Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

А. Прометеев огън за българите и славяните

 

3. Климент Охридски — строител на българската култура и държава

 

III. Усилие за запазване целостта на българската Охридска архиепископия с името и делото на Климент Охридски

 

 

Крупен представител на Охридската културна и книжовна традиция в първите десетилетия на Втората българска държава е Димитър Хоматиан.

 

Димитър Хоматиан [1] е роден около 1165 г. По произход той е грък, но се изявява като български църковен деец и литературното му дело се включва, ако не изцяло, то в голямата си част, в българската литературна история. Дълго време той е хартофилакс на Охридската българска архиепископия. В 1216 г. е избран за неин архиепископ и остава такъв до края на живота си — до 1235 г.

 

 

1. Сравни подробно автора, Литературата на Втората българска държава, ч. I, Литературата на XIII в., София 1977, с. 66—75.

 

82

 

 

Димитър Хоматиан е бил образован духовник, авторитетен канонист и сръчен писател. Чрез своето книжовно дело той се стреми да се доближи до своето паство и до местната традиция, както и да защити Българската архиепископия в Югоизточна Македония от посегателства и разпокъсване.

 

Той се характеризира като деец и „архипастир на българите” с едно  ч е т и р и с т и ш и е,  изписано върху сребърна рамка на малка Христова икона. Четиристишието гласи:

 

Украсата на иконата ти, о украсителю на света,

е от Димитрия, архипастир на българите.

Ти пък ме награди според украсата,

като очистиш грозния позор на страстите ми. [2]

 

Проф. Йорд. Иванов, който публикува четиристишието [3], предполага, че рамката е била подарена за съборната черква „Св. София” в Охрид. Подобни рамки се поставяли обикновено на темплото над царските врати. Когато „Св. София” била обърната на джамия, иконата с рамката била поставена над царските врати на охридската черква „Св. Богородица—Св. Климент”, където се пази и откъдето нашият учен преписал надписа.

 

Стихотворният текст е тясно свързан с „подаръка”, който прави неговият автор. Подарената рамка ще бъде украса за иконата на Исус Христос, който от своя страна е украсител на света. Като такъв, Исус Христос е обект на молитвата на поета: поетът иска от него възнаграждение според дадената украса. Средновековният човек дава дар на своето божество и очаква от него съответно възнаграждение. Възнаграждението за духовно лице няма материален характер. То е обърнато към аскети-ческия идеал на епохата: авторът иска като възнаграждение за своя дар да бъде очистен от страстите си. Те са за човека „грозен позор”. „Украсителят на света” Исус Христос ще украси молителя , като го освободи от тоя позор. Очевидно, стихотворението, което е определено за високо място в черквата, е могло да има назидателно въздействие за паството.

 

Но не само това.

 

В стихотворния текст се откроява назоваването на автора „архипастир на българите” ). Наистина Димитър Хоматиан е имал задължението да „пасе” своето българ-

 

 

2.

 

3. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 35.

 

83

 

 

ско стадо. Охридските архиепископи обичат да изтъкват, че са „архиепископи на българите”. Това ги е свързвало с местното население, било е опора и за претенциите им да ръководят българския духовен живот. А ако си припомним, че Димитър Хоматиан пише четиристишието си, когато Българската патриаршия още не е обновена от Иван Асен II (Димитър Хоматиан умира по времето, когато тя бива обновена), „дарът” му ще е имал и по-друг смисъл. Поставен на най-видно място в Охридската катедрала, той е трябвало да изпълни не само назидателна роля, но и да се включи в обществено-политическия живот, като популяризира домогването на охридските архиепископи да установят властта си над цяла България.

 

Четиристишието е написано в 12-сричен размер. Роля при изграждането му играе двоякото значение на гръцката дума , която предава понятията „украса” и „свят”. Написано изкусно, то е било действително украса на Охридската съборна черква, прославяло е и своя автор, чието име се е четяло в него, и е популяризирало домогванията на охридските архиепископи да бъдат признати за ръководители на българския духовен живот.

 

*  *  *

 

Между българските литературно-исторически паметници заема важно място  К р а т к о т о  ж и т и е  н а  К л и м е н т  О х р и д с к и, известно и като  О х р и д с к а  л е г е н д а. То е познато в две версии: гръцка и старобългарска. И двете ще са от времето на автора. Навярно той е написал най-напред Житието на гръцки, а после се е погрижил да бъде преведено на старобългарски. Гръцкият наслов гласи

Старобългарският текст е онасловен:

Най-старият препис на гръцкия текст, Григоровичев, е от XIII—XIV в. (в Лениновия, бивш Румянцев музей в Москва). Издаден е от Григорович. [4] Друг препис издава Шафарик (с латински превод) [5]. Житието е обнародвано още от Билбасов и Баласчев. [6] Йорд. Иванов намира старобългарски текст в

 

 

4. В. И. Григорович, Изыскания о славянских апостолах, произведенные в странах Европейской Турции, Журнал Министерства народного просвещения, 1847, ч. III.

 

5. P. J. Safařík, Památky hlaholského písemnictvi, v Praze, 1853, C. LVII-LIX.

 

6. B. A. Бильбасов, Кирилл и Мефодий, ч. II, С.-Петербург, 1871, с. 301—306 (руски превод на с. 372—375); Г. Баласчев, Климент, епископ словенски, и Службата му по стар словенски превод, с. КГ—Л.

 

84

 

 

пролог на Зографския манастир. Публикува го успоредно с гръцкия текст, издаден от Шафарик. [7] Дуйчев, Милев и др. публикуват новобългарски превод на Житието. [8]

 

Авторът на Житието бе дълго време неизвестен. Г. Баласчев изказва предположение, че негов автор ще да е някой от охридските архиепископи — Димитър Хоматиан или Григорий. Изхождайки от намерения от него старобългарски текст, Йорд. Иванов установи, че автор на Житието е Димитър Хоматиан. Старобългарският текст въвежда след заглавието поднаслов или увод, който гласи: (стих)

Началото на това подзаглавие или увод съответствува на акростих на Димитър Хоматиан:

 

След като дълго време авторството на Димитър Хоматиан се смяташе за установено, в ново време акад. Ив. Снегаров се усъмни в него и го отрече. Според Снегаров стихът-поднаслов в старобългарския текст е въведен от славянския преписвач (той не се намира в гръцкия текст); думите в акростиха се отнасяли за Климент, а не за автора на Житието. [9]

 

Тезата на Снегаров не е достатъчно обоснована. Ако думите „пастирь блъгарскiй” се отнасяха за Климент, трябваше да гласят , т. е. трябваше да се съгласуват с ; тъй както гласят, като номинативна форма-подлог, те се отнасят за автора на Житието и трябва да смятаме, че възхождат към автора на приведения акростих. Друг аргумент, който говори срещу мнението на Ив. Снегаров, виждам в това, че Димитър Хоматиан се изявява като автор с титула си „пастир на българите”, т. е. така, както е съобщил авторското си име в акростиха на Житието (; ). Разгледаното по-горе четиристишие съдържа стих с името му, придружено от същия титул: .

 

Хоматиан написва за Климент канон и житие, след като проучва живота и дейността му по книжовни трудове и неписани легенди. Негов основен извор е било Пространното житие на светеца, напи-

 

 

7. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 316—321.

 

8. Ив. Дуйчев, Стара българска литература, ч. II, с. 260—265; Ал. Милев. Жития на св. Климент Охридски, София, 1961, с. 127—131.

 

9. Iv. Snegarov, Les sources sur la vie et l’activité de Clement d’Ochrida, Byzantinobulgarica, I, Sofia, 1962, с. 93 сл.

 

85

 

 

сано от Теофилакт Охридски или Български (архиепископствувал в Охрид след 1084 до 1108 г.). Връзката между двете жития е очевидна. Хоматиан дори поменава Житието на своя предшественик като извор за живота и дейността на своя герой: [10]

Използувайки Пространното житие, Хоматиан си е поставил за цел  да напише кратко житие и се е отказал както от богатия исторически материал за изграждането на славянската църква и славянската книжовна школа в Моравия и за преминаването на Кирило-Методиевите ученици в България, така и от богатата орнаментика в Теофилактовия разказ. Вместо интересните исторически подробности в Житието са влезли някои агиографски шаблони. Агиографският шаблон умъртвява образа на бележития исторически деец, но го поставя по-здраво в редицата на църковните светци. А тъкмо това е било нужно на Хоматиан за онази тенденция, която е искал да вложи в Житието.

 

Пишейки своето Житие, Димитър Хоматиан, най-напред, подобно на своя предшественик Теофилакт Охридски или Български, се е стремил да се доближи до своето паство и до местната традиция. Култът към Климент, популярен в Охридската област, му е давал възможност да продължи българската традиция, възприета от Теофилакт, към която местното население несъмнено е било чувствително и която е характерна изобщо за Охрид. Изгражда образа на Климент като образ на български светител. Още първото изречение на Житието изтъква светеца като „светилник на България” и като българин: „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи”

Обръщайки ce към местното население, охридският книжовник не е можел да не зачете неговите народностни въжделения и неговия народностен духовен мир.

 

Но не само желанието да се доближи до своето паство и до местната традиция е било причина Димитър Хоматиан да се обърне към образа и подвизите на Климент. Зад възсъздадените образ и подвизи прозира и една много по-голяма цел и амбиция на писателя. Житието, също както и разгледаното четиристишие върху Христовата рамка, възниква в периода преди обновяването на Българската патриаршия от Иван Асен II. И охридският архиепископ отново и в по-голям мащаб е провеждал със своето произведение тенденцията за възвеличаване на Охридската архи-

 

 

10. Цитирам Житието по изданието на Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 316—321, вж. там, с. 318.

 

86

 

 

епископия с оглед тя да се наложи като всебългарски ръководен орган на църковния и духовен живот.

 

Тая тенденция е изисквала от автора още по-голяма прослава на безсмъртния охридски деец свети Климент от прославата му, дадена в неговото Пространно житие от Теофилакт Охридски или Български. И тъй като възсъздадените от Теофилакт исторически събития и подвизи на Климент в негово време са били твърде отдалечени за читателите, той е можел да отпусне юздите на фантазията си и да увеличи славата на Климент особено като светец, тъй както някога житийните автори са увеличили славата на древните календарни светци.

 

Така според него великият славянски просветител Методий бил назначен от папа Адриан за архиепископ не само на Моравия, но и на България, а самият Климент бил поставен от Методий за епископ на  ц е л и я  Илирик и на българския народ, който владеел страната: „След като . . . Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България от същия този папа, тогава и Климент бил издигнат на епископски престол, като бил поставен от Методий за епископ на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната.” [11]

 

Дори покръстването на Борис и неговия син Михаил, т. е. Симеон, се отдава на Климент. В Житието четем: „Той обновил с банята на кръщението техния (т. е. на българите) княз Борис и след него сина му Михаил, който и пръв се нарекъл цар на българите, и ги убедил да управляват според християнския обичай.” [12] Не можем да не отбележим, че покръстването на Борис, т. е. на България от Климент особено аргументира претенцията за църковно и духовно ръководство на цяла България от Охридската архиепископия.

 

Хоматиан отдава на Климент познатите му каменни стълбове в Кефалония, на които се е четял надпис „за преминаването и приобщаването на народа към Христа”. [13] Това съобщение се свързва с известието за покръстването на Борис и страната от Климент. В същност обаче тия стълбове са по-ранни, те са от времето на покръства-

 

 

11. Цитирам по превода на Ал. Милев посоченото издание. Сравни гръцкия текст:

 

12.

 

13.

 

87

 

 

нето на България от Борис, което е станало около 20 години преди идването на Климент в Охрид-Девол, и са били поставени от Борис. Увлечен в апологията си на Климент, Хоматиан го прави създател на едно славянско писмо „по-ясно от онова, което знаел премъдрият Кирил”:

 

 

 

Това съобщение на Климентовото житие особено привлече вниманието на славяноведите. Въз основа на него П. Йос. Шафарик създаде теорията, че Константин-Кирил създал глаголицата, а Климент — кирилицата. Тая теория получи доста голямо разпространение, особено у нас. Мнозинството учени обаче не я приеха. [14] Известието на Житието не се подкрепя от никаква друга историческа вест. Нещо повече. Срещу него говорят убедително доста и значителни факти. Например, ако приемем, че Климент е създал една нова азбука, именно кирилицата, как е можел да не знае това Черноризец Храбър, които е работил или поне се е учил по това време и който, ако се съди по някои данни, е пишел не с глаголицата, а с кирилицата? Както е известно, Черноризец Храбър не знае за никаква друга азбука, освен за Кириловата.

 

И нещо още по-важно: ако Климент е изнамерил нова азбука, за която, както се мисли, се загатва в Краткото му житие, то Пространното му житие, което дава толкова подробности от неговата обществена и културна дейност, не би отминало такъв един крупен факт с мълчание. [15]

 

Възможно ли е още Климент, ученик на Кирил и Методий, съпътствуващ братята от младини, свикналият с азбуката на славянските първоучители, хранещият висока почит към славянските равноапостоли Климент да е извършил замяната на глаголицата с нова азбука, с кирилицата? Несъмнено, както Климент, така и неговият сподвижник Наум са учели българите, българските славяни на Кириловата азбука, т. е. на глаголицата.

 

Но ако приемем, че Кириловият ученик Климент е попълнил гръцката азбука, употребявана в България, с букви от Кириловата

 

 

14. Между тях личат имената на Гильфердинг, Викторов, Ягич (виж у него — Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin, 1913, с. 120 сл.), Лескин и др.

 

15. Срещу известието на Краткото житие Пространното житие, гл. XIII говори, че Климент само и занимавайки се с учителска дейност, едни учел да четат, — Виж Пространното житие на Климент в изданието на Ал. Милев, София 1955.

 

88

 

 

глаголица, как тогава да обясним факта, че той е измислил нови Ѫ, и пр., когато е можел да вземе наготово Кириловите? Защо е запазил само Кириловото Ш, докато всички други глаголически букви е преправял?

 

Най-сетне, един важен довод в полза на мнението, че Климент не е създател на кирилицата, изтъкна Ягич: Ако Климент е заменил в Македония глаголицата с кирилицата, то как ще обясним факта, че тъкмо в тая област, която е била център на Климентовата дейност, са били писани през X и XI в. (а може би и през XII) толкова глаголически паметници, някои от които — и то най важните от ония, които имаме — са стигнали и до нас? [16]

 

На същата тенденция служат и агиографските шаблони, за които стана дума. Като такива можем да определим съобщенията на житие-писеца, че неговият герой „дарявал на слепите зрение и на немите ясен говор”, „лекувал беснуващи”, „изцерявал чрез допиране и молитва болни от треска”, „бил гонител на всяка друга болест”, дори „възкресил чрез молитвата си нечие дете”. [17]

 

Претенцията Охридската архиепископия да бъде издигната за ръководен орган на българския църковен и духовен живот изобщо е изразена недвусмислено в текста на Житието. Един пасаж от него говори, че Климент станал  „в о д а ч  н а  ц е л и я  м и з и й с к и  н а р о д”. [18] Не значи ли това, че и „наследниците” му на охридския епископски, респ. архиепископски престол са „водачи на целия мизийски народ”?

 

В съгласие с изтъкнатата тенденция Хоматиан величае българите, на които иска да стане духовен водач, и за да ги спечели на своя страна. След като в старо време те били изселени от Александър Македонски към Северния океан и Мъртво море, в по-ново време преминали „със страшна войска” Дунав и завзели широка територия: Панония и Далмация, Тракия и Илирия и голяма част от Македония и Тесалия.

 

Целият живот на Климент е свързан с българския народ.

 

Той развива своята дейност сред него. В Житието се съобщава: „Понеже целият български народ още не бил посветен в кръщение и имал варварска дивост, той довел всички до богопознание със своите боговдъхновени поучения и превърнал грубостта на мисълта

 

 

16. Виж V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 124.

 

17.

 

18.  

 

89

 

 

им в благородство на нравите, внушавайки им справедлив и разумен живот.” [19] Отбелязах, че той се изтъква като покръстител на Борис и неговия син. От особено значение в случая е определението му като ръководител на  ц е л и я  български народ. Житиеписецът говори: „След това той ръководи  ц е л и я  народ като един човек, водейки го не с насилие, а доброволно по тесния и стръмен път към Христа.” [20] Целият народ е бил увлечен както от магическата сила „на неговите мъдри слова”, така и от неговата чудотворна сила: „Те били привличани не само от магическата сила на неговите мъдри слова и съвети, но и от многото чудеса, които Христос извършвал чрез своя верен служител.” [21]

 

За същата тенденция като център на българската духовна дейност се изтъква Македония, в която се е намирала диоцезата на Хоматиан. Според автора великият славянски просветител Кирил превел Свещеното писание „на тукашния български диалект”. [22]

 

По-рано за неотговарящите на действителността съобщения в Житието се говореше като за „грешки” на неговия автор, поради които се определяше за паметник без стойност като исторически извор. [23] Сега става явно, че не трябва да се говори за грешки, а за  т е н д е н ц и я, на която са подчинени съобщенията на житиеписеца и която има своята немаловажна историческа стойност. Това не значи, че грешки в паметника няма. Такива има. Така наследника на Борис авторът нарича Михаил, като очевидно разбира под това име Симеон. Колкото и да е бил образован, Хоматиан едва ли е знаел така добре българската история, че да говори за миналото на българския народ безпогрешно. Но от историческите грешки в Житието не могат да се правят някакви особени заключения, като това например, че образованият Хоматиан не можел да бъде негов автор. Трябва да отбележим, че и населението, което е слушало и чело написано-

 

 

19.

 

20.

 

21.

 

22.

 

23. A. Лескин пише за разглежданата „легенда”: „Sieist historisch wertlos.” — Grammatik der altbulgarischen Sprache, Heidelberg, 1919. Сравни от същия Zur Kritik der kürzeren Legende vom hl. Clemens, Archiv für slavische Philologie, III, 1878, с. 79—83.

 

90

 

 

го от него Климентово житие, вече не е знаело онези подробности, които са знаели Теофилактовите съвременници, и Хоматиан е могъл да си позволи и някои волности.

 

*  *  *

 

Домогването на Димитър Хоматиан да постави цяла България и съседните земи, над които някога се е простирала властта на българските царе и на българската Патриаршия, под егидата на Охридската архиепископия, която той оглавява, явствува напълно от кореспонденцията му. На първо място тук излиза неговото писмо-протест до сръбския църковен деец и книжовник св. Сава. който основава в 1219 г. сръбската автокефална църква, като я отделя от българската. В писмото-протест Хоматиан напада остро и дори невъздържано Сава за неговото „разколническо дело”. Писмото, изпратено през м. май на 1220 г., е известно с наслова [24]  „З а  е п а р х и и т е  и  о н е з и,  к о и т о  и з в ъ н  с в о и т е  г р а н и ц и  р ъ к о п о л а г а т  и л и  б и в а т  р ъ к о п о л а г а н и”, [25] Димитър Хоматиан го надписва със следния адрес: „Димитри, по божия милост архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България..., до пречестния между монасите и сина на великия жупан на Сърбия господин Сава благодат от бога и мир и поздрав в св. дух.” [26] Адресът е, разбира се, само една епистолярна форма в условността на епохата. В него още обаче е изразено и отношение към адресата. Хоматиан нарича себе си архиепископ на цяла България; адресатът обаче не е назован архиепископ на Сърбия, за какъвто вече се е обявил. За „архиепископа на цяла България” Сава е само монах — „пречестен между монасите”, наречен така в съгласие с епистолярната формула.

 

Димитър Хоматиан, обладател на голям писателски дар, не започва изложението си с обвинение, с атака. В началото на писмото си той извежда образа на монаха Сава, който е оставил богатство и родина, за да заживее възвишен духовен живот на Атон заедно с тамошните изпостници, които водят борба със сатаната. В това е било неговата слава — Сава се прочул надалеч със своя монашески живот.

 

 

24. Сравни Г. Острогорски, Писмо Димитрија Хоматијана св. Сави и одломак Хоматијановог писма патријарху Герману с Савином посвећењу — Светосавски сборник, кн. 2, Извори, Београд, 1939, с. 91—113.

 

25.

 

26.

 

91

 

 

Това е било по-рано. Честният монах по-късно се изменя. И Хоматиан използува цялото си красноречие, за да очертае живо промяната. „А какво се случи по-късно — говори той — не знаем какво да кажем. Отречена е славата и отхвърлено величието на гласовете, които се бяха понесли за тебе.” [27]

 

Хоматиан е обхванат от стихията на гнева и ненавистта, когато рисува образа на „разколника”. Той сипе обвинение след обвинение срещу него.

 

Любовта към отечеството го е заробила и грабнала от твърдините на Света Гора; той е отново в Сърбия; изпостникът се е превърнал в извършител и управител на земни работи; отхвърлил е всичко, което е зидал като монах; отдал се е на светската суета.

 

В тая суета се ражда желанието у Сава да заеме висш архиерейски пост: върнал се в отечеството си, провъзгласява се „величествено” за архиерей на Сърбия. [28] Хоматин съчетава по-нататък гнева си с аргументи, че провъзгласяването на Сава за архиепископ е незаконен акт. Главният му аргумент е положението, че Сърбия се намира в епархията на българския архиепископски престол; тя има епископ в Рас, когото ръкополага българският архиепископ. [29]

 

Засилвайки своята атака, Хоматиан иска от Сава да отстъпи От заетия си пост. Накрай стига и до заплаха — заплаха с отлъчване от църквата.

 

Мисля, че усилията на Димитър Хоматиан да утвърди Охридската архиепископия като църковен и духовен център на цяла България и на принадлежащите в едно или друго време към нея и особено към нейната църква съседни земи са очевидни. За тези усилия говори както Краткото житие на Климент Охридски, което излиза изпод неговото перо, така и писмото му до Сава да се откаже от претенцията си да стане архиепископ на Сърбия.

 

Писмото до Сава е датирано. Ако Краткото Климентово житие е плод на същите усилия, на които е плод и писмото на неговия автор до обявилия се самоволно за сръбски архиепископ йерарх, можем да определим твърде точно времето, в което е възникнало. Тъй като писмото до Сава е писано през май 1220 г., около това време ще е писано и Житието.

 

 

27.

 

28.  

 

29.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]