Люлка на старата и новата българска писменост
акад. Емил Георгиев
Б. През нов живот към нова литература
2. Паисий Хилендарски. Възвестител на българското Възраждане
II. Идеологическите и литературните течения сред българския народ през епохата
Паисий Хилендарски се извисява като светъл маяк сред историческите и историко-литературните процеси, които протичат в един от връхните моменти в нашето развитие — в началото на Българското възраждане и на новата българска литература. Неговото дело събира светлината на миналото и я от-
110
правя напред в бъдещето. Като основоположник на една нова епоха той има ясен поглед за нейните нужди и прозира дълбоко в участта на народа ни. И знаменитата „История славяноболгарская” е не само първо крупно дело на новобългарската литература, но представя програма, която поставя задачите на Българското възраждане и чертае път за развитието на българския народ.
Ярката фигура на първия български възрожденец отдавна вече е привлякла вниманието на нашата наука. Източниците обаче както за неговата дейност, така и за неговата епоха са оскъдни и научното дирене мъчно си пробива път към личността му и към процесите, които го извеждат върху ръба на две епохи, като възвестител на нов момент в историческото и литературното развитие на народа ни.
Нашата марксическа историография и литературознание — може да се каже — обясниха вече същността на Възраждането ни, което представя период на преминаване от феодална към капиталистическа формация. Останаха обаче недоизяснени редица извънредно важни въпроси, които поставя развитието през епохата; тяхното решение би ни разкрило по-конкретно процесите, които водят до появата на „История славяноболгарская” в 1762 година и които я следват, за да завършат и в нашата страна „великия прогресивен преврат” — както Енгелс нарече Възраждането. [1]
Нашата обща и литературна историография от ново време правилно насочва вниманието си не само към явленията, които регистрират настъпателното движение и ни запознават с картината на живота и с постиженията на културата и литературата, с редица личности и произведения, представящи отделните моменти и успехите на обществено-историческото ни и литературно минало, но и към процесите и закономерностите на нашето развитие. За да станат обаче напълно явни тези процеси и закономерности, които движат нашето развитие, Паисиевото дело и Възраждането ни трябва да бъдат поставени в светлината на общото историческо и историко-литературно развитие, което преминават европейските народи през столетията. Общоевропейското развитие е не само фон на нашето развитие, не само е източник, от който нашето развитие черпи идеологически съставки, то представя процес, в който е въвлечен и нашият народ. При това положение процесите на нашето развитие не могат да бъдат доразбрани, ако се откъсват от общоисторичес-кия процес на развитието на европейските народи.
1. Фр . Енгелс, Диалектика на природата, София, 1950, с. 26.
111
Ние не сме свикнали достатъчно дори да дефинираме появи, течения и тенденции в нашето Възраждане с онези термини, които определят същностите в — така да се каже — общочовешкото развитие. Тези термини обаче дават ясна представа за явленията, представят широки обобщения, говорят за закономерности в историческите процеси. Ето защо ние трябва да се обърнем към тях, когато включваме нашето Възраждане в развитието изобщо.
II
Изучаването времето, личността и делото на Паисий Хилендарски поставя преди всичко въпроса за наченките на Българското възраждане, за неговите предпоставки, за неговите кълнове в недрата на живота на нашия народ, за подземното течение, което само след време ще се превърне в буен надземен извор, за да утоли жаждата на епохата.
Ренесансови появи в нашето развитие можем да търсим още по времето, когато изобщо се явява Ренесансът в Европа — XIV–XV век. Това обаче са кълнове, които не получават по-широко развитие. Тези кълнове бяха задушени и Българското възраждане в сравнение с Възраждането на Средна и Западна Европа закъсня с няколко века.
Задушаването на ренесансовите кълнове в нашите земи се обяснява с пропадането на независимата българска държава. Османското робство прекъсва развитието на нашия народ. Османската империя съхранява феодалните форми и възпира развитието на капиталистическите отношения.
Когато се обяснява закъснението на Българското възраждане в сравнение с Възраждането в Средна и Западна Европа, обикновено не се търсят и други причини: изтъква се, че османското феодално робство не давало възможност да се развият новите капиталистически отношения и идеологическата надстройка, процес, който означаваме с термина „възраждане”. [2] Явява се обаче въпросът: а защо Възраждането не обхвана турската империя — поробители и поробени? Защо нейните народи бяха отминати от „великия прогресивен преврат”, обхванал голяма част от европейския континент?
Безспорно извънредно важна причина за закъснението на развитието в пределите на Османската империя е нейното варварство. Феодалните форми на живот са здраво изградени, мохамеданската религия е не само най-реакционна идеология, но всажда в съзнанието фанатизъм. Все пак обаче отсъствуват
2. Срв. Ж. Hатан, Българското възраждане, София 1947, с. 14 сл. П. 3арев, Българското възраждане, София, 1949, с. 13.
112
атаки на нови движещи сили, закъснява развитието и на идеология, която променя съзнанието и мобилизира срещу империята поробените от нея народи. Ако се огледаме в историята на Средна и Югоизточна Европа, ще открием и други причини за опазване варварството на империята. Ще забележим, че османското владичество не се разпростира върху няколко страни от Средна и Югоизточна Европа — Чехия, Далмация и Полша, — но въпреки това започналото в тия страни ренесансово движение бива задушено и феодализмът отново се налага. Нарушеното настъпателно движение очевидно очаква по-друго обяснение. И нека изтъкнем, че както закъснението на Българското възраждане се обяснява с чуждото робство, така и забавянето на чешкия, дубровнишко-далматинския и полския Ренесанс от феодалната реакция се обясняваше непълно, сочеха се при обяснението не първопричините, а следствията и дори се обясняваше в зависимост от случайни причини: хуситските войни опустошили Чехия и сложили край на ренесансовото движение, силно земетресение прекратило културния разцвет на Дубровник и т. и. Истинските причини са по-дълбоки — те се крият в промените, които настъпват в обществено-икономическия живот на европейските народи изобщо. А тези промени са значителни. С откриването на нови светове, на новия континент на Запад, с откриването и на водните пътища през Атлантическия океан към Западна и Южна Африка и към Индия, което става възможно благодарение на огромния технически прогрес, завоюван от човечеството в епохата на Възраждането, пътищата на световната търговия, които дотогава са минавали през Югоизточна Европа, Средиземно море, Адриатическо и Егейско море и Предна Азия, се преместват далеч на Запад, на Запад се преместват и промишлените центрове. Капиталистическите отношения, които се развиват в Средна и Югоизточна Европа, не получават нови сили, феодалната реакция има възможност, да се съвземе и да им нанесе съкрушителен удар. За едно продължително време над Средна и Югоизточна Европа се сгъстява феодалният мрак. Съхраняването на феодалното варварство в турската империя и в българските земи е причина да продължи своя живот средновековната българска литература със своя черковно-религиозен мироглед и със своите тенденции да бъдат изсушени жизнените сокове при отразяването на действителността.
Но развитието не може да бъде спряно. То набира, макар и бавно, сили да завоюва онези брегове, които народите на Запад вече са завоювали. И Паисиевото дело не е една внезапна поява, каквато го виждаше буржоазната историография. То е плод на развитие, включва се закономерно в развитието и задача на нашата историография и литературна история е да разкрие неговите корени, връзки и предшествуващи явления.
113
III
Паисий he е пряк продължител на ренесансовите наченки, появили се в нашите земи през XIV–XV век, той обаче не прелита от други светове, за да съживи с топлика си замръзналата наша земя, както го представяше обикновено буржоазната историография, а се включва закономерно в процесите на нашето развитие. Той продължава също така завоевания и традиции, които отбелязват и развиват неговите предшественици или неговите по-стари съвременници, записали имената си в нашия исторически, общокултурен и литературен живот и очертали със своята дейност един период, който ние означаваме като Българско предвъзраждане.
Въпросът, който възниква най-напред с определянето на период на Предвъзраждане в нашето историческо и литературно-историческо развитие, е за неговите граници. Предвъзраждането отбелязва първите си прояви в края на XVI и обхваща XVII и немалка част от XVIII век. Процесите в него протичат бавно, както бавно протичат процесите в епохата на феодализма. Новите появи не смущават особено черковно-религиозния мироглед, носителите им се оглеждат доста плахо в околния свят. Народностното чувство едва озарява погледите, озърнали се към живота на народностите в съседните и близките земи.
Сравнението на Българското предвъзраждане, обхващащо предпаисиевия период, с Българското възраждане, започнало с Паисий, ще разкрие най-добре неговия характер, характера на процесите, които се извършват в нашето развитие от епохата. Отхвърляйки мнението на професорите Беньо Цонев и Ив. Шишманов, според което началото на новата българска литература и на Българското възраждане трябва да се види не в делото на Паисий Хилендарски, а в написаните на новобългарски език дамаскини, ние се обосноваваме с това, че защитниците на това мнение изхождат не от съдържанието на дамаскините, а само от техния език. Съдържанието на дамаскините има още средновековен характер. Тепърва „История славяноболгарская” е плод на едно ново съзнание, възрожденското. По времето, когато дамаскините възникват, материалните условия на живот още не са получили онова развитие, което формира една нова идеология. Българското възраждане като обществено-политическо и културно движение представя процес на формиране на българската нация и на изпълнението на задачите, които формиращата се българска нация поставя, а тепърва Паисий бива изтласкан от времето като деец с основоположно значение в тоя процес, формиращата се българска нация издига на щит с неговото дело задачите на Българското възраждане.
114
В сравнение с Българското възраждане Българското предвъзраждане е свързано само отчасти с обществено-историческото развитие на нашата страна и твърде много с развитието сред съседни или близки народи, обхванати от процеса на Ренесанса и следващите след него развойни процеси. Така дамаскините получават своето разпространение у нас благодарение на гръцкото духовенство, което се настанява на ръководните постове в нашата църква. Големият брой преводи, възникнали на различни места из нашата страна, са ярко свидетелство за това. Гръцките духовници са носели „Съкровище” на Дамаскин Студит със себе си и са го популяризирали между онези, които са знаели гръцки. За неговата популярност изобщо сред гръцкото духовенство говорят многобройните му гръцки издания.
Културната и книжовната дейност на българските католици възниква явно под влиянието на чужда среда, обхваната от ренесансовите и следренесансовите движения. Не безосновно в нашата историография тя е означена с наслова „Католишка пропаганда в България презXVII и XVIII век”. [3] Разбира се, тук не можем да пренебрегнем и присъствието на търговските дубровнишки колонии в големите ни градове — носители на ренесансова култура, както и свързаността на южните славяни, сред които заемат своето място дубровничаните и изобщо хърватите, и особено езиковата близост между българи и дубровничани хървати. Най-сетне и третата сфера на проява на Българското предръзраждане — ранното Просвещение на славяните от православната църква в Австрия, което черпи жизнени сокове от Русия — се разкрива в свързаността на българския културен живот с културния живот на южните славяни изобщо. Очевидна е свързаността на Българското предвъзраждане със Западноевропейския ренесанс и със следващите го течения, но то черпи жизнените си сили и от един нов свят — Русия на Петър I, Русия, в която се развива предренесансовото и ренесансово движение, Русия, която малко по-късно ще слее в своето закъсняло развитие Ренесанса с Просвещението.
IV
Макар нашата буржоазна историография да не разкри същността на социално-икономическите процеси, които се извършваха в нашите земи, да не разкри същността на нашето Възраждане като преход от феодалната формация в капиталистическата, толкова повече че отричаше обществено-икономически-
3. Срв. Б . Пенев, История на новата българска литература, т. I, София 1930, с. 259.
115
те формации и особено тяхната смяна, тя не можеше да не съзре всеобщия подем, обхванал българския народ в епохата. Тоя подем тя означи с термина Българско възраждане, който приемаме и ние. Наблюдавайки подема обаче, буржоазната историография бе безсилна да го обясни правилно, да проникне по-дълбоко в него. Националният подем, обхванал българския народ, всъщност представяше процес на формирането на българската нация и изпълнението на задачите, които формиращата се българска нация поставяше пред дейците на епохата. Формирането на нацията, което, както е известно,представя по-дълъг исторически процес, съпътствува развитието на общ икономически живот върху една определена територия и изисква формирането на национален, т. е. на литературен език, създаване на национална култура, създаване на национална литература. По-нататък формиращата се нация изисква национален държавен живот и затова с нейното формиране започват остри и кървави националноосвободителни борби.
Историографите от миналото издирваха т. нар. фактори „на обществената и народностна пробуда”. Като такива те изтъкваха военните неуспехи и упадъка на Турция, побългаряването на градовете, ролята на манастирите, гръцки, сръбски, руски и други влияния, ролята на личностите, възприели и създали нови идеи, и т. н. Всички тези фактори имат това значение, че допринасят за формирането и развитието на българското национално съзнание, подпомагат да се осъществят задачите, стоящи пред формиращата се българска нация, и съдействуват на българския народ да излезе от варварската тъмница на феодалното Средновековие.
Така военните неуспехи и упадъкът на Турция повишават отпора и самочувствието на българското население пред получаващите удар след удар негови господари, пораждат и засилват мисълта и вярата, че робството в империята един ден ще приключи. Ако буржоазната историография изтъкваше военните неуспехи и упадъка на Турция като фактор на Българското възраждане, тя не виждаше, че те са част от залеза на един стар свят и от възхода на един нов свят. Турция бе силна, докато “пазеше своето „варварство”, а в съседните земи владееше феодална раздробеност. „Цивилизацията” прояждаше нейната сила, а феодалният абсолютизъм на европейските държави изправяше срещу нея мощни противници.
Побългаряването на градовете е действителен фактор в Българското възраждане, защото е проява на новия икономически живот в нашите земи, сред нашия народ. То разширява новата икономическа дейност на българското население, което далеч изпреварва турското население в своето развитие. Харак-
116
терна особеност на развитието в османската империя става обстоятелството, че поробеният народ води в икономическото, а с това и в обществено-политическото развитие. Успоредно с новата икономическа дейност побългареният град организира нова обществена и културна дейност, води до нови сношения и връзки, подготвя всестранно настъпление на българската народност в идеологическата област и изобщо в обществено-политическия живот.
Манастирите, които съхраняват българската книга и грамотност и спомените за българското минало, българския независим културен, обществен и политически живот, въоръжават пробудения българин, със средства не само да формира новото си българско, т. е. национално, съзнание, но и да разкрие в най-широките слоеве на своите сънародници една устойчива общност от хора, която се е създала в резултат на съвместен исторически живот — т. е. народността, която прераства в нация. Между техните стени е владеел българскиягг дух, чуждият дух — на робство и издевателства над българската народност — е оставал зад тях. Не е случайно и това, че манастирите са били изграждани в непристъпни и усамотени места. Там те са опазвали българщината от чуждите посегателства.
Гръцките, сръбските и руските влияния са безспорно големи и подхранват нашето Възраждане с идеологически съставки, така необходими в момент, когато една класа или една нация повежда борба да се утвърди. Т. нар. елинизъм, макар и да беше средство на гръцката буржоазия да експлоатира и претопява българския народ, имаше и известно положително въздействие върху него. Елинските училища и елинската образованост разширяваха кръгозора на мнозина наши сънародници и ги въоръжаваха за народополезни дела. Ред наши възрожденски дейци са се стремили да използуват елинската образованост за издигане културното равнище на собствения народ, за приобщаването на съотечествениците към образованите и свободни народи. Но елинизмът можеше да има положително значение само до известен момент от нашето развитие. По-нататъшното му култивиране бе исторически неоправдано, пречеше на развитието на българската нация, на изпълнението на задачите, които тя поставяше. Ето защо българските възрожденци поведоха борба с него.
Докато гръцкото влияние българският народ не можеше да почувствува като по-близко, поради което то е нетрайно и не оставя по-дълбоки следи, сръбското и руското влияние му говорят на близък, понятен нему език.
Влязла в по-широки културни сношения с необятна славянска Русия и бидейки по-близко до културата на Западна Евро-
117
па, Сърбия получава оттам повече, а донякъде и по-рано културни блага. Произведенията на ранната сръбска литература се четат и у нас. Сръбски културни дейци не забравят да подпомогнат и българските си съседи да видят пътя, който извежда извън феодалното Средновековие, или да излязат от пълното забвение за големия свят, в което са изпаднали.
Връзките между България и Русия засилват, от една страна, войните на Русия с Турция и, от друга страна, възникващата в епохата търговия. Предмет на търговията стават и руските печатни книги. Пренесените в България книги са дьлго време на руско-черковнославянски. Руска художествена литература прониква тепърва през XIX век. Въздействието на руската култура и литература върху българската литература започва да става преобладаващо от 30-те години на тоя век. По това време от легендарен „дядо Иван” Русия се превръща в земя с богата родствена култура, с много и лесно достъпни учебни заведения. Близостта на руския език до българския е особено благоприятно обстоятелство за литературните влияния от Русия. Тези влияния се засилват толкова много, че разкриват пътища пред българската интелигенция и българските писатели.
Най-сетне като фактор в Българското възраждане се изтъкват и личностите, които по един или друг начин се домогват да изразят или популяризират идеи или да поведат към реализирането на обществени идеали. Доколкото техните идеи и действия са навременни, широките слоеве заживяват с тях и успяват да придвижат напред живота на формиращата се нация.
Т. нар. фактори на Българското възраждане имат безспорно важно значение за развитието у нас, но често това значение не е решаващо. Например манастирите, чиято роля в миналото е изтъквана толкова много, съществуват и преди Възраждането, но не довеждат до възраждане. Тепърва развитието на капиталистически отношения, което изтъква напред една класа с нови интереси и стремежи, поражда националния подем, характерен за Българското възраждане.
V
Закъсняло в своето развитие. Българското възраждане трябваше да премине в ускорено темпо през етапите, през които преминава развитието в Европа от XV до XVIII век, и дори да слее в един поток развойни появи и идеологии, характерни за различни периоди. Това ускорено темпо слива в делото на първия крупен български възрожденец Паисий Хилендарски ренесансови и барокови явления, характерни за европейското развитие през XV—XVII век, и просвещенски идеи и .тенденции, характерни за европейското развитие през XVIII век. Основ-
118
ните черти на Паисиевия мироглед трябва да определим като ренесансово-просвещенски.
Ренесансово-просвещенският характер на Паисиевото дело става явен веднага при анализа му. Но би било трудно да отделим ренесансовите черти на това дело от просвещенските — гака те се преплитат едните с другите. И това не е чудно. Българският и Славянският ренесанс имат тая особеност, че развивайки се със закъснение не могат да се задоволят и с идеологически съставки, заети от класическата древност, не могат да се задоволяват и с идеологическите съставки, които развива Европейският ренесанс през XV—XVII век, а развиват и използуват освен ренесансови идеи и форми още и идеите и формите на Просвещението — през XVIII век — и идеите и формите на романтизма като широко обществено и културно движение — през първата половина и средата на XIX век. Делото на Паисий се развива в XVIII век, т. е. във века на,Просвещението, и не можеше да не бъде обърнато с лице към проблемите на Просвещението. Както е известно, Просвещението представя идеологическа борба с феодализма.
Ренесансът представя отвръщане от Средновековието, търсене на нови пътища, освобождение на човешката личност. Конфликтът на новото време със Средновековието е конфликт на светския мироглед с черковно-религиозния. Тепърва за Просвещението е характерна борбата с феодалното устройство, с феодалното крепостничество, с робството, установено от феодалните империи. Отвърнал се от Средновековието, Паисий търси нови пътища — и не толкова за лишената от елементарни човешки права човешка личност, но за окования в столетни вериги народ.
Раждащата се с „История славяноболгарская” нова българска литература ни разкрива ренесансово-просвещенския си характер и с мирогледа на първия си творец, и с идейната насоченост, и със стила и езика на неговото произведение. Така Паисий може да е наметнат още с монашеско расо като писателите и дейците през Средновековието, но не религиозната ревност характеризира неговите стремежи. Ражда се едно ново съзнание, изправя се една нова личност, която оглежда стъме-ните хоризонти и търси да излезе из средновековния здрач. От друга страна, новия идеен мир на Паисий характеризират понятия, съждения и принципи, присъши на просвещенското мислене. Например рационализмът и утилитаризмът на XVII и особено на просвещенския XVIII век са засвидетелствувани с типични формулировки. Да отбележим само, че историческото знание, което предлага Паисиевият труд, има за задача да „обогати с разум” и да принесе „ полза” на читателя и на българския народ.
119
Но раждащата се нова българска литература ни разкрива просвещенския си характер особено с цялата оная програма, която Паисий чертае за българско възраждане и главните задачи на която са: просвещение на българския народ, националното му осъзнаване, утвърждение на българската нация в многонационалната османска империя, борба с гръцкото духовно робство, борба за политическо освобождение от османското иго. В условията на многонационалната Османска империя, в които трябва да започне процесът на формиране на българската нация, възпрепятствуван не само от вековната изостаналост, не само от поробителската държавна власт, но и от домогванията на изпреварилата в развитието си гръцка буржоазна нация да експлоатира и претопи българската народност, просвещенските усилия у нас не можеха да не започнат със „запознаването” на българския народ с неговия „род и език”, което е първата задача на „История славяноболгарская”.
Настъпващият у нас период, който можем да характеризираме като начало на Просвещение, съвършено закономерно поражда дела като „История славяноболгарская”, която разчиства най-напред пътя към българското училище, черква и култура. Доколкото нейният автор изпълнява у нас задачи, които стоят изобщо пред дейците на Европейското просвещение, за него е ясно, че просвещението на българския народ — в буквалния смисъл на думата — не може да се провежда с успех, ако не бъде премахнато фанариотското иго. Българският език и българската нация, която започва развитието си, ще получат своите права и своя размах само ако българите вземат своето училищно дело, своите черкви и своята култура в собствените си ръце.
Борбата с чуждото политическо робство на българския народ в Османската империя, която „История славяноболгарская” вече предприема, също се включва в борбите на Просвещението. За просвещенеца политическата и държавната свобода на един народ е необходимост, за да си изгради той материално и културно благосъстояние.
Социалните борби на Просвещението — за права на човека, за премахването на социалното неравенство, за пълното освобождение на човека от социалните окови — са поставени в програмата на Възраждането, която Паисий чертае. Борбата против духовното и политическото робство, предприета с „История славяноболгарская”, е колкото борба за правата на формиращата се нация, толкова и социална борба.
120
VI
В последно време сред литературоведи и изкуствоведи стана нещо като модна тема Барокът. Цяла секция на VI международен конгрес на славистите, който се състоя в Прага през 1968 год., решаваше въпросите на Барока в славянските литератури. Не отсъствуваше и доклад за Барока в българската литература. Такъв изнесе чешката българистка Венцеслава Бехиньова — „Към въпроса за Барока в българската литература”.
Венцеслава Бехиньова открива широка изява на Барока в българската литература. Тя търсеше тая изява и в „черковнославянската православна традиция” на XVIII век, и в религиозната литература на българите католици, и в българските „хроники” на XVIII век (така В. Бехиньова назова Паисиевата и Спиридоновата Истории), и в първите новобългарски стихотворения (Одата на Софроний Врачански от Димитър Попски, стихотворенията на Неофит Возвели и т. н.), дори в първите български драматургични произведения (в драмите на Добри Войников).
Българската историография не говори за Барок в смисъл на една историческа епоха в нашето развитие. Епохата на Българското възраждане обаче е един сравнително дълъг период и в него се наблюдават различни течения. Между тях заема своето място и Барокът.
Някои мои колеги се противопоставят на въвеждането на термина Барок в литературната ни история. Аз смятам, че за Барок в нея може и трябва да се говори, но не тъй широко, както говори В. Бехиньова. Трябва добре да се ориентираме в теченията на нашето Възраждане, за да определим мястото на всяко от тях, което му се полага.
Изходът от Средновековието ни задължава най-напред да говорим за Ренесанс. Понеже Българското възраждане се развива в една по-късна епоха в сравнение с Италианския, Френския, Английския, Германския ренесанс, то има и по-друго съдържание. Съществен процес обаче остава смяната на мирогледа: черковно-религиозният мироглед отстъпва мястото си на светския мироглед.
Българското възраждане се развива през XVIII век. XVIII век е век на Просвещението. Ренесансовите идеи бързо отстъпват мястото си на просвещенските. Какво трябва да разбираме под названието Просвещение в българското обществено и литературно развитие? Разбира се, това, което разбираме в общоевропейското развитие: идеологическата борба, която новите сили, силите на буржоазното общество, водят със средновековния феодален свят, респ. с неговите остатъци. Несъмнено Паисий Хилен-
121
дарски повежда борба с икономическото, политическото и духовното робство на средновековния свят. Тая борба е преди всичко идеологическа.
Просвещенският век е рационалистичен: човешкият разум, а не божеството и т. нар. „божествени” писания, определя кое е добро и кое зло, определя поведението на човека и пътя на човешкото общество. Рационализмът се усеща у Паисий. Рационализмът на епохата е очевиден в делото на Софроний Врачански. Например неговите „философски мудрости” често прозвучават като „съвети на здравия разум”, както сръбският просвещенец и рационалист Доситей Обрадович озаглавява една от своите книги.
Най-важното течение в художествената култура на Просвещението е класицизмът. Класицизмът на Просвещението е свързан с рационализма, както и в предшествуващата епоха, XVII век, когато творят Корней, Расин и Молиер. Класицизмът в българската, както и в сръбската, литература си има свое съдържание: той получава своя смисъл, своята функция от формиращата се през епохата нация. „Ода на Софроний” възпява строителя на новата българска култура и новия български обществено-политически живот. Одата, както е известно, е жанр на класицизма. Класицистична образност срещаме у Христодул Костович-Сичан Николов и Йордан Хаджиконстантинов Джинот. Връх българският класицизъм достига в делото на Григор Пърличев, в двете негови омировски поеми „Войводата” и „Скендербей”.
Що се касае до Барока, той се развива още в епохата на нашето Предвъзраждане. Да припомня: С термина Предвъзраждане аз означавам епохата, отграничена с появата на Европейския ренесанс и Паисиевата „История славяноболгарская”. В тая епоха в дейността на българските общественици и книжовници има явления с ренесансов характер, които обаче не са достатъчни, за да включим и нея в епохата на Българското възраждане. Барокът е явен в две сфери на Българското предвъзраждане. В едната сфера дейци като Христофор Жефарович и Партений Павлов излизат извън дотогавашната традиция, за да я оплодят с новите постижения на епохата, като използуват за своята дейност славянските маси — сръбски и български — преселени в пределите на австрийската империя. Христофор Жефарович създава значително бароково изкуство. Втората сфера принадлежи на българите католици, които получават своето образование главно в хърватски колежи по Адриатическо море и някои от които развиват доста значителна обществена и културна дейност. Българите католици се включват в европейското бароково течение.
122
Епохата на Българското възраждане се разпада на три периода: ренесансово-просвещенски (1762—1824), период на национален подем (1824—1853) и период на национално-освободителни борби (1853—1878). Черти на Барок наблюдаваме в първия период. Така Паисий Хилендарски заема материал за своята „История славяноболгарская” от най-големия историограф на Барока — Цезар Бароний.
Като отбелязвам наличието на Барок в нашия обществен, културен и литературен живот, аз желая да изтъкна, че терминът „Барок” в никакъв случай не може да измести термините „Възраждане” и „Просвещение”. Значението на Барока в нашето развитие е несравнимо по-малко. Възраждането и Просвещението са, които определят новия път на българския народ. Възраждането създава предпоставките за деен национален живот, Просвещението включва широките слоеве в тоя живот.