15. Йосиф-Юрай Щросмайер и българите
Издаването на сборника „Български народни песни” винаги се свързва с името на хърватския епископ Йосиф-Юрай Щросмайер. Защото моралната и материалната помощ на Щросмайер има решаващо значение за неговата поява като книга. По повод издаването на сборника редица български вестници и списания в Цариград — в. „Македония” и списанията „Читалище”, „Училище” и „Летострцй” — обнародват отзиви за Щросмайер, в които се изтъкват големите му заслуги към българския народ. [1] С основание ролята на хърватския духовник в това високоблагородно дело е предмет на подробни изследвания от страна на редица български и хърватски учени. [2]
Без да се спираме на подробностите, нека накратко напомним основните факти, свързани с подкрепата, която Щросмайер оказва на Константин Миладинов при подготовката и издаването на сборника „Български народни песни”. Според сведенията, които хърватският епископ съобщава лично на Иван Шишманов (1898), през първата половина на 1860 г. Константин Миладинов изпраща писмо на Щросмайер от Москва, с което го моли да окаже съдействие за издаването на българските народни песни. След като получава положителния отговор на Щросмайер, Константин незабавно тръгва от Москва за Виена. Първата им среща става във Виена по всяка вероятност през юни 1860 г. Втората половина на годината Константин Миладинов посвещава изцяло на подготовката на народните песни за издаване.
В началото на януари 1861 г. ръкописът е вече напълно готов за печат. Към средата на месеца Константин Миладинов и Йосиф Щросмайер отиват от Дяково в Загреб и го предават в печатницата на Антун Якич. Работата в печатницата в основни линии протича нормално, въпреки че неизбеж-
248
ните трудности съпътстват отпечатването на книгата. През тези месеци Константин се установява в Загреб. Той следи всекидневно и подпомага непосредствено цялостната подготовка на изданието. Освен съставителството той поема изцяло редактирането, а по-късно и прецизната работа с коректурите. Без да се прави механично сравнение със съвременните условия и изисквания, а само като се изхожда от обема и сложността на ръкописа, не е трудно да се разбере, че от средата на януари до края на май Константин Миладинов извършва огромна работа, за да може отпечатването на сборника „Български народни песни” да приключи през юни 1861 г. Отпечатването на книгата се извършва фактически за не повече от пет месеца.
Йосиф-Юрай Щросмайер преди всичко оказва неоценима морална подкрепа на Константин Миладинов, като се започне още с положителния отговор, който му изпраща писмено в Москва, и се стигне до последния ден, в който се завършва отпечатването на сборника. По време на престоя му в Дяково (втората половина на 1860 г.), тогава, когато Константин Миладинов прави последната редакция на ръкописа, Щросмайер го настанява да живее и да работи в стая на местната семинария. През тези месеци младият българин от Струга често се храни на трапезата на гостоприемния хърватски духовнвик.
Когато се проследява животът на Йосиф-Юрай Щросмайер, когато човек се вглежда в неговото отношение към българите въобще и особено когато разсъждава върху грижите и вниманието, с които той обгражда Константин Миладинов, съвсем естествено изникват много въпроси. В нашия случай обаче изниква един основен въпрос — познава ли Щросмайер българите като народ? Познава ли той българската история и култура? Има ли ясното съзнание, че като подпомага Константин Миладинов да издаде сборникът „Български народни песни”, оказва най-непосредствена помощ на българите да бъдат признати като самостоятелен народ? И по-нататък — знае ли Щросмайер, че Константин Миладинов е роден в Македония? И ако знае, приема ли, че по онова време (1860 г. т. е. 10 години преди обявяването на българската църковна независимост и учредяването на Българската екзархия) в Македония живеят не въобще „македонски славяни”, а че там живее българско население?
И така — кой е Йосиф-Юрай Щросмайер? Какво е неговото отношение към българите? Тук не си поставяме задачата да правим обстойно изложение за живота и делото на хър-
249
ватския епископ. Ако се докосваме до някои подробности, свързани с живота и дейността му, или до схващанията на Щросмайер по различни въпроси от историята и културното наследство на южните славяни, на политиката на Европейските сили на Балканите, или до отношенията между Източноправославната и Римокатолическата църква — то това ще се ограничи само в рамките, определени от нуждата да се даде верен отговор на поставените въпроси.
* * *
Йосиф-Юра й Щросмайер е роден на 4 февруари 1815 г. в хърватския град Осиек. В този ден на семейство Щросмайерови се раждат две момчета. Бащата — Иван и майката — Ана, кръщават близнаците Йосиф и Юрай. В деня на кръщението обаче едно от момчетата умира. Родителите не могат да разпознаят кое — Йосиф или Юрай — остава живо, и го записват с двете имена. Това момче доживява дълбока старост. Йосиф-Юрай Щросмайер умира през 1905 г. на 90-годишна възраст. [3]
Хърватският духовник е един от най-високообразованите мъже на времето не само в пределите на Австрийската империя. Още през 1838 г. тои е носител на титлата доктор на философията, а през 1842 г. защищава с пълно отличие и докторат по богословие. Трудолюбивият и високоначетен духовник отрано привлича върху себе си вниманието на църковните и гражданските власти. През 1847 г. той е назначен за младши директор във висшия богословски институт Августениум във Виена. През ноември 1849 г. вече е епископ в Дяково. През следващата 1850 г. папа Пий IX утвърждава епископския му сан. През 1851 г. става белградско-смедеревски епископ, т.е. епископ на всички католици в Сърбия. [4]
Щросмайер е известен и като изтъкнат хърватски политически и обществен деец. Големи са заслугите му за развитието на образованието, културата и изкуството на хърватския и на другите южнославянски народи. През 1860 г. е утвърден за член на Държавния съвет, като един от тримата хърватски представители в тази висша държавна институция в Австрия. [5]
На духовното поприще Щросмайер се отличава със самостоятелната си мисъл и със смелите си действия. В това отношение особено силно впечатление прави участието му в работата на Ватиканския църковен събор, проведен през
250
Йосиф-Юрай Щрасмайер251
1869-70 г. Още в началото, при обсъждането на процедурните въпроси, Щросмайер оспорва правото на папата да утвърждава самолично правилника за вътрешния ред на събора. Той съставя специален меморандум до папата (подписан от още 25 германски и австро-унгарски епископи), който съдържа предложението — в назначената от папата комисия за изработване правилник за вътрешния ред на събора да бъдат включени и няколко членове, избрани от самия събор. Меморандумът остава без последствие, но той привлича вниманието на значителна част от участващите в събора духовници. По-нататък, Щросмайер последователно защищава становището си — решенията на събора да бъдат обнародвани не от името на папата, а от името на самия събор. При определянето (назначаването) на висшите църковни длъжности и по-специално — състава на кардиналската колегия, той настоява да бъдат застъпени представители на всички народности. И по други основни въпроси, разглеждани от събора, Щросмайер оспорва някои крайно реакционни схващания, защищавани от папа Пий IX и от най-близките му съмишленици. Особено впечатление прави несъгласието му да се приеме една догма за личната непогрешимост на папата. Като се позовава на Свети Августин той, защищава становището, че носител на най-високия авторитет на Вселенската църква е не папата, а Вселенския събор. [6]
Хърватският духовник е горещ привърженик на идеята за сближаване, а в перспектива и за обединението на Католическата и Православната църква. Той полага много усилия за запазването на славянските езици при богослужението в Католическата църква. През 1859 г. в специален меморандум до папа Пий IX, подробно обосновава нуждата във всички хърватски епархии богослужението да се извършва на славянски език, а в духовните семинарии на Далмация да се въведе изучаването на старославянски език. През 1881 г., след като папата провъзгласява славянските апостоли Кирил и Методий за светии на Католическата църква, в римската базилика „Свети Климент” се отслужва тържествена литургия на славянски език. Тогава Щросмайер се обръща с блестяща проповед към присъстващите богомолци, между които са и представители на различните славянски народи.
В политическата и обществената си дейност Щросмайер неотстъпно и последователно заишшава правата на хърватския народ, както и правата на другите народи, включени в състава на Австро-унгарската империя. Той подкрепя идеята за държавно единство на империята, но при условие, че се
252
зачитат интересите на всички народи, включени в нея. „Аз почитам — подчертава той, — маджарите като патриоти, но длъжен съм да констатирам, че в Унгария освен маджари има и словаци, и румъни, та и на тях трябва да се даде право и пълна равноправност... Както е признат принципът, че никой не смее да покътне личната свобода на някой гражданин и че държавата защищава тая свобода, така и всеки народ има право да иска свободата му да не се ограничава, а да се защищава и подпомага.” [7]
Щросмайер се обявява против изграждането на силно централизирана държавна власт. Той ратува монархията да се развива като федерална държава, в която на дело да се признават и зачитат интересите на всички — големи и малки — народи. През ноември 1860 г. хърватската банска конференция изработва специален адрес с исканията на хърватските представители до централната власт в Австрия. Щросмайер участва активно, както в работата на банската конференция, така и в състава на депутацията, която е натоварена да връчи на императора хърватския адрес. Ето какви са някои от исканията, включени в този адрес:
— да се въведе хърватският език във всички учреждения в Хърватско;
— да се назначи хърватски канцлер и да му се предпише да предложи за назначение лица за велики жупани (губернатори);
— Далмация, Кварнерските острови и част от Италия да пратят свои народни представители в хърватския събор, т.е. да се обединят с Хърватско. [8]
Йосиф-Юрай Щросмайер развива широка дейност за разцвета на образованието, културата и изкуствата в Хърватско. По негова инициатива през 1867 г. в Загреб е открита Югославянската академия на науките и изкуствата. През 1874 г., пак по негов почин, е открит Хърватският университет в Загреб. Големи са заслугите на Щросмайер и за създаването на картинната галерия в Хърватско (1884 г.).
Щросмайер е изтъкнат привърженик на идеята за единство на славянските народи. Още като студент в Будапеща той се запознава отблизо с идеите на словашкия поет Ян Колар (1793-1852). Щросмайер възприема схващанията му за културното единство на южните славяни и през целия си живот се бори за тяхното осъществяване. Олицетворението на южнославянската духовна взаимност според него е и Югославянската академия на науките и изкуствата. Степан Юринич [9] разглежда и усилията на Щросмайер за обединение на Православната и Католическата църква все във връзка със
253
Загреб, 1862 г.254&255
стремежа му да се постигне единство на славянските народи. [10]
Щросмайер подкрепя униатското движение сред една част от българското население през 60-те години на миналия век. При разглеждането на този въпрос не може да се игнорира положението му на католически епископ. В подкрепата, която Щросмайер оказва на униатското движение, не може да не се вижда в известна степен и сянката на австрийските опасения от засилване на руското влияние сред българското население. Но влиянието на подобни съображения не бива да се преувеличава. Още в началото на Руско-турската освободителна война известни среди на Запад и най-вече някои клерикално католически вестници изразяват тревогата си от действията на Русия. По този повод Щросмайер прави специално писмено изложение до папския държавен секретар. В това си изложение той порицава писаното в тези вестници против Русия и защищава българите, за чиято свобода Русия започва войната. Според него, ако на мястото на славянската рая са французи, немци или маджари, тези вестници няма да пишат така. [11]
Що се отнася до отношението на Щросмайер към българите, към българското културно наследство и към делото на Братя Миладинови, той най-добре е да се обърнем непосредствено към собствените му мисли и разсъждения.
По повод основанието на Югославянската академия на науките и изкуствата Щросмайер подчертава: „В тоя (книжовен) кръг биха могли да се присъединят и трудолюбивите българи. Те са многолюден народ, до 5 милиона жители, а освен това те заслужават всичкото ни внимание още и затуй, дето някога са били първи на книжовното поле и в това отношение са предвождали не само южните, но и северните славяни. В новото време пък тоя народ показва, че в него не е изгаснал духът на Свети Свети Кирил и Методий, на Климента, на Иван Екзарх и на Симеон Велики.” [12]
Като си спомня първата среща с Константин Миладинов във Виена, хърватският духовник пише: „Винаги съм аз обичал и почитал достойния, здравия по ум и сърце, и особито пък трудолюбив, непорочен и честен български народ, и мога каза, че споменът за покойния Миладинов всякога ми трогнува сърцето. Той ви бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайни родолюбец — същи и жив образ на достойния свой български народ... Когато блажений покойник първи път поднесе во Виена своите български народни песни, които са от също такава хомеровска стойност, както и нашите хър-
256
ватски, те бяха написани с гръцко азбуке. Поради това аз му рекох: „Да ти кажа, Миладинов, ако мислиш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви...” Едвам можете да си помислите каква радост от тия ми думи сяйна из очите и цялото лице на благородния момък. „Блажени са устата, — каза ми той, — които изрекоха това желание, и никой не е по-готов от мен да го извърши.” И наистина, он извърши това... И сам Бог знае, дали не е спомогнало именно това обстоятелство, че той заедно с брата си падна в тъмицата Цариградска, загдето гърците се гневеха много повече от самите турци на тия с букви словенски печатани песни.” [13]
След арестуването на Константин от турските власти в Цариград, Щросмайер фактически поема непосредствено защитата му. При това от всички чужденци именно той, заедно с руснака М.А. Хитрово и англичанина Чарлс Калверт, съзират най-вярно действителните причини, поради които Димитър и Константин Миладинови са подложени на жестокото преследване. В писмото си до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ротенльовен от 29 октомври 1861 г. той пише: „Преди няколко месеца един млад български писател на име Константин Миладинов отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество. При всеки културно изостанал народ, народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот. Отпечатването е извършено в Загреб на мой разноски.
След отпечатването на тия песни, гореспоменатият млад човек се завърна в родината си, за да предаде на сънародниците си дългогодишното си неуморно прилежание. Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило, но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.” [14]
Последното писмо, което Щросмайер отправя до австрийския министър на външните работи е от 5 януари 1862 г. В него четем: „Живея с убеждението, че турската полиция в случая е позволила да бъде въведена в заблуждение от коварните интриги на фанариотите... Както е известно, сред бъл-
257
гарската нация съществува движение за връщане към католическата черква. Оная част от българската нация, която е привърженик на това движение, изхожда от убеждението, че българската нация би могла да бъде освободена от неестествения духовен гнет, който упражнява фанариотството, само чрез връщане към католическата черква, която най-сигурно ще обезпечи на българите техния славяно-ориенталски обред в литургията, техен национален клир начело с патриарх в йерархията. Оная партия между българите, която се представлява от фанариотизирани или елинизирани българи и желае да запази статуквото, е без всякакво значение и сигурно няма бъдеще. По-значителна е онази партия, която може при известни обстоятелства и да вземе бъдещето на българската нация в свои ръце, която се стреми да изгради една намираща се вън от католическата черква и стояща под закрилата на Русия българска национална патриаршия. Аз познавам основно този човек и неговите стремления. Аз съм говорил твърде често и много обстойно с него по този въпрос. Народните песни на българите, отпечатани на мои разноски и посветени на мен, не могат да имат друга цел, освен високата задача да служат на католическата партия.” [15] Липсват обаче други писмени свидетелства, които да потвърждават изказаното от Щросмайер мнение за подобно отношение на Константин Миладинов към така наречената от него „католическа партия”, за което става дума в цитираното писмо. Може да се предполага, че в стремежа си да внуши на австрийската дипломация да предприема още по-активни действия в защита на Константин Миладинов, Щросмайер изказва горните категорични твърдения.
Йосиф-Юрай Щросмайер до края на живота си живо се интересува от съдбата на българския народ. И при всеки подходящ, случай той проявява внимание и грижи към българите и към България. По време на Сръбско-българската война (1885 г.), той изпраща чрез Петко Каравелов, тогава министър председател на младата ни държава, 200 флоринта на Българския червен кръст. [16]
През април 1900 г. група ученици и преподаватели от кюстендилското педагогическо училище посещават Щросмайер в Дяково. По време на обяда гостите приветстват своя домакин, вратата на чийто дом е прекрачвана от не един българин. Щросмайер отговаря с една вълнуваща реч, която звучи не само като собствена оценка на участието му в безсмъртното дело на Братя Миладинови. Тази реч звучи и като основна равносметка на многогодишните отношения и връз-
258
ки на хърватския духовник с българите и с България. „Вие споменахте — обръща се Щросмайер в отговора си към своите български гости, — моята любов и моята привързаност към братския български народ и изтъкнахте как аз веднаж, когато вие още не сте сънували за свободата и за спасението на своя народ, любезно и приязнено приех в къщата си славния ваш родолюбец Миладинов, когато той се връщаше от Русия за в отечеството си, и как аз не само одобрих, но и на свои собствени разноски издадох хубавия и славен негов труд: поезията на българския народ.
Аз направих това с такава готовност, с каквато издадох и днес още издавам делата, що изтичат от душата на моя собствен народ и събуждат и усилват неговата самосвест и чувството му за свобода и самостойност. Единият от Миладиновиите беше при мен през някое време, а вторият се намираше в Стамбул... И двамата бяха достойни и славни мъже. И двамата умряха в служене на своя народ. Чудно е, ала е така, че понякога най-благородните, най-възвишените и най-заслужилите мъже най-много страдат и умират за свободата и просветата на народа си... Затова няма на тоя свят по-хубаво и по-дивно явление от онова, когато човек достоен страда за някоя свещена работа и най-после я закрепва със смъртта си. Затова паметта и славата на Братя Миладинови ще траят вечно у славянския, специално у българския народ.
Аз съм любител, почитател и защитник на славянския народ и сега се радвам от всичкото си сърце на доброто състояние на братския български народ. Съвършено естествено е обаче, че аз винаги и всякога залагам да разпространя любов, мир и съгласие между славянските народи... Това би било от извънредна полза за нас и за целия свят.” [17]
Това са някои от мислите на Йосиф-Юрай Щросмайер за българите, за България и за делото на Димитър и Константин Миладинови. Мисли пределно ясни, мисли, които не се нуждаят от коментар!
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Леков, Дочо. Сборникът на Миладинови и неговата оценка в българския възрожденски периодичен печат. — Литературна мисъл. V, 1961, с. 116.
— Теодоров, А. Миладиновските песни и Щросмайер. — ПСп., 1885, кн. XVI, 82-97;259
— Юринич, С. Йосиф-Юрай Щросмайер. — СбНУ, ХХII-ХХШ, 1906-1907, 1-71;— Арнаудов, М. Братя Миладинови. Живот и дейност. С., 1969, 211-229;
— Петров, П. Хр. Кореспонденцията на българи с Щросмайер, Рачки и Шишич. — В: Известия на Инст. за история. Т. 18, 1967, 247-288.
3. Вж. Юринич, С. Йосиф-Юрай
Щросмайер... с. 2.
9. Юринич, Степан (1855-1947). Български учен, обществен и културен деец, по произход хърватин. Действителен член на Българското книжовно дружество от 1900 г. Като учен-зоолог работи върху проблеми на безгръбначните и гръбначни животни. Автор е и на политически и исторически статии. Превежда български художествени произведени на сърбо-хърватски език.
10. Юринич, С. Цит. съч., с. 3.
13. Хърватският текст е поместен към цитираното издание на Юринич, с. 66. Българският му превод вж. В: Теодоров, А. Миладиновските песни и Щросмайер. — ПСп., 1885, кн. XVI, с. 82, 83.
14. Братя Миладинови. Преписка..., с. 241, 245.