Роден съм българин. Избрани съчинения и документи

Е. Каранов

 

 

II. Научни изследвания

 

5. МАТЕРИАЛИ ПО ЕТНОГРАФИЯТА НА НЕКОИ МЕСТНОСТИ В СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ, КОИТО СА СМЕЖНИ С БЪЛГАРИЯ И СЪРБИЯ [*]

 

 

Г-н Драганов, родом българин, бивши учител на българската гимназия в Солун, причини не малко шум със своята статия в «Славянските известия» от 1888 година под заглавие «Етнографический очерк славянской части Македонии» [19]; макар тази статия и да не се отличава с некаква пълнота и точност и да не ни запознава с нещо ново по «Славянската част на Македония». Г. Драганов напада сичко, което е българско, като нарича например българските, пък и сръбските писатели в насмешка «велики патриоти», защото и едните, и другите причислявали македонското население към своята народност, когато според него Македония била населена от различни иноезични и различни славянски племена като бързаци, пеянци, капановци, езерци, потурняци, поляне [20] (требвало би да притури като племе и серските люковци, които се казват тъй, защото обичат да употребяват често частицата лю!) и пр., които не могат се отнеси нито към българската народност, в противност на различните груевци, нито към сръбската народност, в противност на г-на Ястребова, който македонците смета за старосърбиянци наравно с Милоевича и други. Пълното незнание на Македония от г-н Драганова вижда се на  сека стъпка в неговия очерк; така например той освен дето смесва името Пелог с Пелагония, т. е. името на Тетовско с Битолско, което нещо му се вече указа и от г-н Шапкарева, той поставя и Разлог, като го смесва с Мориово, по течението на реката Вардар и отнася разложаните към неговите бързаци, които живеят според него по течението на реките Вардар и Църна, когато разложаните живеят далеко на изток — под Рилската планина, а мориовците са онези, които той смесва с разложаните; захваща със своите пеянци (наместо пиянчане) Кюстендил, Дупница, Щип, Кочани, когато те живеят само в Царевоселско и в неколко кюстендилски

 

 

*. Публикувано в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1891, № 4, 280—319. — Ж. П.

 

187

 

 

села, които беха пиянечки и по Берлинския договор минаха в България.

 

Целта на моята статия не е да разглеждам туй, което е казал г-н Драганов, а да изложа онова, с което можах да се запозная през миналото лето при пътуването си в Северна Македония; но тъй като г-н Драганов е дал много неточни сведения, особено под заглавието «Копановци» в неговата статия, то неволно ми дойде на ума статията му, макар и да е остарела вече, защото през летото пропътувах именно из онези места, които той населява с копановците. Затова нека ми бъде позволено да изкажа за тази страна туй, което зная, и то по същия ред, по който говори и г-н Драганов, толко повече, като нема друг, който да се е разпространил толкози върху тази страна, колкото г-н Драганов.

 

Г-н Драганов почева за копановците тъй (Известия Славянскаго благотворителнаго общества, № 6—7 за юний—юлий [18]88 год): «Копановците захващат тъй нареченото Овче поле и част от Тетовския край.» Ще забележа, че названието «копановци» никъде не съществува в Северна Македония и че могат да бъдат въпросни почти сичките племенни названия на македонците. Ний вече видехме как г-н Драганов прилепва името бързаци на разложаните, които живеят далеч от неговите бързаци и на които езикът е съвсем с други отличителни черти от езика на неговите бързаци. (Виж. разложките песни в III книга на Министерския сборник за народни умотворения [21]); също видехме, че със своите пиянци захваща Щип, Кюстендил, Дупница и Кочани, а сега виждаме, че и далечните тетовчани смесва с кратовчаните, като им придава измисленото общо име капановци — тъй като, според него, Кратово и много други градища се намирали на Овче поле. Впрочем, вината може да не е друга у г-н Драганова освен тази, че той е преписвал от стари изследвания, като надример от «Описание битът на българските племена в Македония от Верковича (1868 година)», после е слушал и събирал сведения от неколко ученици-маловъзрастни в Солунската гимназия. Въпросно е името и на бързаците; досега аз не съм чул от устата нито на един велешанец, че те, велешаните, се наричали бързаци, а просто, казват, че тех, може би за това некои да ги нарекат бързаци, защото по Вардар при Велес имало некои си места, дето бързала водата, имало

 

188

 

 

«бързеи», тези места се казвали и «бързоречье», те може би, като се влияят от това, както и от името на старите бързаци, които са живели в онези места и се споминят в най-старата българска история, да ги наричат некои си етнографи бързаци; а пък не по-малко чудно е производството на думата бързаци от туй, че драгановите бързаци много обичали да препущат с конье; надпрепусканието с конье е обикновено на много места из Македония, даже има и празпици, като напр. св. Теодор Тирон, когато се надпрепущат с конье.

 

Ако би ни била целта да търсиме племена из Македония, то но географическите имена и по местожителството на населението ние би могли да наплодим много племена като напр. планинци, които живеят по планините, полци, които живеят по полетата, малешевци, които живеят в Малеш, тиквешанье, в Тиквеш, овчеполци в Овче поле, стоювци в неколко паланачки села, люковци и пр., и пр.

 

Нека се повърнем към думата «копановци», която не съществува никъде в Македония и която не може да се произведе от туй, че така наречените от некои си капановци били черноработници, аргати, които копали македонските граници, както казва г-н Драганов. Но ето как аз ще произведа думата копановци. Копановци е превод на думата мадемджии. Повечето от кратовските, паланачките, кумановските, овчеполските, щипските, кочанските, каменичките (кюстендилски) и вранските села са работили мадемите в Кратовско още от старо време. [22] Турците, когато дойдоха в Кратово под предводителството на султан Мурата, когато той отиваше за Косово поле, оставиха напрежните местии владетели пак да разработват рупите, които владетели (кнезове) беха повечето от Дубровник и известни под името латини; монетите им и досега се намират в кратовската почва. Мурат с войските си дошел откъм Брегалница, Злетовска река в Лесновския мънастир, на който и дал правдини; оттам през върха Печеници (може би от думата «печенеги», защото печенегите са се поселили по Овче поле, а Печеници е над Овче поле) минал е за гората Буковец; в Буковец вървел по пътя, който оттогава носи името Хункярйолу (царски път), там със жезъла си като Мойсея изкарал уж вода от скалите и после навлезъл в града Кратово. На града е дал таквизи правдини, щото го е уравнил с императорските градове — Цариград, Едрене и Бруса

 

189

 

 

(виж историята на Иречека). При влизанието в града имало е малко съпротивление и в туй съпротивление погинал некой си Атанасий, който си грабнал главата и си я занел на върха Подвода, дето му е и досега гробът и мнозина палят свещи. Любопитното е, че това предание го има и за Търново, и за много други градища, па даже и в Русия във възпоминанията на татарското нашествие (виж у Буслаева в историята на литературата). Допреди 200 години, както се разказва, владетелите са имали значение пред турското правителство, поне положително е известно, че в 1564 година в Кратово е бил кнез Димитър (виж историята на Иречека), а в 1581 Никола Боичик [23] — на крушуменските покривки на Лесновския монастир стои надпис: «Препокрие [*] кнензь Кратовски Никола Боичик при егумене Спиридона и майсторь Даменнъ и Богое Петър, лето от Адама 7089 от Христа 1581.» В Кратово са се правили пари, за което се споминя в историята и в преданията; пък и досега Кратово представлява богат извор на стари пари и когато отива кратовец в Солун, симсарите го запитват: немате ли стари пари (антики), а и в Лесновския монастир доскоро е имадо два сандъка със стари подвити монети (брактеати), които са изчезнали през времето на игуменуванието на поп Павле. В Кратово се е добивала рудата по многочислените рупи и се е обработвала на видните на реката Сребърно коло, Кратовската река, при помощта на водата, както и в Самоков, а после се обработвала в монети или друга потреба. Най-много се е изкарвало: куршум, сребро, ранта, зеленило; после бакър, железо и даже злато се е сбирало по реките. Местностите, дето са рупите, са покрити със сгурия (жгура). След като е отслабнала силата на кнезете, които са живели в своите средновековни кули в града и по селата, мадемите са запустели и отпосле пак почнали да се обработват от самото правителство с помощта на населението. Правителството заповедало неколко деня наред да бият тъпаните из града и да се записват всички, които желаят да бъдат мадемджии; на тези, които се записвали, обещавало им се да не плащат

 

 

*. Откъсите от писмените паметници са на среднобългарски език, които са дадени на новобългарска транскрипция. Ятовата гласна се отбелязва като е, малката носовка -ен, голямата носовка -он, а съкращенията в някои думи са означени със запетая — Ж. П.

 

190

 

 

никакъв вергъм, освен по 7 1/2 гроша харач на възрастен човек; този, който се записвал, ставал мадемджия, давало му се мадемджийско тескере и немал право никой да го пита за друго тескере; мадемджиите имали право да носят оръжие и да стрелят от него, мадемджиите били с една дума, фурасатлии. Който не могъл да отива да работи на мадемите, той си хващал аргати, на които плащал и давал хлеб и ястие. Задължени са били да работят от 5-до 20 дни в годината според състоянието. Конакът, т. е. управлението е било мадемджийско, т. е. в едно и съще учреждение се съсредоточавали и администрацията, и разправиите по мадемите; последното е било допреди 30 години, когато мадемът се пренесе от Кратово на Злетовската река в Злетово по причина на маловодието на Кратовската река; кадилъкът се е откупвал, тъй щото и християнин можал да бъде кадия. Мадемджилъкът населението си го брои за мираз от старо време. Правдините на мадемджиите най-строго се пазили. По едно време в Скопие е бил Авзи паша, в Кюстендил брат му Асан паша, в Тетово — Абдураман паша, във Враня — друг паша; тези паши били почти самовластници и си имали войски. Авзи паша намислил да иаложи на мадемджиите данък по 6 гроша на «капа», т. е. на човек, но мадемджиите проводили нарочни хора в Скопие да защитят мадемджийските си права и така се размахнал този данък «на капа». Веднъж мадемджии от Кратово дошли в Кюстендил на сватба и гърмели с пищолите си; тогаза Асан паша под-пратил едно заптие с кехлибарев цигарлък да пита мадемджиите да не би да е техен. С туй той искал да се излъже некой си да каже, че е негов, при всичко, че бил на пашата и така да накаже мадемджиите; но последните казали, че не е техен, за което пашата им въздал още по-голема чест. Мадемджиите се делили: на рупници, които копаят руда от рупите; угляре, които доставяли въглища; дърваре — дърва, такива са каменичане от Кюстендилско; пепеляре, които доставяли пепел, напр. селото Стърмош; конаре, които карали конете с товари; южаре, които доставяли въжета, такива са били вранчане; Старо Нагоричано от Кумановско доставяло слама и пр. Управителите на мадемите били трима и се казвали парастати. Който откривал нова рупа, ново место за работенье, той се назначавал настойник, получавал 250 гроша месечно и се казвал «утманин», немска дума, но

 

191

 

 

сега утманин значи глупак; утманин значи глупак затуй, защото населението имало за глупак всекиго оногова, който откривал нови доходи на правителството и нов товар на населението. Само онези, които са се записали да бъдат мадемждии, само те и родът им са били мадемджии, а другите били прости даноплатци; имало е и бератлии, които не са плащали никакъв данък, нито са работили по мадемите; също имало и дервенджии, които са пазили дервените. От старо време най-много се е разработвала гората Плавица. При пътуването си можах да си набавя парчета от следующите руди: галенит, антимон, малахит, азурит, халкопирит, пиролозит, флурат, хромит; има още гипс, сера, каменни въглища, стипса в киселите води и пр. Сега мадемите не се разработват, а населението е изгубило всичките си мадемджийски права и градът е изгубил онова време, когато се е пълнил с мадемджии от съседните села и градове. Тетовско и Скопско не са били мадемджийски, но много от пиянечките села са били таквизи, напр. селото Саса. И тъй, населението не се е казвало копановци, а мадемджии, което не е племенно име. Племенното име е бугари, вероизповедното каури (от гяур) и христиене, а в отношение на турците са се наричали рая. Нема никакви следи от друго название, освен дето се срещат думите: цуцуман, цанцолей и дърдорко, които впрочем имат значение на насмешка, наравно с думата цоглавец и торобеш. Под цуцуман се разбират некакви си великани; под цанцолей — некакви си леки хора, като духове, които прескачат от скала на скала; под цоглавец (песоглавец) — хора с едно око. Под думата дърдорко се разбира человек, който говори много глупости; последнята дума може би да указва на думата Дардания, защото в тези места са живели дарданците, за това има и гатанка: А дардан татко, а дардана майка — шеребести деца; отговорът на гатадката е елемя, чекръг и напълнени калеми. Торбеши има в Тетовско и Призренско, те са от турско вероизповедание, а по славянски говорят; името им е донекъде ругателно. Торбешите трябва да са същите автариати, като е изпаднал първият слог на думата, както изпада в много думи, напр. наместо Атанас, Димитрий и пр. Танас, Мите. В отговор на французката дума с неприлично значение думата «bougre» в описваемите места има думата «галатно» със същото значение, с каквото е и думата «boug-

 

192

 

 

re» и ако «bougre» произлиза от българин, то и думата галатно произлиза от гали, т. е. старите французи, които са минали през Балканскня полуостров, преди да се заселят във Франция, както що се е разпространила отпосле богомилската ерес в Южна Франция.

 

Г-н Драганов казва, че неговите копановци живеят по Овче поле и част от Тетовския край или Полог (класическа Пелагония), т. е. захващат градищата: Скопие, Куманово, Кратово, Тетово, Криворечна паланка и Враня; площта, населена от тех, има 180 населени пункта. Сичко не е тъй. Пелагония и Полог не са едно и също. Само Тетово се намира в Полога и ни един град от Овче поле освен град Щип, който му е на единия край и го нема в горния списък на градищата; има и неколко кратовски, кумановски и даже велески села, които са на Овче поле, освен така наречените щипски и овчеполски села. Скопляне и тетовци никога не са били мадемждии, а следователно и копановци, те се много отличават по езика, обичаите и дрехите от мадемджиите. Аз ще изложа имената на овчеполските села, които не са разграничени в етнографията на г-н Верковича, ще изложа имената и на кумановските села, които ги никак нема в книгата на г-н Верковича, ще притуря и имената само на Кратовската и Паланачка кази; при разглеждание имената човек може да открие много любопитни етнографически неща.

 

Овчеполски села са тези, които са разположени по Овче поле, производството на името, на което е явно от думата овца, а не както го произвождат сърбските пропагандисти, като казват, че Овче поле се казва тъй от «очи боле», защото някой сн сърбски крал извадил очите на други сърбски крал на туй поле, както действително се е случило с некой, па дору и славният Стефан Душан свали баща си от престола и после го удави (виж сърбската история); може би и за това Стефана да го наричат Душан, от думата душа, давя — това разяснение ми даде един свещеник от селото Кокошиня над Овче поле. Овчеполски села са тези: Барбàрево, Струѝсовци (населено с турци); Заратинци, Музоèрци, Горни Стỳбол, Долни Стỳбол, Плèшенци, Стръ̀мош, Петършино, Мàричино, Кỳндино, Пробищип, Кàлнище, Ритàвица, Глòбила, Неòкази, Бỳчище, Гỳйновци, Нѝшица, Крỳпище, Жèгянци, Новое сèляни, Уля̀рци, Лèпопелци, Гайрàнци, Трòало, Пỳстръшино, Гòрно Трогерци, Къ̀рньевци, Гризѝловци, К--

 

193

 

 

ково, Тòоль, Патèтино — тези села са по склоновете; а по самото поле са следните села: Немàнци, Рàнчинци, Мечкуèвца, Арбасàнци, Станỳловци, Бурѝловци, Мустàвино (турци), Сỳдикъ, Бàлван-долни, Бàлван-горни, Дòлно Трòгерци, Кàрбинци, Караормàн, Църкòвци, Дермèн чифлѝк, Чардаклѝ чифлѝк, Върсàково, Сърчнево, Ерджелѝя (тур.), Къдравàково, Богослòвец, Делѝсинци, Сарамзàлино (тур.), Кьоселèри (тур.), Амзà бèгово (тур.), Пешѝрово (тур.), Каратмàново (тур.), Караджàлово (тур.), Джумалѝя (тур.), Горỳбишш (тур.), Кнежè, Светѝ Никòле (Клиселѝя), Гузумèлин, Сòпот, Мѝлино, Махмудчѝево, Голèмо Чалъшево, Мàло Чалъшево. От Щип до Велес е 8 часа, от Орел до Щип 6 часа — такава е приблизително широчината и дължината на Овче поле. И тъй, всичките овчеполски села са 71, от които 60 са български, а 11 турски. Центърът на овчеполските села е Свети Николе и те съставляват дел от щипските села, които се делят на Злет дере, Юрукана, Слан дере, Дакавички села и Овчеполски.

 

Кратовските села са тези:

а) Шопски села, на запад от Кратово: Желèзница, Талашмàнци, Корѝя, Крилàтица, Опѝла, Търнòвец, Страцѝн, Вражòгрънци, Кỳклица, Брàйково, Пèндак, Димàнци, Къ̀шла, Рудàри, Вакъз, Кетèново, Тополовѝк, Одрино, Кòнюх, Перпèкница, Ивàнковци, Каваклѝя.

 

б) Долни или полски села към Овче поле: Орла, Гòрно Глогя̀нци, Дòлно Глогя̀нци, Чàнища, Ратàвица, Бỳнеш, Прѝковци, Шлèгово, Добрèво, Дрèвено, Блѝзънци, Злèтово, Рудàри, Рàйчани, Щàлковица, Рàтковица, Семèри, Лèсново, Сакулѝца, Филѝповци, Туралèво, Трипотàнци, Живалèво;

 

в) Планински села на североизток са тези: Зелèни град, Ямѝще, Кòйково, Емѝрица, Кнèжево, Нежѝлово, Въ̀рбица, Гòрни Крàтово, Мỳшково, Дрèнък, Крѝва, Ябука, Лỳково, Каврàк, Драч.

 

И тъй, кратовски населени пункта, заедно с Кратово, без 12 села, които се внесоха в овчеполските села, са 60. Само в Кратово, Орла (Орел), Злетово и Рудари има турци и българе, в останалите села са само българе.

 

Паланачки села са следните:

а) Шопски села по десната страна на Крива река: Узем, Джедѝлово, Тръ̀нове, Голèма Църцорѝя, Мàлка Църцорѝя, Луке, Огỳт, Добрòвница, Кръ̀стов дол, Кѝселица, Дрèн, Подръжѝ кон, Осѝче, Метèжево, Градèц, Гàбър, Дълбочѝца, Тлъ̀мници,

 

194

 

 

Съграда Палàнка, направени предн 250 години от Байрам паша, а по-напред център е било селото Градец;

 

б) Села към полето Славище по Крива река: Петралѝца, Милотѝнци, Гѝновци, Людинци, Седлàрци, Крѝви камень, Стàнче, Гỳлинци, Рàдибуш, Рàнковци, Отòщица, Ветỳница, Псàча;

 

в) Села по осоговските планини и продължението им Лисец: Костỳр, Варòвище, Стрàхово, Кръ̀кля, Бъ̀з, Кошàри, Дурàчка река, Стàнци, Мартѝнци, Бòрово, Конòпница, Мождѝвяк. И тъй в Паланечко имаме 44 населени пункта, от които само в града има турци и българе.

 

Кумановски села са:

а) Арнаутски села: Гòрно Койнàре (арнаути и българе), Дòлно Койнаре (арн[аути] и бъл[гаре]), Карабѝчино, Млàдо Нагорѝчино, Стàро Нагорѝчино, Слàтино (бълг. и турци), Шунлѝ кàмен, Вàксенци, Тъ̀рново, Бояново, Црèшово (арн.), Биляча (бълг. и арн), Читѝрци, Мирàтовци (арн.) Табàновци. Слъбчани (арн.), Беланòвци (бълг. и арн.), Думàновци, Бреза (арн.), Стрима (арн. и бълг.), Оризаре (арн. и бълг.), Линково, Рональци (арн.) Матèиза (арн.), Отля (арн.), Вѝщица (арн.), Никущàк (арн.), Длъга нива (турци), Оное (арн. и бълг.), Лопати (бълг. и арн.), Бедѝня, Рỳгинци (арн.), Грубче, Прòевци, Биляновци, Добрешàни, Бислим, Ишѝня, Свилàнци (арн.);

 

б) Козячки, средоречки — между реките Пчиня и Крива, още и шопски села: Войнѝк, Стрънòвъц, Челопèк, Пèлинци, Враготỳрци, Мъглинцѝ, Добрàча, Кòинци, Врачèвци, Мутелòво (арн. и бълг.), Сỳшево (арн. и бълг.), Жèгняно, Дèйловци, Бàйловци, Мàкрем, Канарèво, Облàвци, Кỳленци, Аленци, Орах, Дрèнък, Ругинци, Кòкино, Алгỳня, Стайковци, Стрèзовци, Старец, Калово, Рàмно, Кошари, Желювино, Търнѝца, Шумàта, Кози дол, Цървеня дол, Цъ̀рна река, Кàприно;

 

в) Към Овче поле, по височините: Винци, Длъга (арн.), Кòлицко, Скачкòвци (шопье), Орàшец (шопье), Кучкарèво, Габреш, Градище, Пазлешèнци, Станьèвци, Лакѝнци, Мàлино, Жѝвеня, Тръ̀стеник, Кокошѝня, Къшани, Тàтомир, Беляковци (шопье), Довезèнци (шопье), Мỳргаш (шопье), Кутлѝ бег (шопье, изметнали се на овчеполци), Пèзово, Космàтец (турци мухаджири), Зубовци (шопье), Ячинци (шопъе), Клèчовци при сливането на Крива и Пшиня (бълг., тур. и цигане). И тъй, в Кумановско, заедно с града, има 103 населенн пункта, от които 10 са смес, българи и арна-

 

195

 

 

ути, 3 — българе и турци, 12 — арнаути, 2 — турци, останалите 76 са населени само с българе. В тази сметка влиза и Куманово, което носи името на старите огузи, половци или кумани.

 

Нека притурим скопските и тетовските села според статистиката на г-на Верковича, която е почти съвсем верна; тогава ще имаме: в Скопско 138 села с града, от които 80 чисти български, 13 мешани с турци, 31 чисти турци, 8 чисти арнаути; в Тетовско: 153 села, от които 53 чисти български, 25 мешани с турци — помаци и българи, 16 с българи и торбеши, 44 помаци и 15 чисти торбеши. Нека притурим около 100 села кочански и врански, както и около 20 каменички, които сички са били мадемджийски; в Кочанско има около 60 села, от които само 20 села са от българи-помаци; мадемджийските села са български. Тогава ще имаме следующата таблица на населените пунктове по народността им:

 

 

И тъй, според г-на Драганова, като включим и скопляните, и тетовчаните, неговите копановци живели в 180 населени пункта, а според нас в около 500 пункта. Вранските българи са вече в Сърбия; българете-помаци говорят по български; има тук-там цигани, егюпци, както турски, тъй и български. Към Овче поле шопьето

 

196

 

 

са се изметнали повечето в овчеполци. Кюстендилските и пиянечки шопье се наричат църни шопье, защото носят черни дрехи и черни шапки в отличие от белите шопье между Куманово и Кратово. Куцовласи има тук-там из планините, но те не са постоянни жители, а със стадата си обикалят почти сичка Македония, така в Кратовско Жмвеят куцовласи само в горите над Кратово при селото Семери. От гореприведената статистика се вижда дали Скопие може да се брои център на албанизма и дали албанският език треба да се смета lingua franca в онези места, както говори г-н Драганов. Тъй като не можах да събера точни статистически данни за числото на жителите в онези места, то аз ги изоставих, макар за некои окръзи и да бях събрал; интересующият се може засега да се ползува от сведенията на г-н Верковича, в книгата на когото са указани жителите на Щипско, Кочанско, Кратовско, Паланечко, Скопско и Тетовско; нема само за Кумановско и Вранско [24]. Некои от селата, разделени на кази в книгата на г-н Верковича, сега не влизат в същите кази, а в смежните с тях.

 

Изключителен промисъл на драгановите копановци било градинарството и преимуществено виноделието, но те били повечето черноработници, а не хозяи-домакини; само незначителна част от тех се занимавали с пастирство. По духа си копановците били невежествени и твърде необщителни. Копановците нравствено съвсем са паднали, а жените им се отличавали с безнравствено поведение. При все това тези съвсем долни гюндулукчии били уверени в своето високоблагородно произхождение, като броят себе си за божие поколение. . . Всичкото, дума по дума, е преписано от книгата на Веркович «Битът на македонските българе». Г-н Драганов нищо ново не е казал; той требаше да го провери всичко туй и тогава да каже или пък да притури още некоя хулна черта на своите копановци. Българете в разглеждаемите предели са сички домакини, почти секи си има къщичката, нивичката; редкост е българинът да нема къща. Главното занятие е орачеството, а градини и лозя по-скоро нема, тъй като местностите са гористи, високи и нема обширни  долини край реките, за да има много градини. Аз оставам настрана Тетовско и Скопско, които не са били мадемджии и по-много се отличават от другите местности; оставам и Кочанско, дето край Брегалница има много

 

197

 

 

овощни градини, но Кочанско не влиза в копановската страна; а по Овче поле има само ниви. Местата за обработвание не са обширни, сичко е покрито с голи скали или с баири, покрити с храсталак; дето се е видела малко земличка, тя е обърната повече в нива, а край градищата в лозе; и ливади нема доволно. Градините и лозята са повече край градищата. Голема част от населението се занимава с козарство, козите стада са многочислени, пък има и с що да се хранят козите; козето месо и млеко в онези места са твърде вкусни и за това се повече употребяват. Има много чифлишки земи, но затова немалко са и раетски села и земи, т. е. свободните, които принадлежат на раята, раетите. Градските хора се занимават повече със занаяти и дребна търговия; евреи в онези места нема.

 

Думите невежествени и необщнтелни са общи думи и да се кажат за цел един народ, това е много мъчно— тези думи искат разяснение. Невежествени! Ако разбираме под туй незнающи, това е верно, както за секиго, който не е имал възможност да се научи на повечко нещо под влиянието на тежкото робство. Българинът от онези места действително е невежествен, както и доколко е невежествено и суеверно сичкото население из полуострова, особено към вътрешностите му; но и тези българе не са съвсем назад оставали от другите българе — и те са пращали много от синовете си в далечни страни за образование, и те са имали многочислени воеводи-хайдути, по стария начин на свободата (виж във II книжка от министерския сборник на народни умотворения — Цеко войвода, Иван и др.) и даже жени войводи (Румена и др.), и те са зимали живо участие в борбата по черковния въпрос срещу гърците, и те са зели участие в книжевното възраждане на българския народ, и те със сиромашки пари са поддържали черкви и училища, имали са общини, съзнавали са своето тежко положение и са чакали деня на освобождението от невежеството и сичко тежко, и те са дали данък за Ботевата чета, шипченския бой и Сръбско-българската война. Нито турчин, нито грък, нито инспектор, нито кой да е било поддържа старовремските училища в онези места, учи на писменост хората; самите жнтели по градищата почти непрекъсиато са имали училища и сега излазят от праха. Грамотността не е на съвсем ниска степен. Българинът е необщителен; тази

 

198

 

 

черта е следствие на тежкото робство. Той с чужденеца е предпазлив, не си дава свобода, защото знае, че секога чужденецът има за цел да му отнеме свободата или да го излъже в нещо — не е видел нищо добро от никого; той се вижда страхлив, а повече срамежлив пред чужденеца, като съзнава своето унижение; той избегва общителността с чужденеца, за да избегне своето унижение. Но той е твърде гостоприемен и за това гостоприемството напр. на кратовчане и паланчане е влезло в пословица в онези места; за кратовец казват: котлето си ще продаде да почести госта, а за паланчанец: край вратата си нема да те пропусне, ако те не вкара вкъщи на гости. Бивали са по селата случаи, дето съседите са се скарвали помежду си за кой да пречека госта — секой го искал в своята къща. «Добра срекя, добър пут, със здравье, отдек идиш, помагай бог, що ново има» са най-обикновените думи в онези места. Когато дойде гост, домакинките от къщата, а особно момите, не седват на софрата с госта, а прислужват; когато са пък сами, то и слугите седат заедно с господарите си. Невестите целуват ръка на гостите и ги поздравляват; при изпращанието е обичай да се дава проводия.

 

Помежду си селяните са твърде общителни. Това може да се види освен при катадневната им обстановка, още по сватбите, службите, съборите, посещенията и пр. В такива случаи всичките събрани изглеждат като да са членове от една фамилия; отношенията им са най-любезни и искрени. Всяка къща си има по един избран ден през годината, в който ден ще «дига панагия», другояче ще «служи», ще има «службя». Това е подобно на сръбското «кръстно име», с което сърбите са проглушили света, че то е сръбско, но не и българско, като че много неща не могат да бъдат общи между сърбите и българете, за което нещо пространно говори г-н Дринов в своята книжка по повод сборника на г-н Ястребова. Службите се починат от Митровден и следват почти до света Троица; служби стават напр. на света Петка, Мировден, свети Архангел, Введение, свети Никола, Спиридон, Петозарни мъченици и пр.; в деня на службата носят в църквата хлеб «панагия», на който свещениците четат молитви, а по къщите правят водосвет, угощение, на което се сбират много гости, пеят се песни и пр. То не е имен ден, а служба; на имения ден визитите стават отделно. Тъй като служ-

 

199

 

 

бите стават зимно време, то те и не биват многолюдни; а пък летно време повечето нема служби, ами всичкото село прави служба по оброчищата край селото, които служби наричат вече «собор». Тогава всичкото село коли курбан, прави всеобщо угощение, на което дохождат гости и от другите села; свети се вода. Завръзват се хорàта, харесват се момите, надхвърлят се каменье, играе се на робье, борят се и пр. Песните и веселията оглашават и ридищата, и долищата, а нашите пътешественици от рода на Драганова по железницата до Скопие нищо не виждат, нищо не знаят. А и по празниците градските и селските моми и момци не оставят случая да си се присъберат, да си друснат хорото, да си попеят, да се понахаресат, да се посмеят, старците пък да си пийнат (но не и да пиянствуват), да си поприкажат за царства и чудеса, а пък гладните за музеверлик да пущат нещо за обществена разговорка.

 

Не зная що разбира г-н Драгавов под думите «нравствен упадък» и отде заключава той, че неговите копановци били в нравствен упадък. Може би от некоя статистика за кражби, убийства, обезчестяване, незачитание нищо человеческо; това той може да си го земе на врата, както се казва, също и по-долу указания упадък на жените. И едното, и другото са празни думи! Народът си живее патриархално, по-младият отдава голема чест на по-стария, всекой си знае работата, гледа честно да се държи. . . Разбира се, и между пшеницата има плевел. Знакът на първата брачна вечер се следи с най-голема строгост. Нечестната жена или мома всекиму е известна, тя се с пръст посочва.

 

За онова, дето копановците се сметали, че са некакво боже поколение на основание на некакво си хотентотско предание, то е чиста безсмислена измислица. Както всичките хора мислят за себе си, че са божи хора, тъй и българете от онези места са божи хора. Тук се ползувам от случая да забележа, че българската черта — завистта, често си показва носа, особено из градищата, но тя с време ще може да се обърне в благородно съревнование.

 

Ако погледнеме на костюмите на населението, то би се зачудили на разнообразието им. Каменичкият костюм и на мъжете, и на жените отива от Кюстендил до над Паланка; тези са чернн шопье, мъжете носят черни дрехи, а жените сукнени шаи с къси ръкави — шарките са чер-

 

200

 

 

вени. По Паланачката река мъжете носят червеникавн потури средня широчина, фермене, червен тесен пояс, елек от черен шаек, черна чалма, перчем на бръсната глава; а жените — къси и шаркани саичкн от бело платно, червени скуталета и червени пояси. Планинските села над Кратово носят: мъжете—черни беневреци, черни долами с обтока, чалми — бели и черни, пояс и силях; а жените — черни антерии от шаек, шарени пешкири, шамия на главата, фермене връх антерията. Към Кочанско: мъжете носят черни сукнени потури, долами с модрикава обтока, модрикави чалми; а жените — дълги елеци до земята от домашна материя и пафти, впрочем пафти има и по другите села. Към Овче поле: мъжете — платнени тесни гащи, толзлуци от шаек, платнена тоска (фустан), къси долами от черен или модър шаек с цепени ръкаве, шерени с гайтани, минтани (къси елеци с ръкаве) от селска аладжа, силях и чалма, минтаните са с шарки по гръдите и по ръкавите, имат и пулове; доламите имат колчаци по лактете; а жените — дълги ризи без вез, дълга антерия от домашна аладжа, фермене до пояса и каплаисано, шамия, коцал по гърба си по един ред бели пари. Шопските села към Куманово: мъжете — бели беневреци, теони и бели клащнени долами с черни гайтани по шевовете, фес с бела чалма, на която единият край е пуснат към гърба; зимно време дълъг кожух до земята, равен, с шаренила червени и с ръкави. Жените имат много пъстър костюм: дълга риза до земята с черни гайтани и везове; сая от шаек до колени, бела сичката от горе до доле, разделена с разноцветни прави линии, между линиите разноцветни колелца, които са везени и с вълници, празнините се изпълнят с пулове, саята е без ръкави. Пешкирите са алови; на гърдите има нанизи от стари пари. На главата бели кърпи като чалми, на които краищата се спущат по гърба повече, отколкото на мъжето; на главата си носят много трупаници, наредени с пари; връх чалмата е наметнат бел яшмак. На саята под мишките им виснати кърпи, шерени по краищата и с бели пари нанизани, по гърба се прекръстват подвезки, има и косици, натрупани със синджирчета и пари; младите невести носят и телове. Въобще повсъде и мъжете, и жените носят опинци (опънци). Камбарбаците българи покрай Колудей (Кара азмак) по костюма си приличат на кумановските и кратовски шопье; тук може да се сравнят и софийските шопье. Към

 

201

 

 

Скопье и Тетовско костюмът става пак съвсем друг. Тъй в Горния Полог носят: мъжете — бела долама, бели широки потури със зелени гайтани, боялия ресачка до пояса сяка ресалия, фес без чалма, но повече кече; а жените — зелени и модри долами до земята с червени гайтанци по секой ребреняк (шев), ръкавите и гърдите са везени с черни гайтанци и сърма, пояс свилен. Мъжете си бръснат главите, като остават перчем. Долния Полог: мъжете като в Горния Полог, само гайтаните са черни и гунчето (ресалията) е без реси, но пък с дълга яка, самоцрънка, пъртено; а жените — дълго везени ризи от конопно платно, кожух до коленете, шаркан с модри и червени чохички, бели яшмаци с шарнила по краищата, плетенки (коси) много съединени на долния край под половината с чоха, щото изглеждат четвъртито нещо натрупано с пулове. Кочаникските села, които са смежни със скопските и тетовските: мъжете носят, като в Долния Полог, а жените — везени ризи с черен и малко вез, кусарè (кунтеш) — от клашни самоцрънка с малко черен вез, кожух шаркан и бел яшмак. В смежните села с България откъм Изворско костюмът мин[а]ва в черните дрехи на изворчани. Въобще цветът на дрехите и шарките съставляват отличителната черта на сека местност. Чалмите са обикновен убор на главата и този убор го има и по други места из Македония, тъй в Аврет — Хисарско, дето носят черни чалми от кърпи; може би чалмите да са турско влияния, както и бръснението главите с оставяние перчем, а може би да са старовремски остатък; с 66-й въпрос от въпросите цар Борис към папата [25] пита се дали в черква може да се стои с чалмите (lingatkra lintei), освен това старите славяни са оставяли перчем на главата. Въобще костюмите на една местност съвсем се различаваг от костюмите на друга местност и по костюмите може да се познава кой откъде е. Тиквешаните турци, които са помаци, и българите носят еднакви дрехи; велешаните много пъти закачват пешкир (скутале) като жените. Аз не говоря за градските костюми, които малко-много си приличат помежду си, но погледът лесно може да различава по костюмите кой от кой град е. Мъжете носят повече калеври, бели чорапи, потури с подвезки, пояс, елек или минтан, фермене, джубе и фес, много пъти и дълга антерия; жените пък фостани, шарени чорапи, шалвари, фермене, купечки пояс, джубе и шамия. Полека-

 

202

 

 

лека се вмъкнуват и пантал.они, сетрета и пр. Това е пъстрата картина на костюмите.

 

Според г-н Драганова православните славяне представлявали три културно-политически. типа: българомани, гръкомани и сърбомани; между населението пъхва и римски католически проповедници — чехи, поляци, хървати, италианци, испанци, не знам още какви; пропуснати са и американските проповедници, които имаха доскоро един последовател във всичкото Кратовско, по име Козиче! Относително римокатолиците в Скопско може да се каже, че ако ги има, то са само неколко души в Скопие и никъде повече.

 

Относително гръкоманите ще отбележа следующето. Местното население всявга е съзнавало своето единство с целокупния български народ; но под влияние на гръцките владици срещали са се по неколко души из градищата, които са били гръкомани и ни един умен и честен человек не ще рече, че там има гърци или пък гръкоманската партия е силна. През последните години относително по-голяма гъркоманска партия беше в Куманово, но сега тя се е обърнала в сърбоманска под интригите на скопския гръцки владика и сръбската пропаганда, тъй като гърците и сърбите сега са съгласни по какъвто и да е начин да отслабват българщината. Но на това ще кажем, че било е време, когато и в Паланка гъркоманите са били силни; а сега там нема нито един гъркоман. Всичкото население се съзнава за българско, но от лична омраза между първенците появявало се е, както и навсякъде гъркоманството, та и сърбоманство.

 

За сърбоманството ще поговорим повечко. Обикновено сърбите указват на онези места като на старосърбиянски, за доказателство на туй привеждат: сръбското владение в онези места през средните векове, паметниците сръбски и най-после даже и езика.

 

За първи път сърбите се впуснаха в Северна Македония след битката на Стефана Дечанский с българския цар Михаил в 1330 год. при Кюстендил, в която битка българете бидоха победени, тъй като в деня на битката българете не са вервале, че ще има битка, понеже било примирие; цар Михаил бил убит и телото му се препело в Старонагоричинския монастир на реката Пшиня, при което село сега има и много стари черквици. Собствено сърбите са владели Македония само през времената на

 

203

 

 

Душана, до 1355 година, всичко около 25 години, като е постепенно завладевал Душан различни части от Македония дори до Сяр. След Душана различни князе и крале си поделиха Македония, които князе и кралебеха ту от местно, ту от сърбско произхождение, и най-после си изедоха главата на Косово поле (1389 г.). Най-после да речем, че сърбите са владели в Македония от 1330 г. до 1389, ами колко време са владели в Македония българските симеоновци, самуиловци и асеновци? Върху този въпрос, както и върху въпроса, какво е било сърбското влияние на Македония след косовския бой, нека говори историята, а аз ще продължавам само за мадемджийските старини, ще се обърна към възражданието на българщината в онези места през началото на настоящия век.

 

Преди стотина години появлява се един граматик, т. е. учен по онова време. Този граматик е хаджи Йоаким. Баща му на хаджи Йоаким бил от града Кърчево; оттам те минали в Самоков, от Самоков в Паланка и оттам в Кратово, гдето хаджи Йоаким бил дълго време даскал. Аз прегледах книжата на Георгия Йоакимов в Кратово, един от внуците на хаджи Йоакима и намерих книгата: «Библион орайотатон калуменон Амартолон сотерия пара агапиу монахон ту Критос. В Етейсин 1793.» На коричките на тази книга има гръцки надпис, който ми преведе хекиминът градски тъй: «От книгите на поп Георгия, родом от Паланка, свещеник кочански, добър служител на Евангелието, по произхождение българин (тон бургарон). При архирея Авксентия, който посещаваше новите черкви в Ново село, Щип, Кочани и Кюстендил. И пак на корите на 1-а част Кормчия от 1787 г.» Сиен светаен книга, глаголаемаен Кормчиен, си есть номоканонъ, мне грешному попа Георгию, хаджи поп Йоакимович, от Егри дере-Паланка, купил еен прочитаен ради и тюлза духовниен. В лето от рождества по плоти Бога, 1805, месец марта у град Самоков.» Поп Георги и поп Давид, който е основад паланечката черква на 1833 год., за което образът му [го] има на черковните врата — по обичая в онези места — са били синове на хаджи Йоакима. Хаджи Йоаким, както казват, учил се в Цариград. Като даскал в Кратово събирал е и момчета, и момичета да учи, оттогава е станало обичай в Кратово и момчета, и момичета да се учат заедно. Хаджи Йоаким е живел в Кратово неколко години около 1820 [г.], в. Кратово е правил

 

204

 

 

своите книги, които е печатал през онова време. Той и синовете му са били скитници проповедници по различни черкви и параклисчета от Щип до Кюстендил. В едно от такива скитания е умрел хаджи Йоаким. [26] Важен е хаджи Йоаким, че в края на онова столетие и през началото на туй смело се е провъзгласявал заедно с децата си, че бил от Българско произхождение и още повече, че при началото на българското възраждане издава три книги на български език [27], от които едната г-н Дринов взима за първа печатна книга на прост български език от 1814 год (Пер. спис, кн. XXXIV), именно книгата «Амарталон Сотириа», която може би да е превод от горепоменатата гръцка книга, защото и на неколко места е зацапана с мастило. Първата книга, преведена от гръцки, са митарствата, издадени в 1817 год. с иждивениемъ православныхъ христианъ Штипскихъ и прочихъ градовъ Болгарских за душевное ихъ спасение напечатисен настоенниемъ благопочтеннородныхъ господаровъ Димитриа Филиповича жителен и купца Кратовскаго, родомъ изъ Егри дере Паланка и Димитриа Зузура Сечищеннина. В Будинъ граде». Заглавието е по славянски, а самата книга е на прост български език. Върху тази книга г-н Дринов доволно се [е] разпространил в своята статия и даже е направил извлечение от нея, за да се види езикът ѝ. В края на статията се казва: «Добре би било да се обнародват поне такива кратки изводи от другите две Йоакимови книги.» [28]

 

Втората книга е: «Чудеса прес’тыен Богородицы, преведены от книга Амартолонъ сотириен, на Болгарский ензыкъ ради ползы и поучениен, и спасениен рода Християнскаго: трудомъ и настоенниемъ благопочтеннородныхъ господаровъ и купцевъ Димитриа Филиповича, жителен Кратовскаго, родомъ из Егре дере Паланка и Димитриен Зузура Сечищенина. В Будине граде. Печатана писмены крал Университета Пещанскаго. 1817.» Господин Дринов казва, че тя е излезнала на 1814 година и че е първата печатана книга на прост български език; но на екземпляра, който е в мене, стои 1817 год., следователно книгата на Пейчинович от Тетово от 1816 година е по-стара. Книгата е доволно голяма, има 103 страници, на сека страница има по 28 реда, печатана е с буквите на митарствата. Над втория лист, под имената на спомоществователите, стои: «Туй се извърши от архиерея,

 

205

 

 

господина Авксентия Кюстендилский, а с труда на Йоакима, многогрешния монах, и по вдъхновението на светия дух подадоха христолюбци» на совершение кииги сеен чудеса Б’гоматере. . .» Така Авксентий е види се, същият, който се срещна в гръцкия надпис на гръцката книга Амартолон Сотириа. След това следват спомоществователите от: касаба Кратово, Самоков, Дупница, село Рила, Паланка, Кочани, село Кокошин (Кумановско), Скопие, Струмица. В книгата са изложени 66 чудеса на света Богодорица. Ето как е разказано 8-мо чудо:

Чудо 8

 

«За ради с’таго Романа сладкопевца, що изписал кондацы.

 

Стый Романа былъ о’ града Едеса и оставилъ свой вилает, дошелъ у Цариградъ, и седелъ у монастирь прес’тыен Б’цы Кора зоволмый; и многу пати сходилъ у ц’рквоъ влахернску прес’тыен Б’ци, и тамо по цела нощь стоенлъ на молитва: за що е былъ Б’жий човекь, а по-многу на големий праздницы сичката нощь стоенлъ, та се молилъ Б’гу: и за ради това се удостоилъ, та земалъ таковъ даръ о’ Прес’таен Б’ца: у тая нощь на р’жство Хр’тово у таен влахернскаен ц’рква задремалъ, за що былъ многу уморенъ, и виделъ прес’тая Б’ца како дръжала една книга, и му рекла: отвори си устата, и да глътнешь овой даръ, що ти давамъ; и онъ отворилъ си устата и проглътналъ таен книга; и тако на утрото влеглъ у ц’рква и застаналъ на высоко место на амвонъ, и фаналъ да пое сосъ умиленъ гласъ и сладокъ, кондакъ: Дева днесь пресутдественнаго раждаетъ, нрочаен поенлъ тако умилно, та е сакий позналъ, за що е тоен даръ о’ Б’га: и по това после многу е исписалъ кондацы на Г’дските праздницы и на други с’тыии. На таковъ даръ удостоилъ чудный Романъ, що е былъ до тогаен тупъ дебеленкъ на ученето, и тогай бирденъ му се просветилъ разумъ сосъ дарба прес’тыен Б’гы, с неинъ добрый даръ да сподобимсен улучити вечнаен благаен аминь.»

 

Третата книга е: «Различна поучителна наставлениен сочиненыен йеромонахомъ Йоакимомъ Хаджи настоениемъ же почтенароднаго господара Нешы Марковича родомъ о’Кратова. В Будине граде, печатано при Кралевскомъ университете писмены Славено-Сербскайеи печатни. 1819.»

 

Тази книга е доволно голема, има 318 страници на

 

206

 

 

голем формат и с по-едри букви. Тази книга не е преводна и се състои от различни религиозни тълкования. Първите три листа след заглавния лист са спомоществователите от: Филибе (Пловдив), Ново село, село щипско — Балван, Самоков, село самоковско Шипочан, Говедарци, Доспей, Мацари, Дупница, Щип, село щипско — Варсаково, Неманици, Стануловци, Доляни, град Радовиш, Струмица, монастир Гюрище (на Овче поле), Кратово, село Шлегово, Довезенци, Велес, Битолье, Скопие, монастир Кучевище, Пезово, село дебърско — Гари, Тресанче, Галичник, Гостивар, Джумая, Ниш, Лесковец. Езикът на тази книга донекъде се отличава от езика на първите две книги по туй, че в него има много повече черти от източнобългарското наречие, види се, под влиянието на спомоществователите и от Пловдив. В «поучителните наставления» се забелезват например по-често следующите неща от източнобългарското наречие, отколкото що ги има в първите две книжки: като (како), нощ (нокь), каквото що си щел (како що си сакал), щото, сичките, ще да възкреснат, да щете, вече, каща, хорати (думи), изпаждат се, дяволи, които, ще да се отворат, коги ще да речет, щат, да им се затворат, насищавам, дето се наричат, аз, свършува, писва и свършуе, писуе, чуждо и пр. Тези собствености (по-правилно особености — Ж. П.) се срещат наравно с македонските. Извлечение от 198 страница на «Поучителните наставления»:

«Таен животъ наша тувашната, като некое гнездо, о’трески направено, и о’земли и о’ калъ; и скоро се развалентъ или о’ ветъръ или о’ друго нещо; дивий птицы о’ енйца изваждатъ пилища, и ги хранентъ на гнездото докатъ добыентъ крила и си о’литатъ, и кондисуватъ, на други места на чисти древа, а гнездого не имъ е мило може да имъ смърди: итаканий ч’ловецы щеда поживеме тува мало, и скоро кеда умреме щеда идеме тамо при Б’га, а тиа наши кащи се подобни като гнездо от птицы, и иматъ многу смрадъ; а ние да мислыме небесныен домы, еже получити всем намъ, аминь.

 

Сатанинскиен песни, законъ недава бащи и майки, дане поенть при своите чеда; аколи поентъ; неса родители ами губители, и злий вожде (стр. 119).

  

Едни тува се мучатъ; а едни тамо щедасе мучатъ, конто се мучатъ тува на овай векъ, блазе нимъ, тенмъ, а които тамо, добре данесасе родили тиа человецы (309).

 

В гореприведените откъсляци следующите думи са

 

207

 

 

по източното наречие: катò, изваждат, хранят, гняздòто, крилà, ще дà, кàщи, гнездò, бащѝ, поят (ударението), тям.

 

Ако хаджи Йоаким не е първият, който издава първата печатна книга на новобългарския език, както говори г-н Дринов, ами вторият със своите три книги, но за това той е първият, който показа, че треба да се слеят източното българско наречие със западното (македонското), за да има един общ език, като е съзнавал единството на народа. Хаджи Йоаким издава своите книги в Будин, като му помагат при отпечатванието българските търговци, които са живели или имали работа в Австрия, а събира спомоществователи по селата и градищата на Източна и Западна България. Хаджи Йоаким и синовете му тържествено са заевявали, че били българе тогава, когато и още сърбската свобода не съществуваше, пък и тогава, когато се сърбите освободиха, и никога не е преставало туй заявленне и в последующите поколения, даже по наше време. Хаджи Йоаким съзнава своето произхождение, както и всичките негови спомоществователи тогава, когато името на българина е било почти неизвестно в Европа, когато българете не проявляваха никакво народно движение, когато не е съществувал никакъв български въпрос. И не само след хаджи Йоакима населението съзнава своето име бугарин, а граматиците болгарин и българин, ами в още по-глухи времена името българско не е изчезнало, нека си спомним например ръкописа на Велко Попович [29] от 1704 г. (Пер. спис. кн. XXXI): «Сиа книга избранна различними слови, чрьтахъ ю у Будимской вароши диак Велко Поповичь, отьчеством же оть Блъгарские земли оть места Кратова, при дрьжаве светааго рпмскаго цесара Леополда а подъ властию срьбскословенскаго светейшаго партиарха нашего Арсениа Чрьноевича, в лето 1704.»

 

Тук добре е да отбележим, че сърбите, след като завладеха Македония, причислиха към своята Печка патриаршия много български митрополии, например: Скопската, Кюстендилската и Щипската, Самоковската, в които е влизала и Кратовската, която се споминя под 1787 и 1653 години (Голубинский, История на правосл[авните] черкви, стр. 499). Турците, като завладеха Балканския полуостров, оставиха напрежното духовно управление; по такъв начин Северна Македония остана

 

208

 

 

под сърбския печки патриарх и затова сърбите в Северна Македония са имали големо влияние, може би да се е отразило донекъде върху езика на населението, но никак не и върху името му, защото и самият патриарх — Арсений Черноевич в 1686 год. в записа си казва, че обиколил «всех Србскихъ поморских и бльгарских землъ и придох зде въ монастиръ Осоговъ». (Периодическо списание, XXXI кн.), т. е. Осоговският монастир бил в българските земи. В 1766 год. Печка патриаршия се присъедини към Цариградската, а в 1767 Охридската пък към Цариградската. Ще се рече до 1766 год. Северна Македония е била под властта на сърбските патриарси, а оттогава до повдиганието на черковния въпрос — под властта на гръцките патриарси. През времето на патриарх Охридский Прохора (1531 година) Печката патриаршия се присъединила към Охридската на основание на една грамота от вселенския патриарх, в която се казва, че Печката архиепископия е била откъсната от Охридската патриаршия на основание на некакво си насилие (виж. Пер. спис, III кн., Запис от Охридский патриарх Прохор); но това присъединявание е било на късо време.

 

Аз споменах думата «граматици» и мисля, че не е зле да се разпространя повечко по този въпрос, тъй като моята статия е с цел да се дадат по-подробни сведения за онези места, които можех да обиколя през летните ваканции. Градът Кратово е бил център, дето са се преписвали много книги и са се пръснували надалеч. В статийката «Кратки вести от научний и книжовний свет» (Пер. спис. V кн., 1883 г.) се казва: «В черковата «Великий св. Никола» на чаршията в София има едно ръкописно, хубаво украсено евангелие, писано в 1563 год. в македонския град Кратово, който поради цветущите си рудници, обработвани от християне, в 16 столетие е бил един център на образованието за цялата вътрешност на Балканския полуостров». Различни князове и богаташи са си поръчвали да им се преписват книги. Преписвачи са били многочислените калугери по монастирите и различните граматици. Всеки един се е мъчил, колкото е възможно по-хубаво да издаде своя екземпляр; затова орнаментите по книжата, буквите, особено началните букви, много пъти са удивително хубави, накрасени с различни бои. Много орнаменти са откъснати от различни пътешественици из книгите на Лесновския монастир,

 

209

 

 

дето и досега има един куп книги, писани на проста книга, макар и постоянно да са се разнасяли книгите от монастира от различни пътешественици и от местните хора; последните особено задигвали пергаментите, защото ти сметали за твърде скъпоценни неща, и то повече не за друго, ами защото са писани на кожа. Книгите, които аз разгледах набързо в Лесновския, Пшинския и Карлинския монастир, както и в частните библиотеки, са повечето черковни и в тех има интерес, но за извлечение от тех требвало би по-дълго време и по-свободно положение. Аз се погодих в монастира Лесновский с кратовския каймакамин. По много книги има забележки за небесни видения, болки, глад, скакалци, рождения, смърт и пр. Библиотеката лесновска е била твърде богата, толко повече, както ще видим, съседните гори са били препълнени от монастири, в които са живели монаси, които са преписвали книгите. Половин час до монастира е селото Злетово, кието е било седалище на българския епископ до сърбското завладявание. В «Историята на православните черкви» от Голубинский (стр. 63) се казва, че в хрисовулите на Василия Булгарохтона, който след завладеванието България в 1019 год. оставил на местата му българското духовенство, се указвало на Моровиздката епископия, в състав на която влазели градищата: Моровизд, Козяк, Славище, Злетово, Луковица, Пиянец и Малеш. Местата на тези стари градове са указани повечето неверно у Голубинский; Моровизд е под полите на гората Плачковица, край Кочанското поле, сега се вика Мородвиз, село, населено от турци и има развалини от стари черкви; Козяк не е до Прилеп, който е много далеко, а Козек, както видехме, се казват всичките села между Крива и Пшиня; Славище не е къде Враня, а Славище се вика и досега долината на Крива река, особено Псачкото поле, или Осичкото, иначе Осечкото. Под ръкописното житие на св. Гаврили Лесновский има написано следующето преброявание на скитите и монастирчетата около Лесново; то е озаглавено «Изяснително писание».

«Перво монастирь Лесновский, храмъ приподобнаго отца Гавраила Лесновскаго чудотворца, здание велико, создано отъ силнаго царен Стефана Сербскаго Душана, въ лето отъ созданиен мира 6849, и последователите на его са биле: Йоан Оливерхъ, който соединилъ и другий храмъ, сущии сосъ фамилиента им славна. Има въ уставъ

210

 

монастирский, честните имъ имена да се споменуватъ въ стаен служба, което и това да следва доръ до скончание мира, понеже снабдиле монастиро сосъ разни села и приходе, за да се прехранваме братиента ни служащи на преподобному светому храмъ, които и велика почесть се отдава и от прочите царства, както и отъ влахобогданските страни, такоже и отъ Унгарскиен страни, приходенщии на поклонение въ свентый оный монастирь кнензове архипастири, йеромонаси, свенщенници, боленре и великий приходъ приносатъ. Но пакъ и монастиротъ ни живеентъ множество братиен иноческий санъ (монашеский). И той е повелитель на следующите окресни обители. На западна страна у растенние 3 статиен — храмотъ свентаен Параскева, живущий пентнадесентъ братиен монаси. На восточна страна на растоение 5 статиен, храмотъ светителю Николаю, живущии 12 братиен; на восточна страна у растоенние 6 статиен, храмъ светаго великомученика Димитриен, живущии единадесенти братиен. На восточна страна у растоенниен 8 статиен, храмъ Свентии Безсребреници 40 братиен: на восточна страна у растоенние 12 статиен, храмъ Вознесение Господа нашего Исуса Христа, живущии 55 братиен, и непрестанно свещенодействува се светаен лигургиен. На восточна страна 15 статиен шкитъ свентому Йоану Кръстителю, мало братиен живущии; востокъ полъ часъ растоенине, храмъ свентаго Спиридона Тримисрийскаго чудотворца; на восточна страна у растоенние 1 часъ свентаен Марина; на восточна страна у растоение 1 часъ шкитъ успение пресвентаен Богородицы, пререкаеми Пиротъ монастиръ, красный, сосъ около его килии, що живентъ разни монаси. Полудне у растоеннии 8 статии перва испосница преподобному отцу Гавриилу, исцелителна отъ перста богодарованиен немощи. На северна страна у растоенние 9 статиен, храмъ покровъ пресвентиен, прекаеми Угръвичъ параклисъ, живущии двама монаси, братии единоутробния. Градище пререкаеми, местото у растоенние 6 статии, втора постницу отцу Гавриилу, сосъ образотъ успение пресвентиен Богородицы, писанъ отъ преподобна сосъ своентаму свентаен десница. Трета постнца у растоенние помалу от два часа на преподобнаго, у гора Облобо, велика пещера есть сосъ знамениета; гдето е правилъ коленопреклонение на Бога, познати свентому колена и рацето на местото, гдето ги е положувалъ; и возри одес-

211

 

ную пещеръ, тамо быстъ преставлението на покойнаго, и виждь местото, гдето са стоенли свентии мощи, какво есть — и големо благоухание сладосно происходи отъ това свенто место. Западна часть у растоенние полъ часъ, презиваема Голема ливада, има шкитъ, храмъ свеный Георгий, живущии его 18 братиен монаси. Подъ его, мало растоенние, храмъ свентаго Симеона Сербскаго, живущии его 22 монасий, подъ его мало растоенние, по-долу храмъ Свентаго Илиен и ошую страни има свентаен агиазма, коенто е исцелителна вода от всенкиен недуги. На западъ у разтоенние полъ часъ - Орашецъ, има шкитъ храмъ свентаен Варвара, живущии в его 6 монахъ, единъ само свенщеномонахъ. Полудне у растоенние полъ часъ — Пешникъ, има храмъ свентиен Безсребреницы, живущии 11 братиен монаси. Северна страна у растоенние 13 статиен, има постница и параклис свентаго Арахангела Михаила; того ради всенкий господскии праздникъ и всенкаен свентаен Неделен прихождатъ братиента отъ гореречените околнии светии обители и храмове въ великий оный монастирь на свентаен служба. И, като направиме оный общебратственный ручокъ и после всенкой си отиваме въ пристанището ни. Но енвенмъ на последующите ми братиен паки, речените свентии мощи преподобному отцу Гавриилу Лесновскому чудотворца се намират у Велико Търново, у една церква от онова време у разорението отъ томанските царие. По днесь таен церква се намира подъ власть на турците, сиречь джемиен ги викат и тамо почиват свентиите мощи и до днесь. Того ради молимъ ви, милими братиен и читатели, намирающи сие мое изевително писание, както що пишемъ азъ грешенъ и недостоенъ монахъ, ради свентите мощи тамо се намиратъ. Но да ги неизумете, но всегда да желаете и да се стараете за ихъ, и да се молите первосоздателю Богу и на преподобнаго дано се умилостиватъ за нас грешни рабы. После и на замолните велики царии молите се за да ви ги харизатъ, да ги принесете во свентиен му домъ. И кой това дело ще содее, има да приеме отъ преподобнаго мъздовоздаениие, а от насъ же молитвенно благословение.»

 

Това «изяснително» требва да е нова редакция, от кого е писана и кога, не е известно. Гореприведените монастирчета и скити със своите монаси сега не съществуват, но развалините им се виждат. Аз посетих некои от тех по Злетовска река. При «Света Марина» проводникът

 

212

 

 

ми турчин забележи: «Чорбаджи, кой е много болен, да дойде да легне тува, или отведнъг ке умре, или отведнъг ке оздравее»; аз си спомних за езическия бог Марин, бог на смъртта, на когото името е смесено в туй суеверие със «света Марина», спомних си и клетвата «убил го Марин». «Пирот» монастир е здрав, фигурите му са поотлепени, но има и здрави места, на вратата един дълъг надпис е полуотлепен и аз можах да прочета: «. . .брат ми Стоян. . .»

 

И тъй ний казахме, че Лесновската библиотека е била твърде богата, но сега е разнесена; най-много са я разнели местните хора и сърбите; всеки пътешественик е задигвал по нещо. Гилфердинг [30] е обиколил монастирите Лесновски, Пшински, Кар[п]ински и Осоговски. Говори се, че и двамата англичане, които пътуваха през [18]89-а година из Македония, взели по една книга от монастира с позволението на игумена, поп Анастас, прост селски свещеник. През времето на Авзи паша двама сърби дошли в Лесновския монастир и завдигат 3 товари стари книги; тогава неколко души от градските чорбаджии отиват в Скопие с мадемджийското си оръжие и настоят пред Авзи паща да спре книгите; пашата спрел книгите, като дали на сърбите само по една, каквито си те изберат; но возвърнатите книги се изгубили безследно, види се, по ръцете на частни хора. Кратово е бил не само мадемджийски център, но и важно търговско место по мутафчилъка, табакчилъка, и тайното препродавание на различни продукти от рудите; затова търговци са дохождали в Кратово отдалеч и имало е кратовци-търговци във Виена (Беч) и Будапеща; тез търговци много са разнасяли старите книги. На 1862-а година некой си търговец на гьонове Павле от Белград, който и влизал в некакво сърбско дружество, нагласил работата с монастирския игумен поп Трифон тъй, щото повечето старини да се отнесат в Белград; отнесе ги поп Христо и затуй сърбите дадоха на монастира една камбана, черковни дрехи, черковни книги, които се внесоха в Кратово тържествено, с литии. Отдавна ли съществува сърбската пропаганда в Македония, не ми е известно, но види се, тех ги стресна решението на черковния въпрос през 1870-а година и тогава почнаха да пропагандират из Македония наготово; именно тогава, в 1872 година, те изпратиха свои учители, напр. в Кочани некой си Милош с жената си Милойка, в Кратово —

 

213

 

 

Жива, в Куманово — Захарий и в Бащино — село при Велес; за тези учители още тогава се беше писало във вестник «Македония». Учителите скоро бидоха премахнати, защото населението разбра какво те гонеха, макар и даром почти да учеха децата и да им даваха книги; населението беше кръстило тези учители с думата «оало», защото по черквите пеяха на сърбски гласове. Тези учители доволно книги плячкосаха. В 1878 година след войната двама кратовци тайно отнесоха старини от монастира в Белград, за което Милан едного надари със златен пръстен, а другия със златен кръст. В кратовската черква, подновена в 1836 година, една цела ниша в зидовете беше пълна с книги, но сега нема нито една; още Гилфердинг искал да вземе една книга, но не му я дали и той са само надписал на нея. Библиотеките на частни хора се изгориха от страх през времето на всеобщото заточавание почти от всека местност от Скопско през комитски времена от 1883 до [18]85-а година. Всека къща си има иконостаси, при които стоят книгите; по тези частни къщи с време може би ще се намерят интересни паметници, ако се само не изгорят. Като питах в една къща, дето знаях, че е имало стари книги, жената ми каза, че тя ги вече изгорила, като туряла по неколко листа под вършника на всекий зелник, за да не изгори зелникът. Аз прегледах частните библиотеки в неколко къщи, но с голема предпазливост, защото да се боравиш много с книги в онези места сега е опасно. В частните библиотеки се намират покрай стари книги на кожа или проста книга още почти всичките книги от възражданието на българската книжнина, както и много сърбски букварчета, аритметики, граматики още от края на онова и началото на това столетие, които са били учебници през онези времена, когато не е имало други. По-обикновени кннги в библиотеките са: Софронието, Огледалото и Утешение грешните от Пейчинович [31], книгите на хаджи Йоакима, книги от солунската печатница: «Описание на светогорските монастири, за научение тритихъ ензиковъ словенно-болгарский и греческой и карамалицкой от 41-а година, служение еврейско, историента на словеноболгарский ензик от Нескович, Царственик, Любословие, съчиненията на Аверкиен, Рилчанецъ, игуменъ на Осоговскиен монастиръ и пр. Аз ще ви преведа заглавието на Аверкневите книги, тъй като за тех не се е нищо споменало досега

 

214

 

 

в некоя статия. Аз видех следующите две книги: «Житие свентаго Григориа, архиепископа Омиритскаго и прение съ некого евреина именуемаго Ервана, собрано и составлено на славеноболгарский ензыкъ о’ Аверкиа П. С. монаха рылскаго. Приложихон се на край и други чудни сказаниен заради Антихриста и некои христиенски должности. Съ благословениемъ же Белоградскаго архиепископа и весен Сербий Митрополита господина Петра, напечата сен въ Белийградъ. У книгопечатнен кненжества Сербий 1852.» Тази книга е посветена: Высокопреосвенщенейшему и Богопроизведенному Митрополиту Свето — Велескому Господину Авксентию, величайшему ревнителю болгарскаго просвещениен и христиенскаго душеспасениен за ради неговата комне отеческа любовь и благодетелна поклонность съ высокополитаниемъ и благоговействомъ — тая книга посвещавам, издателят. Другата книга е: «Оглашение кратко за българските деца, особрано и списано на славенно-болгарский ензик от Аверкиа П. С. монаха Рылскаго. Съ благоволениемъ же Велоградскаго Архиепископа и всен Сербий митрополита Петра. Напечатано въ Белийградъ кнегопечатиен кненжества Сербий, 1852.» Аз направих препис от един черковен служебник от 1508 година: Почешесен сие с’тыен книгы г’лемыен Литургиа, повелениемь гопина Ио, радула воеводе, емуже бъди вечнаен паменть. И съврьшеен сиа книга повелиемь въ Х’а Б’га вернаго и Хр’олюбиваго и Б’го хранимаго и пресветлаго г’подара. Йо’. Михне великаго воеводы, въсеен земли угровлахиискои и подунавию си’ь великаго Ио’, влада воеводы въ пръвое лето господства его. Трудиже сен о семь смерений мни и с’щенникь Макарие. Въ лето 3ѕ кронгь с’лицу ѕі, луне ѕ, индиктионъ аі, м’сца ноемвриа І д’нь». Тази книга се намира у даскал Георгия Онимахалец в Кратово.

 

 

От сърбския паметник «Судац» от 1728 година още през [18]73 година аз бех направил неколко извлечения; книгата [се] състои от 4 части: законите на Юстиниана, законите на Душана, летопис сърбска, летопис турска. Ще приведа сега при случая малко от сърбската летопис: «В лето 5 тисуща тц (6300 — Ж. П.) написашесе наша словеса с´ты Кириллом философомь на Бьлгарскы езикь при ц’ре грьчаскомь Михаиле и Теодори матери его иже утвьрдише кланенти се свентымь иконамь.» От страните има преписка: + зри кога се писа + книга болъгарска +

 

215

 

 

130 лето апси´: ц´л´ года како се писала книгата Болгарска.

 

Гореприведената книга се намираше из поп Нишковите книги, както и книгата «Гръмовниче», която се надея с време да намеря. Поп Нишко е бил стар граматик, който с голема любов и събирал, и преписвал книги. Веднъж турски войници разсекли една негова книга — с нож през половина сичките листове, но после той я облепил сичката. След смъртта му книгите му се разнели. На 1835 г. поп Нишко е издал едно молитвениче под наслов «Страсти». От неговите книги аз намерих много у «Граматичето», но само от едно молитвениче на запрещени молитви от 1787 г. направих препис на неколко молитви. Подобни молитви има и у архимандрит Антим Кратовец в София.

М´литва о нежите

 

Адамъ имаше нежитъ предастъ за Све. Ева олову, олово мору, море, песъку, песъкъ краю, край траве, трава росе, роса с’лнцу, восиен с’лнце наше нежитъ от раба своего.

 

М’лтва о еже убити враги своего

 

Заклинаю ви азъ именахъ, еками, махзаръ, ветаване, аименахъ, еваи, ехамъ ехалъ, недава, тетеръ, ехалъ, везалъ, веен и евареса, заклинаю ви азъ да убиете врага моего онъ сичина с’на или дъщеръ, ръце сице. Заклинаю ви азъ а’ггли и еже содержите животъ человекомъ да уморите врага моего и деже ви заклинаю онсицу онъ сичина с’на, очино ръце име и материно отамне, лиен, анахидъ и торкосъ, иахъ, тирикасиен, диативъ ал, крусе, иахъ, барху, семъ кеводъ малху, томамъ, юде. Азъ смерени заклинаю ви тогови елъ що е господъ смертемъ человеческимъ заклинаю ви азъ нине во име Б’жие създателен бесемъ. Хамеворосъ, хагодолъ, вакадолъ, хагодол, вакахадо съ барухъ, уморахъ, да послетъ а’ггли еже содержитъ смерть, да будетъ готови они направлени скоро да убиютъ его и да посекутъ врага моего онсицу, онъ сичина сина, да га биютъ непрестанно со злобами сими злими, дондеже уморетъ аминъ, аминъ, аминъ, села, села еен помозите рабу своему (никота) васегда аминъ.

 

М’лтва идущи на суть

 

Господи о’че благослови. Вострахъ рано заутра, помолихъ се Г’ду Б’гу и деница исходитъ изъ облакъ надъ

216

 

вранъско поле туи беху 327 железни ключева и олово. . . и прочиен, заклинаниен срещо самовили и пр.

 

М’лтва с’таго Петра

 

Отиди сатано от васехъ д’ углевъ храма сего, зде словеса. божиен прочитаютсе, зде а’ггли Б’жи предстоютъ предъ дверъми и държетъ палици железные и огненные отгонеще въсаку съблазнь и злобу. Непризвахъ с’таго Апостола Петра и Павла. Придете прокълнете мору и вещицу васе духи нечистые ва васе вечери и въ полдне и въ полунощи и ва васе часи, егда васи спиетъ и море почиваетъ, ни петли поютъ, ни пци лаютъ, тогда ти проклета сатано не иди ко рабу Б’жию. . . до скончание. Аминъ.

 

От Карпинския монастир и от Пшинския книгите са отнесени повече в Сърбия. От Пшинския монастир, във време на сръбската окупация в [18]78 година 33 книги са били натоварени на един кон и отнесени в Сърбия, също са завдигнати и от Карпинския монастир, и то с обещание уж да се възвърнат. Сега по тези монастири има по неколко стари черковни книги, потънали в прах, изпокъсани, и тези книги били прибрани от околните села. В Карпинския монастир има великолепно изработен стар аналой, той е изработен, ако се не лъжа, от парченца на слонова кост. В Пшинския монастир освен религиозните книги има едно пространно житие на св. Сава сърбския, но листата, в които се разправя за отиването на св. Сава в Търново, са изпокъсани. Въобще в сичките книжа, дето се заговорва за България, листата са разпокъсани и едвам ще видиш думата «българин». На едно место намерих слово, как треба да се покаим, ако искаме от робството да се освободим. В паметниците голямата новоска ъ повечето се заменят с у, ь, но има и паметници с чисто правописание. Често се срещат евангелия с надписа «Теофилакта Архиепископа Бльгарскаго». В основите на некои си нови черски, напр. паланечката, са закопани стари книги; при разкопаванието, за да се направи нова черква в селото Довезенци (Кумановско), в земята се намерил един стар Пендикостар.

 

Сърбската пропаганда, както казахме, отскоро се почина; техните писатели като Раич, Караджич и пр. доскоро са съзнавали, че границите на сръбското племе се завършват с Косово поле. Но сега сърбите казват, че

 

217

 

 

Македония е сръбска, като указват между друго и на свои некакви си паметници. Затова аз ще поговоря за некои от тези паметници, именно: Лесновския монастир, Карпинския, Пчинския и Осоговския.

 

Лесновският монастир, който се намира в лесновската гора в селото Лесново до града Кратово, бил направен, казват сърбите от Оливера, във времето на Стефана Душана (1341 година). Но ако поразгледаме по-добре житието на Свети Гавриил Лесновский, което житие не е напечатано, а го има в преписи по частните библиотеки, ще видим, че то не е тъй. Старият ръкопис на житието е отнесен в Сърбия от поп Христо в 1862 година и тогава поп Христо, като съзнавал тежкия грех, който прави, като обкрадва монастира и отнася старините му в Сърбия, накарва сина си, 13-годишно момче, да препише житието и да го отнесе в монастира, с което да направи една «ктитория». Син му Иван преписал житието и сега това е единственото в монастиря, само че там, дето се говори за българския цар Михаил, местото е откъснато и аз можах да го допълня от преписа на даскал Стефчета. Житието, преписвано от 13-годишно момче, както и в другите преписи, нема за нас никакъв филологически интерес, там нема нито правописание, нито пък в некои изражения смисъл, затова аз ще направя само извлечение от съдържанието му.

 

Светиите Иван Рилский, Йоаким Осоговский, Гавриил Лесновски и Прохор Пчинский са били почти съвременици и са живели във времето или след времето на цар Петра български, в X столетие. Ето извлечения от житието на Св. Гавриила. [32]

«Сей преподобный Гавриилъ бенше отъ страни Осечко поле, родителемъ богату зело и благочестиву, и близъ царский советникъ бенше. . . бившу же о брачномъ лета, родители сочеташа его бракомъ от добра и царска рода. . . Прийде преподобный въ монастирь Лесновский поклонисен. . . егуменъ приезть его. . . постриже въ ангелский образецъ. Бывшу мало припаде преподобный прошениемъ — да би далъ благословение егуменъ за некой скитъ, близъ пренмо монастирь, въ долъ пренмо Злетово — и егуменъ даде ему миръ. . . После же преиде въ Луково, малый дебрь. . . Остави той дебрь, пришедъ долной горы и непроходимеи, у некой верх Облавъ, еже сказаетсен гречески строигило. . . и тамо престависен и никто отъ братий не знае-

218

 

ше. . . По неколко мало дни енви сен преподобный во градъ Средецъ некоему монаху именемъ Йосифъ, родомъ Русиеннинъ, сий бенше смирен и отъ всенкиен мирскиен вещи воздержаинъ, потомъ и молитвою бодренъ, богу угоденъ, миенше тоен видение да не е некое прелщение. Другаен нощь паки енвисен преподобный и рече Йосифу: послушай, пойди у верхъ Обловъ и тамо обленщеши мощи, принесену били у монастирь Лесновский. Монахъ зело пристрашенъ бывъ, и паки птаенше. Презь таен нощь енвисен свентый и рече: богомъ заповеданномъ азъ сказахъ ти. И воставъ абие монахъ притекъ новеда митрополиту о виднемомъ ему. Митрополитъ вопроси граждани и окрестнаен села: има ли въ нашей епархии Облов верхъ. И тиен рекоша: немало такаваго места въ нашей епархии. Писа митрополитъ по другимъ епископомъ, где и на коен страна и держава зовесен Обловъ верхъ. И прииде писание у Злетово на епископа. Епископъ виде писание, вопроси место ради и сказаша ему место. Писа епископъ: въ нашей епархии има Обловъ верхъ. И извещено бы митрополиту, и поемъ митрополитъ Йосифа и прочии свенщенници и пресвитери и кнензи; пришедше у монастирь Лесновский сотвориша бдение. Бывшу дню, поемъ митрополитъ епископа и Йосифа и монастирский егуменъ и прочихъ свенщенниковъ, приидоша въ гору Обловекую. Ту иощь енвисен свентый отецъ Йосифу, рече ему: близъ есмь тебе во левой стране. И абие воспренну отъ сна Йосифъ, ста на молитву. Пришедшу дню, прииде Йосифъ реченному место, обрете мощи свентаго, и поклонисен мощемъ, и митрополитъ со епискомъ, и егуменъ и прочии свенщенници, монаси и кнензи. О велика слава и радость, исхождаше благоухание, енкоже шипокъ и кринъ благовонный. . . Во градъ Кратово имаше некой Арменинъ, велми богат, не имаше чада токмо единой девице и тен (надолу следва от друг препис) имаше рука сухаен деснаен; пришедъ въ монастирь поклонисен свентымъ мощемъ и отъ того часа исцеле рука девице. Такожде и другому кнензю исцели отрока отъ духъ нечистый. По неколико време бившу владение у той державы и земли, Михаилъ великий кнензь Болгарский добре устроенваше владение и державы своен. Врагъ зависти ради возбуди некоего елина, родомъ зело богатъ, мужъ силенъ именемъ Мавраганъ. Ста противъ Михаила и падиже брань на него и завладе, державу его. Паки Михаилъ укрепивсен собра воинство,

219

 

ста противникъ поганнаго Маврагана и би баталиен. Между двема победи Мавраганъ Михаила и бежа Михаилъ въ страну Ратковицу; тамо обрете источникъ, съ воиствомъ почи мало ту и плака горко. Помолисен Богу и рече: грехъ ради мой победи насъ поганинъ; паки воздвигъ руце горе, благодари: поможи ми, отче преподобный Гаврииле, много ти согрешихъ, не енко родители мои добре послужиша тебе, азъ оставихъ тен и видехъ нужду предъ очима моима. Помоли сен и успе. Енвисен ему св. Гавриилъ во сне и рече ему: востани, Михйиле, и иди у Злетово въ сию нощь, и земи два война с копие и иди у Ратавице, уби Маврагана; не бой сен, азъ есмь съ тобою. И воспреннувъ Михаилъ отъ сна, абие повеле войномъ и прииде у Злетово. И бысть нощь часъ шестый, поемъ два война съ собою, ничесоше взенща съ собою, токмо по едино копие. Приидоша въ палаты Маврагановы. О чудо! Толико вринства и стражи ниотнюдъ кои усмотри-защищениемъ Божиимъ, енкоже фараону потоплениемъ, очи имутъ и не узреентъ. И толкнуша во врата идеже спаше Мавраганъ, и отверозоша сен. Вниде Михаилъ съ двема войнома и употреби копие, паки убоенсен. И внезапу созади ста преподобный, фати руки кнезнуз и прободе Маврагана и войни сотвориша. И абие оттуду изидоша и прнидоша во своен си. Бывшу дню вземъ Михаилъ воинство свое, нападе на палаты его и порази его, огнемъ сожже и поганныхъ воиновъ разгна и истреби, енко пшеница избранна отъ терние. И би тишина велиен. Потомъ чисто приходенше Михаилъ кнензь ко свентому, покланеншесен, доволно имение подаваше и ночи о Господе. Потомъ приен державу Ионъ Оливеръ (оттука е от първия ръкопис), зело красенъ лицемъ, но и душемъ, весма хитрописецъ, не единымъ ензыкомъ, но многимъ; въ палаты сербскаго цара Стефана силнаго первый советникъ и писецъ бенше, зело усердие и любовь преподобному отцу Гавриилу именше. Монастырь малаен церковь бенше, Ионъ молитвами архистратига небесныхъ лисъ и преподобнаго отца воздвиже церковь доволно широтамъ и высотамъ, со всенкимъ украшениемъ устрои, молитвами свентому. И бысть исцеление енкоже река точащи. На многаен лета тишина беше. Завистию ради диаволскою некой турский царь Амуратъ отъ Шамъ падиже брань на Сербомъ триста сотъ тысенщъ воиновъ. Разуме то патриархъ Болгарский во градъ Терново, убоенсен

220

 

сожжениен ради, прииде и вземъ мощи преподобнаго, пренесе и положи и в Трапезецъ у Свентый Апостолъ идеже лежитъ до дне сего точат исцеление. Емуже слава въ веки вековъ. Аминъ.»

 

В монастира има една пандахуса, с която се просят милостини за монастира, но тази пандахуса, написана твърде изкусно, не е от времената на Оливера, както искат да кажат монастирските хора, а, види се, от подновляванието монастира в края на онова столетие. Тя е един дълъг свит[тък]), облепен отдире с платно и отгоре с хубаво изработена фигура на архистратига Михаила, който държи в едната си ръка монастира. Тя е написана на славенски език и аз не я привеждам; фигурата на пандахусата е прилепена от друга книга. Тя е подписана от игумен Теодосий. От нея ще приведа само следующето место: «обретохомъ сие с’тое место во всехъ разорение и опустошенное, и таквое царское здание и изрендненен обытель бывшаен прежде, въ толикую нищету наготу пришедшаен, енко едва токмо стены церковныен наги стоенщиен, но не всен страны целы и здравы, «уголь бо с’таго олтарен падшаен и от много временнаго линенниен дождевнаго от вне обрастшаен травами и корениенми, от внутръ же бенше гнезда и жилище птицамъ, а паперть церковнаен во всех безъ покрова бенше.»

 

И тъй, от житието виждаме, че Лесновската обител, храм на архистратига Михаила, е построен отдавна преди сърбите, той е бил още във времето на самия Гавриил Лесновский. Въобще Лесновската, Пчинската и Осоговската обител не са и храмове на техните светии: Гавриил, Прохор и Йоаким; това значи, че монастирите са съществували още в техните времена, когато те не са били признати за светии. Българските царие са ги ограждавали и посещавали, както видехме: от цар Михаила, пък и от неговите предшественици; последното се вижда от думите на цар Михаила, обърнати към свети Гавриила: «Много ти согрешихъ, не енко родители мои борбе послужиша тебе, азъ оставихъ тен и видехъ нужду пред очима моима.»

 

След побеждание Михаила при Кюстендил сърбите нахлуха в онези места, а във време на битките е бил разрушен и в 1341-а година подновен от Оливера с помощите на Душана. А че неколко години преди Оливера монастирът е бил здрав, това се вижда от житието с думите:

«и би тишина велиен. Потомъ (след победата над Маврогона)

221

 

често прихождаше Михаилъ кнензь къ свентому покланеншесен, доволно имение подаваше «и после» монастарь малаен церковь бенше», когато у поправил Оливер. Фигурите в монастира са стари, всеко местенце в черквата е покрито с фигури на светаи, те са потъмнели и със славянски надписи. Черквата се дели на три отделения. Най-старото отделение е с олтара, то трябва да е още от българските времена; от лева страна в туй отделение е изписан Оливер в цел ръст и при него този надпис: «азъ рабъ х’въ Йоан Оливерь по милости Божии и господина ми Крален Стефана бихь у срьблемь великыи магерникь, потемь великы слуга, потемь великы воевода, потемь великы. . . за вечнойе ему поработанийе по милости божиен и великы деспоть всеен Срьбскыйе земли и помрьскийе и у честникь Грькомъ.»

 

Оливер в левата си ръка държи изображението на монастира. Средното отделение има от левата страна фигурите на Стефан Душан и царица Мария с венци на главите като на светии. Иконостасът пред олтара е много хубаво изделан при подновяванието монастира преди сто години; между първото и второто отделение има мермерни диреци на вратата, както и зад светия олтар, навън на зданието. Над вратата между тези две отделения има мермерна плоча с надпис:

 «сьзда се сии светлыи и чьстныи храмь великаго войеводе вышни силь архистратига Михаила. Сьзда се и свьрие се въ день Стефана, сь трудомь и поданийень раба божиен Йоана великаго воеводе Оливера и цодружиен его рабу божию. . . Мару и вьзлюблена ему сына Крака лето 7849. Ее же села метохие, село конь црькве Лесново, сьзда се селкомь Лукову и Бакове црькьвь свтаго Николе сь селомь. . . селмь глобица и село Добреево и у Древену св’тые лиски и за сель пещни св’ты црьквие и катунь влахинен строи у и Щипе стыи Никола поп Сифиеве и с. Кукен.»

Под този надпис има друг, по гръцки, види се, от подновяванието му преди сто години; той е написан и се казва, че храмът бил воздигнат во времето на Стефана, великий крал руски. На покрова от куршум [има] надпис от 1581 год. от княз Никола Боичик (ний веч приведохме по-горе този надпис), той покрил монастира с куршум. Паперта е съвсем нова, както се говори и в пандахусата. На чешмата в двора има хубаво изделани букви: «Приведе се вода трудомь и потщаниемь благочестиваго кхьтора нашего Кирь Симеона и подружие

 

222

 

 

его веса отъ Градишнен и господь да подрасть име источникь воды благие въ животе вечнемь и кои що приложить боге да приемь въ свою руку вь лето зрмг (7143)» т. е. в 1635 год вода била докарана. На черквата от десна страна, отвън има хубав надпис:

«В лето 7835 сьзда се сиа магерница трудомь и потщаийемъ раба божиен Максима и сына его Йоана при игумене Максима, а кои що приложить Богь да прием въ свою руку и господь да поменнеть братию кои се трудише въ царство небесное»,

т. е. в 1627 година била направена магерницата, но при подновяванията закачили плочата от нея на църквата, там дето не ѝ е местото, като не са могли и да я четат. На източната страна на олтарската врата отвън на зданието [има] дълъг надпис на мермерна плоча, но аз не можех да изкарам надписа, макар и да е той най-интересният, в него се срещат имената. . . Злетово и др. села и може би да е най-старият надпис, както ми се струва, но обстоятелствата не ми позволиха повече да се борави около този надпис. В края на онова столетие монастирът е подновен при гръцките владици с помощта на местното население. От понапред в него са сбирали селянете селския добитък, както е сега с «Пирот» монастир в Злетовската река. Монастирът е обграден с дувари, има доволно здания за гости и обширен двор. Монаси в монастира няма. По близост се копаят известните лесновски воденични каменье; пещерите са дълбоки и в тех се влазя със свещ. Едни от пещерите, край Добрево, били пълни с некакви си старовремски големи кости. [33]

 

Монастирът Карпински е в едно високо, живописно, прекрасно планинско место при селото Страцин; той е със стени дебели колкото един метър, изписан е със стари изображения. Монаси нема. Подновен е в началото на това столетие, а основан е, според думите на игумена, в 1100 година; имало е надпис на вратата от тази година, но сега го нема. [34] Пчинският или Пшинският монастир на свети Прохора се намира в едно живописно место при реката Пчиня, по-горце от селото Пелинци, близо до сръбската граница. Ръкописното житие на свети Прохора казва тъй: «от веси Овчеполскиен, отъ рода болгарскаго, от благочестиви родители воспитанъ, отецъ Йоанъ и матерь Анна, но сърбите са издали житието му, като са изхвърлили думите «от рода болгарскаго», а към края на житието са притурили, че той е от сърбските светии,

 

223

 

 

каквито са св. Сава, св. Симеон и пр. Изданието е от [18]82-а година, ако се не бъркам. Сърбите казват, че монастирът е правен от княз Лазаря; но в житието се говори, че той е направен от византийския император Диоген, комуто св. Прохор предсказал, че ще бъде цар и действително станал Цар, който е известен под името Псевдо-Диоген под 1094 год., и който е имал сношение с куманите, от които през онова време било е населено Кумановско. Значи монастирът е основен в края на XI столетие. Самият монастир е полуразрушен, има неколко придела. Първият придел със светия олтар е най-старият; в олтара от десна страна има изображението на свети Климент Охридски; на вратите има следующия надпис:

«Изьволенийемъ о’ца и поспешенийемь сына и сьвьршенийемь с’таго духа сии б’жественый храмь с´таго и преподобнаго и богоноснаго о’ца Прохора пшиньскаго пописа се в лето цсз. Плати Маринь от Кратова попа Радона сынь Б’гь да простить его и родители»,

т. е. в 1489 година се зографисвал, след като по-напрежните фигури са се поотлепили. Има една мермерна купел с надпис от 1484 година. Средният придел, както и папертта требва да са правени от сърбите — там всичко е изписано по стените със сърбски светии и светиите Гаврил, Прохор, Йоаким и Иван Рилский; папертта е без покрив. От десна страна при черквата е прилепено още едно здание, всичкото изписано и през което здание се отива в скривницата, дето уж тече миро; при мирото е изписан некой си крал, има фигури от 1537 год. Най-много е направено от фамилията кратовска Дуковци през това столетие — и те са изписани на дуварите. В кубето има много фигури, всичките без глави. Фигурите по монастирите, както и по многочислените стари черкви и по селата, по живописта си съвсем приличат. В монастира има доволно стаи за гости. [35]

 

Осоговският монастир на свети Йоакима е при Паланка. Той е возобновен на стари основи през това столетие. Старини в него нема. Житието на св. Йоакима е интересно, ще направя от него извлечения, и то е в ръкопис. Свети Йоаким дошел отнекъде в Осоговската област; като било късно, дошел в къщата на некой си кнез в селото Градец. Този княз имал малка черква в двора си, светий отец след молитвата седнал пред черквата. Като се разговаряли с княза, светий отец рекъл: «Покажи ми

 

224

 

 

место във вашата земя, дето да остана.» Князът му показал местото на Сарандополската река, преподобният казал, че не му се харесва това место; князът му показал место на реката Скупица, место, което се казвало Градище, но преподобният поискал да живее в Бабина долина. И се поселил в Бабина долина, дето се изпостявал, правил чудеса и умрел. В дните на Маноила, цар гръцкий, който се казваше и Багрянородний (види се, Маноил Комиин в края на XI век) некой си йерей по име Теодор, от селото Осмев дол, Овчеполско, поискал в Славищката осоговска гора да бъде монах и той станал пръв игумен на монастира, който основал. Светият отец неколко пъти се явявал насън Теодору и му казвал да му извади мощите от земята и да ги пренесе в монастира, но Теодор не искал, като казал: «Не смея да те извадя от болярите, а да кажа на болярите, ако искат, нека те извадят»; но светията казал: «Ако бих искал болярете да станат епитропи на моя монастир, не бих те повикал от Овче поле, не искам аз боляре да бъдат ктитори на моя монастир, те наготово нека дойдат.» Теодор пренел мощите и болярите действително му правили много пакости отпосле. Власите от горите и некакви си сепоези и кувлази (може би изкривени думите печенези и огузи, т. е. кумани) правили много пакости на монастирските земли и имущества, но отпосле дошли в покаяние. В дните на Калоя българский цар (Кало—Йоан), некой си Чернец легнал в храстите над монастира, това било срещу успение на света Богородица, когато става голям собор в монастира; светий отец се явил на Чернеца насъне и му казал да приготвят нещо за царя, защото щел да дойде в монастира. Чернецът казал: «Немаме вол.» Тогава светията казал: «Добър брав немате ли?» Чернецът отговорил: «Немаме такъв брав.» Тогава светията казал: «Не може ли да се намери в моя монастир поне злато?» И това като рече, отиде си. Като се разбудил Чернецът, отишел при игумена и му разказал всичко. Игуменът даде злато на двама дякони, които отидоха на реката Хлебница и намериха, че един селянин кърми със сол овците си и му разказаха за всичко. Тогава той им дал нарочит хубав овен. В царуванието на Бацата (види се, Ватацес, визант[ийски], император в средата на XIII стол[етие]) била голема тишина, мир между хората и дохождали поклонници на монастира; тогава дошел и некой си Чернец от Велес, който поискал да от-

 

225

 

 

крадне една частица от мощите на светия отец; но бил принуден да се разкае и да иска прощение. [36]

 

Добре би било да се опишат напр. Старонагорчинския монастир, монастирът «Забел», близо до първия, послемонастирът «Гюрище» на Овче поле и други монастири и черкви.

 

(Продължава с частта "Кратовският говор", В.К.)

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

19. Известия Славянското благотворительного общества, СПБ, 1888, № 6, 7.

 

20. На това тенденциозно антибългарско и исторически несъстоятелно твърдение от страна на сръбски историци и политици още навремето се противопостави Марин Дринов. Вж.: Избрани произведения, Т. 2, С., 1971, с. 314—328.

 

21. Сборник народни умотворения, наука и книжнина, 1890, № 3.

 

22. Както посочихме, някои факти за рударството се повтарят в «Описание на Кратовската каза». Но тук изложението е обогатено с много интересни сведения за стопанското и социалното положение на българите от Кратовско.

 

23. За тези личности Йордан Иванов черпи сведения оттук, вж.: Северна Македония. . ., с. 196.

 

24. Това подробно и убедително е направено от Васил Кънчов. Вж, Избрани произведения. Т. 2. С., 1970, с. 505—533.

 

25. Недоволен от обясненията на византийския патриарх Фотий, през 866 г. Борис I се обърнал за разяснение към римския папа Николай I, като му отправил 106 въпроса посредством двама свои специални пратеници.

 

26. За Хаджи Йоаким Кърчовски по-подробно вж. Иванов, Й. Българите в Македония. С., 1917, с. 85, 207; Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 84, 141—146, 649—654; Дринов, М. Избрани съчинения. Т. 2, 1971, с. 379—383; Каранов, Е. Спомени. С., 1979, с. 69.

 

27. Вж.: Дринов, М. Цит. съч., с. 379—383.

 

28. Те са: Амартолон Сотириа (1814), Митарства (1817) и Различни поучителни наставления (1819). Вж. за тях Дринов, М. Цит. съч., с. 379—383.

 

29. За него вж.: Дринов. М. Цит. съч., с. 401; Иванов, Й. Български старини. . ., с. 154, 155.

 

30. А. Гилфердинг е руски учен-славист, назначен през 1856 г. за търговски консул в Сараево. През следващата година прави научна обиколка из някои области в югозападната част на Балканския полуостров и през 1859 г, издава в Петербург съчинението «Поездка по Герцеговине, Боснии и Старой Сербий». В него за втори път след сънародника си В. Григорович, въз основа на преки наблюдения при посещението си и в Македония, доказва българския ѝ характер. Вж. Иванов, Й. Българите в Македония. С., 1986, с. 276, 277.

 

31. Има предвид известното «Житие и страдание грешнаго Софрония» от Софроний Врачански и двете творби на българския книжовник Кирил Пейчинович (1770—1845 г.) «Огледало» и «Утешение грешним». Последните две творби с религиозно съдържание са продължение на традицията на ръкописните сборници и на дамаскините. Проповядваните в тях идеи отразяват практическите нужди на живота — главно на бита и труда на българските селяни, а също така и назрялата необходимост от просвета на говорим български език. Вж.: Речник на българската литература. Т. 3, С., 1982, с. 45, 46.

 

32. Освен него има открити още две жития, публикувани от Йордан Иванов, вж.: Северна Македония. . ., с. 100—106; Български старини. . ., с. 394—400.

 

33. За този манастир вж. още и Дринов, М. Цит. съч., с. 427, 431, 432; Иванов, Й. Български старини. . ., с. 156—157, 160—162; Северна Македония. . ., с. 78, 97—100, 261, 355, 409.

 

34. Вж. и Иванов, Й. Български старини. . ., 138—139; Северна Македония. . ., с. 40, 410.

 

35. Вж. и Иванов, Й. Български старини. . ., с. 137, 138, 400, 401; Северна Македония. . ., с. 108, 109.

 

36. Вж. и Дринов, М. Цит. съч., с. с. 401, 402; Иванов, Й. Български старини. . ., с 146—148, 404—405; Северна Македония. . ., с. 92—95, 408—409.