по-ново време.

 

19

 

 

През 1955 г. се появява книгата на проф. Никола Мавродинов (1904—1958 г.) „Връзките между българското и руското изкуство”. В нейната първа глава се разглеждат взаимоотношения между източните и българските славяни от най-дълбока древност до X в. Но въпреки старателно събрания материал в нея се съдържат редица спорни или неприемливи положения. Така например той пише, че една значителна част от антите са се преселили на юг от Дунава, като заели Мизия и Тракия, а склавините се установили в Македония (с. 8). Въпреки че това предположение е напълно произволно, Н. Мавродинов не е счел за необходимо да го подкрепи с никакви аргументи. Неприемливо е и схващането му, че славянското културно единство се установило едва през IX—X в. (с. 10). В случая той безкритично е възприел постановките на някои археолози [52], които по-късно бяха опровергани [53]. След това авторът се спира накратко на българо-руските търговски връзки и по-подробно разглежда сходните археологически материали.

 

През 1957 г. се появява изследването на акад. Веселин Xаджиниколов „Българо-руски стопански отношения и връзки до освобождението ни от турско иго” [54]. Като изключим някои произведения, в които разглежданият проблем се засяга частично [55], споменатата работа представлява първото изследване, посветено специално на българо-руските икономически връзки. Оскъдността на изворовия материал и на задълбочени проучвания по дадения въпрос са принудили автора да се спре по-подробно на икономическия живот на древна Русия с оглед на Дунавско-Черноморския басейн, както и на фактите на българо-руските политически и културни взаимоотношения през интересуващия ни период. Въпреки че с това авторът се е отклонил в известна степен от темата си, впоследствие той се стреми да намери косвени доказателства за наличието на икономически връзки между двата народа. Като се спира на периода до Святослав и изхождайки от липсата на преки извори, а също така и от затворения и натурален характер на стопанството, авторът справедливо заключава, че през най-ранния период икономическите връзки между двата народа сабили случайни и ограничени. Едва с възникването на големия воден път „от варягите до гърците” се засилват и българо-руските търговски връзки. Според него „самото движение на руските кервани покрай българския бряг би било невъзможно без съгласието на българите и без предварително договорно уреждане на транспортните въпроси” [56]. За развитието на икономическите връзки свидетелствуват и паметниците на материалната култура между двата народа през този период, в които се забелязва голямо сходство. От това авторът заключава, че „българските занаятчийски произведения и културни постижения на нашия народ са проникнали между съседните руски племена, а чрез тях и в цяла Киевска Русия” [57].

 

20

 

 

На началния момент на руско-българските литературни връзки, един проблем, който все още чака своето окончателно разрешение, е посветена интересната статия на проф. Боню Ангелов „К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей” [58] (1958 г.), както и аналогичната работа „Начало на руско-българските книжовни връзки” [59] (1972 г.). В нея авторът привежда редица доводи, които пряко или косвено недвусмислено свидетелстват, че старобългарската писменост и Църковна книжнина са започнали да проникват в Русия много преди нейното официално покръстване. Поради оскъдността на изворите по този проблем статията на Б. Ангелов има важно значение за неговото по-нататъшно проучване.

 

Икономическите връзки между двата народа се разглеждат в статията на Борислав Примов (1918—1984 г.) „За икономическата и политическата роля на Първата българска държава в международните отношения на Средновековна Европа” [60] (1961 г.). Разделът, който ни интересува [61], представлява опит да бъдат обобщени резултатите от изследванията през последните години както на българските, така и на съветските учени. От статията се вижда, че поради липсата на преки данни най-голямо значение в случая могат да имат резултатите от изследванията в областта на материалната култура. Това личи и от заключителната формулировка на автора: „Български занаятчийски произведения са били пренасяни в Русия. Производственият опит на българите е бил възприеман в Киев и други руски градове и княжества” [62].

 

Началният период на българо-руските литературни връзки засяга и проф. Владимир Мошин в интересната си работа „О периодизации русско-южнославянских литературных связей X—XV вв.” [63]. Опирайки се предимно на споменатите изследвания на М. Тихомиров и Б. Ангелов, В. Мошин приема като напълно вероятно проникването на старобългарската литература в Русия още преди нейното официално покръстване. Началото на този процес той свързва както с българо-руските икономически връзки, така и с началния процес на проникването на християнството още при княз Игор и княгиня Олга. Голям интерес представлява и опита на В. Мошин да установи, какви точно книги са проникнали в Русия от България през този период (Евангелие, Апостол, Служебник и др.). Макар че този дълъг списък не може да се счита за напълно доказан, все пак авторът има пълно основание да заключи, „че и до Владимир I църковната книга от България е пренасяна в Русия в значително количество ръкописи” [64].

 

Украинският историк д-р Микола Котляр в своята статия „Русь на Дунаі” [65] (1966 г.) засяга редица въпроси, които имат отношение към нашата работа. Но в нея авторът не дава нищо ново,

 

21

 

 

като при това застъпва редица неверни положения. Така той счита, че масовото заселване на Подунавието от славяни се отнася към края на IV и началото на V в. Не приема Днестър за западна граница на антите, като счита, че през VI—VII в. антите, които според него са източният клон на южните славяни, са живеели в Подунавието. Той предполага че в посочения район антите са се явили преди да е започнала войната между готския крал Винитар и антския княз Бож (ок. 375 г.) [66]. Погрешно свързва черняховската археологическа култура със славяните и по-специално с антите [67]. Археологическите паметници от VII—X в. по долното течение на Дунав той приписва на антите, като от това заключава, „че антите преживяли аварското и маджарско нашествие”. През X в. „южно-източните славяни (т. е. бившите анти) се повяват с ново име — улучи и тиверци... Те са потомци на антите” [68]. Едва при нашествието на печенегите през първата половина на X в. Подунавието било отрязано от Руската земя. „Печенежкото нашествие изтласкало основната маса от руското население от междуречието на Днестър и Дунав, като само една малка част се запазила зад стените на селищата” [69].

 

Както се вижда авторът пренебрегва напълно писмените извори по тези въпроси, като се позовава само на археологическите паметници, които той тълкува твърде произволно. Тази статия представлява истински анахронизъм в историческата литература. За съжаление редица негови положения се споделят и от някои други украински учени, предимно археолози.

 

Обзорен характер има и работата на съветския учен проф. Владимир Пашуто (1918—1983 г.) „Внешняя политика Древней Руси” (1968 г.). В раздела на книгата озаглавен „Русь, Болгария и земли южных славян” (с. 89—90) той се спира накратко и на българо-руските връзки през интересуващия ни период. Краткостта на изложението се дължи на липсата на извори за преки политически връзки между двете страни. Но въпреки това в него намираме формулировки — плод на обективни наблюдения, които слагат край на излишната хипотетичност и необосновани предположения, засегнати от нас малко по-горе. Така В. Пашуто с основание заключава: „Цар Симеон не е имал съюз с Русия и патриарх Николай Мистик е споменал русите сред тези, които Византия е могла да използва против България. Цар Петър (927—969) с опасение е следял засилването на Русия и е заемал недружелюбна позиция по отношение на походите на Игор в 941 и 944 г., вероятно основателно опасявайки се за устойчивостта на българо-руската граница на Дунава” (с. 89).

 

Както се вижда, В. Пашуто скъсва решително с идилично-сантименталното разглеждане на тези въпроси и се обръща с лице към тяхното научно обективно-историческо изследване.

 

22

 

 

По-друг характер има статията на съветския археолог Иван Хинку (Хынку) „К вопросу о соотношении восточнославянской и Балкано-Дунайской культур лесостепной полосы Молдавии” [70] (1969 г.). Статията представлява обобщение и задълбочен анализ на многогодишните изследвания на съветските археолози в областта на славянската материална култура на територията на Бесарабия [71]. Основната цел на автора е да установи в кръга на наличния материал различията, между двете археологически култури, тяхното взаимно териториално разположение и взаимопроникване, времето на тяхното съществувание. Според него източнославянската материална култура на територията на Молдавия е известна само в нейната североизточна част, предимно между р. Днестър и нейния приток Ръут и се отнася към периода X—ХII в. Южната част от територията на Бесарабия е заета от поселения, отнасящи се към балкано-дунавската култура и характерни за периода от X до XIV в. [72]. След това авторът подробно се спира на сходствата и различията в областта на материалната култура на двата археологически комплекса, предимно тези на поселенията, погребенията и особено на керамиката. В резултат на щателния анализ той стига до извода, че „между източнославянската и балкано-дунавска култура в лесостепната зона на Молдавия се наблюдава сходство, но преобладават различията. Що се отнася до съставните елементи на формите на балкано-дунавската керамика, то, както и в случая с жилищата, се наблюдава съчетание на традиционно местните общославянски, а възможно, и салтовски черти” [73].

 

Интересни са и наблюденията на автора върху археологическия материал, който разкрива и характера на търговските връзки на населението от двата археологически комплекса. Според него „обменните или търговски връзки на източните славяни в Молдавия били незначителни и насочени предимно на изток, докато у балкано-дунавците те били сравнително широки и насочени в основному на юго-запад” [74].

 

В заключение авторът се спира накратко на носителите на двата археологически комплекса, Според него носителите на източнославянската култура на територията на Молдавия били уличите, а на балкано-дунавската — тиверците [75]. След щателния и прецизен анализ на археологическия материал това заключение идва съвършено неочаквано и се намира в рязко противоречие както с основните положения на автора, така и с изследванията на съветските археолози за етническия характер на балкано-дунавската култура. Авторът влиза преди всичко в противоречие със себе си, когато говори за търговските връзки на населението от двата археологически комплекса. Различната, дори бихме казали противоположна насоченост на тези

 

23

 

 

връзки е много показателна и тя говори за различния, макар и родствен, етнически състав на това население. Неговата североизточна част явно е тясно свързана и принадлежи към източното славянство, докато южната и югозападната към южните славяни. Дори и салтовският (т. е. прабългарски елемент), който има източен произход, не е могъл да повлияе на характера на тези връзки. Авторът влиза в противоречие и със съветските археолози, които са единодушни по отношение на южнославянския произход на балкано-дунавската култура [76]. Би следвало да се предположи, че според И. Хинку тиверците не са източнославянско население, но той не дава отговор на този въпрос. Той се задоволява само да отбележи, че „тиверците са известни на летописеца като толковини, т. е. население можещо да говори няколко езици, в това число на славянски и тюркски” [77]. Грешката на И. Хинку се дължи на това, че той разглежда археологическия материал откъснато от конкретната историческа обстановка, че не държи сметка за етническата история на Бесарабия, която по това време е населена с български славяни и принадлежи към българската история. Той не държи сметка и за последните изследвания на съветските историци за териториалното разположение на тиверците и уличите, според които първите са населявали североизточна Бесарабия, а вторите — територията източно от р. Днестър [78].

 

Въпреки това изследването на И. Хинку представлява значителен принос в областта на славянската археология на Бесарабия, както и за етническата история на България и за историята на руско-българските взаимоотношения в района на българо-руската етническа граница.

 

Съветският литературовед Енгелс Зиков (1934—1976 г.) в статията си „Заметки о русско-болгарских литературных связах старшей поры (X—XI вв.)” [79] (1976 г.) се опитва отново да обоснове ранното проникване на славянобългарската книжнина в Киевска Русия. Според него „още в края на IX и началото на X в. в Русия прониква славянското писмо” [80]. Той също така приема, че духовникът на княгиня Олга — Григорий, бил българин [81].

 

Наскоро след това се появява статията на съветския историк д-р Андрей Сахаров „За похода на Олег срещу Византия през 907 г. и за първия руско-български съюзен договор” [82] (1978 г.). В нея авторът отново се опитва да възроди хипотетичния българо-руски военен съюз в началото на X в. Според него „такова открито съглашение между България и древна Русия не било сключено, тъй като това противоречало на духа на българо-византийския договор, но тайно съглашение в дадения случай било напълно вероятно” [83].

 

24

 

 

Специален интерес представлява статията на съветския историк Евгени Крамар „За връзките между източното и южното славянско племе „севери” [84] (1981 г.). С обилен топонимичен материал и редица исторически доводи авторът се опитва да обоснове хипотезата за произхода на източнославянските севери от едноименните им южнославянски родственици. Макар че този въпрос е все още ненапълно изяснен, но приведеният от Е. Крамар материал представлява съществена стъпка към изследването на проблема.

 

Владимир Николаев в статията си „К истории болгаро-русских отношений в начале 40-х годов X века” [85] (1982 г.) се опитва да проникне в неизяснените проблеми на българо-руските взаимоотношения по време на руско-византийската война от 941—944 г. Според него враждебното поведение на българската власт по отношение на Киевска Русия трябва да се обясни не само с характера на българо-византийските връзки по това време, но и с преселването на източнославянските тиверци и уличи в Бесарабия и Поднестровието и разпространението властта на киевския княз до Дунавските устия (Южна Бесарабия), над които територии българското правителство имало също претенции. Предположението на автора е твърде интересно и заслужава специално внимание, но трябва да се има предвид, че 1) Уличите след своето преселване са живеели на изток от Днестър; 2) Тиверците заели само северозападната част на Бесарабия, а не цялата територия до Дунавските устия; 3) Властта на киевския княз върху тиверците и уличите се изчерпвала само в установяване на даннически отношения и в никакъв случай не в упражняване на твърда военна и административна власт върху цялата територия на Бесарабия. Трябва да се държи сметка за фактическото положение на нещата.

 

Д-р Генади Литаврин в статията си „Древняя Русь, Болгария и Византия в IX—X вв.” [86] (1983 г.) се стреми да обоснове установяването на трайни българо-руски културни и политически контакти още от началото на X в. Според него „още тогава [по времето на Симеон] писмеността прониквала от България не само по неофициални, но и по официални канали” [87]. Оттук той стига и до извода за съществуването на договорни отношения между Русия и България.

 

Несъмнен интерес представлява и появилата се наскоро статия на Валери Перхавко „О торговых контактах Киева с Болгарией в IX—XII вв.” [88] (1984 г.). В началото той започва с не съвсем убедителната констатация, че „до днес в историко-археологическата литература не са изучени както трябва търговските връзки на Киев с България през IX—XII в.” [89]. Това показва, че авторът не е запознат добре с българската литература по въпроса, което се вижда и от са-

 

25

 

 

мата му статия. Що се отнася до ранния период, IX—X в., В. Перхавко се задоволява да напомни известните оскъдни сведения и предположения. Като предположение той набелязва и основните центрове на тази търговия: Константинопол, българското черноморско крайбрежие и градовете по Дунава, Херсонес (на п-в Крим); „най-сетне не е изключена възможност и за появата на търговци от българските земи и в самия Киев” [90]. Накрая авторът справедливо заключава, че „обемът на търговията на Киев с България едва ли е бил значителен и по размах е твърде много отстъпвал от търговските връзки с Константинопол. През периода IX—XI в. руско-българските търговски контакти се явявали в известна степен страничен продукт на по-интензивните и важни за Киев търговски. отношения с византийската столица” [91].

 

*  *  *

 

От направения преглед на историческата литература за българо-руските взаимоотношения до Святославовите походи се вижда, че въпреки наличието на значителен брой изследвания, интересуващият ни период почти не е бил подлаган на специално и задълбочено проучване. Обикновено тези изследвания имат по-широк характер, обхващат няколко века, като ранният период е разгледан по-скоро като увод или встъпление към същината на даденото произведение. В отделни случаи се правят по-удачни или неудачни предположения, които идват да запълнят празнотата на историческите извори.

 

Именно оскъдността на историческите извори е обусловила и появата на множество необосновани хипотези, погрешни тълкувания и изводи, често пъти резултат на лични предпочитания и наклонности, с цел да се насочи разрешаването на един или друг важен въпрос към предварително избрания извод. Всичко това естествено не спомага, а само затруднява и забавя изследването на този твърде важен период от историята на руско-българската взаимност. Може смело да се каже, че именно оскъдността на историческия материал и изобилието на необосновани предположения и пресилени тълкувания спъват извънредно много проучванията в областта на славянската древност и славянските взаимоотношения.

 

Наред с това, както се вижда от направения преглед, в историческата литература има, макар и малко на брой, изследвания, които представляват задълбочени проучвания по един или друг кръг от въпроси на българо-руската взаимност през древността и ранното средновековие, които държат сметка за конкретната историческа действителност и могат да се разглеждат като реален принос в кръга на изследваните проблеми.

 

26

 

 

Но тези проучвания далеч не могат да запълнят голямата празнота, която съществува в изучаването на този ранен период. Въпросите на българо-руската взаимност, които са твърде важни и винаги актуални за историческите изследвания, не могат да бъдат правилно разрешени и разбрани без съответното осветление на най-древния период от историята на двата народа и на техните взаимни отношения.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 Бележки

 

1. Срв. Михайлов, Е. Българо-руските културни взаимоотношения от края на X до 30-те години на XIII в. в руската и българската историография. — Год. СУ Филос.-ист. фак., 60, 1966, № 3, 195—196.

 

2. Державин, Н. С. История на България. Т. 1. С., 1946, 173—178.

 

3. Срв. Михайлов, Е. Българо-руските взаимоотношения от края на X до 30-те години на XIII в. в руската и българската историография, — Год. СУ. Филос.-ист. фак., 59, 1965, № 3, 177—178.

 

4. Вж. Летописец Переяславля-Суздальского. М., 1851, с. 4.

 

5. В кн.: Оболенский, М. А. Изследования и заметки по русским и славянским древностям. С.—Пб., 1875, 119—143.

 

6. Вж. пак там, 131—132.

 

7. Според М. Оболенский „тук, в тази обетована за него земя, естествено той е трябвало да се стреми да се отдалечи от настаналия тъмен век за България” (с. 226); „Великата княгиня Олга била, така да се каже, тази притегателна сила, която призовала в Русия всички просветителни сили на българския народ” (с. 200).

 

8. Вж. пак там, 202—207.

 

9. Срв. Повесть временных лет. Ч. 1, М.—Л., 1950, с. 15; Ч. 2, с. 50, 110, 116, 117, 122, 135, 228; Евсеев, И. Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона. — ИОРЯС, 1902, Т. 7, кн. 3, с. 361, заб. 1.

 

10. Срв. Повесть временных лет. Ч. 2, с. 5, 145, 147, 148; Греков, Б. Д. Первый труд по истории Росии. — В: Избранные труды. Т. 2, М., 1959, 501—518.

 

11. Оболенский, М. А. Цит. съч., с. 188, 189—191.

 

12. Вж. рец.: 1) Голос, 1875, № 198, с. 2—3; 2) Иконников, В. Университетския известия, Киев, 1876, № 5, 162—163; 3) Дринов, М. С. Съчинения, Т. 3. С., 1915, 232—233.

 

13. В кн. Барац, Г. М. Собрание трудов по вопросу о еврейском элементе в памятниках древнерусской письменности. Т. 2. Берлин, 1924, 7—263.

 

14. Пак там, с. 8, вж. също с. 75.

 

15. Пак там, с. 13.

 

16. Вж. рец. на Флоровский, А. — Slavia, ročnik VI, v Praze, 1927, sešit 1, 172—180.

 

17. Русская старина. С.–Пб., 1888, Т. 59, июль, 215—224.

 

18. Пак там, с. 217.

 

19. Пак там, с. 219.

 

20. Пак там, с. 221.

 

21. Вж. пак там, с. 220.

 

22. Вж. Малышевский, И. Происхождение русской великой княгини Ольги св. Киевская старина. Т. 26, 1889, июль, 1—27, август, 325—353.

 

23. Вж. Архим. Леонид. Несколько новых замечаний к нашей статье „Откуда родом была св. великая княгиня Ольга”. Киевская старина. Т. 27, 1889, октябрь, 1—8.

 

151

 

 

24. В кн. Иловайский, Д. И. Историческия сочинения. Ч. 3, М., 1914, 441—448.

 

25. Пак там, с. 443.

 

26. Пак там, с. 444.

 

27. Пак там, с. 445.

 

28. Вж. Н. Р. Св. Олга българска княгиня. — Зора, XVII, N 4820, 25 юли 1935, с. 5; Архим. Нестор. Имал ли е в жилите си българска кръв киевския княз Светослав Игоревич? — Духовна култура, 1964, № 12, 13—16; Българският цар Симеон и Киевска Русия. — Духовна култура, 1965, N 7—8, 47—53.

 

29. Труды Восьмого археологического съезда в Москве 1890. — Т. 3, М., 1897, 278—289.

 

30. Вж. пак там, с. 281.

 

31. Срв. критиката на Левченко М. В. Очерки по истории русско-византийских отношений. М., 1956, 295—296; Божилов, И. Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X век. С., 1979, с. 13, 14, 107.

 

32. Slavia, ročnik VII, Praha, 1928, sešit 3, 516—535.

 

33. Пак там, с. 525.

 

34. Пак там, 528—529.

 

35. Язык и мышление. VI—VII, М.—Л., 1936, 79—103.

 

36. Пак там, с. 102.

 

37. Още Л. Нидерле с конкретни примери от западнославянската топонимия доказа погрешността на подобен метод на изследване, срв. Нидерле, Л. Славянские древности. М., 1956.

 

38. Срв. Бернштейн, С. Б. Очерк сравнительной грамматики славянских языков. М., 1961, 69—71.

 

39. Динеков, П. Руско-българските етнически и културни отношения в осветлението на акад. Н. С. Державин. — ИПр., 1945, № 1, 84—86; Тихомиров, М. Н. Исторические связи России со славянскими странами и Византией. М., 1969, 252—254.

 

40. Вж. също Ангелов, Д. Средновековна България и Киевска Русия. — В: Сборник българо-украински връзки през вековете. С., 1983, 43—60.

 

41. Славянский сборник. М., 1947, 125—201; същото в кн.: Тихомиров, М. Н. Исторические связи России. . . , 94—166.

 

42. Вж. Славянский сборник, с. 126.

 

43. Вж. пак пам, с. 138.

 

44. Вж. пак там, с. 130.

 

45. Вж. пак там, с. 132; срв. Готье, Ю. Железный век в Восточной Европе. М—Л., 1930, с. 219.

 

46. Вж. Славянский сборник, 138—143.

 

47. Срв. рец. на Дитякин, В. — ВИ, 1948, № 7, 121—122; и критиката на Левченко, М. В. — Цит. сьч., 116—188.

 

48. СЭ, 1948, № 2, 170—183; срв. Третьяков, П. Н. Восточнославянские племена. М., 1953, 195—200.

 

49. Срв. Ляпушкин, И. И. Славяне Восточной Европы накануне образования Древнерусского государства (VIII—первая половина IX в.). Л., 1968, с. 27.

 

50. Вж. Выжарова, Ж. Н. О происхождении болгарских пахотных орудий (к вопросу об этногенезе болгарского народа). М., 1956, с. 38, бел. 108; Тъпкова-Заимова, В. Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в. С., 1966, с. 58.

 

51. Срв. рец. на Вишнякова, А. — ВВр. Т. 5. 1952, 276—279; ИПр, 1953, № 1, 89—92; Според Снегаров, И. (Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X—XV в.). С., 1950) „авторът не е на-

 

152

 

 

мерил за нужно да разграничи строго проникването на християнството и официалното му утвърждаване в Киевска Русия” (с. 27).

 

52. Срв. Арциховски, А. В. За средновековното културно единство на славяните. — В: Славянска археология и етнография в Съветския Съюз. С., 1947, 111—119; Культурное единство славян в средние века. — СЭ, 1946, № 1, 84—90.

 

53. Срв. Ляпушкин, И. И. К вопросу о культурном единстве славян. — В: Исследования по археологии СССР. Л., 1961, 208—209.

 

54. Трудове на Висшия икономически институт „Карл Маркс”, 1, 1957, 26—43.

 

55. Предимно работата на Сакъзов, И. Външна и вътрешна търговия на България през VII—XI век. — Сп. па Бълг. икон. д-во, XXIII, 1925, № 7—8, 285—324.

 

56. Хаджиниколов, В. Цит. съч., с. 31.

 

57. Пак там, с. 37.

 

58. ТОДРЛ, XIV, 1958, 132—138.

 

59. Ангелов, Б. С. Из историята на руско-българските литературни връзки. С., 1972, 26—38.

 

60. ИПр., 1961, № 2, 33—62.

 

61. Пак там, 46—54.

 

62. Пак там, с. 54.

 

63. ТОДРЛ, XIX, 1963, 50—59.

 

64. Пак там, с. 52.

 

65. Український історичний журнал, Київ, 1966, № 9, 12—22.

 

66. Вж. пак там, с. 13.

 

67. Вж. пак там, с. 13; за характера на черняховската култура вж. Рикман, Э. А., И. А. Рафалович. К вопросу о соотношении Черняховской и раннеславянской культур в Днестровско-Дунайском междуречье. — КСИА, 105, М., 1965, 42—58.

 

68. Котляр, М. Ф. Цит. съч., с. 15.

 

69. Пак там, с. 16.

 

70. Труды Министерство культуры Молдавской ССР. Государственный историко-краеведческий музей, вып. II, Кишинев, 1969, 106—120.

 

71. Предимно на Г. Фьодоров, И. Рафалович, И. Хинку и др.

 

72. Вж. Xынку, И. Г. Цит. съч., с. 106.

 

73. Пак там, 118—119.

 

74. Пак там, с. 120.

 

75. Пак там, с. 120; срв. Xынку, И. Г. Балкано-Дунайская культура лесостепной Молдавии в X—XIV вв. — В: Рикман, Э. А., И. А. Рафалович, И. Г. Xынку. Очерки истории культуры Молдавии (II—XIV вв.). Кишинев, 1971, с. 174; Xынку, И. Г., И. А. Рафалович, Славяне и тюрко-болгары в VI—X вв. на территоррии Молдавии по археологическим данным. — В: Славяните и средиземноморският свят VI—XI век. С., 1973, 180—181.

 

76. Федоров, Г. Б. Итоги и задачи изучения древнеславянской культуры Юго-Запада СССР. — КСИА, 105, М., 1965, 27—28.

 

77. Xынку, И. Г., И. А. Рафалович, Цит. съч., с. 181.

 

78. Срв. Федоров, Г. Найденны поселения тиверцев — племени, за которыми многие века был закреплен эпитет „загадочное”. — Наука и жизнь, 1963, № 8, 53—57; № 9, 90—94.

 

79. Русско-болгарские фольклорные и литературные связи, 1, Л., 1976, 9—31.

 

80. Пак там, с. 13.

 

81. Пак там, с. 14.

 

82. ИПр., 1978, № 2, 69—76; срв. Сахаров, А. Н. Дипломатия Древней Руси IX —первая половина X в. М., 1980, 100—104.

 

153

 

 

83. ИПр., 1978, № 2, с. 75; срв. с. 78.

 

84. В кн.: България и народите на Съветския съюз през вековете. Летопис на дружбата. Т. 8., С., 1981, 590—613.

 

85. Советское славяноведение, 1982, С., 49—55.

 

86. История, культура, этнография и фольклор славянских народов. IX международный съезд славистов. М., 1983, 71—76.

 

87. Пак там, с. 71.

 

88. Проблемы социально-экономической истории феодальной России. М., 1984, 92—99.

 

89. Пак там, с. 92.

 

90. Пак там, с. 94.

 

91. Пак там, с. 97.