Роден съм българин. Избрани съчинения и документи

Е. Каранов

 

 

I. Събрани фолклорни материали

 

1. Публикувани

 

    В. Приказка за тъй, що цицая дваесе и пет години  [12]

 

 

Имало [*] едън юнак, що цицая дваесе и пет години. Майка му отишла давия да чине. Не могала да га отбие. «Деф да га чинете, не можу да га дою», рекла майка му. И они деф га учинале у гора зелена: дзверове да га изедев, вуци да га удавев. Пашата правил един конак голем, па и сви носиле тамо на пашата, како приодете дърва, щици. . . от села, традища доагяло; и тъй що цицау дваесе и пет години, рекау: «Чекай и я да отнесу, сви носат дърва, и я отнесу.» Набрал е греди, упрегнал воловете, па рекая: «Чекай малко да поеду.» Дошле два вука, удавиле двата вола; па он им рекъл: «Едете, синку, едете, ако можете, синку, да носете. «Па кога поручал, станал, отишъл, фанал вуците, упрегнал ги, па ги потерал: ке носе на пашата имдад. Къд га видел пашата, почудил се; разтоварил дървата, па га сургьон учинал.

 

Отишъл е па по горите, нашъл е и друг юнак: що до девет земи кавга има, он чуе. «Добро вечер, побратиме!» «Дал бог добро, побратиме». «Що имаш юнашство, побратиме?» «Юнашство имам: до девет земи кавга що се чини, я чую», «Али си от мене по юнак?» «Не знам от тебе да съм пò юнак, ама имало едън-дваесе и пет години цицал, он може да е по юнак от мене.» «Ад да бидемо побратйми двоицата!» «Да бидемо», рекъл. «Да тражимо йош побратими».

 

Па са отишле още по-натамо: и друг юнак седе на пут, със воденични каменье, како със камънци беш-чеш, играе си. «Добро ютро, побратиме». «Дал бог добро, побратими». «Ево смо двоица, побратиме, да бидемо троица, побратиме. Що имаш юнашство, побратиме?» «Юнашство имам: къд сакам овъй камен, ке го изкопам и ке го направам казан от камен». «Мож да бидеш от мене пò юнак?» «Ке бидъм, защ´ нейкем; не знам от тъй, що е цицал дваесе и пет години — он от мене пò юнак кè изскоче». Ставиле се троица побратими. «Аде да гледамо, побратими, земя на що се държе»!

 

Пò там ошле, нашле и друг побратим; «Добро вечер, побратиме!» «Дал бог добро, побратими.» «Ад да бидемо, побратиме, четворица, троица смо. Що имаш

 

 

*. Публикувана в Псп БКД, 1883, № 5, 116—123. — Ж. П.

 

65

 

 

юнашство?» «Юнашство имам големи мустаки, със едън мустак онай гора обришу, със другийо овакай речу, и оиая обришу». «Дали си от мене по юнак?», рекъл тъй що цицал дваесе и пет години. «Не знам, от тебе може да съм пò юнак, ами едън имало дваесе и пет години цицал, от нега не може да буду пò юнак». «Ад да бидемо четворица юнаци.»

 

Отишле са до морето близо. Там са нашле и друг юнак, како ние. «Добро вечер, побратиме!» «Дал бог добро, побратими.» «Еве смо четворица, да бидемо, побратиме, петима.» «Да бидемо, побратиме.» «Що юнашство имаш?» «Юнашство имам: морето кът сакам, изцицувам и пак го пущам.»

 

Одиле, одиле петмината, па на едно место рекъл тьй, що цицал дваесе и пет години: «Айде овдека е арно за нас. Кидемо лов да ловемо; еве близо вода, ке носемо ловове, ке правемо вечери. Аде, побратиме, ти да направеш казан», рекъл на тъй, що бил юнак със каменье. Направиле казан от камен. Отиише на лов, па сви донеле лов. Здробиле месото, приставиле га, оставиле тъй, що бил юнак на морето, да га варе, а оние отишле па на лов: ке дойдат да ручат.

 

Сгръмело морето, изскочил едън юнак зъл, от морето. «Добро ютро, побратиме!» «Дал бог добро, побратиме.» «Що работеш туя?» «Еве огин си клада овдека, побратими са на лов, ке дойдат на вечера, я им вечера готву.» «Ад да се облагамо, побратиме.» «Да се облагамо. . . на що?» — рекъл тъй, що варил манджата, «Да се боремо, ако ме превратеш, да ми земеш главата; ако те преврату, ке ти изручам вечерата.» Па се забориле. Дочул ги овъй, що до девет земи слуша, рекъл: «Онамо има голема кавга, ке ни изручая вечерата». Превратил га, изручал му вечерата, па улегнал у морето и си дошле ония побратими. «Кам, побратиме, вечера?» «Не прашай, побратиме — вика тъй, що беше се борил — какъв едън юнак изскочи от доле, от морето, облагахмо се: ако га преврату, да му зему главата, ако ме преврате, да ми изруча вечерата. Преврати ме, изруча ми вечерата.» Па си оставиле тъй, що бришал планините със мустаките си; издробил месото, седел, кладил си огин и правил на другарите вечера. Па избучело морето, изскочил тъй юнак. «Добро ютро, побратиме!» «Дал бог добро, побратиме.» «Що си правеш, побратиме?»

 

66

 

 

«Огин кладу, побратиме.» «Ад да се облагаму, побратиме!» «Да се облагамо, на що да се облагамо?» «Ако ме превратиш, да ми пресечеш главата; ако ете преврату; да ти изручам вечерата.» Превратил га, та му изручал вечерата, па си улегнал у морето. Дошле са ония побратими. «Кам, побратиме, вечера?» «Е, побратими, голема борба се бориме, ама не могах, превратиме ме, изруча ми вечерата тъй юнак.»

 

Па оставиле тъй, що до девет земи слуша. И он седнал, спотичал огин. Изрипнал тъй юнак от морето: «Добро ютро, побратиме!» «Дал бог добро, побратиме.» «Що работеш?» «Огин кладу, побратиме». «Ад да се облагамо.» «На що, побратиме?» «Ако ме превратиш, да ми земеш главата, ако те преврату, да ти изручам вечерата.» Много са се бориле, юнако, що излазяше от морето, наваса, преврати го другийо юнак, паму изруча вечерата и си улегна у морето.

 

Дошли побратимите. «Ех море, побратими, пà нема вечера на нас; боже се юнаци кажуете, нищто юнашство не створихте.» Оставиле га тъй, що морето цицал; изскочил и на нега и са се бориле с нега; изручал му вечерата. Дошли побратимите: «Ех, побратими, пà нема вечера на нас; толко лов ловихмо, нищо не изедохмо.» «Аде да виду я, тъй юнак какъв е, я ке остану», рекая тъй, що дваесе и пет години цицау. Огин си кладе, чибук си пие; изскочил на тьй юнак: «Добро ютро, побратиме!» «Дал бог добро, побратиме!» «Айде да се облагамо»: «Да облагамо на що?» «Ако ме превратиш, да ми земеш главата, ако те преврату, да ти изручам вечерата.» Па са се бориле много; не може ни тъй тога да поваса, ни тъй тога. Най-после юнако, що цицал дваесе и пет години, превратил тога, що излазаше от морето; пресекъл му главата, ударил гу у земя; девет аршина у земя пропаднала; онъй се па разлюти, фана, зема си главата, улогна си у море. Другийо па от лютина пеня фърля из уста.

 

Издойдо побратими. «Ех, побратими, едете, пийте и скоро станувайте; све кървове, дека юнаковата глава пресекох, девет аршина у земя улезна, он стана, зема си главата и пà у море улегна.» Па ручале; тогай тъй, що дваесе и пет години цицал, рекъл на тъй, що морето изцицувал: «Ех, побратиме, да изпиеш овой море, я тражу тъй човек, що го заклах.» Изпил морето; станала

 

67

 

 

една църна дупка. . . Боже!. . . Направиле южиня от коприви, па рекъл що дваесе и пет години цицал на другиго: «Побратиме, ти да сметнеш онай планина, овдей да гу донесете, и онай, що е ондека.» Донел е планината с мустаките. «Вържете ме, бракя, за половина.» Вържале го за половина. Рекъл: «Къд ке заклату южето, да пущате гранки на надоле.» Пущале, пущале; заклатил, пущале гранки; пà заклатил, пà пущале; слегнал е на долна земя, друга земя имало доле; къд да види три девойки плакав. «Защо плачете, батино?» «Како да не плачеме, брате! Едън татко имамо, изскочи на горната земя; много пути изскачаше, па си дохагяше; съга изскочи, не ни дойде.» И он рекау на себе си: «И я той тражу». «Ако е, батино, рекау, он е стар, нека мрее.» Имале си девойките: по-старата — сам се разбой ткае, по-малата — сам гергев везъл, най-малата позлатени пилци имала; а они убави биле, що немало на векът веке, от них по-убави немало; а най-малата, повеке сънце греяла, толко убава била. «Ех, рекъл, ад да ве изнесу и вас на горната земя; бате ке ве изнесе да видите горната земя.» «Ех, рекли, кидемо, бате, ама сакамо да носемо и разбой, и гергев, и пилци.» «Ех, ке ги носу и разбой, и гергев, и пилци». Разглобил разбоя, турил га у пазука; разглобил гергевът, турил га у джебове; земал и пилците; заклатил южето. «Качете ми се, рекъл, на рамената; вие по-стари, дръжте ми се за главата.» А най-малата земал у руки; изтеглиле го на нагоре. Виделе дружината девойките, една от той рамо земале, друга от оной, пресекле му южето и пагяле на надоле; тъй, малката девойка и он. На доле имало един црън овън, друг бел; девойката викала: «Бате, качивай се на белийо да паднеш; ако паднеш на църнийо, ке идеш още три земи на-надоле.» Она паднала на белийо, изфърлил гу на нагоре; он паднал на црънийо, изфърлил га на-надоле, още три земи доле паднал. Па рекъл: «Ох, сполай ти, боже, от дружина и я овой теглих!»

 

Легнал малко да поспие; заспал. Къда над нега имало една топола, на тополата на орли гнездо; къд да виде, станало е пискот от гнездо; къд да виде, една змия стое на тополата, от корено, та до въро; извадила е своя боздогана и ударил змията по главата, туй гу и оставия. Па си легнал да преспие; къд да стане, орла му сенка правеше; после рекъл на орлата: «Мори, орло, що си се раз-

 

68

 

 

крилила, та ми мене държиш сенка?» «Како да ти не държу, еве до съг три години я челяд не може да подигну.» И рекла: «Сакай, що ке сакаш, я овой бакшиш ке ти даду.» Он рекъл: «Що ке сакам, да ме изваде господ на нашата земя.» Па станал, отишъл нанадоле.

 

Сретнал е едно момиче; оздол иде и слъзи роне. «Дека кидеш тизе, момиче?» «Овам киду, милу бате: у наша касаба вода нема, овдек има вода, па туя има едън аждер, на секи дън и човек гъта, по един курбан; на сви куки редом гъта; я съм царева керка, и до мене дойде ред; па ме мой татко изпрати и я да иду курбан да биду.» «Не бой ми се, мила сестро.»

 

Седнале са до морето, па е легнал на нойните скутове и ву дума: «Попоскай ме, мила сестро». «Аде, братче, не седи туя и ти: ке погинеш и ти по мене.»

 

«Не бой ми се, мила сестро.»

 

Па му запоска главата и он ву задремал на скути. Узгърмело морето, заплакала момата. Падна сълза на образа юнака, та дори га изгорело. Веднъг станал юначина, седнал си е коленички, извадил си боздугана; изскочил е тоя аждер, па се явил и е зинал веднъг. Устата му колко врата; измахнал е юначина, разполютил аждерина, устекоа кърваве, изскочиа от аждерина момичета, що ги е гътал, кои цели, кои живи, кои половина. Па гу изпрати момата на надоле. «Аде съга, мила сестро, аде съга, ти си иди!» Отидела дома, къда гу татко ву видел, вракял гу на надоле: «Ад иди, куде сви идоа и ти кидеш». «Е, тате, рекчиа, едън юнак сретнах там доле, он нанагоре, я нанадоле идех.» «Дека кидеш, рече ми, батино?» Кажах дека аждер по един курбан гъта. «Седни туя, рече ми, до морето.» Седнамо двоицата. «Попоскай ме, рече ми, батино.» Легна да га попоскам и бирден заспа. Я чух узгърме морето и ми слъзи потекоа от очи: капнало му на образ, он рипна: «Що ме толко изгоре със твоите слъзи»? Извади си боздугана; а изскочи аждеринът, веднъг зина. Юнако къд си махна със боздугано, раздели га право на пол; свите курбани, що гътал, изскочиа, кон цели, кои мъртви, кои живи и они си издойдоа.

 

Не верувал гу татко ву. Па она рекла: «Ако не веруеш, те погледни — ете река тече кървава, мутна.» Тъг гу поверувал. «Викнете ми, рекъл, тьй юнак, да га виду какъв е!» Викнале га юнака. И он отишъл при

 

69

 

 

цара. «Сакай, що ке сакаш ти, юнаку, царщина да ти дадемо.» «Нейкю я царщина, рекъл той; я съм от пет земи доле слегнал. Сакам на земя горна да ме качеш, ако можеш кабил да найдеш некако.»

 

Собирале човеци от селата, от съв град се собирало; не могал никой да се нафане да го изнесе; най-после собрале пиликите; и они не могле, що беа картали, орли не могоа. Рекли орлите: «Никой не може, ама има едън оръл от триста години, той може да направе туй, ама соблача се, длака мени, пердух фърля. Он ако може да га изнесе, он е най-стар, изскачал е на горна земя.» Па га викнале и него, прашал го е царо: «Можеш ли овъй човек на пет земи горе да изнесеш?» «Можу, рекъл, ама еве се соблачам, гол съм, сега не можу.»

 

«Докъд ке се облечеш?»

 

«Ке се облечу, рекъл, додека вие да заколете два бивола, коските да изстребите, месото да скъцате: едната кожа месо, другата кожа вода да напунете, я ке се ублечу до тогай: помалко да ми давате додек да се облечу.» Заклале два бивола, изстребиле коските, изкълцале месото, напуниле кожите; дошъл оръло. На едното крило му ставиле едната кожа, на другото другета, а усред седнал юнако; па му рекъл оръло: «Кът ке речу врак!, месо да ми дадеш, къд ке речу гро!, вода да ми дадеш.» Литнал оръло: рече врак!, месо му даде, рече гро!, вода му даде. Не останало месо, вода има, месо нема, изручал месото; па си секъл юнако от ногите, врътел си месата отсвакуде, дека имал, све се исекал, та ранил оръло. Орълат го изфърлил на горна земя. «Ех, рекъл, стани съга да одеш, да виду можеш ли да одеш.» «Ех, рекъл, , ке оду, ама ме много болят месата, що си секох.»

 

«Е, от дека ми дава месо?»

 

«От туй, от туй, от туй», отголил се, па рекъл.

 

Тъг рекъл оръло: «Пф! пф!», изплювал месата, що изручал. «Де, рекъл, съг стани, да виду, можеш ли да станеш.»

 

Оздравел, станал веднъг.

 

Отишъл нанагоре, до морето; ония се йоще били за девойките, не ги земале. Девойките требало с каул да се земат: кой ке провале един брес голем, колку троица да га прегърнев, толко широк бил; от едно манье, кой ке прокара низ него със златна ябука, той ке земе коя сака. Илим кой ке найде разбой сам да ткае, той ке земе най-

 

70

 

 

големата сестра; кой ке найде гергев сам везъл, той ке земе средната сестра; кой ке найде пилци позлатени, той ке земе най-малката сестра. Собрал се град, много инсан се собрало, богати, чудновии, той дърво да прокарав; сви се обидували, никой не могъл. И он седнал там близо до ния, поседел, поседел, отморил се. «Чекай и я да се обиду, сви се обидоа, и я да се обиду, дали можу да пробию той брес.» Земал е тай ябука позлатена, махнал е на зеленьо брес, прошла ябуката низ сред бресо. Извадил е разбой сам да ткае, земала го големата сестра; извадил е гергев, що сам везе, земала го средната; извадил е позлатени пилци, земал е най-малката. Свите три ги он земал па ги ожени ония двете за царевци, таквия, а малата он гу зема. И я бе’ на сватбата, ядо’, пи’, и на мене дадоха едно гърне с мед: тамъм се облизва’, рипна вашето куче, та ми собори гърнето и я не можах ич да лизна от медо. За той дойдо’ да ви кажу, да си чувате кучето.

 

*  *  *

 

Забележка. Тази приказка е записана от мене в Кратово от устата на една жена — Мария Биревица. Митическото и епическо значение на приказката оставям настрана, а само ще кажа, че любопитният може да я сравни: 1) С песента «Св. Георгий» 31 и 33 от братя Миладиновци и други различни песни в такъвзи смисъл; 2) с руската приказка «Жар птица», която се намира въвх Филоновата христоматия; 3) с житието «Светаго и праведнаго Михаила Война от Потока» и 4) с житието на св. Георгий Капаокийский.

 

 

(Продължава с частта "По-любопитни особености на кратовския говор", В.К.)

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

12. ПРИКАЗКА ЗА ТЪЙ, ЩО ЦИЦАЯ ДВАЕСЕ И ПЕТ ГОДИНИ (на кратовски диалект). Това е един от първите варианти на тази приказка, публикуван от Каранов. След това се появяват и други. Вж. Българско народно творчество. Т. 9, С., 1963, с. 499. Самата приказка вж. на с. 233—241.