Историческата съдба на македонските българи
Д. Райков
 
9. Първи прояви на Българското възраждане в Македония
 

Много са историческите свидетелства, които безспорно и недвусмислено показват, че едни от първите, а по-късно и някои от най-ярките изяви на Българското възраждане най-напред възникват и се възпламеняват сред българите от Македония. И това става много преди появата на Българската екзархия, учредена след султанския ферман от февруари 1870 г., с който се признава българската църковна независимост.

Още през втората половина на XVII в. скопският книжар Кара-Трифун разпространява по българските земи книги, отпечатани със съдействието на Яков Крайков от София [1]. Първата печатна книга, написана на говорим народен български език е книгата на родения в Македония (Кичево) български книжовник Йоаким Кърчовски (ок. 1750 – ок. 1820) — ПОВЕСТ РАДИ СТРАШНОГО И ВТОРОГО ПРИШЕСТВИЯ ХРИСТОВА, написана, по израза на автора — „на простейший язык болгарской”. Тази книга е отпечатана през 1814 г. в Будапеща. На заглавната й страница е записано, че изданието е осъществено с финансовата помощ на хаджи Пецо от Щип, на хаджи Станко от Кратово и на Димитър Филипович от Крива паланка. Само две години по-късно, през 1816 г., пак в Будапеща, е отпечатано съчинението на друг български книжовник от Македония, Кирил Пейчинович (1771-1845) — ОГЛЕДАЛО, написано по израза и на този автор на „... препрострейшим и не книжным языком болгарским Долния Мисии”.

Особено внимание заслужават изявите на Българското възраждане в Солун и Солунско. Както е известно, Солун никога не е бил в пределите на българската държава. Но този оживен стопански и културен център играе важна роля в българската история. Векове наред градът упражнява силно влияние върху развитието на българската култура. За много български поколения от различни епохи Солун е светло име,

141

свързано преди всичко с живота и делото на братята Кирил и Методий, със създаването и разцвета на старобългарската писменост. Това име винаги ни връща към онези далечни времева, когато Средновековна България става родина на славянската писменост, а в източните и в западните български краища възникват книжовни школи и центрове.

По време на османското владичество на Балканския полуостров Солун продължава да играе важна роля в живота на българския народ. Тази роля силно нараства по време на Българското възраждане. И това е напълно естествено. Благоприятното положение на Солун определя и неговата ведуша роля в стопанското и духовното развитие на обширни области на Балканския полуостров. Въпреки изкуствените ограничения, налагани от турската вовенно-феодална система, общественоикономическото развитие неумолимо следва своя път. Разорени селяни търсят в големия град препитание като занаятчии, като строителни или общи работници. В продължение на една вековна традиция Солун запазва ролята си на оживен търговски център. За това безспорно помага и географското положение на града, разположен сред богати райони с развито земеделие и скотовъдство. А удобния Солунски залив прави неговото пристанище търсено и предпочитано от много търговци от Средиземноморския басейн.

Историческите свидетелства показват, че към края на XVIII и през първите десетилетия на XIX в. в Солун чувствително се увеличава притокът на българско население от вътрешността на Балканския полуостров. Този процес е свързан както с икономическото развитие, така и със съществуващата несигурност за живота и имота на поробеното българско население. Това са годините когато в балканските владения на Османската империя вилнеят кърджалии и еничари. В Солун търсят убежище не само селяни от близката околност. Подгонени от разбойническите нападения, в града започват да се заселват и значителни български групи от вътрешността на полуострова. Заедно с това, компактното българско население, което от векове обитава обширни райони около Солун, търси подкрепа и защита от българската общност в града. От своя страна то оказва значително влияние за формирането и укрепването на националното съзнание и самочувствието на солунските българи.

142

Заглавната страница на книгата на Кирил Пейчинович „Огледало”, Будапеща, 1816 г.
Заглавната страница на книгата на Кирил Пейчинович „Огледало”, Будапеща, 1816 г.

143

През 1839 г. немският учен А. Гризебах, професор в Гъотингенския университет предприема пътешествие из земите на Балканския полуостров. „На 24 юни — пише Гризебах, — в 6 часа сутринта тръгнах от Солун и с четириконна кола ударих по пътя за Воден. Небето беше ясно и горещината доста ярка още в този ранен час. Пред Вардар капия срещнахме множество селяни в българска носия, които идеха в града да продават своите произведения. От Солун на запад вече не се слуша гръцки език, защото оттук до албанските гранични планини живеят българи” [2]. Що се отнася до населението на изток от Солун, особено важни са сведенията, оставени от Атанаси Стагирски, родом от Халкидика, професор по гръцки език във Виена в началото на XIX в. През 1819 г. Атанаси Стагирски пише: „По източните крайбрежия на Македония, още се срещат паланки, села, планини и други такива с български имена: Извор, Стан, Ново село и др. Запазени са и няколко речи и песни на гръцки език, съдържащи български имена, както и някои имена на староседелци българи. Сега там няма жива душа българска, както ги има в Солун и другаде... От това прочее се вижда, че и тука е имало български жители, но те били принудени от (великата) църква и местните условия да се погърчат, защото те нямали нито свещеници, нито църковни книги на свой език” [3].

Будните и предприемчиви български занаятчии в Солун се обособяват в устойчива българска общност. Те поддържат редовни връзки с родните си села и градове от вътрешността. Шивашкият еснаф в Солун отрано изявява българския си характер. Още през 1817 г. еснафът си съставя на български език дарителен поменик (ПАМЕТНИЦА ИЛИ СПОМЕНИЦА НА ЖИВИ И НА МЕРТВИ) [4]. През 1841 г. поменикът е преписан с гръцки букви за улеснение на гръцките свещеници, които не можели да четат български. [5] Постоянните връзки с атонските манастири и по-специално връзките със Зографския и Хилендарския манастир — ето другия съществен фактор, който определя ролята на Солун в Българското възраждане. Солунските българи изпитват непосредственото влияние на едни от най-изтъкнатите народни будители от онова време. Солун е посещаван от зографския архимандрит Антим Ризов от Струмица, от народния трибун Йордан Хаджиконстантинов — Джинот от Велес. В Солун идва също така и Стоян Стоянов Михайловски — бъдещият Иларион Макариополски (1812-1875). В Солун и в Солунско живее и работи талантливият Зографски монах Павел Божигробски, родом от с. Кониково, Ениджевардарско.

144

Монахът Исая, духовник от руски произход, е първият известен славянски учител в Солун. В неговото килийно училище, през 1833-1835 г. се обучават 16 деца на майстори от шивашки еснаф. [6]

Освен стопанско средище, по онова време, Солун е и един от най-преките пъттца, чрез които по българските земи проникват идеите на Гръцкото и на Западноевропейското възраждане. Известно е, че Гръцкото възраждане, което предхожда нашето и което протича при сравнително по-благоприятна обстановка, оказва положително влияние върху дейците на Българското възраждане. Това влияние, започнало най-напред в училищата, после се проявява и в другите области на духовния живот. И което е особено важно — от примера на гръцките възрожденци и хуманисти, значителна част от българските възрожденци се учат на патриотизъм. „И Фотинов, и Райно Попович, и Христаки Павлович, и Неофит Рилски — пише Иван Шишманов, — бяха въпреки своето елинофилство големи патриоти. Такива станаха и техните ученици.” [7] А в едно писмо до Васил Априлов от 15 юни 1841 г. Иван Селемински пише: „Възхищава се човек на гръцкия патриотизъм. Техният ентусиазъм е безграничен.” [8]

Дело на македонските българи е и първата българска печатница в Османската империя. Тя е открита през 1838 г. в Солун от Теодосий Синаитски, родом от Дойран. По-подробното осветляване на това събитие се определя от важността и значението му в историята на Българското възраждане.

През 30-те години на XIX в. нуждата от български печатници в Османската империя започва да се чувства твърде осезателно. На преден план изникват потребностите на българските училища, чийто брой непрекъснато расте. През онези години значително се увеличава и броят на българските автори. А отпечатването на оригинални или преводни български издания в чужбина, свързаните с това технически и финансови трудности и пренасянето на отпечатаните книги на големи разстояния, практически не позволяват да се използват богатите възможности на книгопечатането. Наред с това турските власти са крайно подозрителни към всякаква печатна продукция, внасяна в империята от чужбина.

През 30-те години на миналия век идеята за отваряне на българска печатница в Османската империя вече сериозно занимава дейците на Българското възраждане. Тази задача става първостепенна. Веднага след откриването на Габровското училище през 1835 г., Васил Априлов (1789-1847) и Николай Палаузов (1776-1853) правят постъпки да бъде открита и българ-

145

ска печатница в Габрово. Този опит обаче не дава резултат. През 1837 г. българите в Одеса се обръщат към Стефан Богориди (1775-1859) с молба да издейства разрешение от турското правителство за откриване на българска печатница. По-късно с молба към Стефан Богориди се обръща и Неофит Бозвели (1785-1848). Усилия в тази насока полагат също Неофит Рилски (1793-1881) още като учител в Габрово през 1835-1837 г., Райно Попович (1773-1858) като учител в Копривщица през 1837-1839 г., както и други дейци на Българското възраждане. [9]

Ето в такава обстановка, в отговор на една назряла първостепенна общонародна нужда, през 1838 г. Теодосий Синаитски (втората половина на XVIII в. — 1843) открива в Солун първата българска печатница.

Хаджи Теодосий е роден в Дойран. Името Дойран е турско. Старото българско име на града е Полянин (Полин). Този край още през средните векове е заселен с компактно българско население. В дойранската църква „Свети Илия” е открит надгробен камък с гръцки и старобългарски надписи от 1361 г. [10] Полянската епископия се споменава още през първите години на османското владичество. Българското население тук запазва народностните си традиции и българското си съзнание. И никак не е случайно, че именно в този край се разпалват едни от първите искри на Българското възраждане.

Бащата на хаджи Теодосий — Гого — се преселва в Дойран от околните села. Не е известно точно през коя година, но хаджи Теодосий е роден към средата на втората половина на XVIII в. Бащата изпраща любознателното момче да се учи в Цариград. След смъртта на баща си Теохар (такова е светското име на хаджи Теодосий) се завръща и става свещеник в родния си град. „Когато се завърнал в родното си отечество, — пише А. Шопов, — знаел гръцки по-добре от владиката.” [11] По-късно в продължение на няколко години хаджи Теодосий обикаля Северна и Западна Македония и посещава села, градове и манастири в Скопско, Велешко и Охридско. Оттогава води началото си познанството му с Кирил Пейчинович [12], който през онези години е игумен на Лешочкия манастир, Тетовско. Към 1827-1828 г. поп Теохар заминава за Синайския манастир. Там приема монашеското име Теодосий. Неспокойният и високообразован за времето си монах превежда молитви от гръцки на славянски и често извършва църковната служба на църковнославянски език. Хаджи Теодосий престоява в Синайския манастир около четири години. През това време той посещава и Ерусалим. Към края на престоя си в Синай, хаджи Теодосий е ръкоположен в сан архимандрит.

146

През 1831 г. по настояване на българската махала в града, солунската църква „Св. Мина” се обръща към Синайския манастир с молба да изпрати хаджи Теодосий за свещеник в Солун. Главният мотив на молбата е, че той може да извършва църковната служба на славянски език. В Солун хаджи Теодосий заживява отблизо с вълненията и болките на тамошните българи. Среща се отново с Кирил Пейчинович и с други родолюбиви българи. Специално внимание заслужават връзките, които хаджи Теодосий установява с даскал Камче. Родом от с. Курешница, Тиквешко, даскал Камче е учител в българското село Ватоша. Будният даскал посещава често Солун и атонските манастири. Той се интересува особено много от запазените в селата и в близките манастири стари славянски ръкописи. Хаджи Теодосий насърчава и подпомага даскал Камче да създаде българска печатница в с. Ватоша. Няма съмнение, че важна роля в тази стъпка играят не само родолюбието и високата образованост на хаджи Теодосий, но и богатите му впечатления от живота в Цариград и в други важни центрове в империята. Печатницата на даскал Камче била открита и работила около една година. В нея са отпечатвани икони-щампи и малки книжки. За тази печатница пишат и английските пътешественички Макензи и Ърби. [13] По време на обиколката си из Македония през 1863 г. те узнали, че преди години във Велес (вместо Ватоша) имало българска печатница. Печатницата в с. Ватоша била закрита по заповед на гръцкия владика в Струмица. Някои съвременници свидетелстват, че след заповедта на владиката, даскал Камче пренесъл печатарската машина и буквите в Солун. Там те по-късно послужили като основа за новата печатница на хаджи Теодосий.

Как все пак хаджи Теодосий е успял да издейства разрешение, което дотогава така упорито е отказвано от турските държавни и от гръцките духовни власти? Въпросът е много интересен и неговото разглеждане показва мъдростта, такта и находчивостта, проявени от хаджи Теодосий. Той умело използва положението си на служител (архимандрит) на Синайския (гръцки) манастир пред солунския митрополит Мелетий. Хаджи Теодосий противопоставя убедителни аргументи на всички възражения. Намира изход и по трудните финансови въпроси — в началото е била нужна една сума от 5000 до 20 000 гроша. В края на краищата митрополит Мелетий отстъпва и издейства разрешение от Цариградската патриаршия. В писмото си до Райно Попович от 20.ХII.1838 г. Неофит Рилски изрично споменава за това съдействие на со-

147

Солун. Общ изглед
Солун. Общ изглед

148&149

лунския митрополит. [14] Не е известно точно кога хаджи Теодосий получава разрешението. Знае се обаче, че през 1838 г. солунската печатница вече отпечатва първата си книга.

Какви книги отпечатва българската печатница в Солун? Какво характеризира изданията на хаджи Теодосий?

Първата книга, отпечатана в хаджи Теодосиевата печатница през 1838 г. е озаглавена НАЧАЛНОЕ УЧЕНИЕ С МОЛИТВИ УТРЕНИЯ СЛАВЯНО-БОЛГАРСКИ И ГРЕЧЕСКИ. Този молитвеник може да служи едновременно и като български буквар. Навярно с много неща е трябвало да се съобразява хаджи Теодосий при съставянето му. Но фактът, че още с първото си издание той всъщност дава на младото поколение езиково ръководство по български език, говори най-красноречиво за подбудите и за целите, които са го ръководили при неговата подготовка.

КРАТКО ОПИСАНИЕ НА СВЕТОГОРСКИТЕ МАНАСТИРИ е втората известна книга, отпечатана в солунската печатница през февруари 1839 г. фактически това е пътеводител за атонските манастири. Интересът към него сред многобройните поклонници е голям. Това налага твърде скоро да се пристъпи към второто издание на ОПИСАНИЕТО. А през 1846 г. другият пионер на българското книгопечатане — Никола Карастоянов — преиздава в Самоков ОПИСАНИЕТО на говорим български език (самоковски говор). Никола Карастоянов определя своето издание като трето. Описанието съдържа кратки данни за атонските манастири. Посочени са имената на манастирските черкви и на ктиторите. Дават се също така и някои сведения, характерни за всеки манастир. Най-много място е отделено на Зографския манастир (4 страници, 63 реда). И което е особено важно — описанието на всички манастири е направено на църковнославянски, а само на Зографския — на простонароден български език. Това дава основание на Марин Дринов да допусне, че книгата е била преведена от гръцки на църковнославянски език. Ръкописът по всяка вероятност е престоял доста години и едва след откриването на печатницата в Солун хаджи Теодосий и зографските монаси се договорили да го отпечатат в книга. Водени от родолюбиви подбуди, те разширили значително описанието на Зографския манастир на говорим български език. [15] Интересна съдба има това скромно издание на хаджи Теодосий. Руски поклонници отнасят книгата от Света гора в Петербург. Един екземпляр от нея попада в библиотеката на княз П.Н. Вяземски. През 1877 г. под председателството на Вяземски е основано „Общество любителей древней письмености”. Дружеството си поставя

150

Заглавната страница на Кратко описание на светогорските манастири. Солун, 1839 г.
Заглавната страница на Кратко описание на светогорските манастири. Солун, 1839 г.

151

главна задача да издава стари руски и други славянски ръкописи. То започнало дейността си с едно фототипно издание на хаджи Теодосиевото ОПИСАНИЕ НА СВЕТОГОРСКИТЕ МАНАСТИРИ. В протокола, с който било прието това решение, се подчертава, че на книгата се дава предимство, тъй като тя била отпечатана в родния град на славянските първоучители. На второ място се сочи, че книгата е библиографска редкост. За този случай разказва Марин Дринов. Той дава и първите, сравнително по-пълни сведения за това издание на хаджи Теодосий. [16] Впрочем Дринов съобщава, че дружеството по-късно обнародва и няколко писмени паметника на старобългарската книжнина, между които и Симеоновия сборник по преписа, направен през 1073 г. за киевския княз Светослав. [17]

През 1839 г. в солунската печатница била отпечатана книгата „СЛУЖЕНИЕ ЕВРЕЙСКО...”, преведена от влашки и гръцки. Преводът е направен от прилепския български учител Георги Самуркаш и от неговия ученик Натанаил Стоянович и е, както се сочи в самото издание — „... во простий и краткый язык болгарский к разумению простому народу”. [18]

Особено ценно е четвъртото издание на хаджи Теодосиевата печатница. Това е книгата на Кирил Пейчинович УТЕШЕНИЕ ГРЕШНЫМ, отпечатана през 1840 г. В нея е поместено предисловие от хаджи Теодосий. От предисловието може да се почерпят важни сведения, както за личността и възгледите на автора, така и за историята на печатницата. Преди всичко хаджи Теодосий подчертава, че книгата е написана „...на прости язык болгарский Долния Миссии, Скопский и Тетовский”. [19] По-нататък той отдава заслужена почит на Кирил Пейчинович, на неговата неуморна дейност като учител и книжовник. Тази книга по най-безспорен начин показва непосредственото сътрудничество и идейната близост между хаджи Теодосий и Кирил Пейчинович.

През 1841 г. хаджи Теодосий отпечатва нова книга под наслов КНИГА ЗА НАУЧЕНИЕ ТРИХ ЯЗЫКОВ: СЛАВЯНО-БОЛГАРСКИЙ И ГРЕЧЕСКИ И КАРАМАНЛИЦКОЙ. Книгата съдържа кратки поучителни текстове, изложени на трите говорими езика (български, гръцки и караманлийски, т.е. турски). Текстът на всеки език е подреден в отделна колона. Очевидно това издание е продиктувано от нуждата да се подпомогнат засилващите се търговски, занаятчийски и други контакти между българи, гърци и турци. През тези години подобни причини са подтикнали навярно и Неофит Рилски да състави гръцко-български словар.

Солунската печатница работи около 4 години. Към края

152

Печат на Българската църковна община в Солун
Печат на Българската църковна община в Солун

153

на 1838 или в началото на 1839 г. печатницата бива унищожена от пожар. С моралната и материалната помощ, на Кирил Пейчинович, хаджи Теодосий бързо я възстановява. Към края на 1842 или в началото на 1843 г. печатницата е опожарена повторно. Някои автори твърдят, че и при двата случая, пожарите са избухнали не без участието на заинтересовани среди в Солун. По всичко изглежда, че след втория пожар хаджи Теодосий не е в състояние да възстанови печатницата. Той се оттегля в Дойран, като се установява да живее във воденицата на синовете си край града. През една зимна нощ пада голям сняг. Хаджи Теодосий е сам. Под тежестта на снега покривът на воденицата се срутва. На другия ден синовете намират баща си още жив, но тежко контузен. След няколко дни, някъде през март 1843 г., хаджи Теодосий Синаитски умира.

След посещението си в Солун през 1845 г., на което ще се спрем в следващата глава, руският учен Виктор Григорович пише за останки от славянска печатница, разрушена от пожар. „Эта типография, — допълва Григорович, — основана природным болгарина Феодосием, архимандритом Синайским.” [20]

За хората се съди по делата им. А делото на хаджи Теодосий Синаитски може да бъде оценено само със строгите и точни мерки на българската история от времето на Възраждането. С пълно основание Марин Дринов нарича Теодосий Синаитски „... баща на българското книгопечатане.” [21] „Хаджи Теодосий, — продължава Дринов — не е бил само прост печатар, но и книгоиздавач, та че и списател, той сам се е грижел да избира книги за обнародване в своята печатница, па някои от тия книги е придружавал със свои забележки, предисловия.” [22] А ето как, значително по-късно, Иван Снегаров преценява подбудите на хаджи Теодосий да открие печатница: „Очевидно хаджи Теодосий започнал печатарството с въодушевление и вяра в светлата бъднина на българския народ. Никакви търговски сметки не са го движели...” [23] Теодосий Синаитски не само полага началото на българското книгопечатене. Негова е историческата заслуга, че още с първите си стъпки българското книгопечатане се развива в духа на главните потребности на времето. Преди всичко неговите книги са отпечатани на говорим български език. Последователно, методично и страстно той се бори за утвърждаването на народния български език на страниците на всички издания, отпечатани в солунската печатница. По образното сравнение на хаджи Теодосий народната душа е заключена съкровищница. Само ключ от желязо и стомана може да отключи тази съкровищница. Това не би мо-

154

гъл да стори ключ от злато или сребро. Простонародният български език — това е ключът от желязо и стомана, а църковнославянският е ключ от злато и сребро. „Ево ключ, — пише хаджи Теодосий, — что отворует сердцето ваше, не с ключ от злато или сребро, но ключ от желязо и чилик, что да не се вии, оти среброто и златото ест меко и се вие скоро, но желязото со чилик не се вие.” [24] Това сравнение ще даде по-късно повод на Боян Пенев да го определи като „... една твърде интересна характеристика на българския народен език — една характеристика, която би хрумнала само на един поет, който дълбоко се е сродил с духа на нашия език. Помня — продължава Боян Пенев — как се възхищаваше от тази характеристика покойният Пенчо Славейков.” [25]

На радетелите за българска църковна независимост хаджи Теодосий поднесе своя сборник „Молитви Утрения Славяно-болгарскии и гречески”. Българските занаятчии и търговци, както и младата българска интелигенция получават от него триезичния разговорник. И което е особено важно — изданията на хаджи Теодосий се разпространяват по всички български краища в Османската империя. Те излизат и извън нейните предели. За солунската печатница още през 1841 г. Васил Априлов пише: „Ныне болгаре заводят в Солуни свою собственую типографию для печатания церковных и светских книг.” [26] А както вече стана дума, на Описанието на светогорските манастири по-късно в Петербург е направено самостоятелно фототипно издание.

Но заслугите на Теодосий Синаитски далеч не се изчерпват само с посоченото. Откриването на солунската печатница като че ли отприщва някакъв бент. Тя дава подтик за отваряне на български печатници в Цариград, а сетне и в други градове. „И така — уаключава Марин Дринов, на същий град, откъде в старо време изниква словенското просвещение, е било речено да стане в наший век и люлката на българското книгопечатане.” [27]


[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане. С., 1959, с. 58-60.

2. Цитирано по — Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 234.

3. Пак там, с. 212.

4. Снегаров, Иван. Солун в българската духовна култура. С., 1937, с. 27.

155
 

5. Иванов, Йордан. Български старини из Македония. С., 1970, с.189.

6. Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура..., с. 27.

7. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. I., 1965, с. 54.

8. Пак там, с. 55.

9. Балабанов, Димитриев, М. Писма по народното пробуждане. Две български типографии в Солун и Самоков. В: Периодическо списание. С., кн. 32 и 33.

10. Иванов, Йордан. Български старини из Македония... с. 199.

11. Шопов, А. Из новата история на българите в Турция. Пловдив, 1895, с. 5.

12. Кирил Пейчинович, български книжовник от времето на Възраждането. Бил е монах в Хилендарския манастир, а по-късно е игумен в Лешочкия манастир край Тетово. За повече подробности — вж.: Стоилов, Антон П. Български книжовници от Македония. Т. I. С., 1922, 16-19.

13. За пътуванията на Джорджина Макензи и Аделина Ърби из славянските провинции на Европейска Турция — вж. глава ХVII-та на настоящото издание.

14. Шопов, А. Първа българска печатница в Солун. — ПСп., 1890, № 34, с. 498.

15. Дринов, Марин. Избрани съчинения. Т. II. С., 1971, с. 392.

16. Дринов, Марин. Избрани съчинения. Т. II. С., 1971, 389-395.

17. Повече подробности за Симеоновия-Светославов сборник — вж. Руски проучвания през XIX в. върху Светославовия сборник от 1073 г. и посочената там библиография - В: Райков, Д. Българите и България в чуждестранната книжнина. С., 1989, 299-318.

18. Жизнеописание митрополита Охридскаго и Пловдивскаго Натанаила (Автобиографични бележки). — СбНУ, 1909, кн. 25, 1-77.

19. Теодосий Синаитски. Предисловието към „Утешение Грешным”. Солун, 1840, с. 4.

20. Григорович, Виктор. Очерк за пътешествие по Европейска Турция, фототипно издание. С., 1978, с. 88.

21. Дринов, Марин. Избрани съчинения. Т. II... с. 384.

22. Пак там, с. 386.

23. Снегаров, Иван. Първата българска печатница. — Македонски преглед. XI. 1939, № 3-4, с. 39.

24. Теодосий Синаитски. Предисловието към Утешение... с. 5.

25. Пенев, Боян. История на новата българска литература. Т. Ш. С., 1933, 387-388.

26. Априлов, Васил. Денница новоболгарского образования. Частъ первая. Одесса, 1841, с. 73.

27. Дринов, Марин. Избрани съчинения. Т. II... с. 384.