11. Александър Хилфердинг. Писма за историята на сърбите и българите
Александър Фьодорович Хилфердинг (1831-1872) е руски славист и историк. В научните си дирения той отделя специално внимание на историята, езика, културата и съдбата на южните славяни. През 1855 г. Московския университет издава книгата му ПИСЬМА ОБ ИСТОРИИ СЕРБОВ И БОЛГАР. [1] Предмет на нашето внимание в следващите редове ще бъде именно това издание.
Големият приятел на южните славяни посвещава съчинението си на средновековната история на сърбите и българите. Изследването обхваща периода от времето на проникването и заселването на славяните на Балканския полуостров (V-VI в.) до покоряването на България от Византия през XI в. Разделената на две части, книгата на Александър Хилфердинг се състои общо от 15 писма (глави). Девет от тях са включени в първата, а останалите — във втората част на изданието.
При представяне на старата сръбска и българска история Хилфердинг се позовава на богати и най-разнообразни исторически свидетелства. Сред тях централно място заемат византийските хроники. Авторът често цитира Прокопий [2], Зонара, Теофан [3], Константин VII Багренородни [4], Никифор [5] и други византийски хронисти. Хилфердинг умело използва известията на Черноризец Храбър [6] за създаването на славянската писменост, житието на Климент Охридски, писано от Теофилакт, охридски архиепископ, а така също и сведения от първия руски летописец Нестор. От текста на изданието става ясно, че авторът познава добре и използва съчиненията на Йохан Стритер [7], Павел Шафарик [8], Спиридон Палаузов [9] и на други известни историци и слависти, живели и творили през втората половина на XVIII и първата половина на ХГХ в. Приложено към IV писмо (това фактически е IV глава на книгата) Хилфердинг обнародва Отговори на папа Николай I по допитванията на българите. [10] Наред с автентичните
172
сведения, които се предоставят на читателя, публикуването на този важен документ красноречиво показва и крайно сериозното отношение на руския учен към историческите извори.
Александър Хилфердинг най-напред проследява проникването и заселването на славяните на Балканския полуостров. „Постепенно, на отделни групи и без да установяват единство в действията си, — подчертава авторът, — славяните се преселили зад (на юг от, б. а.) Дунава. Някакъв общ порив ги подтиквал към запустелите земи на Мизия, Тракия, Македония и Далмация. Ничия воля не ги е придвижвала, ничия ръка не ги е направлявала, защото тогава те още не са имали държава, а живеели в общини, в които, според Прокопий, не е имало друга власт освен общото обсъждане и съгласие.” [11] Към средата на VI век дунавските славянски племена вече се установяват трайно в по-голямата част от балканските владения на Византия. „На следващата (551) година — пише Хилфердинг — с огромна сила, такава, каквато ромеите не били виждали, славяните преминали Дунава към Ниш (Ниссе) и се устремили на юг с намерение да завземат Солун... тези славяни, пише Прокопий, нанесли страшна вреда на цяла Европа (т.е. на целия Балкански полуостров, б. а.). Те не само я ограбили чрез отделни нападения, а започнали да зимуват в нея като в собствена земя, без ни най-малко да се страхуват от неприятеля. След това те удържали при Адрианопол такава победа, че даже изтръгнали главното ромейско знаме и се приближили към така наречената Дълга стена, която огражда Константинопол.” [12] И Хилфердинг заключава: „Записаното в житието на Свети Климент — народно предание, е вярно: от VI в. не само цяла Мизия и почти цяла Тракия, но и Македония и по-голямата част от Тесалия, са станали славянска земя.” [13]
По-нататък авторът се спира на възникването на славянските държави на Балканския полуостров. Тук естествено ние насочваме вниманието си главно към онова, което се съдържа в книгата за създаването на Първата българска държава. Хилфердинг проследява живота на прабългарите край Волга и по северните брегове на Черно море. Той възпроизвежда известните факти, свързани с подялбата на Волжка България от синовете на хан Кубрат. „Българите — подчертава руският учен — принадлежали към безбройното семейство на номадските племена от уралски корен, които бродели по Поволжието и Черноморските степи. Най-близки до аварите и хазарите, те още в край на V век започнали да извършват набези в придунавските земи... В началото били отблъснати от
173
готите, а после покорени от аварите... По време на царуването на Ираклий [14], когато славяните сразяват аварите в Илирия, българите се освободили от тях под водителството на Кубрат (или Кроват).” [15] Авторът разказва за Аспарух, за пътя на неговата дружина на юг към устието на р. Дунав. „Българите — четем в текста — не забавили нахлуването си отвъд Дунав. Имтератор Константин Погонат побързал да ги посрещне. Отначало той започнал да ги отблъсква, но заболял и напуснал войската си. Българите срещнали изплашените ромеи и ги прогонили.” [16]
Александър Хилфердинг отделя специално внимание на възникването и укрепването на съюза между Аспаруховите прабългари и дунавските славяни. „Веднага завоеватели и победени — пише той — образували едно цяло в политическо отношение: славяните постъпили в българските войски заедно със своите покорители, а това е било тогава главният признак за политически съюз — славяните станали участници в победите и славата на Аспаруховите приемници и само след 100 години от идването на българите, те вече са били техни равноправни сънародници.” [17]
Хилфердинг се спира подробно на отношенията между Византия и младата българска държава. „Скоро обаче — пише той, — след като се утвърждават и укрепват в Мизия (изглежда, след като попълват войските си със славяни), българите преминали Балкана и започнали да разоряват Тракия до такава степен, че император Константин Погонат бил принуден да иска мир: поради множеството наши грехове, говори летописецът Теофан, той бил принуден, за голям срам на ромейското име, да плаща на българите определен данък” [18] Като черпи сведения от византийските хроники, Хилфердинг съобщава как българската армия начело с хан Тервел възстановява на императорския престол Юстиниан II. [19] „След няколко години — продължава авторът, — като се скарали с ромеите, българите отново стигнали до Цариград и сключили с тях изгоден договор (715). Малко след това те оказали помощ на империята. Цариград бил обсаден от арабите и българите с големи сили — морски и сухопътни — влезли в бой с тях и избили, по достоверни сведения, както казва летописецът, до 22 000 души, тази помощ, заедно с глада и болестите във войската на мюсюлманите, спасили Византия (716)”. [20]
Като характеризира състоянието на Първата българска държава при хан Крум, Александър Хилфердинг пише: „Властта на наследника на Кардам — Крум — се простирала от Зад-
174
Александър Хилфердинг175
балканските области (Тракия, б. а.) през днешна Влахия до югоизточните възвишения на Карпатските планини; и неговото царство граничело по средния Дунав с пределите на френската империя; неговите войски се подсилили с нови войници; в полковете им, освен българи и славяни, участвали и храбрите авари.” [21]
По-нататък са очертани подробно границите на Средновековна България — „...на югозапад българската граница обхващала като огромна извивка по-голямата част от Македония и сегашна Горна Албания зад Охридското езеро, тъй че градовете Охрид, Битоля, Девол и др. били български... Не е известно откога българите имали тази планинска Охридска територия. Вероятно по времето, когато славяните са я завзели, тя вече не е била под зависимостта на Константинопол, останала незасегната и от първите завоевания на българите, след което сама се подчинила на тяхната държава, когато тази държава станала чисто славянска. След сто години ще видим, че именно тези охридски славяни стават най-силните защитници на България. На запад към това могъщо политическо тяло, което се простирало от Карпатите до оттатък Балкана и до Албанските планини, се присъединили хървати и сърби... На юг от България, славянските разклонения се простирали още по-далеч — до Солун и до края на Пелопонес.” [22]
Като се позовава на различни исторически свидетелства Александър Хилфердинг подчертава, че славянското население, което все още остава в балканските владения на Византия и е извън пределите на младата славянобългарска държава се стреми да се включи в границите на България. Разказвайки за похода на хан Крум към Одрин и Цариград през 813 г., той изтъква: „Крум се насочил към Черно море, завладял крепостта Девелт (близо до Бургас)... Крум отивал все по-далеко. С помощта на арабите, които научили българите да строят обсадни машини, той завзел Месемврия. Самите летописци твърдят, че местните жители предпочитали българската пред византийската войска; можем да си представим как тракийските славяни с радост посрещнали Крум. На 22 юни 813 г. той удържал голяма победа под Адрианопол, като оставил тук отряд за обсада, той се насочил към столицата и я обсадил.” [23]
176
Заглавната страница на изданието на Д. В. Манчев177
В това си съчинение Александър Хилфердинг разглежда покръстването на България и разцвета на славянската писменост като най-значими явления в българската история от втората половина на IX и началото на X век. С подчертано уважение той пише за държавническата мъдрост на княз Борис I, проявена в сложната обстановка по време на покръстването. Авторът разкрива образно хода и обективните резултати от преговорите, които българският владетел води с Цариград и Рим. Като използва противоречията между тях, Борис I, приемайки християнството, постига исторически по значението си цели и резултати. Преди всичко укрепва единството на българския народ. Ликвидират се окончателно различията и проявите на противопоставяне между славяните и потомците на прабългарите. От друга страна — покръстването укрепва международните позиции на Първата българска държава. При това, Българската църква, още с възникването си, се изгражда и действа като самостоятелна духовна институция. Борис I предпазва младата Българска църква да не попадне под духовната зависимост на цариградския патриарх или на римския папа. „По такъв начин — подчертава Хилфердинг, — победата на християнството в България станала едновременно и тържество на държавната власт. Сега християнството окончателно се утвърдило в България, народът се стремял към покръстването, не достигали жътвари за обилната жътва.” [24] И по-нататък — „Като се възползвал от покръстването, за да сключи вечен мир с константинополския двор и да си издейства отстъпването на значителни области от страна на Византия, Борис се обърнал към другата страна, към римски папа Николай I и немския крал Людвиг. Може би той се боял, че посредством идването на румейско духовенство в България, страната ще попадне под византийска зависимост. Не може той да не е знаел за големия спор, между цариградската и римската църква по повод издигането на Фотий за патриарх.” [25] На следващите страници Хилфердинг проследява процесите сред българското общество от края на IX и началото на X в. „Духовният живот в България, — подчертава той — се развивал... След отстраняването на римското духовенство, без съмнение в България отново се възприело славянското богослужение. В крайна сметка, когато след няколко години (885 г.) във Великоморавия започнало гонението на славянските проповедници, на учениците на Кирил и Методий, България с радост ги приела не като изгнаници, а като
178
наставници, поверила им управлението на своята църква.” [26]
В книгата си Александър Хилфердинг отделя централно място на въпросите, свързани с появата на славянската писменост и с разцвета на книжовното дело в Симеонова България. „Югозападната част на България, — подчертава той, — отдалечената Охридска област (българите я наричат Кутмичевица), очевидно най-много се нуждаела от християнско наставничество. Тук предимно, изглежда, започнал да се труди Свети Горазд [*], признат, според един древен паметник, за български архиепископ. След това... Борис изпратил в Кутмичевица Свети Климент, и Климент работил там неуморно до своята смърт (916 г.).” [27]
В характеристиката, която Александър Хилфердинг прави на Златния век на славянската писменост по времето на цар Симеон, преди всичко се изтъква ролята и значението на старобългарската книжнина в духовния живот не само на българския, но и на другите славянски народи. „За най-кратко време — четем в книгата — през последните години на IX и началото на X столетие в България, под перото на моравските преселници (учениците на Кирил и Методий, б. а.) и образованите от тях хора, се появили невероятно много книжовни трудове, цяла литература, в която започнали да се сливат самостоятелните (оригиналните) съчинения с преводните книги и в която богословската наука и проповедното слово се свързали със светските науки — философията, словестността, историята и описанието на природата. Броят на Запазилите се до наше време паметници дава възможност да се съди за броя на изчезналите в продължение на толкова века свидетелства за тази необикновена умствена дейност, която е възникнала в България след създаването на славянската писменост и славянския превод на свещените книги. Тук не е място да се изброяват паметниците и да се пише подробно за главните славянски писатели от онова време, за Йоан Екзарх Български, за Епископ Константин (Константин Преславски, б. а.), Презвитер Григорий, монаха Храбър (Черноризец Храбър, б. а.). Достатъчно е да се каже, че почти всички преводи на църковните книги и огромния брой творби на светите отци, преписвани непрестанно в продължение на столетия, които задоволяват духовните потребности на българския народ, на Сърбия и дребна Русия, са били създадени в България
*. Някои автори (Ив. Богданов) твърдят, че Горазд остава във Великоморавия.
179
в края на князуването на Борис и по време на царуването на неговия син Симеон.” [28]
Втората част на ПИСЬМА ОБЪ ИСТОРИИ СЕРБОВ И БОЛГАР обхваща периода от 976 до 1019 г. Авторът подробно и пак въз основа на богат изворов материал разглежда положението на Балканския полуостров в края на X и началото на XI век. Изтъкнати са причините за упадъка на България през X в. В центъра на вниманието на автора съвсем естествено е продължителната и изтощителна война между Самуилова България и Византия. Той сочи, че главните сили на българската държава по времето на Самуил, освен в Преспа и Охрид, са съсредоточени в София, Скопие, Прилеп, Струмица, Воден, Мъглен, Острово, Мелник и в някои други крепости в Македония и Албания. [29] На север българските владения са се простирали северно от Стара планина до Черно море, включвайки следните по-важни центрове: Белград, Ниш, Видин, Преслав и др. [30]
По-нататък и до края на книгата си Александър Хилфердинг проследява най-важните епизоди от борбата между Самуил и Василий II. След падането на България, в продължение само на 15 години (1019-1034 г.), на Византия се отдава да включи във владенията си изцяло земите и народите на Балканския полуостров. [31]
Ако ПИСЬМА ОБЪ ИСТОРИИ СЕРБОВ И БОЛГАР бъде подложена на съвременна оценка неизбежно в нея ще бъдат установени неточности и непълноти. В случая обаче не това е основното. Най-важното е, че 30 години преди Освобождението на България от турско робство, Александър Хилфердинг пише и издава историческото си съчинение, в което основните факти, събития и проблеми от времето на Първата българска държава са обрисувани вярно. А към това, трябва да се прибави и крайно живият и ублекателен език на изложението.
* * *
През 1857 г., т.е. само две горини след появата на московското издание на ПИСЬМА ОБЪ ИСТОРИИ СЕРБОВ И БОЛГАР, книгата е преведена издадена на сръбски език в Белград. [32] Белградското издание обхваща пълния текст и на двете части на съчинението.
Този труд на Александър Хилфердинг не е превеждан и издаван на български език изцяло. Въпреки това има основание да се твърди, че той играе важна роля във възрожденската ни история през последните две десетилетия преди Освобождение-
180
то на България от османско робство. От неговите страници българските младежи, които по това време се учат в Русия имат възможност да се запознаят със средновековната история на България. Освен това, през 1872 г. книжарницата на Д.В. Манчев, основните седалища на която, както е записано на заглавната страница, са градовете Пловдив, Свищов и Битоля, отпечатва във Виена КРАТЪК ИЗВОД ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ. ИЗВАДЕН ОТ СЪЧИНЕНИЯ НА А. ХИЛФЕРДИНГ И НА ДРУГИ. От общо 88-те страници на това издание, 75 са написани предимно въз основа на текстове от изследванията на Александър Хилфердинг върху българската история. Последните 13 страници от изданието на Д.В. Манчев са посветени на времето от падането на България под византийско робство до началото на Българското възраждане и при написването им, очевидно сведенията се черпят от други източници.
Изданието на Д.В. Манчев служи като учебник в българските възрожденски училища. „Мнозина от нашите учители — четем в предисловието, писано лично от Д.В.Манчев, — познават колко голяма потреба имат нашите училища от едно добро ръководство за българска история. Но, за да се напише такава една книга, всякой познава, че то е работа на учени и специалисти люде по тоя предмет. Аз молих някои от нашите учени да се заемат с тая работа, но молбата ми не найде отзив. От друга страна, като гледах, че тая потреба става по-голяма от ден на ден, рекох поне сам да помогна колко-годе на тая работа. Аз извадих тоя кратък извод от съчинения на А. Хилфердинг и на други, които са писали за нашата история, и го издавам на свят.
Аз ще бъда рад на работицата си, ако видя, че тая книжка послужи за предаване в нашите училища, докле се сдобием с по-добро ръководство за българската история.” [33]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Гильфердинг, А. Письма объ истории сербов и болгар. М, 1855, выпуск первый, 242 с.
Изследването на Александър Хилфердинг върху историята на южните славяни е публикувано най-напред в МОСКОВСКИ ВЕДОМОСТИ през 1854 и 1855 г. (първа част) и в РУСКА БЕСЕДА през 1859 г. (втора част). По-късно, след значителни поправки и допълнения, направени от автора, този труд, озаглавен на ИСТОРИЯ СЕРБОВ И БОЛГАР, е включен в Т. V. на СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИИ А. ГИЛЬФЕРДИНГА, издаден в Санкт Петербург през 1868 г., 440 с.
181
2. Прокопий Кесарийски (ок. 500 — ок. 562) — византийски историк, пише за събитията от времето на Юстиниан I (византийски император от 527 до 565 г). Прокопий е описал нападението на славяните в района на Ниш и Солун. (Вж. Гръцки избори за българската история. Т. 3, С., 1960, с. 134, 135.
3. За Теофан Изповедник вж. Глава I, б. 16 на настоящото издание.
4. За Константин VII Багренородни (Порфирогенет) вж. Глава I, б. 19 на настоящото издание.
5. За Никифор, Патриарх вж. Глава I, б. 15 на настоящото издание.
6. Черноризец Храбър, български книжовник от края на IX и началото на X в. Автор на съчинението ЗА БУКВИТЕ, в което има сведения за възникването на славянската писменост, защищава правото на българския народ за самостоятелно политическо и културно развитие.
7. Стритер, Йохан, немски историк — вж. Глава II-ра на настоящото издание.
8. Шафарик, Павел Йозеф (1795-1861), виден чешки филолог и историк, автор на редица изследвания из областта на славянското езикознание, между които: ИСТОРИЯ НА СЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА НА ВСИЧКИ НАРЕЧИЯ, СЛАВЯНСКИ ДРЕВНОСТИ, СЛАВЯНСКА ЕТНОГРАФИЯ и др. През 1848 г. Московския университет издава като самостоятелна книга съчинението на П. Шафарик РАЗЦВЕТ НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ, в което авторът, след като проследява накратко дейността на братята Кирил и Методий, се спира подробно на заслугите на техните ученици за разцвета на славянската писменост в България в края на IX и през X век.
9. Спиридон Палаузов (1818-1872), български историк и публицист, живее и работи в Русия. Автор на исторически трудове за България, Румъния, Австрия и Унгария. Сред съчиненията му с широка известност се ползва ВЕК БОЛГАРСКОГО ЦАРЯ СИМЕОНА. СПб., 1852.
10. По-подробно за — Отговори на папа Николай I по допитванията на българите — вж. Глава III на настоящото издание.
11. Гильфердинг, А. Письма объ истории сербов и болгар. М., 1855, выпуск первый, с. 7.
14. Ираклий, византийски император (610-641).
15. Гильфердинг, А. Письма объ истории..., с. 2.
19. През 695 г. в Цариград избухва метеж. Император Юстиниан
182
II е детрониран. Най-напред той търси убежище при хазарите в Херсон. По-късно, през есента на 704 г., е приет от българския хан Тервел. През следващата 705 г. Тервел начело на многобройна българска войска се отправя към Цариград и там оказва помощ на Юстиниан да се възкачи отново на императорския трон. (Вж. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 1, С., 1970, 222-226).
20. Гильфердинг, А. Письма объ истории..., с. 32, 33.
Климент е назначен за епископ от цар Симеон през 893 г.
(Вж ХРИСТОМАТИЯ ПО СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА. С., 1961,
с. 104).
29. Вж. Сръбското издание на книгата — Хилфердинг, А. Писма о истории срба и бугара. Београд, 1857. Период други 976-1019, с. 145.
32. Хилфердинг, А.Ф. Писма о истории срба и бугара. Београд, 1857.
33. Кратък извод от българска история, изваден от съчинения на А. Хилфердинга и на други. Издава книжарница на Д.В. Манчев Пловдив, Свищов, Битоля. 1872, Предисловието.