Руси и българи през ранното средновековие до 964 г.

Е. Михайлов

 

4.1. Проблемът за руско-българските връзки през IX—X в. в историческата литература

 

 

Ако за руско-българските връзки можем да говорим пò определено от IX в. нататък, т. е. от времето на образуването на Древноруската държава, то за периода от VII до IX в. не разполагаме с абсолютно никакви сведения. Това се отнася в значителна степен и за самата руска история. Според проф. В. Мавродин този период представлява истинска „terra incognita” за историята на източното славянство [452]. Ако това е действително така, толкова повече то се отнася и за руско-българските взаимоотношения. Такива, разбира се, са съществували, но тук могат да се изкажат само най-общи положения, свързани с териториалното разположение на източните и българските славяни и историческата им съдба през този период.

 

Както видяхме по-горе в древността и през ранното средновековие границата между българските и източните славяни си оставала р. Днестър (до към X в.). При това източните славяни обитавали

 

99

 

 

източно от Горен Днестър, а българските — западно от долното течение на същата река. Следователно зоната на прекия контакт между едните и другите представлявал един сравнително неголям район по средното течение на Днестър (т. е. днешна Буковина). При това трябва да се има предвид, че граничната територия между българи и руси била твърде неопределена със сравнително разредено славянско население. Нещо повече, имаме всичкото основание да смятаме, че граничната зона е представлявала една повече или по-малко широка полоса, която изобщо не е била населена.

 

Тази обстановка, която се създава в зоната на руско-българската етническа граница, се дължи на неблагоприятните условия, възникнали за славянството в този район. На тях се дължи и постепенното намаляване на славянобългарското население на север от дунавските устия през разглеждания период и особено в Северна Молдавия. Друга особеност е, че докато славянобългарските поселения опирали до самия десен бряг на Днестър [453], то източните славяни излезли на самата река (в горното ѝ течение) едва през X в. [454]

 

Следователно като имаме предвид териториалното разположение на двата народа и особено очертаните по-горе исторически условия, в които се намирало източното славянство, нямаме основание да предполагаме някакви активни икономически, политически или културни връзки между тях до IX в. Доколкото такива са съществували, те са се извършвали по линията на обикновения постоянен междуплеменен обмен, характерен и неизбежен между всички съседни народи. През X в., когато окончателно се оформя Древноруската държава и когато започва движението на източнославянско население в южна и югозападна посока, тогава се начева нов етап в историята на руско-българските връзки. Въпреки липсата на сведения смятаме, че изтъкнатите обстоятелства ни дават правото да говорим, ако не за рязко, то поне за решително различие в характера и интензивността на руско-българските отношения до IX в. и след него. Самата липса на сведения е показателна в това отношение.

 

Наред с това периодът от VII до IX в. никога не е бил изпускан от полезрението на изследователите и за него са изказвани редица предположения, основани на по-свободното или едностранчиво и повърхностно тълкуване на историческите извори. Въпреки че някои от тях са неприемливи, други заслужават известно внимание и могат да се имат предвид. Между тях се отнасят и някои късни сведения с легендарен характер.

 

1. Към събитията от VII—VIII в. можем да отнесем едно предание за разселването на източните славяни в северна посока и по-специално за заселването на новгородските славяни (Словене) около Илменското езеро и р. Волхов. Това предание е поместено за пръв път в

 

100

 

 

руския „Хронограф” от 1679 г. и основателно се причислява от изследователите към т. нар. „историческо баснословие” на летописците от XVII в.

 

В преданието се говори, че след потопа Новгородската земя е била на три пъти заселвана и два пъти запустявала. Първото заселване се отнася към 3099 г. от сътворението на света (2401 г. пр. н. е.) от митическите синове на Скит — Словен и Рус, които построили градовете Словенск Велики (на мястото на бъдещия Новгород) и Старая Руса (южно от Илменското езеро). След първото запустение „оставшии же людие пустоты ради избѣгоша изъ градовъ въ дальныя страны. . . овии же паки на Дунавъ къ прежнимъ родомъ своимъ на старожителные страны возвратишася. Великий же Словенскъ и Руса опустеша до конца на многия лета, яко и дивиимъ звѣремъ обитати и плодитися въ нихъ. По времени же нѣкоемъ паки приидоша съ Дунава Словяне, пояша Скифъ и Болгаръ съ собою и начата паки грады оны населяти. И придоша же на нихъ Угры Бѣлыя и повоеваша их до конца и грады их раскопаша и положиша Словенскую землю въ конечное запустѣние. По мнозѣ же времени онаго запустения слышаху Скифстии жители про беглецы Словенския о землѣ прадѣдъ своихъ, яко лежитъ пуста и никомъ брегома, и о семъ сжалишася велми и начаша мыслити, како бы имъ наслѣдити землю отецъ своихъ, и паки пойдоша съ Дуная множество их безъ числа, съ ними же Скифы и Болгары и иностранцы поидоша на землю Словенскую и Рускую, и сѣдоша паки близъ езера Илмера, и обновиша градъ на новомъ мѣстѣ от стараго Словенска по Волхову яко поприще [455] и болѣ, и нарекоша Новъградь Великий, и поставиша старѣйшину князя от роду же своего именемъ Гостомысла. Тако же и Русу поставиша на старомъ мѣстѣ, и инии грады многи обновиша, и разыдошася кождо съ родомъ своимъ по широтѣ земли” [456].

 

Пита се, как е било възможно възникването на подобна легенда, и дали тя е чиста измислица, или в нея се крие някакво рационално зърно? В действителност идеята за южния (дунавския) произход на славяните и за тяхното постепенно разселване на север и североизток е заложена още в най-стария руски летопис „Повесть временных лет” (XI—XII в.). След потопа и разделянето на народите на седемдесет и два, славяните постепенно се установили по Дунава. След като говори за различните славянски племена тя се спира и на новгородските славяни (словените): „Словѣни же сѣдоша около езера Илмеря, и прозвашася своимъ имянемъ, и сдѣлаша градъ и нарекоша ѝ Новъгородъ” [457]. Следователно заселването на новгородските славяни около Илменското езеро се разглежда като епизод от общото разселване на славяните.

 

101

 

 

Но тази обикновена схема изглежда, че не е удовлетворявала по-късните летописци. Така летописците от XVI в. обръщат вече особено внимание на заселването на новгородските славяни. Във Воскресенския летопис след разселването на източнославянските племена началото на Новгород е поместено в отделен абзац и има отделно заглавие: „О великомъ Новъградѣ и о Руси. И пришедше Словѣне съ Дуная и сѣдше у езера Ладожьскаго, и оттолъ прииде и сѣдоша около озера Илменя, и прозвашася инымь именемъ” [458]. Подобно нещо виждаме и в руския „Хронограф” от 1512 г. и в редица други летописи от този период [459]. Следователно от текста на „Повесть временных лет” до „Хронографа” от 1679 г. имаме няколко междинни звена, кои го могат да обяснят до известна степен легендата в летописа от XVII в. В недостоверността на тази легенда са единодушни всички изследователи [460] и затова тя не е изследвана по-обстойно.

 

Но дали в нея всичко е чиста измислица и дали и тук не може да се открие рационалното зърно, което историците търсят във всяка една легенда? Тук няма да се спираме на всички подробности в преданието, като отбележим само, че то е характерно за историческото мислене на XVII в., което се стреми да свърже библейската традиция с историята на славянството. В случая нас ни интересува мнението на летописеца, че новгородската област е заселена в древността от славяни, скити, българи и други народи („и иностранцы”), дошли от дунавските земи. Явно е, че в този случай хронистът не е напълно произволен, а се ръководи от староруската летописна традиция за дунавския произход на славяните. Новото тук е, че освен за славяните летописецът говори и за скити и българи и други „иностранцы”. Какво е имал предвид летописецът е трудно да се каже като се вземе под внимание неяснотата на етническите понятия на книжовниците през този период. Много е трудно да допуснем, че руският хронист е разполагал с някакви сигурни данни, в смисъл че българи (т. е. български славяни или прабългари) са участвали в движението на източните славяни към Новгородската област. Най-правдоподобното обяснение е, че руският летописец от XVII в., придържайки се към старата теория за дунавския произход на славянските народи, е решил да обогати и украси своето изложение, като наред със славяните вмъкне и други народи от Югоизточна Европа.

 

Но въпреки своя баснословен характер, тази легенда представлява за нас интерес поради ред обстоятелства:

 

А. За разлика от останалите източнославянски племена, които носят различни названия (поляни, северяни, древляни, радимичи и т. н.), новгородското население носи названието словени. Но това название в древността (ок. VI в.) е принадлежало преди всичко (ако не и изключително) на българските славяни (словѣне), което се предава

 

102

 

 

у византийските автори кэто склавинн или склави. След VI в. това название започва да се разпространява и сред другите славянски народи, като наред с това те имат и свои собствени названия [461]. Вероятно от тези древни склавини произхождат и словаците (в дн. Чехословакия), които живеят точно в средата на древната склавинска прародина [462], както и словенците (в дн. Югославия), дошли на Балканския полуостров през VI в. още преди сърбите и хърватите [463].

 

Що се отнася до Новгородската област, прави силно впечатление, че в нейната топонимия са запазени много названия, производни от етнонима Словени [464]. Следователно названието на новгородските славяни ни свързва пряко и много осезателно с българските славяни от Долнодунавските земи. Убедени сме, че именно това общо название е легнало в основата на летописната легенда от XVII в. за началото на Новгород.

 

Б. Известно е, че в езика на новгородския диалект или по-точно в езика на редица средновековни новгородски текстове са намерили отражение някои западнославянски (балтийски, полски) езикови особености. Изхождайки от това обстоятелство, както и от някои други (фолклорни, битови) елементи, редица изследователи поддържат схващането, че новгородските славяни имат западнославянски (балтийски) произход [465]. Но това мнение не може да се приеме, тъй като новгородските славяни винаги са говорили на източнославянски (руски) език, а не на западнославянски, както и поради обстоятелството, че новгородските славяни са се заселили в илменската област след разпадането на общославянския език и обособяването на източнославянския [466]. Следователно новгородските славяни по своя произход принадлежат към източнославянската племенна група, а западнославянските езикови, фолклорни и др. елементи са заимствани по-късно, като резултат от продължителния контакт на новгородското население със западните славяни след установяването им в района на Илменското езеро.

 

Наред с това редица изследователи привеждат убедителни доводи, от които се вижда, че новгородского население произхожда от южните източнославянски племена.

 

Така още П. Шафарик, изхождайки от названието на новгородското население — словене, свързва произхода на илменските славяни с древното славянско население от Долнодунавските земи: „Вероятно тези илменски словене са съставлявали само част, откъсната от великия някога клон със същото име.” След преселването през VI в. на техните „роднини” в Дакия, Мизия и Панония пространството между последните и илменските славяни било заето от други славяни (кривичи, полочани, радимичи и др.). Привеждайки словенската топонимия от Новгородската област, Белорусия и Западна Украйна

 

103

 

 

(Волиния) П. Шафарик посочва и пътя, по който са се движели илменските славяни на север. Според него „тези последните били потомци на тези славяни, за които споменава още Птолемей, наричайки ги Stlavani/(Stavani?) и Suoveni” [467].

 

След него руският учен Ст. Шевирьов като изследва езика на населението на гр. Кирилов и близколежащото с. Талиц (на североизток от Новгород, в дн. Вологодска област) стига до извода, че техните жители са преселници от Южна Русия [468]. П. Лавровски, изследвайки грамотите на Новгород, отбелязва редица южни особености [469].

 

С южноруския бит и с южноруския език свързва илменските славяни и руският учен Н. Костомаров. Неговите изводи, основани на лични наблюдения, са твърде показателни и трябва да се имат предвид при разрешаването на въпроса за произхода на илменските славяни [470]. В заключение на своите обширни наблюдения и разсъждения той пише: „Част от южноруското племе, откъснато по силата на неизвестни нам обстоятелства, се е оттеглило на север и се е въдворило там със своето наречие и зачатъпите на своя обществен живот, формирали се още в предишната им родина” [471].

 

Н. Барсов също счита новгородските славяни за късни пришълци в илменския район, дошли от юг от „славянското Поднепровие” [472].

 

Особено голямо значение имат доводите и разсъжденията на бележития руски езиковед А. Шахматов, който е добре запознат с езиковата страна на въпроса. Той доказва убедително, че западнославянските елементи в езика на новгородското население са резултат на външни и по-късни влияния, а самите новгородски славяни според него са дошли от юг, от района на средния Днепър [473]. Но А. Шахматов неоснователно смята, че Новгородските славяни произхождат от земите на северите, живеещи източно от Киев. Когато илменските славяни се преселват на север, северската област още не е била заселена от славяни: движението на източните славяни на изток от р. Днепър и на север от р. Припят е станало приблизително по едно и също време (VII—VIII в.) [474].

 

Б. Рибаков също счита новгородските славяни за преселници от юг, като поставя това събитие към средата на I хилядолетие от н. е. Според него „славянските колонисти дошли някъде от юг, като донесли със себе си южните названия на езерата: 'Плесо' и 'Ильмен'” [475].

 

Следователно езиковите данни и изследванията на учените недвусмислено сочат, че новгородските славяни имат южноруски произход.

 

Друг е въпросът, кой точно район са заемали илменските славяни в Южна Русия преди своето преселване на север. По този въпрос могат да се изкажат различни мнения. Но изхождайки от тяхното племенно название „словени”, считаме че първоначално те са зае-

 

104

 

 

мали най-югозападния край на източнославянската територия и са влизали в тесен контакт с южните (българските) славяни по време на нашествията им на Балканския полуостров. Възможно е също така, те да са взимали участие в тези нашествия. В подкрепа на мнението, че новгородските славяни първоначално са заемали посочената територия (някъде в Западна Волиния или Галиция) говори и приведената по-горе от П. Шафарик словенска топонимия във Волиния, Белорусия и Новгородската област; т. е. тази топонимия посочва пътя на движението на словените на север. При това свое движение не е изключено словениге да са увлякли със себе си и част от българските славяни (които се наричали също „словене” или „склавини” според византийските автори). Това, разбира се, е само едно предположение, което е много трудно да се докаже. Тук ние имаме предвид само легендарното предание на летописеца от XVII в. Но ако не друго, то те са отнесли със себе си спомена за тях (българските словени) и тяхното име.

 

В това отношение голям интерес представляват и разсъжденията на съветския археолог Иван Ляпушкин, чиито наблюдения и заключения обикновено се отличават със своята прецизност и критичност. „Ние не сме склонни да твърдим, — пише той, — че приднепровските славяни са само анти. Не е изключено отвъд Дунава да са проникнали и някои групи славяни — склавини, и тяхната по-нататъшна съдба би могла да се слее със съдбата на антската група славяни, която през втората половина на VI — началото на VII в. се оказала очевидно в твърде трудно положение (под натиска на аварите, а след това на хуно-българите). Славянското население, обитаващо левия бряг на Дунава и лежащите на север и изток от него райони, било принудено да се оттегли в по-безопасните от номадите райони. Такъв район бил преди всичко лесостепният, простиращ се като широка полоса от Дунава към Днепър. Нея очевидно започнали, както показват археологическите паметници от VI—VII в., да заемат славяните (склавини и анти) както тези, които не успели да достигнат до Балканите, така и тези, които обитавали по-северните райони и не искали да се покорят на аварите и хуно-българите” [476].

 

За съжаление тези разсъждения на изтъкнатия археолог не могат да бъдат подкрепени с никакви достоверни материали. Ние не разполагаме с никакви сигурни данни, че склавините са се изселили на север или североизток от р. Днестър. Това са само вероятни предположения от редица наблюдения, които могат да бъдат приети само на доверие.

 

Но в случая за нас е важно да отбележим, че насоката на мисълта на руския летописец и „баснословец” от XVII в., с чиито „писания” и „басни” никой не желае да се занимава, върви в унисон или се доб-

 

105

 

 

лижава с тази на редица изтъкнати учени от XIX и XX в. Разликата е тази, че всеки се изразява с езика на своето време. Различават се и по изходната точка, от която тръгват — едните от анализа на конкретния материал, с който разполагат, другият — с древната летописна традиция и преданието. Следователно смятаме, че и тук сме се домогнали до рационалното историческо зърно, съдържащо се според нас в почти всички исторически предания и легенди [477].

 

И така, какви са илменските славяни, откъде идват и какво е отношението им към дунавските българи? Безспорно е, че те са източни славяни и че идват от юг; много е възможно да са поддържали тесен контакт с южните славяни (склавините); не е изключено да са погълнали част от българските славяни. В края на XV в. в Новгородската област е имало две села с названието Болгары [478]. Дали това название трябва да се свърже с дунавските или волжските българи, е трудно да се каже [479]. Но крайният отговор около произхода на илменските славяни принадлежи на бъдещото.

 

2. През 1042 г. грузинският писател Георги Мтацминдели написал съчинение, посветено на обсадата на Цариград през м. август 626 г. от аварите и славяните. В него между другото се казва: „На осмата година от царуването на Фока на престола встъпил Ираклий то избора на всички князе и народа. Страната била многократно съкрушена от персите и скитите, които са руси. . . Хаганът-скит напълнил своите лодки-моноксили с войни, самият взел също множество войни и, въоръжавайки се, атакувал града откъм сушата, желаейки да разруши укрепленията на града със стенобитни машини, поставени срещу градските стени. . . Цялото море около града се изпълнило с вражески лодки, всяка една от които била издълбана от едно цяло дълго дърво и която на техния варварски език се наричало 'моноксвило'” [480].

 

От приведените места някои автори правят извода, че „в обсадата на Цариград през 626 г. взели участие и източни славяни от северната гориста полоса на Източна Европа” [481]. Но от изворите, посветени на обсадата, в които събитията са описани доста подробно, е добре известно, че против Цариград са действали (освен персите) предимно авари и български славяни (οἱ Σκλὰβοι), както и прабългари и гепиди под общото ръководство на аварския хаган [482]. Описанието на Г. Мтацминдели се доближава твърде много до това на анонимното „Слово за обсадата на Цариград” [483]. Но изглежда, че авторът е използвал някое друго византийско съчинение, където аварите са наречени с етнонима „скити”. Както е добре известно, византийските писатели дават това название на почти всички народи, населяващи земите на север и североизток от Дунава, т. е. в пределите на древна Скигия. Това название се дава често и на източните

 

106

 

 

славяни., но през X в. По-специално русите са известни у тях с названието „тавроскити” (οἱ Ταυροσκύϑαι) [484].

 

Малко по-късно Константин Манасис (втората половина на XII в.) в своята „Хроника”, описвайки обсадата на Цариград през 626 г., сравнява персите със скитите и тавроскитите [485]. В този случай авторът по всяка вероятност има предвид русите [486]. Следователно отъждествяването на скитите с русите у Г. Мтацминдели е станало под влияние на византийската литература. През XII в. русите са били добре известни в Грузия като многочислен народ, обитаващ земите на север от Черно море. От друга страна, Грузия като православна страна е била под силното влияние на византийската култура и литература. Ето защо отъждествяването на скити с руси е напълно обяснимо за грузинския писател от XI в.

 

От друга страна, трябва винаги да се има предвид, че източните славяни стават известни с названието руси едва през X в. Преди това то е давано на други народи, живеещи в Северното Причерноморие. Но от самия текст на грузинския автор става веднага ясно, че под скити-руси в случая трябва да се разбират аварите. Това личи твърдо добре от обстоятелството, че аварите, главните участници и организатори на обсадата, не са споменати със собственото си название. А определянето на аварския хаган като „скит” изключва всякаква възможност да се виждат в случая руси.

 

Ако текстът на грузинския автор нищо не говори в полза на руското участие в обсадата на Цариград, по-голямо внимание заслужават разсъжденията на руския учен Е. Тевяшов. Но в случая той се позовава на един от главните византийски извори за обсадата, съчинението на Георги Писидийски „Аварската война”. На едно място в поемата се говори, че „славяните се съединили с хуните, скита с българина и мидянина със скита” [487]. Е. Тевяшов правилно отбелязва, че под „хуни” тук се разбират авари, под „мидяни” — перси. Но „на славянина, живеещ по Дунава, Георги Писидийски противопоставя „скита”, т. е. източните и руските славяни [488].

 

Външно погледнато неговото разсъждение е твърде логично: всички участници в похода лесно се установяват под античните названия. Само мястото на „скитите” остава незаето. И неговото място авторът иска да запълни с източните славяни. В своя полза той привежда известните примери, когато последните действително са наричани „скити”. Но в своите разсъждения авторът е изпуснал най-важното: за VII в. нямаме никакви сведения за действия на източните славяни на юг от Дунава. Византийските писатели не говорят нищо за тях. От друга страна, названието скити се дава на русите едва през X в. Дори и да са участвали в обсадата на Цариград, това е много трудно да се докаже по този начин. Всички участници в обсадата са добре известни от историческите извори.

 

107

 

 

Названието „скити” в съчинението на Георги Писидийски има в случая повече значение на литерагурен шаблон за по-добро построяване на фразата в духа и стила на цветистата византийска риторика. В случая без „скити” и „хуни” не би могло да се мине. Самият Е. Тевяшов не е убеден в своето твърдение и го изказва като предположение [489]. Следователно участието на източните славяни в обсадата на Цариград не може да се счита нито за доказано нито за предполагаемо.

 

3. В историческата литература е известно мнението на акад. Н. Державин за Аспаруховите българи, които в своето движение на запад били погълнали значително количество източнославянско население. При това той е изпаднал в крайност, като счита, че „в преобладаващия си състав, ако не и изключително, дружинниците на Аспарух били бесарабски славяни, т. е. руски тиверци и уличи. Потомците на измрелите древни прикавказки и приазовски български родове съставяли вероятно в дружината на Аспарух твърде незначителна прослойка от командните върхове. В действителност не българинът Аспарух, дошъл от Северното Прикавказие, бил създател на Първата славянска българска държава на полуострова, а местното славянско население и неговата армия, значително попълнена след идването на Аспарух около 660 г.” [490].

 

Малко по-късно Н. Державин достига до още по-голяма крайност, като счита, че целият прабългарски народ в Приазовието още преди движението на Аспаруховата дружина бил славянизиран [491]. (В случая очевидно се има предвид ролята на източните славяни.) При изграждането на хипотезата си авторът явно е повлиян от енергичния опит на някои историци да отрекат ролята на варягите в образуването на Древноруската държава, като в това отношение бъде пионер на българска почва. Но в случая той е претърпял явен неуспех. Нямаме никакво основание да виждаме в лицето на аспаруховата група славянизирани прабългари, доколкото последните идват от най-източния район на прабългарската територия („Велика България”) [492], т. е. от земи твърде отдалечени от славяните. Освен това в своето движение на запад Аспаруховите българи са минали далеч на юг от южната граница на източните славяни. По това време, пък и по-късно, тази граница е минавала по реките Рос и Ворскла (притоци на Днепър). Нямаме никакво основание да смятаме, че Аспаруховите българи са минали толкова на север. В такъв случай в своето движение на запад те би трябвало да направят един значителен по протежността си полукръг. От друга страна, известно е, че отделни източнославянски ядра се явяват по Долен и Среден Дон едва към края на X в., към който период се отнасят и най-ранните славянски археологически паметници [493].

 

108

 

 

Според съветския учен С. Никитин предположенията на Н. Державин, „представляващи ярка илюстрация на антинаучната марксистка концепция за класовостта на езика, оставят съвършено неизяснен въпроса какво са представлявали от себе си „масовият български народ” и неговата върхушка преди времето когато едни се славянизирали, а други възприели източната култура” [494].

 

4. В историческата литература неведнъж са изказвани мнения за значителни сблъсквания на Аспаруховите българи с източните славяни по време на тяхното движение на запад [495]. Особено голямо значение на това движение на източното славянство отдава руският учен Вл. Пархоменко. Според него около 679 г. азовските прабългари масово се устремяват на запад. „С тези свои придвижвания българите произвели сериозни пертурбации сред източното славянство в значителен мащаб” [496]. Това движение повлияло на разселването на източните славяни и ускорило процеса на разделянето им на групи и на тяхното обособяване [497].

 

Това схващане на автора е явно пресилено. В случая той има предвид не само движението на уличите и тиверците в западна посока, но и някакви значителни размествания в недрата на цялото източно славянство, което е неубедително. Добре е известно, че прабългарите са имали тесен и продължителен контакт с източните славяни, като техните взаимоотношения са били ту мирни, ту враждебни. Но ние нямаме никакво основание да им приписваме такава съдбоносна роля в развитието на източното славянство [498].

 

Що се отнася до тиверците и уличите, най-южните източнославянски племена, живели до края на IX в. по Среден Днепър, южно от Киев, от показанията на руските летописи ясно се вижда, че тяхното движение на запад към р. Днестър е станало не през VII в., а в края на IX (за тиверците) и средата на X в. (за уличите); и че причината за това движение съвсем не е преселването на Аспаруховите прабългари, а засилилият се военен натиск на новообразуваната Киевска държав [499].

 

За характера на движението на Аспаруховите българи можем да съдим по някои места от „Повесть временных лет”: „Словѣньску же языку, яко же рекохомъ, живущю на Дунай, придоша от скуфъ, рекше от козаръ, рекомии болгаре и сѣдоша по Дунаеви, и населници словѣномъ быша” [500].

 

По-друг характер носи сведението за движението на маджарите през 898 г.: „Идоша угри мимо Киевъ горою, еже ся зоветь нынѣ Угорьское, и пришедъше къ Днѣпру сташа вежами” [501].

 

От това съпоставяне може да се направи извод, че пътят на Аспаруховите прабългари е бил настрана от основната източнославянска територия. Следователно от всичко казано става ясно, че в своето

 

109

 

 

движение към Дунава Аспаруховите прабългари не са имали значителни стълкновения с източните славяни и не са станали причина за някакви сериозни размествания сред тях. Биха могли да се допуснат известни частични сблъсквания с отделни племена, спуснали се на юг от основната източнославянска територия. Но това е само в областта на предположенията.

 

5. Спирайки се на взаимоотношенията между източните славяни и Аспаруховите прабългари трябва да се има предвид, че тук ние не засягаме това прабългарско население (кутригурите), което е обитавало продължително време територията източно от р. Днестър. Макар те да са поддържали тесен контакт със своите сънародници в Дунавска България (западно от Днестър), те не са влизали в нейната територия и нямат отношение към нашата история [502]. Тук трябва да отнесем и т. нар. по-късно „черни българи”, които обитавали според едни Долен Днепър, а според други— Приазовието [503].

 

Към тези прабългари би трябвало да отнесем едно любопитно сведение в руската Никонова летопис (XVI в.), отнасящо се за 864 г.: „Въ лѣто 6372. Убиенъ бысть отъ Болгаръ Осколдовъ сынъ” [504].

 

Тук става дума за Асколд, който според „Повесть временных лет” князувал заедно с Дир от 862 до 882 г. Двамата варяжки князе освободили южните (киевски) славяни от хазарите и започнали активни военни действия в южна посока. Резултат от тази политика е един от първите походи на русите срещу Цариград през 866 г. [505]. В своя натиск на юг, търсейки свободен достъп до черноморското крайбрежие, киевските руси (т. е. варяги и славяни) вероятно срещнали съпротивата на черните българи по Долен Днепър. С тези събития би трябвало да се свърже и смъртта на Асколдовия син.

 

В историческата литература неведнгж е изказвано мнението, че това сведение на Никоновата летопис трябва да се отнесе към борбите на Асколд и Дир с дунавските българи [506]. Но подобно тълкуване ни се струва трудно приемливо. Ако в случая действително става дума за дунавски българи, това събитие трябва да е станало някъде в района на дунавските устия. Но първите киевски князе едва ли са действали толкова далеч на югозапад. В случая трябва да виждаме военни стълкновения с черните българи, живеещи съвсем близо до киевските славяни и преграждащи им пътя по Днепър към Черно море. Все по това време (863 г.) Асколд и Дир воюват и със съседните на Киев източнославянски племена древляни и уличи [507]. Това показва, че те все още не са имали възможност да осъществяват далечни военни мероприятия, настрана от басейна на р. Днепър.

 

6. За времето на българо-византийските войни и по-точно за 774 г. (или 773 г.) разполагаме с едно сведение у Теофан Изповедник (нач. на IX в.), често пъти тълкувано неправилно от някои изследователи.

 

110

 

 

Сведението гласи: „През тази година в месец май, индикт 12, Константин [508] изпратил флота от 2000 хеландии срещу България и като се качил и той самият в червения хеландии [или червените хеландии, εἰς τὰ ῥούσια χελάνδια], потеглил за да влезе в реката Дунав. . . Но когато дошъл до Варна, той се уплашил и замислил да се завърне” [509].

 

Някои изследователи в израза „τὰ ῥούσια χελάνδια” виждат „руски кораби”. Така Ст. Станойевич въз основа на това сведение говори за някакъв съюз между българи и руси [510]. Но от приведеното място у Теофан се вижда, че тълкуването на Ст. Станойевич е напълно произволно и противоречи на извора [511].

 

В действителност още през 1875 г. изтъкнатият руски учен А. Куник доказва убедително, че „под τὰ ῥούσια χελάνδια” трябва да се разбират „червени хеландии” поради това, че те са съставяли императорската флотилия. Освен това през VIII в. русите не са могли да имат такива големи кораби и те никога не са носили названието хеландии. Наред с това А. Куник привежда редица места от византийските извори, в които прилагателното „ῥούσιος” е употребено в смисъл на „червен цвят” [512].

 

Тук трябва да се добави, че през този период източните славяни не са наричани с етнонима руси и нямаме никакви сведения за проява на подобна военна активност у тях. Но от самия извор много ясно се вижда, че в случая имаме работа с византийски кораби, които пътували от Цариград в северна посока и са стигнали само до Варна. Мнението на някои изследователи, че тук става дума за руски кораби, действуващи по Дунава, е едно досадно недоглеждане [513].

 

7. Още един неудачен опит да се свърже руската история с българската е проблемът за т. нар. „рушки (или руски) писмена”, споменати в „Пространното житие” на Константин-Кирил Философ.

 

Както е известно през 859 г. Константин-Кирил бил изпратен на специална мисия при хазарите, като по пътя си се спрял продължително време в кримския град Херсонес (859—861 г.). Целта на този продължителен престой е била да се запознае с някои древни източни езици и тяхната религиозна литература. Описвайки тези събития, авторът на „Житието” си е поставил за задача да изтъкне и прослави изключителната дарба и способностите му да усвоява лесно тези древни езици, което, както по всичко изглежда, било значително по-трудно за придружаващите го в мисията лица.

 

Според най-стария запазен южнославянски ръкопис от 1469 г. (който трябва да се предполага, че е най-близко до оригиналния) въпросният текст гласи следното:

 

„VIII. . . Абие же пути се ть, и Херсона дошъдь, научнее ту жидовской бесѣдѣ и книгамь. И осемь чести прѣложи граматикие, от

 

111

 

 

того разумь въсприемь. Самаранинь же нѣкои ту живѣаше, и приходе къ нму, стезаашес съ нимь. И принесе книгы самаранскые, и показа ему. И испрошь у нго Философь, затворисе въ храминѣ, и на молитву се прѣложи. И от Бога разумь приемь, чтати начеть книгы беспорока. Видѣвше се самаранинь, възьпи велиемь гласом и рече: „Въистину, иже въ Христа вѣруют, въскорѣ Духь святии приемлют и благодать”. Сыну его абие крьщьшусе, и сам се крьсти по нмь. И обрѣт же ту Евангелие в Псалтирь рушкым писменем писано, и чѣловѣка обрѣть глаголюща тою бесѣдою и бесѣдовавь съ нимъ и силу рѣчи приемь, своей бесѣду прикладаше различие писмень, гласнаа и съгласнаа и к Богу молитву дрьже, въскорѣ начеть чисти и сказовати. И дивляахусе ему Бога хвалеще” [514].

 

В по-късните руски преписи вместо „роушкы” ее чете „росьскы” или „роусьскыми писмены” [515].

 

При повърхностно разглеждане на текста и за незапознатия с историята и употребата на етнонима „рос, рус”, би могло да се предположи, че под „рушкы писмена” трябва да се подразбира руска, т. е. източнославянска писменост (букви). Но при по-внимателно вникване в текста става ясно, че подобно тълкуване е невъзможно.

 

А. На първо място от текста на „Житието” се вижда, че народът, комуто принадлежат тези „роушкы писмена”, има сравнително богата и стара книжовна традиция щом като на неговия език са могли да бъдат преведени „Евангелието” и „Псалтира”. Този народ по своята висока култура и специфика е поставен в „Житието” на равнището на древноеврейската и самаритянска култура. В случая от народите, обитаващи през IX в. Черноморския басейн и Предния Изток, най-малко може да бъде предполаган някой от славянските народи. Тук не става въпрос да се отрича у тях наличието на някаква елементарна писменост. Такава несъмнено е съществувала подобно на всички народи в този стадий на развитие. За това ни говори изрично Черноризец Храбър. Но тази писменост се е състояла от прости „черти и резы”, „писмо без устроение”, може би, доближаваща се в известна степен до руническата. На тази писменост са могли да се пишат само отделни думи, изрази или надписи. Такова „писмо” от типа на „черти и резы” пригодно за обозначаване на календарни дати, за гадаене, смятане и т. н., било непригодно за военни записи и търговски договори, богослужебни текстове, исторически хроники и други сложни документи” [516].

 

Наред с това отделните славянски народи са могли да използват и елементи от графичните системи на съседните народи с развита писменост и книжовна традиция. Южните славяни употребяват гръцките букви, източните — елементи от писмеността на съседните им източни народи от хазарско-арабския културен кръг. В това ни убеж-

 

112

 

 

дават и редица сведения за наличието на примитивна писменост у източните славяни до официалното приемане на християнството [517]. Особен интерес представлява сведението на арабския писател Якуб ел-Недим, който в своето произведение „Книга за науките” (987 г.) пише, че „русите. . . имат писмена, които се изрязват на дърво” [518]. При това арабският писател възпроизвежда надписа, който имал възможност да види [519]. От изображението се вижда, че тези букви (писмена) нямат нищо общо нито с гръцката, нито с кирилската азбука, но се доближават значително до писмеността на източните народи [520].

 

От всичко това става ясно, че към средата на IX в. източните славяни не са притежавали писменост, на която би могло да бъдат преведени Евангелието и Псалтира. За отделни всекидневни нужди, както останалите славянски народи, те са използвали писмеността на по-културните си съседи.

 

Б. От текста на Кириловото житие се вижда, че народът, комуто принадлежали „рушките писмена”, е бил християнски или поне една значителна част от него са били християни. Но на нас ни е добре известно, че до хазарската мисия на Кирил източните славяни са били пълни езичници. Това най-добре се вижда от Окръжното послание на патриарх Фотий, написано след първото голямо нападение на варяго-русите срещу Цариград в 860 г.: „И не само този народ [българите] сменил своето предишно безчестие с христовата вяра, но дори и многократно прославените и надминали всички в жестокости и скверноубийства така наричаните руси [τὸ̒ρῶς], които поробвайки намиращите се около тях и възгордели се от това, вдигнали ръка и против Римската държава, в настояще време дори и те промениха елинското [т. е. езическото] и нечестиво учение, за което се придържаха по-рано, на чистата и истинска християнска вяра, прекратиха предишните си против нас грабежи и дръзки набези и доброволно влязоха в редицата на нашите поданици и приятели. И до такава степен се разгоря в тях желанието и ревността към вярата, . . ., че приеха епископ и пастир и прегърнаха вярата на християните с велико усърдие и ревност” [521].

 

Следователно първото сведение за най-ранното проникване на християнството всред варяго-русите, а вероятно и сред източните славяни, се отнася за периода между 860 и 867 г. [522]. Оттук става ясно, че към този период те не са могли да имат християнски богослужебни книги на свой език [523].

 

В. Известно е също така, че Константин-Кирил е знаел много добре славянския език, а между отделните славянски езици дейците от Кирило-Методиевата епоха, пък и доста по-късно, не са правили никаква разлика. За тях не са съществували отделни славянски езици и отделни славянски народи. Те схващат целия славянски свят като

 

113

 

 

един народ. Но от „Житието” на Кирил се вижда, че този „рушки” език, както и писмеността му, са били съвсем непознати за Философа. За да може да усвои езика на книгите, той е трябвало да намери човек „глаголюща тою бесѣдою”: този израз показва пределно ясно, че езикът му е бил неизвестен, че това не е славянски език. Ако езикът е бил славянски, за Кирил е било достатъчно да се запознае само с писмеността. Но това не би било някакъв особен подвиг. От текста се вижда, че той е трябвало да употреби много усилия и дори „к Богу молитву [да] дрьже”. Едва след това Кирил „силу рѣчи приемь”, т. е. усвоил самия език. Този израз отново показва, че езикът му е бил непознат. Ако езикът му е бил известен, този израз остава необясним.

 

Житиеписецът помества този епизод, за да изтъкне изключителната дарба на Философа в изучаването на старите и трудни езиии. И затова околните с основание „дивляахусе ему Бога хвалеще”. Тези, които се „удивлявали”, са били неговите сподвижници и съпътници, а не неуки или обикновени хора, и са могли по достойнство да оценят подвига му.

 

Тези, които твърдят, че въпросният „рушки” език бил лесно усвоен от Кирил, обръщат преди всичко внимание на обстоятелството, че Кирил „скоро започнал да чете и да говори” [„въскорѣ начеть чисти и сказовати”]. Но това „въскорѣ” е твърде относително и се помества в рамките на двегодишното му пребиваване в Херсонес. То има по-скоро за цел да изтъкне неговата дарба. Толкова „бързо” той започнал да чете и еврейските, и самарянски книги. От целия текст се вижда, че от трите езика „рушкият” е бил най-труден за четене и усвояване и това е предизвикало всеобщо удивление [524].

 

Г. От всичко казано става ясно, че въпросният рушки или руски език е бил един от древните културни езици на Изтока и че неговото етническо определение не може да бъде постигнато, ако не се свърже с многобройните известия за древните „руси” или „роси”, които нямат нищо общо сьс славяните.

 

Като се абстрахираме от древните названия в Предна Азия (в Урарту, Сузиана, Елам, Кавказ — като Руса, Русис, Руска крепост, руси, Rusi, Râsch, Rhaos и др.) [525], това название е особено силно застъпено в Югоизточна Европа. Тук на първо място се отнася митичният княз Рош у пророк Йезекиил [526], който се отъждествява някъде в Източното Причерноморие [527]. В началото на I хил. от н. е. в Югоизточна Европа е обитавало сарматското племе роксолани, чието название е твърде близо до Названието „рос” [528]. Във връзка със събитията от IV в. Йордан пише за готското или сарматско племе росомони, населявало южноруските степи и подвластно на готите [529]. Според някои автори това название на германска или аланска огла-

 

114

 

 

совка означава „хора от племето рос” [530]. През 555 г. продължителят на сирийския писател Захари Ритор, който изброява народите на север от Сирия, пише за народа „рус” (или „рос”), като го помества по долното течение на р. Дон [531]. Персийският писател Абу-Джафар ат-Табари в своето съчинение „История на пророците и царете” (914—915 г.) като описва събитията от VII в. говори за народа „руси”, обитаващ северно от Кавказ в съседство с хазарите [532].

 

Следователно в късната античност и ранното средновековие названието „руси” (или „роси”), с твърде древен източен произход, е имало широка употреба в Близкия изток и Югоизточна Европа. По-специално, то е било давано на различни племена и народи от сармато-аланската племенна група, а по-късно и на някои народи в Хазария.

 

Във византийската литература терминът ̒ρῶς е служил за обозначаване на различните народи, обитаваши Северното Причерноморие. Но от началото на IX в. това название се дава вече предимно на източните нормани (варягите), които през този период активизират своята политическа и военна дейност и стават главната заплаха за Византия откъм север [533]. Наред с това византийските писатели от IX и X в. все още разграничават източните славяни от русите, говорят за тях като за различни народи, живеещи един до друг. Това се отнася преди всичко за Константин VII Багренородни (905—959 г.), който дава сравнително най-много сведения за източните славяни и техните съседи.

 

Описвайки търговския „път от варягите до гърците”, той изброява подробно праговете по р. Днепър, като дава техните „руски” и славянски названия [534].

 

От анализа на имената на т. нар. „руски” названия се вижда, че в тях няма нищо славянско. Преобладаващо е мнението, че тези названия имат нормански (скандинавски) характер [535].

 

За древните руси от IX и X в. много повече сведения ни дават арабските и персийските писатели. Всички те, с изключение на А. ибн-Хордадбех [536], разграничават определено русите от славяните [537]. Обикновено „последните служат като обект за нападения от страна на русите и източник на роби” [538].

 

От многобройните сведения на източните писатели в случая нас ни интересуват тези, които по-определено посочват местоположението на русите спрямо източните славяни. От тези и от много други сведения се вижда, че древните руси са живеели източно и югоизточно от източните славяни, т. е. между последните, Хазария и Волжска България. Това е един доста обширен район между р. Дон и Среден Днепър, в който по това време живеело многочислено сармато-аланско и прабългарско население. Ето защо в съветската исто-

 

115

 

 

рическа наука неведнъж е изказвано мнението, че древните руси се отнасят към някои от тия народи [539]. Но от IX в. с това название постепенно започват да се наричат и източните нормани, а от X в. — източните славяни [540].

 

Процесът на постепенното „пославянчване” на термина „рус” не трябва да се смесва с неговата употреба във византийската историография. Византийските автори трудно са отличавали отделните варварски народи и обикновено са им давали древните етнически названия на обитаваната от тях територия. Така на източните славяни през този период често са давали названието „тавроскити” (Ταυροσκύϑαι) по името на древното население на Северното Причерноморие. Но през III—IV в. това название било давано на готите, които тогава обитавали тези места [541]. По-късно, през втората половина на XII в., Евстатий Солунски, изброявайки древните народи по Северното Причерноморие, пише за „таври или роси, живеещи около Ахиловия Бег [542]” („Ταῦροι οὶ καὶ ̒ρῶςοι, οἱ περὶ τὸν Ἀχιλλέως δρόμον”) [543]. Оттук и другото название на русите — „дромити” [544] (от δρόμον).

 

Следователно във византийската историография етническите названия на северните народи твърде малко ни говорят за себе си, ако липсват опорни положения в съдържанието на конкретния текст.

 

От всичко казано става ясно, че под „рушки” или „руски писмена” в „Житието” на Кирил не може точно да се установи за кой народ става дума: 1. поради дълбоката древност на етнонима, 2. поради неговото широко териториално разпространение, и най-сетне 3. поради неопределеността, неустойчивостта на старата историческа номенклатура. В случая може да става дума за готи [545], сирийци [546] или други народи на древния Изток. Ясно е само, че това не могат да бъдат славяни (още по-малко източни). Ясно е също така, че всички изказани мнения, които съзнателно или несъзнателно са пренебрегнали историята, разпространението и употребата на въпросния термин, нямат доказателствена сила и са без значение. 8. Накрая още един крайно неудачен опит да се свърже българската история с руската представлява хипотезата на Б. Рибаков за т. нар. „Руски остров”, (IX—X в.), който той по съвсем непонятни съображения се опитва да свърже със Северна Добруджа [547]. Става дума за един труден и неясен текст у ранните арабски писатели (Абу-Али ибн-Руста, Мутахар ал-Мукадаси и др.) [548], който по всяка вероятност има древен митологичен (според някои библейски [549]) произход. Доколкото названието „руси” през IX в. било давано предимно на варягите (норманите), то естествено е, че този остров бил обикновено свързван с тяхната дейност в Северна Европа или Черно море (п-в Крим, Таман, Новоросийската област, Готланд и др. [550]). Детайлите в описанието (блатиста почва, влажен климат, гнил въздух,

 

116

 

 

островът е ограден от море или езеро, неговата големина) насочват предимно на север, родината на норманите. Късноантичните автори говорят за някакъв далечен остров Туле, който обикновено се отъждествява с Британия или Скандинавския полуостров [551]. Трябва да се има предвид, че в древността Скандинавия е била представяна като остров, Scandia или Scandza, наричан в англо-саксонския епос „Scedenieg”, т. е. „прекрасния остров” и имаща репутацията на „утроба на народите” [552]. Описанието на климата на тази страна напълно съвпада със сведенията на арабските автори [553].

 

Авторът на „добруджанската хипотеза за руския остров” явно не е осведомен или по-точно не е съгласен, че през IX в. Добруджа е била една от централните, основни, а не периферийни територии на силната и могъща по това време българска държава; нему е известно или не е съгласен, че по това време източните славяни още не се наричат руси (но за това е необходимо само по-внимателно и прецизно отношение към историческите извори); че тези „руси” или по-точно варяго-руси не са действали на територията на Добруджа. По такъв начин, третирайки по твърде произволен начин историческите извори и пренебрегвайки историческата литература, авторът влиза в противоречие с историческата действителност.

 

*  *  *

 

От казаното дотук става ясно, че за периода от VII до IX в. в областта на руско-българските взаимоотношения сме лишени от каквито и да било по-конкретни сведения. Това се дължи преди всичко на липсата на подобни сведения за самите източни славяни. Повечето от изказаните дотук мнения за подобни връзки са неприемливи и са продукт на повърхностно или некритично отношение към изворите.

 

Това, разбира се, не означава, че такива връзки не са съществували. Такова положение е немислимо за два съседни народа. Но ние нямаме основание и да преувеличаваме относителната тежест на тези взаимоотношения, още повече като се има предвид спецификата в историческото развитие на двата народа през този период.

 

Че такива връзки наистина са съществували говори едно откъслечно, но твърде любопитно сведение в Никоновия летопис (средата на XVI в.), отнасящо се за събитията от 859 г. (6367 г.). То е свързано с взаимоотношенията на новгородските славяни с варягите, които довеждат до установяването на варяжката династия в Новгород през 862 г.

 

Интересуващото ни място от Никоновия летопис гласи: „Въ лѣто 6367. Въсташа Словене, рекше Новогородци, и Меря, и Кривичи на Варяги, и изгнаша ихъ за море, и не даша имъ дани, начаша сами

 

117

 

 

себѣ владѣти и городы ставити; и не бѣ вь нихъ правды, и возста родъ на родъ, и рати, и плѣнениа, и кровопролитна безпрестани. И по семъ събравъшеся рѣша къ себѣ: „Поищемъ межь себе, да кто бы въ насъ князь былъ и владѣлъ нами; поищемъ и уставимъ таковаго или отъ насъ, или отъ Казаръ, или отъ Полянъ, или отъ Дунайчевъ, или отъ Варягъ.” И бысть о семъ молва велиа: овѣмъ сего, овѣмъ другаго хотящемъ; таже совѣщавшася послаша къ Варяги” [554].

 

Обикновено тези събития се тълкуват според текста на „Повесть временных лет”, тъй като тя е най-старата запазена руска летопис (нач. на XII в.). Но в нея тези събития са дадени с много по-малко подробности и по-конкретно сведението за различните мнения на новгородци по повод техния бъдещ княз липсва. Въобще текстът на „Повесть временных лет” има по-тържествен, официален характер; целта е да се подчертае единодушието на народа и всенародният характер при избора на новия княз, който избавил новгородските славяни от междуособиците и положил началото на новата руска династия (управлявала Русия до 1589 г.) [555].

 

Никоновият летопис, макар и от по-късно време (XVI в.), е много по-богата по отношение на фактическия материал, отколкото всички останали руски летописи. Това се дължи на обстоятелството, че тя представлява една грандиозна компилация като за нейното съставяне са били използвани и редица извори, с които днес науката не разполага. Всичко това прави Никоновия летопис незаменим извор и за ранната руска история [556]. В нея, както видяхме, е поместено и краткото сведение за убийството на Асколдовия син от българите през 864 г. и този факт едва ли би могъл да бъде измислен от някой летописец. Също така въпросното съобщение едва ли може да бъде творение на въображението на някой руски книжовник. Текстът на Никоновия летопис ни въвежда в една много по-реална и исторически правдива обстановка отколкото този в „Повесть временных лет”: новгородските славяни решили да се избавят от притесненията на варягите (норманите) и ги прогонили, като започнали „сами себе си да владеят”. Но поради вътрешни размирици, характерни едва ли не за всеки народ в навечерието на образуването на държавата, различните враждуващи групировки търсят външна помощ, на която да се опрат, за да наложат властта си (или според думите на „Повесть временных лет”: „Поищемъ собѣ князя, иже бы володѣлъ нами и судилъ по праву.”). От текста на Никоновата летопис се вижда, че възможни представители на тази власт са били търсени сред народите, които имали вече изградена силна държавна организация (хазарите и дунавските българи) или са проявили в значителна степен своята военно-политическа активност (поляните, варягите).

 

118

 

 

Наред с това текстът на Никоновия летопис ни дава известно основание да предполагаме, че източните славяни са поддържали някакви връзки с дунавските българи. Но неговата краткост и откъслечност не ни дават възможност да установим, в какво точно те са се изразявали. Най-малкото, което може да се каже, че източните славяни са познавали добре и са държали сметка за силната българска държава на Дунава.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

452. Мавродин, В. В. Цит. съч., с. 177.

 

453. Вж. Чеботаренко, Г. Ф. Материалы к археологической карте памятников. . . , 214—227.

 

454. Вж. Шахматов, А. К вопросу об образовании русских наречий и русских народностей, ЖМНП, Ч. 322, 1899, апрель, отд. 2, 341—344; Насонов, А. Н. Цит. съч., 130, 136, 137; Тихомиров, М. Н. Древнерусские города М., 1956, 328—337.

 

455. Приблизителна мярка за дължина равняваща се на еднодневен преход или на ок. 1 км; или ок. 720 м.

 

456. Гиляров, Ф. Предания русской начальной летописи, М., 1878, с. 21; Подобна легенда намираме и у Йоакимовия летопис, предадена у В. Татишчев; но тук се говори само за едно (първото) преселване на славяните от Тракия и Илирия на север (Татищев, В. Н. История Российская, Т. 1., М.—Л., 1962, 108, 311).

 

457. Повесть временных лет, Ч. I, с. 11.

 

458. Летопись по Воскресенскому списку, ПСРЛ, Т. 7, СПБ, 1856, с. 262.

 

459. Хронограф редакции 1512 года, ПСРЛ, Т. 22, 1911, с. 345; Гиляров, Ф. Цит. съч , с. 104; Попов, А. Изборник славянских и русских сочинений и статей, внесенных в Хронограф русской редакции. М., 1869, 442—447.

 

460. Срв. Лавровский, П. А. Исследование о Летописи Якимовской. СПб., 1855, с. 40.

 

461. Срв. Шафарик, П. И. Славянския древности. Т. II., кн. I, М., 1848, с. 159; Первольф, И. Славяне их взаимныя отношения и связи. Т. 1, Варшава, 1886, с. 8; Беляев, И. История Новгорода Великого от древнейших времен до падения, М., 1866, с. 201; Маковский, Д. П. К вопросу происхождения северных славян (кривичей). Материалы по изучению Смоленской обла сти, вып. I, Смоленск, 1952, с. 41; Наследова, Р, А. Вторжения славян и их расселение на территории Византийской империи. — В: История Византии. Т. 1, М., 1967, с. 505, бел. 1 (с литература по въпроса).

 

462. Срв. Державин, Н. С. Славяне в древности, М., 1945, с. 43.

 

463. Срв. Нидерле, Л. Цит. съч., с. 73, с литература по въпроса (бел. 2).

 

464. Вж. Шафарик, П. И. Цит. съч., с. 159; Лавровский, П. А. Цит. съч. 40—41.

 

172

 

 

465. Забелин, И. История русской жизни с древнейших времен, Ч. II, М., 1879, 44—63; Вилинбахов, В. Б. Балтийские славянеи в Русь. — Slaviа Оссidentаlis, rok 1962. T. 22, 274—276.

 

466. Срв. Погодин, А. Из истории сношений финнов с индоевропейцами. — ИОРЯС, 1905, Т. 10, кн. 3, 8—12; Соболевский, А. И. Лингвистическия и археологическия наблюдения, вып. I, Варшава, 1910, 6—9.

 

467. Шафарик, П. И. Цит. съч., 159—160; срв. сходните наблюдения и изводи на Маковский, Д. П. Цит. съч., с. 48.

 

468. Вж. Шевырев, С. Поездка в Кирилло-Белозерский монастырь, Ч. II, М., 1850, с. 106.

 

469. Лавровский, П. О языке северных русских летописей. — СПб., 1852, 128—135.

 

470. Вж. Костомаров, Н, Мысли о федеративном начале древней Руси. — В: Историческия монографии и изследования. Т. 1, СПб., 15, 22, 30, 31; Две русския народности, пак там, 57—58.

 

471. Пак там, с. 58.

 

472. Барсов, Н. П. Очерки русской исторической географии, Варшава, 1885, с. 191.

 

473. Шахматов, А. А. Очерк древнейшего периода историй русского языка. Пгр., 1915, с. XXI—XXII.

 

474. Срв. Третьяков, П. Н. Цит. съч., 83, 103.

 

475. Рыбаков, Б. А. Древняя Русь. Сказания. Былины. Летописи. М., 1963, с. 38.

 

476. Ляпушкин, И. И. Некоторые вопросы из предыистории восточных славян. — КСИА, 100, 1965, 123—124.

 

477. Срв. Рыбаков, Б. А. Цит. съч., 37—38.

 

478. Вж. Петровский, Н. М. О новгородских „Словѣнахъ”. — ИОРЯС, 1920, Т. 25, Пгр., 1922, с. 359.

 

479. В Новгородската облает е имало колония търговци от Волжска България.

 

480. Джанашвили, М. Г. Осада Константинополя скифами, кои суть руские, и поход императора Ираклия в Персию. — В: Сборник материалов для описания местностей и племен Кавказа, вып. 27, Тифлис, 1900, 15, 29; К материалам по истории и древностям Грузии и России. Тифлис, 1912, 117, 124.

 

481. Мавродин, В. В. Начало мореходства на Руси, Л., 1949, с. 13.

 

482. Вж. „Слово за обсадата на Цариград” Георги Писилийски „Аварската война” и „Пасхалната хроника” (ИБИ, VI, С., 1960, 41—55, 57—67, 78—84); вж. също Дуйчев, И. Увод към ИБИ, VI, 8—11; Кулаковский, Ю. История Византии. Т. 3, Киев, 1915, 76—88; Ангелов, Д. История на Византия. Ч. I. С., 1959, с. 153.

 

483. Вж. ИБИ, VI, 41—55.

 

484. Предимно у Леон Дякон (вж. ИБИ, IX, 247, 248, 253 и др.).

 

485. Constantini Manassis Breviarium historiae metricum, Bonnae MDCCCXXXVII, p. 162.

 

486. Срв. Куник, А. Начались-ли русския торговыя сношения и походы по Черному и Каспийскому морям во времена Мухаммеда или при Рюрике? — В: Дорн, Б. Каспий, СПб., 1875, с. 358.

 

487. Тевяшов, Е. Е. Осада Константинополя аварами и славянами в 626 году. — ЖМНП, н. с. Ч. II, 1914, август, отд. 2, с. 229; срв. ИБИ, VI, с. 59.

 

488. Тевяшов, Е. Е. Цит. съч., с. 230.

 

489. Пак там, с. 231.

 

490. Державин, Н. С. Племенные и культурные связи болгарского и русского народов, с. 16; срв. от същия; Произход на българите и образуване на Първата българска държава. — ИПр., год. I, 1945, кн. 1, с. 17.

 

173

 

 

491. Вж. Державин, Н. С. История Болгарии. Т. 1., М.—Л., 1945, 181—182.

 

492. Вж. История на България. Т. 2., С., 1981, 75—76; Артамонов, М. И. История хазар, с. 167.

 

493. Срв. Ляпушкин, И. И. Славяно-русские поселения IX—XII ст. на Дону и Тамани по археологическим памятникам. МИ А СССР, № 6, М.—Л., 1941, 191—246.

 

494. Никитин, CA. Образование болгарского народа и возникновение Болгарского государства. — ВМУ, Серия общественных наук, вып. 1, 1952, с. 147 (същото в ИПр., IX, 1953, № 1, 69—70).

 

495. Срв. Тихомиров, М. Н. Исторические связи русского народа с южными славянами ... с. 135.

 

496. Пархоменко, В. А. У истоков русской государственности. Л., 1924, с. 30; срв. Шлецер, X. О происхождении словен вообще и в особенности словен российских, или. . . относительно прогнанйе словен с берегов Дуная волохами, М., 1810, 70, 72.

 

497. Пархоменко. В. А. Пос. съч., с. 31.

 

498. Срв. Артамонов, М. И. Болгарские культуры Северного и Западного Причерноморья. — Доклады отделений и комиссий (Географское общество СССР), вып. 15, Л., 1970, 3—37.

 

499. Вж. III глава.

 

500. Повесть временных лет. Ч. I, с. 14.

 

501. Пак там, с. 21.

 

502. За прабългарите източно от Днестър и отношенията им с източните славяни вж. Мавродин, В. В. Образование Древнерусского государства, 184— 191; Артамонов, М. И. Цит. съч.; История хазар, 79—102, 157—169; Етническата принадлежност и историческото значение на пастирската култура, Археология, XI, 1969, № 3, 1—10.

 

503. Срв. Мавродин, В. В. Цит. съч., 186, 189—191.

 

504. ПСРЛ. Т. 9—10, М., 1965, с. 9.

 

505. Повесть временных лет. Ч. I, с. 19.

 

506. Вж. Соловьев, СМ. История России с древнейших времен, кн. I, 1962, с. 137; Беляев, И. О северном береге Черного моря и прилежающих к нему степях до водворения в этом крае монголов. — Записки Одесского общества истории и древностей. Т. 3, Одесса, 1853, с. 4; Забелин, И. История русской жизни с древнейших времен, Ч. II, с. 109; Аскольд ... и Дир, Энциклопедический словарь, под. ред. И. Е. Андреевского. Т. 2. (издатели Ф. А. Брокгауз, Е. А. Ефрон), СПб., 1891, с. 297.

 

507. Вж. ПСРЛ, Т. 15, СПб., 1863, с. 31; срв. Мавродин, В. В. Цит. съч., с. 217.

 

508. Византийският император Константин V Копроним (741—775).

 

509. ИБИ, VI, 273—274.

 

510. Като се спира на похода на византийците против България през 773 г. Ст. Станойевич пише: „В това време българите сключили съюз с русите и една руска флотилия, според договореността, е имала за задача да попречи на византийската флота да навлезе в Дунава. Този български план не с успял, понеже русите са били разбити и византийската флота е влязла в Дунава.” Станоjевић, C, Византија и Срби, кньига друга, у Новом Саду, 1906, с. 87, срв. 228, бел. 58.

 

511. Мнението на Ст. Станойевич се споделя и от редица други автори, срв. Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. 1, ч. 1, С., 1970, с. 299).

 

512. Куник, А. Цит. съч., 359—361.

 

174

 

 

513. А. Куник основателно нарича подобно тълкуване „басня” (с. 359); срв. Томсен, В. Начало Руского государства, М., 1891, с. 21; Новосельцев, А. П. Восточные источники о восточных славян и Руси VI—IX вв., — В: Новосельцев, А; П. и др., Древнерусское государство и его международное значение, с. 365.

 

514. Лавров, П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. — В: Труды Славянской комиссии. Т. 1., Л., 1930, 48—49; почти същият текст, с малки отклонения, в преписа на Владислав Граматик от 1479 г. — В: Гошев, И. Светите братя Кирил и Методий. — ГСУ, Богосл. ф-т, Т. 15, 3, 1937/1938, 23—24.

 

515. Срв. Теодоров-Балан, А. Кирил и Методи. Ч. I. С., 1920, 23—24.

 

516. Истрин, В. А. 1100 лет славянской азбуки, М., 1963, с. 96.

 

517. Вж. пак там, 101—102.

 

518. Пак там, с. 102.

 

519. Вж. Гедеонов, С. Варяги и Русь. Ч. 2-я, СПб., 1876, CV1II-CX; Истрин, В. А. Цит. съч., с. 116, рис. 20, а.

 

520. Срв. Гедеонов, С. Цит. съч., CIX (мнението на X. Френ); Мавродин, В. В. Цит. съч., с. 194.

 

521. ИБИ, VIII, С., 1961, с. 102; Голубинский, Е. История русской церкви. Т. 1, первая половина тома, М., 1901, с. 51.

 

522. За това какъв народ трябва да се разбира под етнонима съществуват различни мнения, вж. Гедеонов, С. Цит. съч., 466—470; Томсен , В. Цит. съч., 22, 23; Голубинский, В. Цит. съч., 35—49; Мавродин, В. В. Цит. съч., 214—218; Артамонов, М. И. Цит. съч., 366—368.

 

523. Срв. Лвов, А. С. Някои въпроси от кирило-методиевската проблематика. — Български език, т. X, 1960, № 4, с. 306.

 

524. По въпроса ср. Гошев, И. С какво писмо са били написани двете книги които създателят на славянското писмо намерил в Херсон. — Език и литература, год. ХIII, 1958 г., кн. 4, 244—250; Тодоров, Ц. Произход и авторство на славянските азбуки. — Славистичен сборник. Т. 1, С., 1958, 45—49; Лвов, А. С. Цит. съч., 305—308; Иванова, Т. А. Вопросы возникновения славянской письменности в трудах советских и болгарских ученых за последнее десятилетие (1950—1960). — ИАН СССР. Отделение литературы и языка, Т. 22, вып. 2, М., 1963, 130—138; Еще раз о „русских письменах”. — СС, 1969, 4, 73—75; и др. В това отношение особено показателни са думите на съветския учен Д. Авдусин: „въз основа на анализа на договорите между русите и гърците филолозите установили, че в началото на X в. в Русия вече е имало писменост. Обаче най-старият руски надпис се отнася едва към третата четвърт на X в. (Гньоздово). И нищо друго по-конкретно в руската писменост до това време няма. Кога се е появила руската писменост, съществувало ли е руско писмо преди кирилицата — на този въпрос ние не можем да дадем достоверен отговор.” Авдусин, Д. Таинственный IX век. — Знание—сила, 1969, № 1, с. 29).

 

525. Вж. Флоровский, А. „Князь Рош” у пророка Йезекииля (гл. 38—39) (Из заметок об имени Русь). — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски, С., 1925, 514—515 (с литература по въпроса); Акопов, Г. Б. Этимология названия „рус” в свете теории этнической консолидации. — Вестник общественных наук (Академия наук Армянской ССР). Ереван, 1967, № 6 (289), 92, 93.

 

526. Библия, Книга на пророк Йезекииля, гл. 38, 2, 3; гл. 39, 1; вж. Флоровский, А. Цит. съч., 506—513.

 

527. Вж. пак там, с. 511, 512; Толстов, С. П. Из предистории Руси. — СЭ, VI—VII, М.—Л., 1947, с. 44; Акопов, Г. Б. Цит. съч., с. 90.

 

528. Вж. Третьяков, П. Н. Восточнославянские племена, 103—104; Толстов, СП. Цит. съч., 42, 43.

 

175

 

 

529. ИБИ, II, с. 347.

 

530. Рыбаков, Б. А. Предпосылки образования Древнерусского государства. — В : Очерки истории СССР, III—IX век, с. 744.

 

531. Вж. Пигулевская, Н. Сирийские источники по истории народов СССР, М.—Л., с. 166; Имя „рус” в сирийском источнике VI в., н. э. — В: Академику Борису Дмитриевичу Грекову ко дню семидесятилетия, сб. статей. М., 1952, 42—48.

 

532. Вж. Гаркави, А. Я. Сказания мусульманских писателей о славянах и русских. СПб., 1870, с. 74; за достоверността на това сведение вж. Дорн, Б. Каспий, с. XLII—XLV.

 

533. Вж. Лебедев, Г. С. Эпоха викингов в Северной Европе, Л., 1985, 224—227, 244, 245.

 

534. ИБИ, IX, с. 201.

 

535. Вж. Томсен, В. Цит. съч., 52—63; Толкачев, А. И. О названии днепровских порогов в сочинении Константина Багрянородного „De administrando imperio”. — В: Историческая грамматика и лексикология русского языка. М., 1962, 29—60.

 

536. Вж. Гаркави, А. Я. Цит. съч., с. 49; Новосельцев, А. П. Цит. съч., с. 384.

 

537. Вж. пак там, 389, 391, 397—408.

 

538. Пак там, с. 405; срв. Хвольсон, Д. А. Известия о хозарах, буртасах, болгарах, мадьярах, славянах и руссах Абу-Али Ахмеда бен Омар ибн-Даста, СПб., 1869, с. 35.

 

539. Срв. Толстов, СП. Цит. съч., с. 55; Артамонов, М. И. История хазар, 288—294; Етническата принадлежност и историческото значение на пастирската култура, с. 3; Третьяков, П. Н. О древнейших русах и их земле. — В: Славяне и Русь, М., 1968, с. 187.

 

540. Вж. Михайлов, Е. Киевска Русия (882—1132 г.) — Исторически преглед, год. XXXVIII, 1982, кн. 5, с. 57.

 

541. Вж. Васильевский, В. Г. Введение в Житие св. Стефана Сурожскаго. — В: Труды. Т. 3, Пгр., 1915, CCLXXXII, CCLXXXIII.

 

542. Ахилов Бег (̒ο Ἀχιλλἐως δρόμος) — продълговат полуостров в устието на р. Днепър, дн. Тендерская коса.

 

543. Латышев, В. В. Известия древних писателей греческих и латинских о Скифии и Кавказе, Т. 1, СПб., 1890, с. 194.

 

544. Васильевский, В. Г. Хождение апостола Андрея в стране мирмидонян. — В: Труды, Т. 2, СПб., 1912, с. 286.

 

545. Вж. Васильевский, В. Г. Введение в Житие св. Стефана Сурожскаго, CCLXXXII; Тодоров, Ц. Цит. съч., 46, 47.

 

546. Вж. Иванова, Т. А. Еще раз о „русских письменах”, с. 75.

 

547. Рыбаков, Б. А. Киевская Русь и русские княжества XII—XIII вв. 342—358.

 

548. Вж. Новосельцев, А. П. Древнерусское государство и его международное значение, М., 1965, 397—402; Заходер, Б. Н. Каспийский свод све дений о Восточной Европе. Т. 2, М., 1967, 78—81.

 

549. Заходер, Б. Н. Цит. съч., с. 80.

 

550. Срв. Мавродин, В. В. Образование Древнерусского государства, Л., 1945, 204—206.

 

551. Срв. Крачковский, И. Ю. Избранные Сочинения. Т. IV, М.—Л., 1957, с. 101; Лебедев, Г. С. Эпоха викингов в Северной Европе, с. 12.

 

552. Вж. Лебедев, Г. С. Цит. съч., с. 12.

 

553. Вж. Гуревич, А. Я. Походы викингов. М., 1966, 11—13.

 

554. ПСРЛ, Т. 9—10, 8—9.

 

176

 

 

555. Вж. Повесть временных лет. Ч. I, с. 18.

 

556. Вж. Тихомиров, М. Н. Источниковедение истории СССР, вып. I, М., 1962, с. 255.