17. Георги Динков от Солун
В историческата ни книжнина Георги Константинов Динков — Динката е известен преди всичко като първи български учител на Димитър Благоев. Веднага след завръщането си от Русия, в два последователни броя на в. „Македонски глас” през юни 1885 г. Димитър Благоев публикува прочу вствената си статия „Учителйо Динката”. В нея се изказва увереност, че Георги Динков „... заслужава почетно място в нашата история.” [1]
Талантлив учител, журналист, поет, учен — Георги Динков е съратник на Димитър Миладинов и Стефан Веркович, сътрудничи на Петко Р. Славейков, поддържа връзки с Георги С. Раковски. Той оставя незаличима диря в националноосвободителните борби на българското население в Солун и Битоля, в Прилеп и Воден, в Костур и Костурско, в десетки други селища от югозападните краища на Македония през 60-те и началото на 70-те години на миналия век.
Обширни сведения за Георги Динков има във възрожденския печат и в редица изследвания, посветени на Българското възраждане. Така през ноември 1863 г. цариградския вестник „Съветник” [2] съобщава, че Йордан Хаджиконстантинов-Джинот се е завърнал от заточение, а Георги Динков е арестуван отново. [3] В публикуваното през 1868 г. в Москва изследване на Стефан Веркович „Описание быта болгар населяющих Македонию” се съдържат твърде интересни данни за родния край и за бащиния род на Динката. Стефан Веркович пише за Георги Динков и в други свои издания. [4] По повод посочената статия на Димитър Благоев през юли 1885 г. в. „Македонски глас” [5] отпечатва писмо на Стефан К. Салгаджиев (1846-1910) под наслов „Учителйо Динката” [6] Като изразява задоволството си от публикуването на статията на Д. Благоев, авторът изтъква: „Това прави чест на вестника Ви, който отваря място по историята за възражданието на един кът от зло-
280
честата Македония, както и на автора на това възраждание.” [7] Наред с биографичните данни, в писмото се съдържат важни сведения за идейните убеждения и за дейността на Динката. През 1892 г., в априлската си книжка сп. „Светлина” отпечатва обширно съобщение на Ю.И. [8] — „Георги Динката”. Там е поместен и портрет на Георги Динков. Това фактически е единствената негова фотография, запазена до наши дни. През 1906 г. Ст. Салгаджиев издава мемоарната си книга „Лични дела и спомени по възраждането на солунските и серските българи...” [9] Авторът, който в продължение на много години е български учител в Солун, Серес и Одрин, пише подробно за дейността на Георги Динков при откриването на първото българско училище в Солун и учредяването на българската община там. На Георги Динков е посветена специална статия в издадения от Антон П. Стоилов (1869-1928) сборник „Български книжовници от Македония”. [10] В част втора на книгата си „Македония и Българското възраждане в XIX век” Симеон Радев (1879-1967) прави един сполучлив опит да обрисува духовния облик на Георги Динков. [11] Името на Георги Динков се среща на страниците на авторитетното изследване на Петър Ников „Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения.” [12] През 1937 г. Иван Снегаров обнародва книгата си „Солун в българската духовна култура” [13] В нея се съдържат богати сведени за Георги Динков и за семейството му. Убедително са показани неговите заслуги за развитието на българското просветно дело и участието му в борбата за църковна независимост. В книгата на Ив. Снегаров за първи път, като приложение, са публикувани „Книжовни трудове на Георги Динков” [14] — три стихотворения, една поема и откъси от две статии. Ръкописите на тези творби се съхраняват в Български исторически архив на Народната библиотека „Кирил и Методий” [15]. За съвместната дейност на Георги Динков и Димитър Миладинов пише Михаил Арнаудов в съчинението си „Братя Миладинови”. [16] В добре подкрепения с исторически свидетелства труд на Кирил, Патриарх български „Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878 г.” [17] на пламенния възрожденец също е отделено специално внимание. През 1965 г. Христо Христов публикува обширната си статия „Георги К. Динков — бележит български патриот” [18] и обнародва откритите от него в архива на Стефан Веркович писма на Георги Динков. [19]
Посочените източници осветляват важни страни от живота и делото на Георги Динков. Но те далеч не дават
281
пълна представа за многостранната дейност на този бележит възрожденец. За съжаление повечето от писмата на Георги Динков са загубени. Загубени са и по-голямата част от сбирките му с географски, исторически и етнографски проучвания. Не са намерени досега и учебниците му по история и география. А за широката събирателска и изследователска дейност на Георги Динков и за това, че той е автор на учебници по история и география, свидетелства не един от съвременниците му.
* * *
Известните свидетелства сочат, че Георги Динков произхожда от будно и родолюбиво българско семейство. Бащиният му род е от воденското село Държилово. Стефан Веркович прави една любопитна характеристика на населението от родния край на Георги Динков. „Дързилците — както ги нарича Веркович, — възлизат на 4000 до 5000 семейства... Толкова са били смели във всяка начената работа, че вероятно затова са били наречени държиловци (от глагола „дерзаю”). Тяхното главно село е Дързилово (Държилово)... В течение на пет столетия пет пъти е било разорявано селото им и всеки път са го възстановявали отново.” [20] Село Държилово е разрушено изцяло и по време на Негушкото въстание през 1822 г. Бащата на Георги Динков — Константин (Динка) и чичо му Киряк Държиловец са участвали в Гръцкото въстание от 1821-1829 г. След освобождението на Гърция чичото на Георги — Киряк Държиловец, завършва средното и висшето си образование в гръцката столица. Атина предоставя на двамата братя всички условия за спокоен и благополучен живот. Константин и Киряк Държилови обаче решават да се завърнат при своя поробен народ в Турската империя, като се установяват в Солун. [21]
Историческите свидетелства показват, че още в началото на втората половина на миналия век родът на Георги Динков участва активно във възродителското движение на солунските българи. Особено внимание заслужава родолюбивата дейност на чичото на Георги Динков в Солун. Оттук Киряк Държиловец установява редовни връзки с Г.С. Раковски. По-късно той става настоятел на в. „Дунавски лебед” за Солун и редовен дописник на вестника за събитията в Солун и Солунско. В Историческия архив на Народната библиотека се пазят писма на Киряк Държиловец до Раковски. На 25 октомври 1860 г. той изпраща обширно писмо на Раковски в Белград. В него се описва тежкото положение на българите в
282
Георги Динков283
този край на Османската империя, несгодите и трудностите, които той и неговите близки трябва да преодоляват. Раковски редактира писмото и го публикува във в. „Дунавски лебед” [22]. Антон П. Стоилов твърди, че Константин и Киряк Държилови възстановяват печатницата на Теодосий Синаитски. Според него братята открили в Солун печатница, „... като продължение на Хаджи Теодосиевата българска печатница (1838). Гръцката духовна власт му е пречила твърде много да печати български книги, и после му било разрешено, но с гръцки букви.” [23] Засега липсват други писмени свидетелства, които да потвърдят, че при подготовката на новата печатница са били използвани останките на хаджи Теодосиевата печатница. В случая това няма съществено значение. По-важното е, че братята Кирил и Константин Държилов на практика продължават делото на Теодосий Синаитски.
„Георги Динката (Константинов) — пише Юрдан Иванов, — е роден в Солун на 1838 година, а умрял в Атина на 1876 г.” [24] Впрочем това е единственото известие за годината на раждането му. Подобно на Юрдан Иванов и други автори приемат, че Георги Динков е роден в Солун.
Георги Динков най-напред учи в гръцко училище в Солун. По-късно продължава образованието си във Висшето богословско училище на остров Халки — най-представителното учебно заведение на Цариградската патриаршия. [25] Липсват точни сведения кога е постъпил във Висшето богословско училище и точно колко време е прекарал на о. Халки. Но като се съпоставят различните сведения, може да се предположи, че той идва на о. Халки през 1856 г. и учи там до края на 1857 или до началото на 1858 г.
През 1858 г. Георги Динков заминава за Русия, за да продължи образованието си. Всички автори са единодушни, че изпращането му в Русия става по инициатива на Александър Рачински — тогавашен руски консул във Варна. През 1857 г. Рачински посещава Солун. По време на това си посещение, той поставя въпроса да бъдат определени, за да се учат в Русия, две български момчета. Посочени били Георги Динков от Солун и Константин Станишев от Кукуш. [26] Със специално писмо на руския императорски двор, № 3050 от 11 юни 1859 г., Георги Динков, заедно с други български момчета, е настанен в пансиона на Смоленската гимназия. В Русия любознателният юноша от Солун учи две години. Без никакво съмнение прес-
284
тоят в Русия бележи дълбок поврат в живота на Георги Динков. Преди всичко там той се запознава обстойно с българската история, узнава горчивата истина за своя народ. От Русия Динката се връгиа пламенен родолюбец.
Липсват писмени свидетелства точно кога и по каква причина Георги Динков се завръща от Русия. Може да се предполага, че влошаване на здравословното му състояние е непосредствената причина, която го заставя да напусне Смоленск, преди да завърши образованието си. Някои автори предполагат, а други изказват и категорично мнение, че както Георги, така и други членове на семейството му са боледували от туберкулоза. Той се завръща в Солун вероятно към средата на 1860 г.
След завръщането си от Русия Георги Динков отначало живее при родителите си в Солун, а след това, с чести прекъсвания — в Цариград и Солун. В Цариград, в продължение на няколко месеца работи като секретар на Стефан Богориди. След смъртта на Богориди се завръща в Солун. Оттук не след дълго Динката установява връзка и започва съвместна дейност с Димитър Миладинов. В посоченото съобщение на Юрдан Иванов, поместено в сп. „Светлина”, се сочи, че през тези години Георги Динков „... придружил до Воден Димитър Миладинов и убедил тоя последния да държи реч във воденската митрополийска църква, която реч била главната причина за преследването на Д. Миладинов.” [27] По този повод Михаил Арнаудов пише: „В Солун, гдето се отбивал често от Кукуш, той (Димитър Миладинов, б. а.) завързва дружба с мнозина българи и особено с Константин (Динката) и сина му Георги Динков, който по негов пример се заловил по-страстно с българското народно дело и между другото със записването на разни етнографски и фолклорни материали.” [28] В едно писмо на Екзарх Йосиф се изтъква участието на семейството на Георги Динков в живота и борбите на солунските българи. Той се спира на личните заслуги на бащата (Константин) и на сестрата (Славка). След това в писмото се сочи, че Георги „... на 1860 г. във Воден спомогнал покойному Димитру Миладинову да се избави от належащата опасност поради буйната си проповед за националното събуждане на своите сънародници.” [29] Познанството и съвместната работа на Георги Динков с Димитър Миладинов безспорно играят съществена роля при формиране насоките и характера на бъдещата дейност на младия възрожденец.
Скоро след завръщането си в Солун (вероятно още през 1861 г.) Георги Динков установява лична кореспонденция с Г.С.
285
Изглед от остров Халки286&287
Раковски, който тогава е в Белград. През 1862 г. Динката се отправя към Белград, за да постъпи в редовете на Първата българска легия. Но при опит да премине границата турските власти го арестуват. На 18 февруари 1863 г. Георги Динков пише на Стефан Веркович: „Вразите ме уловиха и ме докараха от Средец дотука сос страшна стража.” [30] Много са свидетелствата, които показват силата и моралната устойчивост, проявени от него в затвора. В потвърждение на това ще посочим само още няколко реда от споменатото вече писмо до Ст. Веркович — „Они (враговете, б. а.) сакали са да ми сечат силите ми, а не знаят, че ми хи умножиха. Наместо да ми отсечат ръци, ми дадоха криля. Наместо да ми запрат язикът, ми дадоха смелост и дерзост. Наместо да ми огаснат народното чувство в сърцата на българите, напротив, разпалили са народолюбието ме... Аз им казах: „Най-сладка ми смерт ке ми биде кога ке умрам на въже или в темница и заточение за народът”. [31] В случая е важно да се припомни, че той пише това писмо в затвора, малко преди да се яви пред съда, когато още го заплашва смъртна опасност.
Изправен пред съда, Георги Динков успява да се оправдае и е освободен. Колко време и точно кога е бил съдебния процес, също не е известно. По всяка вероятност процесът е бил през март или най-късно в първите дни на април 1863 г. Това става ясно от друго писмо на Динката, писано на 12 април 1863 г. в Цариград. В него той съобщава : „... преди два дни аз съм излезъл от темницата...” [32]
Само след няколко месеца, през август 1863 г., Георги Динков отново е арестуван. Това научаваме от писмото му до Стефан Веркович, писано в Солун на 2 септември 1863 г. Този път гръцкият консул в Солун Атанас Матала наклеветява Динката пред турските власти. Интимното желание на Матала е, както се сочи в писмото на Георги Динков от 2.IX.1863 г. [33], той да бъде отстранен от Солун и евентуално изпратен на заточение. Консулът обаче не може да докаже обвиненията си и Динката отново е свободен. От друго писмо на Георги Динков до Веркович става ясно, че той е арестуван и през следващата 1864 г. Писмото е писано на 17 юли 1864 г. в Цариград и в него се сочи: „Петнайсет дни се изпълниха, откак по божия помощ съм излезъл от темницата свободен и се оправдах от гръцките клевети и интриги.” [34]
С името на Георги Динков и на неговото семейство е свързано и откриването на първото българско училище в Солун. Основателка на училището и първа негова учителка е Славка Динкова — сестра на Георги Динков. Славка има со-
288
лидно за времето си образование, получено в гръцки училища. Тя е запозната добре със западноевропейските ренесансови идеи за демократизация на просветното дело. Славка превежда от френски език няколко статии за развитието на девическото образование, като разяснява и свързва поставените проблеми с тогавашните условия в Турската империя. Първото българско училище в Солун е открито през 1866 г. в бащината къща на Славка и Георги Динкови. Най-напред в него се учат само три ученички. На следващата година техния брой нараства на 13, за да стигне 28 през 1868 г. Въпреки че училището е обявено за девическо, в него се обучават и момчета.
По-късно след откриването на училището, по-будните българи преценяват, че вече са назрели условията за създаването и на самостоятелна българска църковна община в Солун. По почин на Георги Динков, на 8 февруари 1868 г., след като било постигнато съгласие между шивашкия и зидарския еснаф, представители на солунските българи се събират на „народно събрание” [35]. Голяма реч на събранието произнася Георги Динков. Речта продължила два часа. Във в. „Македония”, бр. 7 от 23 март 1868 г. е поместена дописка от един велешанец, който присъствал на събранието. В дописката се изтъква, че солунските българи били събудени в продължение на една година от един родолюбив българин — Георги Динков, — който работи с „... примерно самоотречение и чудно великодушно търпение”. [36] Ораторът красноречиво обрисувал развитието на човешкото общество и нуждата всеки народ да се устрои в обшщни като изразителки на общонародното мнение. Той проследил историческото образуване на българския народ. След като осъдил фенерското иго и похвалил гърците за грижите им да обработват своя език, той подканил българите да подражават на гърците в усилията си да развиват своя език и да си съставят общини за църковното и общественото си управление. [37] Предложението на Георги Динков е прието единодушно и общината — учредена. Събранието избира общинари, а след това изслушва още и отчета на Георги Динков за състоянието на българското училище в Солун.
Създаването на българската църковна община в Солун намира широк отзвук както сред българското население във вътрешността на Турската империя, така и сред цариградските българи. Българските вестници в Цариград отразяват подробно това събитие. За него се появяват съобщения и в някои европейски столици. [38]
289
* * *
На учителската професия Георги Динков отдава най-хубавите си години. Именно тогава той се изявява най-пълно като личност, която олицетворява ярко добродетелите на българската възрожденска интелигенция. През онези години Динката е български учител в различни градове и села; събира народни песни прави географски описания; пише учебници по история и география. Динката е неуморим, народното доверие към него, изникнало спонтанно, крепне и се разширява. Към него обикновено се обръщат с интимното „Учителйо Динката!”, за мало и голямо той е близък и обичан. „И наистина, в него време нямаше втори като Динката — пише Юрдан Иванов, — той бил твърде начетен човек и особено силен по география, история и естествените науки.” [39] „И така Динката учителствувал в Загаричани — продължава Юрдан Иванов, — откъдето раздвижил целия Костурски окръг. Той е проповядвал и в Корчански окръг, особено в Бобоиища и Търново, гдето е събирал и български песни. Той е бил непостижим в своите агитации и убедителни проповеди.” [40]
Георги Динков учителствува в Битоля и Прилеп. Но точно кога и по колко врем е бил учител в различните селища, преди да стане учител в с. Загоричане, Костурско, липсват писмени свидетелства. Ценни сведения за Георги Динков и за неговото учителствуване в с. Загоричане е оставил Димитър Благоев. В статията си „Учителйо Динката” Благоев съобщава, че той постъпва учител в родното му село през лятото на 1868 г. [41] В писмото си до редакцията на в. „Македонски глас” (отпечатано на 8 юли 1855 г.), Ст. Салгаджиев оспорва посоченото от Димитър Благоев време и твърди, че това е станало по-късно. Според него Динката е бил в Солун докъм края на 1870 г„ и „... може да е постъпил в Загоричени не по-рано от 1871-72 учебна година.” [42] Откритите напоследък писма на Георги Динков, публикувани за първи път през 1981 г. [43], дават отговор на този въпрос, едното писмо е писано в Прилеп на 21 юли 1869 г. и е изпратено на братя Робеви в Битоля. От това писмо става ясно, че през юли 1869 г. Г. Динков е още в Прилеп. Второто писмо е писано пак в Прилеп към края на юли същата година. Третото писмо е писано на 2 октомври 1869 г. в с. Клисура, Костурско. [44] Последното, четвъртото писмо е изпратено от с. Загоричане на 29 декември 1869 г. [45] От него става ясно, че Георги Динков вече е учител в с. Загоричане. Следователно от текста на посочените писма личи,
290
че Георги Динков идва в с. Загоричане през септември или най-късно през октомври 1869 г.
В „Кратки бележки из моя живот” Димитър Благоев пише: „Знаменателно събитие от онова време бе идването на първия български учител в село. Той бе Георги Константинов от Солун, тъй наричаният Динката... той бе преди всичко агитатор-апостол и затова още от първите дни ни събра и ни пита искаме ли да учим българска азбука. Нашата радостна готовност бе безгранична и скришом се започна обучението на български. Обаче даскал Динката не се задоволяваше само със занятието да обучава децата в нашето село, а обикаляше околните села.” [46] Незнайното дотогава училище в с. Загоричане бързо печели известност. В него идват да се учат ученици от близки и от по-далечни селища. Динката предприема и друга, твърде смела за времето си стъпка. Къщата в която живее става фактически девическо училище. Преподавателка тук е неговата съпруга. [47]
Като учител Динката ратува за всестранно развита личност, за зачитане на човешкото достойнство на учениците, за равноправие на жената, за справедливи човешки отношения в семейството. Запазените писмени свидетелства разкриват модерни за онова време педагогически похвати, които Георги Динков използва в учителската си практика. [48]
Разностранната родолюбива дейност на учителя бързо дава своите плодове. В с. Загоричане се образуват две партии — „едната представляваше болшинството българе, а другата — 5-6 гръкоми богаташи чорбаджии, които се вооружиха с всичката си ненавист.” [49] Между двете партии започва ожесточена схватка — мнозинството настоява богослужението в църквата да се извършва на български език. Гъркоманите упорито се съпротивляват. Около Георги Динков се групират най-будните селяни. „Неговото красноречие — отбелязва Димитър Благоев, — неговата убедителна проповед, че са „бугари”, към началото на лятото привлече на негова страна всичките селяни — мъже, жени, деца.” [50] Плахите довчера роби сега вече храбро защищават правата си. Борбата на българското население в с. Загоричане се увенчава с успех. В селската църква, заедно с гръцкото „Кирие елейсон” започва да се пее и българското „Господи помилуй” [51]. Родоотстъпниците-гъркомани обаче не остават длъжни. „Неизвестна шайка” напада и пребива Динката. В продължение на цял месец той се бори със смъртта. Турската полиция го арестува и още болен го хвърля в костурската тюрма. Там той лежи без сьд и присъда ня-
291
колко месеца. След това е освободен, но заставен незабавно и завинаги да напусне с. Загоричане.
Какви са писмените свидетелства за Георги Динков, след като напуска с. Загоричане? Димитър Благоев в статията си „Учителйо Динката” пише, че няколко години, след като напуснал Загоричане, Георги Динков починал в Гърция. Той обаче изрично предупреждава, че не са му известни подробностите за последните години на първия му български учител. Благоев апелира към онези, които знаят нещо повече за живота и дейността на Динката, да пишат за това. [52] Стефан Салгаджиев в писмото си до редакцията на в. „Македонски глас”, отпечатано през юли 1855 г., пише, че след Загоричане Георги Динков се завръща в Солун и само след няколко месеца отива в Атина. [53] В съобщението си, отпечатано в априлската книжка на сп. „Светлина” през 1892 г., Юрдан Иванов също твърди, че напускайки Загоричане, Динката решил да се завърне в Солун. По-късно — „Предвид на изтощените си физически сили, той счел за благоразумно да се отдалечи в Атина, за да се избави от нови арести, лишения, мъки, а може би и смърт. В Атина той писвал във вестник „Еон” (Век) в защита на българския народен въпрос, но силите му отпаднали: боят в Горенци и арестантските страдания го смъкнали в гроба през 1876 г. в гръцката столица.” [54] В архива на Стефан Салгаджиев, част от който се съхранява в Народната библиотека, има няколко непубликувани писма в които се твърди обаче, че след Загоричане Георги Динков остава в пределите на Османската империя. Поменатите писма са част от кореспонденцията на Ст. Салгаджиев през 1872 г. Писмата са три и са му изпратени в Серес през лятото на 1872 г. от Българското читалище в Цариград. От текста на писмата узнаваме, че през 1872 г. читалището изпраща Георги Динков в Костур със задачата да открие там българско училище. В третото писмо от 16 август 1872 г., подписано от трима представители на читалищното ръководство, четем: „Драго ни е да ви известим, че г-н Динков, когото бяхме пратили в Костур, сполучи да отвори в съишя град училище българско...” [55] Липсват точни сведения колко време Георги Динков учителства в Костур и кога напуска пределите на Османската империя. Вероятно това става към края на 1874 или в началото на 1875 г.
Георги Динков не вижда свободна България. Той умира в навечерието на Освобождението, твърде млад, преди да навърши 40 години. Много любов и признателност живеят дълго в сърцата на всички, които познават този български патриот и прекрасен човек.
292
* * *
Георги Динков е цялостно изградена личност, личност, която носи в себе си духовните богатства на Възраждането. Той е човек с разностранна и богата за времето си култура. Динката знае добре — писмено и говоримо — новогръцки и старогръцки език. „Георги Динков, — спомня си Ст. Салгаджиев, — владееше сегашни и старогръцки язици. Владееше и руски език, а български говореше по тъй нареченото пуливашко (Воденско) наречие, което той твърде жарко любеше и защитаваше, като го наричаше най-близкото до черковнославянски език” [56] Ст. Салгаджиев съобщава също така, че в Солун Георги Динков участва при превеждането на различни турски закони, и други документи на български език. [57] Този факт показва, че Динката владее добре — писмено и говоримо и турски език.
Син на своето време, Георги Динков е горещ привърженик на материалистическото схващане за живота, философските му възгледи се основават на тогавашните постижения на естествените науки. Динката застава срещу средновековната схоластика и по свой начин поднася на учениците си познанието за Вселената, за устройството на слънчевата система и за природата, не сухо и догматично. Научните знания, съчетани с едно богато въображение, подсказват на този хуманист с поетическа нагласа оригинални пътища и средства за въздействие върху детската душа и детски разум. Към края на живота си, вече на преклонна възраст, Димитър Благоев си спомня: „Той пръв ме запозна с природата. Дълбоко е запечатана в паметта ми оная сутрин, когато учителят ни събра рано-рано, за да излезем в здрач, за да ни изведе на крайселския рид... Тук ние заедно с него посрещнахме изгрева на слънцето, при което учителят ни даде първите астрономически и географски познания.” [58]
За Георги Динков борбата за българска църковна независимост е преди всичко борба за оцеляването и за бъдещето на българския народ. В името на това бъдеще той развива широка дейност сред българското население в Македония. Събира народни песни, приказки и други фолклорни творби, изучава народните говори и прави географски описания, като установява близко сътрудничество с Димитър Миладинов и Петко Славейков. В съобщението на Юрдан Иванов се твърди, че Георги Динков „... е имал в ръкопис ГРАМАТИКА за македонския български език и една подробна география на Македония, по която преподавал в Загоричане. От тая негова география г. П. Р. Сла-
293
бейков е почерпил най-ценните данни за своята пълна география на България.” [59] И други негови съвременници свидетелстват за обширните му и задълбочени познания в областта на историята и географията. Особено подчертан е интересът на Георги Динков към историческото минало на българския и на другите балкански народи. Но даже и малкото от историческите му изследвания запазени до наши дни позволяват да се направи сравнително вярна оценка за историческите възгледи на автора. В архива на Г.С. Раковски се пази ръкописът на статията „Познай себе си!”, писана от Георги Динков през 1863 г. Върху текста са направени някои редакционни поправки. Може да се предполага, че авторът е изпратил статията на Раковски, за да бъде публикувана. Георги Динков разглежда различни въпроси от историческото минало на българския народ и в статията си „Сведения за македонските страни”, публикувана в два броя на в. „Македония” през юли и август 1868 г. В някои от писмата си той също така се спира и на въпроси от историята на българския народ, както и от историята на балканските и на славянските народи.
Историческите възгледи на Георги Динков естествено не са напълно издържани, когато към тях се приложат строгите изисквания на съвременната историческа наука. Подобно на Раковски той е склонен да идеализира някои страни и периоди от българската история. Но това не позволява да се омаловажава писаното от него, както за историята на българския народ, така и за историята на другите балкански народи. В духа на най-хубавите възрожденски традиции той изучава историята и използва историческите си познания преди всичко, за да подпомогне възникването и укрепването на националното самосъзнание, да се разгори родолюбието в сърцето на българина през онези тежки робски години. Това според него е най-важното средство в борбата против народностната асимилация, на която са подложени българите тогава, особено в югозападните краища на Македония.
Можеш да опознаеш себе си само ако познаваш своя народ, неговото историческо минало, делата му през вековете. На тази идея е посветена обширната статия на Георги Динков „Познай себе си!”. Още в първите редове той се обръща към древногръцката митология. „Познай себе си!” — това е краткият, но дълбокосмислен надпис, който древните гърци са поставили на входа на прочутия в древността храм в Делфи. В тези думи се съдържа мъдрост, изстрадана от народите през вековете. Като подчертава, че човекът — физиологически и духовно — е най-сложното за разбиране същество, ав-
294
торът продължава: „Греческото правило „Познай себе си”, значело да познае човек себе си вътрешно-духовно, свое отличие от безсловесните живини, свое нравствено назначение, свое отношение въобще, как чловек, към всички чловеци, а в частност, към своите съграждани, към своя народ.” [60] Оттук авторът преминава към основния въпрос на изложението си — „За такова едно „непознание себе си”, за такова заслепление и народно самозаборавене, ние има да поговориме тука малко нещо, единствено, за нашите съотечественици блъгари, които и сега среди бял ден, малко се грижат да познаят себе си.” [61] Именно това, според Георги Динков, определя необходимостта и българите да се обърнат към мъдростта на делфийския надпис. „Оно свято правило — четем по-нататък, — що бяха написали еллините на врата на делфийския храм, време е сега да го напишем ние над вратата на наш народен славянски храм. Време е да познаем себе си, да познаеме свой народни живот, своя снага, свои сили и моиш, свои материални средства и свои духовно-нравствени потребности, ако сакаме да не останем вечно в тъмнина, в незнание и неизображение.
Време е да познаеме себе си и своите.” [62]
Георги Динков пита ясно и търси отговор на въпроса — „що и кои сме ние?” [63] И веднага, ясно и недвусмислено отговаря: „може да се отговори: каури (гяури), мръваци, шопе, поливаци, бабунци, мезнари, мияци и прочие или въобще блъгаре и бугари. И така ние сме бугари или блъгаре.” [64] В тази статия Георги Динков се спира на ред въпроси от българската история. Преди всичко той многократно подчертава, че българският народ е славянски народ и най-естественото му място е в семейството на славянските народи. „Ние сме славянски народ — пише той, — а носим сега име „блъгаре” така исто како-що носят имена и друзи многобройни племена-славянски наши братя.” [65] А само след една страница продължава: „Българите са „чисти славяне”... славяни сме и како такви требе да се познаиме заедно със многобройните наши славянски братя.” [66] Георги Динков познава добре времето и обстановката, когато се създава Първата българска държава. „Пръво славянско господарство беше блъгарското, което се завърза в VII век по Рождество Христово между южните или балканските славяни”. Известно време то се простирало от Черно до Адриатическо море и от Солун и Тесалия до Карпатите. [67] Има нещо в изложението на автора, което заслужава специално внимание — това е вещината, с която той разказва за приноса на българския народ и на българската държава в развитието не само на славянските народи. Динката пише за мястото и
295
ролята на стара България в живота на Средновековна Европа. Нашият народ, според него — „исплъни в свое време свое назначение и назначение големо и славно”. Българският народ приел християнската вяра от своите съседи и я предал на другите славянски племена заедно със своя език, „който по своята сбятост и по святостта на ония мъже, що го предаваха и учеха, бе приет със радост от всички наоколни славяни и стана язик общеславянски. В IX век, наши блъгаре първи със свои цръквени язик проповядваха единство и братство между всите славянски племена.” [68]
Георги Динков пише за Златния век на българската писменост. С нескривана гордост той изтъква славянобългарската принадлежност на братята Кирил и Методий — „...славянските пръвоучители Свети Свети Кирил и Методий и нихни ученици, които бяха първи и кои проповядваха братска любов и слога помежду всите славянски племена, единство, духовно общение и взаимност. А они бяха от блъгарско и от блъгарски род.” [69] А когато разказва за дейността на учениците на Кирил и Методий, Динката не пропуска да посочи, че именно Македония стана една от люлките на старобългарската просвета и култура. „И така мисл всеславянска припада нам, она има свой извор в Македония или стара „Славиния” и завързана е със най-светлите и най-радостните събития в наший гражданский живот.” [70]
По различни поводи Георги Динков се спира и на главната причина за нещастията на българския народ през вековете, за нещастията и на другите славянски народи. Тази причина, според него, е преди всичко липсата на единство и разбирателство. Икономическите и социалните фактори, класовото разслоение и феодалната разпокъсаност, тежкото положение и безправието на народа, тези, както и други съществени фактори са извън неговото внимание. Той не търси и не разглежда дълбоките причини на историческото развитие. Може да се каже, че той не винаги разбира скритата същност на процесите, които движат общественото развитие и които в края на краищата определят състоянието и съдбата на Средновековна България. Но той много добре вижда явленията и ядовито клейми липсата на единство, вътрешните борби и междуособиците, толкова често срещани в българската история. Писаното от Георги Динков звучи не само като зов за единство, за сплотяване на разпокъсаните български сили в борбата за църковна независимост, за развитие на българската просвета и култура в годините на Възраждането. То звучи актуално и в нашето неспокойно и размирно време.
296
Георги Динков е убеден привърженик на идеята за единство на славянските народи. Очевидно под влиянието на господстващите в началото на втората половина на XIX в. разбирания в славянофилските среди в Русия и в някои други славянски страни, той смята, че славяните са един, единен народ. Историята на различните славянски народи според него е част от общото минало на единен народ.
С любов и уважение Георги Динков пише за руския народ и за руската държава. Русите сто години след българите приели от тях „... християнство, цръквени язик и свещенство” и били „мошне силни и страшни на пръво време.” [71] Той изтъква историческата заслуга на Русия за спасяването на европейската цивилизация. Без Русия — пише Динката, — „без неизини безбройни жертви едва ли щеше да има да се хвали Запад” с науката, изкуствата и образованието си. В това време, когато руските села и градове горяха и диви орди „напираха със всевъзможни сили и безчловечества, за да пробият крепка преграда”; когато руска кръв се е леела „како поток за православие, за цяло християнство, за чловечество”, тогава Западна Европа е живеела в мир и е имало време да работи за развитието на науката и изкуството. „Русия зачува Европа и християнство, зачува от изтребление науки и художества и прегради навеки път в Европа за Чингизхани и Тамерлани. От сега натамо Европа няма страх вече от Азия” [72] Георги Динков не пропуска да направи преглед на съвременното положение (началото на втората половина на XIX в.) на славянските народи. Специално внимание заслужава описанието, което той прави на народите от групата на южните славяни. Какви народности според него се включват в нея? — „... българи 4 500 000; сърби в 300 000 в Турция, Сърбия, Босна, Черна гора и Австрия; кроати (хървати, б. а.) в Австрия 800 000 и хорутанци или словенци 1 200 000 или всичко 12 000 000.” [73] Това са според Георги Динков, славянските народи, населяващи Балканския полуостров. Той никъде не сочи друг славянски народ в групата на южните славяни. И още нещо, което се отнася определено за славянското население в Македония. В статията си „Сведения за македонските страни” Динката пише: „Македония въобще е населена от люде, кои сборуват бугарский язик, най-чист от най-северната граница Люботрън до най-южната Бело море и най-зайде слънцева (западна) граница Вич и Шар планина до най-огрейслънцевата (източна) Витоша и Доспат.” [74]
В архива на Стефан Веркович се пази непубликуван ръкопис на Георги Динков, озаглавен „Общо обозрение на Македо-
297
нията или Гороописание, Рекоописание и Поляноописание со границата на двата язици българскийт и гръцкийт.” [75] Последната страница на ръкописа завършва със следния текст: „Написах во Солун, 8 ден. Гроздоберов (Септябрия) 1863 г., Г.К. Динков”. Ръкописът се състои от две части, озаглавени от автора така:
1. Гороописание Македонско от Георгия Динкова Дързилиа, 1863. Тази част съдържа 14 страници.2. Рекоописание Македонски — 32 страници.
Към втората част на ръкописа е включен раздел „Предел на гръцкий и българский язици”. Макар и съвсем кратък — всичко една страница — този раздел има самостоятелно значение. Той може да се разглежда като резултат на по-обширни изследвания, които освен като географски биха могли да се приемат и като сериозни етнографски наблюдения и проучвания.И още една подробност, която се отнася до езика на македонските славяни. След като прави исторически преглед на взаимното влияние и взаимното въздействие между гръцкия и българския език, Георги Динков подчертава: „Па наконец да ви речам и общето мнение на сегашните македонци, сиреч на простото людство, кои викат велеречиво: „... гледами денеска, че сме българи, па сборуваме язик булгарский”. Ето най-прост, най-краток и най-жив отговор на гръцките мечтания!” [76]
Родолюбието на Георги Динков е чуждо на националната ограниченост. Любовта му към българския народ по един естествен начин се допълва с уважението към другите народи и особено към съседните балкански народи. Впрочем, известно е, че това е една от най-характерните страни на българската възрожденска идеология. Но когато се разглежда отношението на Георги Динков към балканските народи, на преден план изпъква отношението му към гръцкия народ. Има нещо отличително в личната му позиция, в поведението му към гръцки народ, в отношението му към гръцката история и култура, към гръцкото духовно наследство. Ето защо този въпрос заслужава особено внимание. Както вече стана дума, бащата и чичото на Георги Динков не само съчувстват на гръцкото националноосвободително движение, но и непосредствено участват в Гръцкото въстание от 1821-1829 г. След освобождението на Гърция те живеят известно време в Атина. Може да се предполага, че гръцката общественост в Атина и гръцките власти се отнасят добре към братята Държилови. А още по-точно е да се каже, че доверието и уважението са взаимни. По-късно, в Солун членовете на семейс-
298
тво Държилови продължават да са гръцки поданици и да се радват на благоразположението на солунската гръцка общност. Малкият Георги най-напред учи в гръцко училище, а след това продължава образованието си в гръцкото богословско училище на остров Халки. Наред с византийската християнска култура, Динката познава и богатствата на гръцкото духовно наследство от времето на древна Елада. За старогръцкия език той пише: „Елинският език кой подаде на цял свят научната виделина, образование и просвещение...” [77] А в статията „Познай себе си!” четем: „... езичниците елини, които между вси други народи в своето време прочуени беха със своята просвета, със своята изтънчена и дълбока мъдрост.” [78] Посочените, както и други запазени сведетелства позволяват да се твърди, че Георги Динков се отнася с искрено уважение към гръцкия народ, към неговата история и култура. Особено в началото на обществената си дейност той се стреми да подражава на гръцките патриоти, на тяхното умение, последователност и находчивост да пазят, да обогатяват и да защищават езика и културата си.
Коренно различно е неговото отношение към Цариградската патриаршия. Асимилаторските домогвания на Патриаршията са главната причина, която кара Георги Динков да вижда в нея не само консервативна институция, но и главна враждебна сила по пътя към духовното пробуждане на българския народ. Още по-непримирим е той към българите-гъркомани. Георги Динков добре разбира какво заплашва българския народ, особено в най-южните и югозападните краища, ако политиката на Цариградската патриаршия не срещне най-енергична съпротива. Именно затова той си поставя като главна задача борбата за извоюване на пълна българска църковна независимост. За него признаването на самостоятелна българска църква е преди всичко най-ефикасното средство и най-краткия път да бъде призната българската народност, за да може по-нататък да се открият възможности за развитието на българската просвета и култура за пробуждането и издигането на българското народностно съзнание. Разбира се, за Динката борбата за църковна независимост не изчерпва „Българския въпрос”. Както е известно, по призив на Раковски той се отправя към Белград, за да постъпи там в редовете на Първата българска легия.
Проблемът „българи-гърци” заема важно място и в личния живот на Георги Динков. Вече към 30-годишна възраст той се сгодява за погърчена девойка от български произход. Годеницата, Евка, има гръцко образование и не знае — нито
299
писмено, нито говоримо — български език. Възниква драматично положение. Годеникът поставя условие, а годеницата приема, да се венчаят едва след като Евка научи български език. Случаят навярно не остава без отглас сред патриотично настроената българска общественост в Солун и Солунско. Тази ще да е причината, поради която Динката уведомява с писмо Стефан Веркович за случилото се. Писмото ни запознава с интересни подробности. „Господ знае веке каква ке излезе — пише годеникът, — мома, родом от майка честа българка от Ваша Валовища (славянското име на Демир Хисар, (дн. Сидерокастрон, гр. в Гърция, б. а.), а от татко й полу българка, но погръчена. Имам писмено званично съгласие, ако се научи писмено и говоримо българският язик, тога ке ми бъде свършеница, а когато ке докаже практически, че действително се е отрекла от гърчищината и се е сочитала со българщината, тога ке ми бъде венчана со мене за до живот съпруга българка, подходима под правилата и изискванията на интересите на българската народност.” [79] Навярно годеницата бързо и добре е научила български език — писмено и говоримо! Та нали съвсем скоро, вече като съпруга на Георги Динков, тя учи на българско четмо и писмо селските момичета в с. Загоричане. За нея Димитър Благоев пише, че била „... във висока степен симпатична и привлекателна натура, която със забележително търпение помагаше на своя мъж.” [80]
През последните си години Георги Динков живее в Атина. Там той установява и поддържа близки отношения с гръцките демократични среди в борбата за свобода, независимост и напредък на двата съседни народа. А тази борба българските и гръцките демократи и патриоти, в епохата на Възраждането, често водят задружно.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Благоев, Д.: Съчинения. Т. I. С., 1957, с. 112; Македонски глас, I, 23-24, 8, 15 юни 1885.
2. В. Съветник - седмичен български вестник, издаван в Цариград през годините 1863-1865.
3. Вж. Документи и материали по историята на българския народ. С., 1969, с. 134.
4. Веркович, Ст.И. Описание быта македонских болгар. - В: Известия Московского Университета, 1868, кн. 3; Топографическо-этнографический очерк Македонии. СПб, 1889.
5. В. Македонски глас-седмичен вестник с радикално-демократи-
300
ческо направление, редактиран от Д. Ризов. Издава се в София от 5 януари до 3 септември 1885 г.
6. Македонски глас, 27,15 юли 1885.
7. В. Македонски глас, бр. 27 15 юли 1885.
8. Автор на съобщението вероятно е Юрдан Иванов (1862-1907), родом от Прилеп, проучва и пише по проблеми на Българското възраждане. Автор е на: Страница из историята на македонското възраждане. (Деница, I, 1890, кн. 12); Към историята на възраждането в Охрид (Светлина, И, 1892, кн. 10 и 11); Григор Пърличев (ИБ, III, 1893,кн. VI); Документи по Българското възраждане (СБНУ, XXI, 1905) идр. Сред неговите трудове централно място заема книгата му Българский периодический печат от възраждането му до днес (1844-1890). Т. I. С., 1893. Вж. Статията „Юрдан Иванов” в книгата на Антон П. Стоилов — Български книжовници от Македония. Т. II. С.,1928, 36-38.
9. Салганджиев, Ст.К. Лични дела и спомени по възраждането на солунските и серските българи... Пловдив, 1906.
10. Стоилов, Антон П. Български книжовници от Македония. Т. I. С., 1923, с. 33.
11. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане в XIX в.Част II. С., 1927, 304-305.
12. Ников, Петър. Възраждане на български народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, 213-247.
13. Снегаров, Иван. Солун в българската духовна култура. С., 1937.
15. Народна библиотека „Кирил и Методий” (НБКМ), Български исторически архив (БИА). Архив на Г.С. Раковски, I Б 634/52.
16. Арнаудов, Михаил. Братя Миладинови. С., 1969, с. 74.
17. Кирил, Патриарх български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878 г. Т. I. Книга първа. С., 1969, с. 569.
18. В. Работническо дело, № 10, 10 ян. 1965.
19. Христов, Христо. Градиво за биографията на Георги Динков — Годишник на Софийския университет, 58, 1964, № 3, История.
20. Веркович, Ст. Описание быта болгар, населяющих Македонию. М., 1868, с. 27-28. В българското издание на труда на Веркович — Описание битът на македонските българе, издадено от книжарницата на В.Д. Поборник в Кюстендил — на дързилците са посветени няколко страници — от 35 до 37 вкл.
21. Архив на Г.С. Раковски. Т. II, 1957, с. 625.
23. Стоилов, Антон П. Български книжовници от Македония, Т. I. С., 1922, с. 31.
24. Светлина, № 4, 1892, с. 79.
301
25. За Патриаршеското богословско училище на остров Халки и за българското присъствие в него вж.: Балабанов, Марко Д. Българска колония на един остров. — Периодично списание на българското книжовно дружество. С., 1910, 1-2 свезка, 313-372; Кирил, Патриарх български. Екзарх Антим. С., 1956, 48-55; Румяна Радкова. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1975, 189-199 и посочената в тези издания библиография.
26. Стоилов, Антон П. Пос. съч., с. 33.
27. Светлина, № 4, 1892, с. 79.
28. Арнаудов, М. Братя Миладинови... с. 74.
29. Кирил, Патриарх български. Българската екзархия в..., Т. I. Книга първа. С., 1969, с. 569.
30. Документи за Българското възраждане от архива на Стефан И. Веркович. С., 1969, с. 39.
35. Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура..., с. 56.
36. Македония, бр. 7, 23 март 1868.
38. Органът на чешката народна партия в Прага — в.„Correspoнdanse Slave”, по повод публикуваната дописка от Солун в българския в. „Право”, съобщава за създаването на българска църковна обшина в Солун и изказва мнение, че днес когато у българите се събуди народното чувство, се вижда, че те съставляват една голяма част от жителите на Европейска Турция. Вестникът смята за гръцка интрига твърдението, че движението на българите било плод на руски сплетни (вж. Македония, 18 окт. 1869, бр. 46).
39. Светлина, кн. 4, април 1892, с. 79.
41. Благоев, Д. Съчинения. Т. I. С., 1957, с. 115.
42. Македонски глас, бр. 27, 8 юли 1885.
43. Писмата са четири и се съхраняват в Народната библиотека — вж. БИА, ф. 27, а.е. 830, л. 1-4.
44. НБКМ-БИА, ф. 27, а.е. 830, л. 3.
46. Благоев, Д. Кратки бележки из моя живот. С., 1971, с. 22.
47. Благоев, Д. Съчинения. Т. I. 1957, с. 120.
48. Вж. Македония, бр. 48, 1869.
49. Благоев, Д. Съчинения. Т. I. С., 1957, с. 20.
302
53. Македонски глас, бр. 27, 8 юли 1885.
55. НБКМ-БИА, ф. 62 (СС), II А 4475.
56. Македонски глас, бр. 27, 8 юли 1885.
58. Благоев, Д. Кратки бележки из моя живот. С., 1971, с. 22, 23.
59. Светлина, кн. 4, април 1892, с. 80.
60. Вж. статията „Познай себе си!” — НБКМ-БИА, I Б 634.
74. Вж. статията „Сведения за македонски страни”. — Македония, бр. 33, 37 и 40, юли, август 1868.
75. Документи за българското възраждане от архива на Стефан И. Веркович. С., 1969, с. 254.
78. Вж. статията „Познай себе си!”, НБКМ-БИА, I Б 634.
79. Документи за Българското възраждане от архива на Стефан Веркович, С., 1969, с. 372.