Руси и българи през ранното средновековие до 964 г.

Е. Михайлов

 

4.4. Начално проникваме на християнството и славянобългарската писменост в Русия

 

 

— Образуването на Древноруската държава, формирането на господстващата класа, изграждането на градовете, икономическите връзки с по-развитите страни постепенно сближили и свързали руското общество с цивилизования свят. Всичко това предполагало изграждането на своя собствена духовна и материална култура, значително по-различна от предходната. Появила се и нуждата от развита писменост, приспособена с особеностите и свойствата на славянския език. Тази нова култура руският народ можел да изгради само с помощта на тогавашния цивилизован свят, пряк потомък и продължителна древната антична култура, както и с помощта на тези славянски народи, които имали вече опит в изграждането на своя собствена култура.

 

Тук някои могат да възразят, че и преди проникването на славянобългарската (кирило-методиевска) писменост в Русия източните славяни са разполагали с някаква елементарна графична система или по-точно са употребявали някакви писмени знаци, с които са изписвали отделни думи или фрази [623]. За да избегнем излишните недоразумения и обяснения, трябва веднага да изтъкнем, че е груба методологическа грешка, когато старославянските „черти и резки” или писмени знаци се поставят на една плоскост с писмеността и

 

132

 

 

азбуката, създадени от Кирило-Методиевата школа. У всички примитивни народи е съществувала подобна примитивна (руническа, идеографска или пиктографска) писменост. Но у всички тях, вкл. и у славяните, тя не е довела до възникването на развита писмена култура. Славянската писменост и книжнина, такава каквато я познаваме у всички славянски народи с източно-православно християнство, има за свой единствен източник делото на Кирило-Методиевата книжовна школа, развила се за известно време в Моравия, но достигнала своя пълен разцвет в България през IX—X в.

 

Този безспорен факт е намерил едно от своите най-ярки потвърждения в древния руски летопис „Повесть временных лет” [624]. Руските летописци от XI и ХII в. са имали ясно съзнание за това и са били напълно убедени, че писмеността, на която те пишат, и делото, на което те служат, е пряко продължение на Кирило-Методиевото дело [625].

 

Появата и разпространението на славянската писменост в България и Русия е тясно свързано и обусловено от разпространението на християнството в двете страни. Затова тяхното разглеждане не може да бъде отделено едно от друго.

 

Най-ранните сведения за проникване на християнството всред русите намираме у византийските автори от IX в. и са свързани с първите походи на източните славяни срещу византийските владения по Черноморското крайбрежие. Това е на първо място походът на новгородския княз Бравлин срещу византийския град Сугдея (на рус. Сурож, дн. Судак) в Кримския полуостров към края на VIII или началото на IX в. Походът завършил с едно „чудо” над гроба на св. Стефан Сурожски, в резултат на което руският княз и неговата дружина приели християнството [626].

 

Второто покръстване се свързва с похода на Асколд и Дир срещу Цариград през 860 или 866 г. [627]. Варяго-русите претърпели неуспех и били разбити вследствие силната буря. Наскоро след това те пратили посланици в Цариград с молба да бъдат покръстени. Молбата им била изпълнена и след „чудото с Евангелието”, което епископът хвърлил в огъня, русите повярвали в християнството и се покръстили около 866 г. [628].

 

Интересно е, че редица руски изследователи са склонни да свързват покръстването на русите при Асколд и Дир с християнизаторската роля на България. Така още Н. Карамзин пише, че за покръстването на русите през 866 г. патриарх Фотий използвал славянски мисионери. „Вероятно проповедниците, за по-голям успех на своето дело, въвели тогава в употреба между киевските християни и новите славянски писмена, изработени от Кирил в Моравия няколко години преди това време” [629].

 

133

 

 

За обосноваване на българската роля в покръстването на русите през 866 г. П. Лавровски използва едно любопитно място в Йоакимовия летопис, предадено у В. Татишчев по следния начин: „Осколъд же, шед, облада Киевом и, собрав вой, повоева первее козар, потом иде в лодиах ко Царюграду, но буря разби на мори корабли его. И возвратяся, посла в Царьград ко царю. (Здесь на стране подписано: утрачены в летописце 2 листа. А зачато: Михаил же возблагодари Бога, иде в Болгары. По сему дознаюсь, что о кресчении Оскольда утрачено и Михаил сей кир Михаил митрополит, показавшей чудо незгоревшим Евангелием.)” [630].

 

П. Лавровски доразвива дефектния текст по следния начин: „Като изпълнил своето поръчение в Киев, епископ Михаил отишъл в България, завършва откъса; а това заключение води към друго, напълно съгласно с характера на византийската проповед, към българския произход на самия епископ. Няма и не е имало за византийците нищо по-естествено да бъде изпратен при народ за просвещаването му в християнската религия пастир, който би могъл да предаде евангелските истини на езика на този народ. А България е била вече покръстена: в нея е имало вече своя епархия, подчинена по това време на цариградския патриарх: оттук, без съмнение, е бил изпратен от патриарха епископ, запознат със славянския език като свой роден, също така както и при други славяни са били изпратени за проповед от Византия хора, изкусни в славянския език” [631].

 

За съжаление предположенията на двамата руски автори не могат да бъдат приети. Ясно е, че те са се вдъхновявали от идеята да свържат наченките на християнството в Русия с делото на Кирил и Методий. Но 60-е години на IX в. са твърде ранен период за началното проникване на Кирило-Методиевата писменост в Русия. Точно през този период Кирил и Методий заминават за Великоморавия (862 г.), където тепърва започва да се формира първият славянски книжовен център. Следователно Кирило-Методиевото дело не е могло да има някакво отношение към частичното покръстване на русите през 866 г. Поради същите съображения патриарх Фотий не е могъл да изпрати такива славянски книжовници от Цариград, където след заминаването на Кирил и Методий такива не е имало. Още по-малко на България би могло да се припише подобна роля, защото по това време тя също приема християнството (865 г.). При това в България се настанява гръцко духовенство и до 886 г., когато в нея пристигат прокудените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици, богослужението се води на гръцки език [632]. Следователно по времето на Асколд и Дир (862—882 г.) България не е имала възможност да въздейства върху Русия със своята славянска култура [633].

 

134

 

 

Нещо повече, за да може България да упражни макар и в ограничени размери някакво влияние върху руското общество със своето християнство и славянска култура, било е необходимо да мине известно време, през което е могло да възникнат подобни културно-религиозни и книжовни центрове, да се създадат значително количество книги на славянобългарски език, да се формира група от културни дейни, просветители и проповедници, от които самата България така много се нуждаела. Това, както е известно, става по времето На цар Симеон.

 

Следователно не само при княз Борис I (852—889 г.), както и при княз Владимир (889—893 г.), но и до края на IX в. ние не виждаме възможност България да е оказвала някакво по-значително религиозно и културно въздействие върху Русия. Такова културно въздействие е могло да започне и действително е започнало едва при цар Симеон (893—927 г.).

 

От казаното става ясно, че първите сведения за проникване на християнството в Русия се отнасят към IX в. Това проникване е обусловено от постепенното развитие на източнославянското общество и от засилване на контактите с Византия. Русите в своите походи срещу Империята се запознават с високите достижения на византийска култура. В отделни прослойки На тяхното общество, болярско-дружинното, се забелязва известна възприемчивост по отношение християнската религия.

 

Но пита се, каква е съдбата на тези първи навеи на християнството в Русия? Руските монаси летописци от XI—XII в., които се отнасят с особено внимание към началните прояви и разпространение на християнството всред източните славяни преди официалното покръстване на Русия (989 г.), не знаят нищо за покръстването на русите по времето на князете Бравлин и Асколд. Тези сведения черпим изключително от византийските извори. В руското летописание покръстването на русите при Асколд се появява едва през XVI в. (Никоновия летопис), но това сведение е заимствано от византийските автори и не почива на местна руска писмена или устна традиция. Това говори, че покръстването на отделни групи руси през IX в. е имало в известен смисъл случаен характер, отнася се предимно до варягите и християнството не е могло да се разпространи всред по-значителни слоеве от населението. На тези отделни факти не може да се гледа като на начало на един християнизиращ процес. Тези християнски навеи скоро са заглъхнали, без да оставят какъвто и да било спомен у населението.

 

На какво се дължи този първоначален неуспех? Естествено, най-важната причина е, че всред руското общество не са били назрели необходимите социални и идеологически предпоставки за приемането

 

135

 

 

на новата религия като обща и официална идеология. Езическата стихия е била в пьлната си сила. Не е имало сьщо така и единна реална власт, която да наложи новата религия.

 

Според нас съществува и друга, не по-малко важна причина — това е липсата на славянско богослужение, на славянско духовенство, което да обясни християнската религия на разбираем, роден език. Самите князе варягите Асколд и Дир, които се считат за първи християни, едва ли са имали ясна представа за принципите на християнството и едва ли са правили някакъв опит за неговото разпространение [634].

 

Според някои изследователи след убийството на Асколд и Дир (882 г.) и утвърждаването на княз Олег в Киев, в Южна Русия настъпила езическа реакция [635]. Че Олег е бил чистокръвен езичник, в това няма никакво съмнение. Но, от друга страна, ние не знаем почти нищо за Асколд и Дир и абсолютно нищо за характера на тяхното християнство. Следователно за някаква езическа реакция при Олег едва ли би могло да се говори.

 

Докато ранното проникване на християнството в Русия през IX в. може да се разглежда като някакво случайно или спорадично явление, което скоро заглъхнало и не дало траен резултат [636], то през първата половина на X в. имаме вече сигурни данни, които говорят за началото на едно по-трайно и непрекъснато нарастващо разпространение на християнството сред южноруското общество. Това проникване вече може да се разглежда като началото на културен процес (а не като случайно явление), който постепенно подкопавал основите на езичеството в страната и завършил с налагането на християнството като официална религия.

 

За времето на Олег все още нямаме никакви преки сведения за наличието на християни в Русия, макар че това би могло да се предполага по други съображения (както ще видим по-долу). За времето на княз Игор (912—945 г.) имаме вече сигурни сведения. Тези сведения черпим от договорите между русите и гърците. При подписването на договора от 907 г. всички представители на княз Олег полагат клетва съобразно езическия обичан и се кълнат в славянските езически богове [637]. Но при подписването на мирния договор от 945 г. картината е вече твърде различна. Руските представители казват за себе си: „Мы же, елико насъ хрестилися есмы, кляхомъся церковью святаго Ильѣ въ сборнѣй церкви, и предлежащемь честнымъ крестомъ, и харатьею сею, хранити все, еже есть написано на ней, не преступити от него ничто же; а иже преступить се от страны нашея, ли князь ли инъ кто, ли крещенъ или некрещенъ, да не имуть помощи от Бога, и да будеть рабь въ весь вѣкъ в будищий, и да заколенъ будеть своимъ оружьемъ. А некрещеная Русь полагають щиты своя и мечѣ своѣ наги, обручѣ [638] своѣ и прочаа оружья, да кленутся о всемь, яже суть

 

136

 

 

написана на харатьи сен, хранити от Игоря и от всѣхъ боляр и от всѣх людий от страны Руския въ прочая лѣта и воину. Аще ли же кто от князь или от людий руских, ли хрестеянь, или не хрестеянъ, преступить се, еже есть писано на харатьи сей, будеть достоинъ своимь оружьемъ умрети, и да будеть клятъ от Бога и от Перуна, яко преступи свою клятву” [639].

 

След текста на договора следва описание на самата клетвена церемония: „Заутра призва Игорь слы, и приде на холмъ, кде стояше Перунъ, и покладоша оружде свое, и щиты и золото, и ходи Игорь ротѣ и люди его, елико поганыхъ Руси; а хрестеяную Русь водиша ротѣ в церкви святаго Ильи, яже есть надъ Ручаемъ, конецъ Пасынъчѣ бесѣды: се бо бѣ сборная церкви, мнози бо бѣша варязи хрестеяни и Козарѣ” [640].

 

От приведените места се вижда, че една значителна част от посланиците на Игор, от неговите дружинници и от руския народ („от людий руских'“) били християни. При това изрично се споменава, че в Киев имало много християни, в това число варяги и хазари. Силно впечатление прави и обстоятелството, че в договора първо се споменават руските посланици християни, а след това езичниците [641]. Най-сетне в Киев е имало и съборна църква („Св. Илия”). Обстоятелството, че тя е съборна, идва да подскаже, че е имало и други [642].

 

Пита се, откъде е проникнало християнството в Киевска Русия? Естествено, на първо място от Византия, главният източник на православието през този период, с която Русия вече поддържала тесни икономически и политически връзки — в Цариград съществувала постоянна руска търговска колония [643]. Но видяхме също така, че християнството в Русия не е могло да отбележи някакъв съществен успех, ако не е било проповядвано на роден, разбираем език. Такова християнство по това време е могла да предложи на Русия само съседна България. През първата половина на X в. тя вече е разполагала с необходимата църковнославянска книжнина и с подготвени кадри.

 

Могат да се набележат три пътища на проникване на християнството от България в Русия:

 

1. Непосредствено от съседното на Русия българско население в Североизточна България (дн. Молдова). Както видяхме до началото на X в. р. Днестър е била североизточната граница на България и от своя страна я е отделяла от източнославянската територия. В края на IX или началото на X в. в североизточната част на дн. Бесарабия се настанява източнославянското племе тиверци, а малко след тях, към средата на X в., на изток от Днестър — родствените им уличи. Следователно в X в. българите и източните славяни влизат в най-тесен контакт на територията на Бесарабия, която по това

 

137

 

 

време все още може да се счита за българска в етническо отношение [644]. В разкритите погребения и поселения на тиверите са открити наред с преобладаващите езически материали и нагръдни кръстове, както и погребения със смесен обряд — езически и християнски [645]. Тези археологически материали говорят естествено за тесния контакт между българи и източни славяни и за силното влияние на българското население върху своите източни родственици.

 

2. Друг път за проникване на християнството от България в Русия са икономическите връзки между двете страни, установили се още в края на IX в.; за тях се спомена по-горе.

 

3. Много важен момент в това отношение е сътрудничеството между руси и българи, установило се във византийската столица. Макар и поставен на трето място, той може би има първостепенно значение в най-ранната история на руско-българските културни връзки. Както можахме да се убедим през този период руско-българската взаимност се преплита постоянно и по най-тесен начин с връзките и сътрудничеството на Византия. Вероятно редица прояви на руско-българската взаимност през този период, за които може само да се досещаме, са обусловени от икономическата, политическата и културна деятелност на Империята през този период. Руската търговска колония в Цариград, за която, както видяхме, имаме преки сведения в руския летопис, свидетелствува, че във византийската столица е имало постоянно, макар и периодически подменяно руско търговско население. Именно тук то е влизало в контакт с многобройните българи — търговци, книжовници, дипломатически деятели, живеещи в Цариград.

 

От друга страна, имаме всичкото основание да смятаме, че византийското правителство само е съдействало за установяването на подобни контакти. В своите постоянни и все повече засилващи се връзки с русите гърците се нуждаели от преводачи. Трудно е да се допусне, че византийското правителство е подготвяло специални преводачи, владеещи „руски” език. За него такъв език едва ли е съществувал. За него е съществувал един славянски език, на кой го е говорело съседното на тях българско население.

 

С това можем да си обясним и езиковите особености на първия договор между русите и гърците през 912 г. Акад. С. Обнорски изследвал щателно договорите от 912 и 945 г. в езиково отношение и установил по убедителен начин, че първият е преведен от гръцки на български език — следователно той е бил преведен от българин [646]. Резултатите от изследванията на С. Обнорски имат огромно значение за историята на руско-българската взаимност през този ранен период. Те показват недвусмислено, че за своите постоянни контакти русите и гърците използвали български преводачи.

 

138

 

 

Тук би могло да се възрази, че този български книжовник е живял в Русия; самият С. Обнорски пише, че в договора от 912 г. има „следи от руски особености” [647]. Това предположение би могло да има известно значение, особено като имаме предвид някои страни от дейността на цар Симеон (както ще видим след малко). Въпреки това, твърде рано е през 912 г. да търсим в Русия български книжовници. Самите руски езикови особености могат да се обяснят с обстоятелството, че договорът е достигнал до нас в много късен руски препис (1377 г.). Многократното преписване не е могло да не доведе след себе си постепенната русификация на текста. От друга страна, отчетливото запазване на българските езикови особености, въпреки многократните руски преписи, доказва само по безспорен начин, че договорът действително е преведен от българин [648]. Картината е твърде ясна: договорът е съставен първоначално на гръцки и гърците са се погрижили да намерят преводач за руския екземпляр [649].

 

Твърде различно е положението с езика на договора от 945 г. Сравнявайки двата текста, С. Обнорски пише: „Договорът от 945 г. представлява смешение на българската и руска стихии, но такова, в което чертите от руски произход се чувстват достатъчно силно. . . Затова не може да се смята, че преводът на двата договора е бил извършен на един и същ стар руски език; този език на преводите се оказва твърде различен в свидетелствата на непосредните езикови факти от единия и другия договор. Напротив, езиковият анализ ни заставя да предполагаме, че преводът на договора от 912 г. е бил направен от българин на български език, но този превод е бил коригиран от руски преписван [был выправлен русским справщиком]. Напротив, преводач на договора от 945 г. трябва да е бил руски книжовник, отразил съответно в превода смешението на руската и българската книжовни стихии. . . Появата на договорните текстове в превод от гръцки език не е могло да бъде нито относително по-късно, нито едновременно и следователно те приблизително са съвпадали по време с фактическото сключване на съответните дипломатически актове” [650].

 

Следователно според С. Обнорски договорът от 945 г. е преведен на руско-български език, като преводът е направен от руски книжовник. Ако становището на съветския езиковед се окаже действително вярно, то от него биха могли да се направят изводи с изключителна важност. На първо място това означава, че през средата на X в. (още преди официалното приемане на християнството) в Киев е имало вече руски книжовници, които са усвоили славянобългарския книжовен език и вече са започнали да пишат на смесен руско-български език; или, с други думи, през този период ние се натъкваме на един културен феномен, който обикновено се отнася след официалното

 

139

 

 

приемане на християнството, и по-специално за Русия към края на X и предимно през XI в. Всичко това би имало значение, ако се потвърди предположението, че достигналата до нас редакция на договора от 945 г. действително е о г средата на X в. [651].

 

Като считаме, че не е възможно да се предполагат руски книжовници от средата на X в. (т. е. четири десетилетия преди официалното покръстване на Русия), различията в езика на двата договорни текста би трябвало да се търсят в друга посока [652]. Въпреки това анализът на договорите ни дава основание да твърдим, че към средата на века руското общество изпитва нужда от разработена и усъвършенствана славянска писменост, което довежда все през този период до установяването на пряк контакт на писмена и езикова основа между българи и руси. Или, с други думи, през първата половина на X в. славянобългарската писменост, а може би и книжнина, започва да се разпространява всред източните славяни.

 

Основание за това ни дава и откритият през 1949 г. най-стар надпис на кирилица от Русия от Гньоздово край Смоленск. Надписът е нанесен с твърд предмет върху повърхността на един глинен съд, намерен в руско езическо погребение от средата или третата четвърт на X в. [653]. Състои се от една дума (или две слети) и се чете от езиковедите като „гороухща” („горчица”) или „Гороух пса[л]” („Горух писал”). Има и други четения, но според нас това са най-правдоподобните [654].

 

Особено важен е фактът, че най-старият руски надпис по своите палеографски особености съвпада напълно с откритите надписи в България от X в. (Преславския надпис, Самуиловия надпис и др.) [655]. Човек остава с впечатление, че руският и българските надписи са писани от една ръка. Ето защо всички съветски изследователи с основание свързват надписи от Гньоздово със старата българска писменост [656]. Тази пряка връзка може да се счити като безспорен факт.

 

Все още не е изяснен напълно въпросът, чия ръка е изписала буквите върху съда от Гньоздово? Дали тови е дело на русин или на българин? Отговорът на този въпрос ими първостепенно значение и би ни дал отговор на редици други въпроси. Някои съветски изследователи считат, че надписът е изписан от русин и оттук правят пресиления извод за широкото разпространение на писмеността в Русия през средата на X в.

 

За изясняването на този въпрос трябва да се вземе предвид произхода на съда, върху който е нанесен надписа. От отчетите на археологическите разкопки в Гньоздово се вижда, че по своя произход съдът с надписа се отличава значително от останалия керамичен материал в гньоздовския некропол. Докато керамиката в некропола,

 

140

 

 

както и в погребение № 13 (където е намерен въпросният съд), е с груба изработка и е правена на ръка, то съдът с надписа се отличава с това, че е правен на грънчарско колело, глината е добре пречистена, изработката е най-прецизна. По своята форма и предназначение съдът принадлежи към амфорите и явно има южен произход. Този род съдове обикновено са били използвани за пренасяне на различни хранителни продукти на далечни разстояния, както и за съхраняването им в земята или в подземни помещения. Многократно е изказвано предположението, че въпросният съд е внесен от юг (от Причерноморието) [657].

 

От всичко това много по-вероятно е да се предположи, че надписът върху съда е нанесен още преди неговото транспортиране в Русия и по произход е български. Уникалността на находката всред огромния керамичен материал и безспорно българските палеографски особености на надписа сами налагат подобен извод. Съдът с надписа е бил разбит с ритуална цел по време на езическо погребение подобно на останалите погребални съдове и вероятно това е била неговата единствена употреба в източнославянска среда [658].

 

Следователно надписът от с. Гньоздово има изключително голямо значение за историята на руската писмена култура и в същото време може да се разглежда като един от най-значителните паметници в историята на руско-българската взаимност от X в. и въобще за цялото ранно средновековие. Той доказва по безспорен начин, че проникването на славянобългарската писменост в Русия е започнало много преди нейното официално покръстване и че този процес е тясно свързан с все по-засилващите се икономически връзки между двата народа, както и с християнизаторската роля на България всред останалия славянски свят.

 

За проникването на българската писменост и книжнина в Русия през X в. разполагаме с едно много ценно и пряко, но труднообяснимо сведение от споменатия Йоакимов летопис. Спирайки се на покръстването на русите при Владимир (988—989 г.), летописецът пише: „По сем иде Владимир на булгары, и, победя их, мир учини и приат кресчение сам и сынове его, и всю землю Рускую крести. Царь же болгорский Симеон приела иерей учены и книги довольны” [659].

 

Поради своя анахронизъм мнозина учени се отнесли резервирано или скептично към това сведение. Други приели само факта за проникването на такава литература. П. Лавровски се опитва да види в лицето на Симеон българския цар Роман (980—991 г.), син на цар Петър I, който носел също и името на Симеон [660]. Но през своето кратко царуване Роман едва ли е имал възможност да се занимава с подобна мисионерска дейност, при това в един от най-трудните моменти от историята на България [661].

 

141

 

 

Ясно е, че това сведение на Йоакимовия летопис е достигнало до нас в дефектен вид и е попаднало не на своето място в резултат на дейността на по-късните преписвани и компилатори. Ясно е също, че Йоакимовият летопис не е от XI в., както смятал В. Татишчев, а от XVII в., както сочат редица негови особености. Но в този летопис, както видяхме, се съдържат редица ценни сведения, липсващи в ранните руски летописи, но които добре се свързват с конкретната историческа обстановка и допълват по съществен начин руската история от IX—X в. Авторите на Йоакимовия летопис, както и самият В. Татишчев, не могат да бъдат обвинени в баснословие.

 

Във въпросното съобщение на Йоакимовия летопис е отразен безспорният факт, че в Русия през X в.. още преди официалното ѝ покръстване, са проникнали български богослужебни книги, които са изиграли важна роля в културния живот на руското общество по онова време. И този факт е оставил дълбока и трайна следа в съзнанието на руските културни и религиозни деятели от епохата на християнизацията и реформите, както и на авторите на летописите. Но пита се, дали всичко това е станало по времето на Симеон или след неговата смърт? И дали Симеон има някаква лична заслуга в това отношение? Това са въпроси, на които е трудно да се даде окончателен отговор.

 

Видяхме по-горе, че Симеонова България не е имала тесни политически връзки с Киевска Русия. Но това съвсем не означава, че не е имала икономически и културни. Освен това видяхме, че Симеон прави известни опити да привлече северните народи в своята борба против Византия. В това съобщение на патриарх Николай можем да видим известна възможност за първи политически контакти между България и Русия. Но дали тези опити за политически контакти са имали някакво значение за разпространението на българската книжнина и на християнството в Русия, е много трудно да се отговори, доколкото Олег и Игор са били чистокръвни езичници. А Симеон, търсейки предполагаемата подкрепа на Русия, едва ли си е поставял за цел подобна мисионерска дейност противоположна на тогавашната руска официална идеология.

 

Смятаме, че за правилното изясняване на въпросното сведение от Йоакимовия летопис трябва да се изходи от мястото, което е заемала Симеонова България в древния руски летопис и по-специално в „Повесть временных лет”. На всички негови изследователи е правело силно впечатление големият интерес, който проявяват първите руски летописци към българската история след покръстването на България при княз Борис I — по-специално към самото покръстване и Симсоновитс войни [662]. Някои изследователи смятат, че руските летописци са ползвали неизвестни български летописи [663].

 

142

 

 

Това може и да е така, но руските сведения не ни дават нищо повече за българската история от това, което знаем от византийските извори [664]. При това хронологията на българските събития в „Повесть временных лет” е твърде объркана [665].

 

По всичко изглежда, че най-правилното обяснение на този голям интерес към българската история е мястото, което е заемала християнска България в съзнанието на руските книжовници от XI в. и по-специално голямата роля на България в разпространението на християнството и славянската култура в Русия както преди, така и след нейното официално покръстване. За първи път русите чули християнска проповед на славянобългарски език и успехите на християнството в Русия се дължат именно на този език. За първи път русите са започнали да пишат своите книги и летописи на славянобългарски (църковнославянски) език. Векове наред той е бил техен литературен език. Руските книжовници постоянно срещали в българските книги името на цар Симеон [666]. Постепенно Симеон станал синоним на тази България, която им предала принципите на християнското вероучение и ги научила на четмо и писмо.

 

След покръстването на Русия през 989 г. и след падането на Източна България (а по-късно и на Западна България) под византийска власт, много български книжовници намерили убежище в Русия. Те пренесли със себе си и богатата българска книжнина, която подготвила първия разцвет на руската писмена култура през XI в. [667]. По всяка вероятност такива български духовници е имало в Русия и преди 989 г., доколкото в Киев е имало вече християнски църкви, а самото християнство било вече проникнало както всред дружинниците и населението, така и в самия великокняжески двор. За наличието на такова духовенство (макар и в ограничени размери), можем да съдим по успеха на християнството в Русия, доколкото то е могло да разчита на някакъв по-значителен успех само ако е било проповядвано на разбираем за русина славянски език.

 

Следователно свидетелството на Йоакимовия летопис, че „царь же болгорский Симион приела иерей и книги довольны”, трябва да се приеме в смисъл, че не лично самият Симеон е полагал грижи за разпространението на християнството и славянската писменост в Русия, но че християнска, Симеонова България, чийто най-виден владетел бил Симеон и по времето на когото славянобългарската книжнина преживяла своя най-висок разцвет, и при когото България се наредила между първите европейски народи, дала на руския народ първите негови наставници в християнското учение, както и книгите, на които той се научил да чете и пише. В очите на руските книжовници Симеон е символ на България в нейния най-висок културен и политически подем.

 

143

 

 

Доколкото сведението на Йоакимовия летопис е поместено към събитията от 988/989 г., това ще рече че и самото идване на българските йереи и пренасянето на книгите са свързани от руския летописец именно с официалното покръстване на Русия при княз Владимир. Името на Симеон тук е вмъкнато, за да се възвеличи значението на това крупно събитие от историята на руския народ, да се изтъкне, че самото покръстване е дело на двама велики държавници. Според разбиранията на тогавашните книжовници и летописци покръстването на един велик народ може да бъде свързано само с името на видни политически личности, чието име е оградено с ореола на славата или са изиграли крупна роля в разпространението на християнството. Слабите наследници на българския цар Петър I и по-специално Роман са били съвсем неподходящи за тази цел [668].

 

Всичко това ни говори, че в първите десетилетия след приемането на християнството в Русия от руските книжовници е била създадена една официална версия, чрез която в подходяща литературна форма е показана голямата роля на България в християнизаиията на Киевска Русия. Но доколкото официалното покръстване на Русия е станало от Византия и в Киев скоро се установил гръцки митрополит, то в руското летописание тази версия е била напълно изместена от византийската. Като остатък в летописа е останал само неизгладимият спомен за величието на Симеонова България [669].

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

623. Срв. Истрин, B. A. 1100 лет славянской азбуки, 101—102.

 

624. Вж. Повесть временных лет, Ч. I, с. 21.

 

625. Странно е, когато някои се опитват да доказват, че славянската кирилска писменост е могла да се зароди едновременно на различни места в славянския свят и независимо да достигне до едни и същи резултати (срв. Брайчевский, М., С. Высоцкий, Откуда пошло славянское письменное слово? — Знание и сила, 1972, № 3, 24—27). Абсурдността на подобно схващане е толкова очевидна, че е излишно да се доказва неговата несъстоятелност. До покръстването си източните славяни са могли да употребяват всякакви писмени знаци, но кириловската писменост в Русия е проникнала само от България (срв. Нидерле, Л. Славянские древности М., 1956, с. 412; Лихачев, Д. С. Возникновение русской литературы. М.—Л., 1952, с. 23).

 

626. Вж. Васильевский, В. Русско-византийския изеледования. Вып. 2, СПб., 1893, 100—101; Голубинский, В. История русской церкви, I, первая половина тома, 53—62.

 

627. Повесть временных лет, Ч. I, с. 19.

 

628. Според Н. Карамзин и архиеп. Макарий това покръстване на русите е станало през 866 г. (Карамзин, Н. М. История государства Российского, т. I, СПб., 1892, с. 80; Архиеп. Макарий, История христианства в России. . ., с. 222), доколкото в Окръжното послание на Фотий от тази година се говори, че и русите „замениха предишното си елинско (т. е. езическо) и безбожно вярване с чистата и непримесена християнска вяра” (ИБИ, VIII, с 102; Голубинский, Е. Цит. съч., с 51). Руският Никонов летопис помества това събитие към 876 г.

 

179

 

 

(ПСРЛ, Т. 9—10, с. 13); според Левченко, М. В. Цит. съч., с. 88 то е станало през 860 г.

 

629. Карамзин, Н, М. Цит. съч., с. 80.

 

630. Татищев, В. Н. История Российская. Т. 1, с. 110.

 

631. Лавровский, П. А. Изследование о летописи Якимовский, 58—59.

 

632. Вж. История на България, Т. 2, с. 254.

 

633. Късната версия, че през 866 г. византийският император изпратил при русите двамата проповедници Кирил и Атанасий, които ги покръстили и им създали азбука от 35 букви (Георгиев, Е. Разцветът на българската литература чрез IX—X в., С., 1962, с. 36) има явно легендарен характер и е създадена въз основа на данните на Кирило-Методиевото дело. Това сведение е толкова „достоверно”, колкото и мнението на късния руски книжовник, че „грамота руская явилася Богом дана в Корсуне русину, от него же научися Константинъ Философъ, и от туду сложивъ и написавъ книги рускимъ языкомъ. . . , и там шедъ (в Моравия), научи мораву и ляхи, и вѣру в нихъ утвръди праву и книги написавъ рускимъ языкомъ” (Ангелов, Б. С. Из историята на руско-българските литературни връзки. С., 1972, с. 78).

 

634. Срв. мнението на Пархоменко, В. Начало христианства Руси, Полтава, 1913, 75—79, 91; срв. Тельберг, Г. Г. Цит. съч., 104—108.

 

635. Пак там, с. 107.

 

636. Според някои изследователи тези покръствания на руси през IX в. не се отнасят до източните славяни (срв. Голубинский, Е. Цит. съч., 35—49).

 

637. „А Олга водивше на роту, и мужи его по Рускому закону кляшася оружьемъ своим и Перуном, богомъ своим, и Волосомъ, скотьемъ богомъ, и утвердиша миръ.” (Повесть временных лет, Ч. I, с. 25).

 

638. За „обручи” вж. пак там, ч. II, с. 294.

 

639. Пак там, ч. I, 38—39.

 

640. Пак там, с. 39.

 

641. От тук някои правят извода, че княз Игор също е бил християнин или поне се отнасял благосклонно към християните. Но от първата фраза на цитирания текст се вижда, че той е бил езичник.

 

642. Вж. Лавровский, П. А. Цит. съч., 67—68.

 

643. Вж. Повесть временных лет. Ч. I, с. 25.

 

644. Вж. III глава, с. 115.

 

645. Вж. Щукин, Г. Б. Городище Екимауцы в Молдавии. — Архитектурное наследство, 8, М., 1957, с. 23; Xынку, И. Г. К вопросу о соотношении во сточнославянской и Балкано-Дунайской культур лесостепной полосы Молдавии, с. 109.

 

646. Обнорский, СП. Язык договоров русских с греками. — Язык и мышление, VI—VII, М.—Л., с. 102.

 

647. Пак там, с. 102.

 

648. Пак там, 84—100; Мавродин, В. В. Цит. съч., с. 229.

 

649. Срв. Гедеонов, С. Варяги и Русь, Ч. I, СПб., 1876, 281—285.

 

650. Обнорский, СП. Цит. съч., 102—103.

 

651. Срв., мнението на Истрин, В. Договоры русских с греками X века, ИОРЯС, 1924 года, XXIX, Л., 1925, 383—393; Корнеева-Петрулан, М. И. К изучению состава и языка договоров русских с греками. — УЗ (Моск. гос. у-т им. М. В. Ломоносова), вып. 150, М., 1952, 255—281; Левченко, М. В. Цит. съч., с. 107.

 

652. Вероятно в разновременния превод на двата договора.

 

653. Вж. Авдусин, Д. А., М. Н. Тихомиров, Древнейшая русская надпись. — Вестник Академии наук СССР, 1950, 4, 71—79; Авдусин, Д. А. 1) Отчет о раскопках Гнездовских курганов в 1949 году. Материалы по изучению

 

180

 

 

Смоленской области, вып. I, Смоленск, 1952, 319—322; 334—337; 2) Таинственный IX век, с. 29; 3) Гнездовская корчага. — В: Древние славяне и их соседи, М., 1970, 110—ИЗ, (с литература по въпроса); Черных, П. Я. К вопросу о „гнездовской надписи”. — ИАН СССР, Отделение литературы и языка, Т. 9, вып. 5, 1950, 398—401.

 

654. Срв. Авдусин, Д. А. Гнездовская корчага, с. 111.

 

655. Срв. Истрин, В. А. 1100 лет славянской азбуки, 82—83.

 

656. Вж. Авдусин, Д. А., М. Н. Тихомиров, Цит. съч., 74—75.

 

657. Вж. Авдусин, Д. А. Отчет о раскопках Гнездовских курганов в 1949 году, 319, 336.

 

658. Вж. Авдусин, Д. А., М. Н. Тихомиров, Цит. съч., с. 74; Михайлов, Е. Киевска Русия (882—1132 г.). — Исторически преглед, 1982, № 5, с. 71.

 

659. Татищев, В. Н. История Российская. Т. 1, с. 112.

 

660. Вж. Лавровский, П. А. Изследование о летописи Якимовской, с. 72.

 

661. Вж. История на България, Т. 2, 402—410.

 

662. Вж. Повесть временных лет. Ч. I, 17—29, 23, 31—33.

 

663. Вж. Шахматов, А. А. Разыскания о древнейших русских летописных сводах. СПб., 1908, 121—133, 152—157, 465—468; Кузьмин, А. Г. Русские летописи как источник по истории Древней Руси, Рязань, 1969, с. 93.

 

664. Вж. Мутафчиев, П. Към въпроса за българските извори в руските летописни известия. — В: Избрани произведения, Т. 1, 1973, 155—171.

 

665. Срв. Кузьмин, А. Г. Цит. съч., 91—92; Зыков, Э. Г. Известия о Болгарии в Повести временных лет и их источники. — ТОДРЛ, XXIV, 1973, 48—53.

 

666. Вж. Снегаров, И. Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X—XV в.), С., 1950, с. 40, бел. 1.

 

667. Вж. пак там, 40—45.

 

668. По същия начин някои руски книжовници се стремяли да свържат покръстването на Русия с името на патриарх Фотий, което е също анахронизъм.

 

669. Вс. Николаев с очудваща лекота приема сведението на Йоакимовия летопис в буквален смисъл и свързва акта на руското покръстване по най-пряк начин с името на цар Симеон (вж. Николаев, В. Цит. съч., с 95).