Люлка на старата и новата българска писменост
акад. Емил Георгиев
А. Прометеев огън за българите и славяните
1. Родина и народност на Кирило-Методиевата славянска писменост
II. Български особености на Кирило-Методиевия език
Доводите за българския характер на Кирило-Методиевия език са убедителни.
1. Най-характерните фонетични особености на Кирило-Методиевия език можем да намерим като характерни особености на българските говори: съответствията на праславянските консонантни групи tj и dj, ятът и неговите наследници, еровете или техните наследници и пр.
Само в българския език праславянските групи tj и dj са се развили в št и žd (щ и жд): бълг. свѣща, межда; руски
11
свеча, межа; сръбско-хърватски свећа, међа; словенски sveca, meja; чешки svíce, meze; полски świeca, miedza.
Старите глаголически паметници притежават срещу двата кирилски знака
Ѣ и 
една
буква —
. Ясно е, че Кирил и Методий са писали на такъв диалект, който не
прави разлика между звуковете Ѣ и
. Такъв диалект е българският между Солун и
Цариград. [1]
Употребата на двата ера, Ъ и Ь, в най-старите глаголически паметници като Зографското евангелие, където е спазена закономерността на твърда и мека сричка, характерна за български говори, [2] е друг повод за старобългарския характер на Кирило-Методиевата писменост.
Българският език е имал носови гласни: ѫ и
; носовият призвук по-късно
изчезва, но в Солунско и Костурско се запазва.
За
българския харктер на езика на Кирило-Методиевите текстове свидетелствуват
по-нататък наличието на звук ѕ (дз), който намира своето отражение в старите
паметници, глаголическата буква
, предаваща преди всичко южнославянски звук,
л–лабиално, групите xtort, xtolt и xort,
xolt и др.
2.
Морфологията на Кирило-Методиевия език също ни води към българския език. Тук
трябва да се имат предвид употребата на сложните прилагателни форми,
образуването на някои глаголни форми, включително и причастни форми и т. п.
Например образуването на бъдеще време с
има своя наследник в новобългарското
бъдеще време, образувано с ще, ща, докато в другите славянски езици сложното
бъдеще време се образува с наследника на праслав.
.
[3] Тук трябва да бъде
поменато началото на разлагането на инфинитивната форма в да и вербум финитум,
което се развива напълно в новобългарски език. Изобщо новобългарските форми на
думите водят исторически към формите на думите, които срещаме в паметниците на
най-ранната славянска писменост.
3.
Измежду синтактичните особености на най-ранния славянски книжовен език излиза на
първо място употребата на дателен притежателен вместо родителен за притежание.
Например в Азбучната молитва:
1. Това показа Л. Милетич в изследванията си на ред български диалекти, сравни и Archiv für slavische Philologie, XX, с. 581.
2. Това посочиха българските изследователи Б. Цонев и Л. Милетич в изследванията си на българските диалекти.
3. Освен в български бъдеще време с наследника на *chotj
ce
образува само още в сръбски език. Б. Цонев предполага, че в случая сръбският
език (изключва хърватски, където бъдеще сложно се образува с наследника на
)
е повлиян от българския, виж. Б. Цонев, История на българский език, I, София,
1940, с. 37.
12
Това е една особеност, която е намерила голямо развитие в българския език.
Например в народната песен: Развей, ветре, коню грива. Ръцете ми. И пр.
4. Основният речников фонд на Кирило-Методиевия език показва еднаквост или представя предшествуващ етап в развитието на основния речников фонд на българския език. Тук трябва да се вземат под внимание общността на думи и изрази в текстовете на Кирило-Методиевата школа и в българския език, лексикалните варианти, словообразуването, смисловите отсенки в паметниците на Кирило-Методиевата писменост и в българския език. Освен всичко това многото гръцки заемки в паметниците също ни водят към българските земи, съседствуващи със земите на Византия или влизащи дори в нея.
И така създаденият от Кирил и Методий славянски литературен език е явно старобългарски език. Назоваването на тоя език с други имена — старославянски или старочерковнославянски — не е правилно. Езикът на паметниците от епохата е жив, говорим език и е редно той да бъде назован с народностното му име, както се назовават всички езици. Названието „старославянски” не е подходящо, защото е неопределено: то може да създаде погрешната представа, че се отнася до някакъв общ на всички славянски народи език. Означението „старочерковнославянски” също е неподходящо. Касае се не за някакъв изкуствен език, създаден за черквата, а за езика на един народ. Освен това като книжовен език не е бил употребяван само за черковни нужди. Той е трябвало да служи на народа, на неговото развитие. Той ляга в основата на културата, която представя съставка на една по-висока форма на живот и подпомага нейното изграждане.