Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Приложения. МАТЕРИАЛИ НА ДОБРУДЖАНСКИЯ НАРОДЕН СЪБОР

 

III. МЕМОАР ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА ДОБРУДЖА

  Гр. Бабадаг, 7 януари 1918 г.

До представителите на държавите, призвани

да въдворят мир между народите

 

Ред официални изявления показаха, че правителствата на някои от воюващите държави възнамеряват при сключването на предстоящия мир да определят бъдещата политическа принадлежност на Добруджа без оглед на желанията, аспирациите, правата и интересите на нейното население. От своя страна Румъния, изгубила тая провинция на бойното поле, се опитва да я спечели на дипломатическото поле; още от сега тя се мъчи чрез фалшиви статистики и чрез изопачаване на историческите факти да заблуди безпристрастното европейско обществено мнение, че румъните имат безспорни исторически, етнографски и стопански права върху Добруджа.

 

Предизвикано от тези изявления и загрижено твърде много за своята политическа съдба, добруджанското население изпрати на 16 и 17 декември м. г. своите представители на общ събор в гр. Бабадаг, за да изявят волята му, да защитят правата и интересите му и да посочат на цял свят под чие владичество иска да остане занапред. Съборът, след като обсъди миналото, сегашното и бъдещето политическо положение на Добруджа и всички досегашни проекти за нейната бъдеща политическа принадлежност, единодушно взе следните решения:

 

1. Иска незабавното присъединяване на цяла Добруджа до устията на Дунава към България.

 

2. Заявява, че добруджанското население няма да допусне връщането на румънското владичество отсам Дунава и ще се бори с оръжие в ръка против всяко чуждо посегателство върху правата и свободите му.

 

3. Апелира към българското правителство и целия български народ да подкрепи и защити справедливата добруджанска кауза.

 

4. Моли всички народи и всички представители на държавите, призвани да въдворят мир между воюващите народи, да се вслушат в настойчивите искания на добруджанското население и въз основа на тях да определят бъдещата му политическа съдба.

 

5. Натоварва Централния добруджански народен съвет да изработи в духа на настоящата резолюция обстоен мемоар и да го поднесе чрез особена делегация на правителствата на неутралните и воюващите държави.

 

454

 

 

В изпълнение на възложената ни мисия ние, членовете на Централния добруджански народен съвет, считаме за свой повелителен дълг да обосновем и обясним мотивите и становищата, на които е основано решението на събора, и да изложим пред правителствата на воюващите и неутралните държави и пред безпристрастното обществено мнение на целия цивилизован свят поне една незначителна част от ония сведения, които могат да дадат верни представи за историческата правда върху Добруджа, за миналия и сегашния ѝ етнически и културен образ, за правата, интересите и аспирациите на нейното население. При това, като теглим всички логически консеквенции от формулата „мир без анексии, но с право за свободно самоопределение на народностите”, прокламирана от Руската революция, ние заставаме в нашето изложение твърдо на становището, че никой няма право да определя бъдещата политическа принадлежност на Добруджа без съгласието на нейното население.

 

Под светлината на идеите, от които произтича тоя принцип, и съгласно ясно и категорично изразената воля на добруджанските граждани, ние привличаме благосклонното внимание на представителите на държавите, призвани да въдворят справедлив мир между народите, върху следните факти и обяснения:

 

1. Добруджа по географско положение, по история и по население е българска провинция. Един поглед върху картата на Балканския полуостров е достатъчен да убеди всекиго, че тя е част от земята на България. В нея българският княз Аспарух към средата на VII век основа първото българско царство, санкционирано с договор от византийския император Константин IV Погонат в 679 г. [*] От тая година до Берлинския конгрес - в продължение на цели 12 века - политическата съдба на Добруджа се слива всецяло с тая на България. През време на първото българско царство (679 - 971) и на второто (1186 - 1393) тя влиза в пределите на българската държава. Заедно с цяла България тя понесе двувековното византийско иго (971 - 1186) и петвековното турско владичество (1393 - 1878). Турците я превзеха в края на XIV век от последния ѝ владетел, българина Иванко, син на деспот Добротич, който ѝ даде името си.

 

Преди това - през X, XI и XII столетие - по свидетелството на византийския император-историк Константин Порфирогенет (912 -959) [**], на руския хроникьор Нестор (1056 - 1116) [***] и други среднове-

 

 

*. Вж. Le comte de Ségur. Histoire du Bas Empire. Paris, 1858. Voi. II, p. 558.

 

**. Const. Porphirogenete. De administrando imperio. C. 12, p. 62 и c. 42, p. 113.

 

***. Cronicon Nestoris, 28

 

455

 

 

ковни летописци, тая провинция се е наричала „Черна България”. Баварецът Шилтбергер, който пропътувал дунавските земи след падането на България под турското владичество, нарича Добруджа „трета България”. „Аз посетих, казва той, три Българин. Първата България лежи срещу Железните врата; главният ѝ град се нарича Видин (Pudem). Втората България лежи на срещната страна на Влахия; нейната столица е Търново (Ternau). Третата България лежи при Дунавските устия; нейната столица е Калиакра (Kallacerka) [*].

 

2. През време на турското владичество Добруджа, както и цяла Източна България, по стратегически и политически съображения бе колонизирана с мюсюлмански елементи - турци и татари, но при все туй тя не изгуби българския си характер. Чужди пътешественици, които през 17 век и по-късно са минавали през тая област, свидетелствуват, че в нея съществували големи български поселища, които строго пазили своите национални и вероизповедни особености [**]. Каква сила и значение са имали тия български поселища в началото на миналия век показва фактът, че през руско-турската война от 1806 - 1812 г. главнокомандующият на руските войски княз Баграцион (Bagration) е счел за нужно да се обърне към българското население в Добруджа с особена прокламация и да го съветва да стои мирно по домовете си [***].

 

След руско-турските войни от втората половина на XVIII и първата половина на миналия век, в Добруджа покрай българските и турските поселища се заселват на малки групи и други народности: украински казаци, московски липовани, кримски татари, цариградски гърци и арменци, елзацки немци, италианци, власи, молдовани и трансилвански мокани. Тласкани от нуждата и привличани от обширните добруджански поля, опустошени от войните, всички тия народности идват като изгнаници от своите отечества да дирят подслон, поминък и леки печалби между туземното население. Новите колонисти, обаче, поради своята малобройност и стопанска немощ не изменят българския характер на областта. Заселени в компактни маси

 

 

*. Reisen des Johannes Schiltberger. München, 1859, p. 93.

 

**. Вж. a) The Travers of Macarius Patriarch of Antioch, transl. F. C. Balfur. A. M. Oxon. London, V.I. p. 42. b) Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium. Vol. XVIII. Acta Bulgariae ecclcsiastica ab a. 1565 usque a. 1799, p. 264. c) Boscovich J. Voyage de Constantinople en Pologne, p. 153. Немско издание: Des Abt Joseph Boskovich. Reise von Konstantinopol durch Romanien, Bulgarien und die Moldau nach Lemberg in Polen. Leipzig, 1779.

 

***. Journal de campagnes faites au service de la Russie (1809) par le comte de la Langeron, c. Baron Eudoxiu de Hurmuzaki. Documente privatore la Istoria Romănilor. Vol. II, supl. 1 (1709-1812), p. 176.

 

456

 

 

в най-плодородните добруджански земи, българите през миналия век стават почтена морална и стопанска сила, която се налага като ръководен фактор в обществения, културния и икономическия живот на областта. Тази сила особено осезателно се проявява след руско-турската война от 1828-1829 г. С пословичното си трудолюбие и безпределната си енергия само в няколко години българското население заличава следите на опустошителната война. Неговата творческа ръка превръща развалините в цветущи села, буренясалите поля - в хлебородни ниви, западналите и обеднелите градове - в оживени и богати търговски и занаятчийски центрове. Стопанският живот на цялата област се възстановява, поддържа и развива от енергичните български търговци, занаятчии, земеделци и скотовъдци. Заедно с това започва и културният подем на провинцията. В села и градове се отварят български училища и читалища, съграждат се български черкви, създават се български просветителнн, благотворителни и стопански дружества. Още в 1811 - 1812 г., когато българите в Тракия, Мизия и Македония, угнетявани от гръцката духовна власт, се учат в гръцки училища, българите в Тулча си отварят училище за родно четмо и писмо. В 1855 - 1856 г. Тулча кръщава своето обществено училище „Светла България” и в неговото име изразява идеалите и стремежите не само на добруджанските българи, но и на целия български народ.

 

Когато към средата на миналия век българите поведоха борба против духовното иго на Цариградската патриаршия, добруджанци застанаха в първите редове на борците, които ратуваха за черковната независимост на българския народ. Добруджа стана светъл източник на българска енергия, на високо българско национално съзнание и твърд борчески дух. Тя роди и даде на България един от легендарните герои на българската революционна епоха - Стефан Караджа. Тя прати свои представители в българското народно събрание, свикано през 1871 г. в Цариград да устрои българската автономна църква. Тя прати българин депутат в първия турски парламент (1876 г.). Нейните села и градове дадоха много свои синове на българските революционни организации, на бунтовнишките чети и на народното опълчение, което участвува в руско-турската война от 1877/78 г.

 

Между 1870 - 1877 г. българската културна и стопанска мощ в Добруджа достигна пълния си разцвет. Войната от 1877 - 1878 г. завари в нея около 80 български градски и селски първоначални училища, близо толкова български черкви и 10-на български читалища, една българска четирикласна гимназия, една българска епископия със седалище

 

457

 

 

в Тулча, едно българско акционерно дружество за внос, износ и банкерски операции, едно параходно такова, едно благотворително женско дружество, десетки еснафски сдружавания и, главно, едно българско гражданство, назряло за политическа свобода.

 

3. Борбите, които добруджанци водиха заедно с целия български народ за духовното и политическото си освобождение, общобългарските им идеали и аспирации, дейното им участие във всички общобългарски дела и начинания - всичко това още веднъж подчерта ясно българския характер на нашата родина. Етническото, културното и стопанското единство на Добруджа с България бе толкова очебиещо и толкова рязко проявено в посочените дела, че то не можа да бъде отречено нито от турското правителство, нито от великите сили, които бяха поели покровителството на християнското население в Турската империя след паметните събития от 1876 г. Това единство бе признато официално в два политически акта от международно значение и известност: 1) в султанския ферман от 28 февруари (12 март) 1870 г. за учредяването на Българската екзархия, и 2) в протоколите на Цариградската конференция от 1876 г., заедно с реформените проекти, приготвени от великите сили за реорганизацията на Турция.

 

Султанският ферман включи в териториалната област на Българската екзархия всички ония български земи, в които населението беше се самоопределило като българско в борбите против духовното иго на Цариградската патриаршия. В числото на тия земи бе поставена и Добруджа.

 

Цариградската конференция бе решила да се даде автономно управление на България, като се раздели последната на две области: източна с главен град Търново и западна с главен град София. В пределите на източната автономна българска област бе включена и цяла Добруджа до устието на Дунава (Тулчанския санджак) [*].

 

Пълната обективност на тоя проект е вън от всяко съмнение. Негови автори и гаранти за неговото безпристрастие са най-авторитетните представители на всички европейски сили и от двете днес воюващи групировки: барон Вертер, граф Зичи, барон Калич, граф Бургон, граф Шодори, маркиз Сализбури, граф Корти, граф Игнатиев, Мюнстер, Beust, DHarcourt, Manobrea и Шувалов.

 

В първото заседание на конференцията, станало на 26 декември 1876 г., маркиз Сализбури заявил, че „проектите са съставени по основите, които е представила Англия”. Граф Шодори казал, че „за съставянето

 

 

*. Вж. Протокол № 1 от 11 (23) декември 1876 г. на Цариградската конференция. Притурка С: За България - проект за органически устав.

 

458

 

 

на тия документи се е черпило из по-предишните документи по въпроса и из разменените между силите ноти”. Австрийският пълномощник граф Зичи добавил, че „по-голямата част от мотивите им се намират в австрийската нота от 30 декември 1875 г., която са приели всички сили”.

 

Тези категорични изявления говорят ясно, че решенията на конференцията на са нито случайно, нито произволно дело, а са резултат от предварително грижливо изучаване и обсъждане на всички ония условия, които можеха тогава да гарантират мира на Изтока. Едно от тия условия, изрично показва в цитирания проект, бе и политическо единство на Добруджа с България. Солидарна Европа в 1876 г. ни призна не само правото за свободен живот и автономно управление, но и правото да обединим родния си кът с нашето отечество - България.

 

4. Събитията, които последваха след историческите решения на Цариградската конференция, разрушиха нейното справедливо дело. Свещеното право на народите да определят сами своята политическа съдба бе потъпкано. Международните договори, с които завърши войната от 1877 - 1878 г., вместо да осветят равноправието на балканските народи и да заякчат мира на Изток, създадоха условия за нови бъдещи кървави конфликти, епилог на които е днешната велика война.

 

Санстефанският и Берлинският договори (1878 г.), въпреки всяко право, откъснаха Добруджа от България и я подариха на Румъния. Със Санстефанския договор царска Русия взе Добруджа като разменна монета, за да заплати с нея Бесарабия, която Европа бе ѝ отнела в 1856 г.

 

Чл. 19 от тоя договор ни показва, че с политическата съдба на Добруджа се целеше да се извърши една обикновена търговска сделка, каквато историята рядко познава. Той гласи: „Определя се размерът на военното обезщетение на една сума от 1410 милиона рубли, която Турция изплаща: а) с Добруджа, която Русия приема не за себе си, а да замени с Румънска Бесарабия, анексирана към Румъния в 1856 г. по Парижкия договор; б) с Армения. Тия две провинции се оценяват на 1100 милиона рубли, а остатъкът от 310 милиона рубли ще се изплати по-късно”.

 

Неправдата в тоя акт е очевидна: чрез него ние се връщаме в епохата на търговията с човешки същества. От политико-правно гледище той не може да съставлява титул за политическо владение и за права, защото политическото владение над една територия не прави тая територия вещ на търговски спекулативни транзакции.

 

Берлинският конгрес изключи в своите решения мотивите на Санстефанския договор за търговската транзакция на двете земи. Той не даде Добруджа на Румъния в замяна на Бесарабия. Добруджа, според неговите решения, не е цената, с която се заплати Бесарабия на Румъния.

 

459

 

 

Това се вижда ясно от постановленията на чл. чл. 43, 44 и 45 от Берлинския договор. В чл. 43 се казва: „Високодоговарящите се страни припознават независимостта на Румъния под изложените в следующите два члена условия” (чл. 44 и 45).

 

Чл. 44 задължава Румънското княжество да гарантира гражданско, политическо и религиозно равноправие на своите поданици, а чл. 45 - да върне Бесарабия на Русия. Бесарабия, следователно, бе заплатена на Румъния с признаването на румънската независимост.

 

Добруджа бе откъсната от България по съображения, които нямат нищо общо с постановленията на чл. 19 от Санстефанския договор.

 

Явните домогвания на царска Русия да наложи хегемонията си на Балканите, да възстанови и разшири своето влияние в Близкия изток, заставиха Европа да пренебрегне справедливите аспирации на българския народ и да унищожи неговото единство, за което Цариградската конференция бе работила. Непознавайки качествата и силите на българския народ, неговата безгранична любов към свободата и неговата упорита решителност да брани цялостта и независимостта на родината си, творците на Берлинския договор виждаха в новата българска държава само един руски авантпост, едно сляпо руско оръдие на Балканите. И жертва на това заблуждение, опровергано най-категорично от послешните събития, стана Добруджа. От нея искаха да направят една преграда, един тампон за руските завоевателни аспирации на Балканите. Дадоха я на Румъния не защото последната имаше някакви исторически, етнически и други права върху тая провинция, а защото вярваха, че Румъния ще бъде верен страж на Дунавското устие и на пътя, който води през тях към Проливите.

 

Сегашната велика война разкри до очевидност колко много се е лъгала европейската дипломация от 1878 г. в своите цели, съображения и надежди. Румъния не оправда доверието на Европа, изневери на своите задължения. „Верният дунавски страж”, поставен от Берлинския конгрес при устията на Дунава да брани Балканите от руските нашествия, дезертира от своя пост, стана проводник на завоевателните домогвания на руския царизъм и с това изгуби привидните права, които бе получил заедно със задълженията си върху Добруджа.

 

Впрочем в 1878 г. самите румъни признаха, че нямат никакви права върху тая провинция и не искаха да поемат задълженията, които им се възлагаха. Добруджа за тях беше тогава натрапен, нежелан и опасен подарък. Още в надвечерието на Санстефанския договор, когато станаха известни намеренията на царска Русия, румънските държавници, обществени дейци, книжовници и публицисти единодушно и катего-

 

460

 

 

рично заявиха, че не искат Добруджа, защото тя е българска земя, и като такава рано или късно ще я изгубят.

 

На 26 януари (7 февруари) 1878 г. румънският историк и виден депутат В. Ал. Урекя в румънската камара и видният сенатор княз Д. Гика в букурещкия сенат интерпелират правителството по руските намерения и решително се обявяват против тях. В. А. Урекя, след като посочва историческите права на Румъния, заявява при бурните и единодушни ръкопляскания на камарата следното: „Не можем да дадем Бесарабия срещу каквито и да е териториални компенсации. Не, не сме ние един завоевателен народ: като изтеглихме меча си, за да извоюваме нашата независимост, ние не мислехме да отнемаме независимостта на други. Ние не искаме да сеем бури в нашето бъдеще, като анексираме земи, които не са наши[*].

 

В същото време княз Гика в сената, развивайки своятя интерпелация, казва: „Искам да потвърдя, че румънският народ не иска да разменя земята на своите деди. Искам да потвърдя, че ние не влязохме в борбата, за да правим завоевания[**].

 

След двете интерпелации камарата и сенатът приемат една и съща резолюция, заключението на която гласи: „Сенатът и камарата декларират, че са решени да поддържат териториалната цялост на държавата и да не допуснат едно отчуждаване на земята ѝ под никакво наименование и срещу никакви компенсации или обезщетения” [***].

 

По повод на тая резолюция официозът „Romănul”, орган на либералната партия, в броя си от 27 януари (8 февруари) 1878 г. пише уводна статия, в която четем: „Не приемаме като компенсация нито едно късче от отечеството на други. Искаме да останем, много или малко, с това, което е наше, чисто наше, колкото и да са съблазнителни обещанията, които ни се предлагат. Когато румъните проляха кръвта си и имота си за освобождението на отвъддунавските християни, те не разбираха, че това трябва да им бъде платено. Те не отидоха да освобождават един поробен от векове народ, за да заграбят отпосле част от земята на неговите деди”.

 

Органът на румънската консервативна партия „Timpul”, бр. 26 от 26.1.1878 г., в уводна статия казва: „Цяла Румъния е разположена на левия бряг на Дунава и в положението, което имаме сега, притежаваме тоя бряг до Черно море. Според териториалната промяна, която ни се предлага, ще следваме левия бряг на Дунава до Галац и оттам ще

 

 

*. Вж. Monitorul oficial al Romăniei, № 21 от 27 януари (8 февруари) 1878 г., с. 499.

 

**. Там, с. 445.

 

***. Там, с. 446 и 451.

 

461

 

 

минем на десния и ще притежаваме далеч от нас, разделено 4-5 месеца чрез дунавските ледове, едно късче от България, всякога за виждано, желано от нашата държава, и по-късно, може би, взето назад, защото всяко нещо, което не е естествено, не е трайно. От онова, което ни се предлага, ние нямаме интереси да претендираме освен за частта, която ни принадлежи, която е била винаги наша и която не е нито България, нито Добруджа, а чисто част от Бесарабия. Тая част е дунавската делта с Килия, Сулина и Св. Георги, островците в тия три ръкава, морските острови, които стоят срещу тях, и Змийският остров”.

 

На 25 февруари (9 март) 1878 г. румънското правителство подава до великите сили мемоар, в който заявява, че не приема да размени Бесарабия с Добруджа, защото владението на последната „ще съставлява едно усложнение, едно бреме и една постоянна опасност” [*]. Повикани в заседанието на Берлинския конгрес на 1 юли 1878 г. „да изложат исканията и правата на Румъния”, румънските пълномощници Михаил Когълничану и Йоан Братиану развиват прокараните в мемоара гледища и не изявяват никакви претенции за Добруджа [**].

 

Когато решението на Берлинския конгрес относно Добруджа и Бесарабия става известно, в Румъния се повдига буря от негодувания и протести. Само министрите Когълничану и Братиану и техните най-близки приятели отстъпват от първоначалното си становище по бесарабския и добруджанския въпрос и се мъчат да намерят доводи, за да убедят своите съотечественици, че Добруджа е една жизнена необходимост за Румъния. В отговор на техните доводи 46 депутати от камарата се събират на частно заседание и приемат следната резолюции: „Камарата, като изслуша отговора на правителството и като настоява на единодушното решение на народното представителство от 26 януари 1878 г., протестира против разчленяването на държавата чрез вземането на Бесарабия от Русия и като счита, че каквото и да е присъединяване на територии отвъд Дунава не е в интереса на Румъния и ще бъде причина за бъдещи усложнения и бъркотии, не приема анексирането на Добруджа към Румъния под никакво условие и под никакво наименование” [***].

 

„Това е, казва депутатът N. B. Lâcusteanu, един протест против заграбването на Бесарабия от Русия, както и един отказ да участвуваме в подлата търговия, която отчуждава една румънска земя в замяна на едно пространство, населено с чужди племена, един отказ да станем

 

 

*. Вж. Timpul, бр. 64 от 22 март 1878 г. и Românul от 7 март с. г.

 

**. Вж. Протокол на Берлинския конгрес под № 10 от 1 юли 1878 г.

 

***. Timpul, № 153, 14 юли 1878 г.

 

462

 

 

съучастници на ония, които разпореждат минаването от едно чуждо владичество под друго на едно население, което принадлежи на себе си, чрез незачитане неотчуждаемите права на народите и чрез потъпкване вечните принципи на правдата, като ни заставят да играем двойната роля на жертви и палачи, на ограбени и грабители - унизителна роля, която не искаме да играем[*].

 

По повод цитираната резолюция същият депутат N. В. Lăcusteanu издава цяла брошура, в която, след като оборва доводите на румънското правителство и след като посочва, че Румъния няма никакви права върху Добруджа, заключава: „След всичко, което изложихме, не приемаме Добруджа.

 

От географско и етнографско гледище: Защото, като е отделена от Румъния не само чрез една голяма река, но и чрез няколко реки, каквито са различните ръкави на Дунава, които правят през по-голяма част на годината съобщенията между тия две земи не само твърде трудно, но и почти невъзможно, и като е населена с едно население, което в голямото си мнозинство е от чужда народност и вероизповедание, - тя не ни принадлежи нито географски, нито етнографски.

 

От гледището на правата на народите: Защото отстъпването на една територия от една държава на друга, дори когато става доброволно, както и по силата на едно завоевание, е чуждо на правните идеи. Защото анексията на една територия към друга може да бъде законна само тогава, когато е основана на правилно изразената воля на населението от тия две територии - нещо, което не бе изпълнено нито от Русия по отношение на Бесарабия, нито от Румъния по отношение на Добруджа, без което присъединяването на тия две земи е едно насилническо завоевание, което ние не трябва да допуснем, като противно на нашите нрави.

 

От политическо гледище: Защото онова, в което се състоеше и в което ще се състои нашето политическо значение в тая част на Източна Европа е, че ние сме един хомогенен народ от латински произход; защото като нарушаваме единството на славянската раса и като отиваме да влезем в контакт, да се смесим със славянското племе от България, изгубваме това значение. Защото, като вземаме една земя, върху която нямаме етнически права, ще оправдаем и ще признаем ограбването, което в 1775 г. Австрия и в 1812 г. Русия извърши спрямо нас. Защото, като анексираме Добруджа, една част от същинска България, ще дадем пример за неправдата, която един ден може да се обърне против нас. Защото Румъния не може да владее трайно една чужда земя, заградена

 

 

*. Там.

 

463

 

 

от чуждо завоевателно племе. Защото присъединяването на една част от България към Румъния ще бъде една вечно отворена рана, една ябълка за раздор между тия две държави, която ще бъде постоянно и успешно експлоатирана от ония, които имат интерес да ни видят във вражди и в конфликти с българите. Защото това ще породи в недалечно бъдеще един нов български въпрос, с който постоянно ще се размътват работите на Изток от ония, които търсят лов в мътна вода” [*].

 

5. Румънското правителство, въпреки всяка политическа етика, пренебрегната волята и на румънския народ и на парламента: то прие Добруджа със съзнанието, че влиза във владение на една българска провинция, която нямаше право да владее. Ръководена от това съзнание, официална Румъния от първия до последния ден на своето владичество управлява нашия роден кът по начин, който изключва и най-елементарното понятие за право, справедливост и свобода. Нейното 38-годишно владичество бе една непрекъсната верига от систематични административни произволи и беззакония, от правосъдно пристрастие, от организиран грабеж, от духовно и политическо подтисничество, крайната цел на което бе да се умаломощи коренното добруджанско население, да се румънизира и, ако това е невъзможно, да се пропъди и да се замести с румънски колонисти, докарани отвъд Дунава.

 

Когато на 14 (26) ноември 1878 г. румънските власти за пръв път стъпваха в нашия роден край, покойният румънски крал, тогава княз, Карол с манифест, написан и на български, тържествено обеща на добруджанското население, че честта, животът и имотът му, гражданското и политическото му равноправие и религиозната му свобода ще бъдат напълно гарантирани от румънските закони. „Най-светите и най-скъпите човешки добрини, се казваше в манифеста, като живота, честта и имота са турени под защитата на една конституция, за която нам завиждат много народности. Вашата вяра, семействата ви и прагът на жилищата ви ще бъдат защитени от законите ни и никой не ще ги наруши без законно наказание за туй... Вие християни и вие мюсюлмани, с доверие приемете румънските власти; те идат с единствената цел да турят край на онези скръбни изпитания, през които преминахте, да излекуват раните, които ви докара войната, да защищават личността, имота ви и законните ви интереси и после да развиват моралното и материалното ви благосъстояние... И тъй, посрещнете с любов румънското знаме, което за вас ще бъде знаме на свобода, справедливост и мир”.

 

 

*. Dobrogea de N. B. Lăcusteanu. Representatul colegiului II de Romanati in Adunarea Legislativa. Bucureşci, 1878.

 

464

 

 

Тия тъй щедри обещания не бяха едно благоволение на румънското правителство, а едно императивно задължение. Чл. 43 от Берлинския договор изрично постановява, че независимостта на Румъния се признава при условията, посочени в следващите чл.чл. 44 и 45. В чл. 44 се казва:

 

„Разликата на вярата и на изповеданията не може да се вземе в Румъния за причина да се ограничават някои от гражданите в пълното и всецялото ползуване с граждански и политически права, с приемането в публични служби, звания и почести или с упражняването на различните занятия и промисли, на което място и да е.

 

Свободата и външното упражняване на всички богослужения се осигуряват за всички румънски и чужди поданици, и никакво препятствие не може да се постави нито на йерархическото устройство на различните вероизповедни общини, нито на отношенията нм към техните духовни глави.

 

Поданиците на всички сили, от търговско или друго съсловие, ще се ползуват в Румъния без разлика на религията си с пълно равенство”.

 

Румънските правителства не изпълниха нито тържествените обещания на крал Карол, нито задълженията, които Европа им възложи. Още в първите дни на своето владичество в Добруджа те потъпкаха религиозната свобода на местното българско население.

 

Схизматиците, добруджански българи, бяха насилени да се откажат от своята автономна екзархийска черква, за създаването на която половин век се бяха борили, да прекратят сношенията си със своите духовни началници и да признаят юрисдикцията на румънската държавна черква. Черковно-училищната автономия, която нашите бащи след дълги борби бяха си извоювали през време на турското владичество, беше унищожена с брутални полицейски мерки. Българските училища и читалища бяха затворени, а имотите им конфискувани в полза на държавата. Българските учители и свещеници бяха преследвани, малтретирани и екстернирани. В българските черкви бе забранен славянският богослужебен език и заменен с румънски, който населението не разбираше. Иконите на българските светци „Св.Кирил и Методий” и „Св.Иван Рилски” бяха смъкнати от олтарите на черквите и изхвърлени. Българската книга бе обявена за престъпление. Най-после румънските власти увенчаха своята цивилизаторска мисия с едно дело, което не може да прави чест на никой културен народ: на 25 март 1895 г. те изгориха най-богатата библиотека в цяла Добруджа - библиотеката на българското читалище „Съгласие” в гр. Тулча.

 

Тържественото обещание на княз Карол, че имотите на добруджанското население ще бъдат защитени от румънските закони, бе нарушено също тъй, както и обещанието за вероизповедната свобода. Със

 

465

 

 

закон от 3 април 1882 г., наречен „закон за урегулиране на недвижимата собственост в Добруджа” [*], всички частни земи, квалифицирани от турското законодателство като земи „мерне” и владени от местните жители с редовни турски документи (тапии) бяха обявени за държавна собственост. Частните права за владение, придобити през време на турското владичество, бяха унищожени. На бившите притежатели на земи „мерие” се даде само правото, ако желаят, да ги откупят от държавата и то при условие, ако турските им документи бъдат признати от румънските власти. Но от това право малцина можаха да се възползуват, защото повечето от турските документи чрез една пристрастна и своеволна административна проверка бяха обявени за невалидни. Нещо повече: документите на стотици владетели на земи бяха направо унищожени, без каквато и да е проверка. Освен туй всички земи, които турското правителство бе раздало на татарите, заселени след Кримската война в Добруджа, бяха безвъзвратно и безусловно обсебени от държавата. По тоя начин румънската държава заграби хиляди хектари работна земя. Стотици земеделски семейства бяха обезземле-ни, оставени без средства за живот, хвърлени в мизерия или заставени да се изселят в България, Турция и дори в Америка [**].

 

Целта, която се преследваше с тая безчовечна мярка, скоро се изясни. Големи пространства от заграбените земи бяха продавани на извънредно износни условия на няколко пришълци из Румъния, които върху унищожените дребни земеделски стопанства основаха големи чифлици и въведоха в земеделския живот на Добруджа румънския чокойски режим.

 

В княжеския манифест от 14 ноември 1878 г. се обещаваше, че добруджанските жители ще бъдат поставени под закрилата на румънската конституция, че гражданското им положение „ще бъде турено на здрави основи по конституционен път”. И това обещание не беше изпълнено. Румъните през 38-годишното си владичество не посмяха да приложат своята конституция в Добруджа. Вместо под обещаната закрила, те ни поставиха под гнета на един изключителен закон „закон за организацията на Добруджа от 9 март 1880 г.” [***], с който се потъпкваха най-елементарните конституционни принципи. Какъв беше тоя закон, ще оставим да кажат самите румъни. В 1880 г., когато бе внесен за разглеждане в сената и камарата, ред видни румънски парламен-

 

 

*. Legea pentru regularea proprietatei imobiliare in Dobrogea.

 

**. Ioan N. Roman. Dobrodgea şi drepturile politice ale locuitorilor ei. Constanţa, 1905, p. 105.

 

***. Legea pentru organizarea Dobrogei din 9 Martie 1880.

 

466

 

 

тарни дейци [*] го осъдиха най-строго, защото те го намираха, че е антилиберален, че не зачита елементарните човешки и граждански права, че осветява отстъпването на парламентарния суверенитет в ръцете на администрацията, че с него се извършва една въпиюща неправда към добруджанското население, че от гледището на държавническата политика с него Румъния се поставя по-долу от България и Сърбия, които приложиха своите конституции във всички свои територии, придобити след войната от 1877 - 1878 г. Всички тия дейци заявяваха, че ще гласуват против него, защото „той не зачита и не третира добруджанските жителя като свободни граждани, а като едно стадо от роби[**].

 

Законът за устройството на Добруджа не даде политически права на добруджанските жители, не призна равноправието им с гражданите от същинска Румъния, унищожи общинското самоуправление, ограничи свободата на словото, печата и събранията и създаде всички условия за административни своеволия и неправди. Гражданското положение на добруджанските жители стана много по-лошо от онова през време на турското владичество. „Ние се ласкаем от празната вяра, казва румънският юрист д-р Роман, че сме освободили добруджанците от робство, че сме ги направили свободни граждани. В същност работите не стоят така. В нормалните времена старите жители на Добруджа имаха и под турците всички свободи и почти всички гаранции, които имат и под румъните. Те имаха, обаче, нещо повече, отколкото под румъните: те бяха равноправни с другите граждани на турската империя” [***]. „Анексията, казва французкият публицист Bellesort, прикачи на добруджанските жители титула „румънски граждани”, но ако те имат нещастието да минат Дунавския мост и поискат да вземат сериозно тоя титул, касационният съд ще им каже веднага открито, че те не го притежават и ще им докаже, че, бидейки румънски граждани в Добруджа, вън от Добруджа те не са вече нито румънски поданици, нито граждани и че не се числят към никоя позната категория” [#].

 

Първата последица от изключителния режим бе установяването на една своеволна и безскруполна администрация. „Добруджа стана колония, в която се заточаваха своеволните чиновници, които се оставяха да обират свободно местното население. Никой не се интересуваше от стопанските, народните и общинските проблеми. Администрацията

 

 

*. Pantazi - Chica, Joan Jonesci de la Brad, D. J. Chica, N. Fleva, General Manu, Joan Chica, C. Cantilii и други.

 

**. Вж. Ioan N. Roman. Dobrodgea şi drepturile politice ale locuitorilor ei. Constanţa, 1905, p. 41.

 

***. Ibid., p. 117.

 

#. Bellesort. A travers la Romanie. Revue des deux Mondes, 15 Mars 1905.

 

467

 

 

стана една от най-лошите. Политическите мерки на закона за устройството на Добруджа се превърнаха в административни мерки, в източници за безбройни притеснения, злоупотребения и беззакония. Префектът беше станал всичко. Той назначаваше кметове, чужди на местността - хора изотвъд Дунава, преследваше вестниците, изменяваше и преправяше избирателните списъци и избирателните колегии, прогонваше адвокатите, които по силата на специален закон за съдебното устройство на Добруджа бяха изоставени на произвола на префектите, пълнеше селата със свои фаворити, които вселяваха страх и трепет между населението” [*].

 

Под натиска на силно възбуденото обществено мнение в Добруджа и под моралното влияние на събитията, които дадоха конституция на Турция и политически права на Босна и Херцеговина, румънското правителство в 1909 г. се видя принудено да изработи „закон за даване политически права на Добруджа”. Новият закон, обаче, не измени съществено старото положение; той не унищожи изключителния режим и административната диктатура, създадени с устройствения закон от 1880 г. На добруджанските граждани се дадоха политически права без условията, при които те биха могли да се ползуват свободно от тях. Създаде се един режим на политически права без политическа свобода; един режим, който постави упражнението на политическите права под опеката на префектите, на които по силата на неотменения устройствен закон бе запазено неограничено право да стъкмяват и разтурят общинските и окръжните съвети по волята си, да изменят избирателните списъци и околии според интересите си, да назначават и уволняват кметове и съветници, да потъпкват свободата на словото, печата и събранията - с една реч да задушават волята на избирателите [**]. Добруджанското население, следователно, и след закона от 1909 г. в действителност си остана без политически права и свободи.

 

Добруджа не бе приравнена и обединена в конституционно отношение с Румъния. Причините за това лесно могат да бъдат посочени и обяснени. Те са много пъти изтъквани и в дебатите на румънските законодателни тела, и в румънския печат. Те са ясно посочвани и в мотивите на почти всички изключителни закони за Добруджа. Добруджанското население трябваше да се румънизира, националното му съзнание трябваше да бъде заличено, духът му трябваше да бъде сломен, за да му се дадат пълни граждански и политически права и свободи.

 

 

*. Vasile М. Kogălniceanu. Dobrogea 1879 - 1909. Drepturi polituce fira libertăţi. Bucureşti, 1910, p. 128.

 

**. Ibid., p. 255.

 

468

 

 

боди. В мотивите на закона за устройството на Добруджа от 1880 г. се казва изрично: „Крайната цел на тоя законопроект е пълната асимилация на Добруджа с Румъния[*]. Законът за урегулиране недвижимата собственост в Добруджа, с който се ограбиха имотите на добруджанското население, бе защитен от неговия автор М. Когълничану на 27 февруари 1882 г. в камарата със следните думи: „Нашият главен интерес е да заселим, да цивилизоваме тая част на Румъния; да я населим, заявявам го, като ѝ дадем характер, душа и чувства румънски; като казвам това, вие ще разберете, че трябва да заведем там много румъни. Нещо повече от това: населенията, които отиват там сами, трябва по какъвто и да е начин да ги направим румънски. В няколко години да направим румъни дори и мюсюлманите[**].

 

Тая цел румъните преследваха с всички свои обществено-политически мероприятия в Добруджа: и с потъпкването на черковно-просветната свобода, и с ограбването на частната поземлена собственост, и с принудителната колонизация на румънски елементи, и с всички насилия и неправди, които извършиха над местното население.

 

6. Днес, за да оправдае своите нови претенции, Румъния твърди, че е успяла да придаде „румънски характер и чувства” на добруджанското население. За доказателство на своите твърдения тя посочи дори цифри. Истината, обаче, е по-друга: румъните действително успяха да „румънизират” Добруджа, но само на книга, като вписаха в своите статистики като румънско голяма част от българското население в Добруджа. При това трябва да забележим, че статистическите данни, които се дават от румънски източник за народността на добруджанското население, не произхождат от румънската дирекция на статистиката. В годишниците на последната, както и във всички други нейни публикации, се дават статистически данни за вероизповеданието, поданството, семейното положение и грамотността на населението в Румъния, но не и за неговата народност. Румъния, доколкото знаем, е единствената държава в Европа, която не участвува в международната конференция за събиране статистически данни, според която всяка от държавите, които са я подписали, трябва по определен строго научен метод да събира и дава статистически данни и за езика на своето население.

 

Официалната румънска статистика за народността на добруджанското население досега е давана само в годишните отчети на префектите с явната политическа цел да се докаже, че Добруджа постепенно, от година на година все повече и повече се румънизира. Начинът, по който

 

 

*. Ibid., р. 115.

 

**. Ibid., р. 29.

 

469

 

 

тя е събирана и съставяна, няма нищо общо с общоприетите методи на обективната, строго научна статистика. Нейните данни са извлечени из общинските семейни книги, в които всички деца, раждани след 1878 г. в Добруджа, са вписани като румъни, макар че родителите им са от българска народност. Ние притежаваме цял куп от официални „актове за раждане”, в които може да се види тая явна фалшификация на истината. Но и без това тя може да бъде констатирана и чрез просто сравнение на статистическите таблици, давани в годишните отчети на добруджанските румънски префекти от 1880 до 1916 г. Едни и същи села през различни времена в тия таблици са показвани ту като български, ту като румънски, ту като гагаузки, ту като такива със смесено население, макар че в тях не е ставало никакво преселване или изселване на населението.

 

И досега за народността на населението в Добруджа не съществува една безпристрастна статистика, въз основа на която могат да се правят напълно обективни заключения за сегашния етнически образ на тая страна. Но ако такива данни не съществуват, има достатъчно факти, които красноречиво и убедително говорят, че добруджанското население в голямото си мнозинство не „чувствува и не диша румънски”. Фактът, че до последния ден на своето владичество румъните управляваха Добруджа с изключителни закони, че никога не признаха добруджанските жители за пълноправни граждани на Румъния, че през сегашната война отвлякоха в изгнание и бедствие като граждански пленници и заложници повече от 25 000 добруджански жени, деца, мъже и немощни старци, че третираха добруджанското население като неприятелско и извършиха безброй издевателства и жестокости над него - тоя факт само достатъчно категорично отрича истинността на всички твърдения, че Добруджа е румънизирана страна, защото, ако тя беше такава, тия безчовечни дела не щяха да бъдат извършени.

 

Независимо от това, сегашните румънски твърдения се отричат и от безпристрастните признания на неколцина добросъвестни румънски публицисти и учени, които през последните две десетилетия изнесоха пред румънското общество в свои научни трудове истината върху характера, чувствата, желанията и стремежите на добруджанското население.

 

Румънският географ Григоре Данеску в своите два големи географски, статистически и исторически речници за Тулчанския и Кюстенджанския окръзи - речници, наградени от румънското министерство на просветата и вероизповеданията и от румънското географско дружество, - като излага етнографията на Добруджа, казва: „Българите са дошли по-рано от румъните. В VII и VIII век те са се заселили от

 

470

 

 

десния бряг на Дунава чак до Черно море. Те съставляват чак до наши дни голямото мнозинство на полуострова. (Добруджа е един полуостров - н. б.). Те се занимават със земеделие, което е един от главните източници за тяхното забогатяване. Тяхното земеделие е систематично и може да бъде сравнено с онова на германците, които са единствените им съперници в тая област. При това трябва да се добави и скотовъдството им, в което те работят по особен начин. Българите гледат с криво око на румъните. Те още мечтаят да видят Добруджа присъединена към тяхното отечество България. Спрямо румънските власти са малко непокорни, но мерките, взети своевременно, попречиха на съюза, който искаха да сключат с другите народности против румъните, и ги накараха да бъдат покорни и послушни[*].

 

Юристът Г. Н. Георгиу-Бърла в една политико-обществена студия пише: „Северна Добруджа бе под влиянието на българското население. Българите се считаха като в своя държава и бяха започнали да разполагат с всичко и да се мислят за господари на положението. Така, избирателните списъци, общинските и окръжните съвети се съставяха само от българи. Чиновниците всички бяха българи. Българските училища бяха посещавани от многобройни ученици и дори от деца на румъни. Иредентски комитети работеха открито за пославянчването на Добруджа” [**].

 

7. Освен с фалшиви статистики и с безосновни твърдения днешна официална Румъния се опитва да спечели съдействието на Европа, за да наложи повторно своето владичество върху Добруджа, и с доводи от по-друго естество. Тя посочва като главен аргумент на своите претенции стопанските си интереси, които изисквали да има непременно излаз на Черно море през Кюстенджанското пристанище. Отстранена от Добруджа, тя щяла да бъде лишена от такъв излаз и нейното правилно стопанско развитие щяло да бъде спънато и спряно.

 

Един поглед върху картата на Румъния и на Добруджа е достатъчен да ни увери, че и това румънско твърдение е толкова безосновно, колкото и ония, които разгледахме вече. Румъния и без Кюстенджанското пристанище има изход на море през своите две отлични дунавски пристанища - Галац и Браила, които след корекцията на Долния Дунав станаха достъпни и за най-големите морски параходи. Кюстенджанското пристанище никога не е играло в стопанския живот на Румъния

 

 

*. Gregore Gr. Danescu. Dicţionarui geografio, statistic şi istoric al judeţului Tulcea. 1896, p. 521. - Dicţionarul geografic, statistic, economic şi istoric al judeţului Constanţa. Bucureşti, 1897, p. 265.

 

**. G. N. Gheorchiu - Bărla. Dobrogea. 1898, p. 29.

 

471

 

 

оная роля, която сега искат да му придадат. И след неговата постройка по-голямата част от румънския износ се насочва през пристанищата между Турно Северни и Галац и се отправя към морето по Дунава. От целия румънски износ само около 25% минава през Кюстенджа. Прекият, евтин и удобен речен път до морето никога не е могъл да бъде заместен напълно от скъпия и неудобен железен път Букурещ - Черна вода - Кюстенджа. Обстоятелството, че до постройката на Дунавския мост при Черна вода Румъния се развиваше стопански съвършено правилно, като си служеше за своя внос и износ почти изключително с дунавските пристанища, показва че Кюстенджанското пристанище не е една жизнена необходимост за нея, а един лукс, платен с много милиони, които според видни румънски икономисти не се рентират [*]. Против тоя лукс предвидливи румъни още в 1878 г. и по-късно енергично въставаха. Депутатът N. V. Lăcusteanu в 1878 г. казваше: „Ние притежаваме Дунав, плаването по който е толкова свободно, както и плаването по моретата. И който има античния Истрос, той е в контакт с морето. Ние, имайки тая голяма артерия, чрез нея без Мангалия, без Кюстенджа, без железопътната линия Бараклей (линията Черна вода - Кюстенджа, н.б.), без железния мост, който се проектира да се хвърли върху Дунава, без големите предприятия, които ще се извършат там и които ще ни струват стотици милиони, без да ни ползуват; без хилядите войници, които трябва да държим и без военните постройки, които ще трябва да построим там, ние сме в съобщение с Черно море и чрез него с южните морета, с океана, с Европа, с Америка, с цял свят” [**].

 

Не повелителни стопански нужди, а политически съображения заставиха Румъния да построи Кюстенджанското пристанище и Дунавския мост. С тия две постройки тя искаше да оправдае и заздрави своето владичество в Добруджа. Това ясно се изтъква в докладите, с които в 1885 г. се внесоха за разглеждане в румънския парламент законопроектите за посочените постройки. В изложението на мотивите за построяването на Дунавския мост се казва: „Трябва да свържем новата румънска провинция с отечеството майка, като направим да изчезне оная преграда, която ни отделяше” [***].

 

 

*. Вж. а) Ch. Cristodorescu. Portul Constanţa, 1909. b) Cristodorescu. Din nevoile portului Constanţa, c) Cristodorescu. Constanţa, mişcarea comerciala şi maritima în 1903. d) Paul Florinesco. Portul Brăila şi importanţa lui, 1911.

 

**. N. B. Lăcusteanu. Dobrogea. Bucureşti 1878, p. 26 - 27.

 

***. Вж. Desbaterile Corpurilor Legiuitoare, 1885, p. 1549.

 

472

 

 

Същата мисъл още по-категорично е изразена в доклада към законопроекта за Кюстенджанското пристанище. „Като политическа необходимост или по-добре казано, като сила, която владее почти 300 километра море, ние трябва да установим своето господство твърдо и безспорно над тази част от черноморското крайбрежие. Постройката на пристанището и Дунавския мост открива нова епоха за благосъстоянието на Румъния и ерата, която решително потвърждава нашите права на господство по Черно море, от устията на Дунава до границите на България. Тези постройки ще казват на света, че понеже сме се установили там, ние ще останем[*].

 

Изложените мотиви доказват пълната безосновност на главния аргумент, с който румъните се опитват сега да защитят своите претенции върху Добруджа. Но дори да не беше тъй, дори Румъния да нямаше пряк излаз до морето по Дунава, пак с нейните само стопански интереси не може от гледището на международната справедливост да се оправдае в никой случай владичеството ѝ върху тая провинция. Развитието на международните търговски сношения през миналия и сегашния век показва, че пътищата на икономическата експанзивност на всяка държава могат да бъдат гарантирани напълно чрез взаимни спогодби между държавите, без да се жертва свободата на един или друг народ.

 

8. Срещу румънските претенции каквито и да са те, ние, добруджанци, противопоставяме нашето право за свободен живот, нашите интереси, желания и стремежи. Под 38-годишния непоносим румънски режим свободното проявление на нашата воля бе задушено, но нашите идеали и въжделения не бяха унищожени: ние живяхме с непоколебимата надежда, че рано или късно веригите на духовното и политическо робство ще бъдат строшени и слънцето на свободата ще огрее и нашия многострадален роден кът. Ето защо с безпределен възторг, с широко отворени обятия ние посрещнахме освободителните български и съюзните тем войски. В тяхното кърваво дело, увенчано със слава и победи, ние видяхме осъществената наша мечта. Свободни днес, ние, добруджанци, издигаме високо нашия глас да посочим на цял свят нашите желания и стремежи. Издигаме нашия глас да протестираме против всеки нов опит да ни се натрапи ненавистното нам румънско владичество и да заявим, че сме готови дори с оръжие в ръка да защитим нашите права и свободи от всяко чуждо посегателство, което би дръзнало да превърне нашата родина в път на империалистически домогвалия.

 

 

*. Ibid., р. 1541 - 1544.

 

473

 

 

Румънското владичество бе за нас символ на безправне, своеволие и подтисничество. В бъдеще то ще бъде източник за нови неправди и причина за нови сътресения и конфликти на Балканите - конфликти, които без друго ще превърнат нашата родина в театър на нови разорения, опустошения и страдания.

 

Достатъчно бяха страданията, които войните от три века насам ни причиниха. Ние изпихме тяхната горчива чаша до дъно. Стига толкова. Ние искаме мир, свобода и правда. Ние искаме условия и гаранции за мирно стопанско, културно и политическо развитие. В продължение на 38 години Румъния не ни ги даде; тя няма да ни ги даде и в бъдеще, защото ние сме чужденци за нея, защото и в бъдеще, както и в миналото, нашата родина ще бъде за нея един Сибир, едно дебуше не за нейната търговия, за нейните зърнени храни, дървени материали и петролни богатства, а едно дебуше за излишъка от нейните неспокойни крепостни, чифлигарски елементи, чрез принудителното преселване на които румънските правителства винаги са се стремили да отложат разрешението на болния за чокойска Румъния аграрен въпрос и да закрепят за по-дълго средновековния режим на крепостничеството, под който и до днес пъшка трудолюбивия, но твърде нещастен румънски селянин.

 

Ние, добруджанци, без разлика на вяра и народност, настойчиво искаме да останем в пределите на България, защото в българското владичество виждаме безспорни гаранции за гражданското и политическото ни развитие и за свободното нн самоопределение. Под българското владичество ние вярваме, че ще намерим всички необходими условия за мирно стопанско и културно развитие. И нашата вяра не е основана на един предразсъдък или на едно внушение, а на доказателства, които България даде в своя политически живот от Берлинския конгрес до днес. Когато ние всички в Добруджа изнемогвахме под гнета на изключителния румънски режим, превърнати в едно стадо от безгласни роби, когато нашите имоти се ограбваха чрез несправедливи закони, когато нашата черковно-училищна свобода се тъпчеше, когато гражданското и политическото равноправие ни се отказваше, в България всички граждани без разлика на народност и вяра се радваха на най-широки граждански, политически и вероизповедни свободи и права. Знамето на България бе за всички нейни граждани знаме на широк демократизъм и на обществена справедливост.

 

474

 

 

Нейната напълно демократична конституция с всеобщо гласоподаване по пропорционално-избирателната система дава пълна възможност на всички граждани да участвуват най-дейно в политико-обществения живот на страната, гарантира им всички условия за мирно стопанско и културно развитие. Нейният стопански строй, основан върху равномерното разпределение на работната земя между народните маси, осигурява сносното и свободно съществувание на всекиго.

 

Горчивият опит на миналото стократно ни убеди и увери, че не можем да очакваме тия блага от Румъния, чийто стопански и обществен строй е живо отрицание на всяко понятие за право, свобода и справедливост. Може би ще ни се възрази, че след тая война Румъния ще се реформира, че великите сили ще я задължат да осигури правата и свободите на своите поданици. Но силите и в 1878 г. бяха ѝ наложили това задължение като първостепенно условие, за да признаят независимостта ѝ. Изпълни ли го тя? Гражданското и политическото положение на евреите отвъд Дунава и на всички народности в Добруджа от Берлинския конгрес до днес е най-красноречивият отговор.

 

И този именно отговор ни казва, че връщането на румънското владичество в Добруджа не бива под никакво условие и в никакъв случай да бъде допуснато не само за благото на българите, но и за благото на всички народности, които населяват тая област.

 

9. Добруджа, естествено отделена от Румъния, българска по история, по географско положение, по население, по име, по желания и стремежи - не може да стане румънска чрез фалшиви статистики, чрез исторически легенди, чрез изкуствено икономическо обвързване, чрез насилствена емиграция, чрез принудителна колонизация, чрез отвличане и избиване на мирното ѝ население; защото в сегашния век на сюблимни борби за правда и свобода тия противоправни средновековни похвати не могат да въздигнат в право насилията, които отрицават правото на народите за свободен живот, защото никоя власт, натрапена насилствено върху една земя въпреки волята на нейното население, не е придобивала никъде и никога правото на непоколебима историческа давност. Днес народите не са собственост на никого. Според свещените човешки права те принадлежат на себе си и само те имат право да определят своята политическа съдба.

 

В името на тия принципи и съгласно формулата „мир без анексии”, прокламирана от Руската революция, ние молим настойчиво

 

475

 

 

представителите на държавите, призвани да въдворят справедлив мир между народите:

 

1. да обявят дезанексията на Добруджа от Румъния, и

 

2. да признаят свършения факт - политическото ни обединение с България, която проля скъпата кръв на хиляди свои синове, за да тури край на страданията и безправието в нашия роден кът.

 

Добруджа е българска земя и българска трябва да си остане завинаги.

 

 

Гр. Бабадаг, 7 януари 1918 г.

 

ЦЕНТРАЛЕН ДОБРУДЖАНСКИ НАРОДЕН СЪВЕТ

 

Председател:

д-р Ив. Огнянов

Подпредседатели:

Никола Стоев

Иван Станчев

Главен секретар:

Ант. Горлаков

Съветници:

Драгомир Пачов, Христо Попов,

Димо Ничев, Димитър Нейков, д-р Иван

Пенаков, Слави Дреновски, Н. Котаров, Т.

Ракъджиев, Салим Хасан, Неджиб

Демерджан, Ислям Ариф Саид,

Хюсеин Сюлейман

 

[Previous]

[Back to Index]