7. Македонски мотиви в изследванията на Юрий Венелин
През 1829 г. в печатницата на Московския университет е отпечатана книгата на Юрий Иванович Венелин (1802-1839) ДРЕВНИЕ И НЫНЕШНИЕ БОЛГАРЕ В ПОЛИТИЧЕСКОМ, НАРОДОПИСНОМ, ИСТОРИЧЕСКОМ И РЕЛИГИОЗНОМ ИХ ОТНОШЕНИИ К РОССИЯНАМ. (Историко-критическия изыскания Юрия Венелина.) Том I.
Справедливо е още в началото да се посочи, че в научните си дирения Венелин черпи сведения от множество и най-разнообразни исторически свидетелства. Освен славянските езици, авторът владее и умело ползва старогръцки и латински, както и основните европейски езици. От ранна възраст любознателният изследовател трупа солидни знания, прави ценни извадки от съчиненията на старогръцки и римски историци и хронисти, запознава се с творчеството на изтъкнати учени — познавачи на европейското и руското средновековие.
Юрий Венелин заема централно място сред руските българисти от първите десетилетия на ХIХ в. Времето, когато се появява книгата му СТАРИТЕ И СЕГАШНИТЕ БЪЛГАРИ бележи само началото на един по-продължителен процес в руските българистични издирвания. И ако Венелин не е първи — нито сред руските, нито сред европейските автори, в чиито съчинения се съдържат сведения за българите, то безспорно е, че именно той е първият руски автор, който посвещава едно специално изследване върху българското историческо минало и върху положението на българския народ в условията на турското робство. Венелин не пише за българите между другото. Книгата СТАРИТЕ И СЕГАШНИТЕ БЪЛГАРИ е първото сред руските издания, посветено изцяло на историческата съдба на българския народ. Той озаглавява съчинението си СТАРИТЕ И СЕГАШНИТЕ БЪЛГАРИ (Древние и нынешние болгаре...). Но авторът не започва изследването си
112
със „старите” българи. Уводната глава, която обхваща първите 25 страници на труда е посветена на „сегашните” българи. „Преди да почнем да разглеждаме историческата съдба на българите — така Венелин започва изложението си, — длъжни сме да се запознаем накратко с тяхното днешно състояние, а след това да ги проследим в древността” [1].
В тази част на книгата си Венелин най-напред сочи, че „Сегашните българи са славянско племе, от един род с всички останали славяни: руси, поляци, чехи, хървати, словенци, сърби и пр” [2]. Авторът се спира подробно и на въпроса — къде, по кои земи са заселени българите? „Селищата на българите, — отговаря той, — като изключим колониите им в Южна Русия, се намират в Турската империя. Мъчнотията и безгрижието са били причина досега да не можем да имаме пълни и верни, както статистически, така и етнографски сведения за тая държава” [3]. След като отхвърля някои, явно несъстоятелни твърдения за числеността и за земите, на които са заселени българите, Венелин продължава: „Сега, според верни известия, ако се разгледа народонаселението на всяка турска област отделно (става дума за областите на тогавашна Европейска Турция, б. а.) где се окажат следните положителни данни:
Населението на България (Северна България, б. а.) се състои: главното — от българи; второстепенното — от турци, власи и гърци;Населението на Румелия (Тракия, б. а.) се състои: главното — от българи; второстепенното — от турци, гърци и пр.;
Населението на Македония се състои: коренното — от българи; второстепенното — от турци и гърци;
Населението на Албания се състои: главното — от скипетари (албанци, арнаути); второстепенното — от българи;
Населението на Тесалия се състои от власи (куцо-бласи, цинцари, б. а.), българи, турци, гърци [4].
Венелин отделя специално внимание на проблемите на Българската църква. В самостоятелен раздел, озаглавен „Българска йерархия” авторът проследява възникването и историческото развитие на Българската църква. „Когато българската държава бе самостоятелна — пише той, — българската йерархия се намираше под управлението на собствен патриарх, който пребиваваше ту в Доростол или Дръстър (Силистра), ту в Охрид или Ахрида в Македония, или в Търново, т.е. съобразно политическите обстоятелства. Той управляваше своето паство независимо от патриарсите на Източната империя (Византия, б. а.). Затова и цялата му йерархия може да се смята за особена църква, т.е. с българско или славянско113
богослужение, за българска, при все че тя със своите догми и обреди по нищо не се отличаваше от гръцката (Източноправославната църква, б. а.).” [5] Малко по-нататък авторът продължава: „... българските архипастири, които пребиваваха в град Търново, се именуваха „патриарси търновски и на цяла България”; а охридският архиепископ се наричаше „архиепископ охридски, на първа Юстиниана и на цяла България” [6].
В този раздел на книгата се съдържат известия за епархиите в Европейска Турция, населени изцяло или предимно с българско население. При това Венелин изрично отбелязва, че поради липса на подробни сведения е трудно да се посочат точни данни за всички епархии в Европейска Турция. Според него по-главните епархии, населени с българско население са следните:
— „митрополит в Търново, титулуван и екзарх на цяла България;
— митрополит или архиепископ във Варна;
— архиепископ в Силистра;
— архиепископ в Триядица, т.е., София;
— ловечки епископ, в Ловеч или Ловица, зависим от търновския екзарх;
— самоковски (в Самоков) — (зависим) от софийския;
— митрополит в Скопие;
— архиепископ или митрополит в Солун;
— архиепископ в Костур;
— епископ във Велес, зависим от солунския;
— епископ в Кюстендил и пр.По-рано имаше архиепископски катедри във Видин и Охрид, но сега изглежда са закрити от Портата” [7].
През 1849 г., със средства на българския възрожденец И. Н. Денкоглу [8], в Москва е издадено Венелиновото съчинение КРИТИЧЕСКИЯ ИЗСЛЕДОВАНИЯ ОБ ИСТОРИИ БОЛГАР. [9] Това си изследване Венелин не успява да издаде сам. То се появява 10 години след смъртта му и фактически е продължение на първия том на СТАРИТЕ И СЕГАШНИТЕ БЪЛГАРИ. В него авторът проследява българската история от създаването на Първата българска държава до завладяването на България от киевския княз Светослов през 968 г. [10]В това си съчинение Венелин разглежда обстойно и такива важни въпроси от българската история и българското кул-
114
Юрий Венелин115
турно наследство като покръстването на България, създаването на славянската писменост и появата на първите преводи на светото писание на славянски език. При това той прави опит критично да анализира писаното от други автори в тази област. Венелин отбелязва още в началните страници на раздела ПОКРЪСТВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ, че това събитие е отразено във византийските хроники. Покръстването на България не остава извън погледа и на първия руски летописец Нестор [11], който отбелязва, че „В лето 6375-6-7 (т.е. в 867-8-9 г.), крещена быстъ земля Болгарская” [12].
Значително по-подробно авторът се спира на въпроса за първите преводи на светото писание от гръцки на славянски език. Специално внимание заслужава, онова, което той пише за становището на чешкия славист Йосиф Добровски [13] по този въпрос. Според Добровски първите славянски преводи на светото писание са направени от гръцки на някакво общо южнославянско наречие, което той определя като българско — сръбско — македонско наречие. Най-напред Венелин оспорва твърдението на чешкия учен, че може да съществува общ, единен сърбо-българо-македонски език. Според него сръбският и българският са два различни езика, защото, „... българите винаги са били българи, а сърбите — сърби” [14]. Ето защо, заключава Венелин, думата „сърбо” тук не бива да се намесва [15]. „И така, — продължава авторът, — остава ни „българо-македонско”. Но нима това последното (наречие б. а.) означава някакъв нов език или наречие? — Не, Македония е названието на самата страна, а нейните жители са българи, които могат да се наричат македонци, защото населяват Македония. Ето защо македонско означава българско. В нашия случай, съобразно изискванията на който трябва да се посочи името на търсеното славянско наречие измежду общия славянски език, е достатъчно да се определи само едно — българското” [16].
Що се отнася до пътищата, по които се разпространяват първите славянски преводи на богослужебните книги Добровски твърди: „Славянските църковни книги са преминали не от Моравия към България, а обратно — чрез Кирил и Методий от България към Моравия, а после също така от Българи и Сърбия в Русия” [17]. По този повод Венелин изтъква: „И така, Кирил и Методий са превели светото писание не на някакъв друг език, а на български, именно на български; или, което е едно и също — на църковния език, който и сега се използва в Ру-
116
Заглавната страница на „Древние и нынешние болгаре”117
сия, Унгария, Сърбия, Далмация и в самата България, това е български език, мъртъв в другите страни, но жив и народен език все още и сега в България” [18]. Какви са някои от основанията, които според Венелин подкрепят това твърдение?
„ — Българите — пише Венелин — са приели християнската вяра първи измежду славянските племена в Източноправославно вероизповедание...— Самото покръстване на независимите българи е предхождало, например, покръстването на сърбите... с няколко десетилетия.
— Сърбия тогава не съществува като отделна държава: тя е била област на българската държава и е покръстена последствие благодарение старанията на българското християнско правителство...
— Съвсем справедливо говори почтения Добровски, че светото писание, т.е. църковните книги са преминали не от Моравия към България, а обратно — от България в Моравия..., а после също така от България в Русия. Думата „и Сърбия” тук е излишна, защото за Сърбия не може да се каже това, което може да се каже за България” [19].
Пределно ясно е становището на Юрий Венелин, че Кирил и Методий са направили първите славянски преводи на богослужебните книги от гръцки на църковнославянски език, който според него е тъждествен със старобългарския език. Именно в това твърдение се заключава и същественият принос на руския учен при осветляването на една важна страница от историята на възникването и първите стъпки на славянската писменост. При това, Венелин оспорва по най-категоричен начин твърденията дори на такъв учен като Йосиф Добровски, учен, който се ползва с безспорен авторитет и уважение.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Венелин, Юрий. Древние и нынешние болгаре..., Москва, 1829, с. 1.
2. Венелин, Юрий. Избрани страници. Под редакцията на Петър Динеков. Второ допълнено издание. С., 1942, с. 28.
8. Денкоглу, Иван Николов (1781-1861), български преселник в Русия, изявява се като горещ патриот, подпомага активно българско-
118
то просветно дело в годините на Възраждането. Учредява специален стипендиантски фонд за българските студенти в Московския университет, подпомага Габровското училище, завещава големи суми на софийските училища, черкви и др.
9. Критическия изследования об истории Болгар, Ю. И. Венелина, с прихода Болгар на фракийский полуостров до 968 года, или покорения Болгарии Великим Князем Русским, Святославом. Издание на иждивении Болгарина И. Н. Денкоглу. Москва, 1849, с. 10+342+VI.
10. За походите на руския княз Светослав, вж. бел. 19, в глава III, на настоящото издание.
11. Нестор, първи руски летописец, роден вероятно към 1056 г. и на 17 годишна възраст постъпва като монах в Киевопечорския манастир. Пълно и авторитетно изследване на летописното наследство на Нестор прави немският историк Август Лудвиг Шлъоцер (1735-1809), автор на тритомното съчинение НЕСТОР. РУССКИЯ ЛЕТОПИСИ НА ДРЕВНЕСЛАВЯНСКОМ ЯЗЫКЕ, издадено в Петербург през периода 1809-1819 г. Несторовият летопис започва от времето на потопа и описва събитията до 1096 г. или, както твърди Шлъоцер, което е твърде вероятно, ако руският летописец е бил жив — до 1116 г.
12. Венелин, Юрий. Критическия изследования об истории Болгар. М., 1848, с. 41.
13. Йосиф Добровски е виден чешки славист, изтъкнат представител на Чешкото възраждане в края на XVIII и началото на XIX в., човек с богати и разностранни познания, с основание признат за родоначалник на славянската филология като самостоятелна наука.Той създава научните основи на граматиката на славянските езици, като съсредоточава вниманието си преди всичко върху граматиката на църковнославянския език. За творческото наследство на Йосиф Добробски, вж. Ягич, И. В. История славянской филологии. СПб.,1910, с.с. 103, 100-137.
14. Венелин, Юрий. Критическия изследования..., с. 65.
17. Добровски, Йосиф. Кирил и Методий, словенские первоучители. Историко-критическое изследование. М., 1825, с. 110.