2. Охридската архиепископия
Охрид, старата Ахрида, от дълбока древност е център на икономическия и духовния живот на обширна област в западната част на Балканския полуостров. През града преминава Via Egnatia — главен римски път, който векове наред свързва Рим със Солун, Цариград и Мала Азия.
Охрид се нарежда и сред първите средища на християнската църква на Балканите. Християнството прониква и се разпространява из балканските владения на Римската империя още през първите векове на новата ера. Известно е, че апостол Павел отправя лично послание до първите християни в Солун. Той основава и християнска община в гр. Верия (Бер, Верея, Караферия, днес — гр. Вергия). [1] Охридската епархия вероятно възниква през IV в. За това свидетелства участието на охридския епископ Зосема в църковния събор против арианите, проведен през 343 г. в Сердика (София). Укрепването и значителното разширяване на Охридската архиепископия обикновено се свързва с името на император Юстиниан I (527—565). „Със съгласието на всички главни първосвещеници или патриарси — пише по този повод Марин Дринов, — Юстиниан учреди в този град ново архиепископство, на което подчини епархиите: Дакия (mediterranea et Ripensis), Втора Мизия, Дардания, Превалитана, Македония и една част от Панония. На новопоставения първоюстиниански архиепископ се даде право да има най-висока духовна власт в поменатите области, да поставя в тамошните епархии епископи и митрополити, а сам да се избира от събора на митрополитите си и да няма над него никаква власт други някой йерарх.” [2] Десет години по-късно, през 545 г., Юстиниан утвърждава друг закон (новела), в който се сочи, „... че първоюстинианския архиепископ трябва да има такава власт в подчинените нему епархии, каквато има римският трон над своите.” [3]
35
С нахлуването на езическите племена на Балканския полуостров, държавите и духовните институции на Византия силно са разстроени, а на много места и напълно унищожени. Най-многобройни сред нахлуващите от север племена са славяните. Постепенно в течение на VI и VII в. те завземат почти изцяло територията от р. Дунав до Адриатическо море. Славяните по-късно проникват и в старогръцките области на империята (Тесалия и Епир), и достигат на юг до Пелопонес и Средиземно море. Като езичници, те преследват христовото учение, а заедно с него гине и християнската църковна уредба. [4] Епархиите на Първа Юстиниана, както и много други епархии, подчинени на Цариградската патриаршия са унищожени напълно.
През 681 г. възниква Първата българска държава. Скоро в нея са обединени по-голямата част от славянските племена, Заселили се на Балканския полуостров и известни по-късно като „български славяни”. Младата славянобългарска държава се утвърждава и разширява в борба с Византия. И тази борба не се изчерпва само със честите войни. За да запазят самобитността на своя народ, българските владетели преследват и изкореняват всичко, което може да запазва, да укрепва или да разширява византийското влияние. „Християнската вяра — подчертава Марин Дринов — те не са търпяли в царството си и с голяма жестокост са постъпяли с византийските поданици (християни), които са вземали в плен.” [5]
Покръстването и създаването на славянската писменост от солунските братя Кирил и Методий по времето на княз Борис I (български княз от 852 до 889 г.), бележат велик поврат в историческото развитие на България. Всички автори, изследвали тази епоха и поменатите събития, единодушно изтъкват държавническата мъдрост и политическата зрялост, които княз Борис I проявява в тогавашната съдбовна обстановка за първата славянска държава. Българският владетел добре разбира, че приемането на християнството ще укрепи единството на българското общество, като се преодолеят окончателно остатъците от различията между прабългари и славяни. Заедно с това той се стреми към укрепване на международното положение на България. Съвсем скоро обаче става ясно, че Византия иска да се възползва от този акт, за да постави под своя зависимост северната си съседка. Цариградският патриарх фотий отхвърля искането на княз Борис — Българската църква да има свой митрополит. Но не само това. Той не се съгласява българите да имат и свой епископ и иска да ги ограничи само със собствени свещеници. Българският
36
Свети Климент Охридски, скулптура върху дърво в Охридската черква „Св. Климент”37
владетел съзира истинските намерения на цариградския патриарх. Той разбира, че подобна зависимост на Българскапга църква от Византия и от Цариградската патриаршия застрашава самостоятелността и на самата българска държава. Ето защо българският княз се обръща към римски папа и през 866 г. изпраща в Рим свои пратеници с писмо до папа Николай I. В писмото се съдържат 106 въпроса. Папата съставя и по специални пратеници изпраща в България „Отговори на папа Николай I по допитванията на българите.” [6] Справедливо е да се посочи, че княз Борис I използва твърде умело противоречията и борбата, която водят помежду си цариградския патриарх и римския папа. След като патриарх Фотий отказва правото на българите да имат свой собствен митрополит, княз Борис I в писмото си до папа Николай I поставя въпроса: „Не може ли нам да ни бъде поставен един патриарх?” И малко след това — „Кой трябва да ни постави патриарха?” [7] Но българският владетел преговаря не само с цариградския патриарх и с римския папа. По същото време княз Борис изпраща пратеници и при германския крал Людвиг Немски (826-876), от когото също иска епископ и свещеници. [8] Папата решава на първо време да признае правото на българите да имат един епископ за цялата страна. Що се отнася до патриарх и митрополит той отговорил, че нищо не може да каже, докато неговите пратеници (легати) не се завърнат и не му докладват за състоянието на християнството в България. Княз Борис не е доволен от отговора на папата, но целта е постигната. За разлика от цариградския патриарх, папата обещава на Българската църква епископ. Тук е добре да се напомни за драматичните събития, които по същото време се разиграват в Цариград. Пред 867 г. на византийския престол се възкачва Василий Македонски. Една от първите стъпки на новия император е да отстрани твърде самостоятелния и непокорен патриарх Фотий. На неговото място е поставен нов патриарх — слабохарактерният и послушен Игнатий. При така създалата се обстановка, патриарх Игнатий изпреварва папата и бързо се съгласява в България да бъде утвърден архиепископ, заедно с нужния брой епископи. И така, през 870-г. цариградският патриарх дава съгласието си младата Българска църква да бъде оглавена от архиепископ. Спирайки се на разглежданите събития Марин Дринов отбелязва: „Патриарх Игнатий постави на българите архиепископ, който, освен гдето е признавал вселенския патриарх за свой духовен началник, във всичко друго е бил почти самостоятелен управител на Българската църква по всичкото българско царство.” [9]
38
Макар, че все още не е изцяло самостоятелна, Българската църква още при княз Борис I вече играе първостепенна роля за вътрешното укрепване на славянобългарската държава. Нейните усилия са насочени преди всичко към духовното единение на народа, към преодоляване на различията, наследени от прабългарите и славяните. Княз Борис I, а след него и цар Симеон, не само насърчават, но и всячески подпомагат духовните пастири на своя народ. Укрепването на Българската църква, разцветът на църковнославянската писменост, укрепването и всемерното разширяване влиянието на новата християнска вяра, постепенно се оформя като една от главните и определяйки насоки във вътрешната политика на България в края на IX и началото на X в. Княз Борис приема с високи почести изгонените от Великоморавия ученици на Кирил и Методий. Нещо повече. Той създава всички условия, за да могат тези високообразовани и високонрабствени мъже да направляват и непрестанно да обогатяват духовния живот на страната. Българската църква е осветила паметта на славянските първоучители, братята Кирил и Методий и учениците им — Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд със специална служба, като ги е нарекла СВЕТИТЕ СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ.
Животът, дейността и богатото книжовно творчество на Климент Охридски винаги са привличали вниманието на най-добрите познавачи на българската история от края на IX и началото на X в. Още към края на първата половина на миналия век, видният чешки славист Павел Шафарик (1795-1861) в книгата си РАЗЦВЕТ НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ, издадена в Москва през 1848 г. пише: „Св. Климент, според най-старото му житие е българин, който на младини заедно с Наум, Ангеларий, Сава и моравеца Горазд, се е присъединил към славянските първоучители, братята Кирил и Методий. Няколко години по-късно цар Борис, покръстен с името Михаил, отделил от държавата си цялата югозападна част, наречена Кутмичевица (в днешна Албания и Македония)... поставил за неин управител Добет, изпратил заедно с него Климент за наставник на тамошния народ във вярата и му определил за негово пребиваване уютните и удобни места в Девол, Охрид и Главиница. За кратко време Климент събрал около себе си 3500 ученици... Цар Борис бил наследен от най-големия си син Владимир, а после от младия — Симеон. Този могъщ и учен владетел, който бил особено добре разположен към Климент, го въздигнал в сан епископ Велички... На този пост Климент останал до 916 г., когато починал на 27 юли и бил погребан в храма на своя Охридски
39
манастир... Още по време на своето пребиваване в Охрид, Климент, както се твърди в житието, бил мъж най-красноречив... ревностно и усърдно е писал на славянски език за българите, към което ни най-малко не охладнял и после, когато станал епископ, даже до самата си смърт.” [10] Със своята учителска и пастирска дейност Климент дава апостолска основа на Охридската епархия, която бързо се превръща в една от най-важните църковни институции в страната и люлка на българската духовна култура. [11]
Обширни сведения за създателите на славянската азбука и за техните ученици се съдържат в съчиненията на Теофилакт Охридски. Един от най-образованите мъже на тогавашната Византия, Теофилакт е охридски архиепископ откъм 1090 до 1118 г. Автор е на „Пространно житие на Климент Охридски”, съставено въз основа на загубен по-късно старобългарски ръкопис. Съчиненията на Теофилакт Охридски са сред най-важните извори за изучаване на българската история през X и XI в. „Навярно Вие искате да узнаете, — пише Теофилакт Охридски, — кои са тези отци? — Методий, който украсил Панонската епархия, като станал архиепископ на Моравия и Кирил, който бил велик в езическата философия, а още по-велик в християнската и познавал природата на действително съществуващите неща [12] ... те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава [13]... След това, като се посъветвал с най-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща, вярвайки, че само това се харесва на бога, с което почитат този, той (цар Симеон) го назначил за епископ на Дрембица или Велика и така Климент станал пръв епископ на български език [14]... Той (Климент) съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин. С тях хранил душите на по-простите българи, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новите коринтяни — българите” [15].
Във второто житие на Наум, известно по единствения запазен препис от XVI в., се съдържа следния текст: „Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидски страни. В Деволския Ливан, при края на езерото на Охридския град, в междуречието Наум създаде голяма обител и храм на чиноначал-
40
Свети Наум Охридски — фреска в Охридската черква „Св. Климент”41
ника архангела Михаила и на всички сили небесни със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаила Борис и сина му цар Симеон, бидейки тогава 6413 (= 905). И като устрои всичко благоугодно богу, почина там блажения Наум в дълбока старост и душата си в ръце божи предаде през декември 23-и, и биде стъкмено честното негово тяло от божествените ръце на Христовия архиерей Климента Охридски и с почит бе положено в гроб в дясното крило на храма.” [16]
През последните десетилетия на X в. в Охрид се установява Българската патриаршия. Оттогава, в продължение на осем века, Охрид е едно от най-важните духовни средища на българския народ. Как, съвсем накратко, се развиват драматичните събития, в които е въвлечена и Българската църква? Става дума за събитията, в резултат на които седалището на Българската църква се установява в Охрид.
Цар Симеон обявява българския архиепископ за патриарх и с този акт фактически провъзгласява пълната независимост на Българската православна църква. В случая българският владетел не търси и не получава съгласието на Византия и на Цариградската патриаршия. Той търси и получава благословията на римския папа. [17] Византия и Цариградската патриаршия признават пълната независимост и пълната самостоятелност на Българската църква по-късно, по времето на българския цар Петър. [18]
При цар Симеон седалтцето на Българската православна църква е в столицата на България — Преслав. През 968 г. киевският княз Светослав предприема първия си поход, а през 969 г. е вторият му поход на Балканите. Той завладява голяма част от българските земи, включително и столицата Преслав. [19] След като столицата е завзета от руският княз Светослав, а след това от византийския император Йоан Цимисхий, седалището на Българската патриаршия неотклонно следва българската държавна власт, като последователно се премества в Доростол (Дръстър, Силистра), по-късно в Сердика, във Воден, в Мъглен и в Преспа. По времето на цар Самуил седалището на Българската православна църква се установява в новата българска столица Охрид.
Много са историческите свидетелства, които без никакво съмнение показват, че установилата се в края на X в. в Охрид Православна патриаршия е именно Българската патриаршия, заставена от събитията, да премества своето седалище, следвайки местопребиваването на българската държавна власт. Измежду многото свидетелства, очевидно най-
42
сериозно внимание заслужават трите грамоти, издадени от византийския император Василий II. С тези грамоти византийският император урежда положението на Българската православна църква в условията на установилото се византийско господство над българските земи. Първата грамота е издадена през 1019 г., втората — през 1020 г., а третата — в периода между 1020-1025 г. [20] Сведенията, които ни поднасят грамотите на Василий II имат първостепенна важност като автентични исторически свидетелства. [21] От тях личи официалното становище на византийския император за състоянието, за обхвата, за правата и задълженията на Българската православна църква в условията на византийското господство. Те са неоспорими исторически документи, още повече, че авторът им, известен и с името „Василий Българоубиец” едва ли ше може да бъде подозиран в благоразположение или в симпатия към българите и към България.
Какво научаваме от грамотите на император Василий II?
Из първа грамота (1019 г.)
„.Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство; най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем (с нея).43Прочее вследствие на това ние утвърждаваме преблагородния монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията.
И понеже той поиска писмено да му се определят клириците и париците, задължени да работят за църквата на неговата епархия, както и подчинените му епископи, дадохме му тая си царска грамота, с която заповядваме:
Самият епископ да има в градовете на своята епархия, т.е. в Охрид, в Преспа, в Мокра и в Кичево 40 клирици и 30 парици.
Епископът пък на Костур да има в градовете на своята епархия, т.е. в самия Костур, Корешча, Колоня, Девол, Воюса и Мор 40 клирици и 30 парици...
И епископът на Мъглен да има в самия Мъглен, в Просек, Морихово, Сетина, Острово и Заодрия 15 клирици и 15 парици.
И епископът на Битоля да има в Пелагония, Прилеп, Дебреще и Велес 15 клирици и 15 парици.
И епископът на Струмица да има в самата Струмица, в Радовищ и Конче 12 клирици и 12 парици.
И епископът в Скопие да има в самото Скопие и... 40 клирици и 40 парици...”В тая грамота е определен също броят на клириците и париците на епископите в градовете: Велбъжд (Кюстендил), Триадица (Средец, София), Ниш, Белград, Срем, Призрен, Сервия и др.
В заключението на първата грамота е записано: „Всички тия клирици да са свободни от „икомодий” и други повинности, както се освобождаваха и при Самуил. Поради това и за сведение на императорите, които ще царуват след нас, дадохме тая грамота на архиепископа, като я подпечатахме с нашия царски моливдовул.” [22]
Из Втора грамота (1020 г.)„Тъй като след издаването на тая първа грамота за обсега на всяка българска епископия пресветият архиепископ на България поиска от царството ни да се направи и друга грамота за останалите негови епископства, неизброени в първата грамота, защото съседните митрополити ги били заграбили от българската област и си ги били присвоили, и понеже царството ни не желае да допусне никого от тия митрополити или от техните люде да пристъпи и крачка напред в пределите на българската област, затова постановяваме, щото и сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха от тогавашните архиепископи. Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая страна ни се подари в подчинение от бога, чиято благост явно ни помагаше, съединявайки в едно разделените части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушават наредбите, добре установени от царствуващите преди нас. Защото ако и да станахме господар на тая страна (България), все пак запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и грамоти. Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър, и да владее и управлява всички епископства на България, т.е. не само ония, които бяха споменати в първата грамота, но и тия, които са били пропуснати и непосочени заедно с другите и които чрез настоящата грамота се обявя-44
ват и дават поименно. И на тях (епископства), както и на останалите подаряваме клириии и парици.По-нататък във втората грамота се определя броят на клириците и париците в градовете: Видин, Дирихай (Драч), Адрианопол (Дринопол, в Албания, б. а.), Янина, Химара (в Южна Албания, на морето, б. а.) и др.Т.е. заповядваме, щото епископът на Дръстър (Силистра) да има в градовете на своята епархия и в другите нейни околни градове 40 клириии и 40 парици. Защото при царуването на Петър в България тая епархия е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите преминаваха от едно място на друго, един в Триядица (София), друг във Воден и в Мъглен, и сетне ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид, затова (заповядваме) самият Охрид да има архиепископ, а за Дръстър да се ръкополага епископ.”
„Постановяваме — се сочи в заключителните разпоредби на втората грамота, — пресветият архиепископ на България да владее не само изложените поименно епископии, но ако има и други, които се намират в българските предели и поради забравяне е пропуснато да бъдат споменати, заповядваме той да владее и управлява и тях...И всички стратези в България и останалите служители и архонти да го почитат (българския архиепископ, б. а.) много и да слушат думата и наставленията му, да не се намесват в делата нито на български манастир, нито на църква, нито в каквато и да е църковна работа и да не се бъркат нито нему, нито на подчинените му боголюбиви епископи и да не им пречат, за да не си навлекат подобни хора големия и безмилостен гняв на царството ми.
Поради това и за сведение на царете след нас ние съставихме тая грамота и я дадохме на пресветия архиепископ, като я подпечатахме с моливдовула на царството ни, в месец май, индикт 3, година 6528 (1020 от Р.Хр.).” [23]
Из Трета грамота (между 1020-1025 г.)„Тая грамота се даде от царството ни на пресветата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено и следните епископии: на Сервия, на Стаг (в Тесалия, б. а.) и на Верея, защото и те лежат в българските предели. С настоящата наша грамота ние причислихме и тях към останалите епископства и ги поставихме подвластни на архиепископия-45
та на България и решихме да дарим и тях с клирици и парици.” [24]
Какви са някои от най-съществените заключения, които произтичат от текста на грамотите?Преди всичко византийският император ясно, недвусмислено и многократно сочи, че Охридската архиепископия е българска църковна институция. „... ние утвърждаваме — четем в първата грамота — преблагочестивия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасяйки се до архиепископията.” [25]
На второ място — определяйки статута на българските епархии, включени в състава на Охридската архиепископия, византийският император фактически очертава българските области от онова време. При това Василий II има предвид не само българските земи, които той завладява от цар Самуил. Няколко пъти в грамотите се изтъква, че става дума за правата на Българската църква в българските предели, такива каквито са били при царуването на цар Петър и цар Самуил. „... постановяваме — се подчертава във втората грамота, — щото и сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха от тогавашните архиепископи.” [26]
Българската православна църква в лицето на Охридската архиепископия запазва своята независимост през целия период на византийското робство. Цариградският патриарх не упражнява никаква власт над нея и не може да се намесва в дейността на епископиите, включени в нейния състав. Един характерен пример — сто години след установяването на византийското господство над България, цариградският патриарх разрешава да се построи нов храм в гр. Кичево, град, който е в състава на Охридската църква. По този повод охридският архиепископ Теофилакт едновременно се обръща писмено към патриаршеския хартофилакс Петра и към халкидонския епископ Михаил. „Защото, какво се бърка в (страната на) българите — пише Теофилакт, — цариградският патриарх, който няма никакво право да ръкополага в нея, която си има автономен архиепископ, нито друго някое предимство е получил върху нея по приемство?” [27]
По време на византийското господство под властта на самостоятелната Охридска архиепископия се намират не по-малко от 30 епархии. Византийските хронисти от онова време наричат охридските архиепископи — АВТОКЕФАЛНИ БЪЛГАРСКИ АРХИЕПИСКОПИ. [28] А Никита Хониат, като
46
Образите на Свети Климент Охридски и Теофилакт, архиепископ български, поместени в „Стематография” на Христофор Жефарович, Виена, 1741 г.47
пише за един от тях, го нарича БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ. [29] Този факт недвусмислено показва, че охридските архиепископи са имали и патриаршеско звание.
Макар и самостоятелна духовна институция, Охридската архиепископия е пряко подчинена на византийския император. Тази зависимост се изразява преди всичко в обстоятелството, че императорът лично назначава охридския архиепископ. Постепенно, започвайки от архиепископите, в състава на йерархията на Охридската архиепископия се назначават все повече и повече лица от гръцки произход. Но българският език доминира при богослужение в голямата част от църковните обишни. Духовните пастири, макар и гърци, са били заставени от обстоятелствата да го изучават и да си служат с него при общуването си с верващите. [30]
Леон (Лъв) I е първият гръцки духовник, застанал начело на Охридската архиепископия. Той остава на този пост около половин век. [31] Лъв I играе активна роля при окончателното разделяне през 1054 г. на двете християнски църкви — Източноправославната и Католическата. Друг охридски архиепископ, ползващ се с широка популярност, както вече стана дума, е Теофилакт Охридски (архиепископ — от ок. 1090-1118). Високообразован духовник, той е автор на много съчинения, някои от които са сред най-важните извори за изучаване на българската история от X и XI в. [32] В началото на ХШ в. начело на Охридската архиепископия застава друг високообразован византийски духовник — Димитрий Хоматиан (1216-1234), автор на „Кратко (проложно) житие на Климент Охридски” [33] — „... един от най-бележитите йерарси на Охридската архиепископия”, както го характеризира Йордан Иванов. [34] В съчиненията си и в други запазени от него писмени свидетелства, той изтъква, че главната народност в тая земя (Македония и Илирик) е българската народност, и сам се именува „архипастир на българите”. [35]
През 1186 г. българският народ отхвърля византийското робство. Успешното народно въстание, начело с братята Асен и Петър, поставя началото на Втората българска държава. Скоро в новата столица Търново се установява български архиепископ (или епископ) — Василий Загорски, преведен от Средец. [36] През първите години след освобождението от византийско робство обширни български области в Тракия и Македония, включително и град Охрид, са все още извън пределите на България. Голяма част от епархиите на Охридската архиепископия също са във владение на Византия.
Българските владетели предприемат активни действия
48
за международното признание на новата държавна власт и на Българската православна църква, като духовна институция, независима от Цариградската патриаршия. За тази цел цар Калоян търси и установява връзки с папа Инокентий III. През периода от 1199 до 1204 г. от България до папата са изпратени в писма (3 от писмата са на цар Калоян, а останалите 3 — на архиепископ Василий). От своя страна папа Инокентий III изпраща в България 7 писма — 4 до цар Калоян и 3 до архиепископ Василий. Папата се отзовава на молбата на цар Калоян. На 7 ноември 1204 г. папският пратеник Леон, от името на папата ръкополага в Търново архиепископ Василий за български патриарх, като го удостоява с всички патриаршески украшения. На следващия ден, 8 ноември, Арахангеловден, кардинал Леон, пак от името на папата, коронясва цар Калоян с императорска корона и му връчва скиптър и знаме. В благодарственото писмо, което българският владетел изпраща на папата се съдържат уверения, че „Моят патриарх, епископите, архиепископите и всичките свещенослужители по цялото ми царство да бъдат подчинени на Римската църква и да държат закона, обичая и обряда, които са държали блаженопочившите царе на всичка България и Влахия, нашите предшественици.” [37] Не е трудно да се разбере, че в случая цар Калоян предприема сполучлив дипломатически ход. Докато в първата част на посочения текст той уверява папата, че българската църковна йерархия ще бъде подчинена на Римската църква, то във втората част той категорично заявява, че българските духовници ще „... държат закона, обичая и обряда, които са държали блаженопочившите царе на всичка България и Влахия, нашите предшественици.” Но тъй като българските царе, предшественици на Калоян са били православни, то и Българската църква по същество не се променя, а остава православна църква.
В писмата, които си разменят цар Калоян и папа Инокентий III, наред с другото, отново се осветлява мястото на цар Самуил в българската история. Например, в писмото си до папата, отправено през 1202 г. цар Калоян изтъква: „На първо място, ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство, според както са го имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори Самуил и други, които са ги предхождали по царуване.” [38] В отговора на папата се сочи: „Ти обаче смирено поиска Римската църква да ти даде корона, както се чете в твоите книги, че е дала на Петър, Самуил и на другите твои знатнопаметни предци...
49
Ние прочее, за да се уверим в това добре, наредихме да бъдат прочетени внимателно нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчинената ти земя са били короновани много царе.” [39] През следващата 1203 г. цар Калоян изпраща ново писмо на папа Инокентий Ш. В него българският владетел уведомява папата — „... през миналия месец юни царството ни изпроводи своя архиепископ и (глава) на цялата българска земя и на всеобщата света и велика църква на Търново и велик човек на моето царство, сега въздигнат в примат и архиепископ на цяла България и Влахия на име Василий, който, като пристигнал в Драч, не бил допуснат да премине при твоя сбетлост, за да изпълни твоя сбетлост желанието на моето царство, съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите — Симеон, Петър и Самуил, прародители мои и на всички останали царе на българите.” [40]
От приведените текстове става ясно, че както цар Калоян, така и папа Инокентий Ш, определят Самуил за български цар и го поставят редом до другите български царе — Симеон и Петър. При това, в писмото си от 1202 г. римският папа пише на българския владетел: „... за да се уверим в това добре, наредихме да бъдат прочетени внимателно нашите регистри, от които узнахме, че в подчинената ти земя са били короновани много царе.” Но това означава, че папата не приема на доверие всичко онова, което му пише българския цар. Едва след проверката на папските архиви, той приема и сам от своя страна потвърждава, че Римската църква е дала корона и на други български владетели, като изрично подчертава, че Самуил е един от знатнопаметните предци на Калоян. Едва ли може да се каже по-точно и по-авторитетно. При това не е нужно да се напомня колко грижливо се съхраняват и колко точни са историческите свидетелства, запазени в архива на Светия престол в Рим.
Българската патриаршия се възстановява напълно по времето на цар Иван Асен II. В научното изследване на руския учен-богослов Евгений Голубински КРАТКИИ ОЧЕРК ИСТОРИИ ПРАВОСЛАВНЫХ ЦЕРКВЕЙ БОЛГАРСКОЙ, СЕРБСКОЙ И РУМЫНСКОЙ ИЛИ МОЛДО-ВАЛАШСКОЙ, издадено през 1871 г. в Москва, се съдържа подробно описание на събитията, свързани с възстановяването на Българската патриаршия. „През 1234 г. — пише Голубински, — петдесет години след възстановяване на държавата, в България било възстановено предишното патриаршество. Тогавашният гръцки император Йоан Дука Ватаци (1222-1255), търсейки изход от бедственото положение на своята империя, опустошена от кръс-
50
тоносците, се стремял да се съюзи непосредствено с могъщия български цар Асен II, или Велики, и поискал ръката на дъщеря му за своя син. Когато бракът се състоял и владетелите се срещнали по повод венчаването на своите деца (в Лампакс, на азиатския бряг на Хелеспонт или Дарданелския пролив), българският цар при този случай издействал патриаршеска титла от императора и ромейските патриарси за своя архиепископ. От българските писмени свидетелства по повод възобновяване на патриаршията, узнаваме, че Асен е положил немалко усилия, за да постигне желанието си... Що се отнася до подробностите на това дело, то по думите на същото това българско писание, императорът писал на йерусалимския, антиохийския и александрийския патриарси, молейки ги настоятелно, всеки от тях да даде писменото си съгласие да се даде на търновския архиепископ равна на тяхната степен — патриаршеска. Когато било получено писменото съгласие на патриарсите, в планината Атон бил свикан тържествен и многочислен събор, в който участвали всички митрополити, архиепископи и епископи, архимандрити и игумени — от една страна — византийските, а от друга — българските, а също и всички монаси, които тогава се намирали под властта на българския цар. Тогавашният български архиепископ Йоаким бил тържествено ръкоположен за патриарх, а константинополският патриарх Герман и всички присъствайки на събора ромейски архиерей съставили грамота, която потвърдили с подписите си и я връчили на българския цар и на неговия патриарх, за вечно поменуване.” [41]
По времето на цар Иван Асен II се възстановява целостта на България. В нейните граници отново са присъединени югозападните български земи в Македония, включително и гр. Охрид. Охридската архиепископия признава върховенството на търновския патриарх, като запазва изцяло вътрешната си самостоятелност. Между двете църковни институции — Търновската патриаршия и Охридската архиепископия, се установяват отношения на взаимно уважение и близко сътрудничество.
След смъртта на цар Иван Асен II в България настъпват смутни времена. Византия отново завладява обширни български територии. Византийско господство е установено над градовете Прилеп, Велес, Скопие, Серес, Мелник и др. Охрид също преминава под византийска власт. Прекъсват се непосредствените връзки и сътрудничеството между Търновската патриаршия и Охридската архиепископия. В течение на следващите 100 години в църковната уредба на Охрид от-
51
Охрид. Старата черква „Св. Климент”52&53
ново се установява византийско влияние, такова, каквото е известно преди включването на Охридската архиепископия в границите на Втората българска държава.
През първата половина на XIV в. укрепва и значително разширява границите си кралство Сърбия. Сръбският крал Стефан Душан (сръбски крал —1336-1356) завоюва и включва в границите на кралството си цяла Македония, Албания и северната половина на сегашна Гърция. Тогава и Охрид е включен в границите на кралство Сърбия. През 1346 г. крал Стефан Душан свиква в Скопие църковен събор. Именно на този събор, създадената през 1219 г. Сръбска архиепископия е обявена за Сръбска патриаршия. Така, наред с Търновската и Охридската, на Балканите възниква и трета славянска патриаршия — Ипекска (Печка) или Сръбска. Търновският и охридският патриарх дават съгласието си да се учреди и благославят новата Ипекска (Сръбска) патриаршия. Цариградският патриарх обаче осъжда като незаконно решението на Скопския църковен събор и проклиня новоучредената Сръбска патриаршия. От своя страна крал Стефан Душан, през 1355 г. свиква църковен събор в Серес, който решава, из областите на Охридската архиепископия, да бъдат изгонени всички гръцки архиереи. [42] Охридската архиепископия, макар и в сръбската държава запазва своята самостоятелност. В някои сръбски изследвания, посветени на отношенията между сръбската и българската църковни институции, се съдържа твърдението, че охридският архиепископ не само запазва независимостта си, но и че Ипекският патриарх го признава за свой по-стар духовен брат. [43] Охридската архиепископия се намира в границите на Сърбия около 50 години. През втората половина на XIV в. обширната Душанова държава се разпада и областите в периметъра на Охридската църква са завладяни от турците.
И така, в течение на два века, от 1186 до 1396 г., политическото положение на Охридската архиепископия се изменя 4 пъти. През следващите четири века охридските духовни пастири живеят и работят в условията на турското робство. Това са тежки времена, времена изпълнени с много страдания и драматични събития. Именно през този период, до нейното разтуряне през 1767 г., Охридската архиепископия е единствената българска духовна институция в Османската империя.
Турците завладяват Охрид, по всяка вероятност, не по-късно от 1408 г. В началото на господството си турските власти се отнасят сравнително толерантно към религията и към християнските църковни институции на балканските
54
народи. Те не закриват религиозните общини, нито забраняват дейността им. Султанът, очевидно си дава сметка, че само така може да отслаби противодействието на многочисленото християнско население. При това, турците завладяват македонските градове без да срещат особена съпротива. Това навярно е една от причините, поради която султанът се отнася благосклонно към Охридската архиепископия. Другата съществена причина — това са усилията на турските власти да отслабят влиянието на Цариградската патриаршия в току що завладяните земи на Балканския полуостров. Но Охридската архиепископия не само запазва целостта си. През първите десетилетия след установяване на турското господство, със съдействието на турските власти, тя се разширява, като включва в състава си Софийската и Видинската епархии и се опитва да направи същото и с други епархия от унищожената вече през 1393 г. Търновска патриаршия. Цариградската патриаршия от своя страна остро се противопоставя на подобни опити. Без да се спираме на подробностите, справедливо е да се изтъкне, че още в началото на турското господство, отношенията между Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия са недружелюбни. А по-късно — те често са и враждебни.
След завземането на Цариград от турците през 1453 г. обстановката съществено се изменя. Султан Мехмед II (1451-1481) признава цариградския патриарх за духовен водач на всички християни, населявайки Турската империя. [44] Търновската патриаршия е унищожена заедно с падането на Търновското царство. Охридската и Ипекската църкви, по всяка вероятност, срещу обещание да плащат данък на султана, запазват своята самостоятелност. Към средата на XV в., Охридската архиепископия разпространява своето влияние на север от р. Дунав, като включва в състава си Влашко и Молдова. [45] За това говори факта, че през 1452 г. (или 1453 г.), по искане на молдовския войвода Александрел (1441-1455), охридският архиепископ Никодим е ръкоположил Теоктист за молдовски митрополит. [46] Не е известно точно до кога Влашката и Молдавската църкви са признавали върховната власт на охридския архиепископ. Историческите свидетелства показват, че Влашката църква установява редовни връзки с Цариградската патриаршия още в началото на XVI в. А Молдовската прави това по-късно — към края на същия век. [47]
Според запазени документи, в състава на Охридската архиепископия през XVI в. са включени и православните църковни общини в Италия (Апулия, Калабрия и Сицилия), Венеция и
55
Далмация, обособени в т.н. Италийска епархия. [48] А според едно писмо на полския крал Стефан Баторий до папа Сикст V, Италийската епархия се намирала под властта на охридския архиепископ огие от времето, когато Византия пада под турско робство. [49]
Турците завладяват Сърбия към 1460 г. След унищожаването на сръбската държава, Охридската архиепископия, със съгласието на турските власти, включва в състава си епархиите на Ипекската патриаршия. По-късно, в края на 1529 или в началото на 1530 г. смедаревският митрополит Павел, с подкрепата на сръбски първенци, отхвърля духовната власт на охридския архиепископ. Сръбският духовник, след като получава подкрепата и на представители на турската власт, провъзгласява възстановяването на независимата Ипекска църква. В спора се намесва и Цариградската патриаршия. Със специално послание, през септември 1530 г., цариградският патриарх Иеремия I уведомява Охридската църква за приетото по този повод решение на Цариградската патриаршия. Според това решение, митрополит Павел е извършил неканонично дело и следва да бъде низвергнат от събора на охридските архиереи, а Ипек, заедно с цяла Сърбия, и занапред да остане под ведомството на Охридската архиепископия. [50] Пред архиерейския събор, свикан в Охрид, митрополит Павел признава вината си и полага клетва, че друг път не ще предприема подобни действия. Съборът отстранява Павел Смедаревски от поста митрополит. По-късно обаче сръбският духовник не се подчинява на решението на събора и продължава дейността си, като официално се подписва „архиепископ Ипекски”. [51]
И през следващите векове липсва солидарност и единодействие между православните църковни институции в Турската империя. Турските власти, на всички равнища, умело и последователно провеждат своята линия на противопоставяне и взаимно изтощаване на православните църкви. Заедно с това те системно поощряват и проявите на морално разложение сред една част от православното духовенство. Така, през първата половина на XVI в. костурският митрополит обявява, че не ще се подчинява на охридския архиепископ Прохор. Няколко от съседните християнски общини изразяват своята солидарност с размирните действия на костурския митрополит. [52] Или друго — користолюбиви духовници, най-често чрез подкуп, получават от местните кадии писмено съгласие да бъдат ръкоположени за духовни служители в йерархията на Охридската архиепископия. Въз ос-
56
нова на така полученото писмено съгласие на местните кадии, Високата порта, пак, най-често срещу подкуп и клевета, издава берат, с който заставя охридския архиепископ да ръкоположи лицето на посочения пост. Не са редки случаите когато са отстранявани живи митрополити или епископи и тяхното място е заемано от хора, недостойни за тази длъжност. За размера на това явление красноречиво говори факта, че архиепископ Прохор отправя оплакване лично до султана. По този повод е издаден специален султански ферман, според който всеки кандидат за епископска катедра се задължава да иска берат, не чрез местните кадии, а само чрез охридския Синод и охридския кадия. През 1529 г. в Охрид се свиква архиерейски събор, който заплашва с отлъчване от църквата всеки смутител на църковния ред и похитител на енорийска катедра [53].
Турската власт насочва острието на своето насилие преди всичко към Българската и към Сръбската православна църква. Независимо от привилегированото положение на което се радва Цариградската патриаршия в началния период на турското господство, след време и тя е поставена на сериозни изпитания. Още през втората половина на XV в. дори християните в Цариград са подложени на сурово преследване. При султан Мехмед II, само в Цариград 12 православни църкви, в това число и църквата „Св. София”, са превърнати в джамии [54].
Към края на XV и началото на XVI в. все по-ярко се откроява стремежа на турските султани, не само да завоюват нови християнски земи, но и да наложат масово потурчване на поробеното вече християнско население. Особено тежко и болезнено върху християните се стоварва така наречения кръвен данък. За системното попълване на еничерския корпус турската власт насилствено отнема по една от мъжките рожби на многодетните християнски семейства. Еничерският военен корпус в Турската империя е създаден по времето на султан Орхан (1326-1362). [55] За попълване на корпуса бил използван специален данък — девширме, кръвен данък, плашан от немюсюлманското население на Балканския полуостров през първите векове на османското владичество. Девширмето е насилствено събиране по едно момче (от 5 до 10-годишна възраст) от всяко многодетно християнско семейство. Този данък, наред с цялата си безчовечност, силно обезкръвява и пречи на нормалното развитие на народа ни по време на турското робство. Децата бивали насилствено помохамеданчвани и потурчвани. Най-здравите и най-красивите били включва-
57
ни в еничарския корпус, а останалите се предоставяли за слуги в султанските дворци или били продавани в робство. Еничарите живеели в специални общежития и не се женели. С течение на времето еничарският корпус става силна и опасна за централната власт гвардия, която все по-често предизвиква смутове в страната. Еничарският корпус е ликвидиран през 1826 г. от султан Махмуд II.
Освен еничарите — пленените по време на война християни, като правило биват насилствено потурчвани. По заповед на султан Баязид II (1481-1512) отново значителен брой християнски църкви са превърнати в джамии. А приемника на Баязид II, султан Селим I (1512-1520), малко преди смъртта си (в 1518 или в 1519 г.), заповядал — всички християнски каменни храмове да бъдат превърнати в джамии, а на християните разрешава да си строят само дървени църкви. [56] Тогава в Цариград всички гръцки църкви, с изключение на патриаршеската, са превърнати в джамии. По всяка вероятност тогава са превърнати в джамии и охридските църкви „Св. София”, „Св. Климент” и „Св. Димитър”. [57]
Турция достига своя апогей при султан Сюлейман Великолепни (1520-1566). По негово време империята се простира върху най-обширни територии, укрепва вътрешно, осъвременява и модернизира своето законодателство. Но както в законите, така и в дейността си като абсолютен монарх Сюлейман Великолепни узаконява неравенството между мюсюлмани и християни. Една от главните задачи, която султанът си поставя и упорито провежда, е увеличаването на мюсюлманското население, за сметка на масовото потурчване на християните. За целта султанските власти използват безогледно най-различни средства — като се започне от физическото насилие, включително смъртното наказание и се стигне до икономическата и всякаква друга принуда. Между другото султанът нарежда, от данъци да се освобождават имотите, само на онзи християнин, който се съгласява да се потурчи един от синовете му. [58] На турското население се внушава чувството на превъзходство, на омраза и презрение към християните. Дори в законите си Сюлейман Великолепни определя християните с името гяури. По негово време масово се разграбват църкви и частни християнски имоти.
Историческите свидетелства потвърждават, че през XIV, XV и първата половина на XVI в., както свещениците, така и една част от висшите духовници в Охридската архиепископия са българи. Те водят църковната служба и поучават
58
народа на роден български език. По този повод Марин Дринов отбелязва: „От старите книжа и църковни надписи, които съществуват и досега... в Охридската епархия, всичките, които са писани до половината на XVI век са все български.” [59] Гръцките свещенослужители, както и гръцкият език проникват в Охридската архиепископия постепенно през втората половина на XVI и през XVII в. А през XVIII в. гръцкото влияние вече доминира в нейни живот. Цариградската патриаршия от своя страна провежда последователно политика на непрекъснато ограничаване обсега на Охридската църква. Без да се подбират средствата, цариградските патриарси отнемат една след друга епархии от Охридската църква и ги поставят под своя власт. Въпреки, че охридският архиепископ продължава да се титлува „патриарх на всички българи, сърби, власи и молдовани”, към края на XVII и началото на XVIII в. Охридската архиепископия простира властта си едва върху 15 епархии. В началото на XVIII в. Цариградската патриаршия вече прави опит да бъде ликвидирана окончателно Охридската архиепископия. През 1702 г. патриарх Калиник писмено обявява, че освен римския папа, има само още 5 законни патриарси: константинополския, александрийския, антиохийския, ерусалимския и провъзгласения по-късно — московски патриарх. В това си писмо Калиник твърди, че охридския и ипекския патриарх са си присвоили високото църковно звание с непозволени и противни на църковните постановления средства.
Заедно с това, духовниците от Фенер използуват и клеветата. За какво става дума? През XVII и в началото на XVIII в. охридските духовници, по различни поводи, са се обръщали с писма към австрийското правителство. Но Австрия — това е силата, която прегражда аспирациите на Османската империя към Централна и Западна Европа. През 1737 г. започва поредната война между Австрия и Турция. Цариградският патриарх Йоан Ипсиланти, използува създалата се обстановка и прави донос пред Високата порта против Охридската архиепископия. Патриархът твърди пред турското правителство, че охридският архиепископ поддържа тайни връзки с австрийските власти и прави всичко възможно Турската империя да загуби войната с Австрия. Той предлага на турските власти, да се разтури тази невярна на турското царство патриаршия, а епархиите й да преминат на подчинение на константинополския патриарх. [60] Въпреки този донос и през следващите няколко десетилетия Охридската архиепископия продължава да съществува. Но несъмнено обви-
59
ненията на Йоан Ипсиланти изпълняват злокобната си роля и ускоряват окончателното й унищожаване през 1767 г. Тогава цариградски патриарх е Самуил, приемник на Йоан Ипсиланти. Не бива да се отминава факта, че цариградските духовници представят унищожаването на Охридската архиепископия като напълно законен акт. Те широко разпространяват твърдението, че група епископи и много църковни общини от Охридската архиепископия са се обърнали към вселенския патриарх с молба да ги приеме под своята духовна власт. Те твърдят също, че Арсений, последният охридски архиепископ, сам и доброволно се отказал от правата си. Истината обаче е, че именно по това време, интересите на Високата порта и на Цариградската патриаршия съвпадат, те обединяват усилията си и през 1767 г. ликвидират и последната българска духовна институция в Османската империя.
* * *
По различни поводи възниква един законен въпрос — как в продължение на вековното турско робство се запазва българския език и българската писменост, как оцелява българското народно съзнание, изобщо — как не загина българщината през онези тежки, непосилни, мрачни и жестоки робски години? Отговорът на така поставения въпрос естествено не може да бъде кратък и еднозначен. Но при всички случаи този отговор няма да е пълен и верен, ако в него не се съдържа и важната, а понякога и решаваща роля на Охридската архиепископия, на себеотрицанието на нейните духовни пастири в служба на своя, на българския народ. Охридските духовници имат историческата заслуга и за запазването на спомена за българите и за България сред европейските народи. Наред с другото, охридските архиепископи, при своите контакти с държавни и църковни институции на различните европейски страни, винаги се представят като „архиепископи Охридски и на цяла България”. Особено активни са връзките на охридските духовници с Русия. През 1586 г. охридският архиепископ Гавриил, придружен от внушителна група духовници, бива приет лично от руския цар Теодор Иванович (син на Иван Грозни). Архиепископ Гавриил представя на руския владетел грамота, в която се титулува „По божия милост архиепископ на Първа Юстиниана Охрид и цяла България, Сърбия, Албания, Влахия, Молдавия и на други земи.” [61]
И никак не е случайно, че, през годините на Възраждането българският национален дух в Македония се възпламенява с
60
такава сила и толкова внушително. Неоспорима заслуга за това има и Охридската архиепископия.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Снегаров, Ив. Българският дух на Охридско-Преспанската епархия преди Освобождението на България (1878 г.). - Македонски преглед, ХVVV, кн. 4, с. 1.
2. Дринов, Марин. Исторически преглед на Българската църква отсамото и начало до днес. Избрани съчинения. Т. II., 1971, с. 17.
6. В отговорите на папата се съдържат важни сведения за социално-икономическото и културното състояние на българския народ през Х в. (По-подробно — вж.: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I. ч. 2, С., 1971, 105-165).
7. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II..., с. 27.
8. За отношенията между княз Борис I и крал Людвиг Немски — по-подробно, вж. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I., ч. 2. С., 1971, 29-67.
9. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II..., с. 31.
10. Шафарик, П. Разцвет славянской письмености в Булгарии. Перевод с чешкаго О. Бодянскаго. Москва, 1848, с. 9, 10.
11. Снегаров, Ив. Македонски преглед, г. ХVVV, кн. 4, с. 2.
12. Милев, Александър. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 79.
16. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 313. Новобългарският превод е цитиран по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 40.
17. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II... с. 38.
19. Известни са два подхода на киевския княз Светослав на Балканите. Подтикнат от византийския император Никифор Фока, Светослав предприема първия си поход през 968 г. Преди това византийският император му изпраща по Калокир, син на Херсонския княз, повече от 100 000 жълтици, срещу което му предлага да нападне България. Целта на Никифор Фока е да отклони вниманието на Светослав от Херсон и да отслаби България така, че да не бъде повече заплаха за Византия. Византийските хронисти пишат, че през
61
пролетта на 968 г., начело на 60 хилядна войска, Светослав потегля с ладии по Днепър, след което през Черно море навлиза в устието на р. Дунав и оттам нахлува в североизточните български земи. Нападението изненадва българите, от българска страна на Светослав е противопоставен 30-хиляден въоръжен отряд, който търпи поражение още в първото сражение. По същото време печенегите навлизат в руските земи и обсаждат Киев. Светослав получава известие за това, напуска България и бързо се отправя на север към Киев. Вторият си поход киевският княз предприема през 969 г. В руските летописи има сведения, че княгиня Олга, майката на Светослав, е била против втория поход на Светослав на Балканския полуостров. Князът обаче бил непреклонен в решението си да се отправи отново към България. Той събира болярите и в присъствието на княгиня Олга изяснява мотивите на своето решение: „... в българската столица, — заявява Светослав — като в център се стича всичко ценно на изкуството и природата: гърците изпращат там злато, платове и плодове, моравците и унгарците — сребро и коне, русите — кожи, восък, мед и пленници.” Има основание да се приемат твърденията на някои автори, че Светослав възнамерявал да завоюва и да се установи трайно в България. При втория поход, начело на многобройната си войска, той завзема и опожарява столицата Преслав, след което завладява цяла Североизточна България между р. Дунав и Стара планина. През пролетта на 970 г., начело на силен отряд Светослав преминава Стара планина и навлиза в Южна България. Скоро достига Пловдив и след тежко сражение го завладява. През лятото на 971 г. руската войска нахлува в Одринска област. Военните успехи, които Светослав постига на българска земя вече сериозно плашат Византия. През пролетта на 972 г., многобройна византийска армия, начело с император Йоан Цимисхий, се отправя на поход срещу Светослав. Първото сериозно поражение руската войска търпи в сражението за гр. Преслав. След като завзема българската столица, Йоан Цимисхий се отправя към Доростол (Силистра), последната опора на Светослав на българска земя. След неколкомесечна обсада и много сражения, византийският император и киевският княз постигат споразумение, съгласно което, руската армия напуска Доростол и се оттегля изцяло от пределите на България. Светослав обаче не се завръща в Киев. По пътя на север, в сражение с печенегите той е убит, а в Киев се завръща само малка част от войската му. По-подробно — за походите на княз Светослав на Балканите, за отношенията между Киевска Русия, България и Византия по онова време вж.: Карамзин, Н. М. История Государства Российскаго. Кн. I. Т. 1. СПб., 1842; Чертков, А. Д. Описание войны великого князя Святослава Игоревича против болгар и греков в 967-971 г. М., 1843; Златарски, В. История, на българската държава през средните векове. Т. I. ч. 2. С.,
62
1971, 542-602; Мутафчиев, П. Русско-болгарския отношения при Святославе. В: Избрани произведения. Т. II. С., 1973, 233-254.
20. Трите грамоти на император Василий II стават известни през втората половина на XIX в. Части от първата грамота сапубликувани най-напред от атинските учени Рали и Потли. По-късно, руският епископ Порфирий Успенски открива в Синая, включени в стар ръкопис трите грамоти. През 1871 г. руският учен-богослов Евгений Голубински, със съгласието на Успенски, публикува пълния текст на грамотите в съчинението си КРАТКИЙ ОЧЕРК ИСТОРИИ ПРАВОСЛАВНЫХ ЦЕРКВЕЙ БОЛГАРСКОЙ,СЕРБСКОЙ И РУМЫНСКОЙ (на стр. 259-263). На български език трите грамоти за първи път са публикувани от Марин Дринов — вж. Три грамоти, дадени от император Василий II на българския охридски архиепископ Йоан около 1020 лято. (Статията е включена в: Дринов, М. Избрани съчинения. Т. I. С., 1971, 363-372). Пълен български превод, публикуван паралелно с гръцкия текст прави Йордан Иванов в труда си БЪЛГАРСКИ СТАРИНИ ИЗ МАКЕДОНИЯ. С.,1931, 547-562. За грамотите пишат още: Иван Снегаров в ИСТОРИЯ НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ, Т. I. С., 1924; Васил Златарски в ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ. Т. II. С., 1934 и други български учени. Тук текстовете от трите грамоти на Василий II се цитират по последното фототипно издание на БЪЛГАРСКИ СТАРИНИ ИЗ МАКЕДОНИЯ. С., 1970, 547-562.
21. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. I. С., 1971, 363-372.
22. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, 550-555.
24. Иванов, Й. Български старини из Македония..., 561-562.
27. Цитирано по: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. II. С., 1972, с. 330, 331. Вж. и Дринов, М. Исторически преглед на българската църква от началото й до днес. Избрани съчинения. Т. II. С., 1971, с. 62.
28. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II..., с. 64.
32. Милев, Александър. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966.
33. Вж. Кратко (проложно) житие на Климент Охридски от Димитрия Хоматиан. Гръцкият текст на житието и славянския мупревод са обнародвани успоредно от Й. Иванов в БЪЛГАРСКИ СТАРИНИ ИЗ МАКЕДОНИЯ. С., 1970, 314-321.
63
За краткото житие на Климент Охридски — вж. още:
— Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966,
167-187;
— Ив. Дуйчев. Краткото Климентово житие от Димитрий Хоматиан.
В: Климент Охридски, сборник от статии по случай 1050 г. от смъртта му.
С., 1966, 161-171.
По-подробно за Димитрий Хоматиан вж. още — Дринов, М. О некоторых трудах Димитрия Хоматиана как историческом материале. — В: М. Дринов, Избрани съчинения. Т. II. С., 1971, 248-295.
34. Вж. Иванов, И. Български старини из Македония... с. 35.
35. Иванов, Й. Българите в Македония... с. 147, 148.
36. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II...., с. 71.
38. Дуйчев, Ив. Преписката на папа Инокентий III с българите. Год. на Соф. университет, Историко-филологически факултет, XXXVIII, 3, 1942, с. 22, 23, п. 2.
41. Преговорите между Иван Асен II и Йоан Дука Ватаци започват през 1234 г. Бракът между десетгодишната Елена — дъщеря на българския владетел и единайсетгодишния Теодор — син на никейския император, е сключен през пролетта на 1235 г. в гр. Лампакс (на азиатския бряг на Дарданелите). Наскоро след това, в Калиопол (Галиполи), на европейския бряг на Дарданелите на тържествен църковен събор, търновският архиепископ официално е провъзгласен за патриарх на Българската църква. Поменатите събития са описаниот Георги Акрополит и Никифор Григора. Сведения за разглежданите събития се съдържат и в българския Синодик на цар Борил. По-подробно — за възстановяването на Българската патриаршия прицар Иван Асен II вж. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. III. С., 1972, 363-398.
42. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II. 116, 117.
44. Снегаров, Ив. Положението на Охридската църква от падането на Охрид под турците (1394 г.) до 1557 г. Македонски преглед, год. V. кн. 3, 1929, с. 8.
45. Пак там, с. 9, 10. (До падането на България под Турско робство Влашко и Молдова са в състава на Търновската патриаршия).
64
54. Снегаров, Ив. Положението на Охридската църква... - Македонски преглед, кн. 4, 1929, с. 13.
55. За началото на еничерския корпус няма единодушно мнени сред авторите, изследвали историята на Турската империя от XIV в. Вж. Георгиева, Цветана. Еничарите в българските земи. С., 1988, 19-32.
56. Снегаров, Ив. Положението на Охридската църква... - Македонски преглед, кн. 4, 1929, 15-16.
59. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II..., с. 118.
61. Снегаров, Ив. Културни и политически връзки между България и Русия през ХVI-ХVIII в. С., 1953, с. 43.
До края на XVI в. пелагонийският и прилепски митрополит Йеремия също посещава Москва. През XVII в. на посещение в Москва са били охридските архиепископи: Атанасий, през 1604 г.; Нектарий, който умира в Москва през 1626 г.; Аврамий, през 1634 г. и Дионисий, през 1653 г. Посещение в Русия правят и кюстендилският и кратовският митрополит Михаил, през 1654 г., скопският митрополит Симеон, през 1641 г. и др. Повече подробности се намират в горното съчинение на Иван Снегаров.