Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Приложения. МАТЕРИАЛИ НА ДОБРУДЖАНСКИЯ НАРОДЕН СЪБОР

 

 

I. МЕМОАР

(Проект на Александър Дякович, 20 юли 1917 г.)

(ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 943, л. 125 - 141)

 

До почитаемото правителство на Негово

Величество Фердинанд I, цар на българите, и

до всички уважаеми г.г. представители на

държавите призовани да въдворят мир между

народите

 

От представителите на ДОБРУДЖА

 

Ваше Превъзходителство,

 

Населението на Добруджа, подлагано на тежки изпитания в продължение на десетки години и смутено сега от мълва потайна за някакво възстановление на румънско пак или на друго чуждо управление, възложи ни в свръзка с това да станем изразители на неговите чувства и желания пред неговата освободителка МАЙКА БЪЛГАРИЯ и пред уважаемите представители на държавите, призовани да въдворят справедлив мир и да обезпечат благоденствието на народите.

 

В изпълнение на нашата мисия, поднасяйки този мемоар на просветеното внимание на държавите и на справедливото обществено мнение на цивилизования свят, дължим да заявим веч на първо място, че добруджанци, основани на усвоените принципи за справедливост и разрешението на международните проблеми, застават на неизменно решение сами като народ, досега под чуждо робство, да определят своите съдбини занапред - бъдещето на своята родина, ако е предопределено и сега да се иска от заинтересовани страни насилственото тяхно отцепване от родната Мати България.

 

Безмилостно откъсната от целокупното Отечество преди 40 години, Добруджа биде присъединена към Румъния.

 

Този акт на жестока неправда веч тогава болезнено се отзова в душата на добруджанци. Но изпълнени от признателност за освобождението на по-голямата част на татковината и обнадеждени от непоколебима вяра, че натрапеното румънско управление ще бъде само едно преходно състояние, те се примириха със създаденото положение, за да не предизвикват и други тежки грижи на едва що освободеното отечество и предпочетоха, в ожидание на неговото закрепване, да се подложат временно на ново чуждо владичество.

 

Нека се знае, обаче, че нищо отрадно не очакваха добруджанци от новите свои властелини.

 

Веч самият манифест на княз Карол I от 14 ноември 1878 г. беше за добруджанци един предвестник на нови бури, на предстоящи нови борби и неволи за отстояване на национални правдини и интереси: „Добруджа, принадлежаща от древни времена на Мирчо Стария и на

 

439

 

 

Великия Стефан, от днес прави част от Румъния.” - „Ние днес вземаме във владение Добруджа, която става пак румънска земя”. Това са началото и краят на този манифест, за да насили историческата истина и да ни накара да повярваме, че нашата хубава родина е древна румънска област и че, следователно, жителите на тази „древна румънска област” ще бъдат третирани като румъни...

 

Печална перспектива за бъднината... и времената, усилните времена що настъпиха подир това, не закъсняха да ни донесат редица и редица разочарования от новото управление, тежки неволи от него наложени и тъга дори, искрена тъга за миналото робство.

 

Смутени от мощния български дух на Добруджа, румънските властелини още от началото замислиха с всички средства безогледно и на всяка цена да я претопят и да я направят да изглежда тя действително румънски край.

 

И ето, първото начало на това претопяване създава самият княз Карол. На 16/28 октомври 1879 г. той предприема едно пътуване по Добруджа и, придружен от Михаил Когълничану (министър на вътрешните работи тогава), подполковник Д. Лека (министър на войната) и от галацкия митрополит Йосиф, слиза в Тулча. Тук на 18/30 октомври той поканва консулите на чуждите страни и под предлог да се отслужи литургия, навлиза с цялата си свита и с министрите в българския храм „Св. Георги”, като насилват клира да признае тъй румънското църковно върховенство и юрисдикция...

 

Настава смут; тулчанци държат събрания; цялата страна протестира, развълнувана от извършеното светотатство, небивало в историята на народите. Страх и злоба обхвана новите потисници и на българската депутация, чрез която населението отправи своите протести, Когълничану отвърна с бруталност и посочи към свободна България - „да си върви там всеки, комуто тук не харесва”...

 

Ето какви бяха първите дела на новото управление след громките думи на манифеста: „От днес вие зависите от государство, гдето не произволът, но само закон обсъждан и одобрен от народа решава и управлява”. „Вашата вяра, семействата ви и прагът на жилищата ви ще бъдат защитени със законите ни и никой не ще ги наруши без законни наказания за туй”.

 

Така манифестът възвестяваше широки свободи, правди ни и големя гаранции за добруджанци, за да бъде безсрамно и публично погазен при първия удобен случай от самия негов автор. Но това бе само начало на една цяла и смело замислена система от безконечни насилия и произволи, облечени във форма на закони и правилници, специално изработени за този край, за нашата многострадална Добруджа.

 

440

 

 

Скоро подир Тулчанския подвиг на княз Карол и на неговите министри, страната почна да получава обещаваните в манифеста „окончателни преобразувания”. На 9 март 1S80 г. бе турен в изпълнение промулгираннят „закон за организуване на Добруджа” - „конституция Добруджанска” наречена още, „крайната цел на която бе пълното претопяване на Добруджа” (asimilaţionea deplina), както дословно се изразява авторът на законопроекта, самият министър Когълничану в изложението на мотивите.

 

И чрез тази „конституция”, в съгласие с манифеста, се възвестяваше нова ера, нов живот, пълен с права и светлина, за да се покрие страната ни с грозни и черни теглила, за да потъне населението в гнет и неволя, невидени и нечувани дотогава.

 

„Lege pentru organizarea Dobrogei”, провъзгласявайки добруджанци за румънски граждани, обещаваше им особен закон за условията, „по които те ще могат да упражняват техните политически права и да купуват полски недвижимости в собствено казана Румъния”. И друг закон - за представителството на добруджанци в румънския парламент (art. 3).

 

Но и това бе само безподобна измама, последиците от която дойдоха по-сетне да ужасяват и самите „организатори” на Добруджа. Подмамените надежди не закъсняха да се разбият в грозни разочарования. Скоро стана ясно за всички, че Добруджа е обречена на нови изпитания, предадена в ръцете на двама с неограничена власт префекти, пред произвола и тиранията на които кървавата епоха на миналото робство остана само една бледна сянка.

 

„Конституцията” създаде положение нетърпимо в никое човешко общество - такова, че и двадесет години подир това (март 1899 г.) сам лично М. Когълничану, уплашен от своите собствени преобразувания, оплака в парламента Добруджа като страна, изпаднала под гнета на „управници и чиновници, които са по-ужасни и по-лоши и от еничарите в Турция,... които експлоатират местното население без всяка съвест, по начин най-безбожен”, както потвърждава и Ласкар Катарджиу в доклада си до министерския съвет от 2 август 1899 г.: „Добруджа бе превърната в страна на грабежа и на произвола... Наместо пашите и беювете турски, които бяха наистина с грешки, но имаха и качества, много качества, прати ни се един административен персонал, рекрутиран от всичко, що Румъния имаше най-негодно в Бесарабия, експедира ни се тук, за да ни цивилизова, всичко що московецът не търпеше и прогони... Всичко що бе покварено и корумпирано до мозъка на костите”.

 

„Всички обесници, квасът на румънското общество нахлува в Добруджа, в този Сибир на Румъния”. Ето как величаят румънското управление в Добруджа самите румъни, видни обществени деятели и учени (Constantin D. Benderly. Un Dobrogean de baştină despre Dobrogea.

 

441

 

 

Bucureşti, 1903; C. D. Pariano. Dobrogea şi Dobrogenii. Constanţa, 1905; Dr. Joan N. Roman. Dobrogea şi drepturile politice ale locuitorilor ei. Constanţa, 1905; M. Vlădescu-Olt. Constituţia Dobrogei. Bucureşti, 1908; Vasile M. Kogălniceanu. Dobrogea 1879 - 1909. Drepturile politice fără libertăţi. Bucureşti, 1910).

 

Феноменалната „Constituţia Dobrogei” бе нагодена само за тиранизиране на населението.

 

Земеделецът бе отскубнат от нивата, за да бъде завлечен да прави пътища, мостове и телеграфи и все ангария, разумява се. По селата плъзнаха разни големци, чиновници, жандари и не минаваше ден да не дойде някой неканен „гост”, за да напомни не само, но и да надмине по своята дързост и поквара предишните чауши, башибозуци и черкези с техните золуми и мракобесия.

 

Във всяко село край кмета се настаниха полицай, бирник и учител, а гдето имаше църква - влашки свещеник, целта на които бе: с всички средства да гнетят българския дух, да прогонят българските учители и свещеници, да направят да замлъкне всяка българска реч. Българските училища и църкви бидоха закрити, превърнати във влашки. Всеки българин се подлагаше на чудовищни глоби за най-неопределени и съвършено измислени причини; глобите се събираха безмилостно и веднага, за да се подели „по право” половината от тях между „цивилизаторите”. Под страх на наказание (глоба за родителите) на децата се забраняваше да говорят български в училището и по улиците, а всяка българска книга се предаваше на поругание; всички български надписи трябваше да се заменят с румънски.

 

Целият чиновнически персонал, в това число и поповете, със семействата им заедно настанени в селата, се охранваха чрез изнудване от населението и тежко на оногова, който би отказал да даде - от глоби и гонитби той не можеше да си отдъхне. И за всичко това тези нови „еничари”, наричани цивилизатори, отплащаха с оскърбления, с псувни и сквернословия по адрес на всичко българско, бидейки пратени, според думите на манифеста, „с единствената цел да турят край на скръбните изпитания, да защищават личността, имота и законните наши интереси и да развиват нашето морално и материално благосъстояние”.

 

Свръх това разни „доробанци” и „ветерани”, всевъзможни подофицери и капорали, загнездени по селата и облагодетелствувани чрез специални закони със заплати за сметка на общините и настанени върху наши землища и все за наша сметка, разбира се, дохождат чрез насърчавани от властта и вършени от тях систематически кражби, нощни нападения и всевъзможни безчинства, що туряха вън от всяка сигурност и живот, и чест, и имот - всички тези „организатори” идват пратени тук, за да допълнят грозната картина на произвола и безпра-

 

442

 

 

вието, що дойдоха да затъмнят един тежък, може би, но сравнително благ режим на турското управление в тая хубава страна.

 

Но имаше съд, би казал някой, населението можеше да се оплаче! Лесно е да се каже! Имаше съд, наистина, но тежко томува, който би се оплакал! Всеки чиновник, всемогъщ тук господар, всевластник е по делегация отгоре и разполага с всичката свобода най-чудовищно да приспособява закона и да ти създаде хиляди мъчнотии в живота, за да не помислиш никога да търсиш съд и правда. И достатъчно бе да си българин, за да нямаш тук никога право, за да нямаш никаква гаранция за личността си и за твоите ближни.

 

Устремени да сломят българския елемент, най-мощен по численост, култура и благосъстояние в страната, новите власти посегнаха на първо място да разклатят стожерите на неговата мощ - поминъка на населението, за да го накарат да напусне бащино огнище. По стъкмен набързо „правилник за установяване на титрите върху собствеността и владението на полските недвижимости в Добруджа” (от 5 юни 1880 г.), събират веднага от всички жители турските владала (тапии). А през 1882 г. последва и „закон за регулиране на недвижимата собственост в Добруджа”, по който населението формено биде ограбено: от всички земевладелци бидоха отнети големи части от землищата, що те владееха и обработваха от стародавни времена, под предлог, че тапиите не им давали право на такива пространства, макар че тези пространства се включват тъкмо в границите, означени подробно в тапиите. (А знае се, че границите на землището по тапиите са единствени меродавни за пространството, понеже това последното никога не е било измервано с точност от турските власти - всякога с приблизителност се определяше един размер, защото и с това и без това земевладелецът повече от десятък на държавата не плащаше).

 

Дюлюмът бе превърнат в декар, десет дюлюма се подравниха на един хектар и на земевладелците биде оставено свободно една незначителна част от землището им, останало тем от бащи и деди. Заграбените наши земи се раздадоха на разни пришелци - на чиновници, мокани, „ветерани”, „доробанци”, които в големи маси се препращаха тук от правителството из разни краища на Румъния, за да се постигне едно надмощие над местното българско население, против което единствено бяха и насочени всички усилия на румънското правителство.

 

Но не бе само това. По същия закон земята, що бе оставена на населението, биде подложена на изкупуване под формата на „răscumparare dijmei” (art. 11) без да се смятат, разумява се, всички други налози под разни наименования все върху приходите от същите земи.

 

443

 

 

Голяма част от жителите не изтърпя и се изсели - това, което и преследваха румънските власти. Мнозинството обаче, решено да отстоява докрай бащино огнище, остана по местата си, въоръжено с търпение да понесе тегоби и неволи в очакване на по-добри времена. Спроти това произволът на властта се засили. Мерите бидоха разграбени, горите разхитени и завладени, добитъкът остана без паша. Трябваше да се отделя част от нивите, и без това вече значително намалени, и да се приспособи землище за паша на добитъка; но и това по-сетне им се отне (все безвъзмездно, разумява се) под предлог, че не било обработвано, за да се даде пак на „ветерани” и „доробанци”, новодошли и настанявани по няколко семейства в селата за пакост само на българите - за шпионаж и мърсотии от най-разнообразно естество.

 

Но има и още! Останало без достатъчно за потребите му земя, населението поиска да използува наредбите на същия закон (art. 27 - 28) и мнозина купиха от държавата на името на своите синове и дъщери по няколко къса (loturi) земи по 90 лв. за хектар с годишни платки по 4.50 лв. през 20 години. Законът не предвижда никакво право на държавата-продавач да унищожава договора и да отнема земята от купувача без съд. По това има и решение № 174/30.Х.1903 г. на апелативния съд в Галац, потвърдено и от касацията.

 

Така продадените земи бидоха записани и разпределени от установената в закона комисия между 1883 и 1887 г. Купувачите следваха редовно платките в очакване да получат с време и документите за чиста собственост. Но нали страната е „земя на грабежа и произвола”? Агентите на министъра на домените изнамериха множество мотиви, всецяло противозаконни, разбира се, и обезстопаниха, отнеха земите на купувачите без никакъв съд и предизвестие, като ги накараха още и наем да плащат за същите земи, отстъпени тем по продажба.

 

Грабежът бе чудовищен - ограбени бидоха до 1903 г. 14 318 семейства! Дигна се шум, заговори и пресата, последваха жалби и процеси, но нищо не помогна: населението остана ограбено и му бе предоставено да се изсели, ако не желае да използува тук румънската култура и цивилизация.

 

Ограбени, оставени без учители и свещеници, прогонени из народни училища и църкви, разкарвани по работа или ангарии, всекидневно оскърбявани от румънската власт що сквернеше системно нашите национални чувства и газеше всяка чест и правда, ние бидохме обезличени, отнето ни бе всяко право на гражданство, бяхме лишени от всички блага, що могат да се отнемат само чрез присъда. От нас се събираха само данъци, с всички средства изнудваха пари и само пари, за да не ни се даде нищо, за да не се направи нищо полезно за страната.

 

444

 

 

От завладяването (анексирането) Добруджа даде на Румъния само всевъзможни данъци повече от милиард, без да се смятат несметните придобивки от множество природни богатства. А какво е сторено, какво е изразходвано за Добруджа, за нейните нужди през това време? „Твърде малко!”, според д-р Роман (с. 88), а по думите на Когълничану „всички направени разходи са имали пред вид само свързването на страната (Румъния) с чужбина през моста на Дунава и пристанището Кюстенджа. За Добруджа не се направи нищо” (с. 66). Всичките разходи (около 490 Ю00 лв. годишно) са били предназначени за да се задоволят само алчните апетити на управниците в страната.

 

„Anuarul statistic al României” за 1909 г. (а оттогава не е последвала разлика) потвърждава на с. 430 - 431, че пътища в Добруджа има направени всичко 59.245 км. на 1000 кв. км. И това малко, що има извършено тук - пътища и мостове, е продукт само на личен труд на населението; държавата е построила и пак не без ангария, разумява се, в окръга на Кюстенджа само 41 км. шосе, макар че редовно е събирала пътните налози от населението.

 

Всички училища и църкви са построени изключително от населението - държавата не е дала ни стотинка (виж Когълничану, с. 109) и те са заграбени от властта, за да останем ние и нашите деца покрити в мрак и лишени от всяка грамота на майчин език, за да славим бога и да крепим нашето народно съзнание.

 

От всички грамадни суми, що Добруджа е дала, само една малка част е употребена в съоръженията на пристанището на Кюстенджа, но и то за да ползува само интересите на Румъния и управляващата там олигархия - всички тези съоръжения, предназначени за експорта на държавата, да направят от Кюстенджа „дихателни органи на държавата” (plămânii (arii), според думите на министър Когълничану, за Добруджа нямат никакво значение и никаква полза добруджанци от тях не извличат (Benderly, с. 16). А онова, от което страната най-вече се нуждаеше - една железница Тулча-Кюстенджа, умишлено и старателно се изоставяше, въпреки всички молби и ходатайства, въпреки всички обещания, защото... би ползувала най-вече компактното българско население в страната. „Българската опасност”, тъй страшна за всички румънски държавници, и тук се яви с всичката си грозота, за да ги смущава... И страната остана лишена от най-необходимите подобрения за нейните културни и икономически нужди, за да търпи непосилен гнет от едно алчно, безчовечно и проникнато от най-гнъснави инстинкти управление.

 

Неволята, подтисничеството бяха непоносими. Но това, което още ни и унижаваше като човеци, бе нашето безправие, нашето обезличаване като носители на правото.

 

445

 

 

„Жителите на Добруджа, станали румънски граждани, са равни пред закона, радват се на всички граждански права и могат да бъдат назначавани на публични служби, без разлика на вяра и произход”. Това обещаваше законът за организирането на Добруджа (art. 5), но суетни бяха нашите многогодишни ожидания! Добруджанецът бе подложен на capitis deminutio - като гражданин той бе обезглавен, всички права на които той се радваше като отомански поданик му бидоха отнети.

 

В Турция равенството между всички отомански поданици, без разлика на вяра и народност, бе пълно и досега остава такова: там никой не е стесняван да се моли богу на майчин език, всеки е свободен да се учи в свое национално училище, да изучава своя роден език, историята на своя народ, да използува права и свободи, присъщи на всеки човек без разлика на произхождение; там в цялата държава службите бяха и остават еднакво достъпни за всички поданици без разлика на вяра и народност и не бе само един случай, па ги има и сега твърде много арменци, гърци, евреи, българи и пр. да завземат най-високи постове в управлението на страната. А жителят на Добруджа бе само данъкоплатец, носител на всички тегоби - един безправен роб, той не можеше да получи никаква служба нито дори в своята родна страна; всички служби в Добруджа бяха резервирани само за румъни, цялото управление беше само в ръцете на румъни (срв. Benderly, Roman, Kogălniceanu и др.).

 

Ние бидохме лишени от всички човешки права, префектът можеше нас да ни изгони из страната само с една заповед и без никаква отговорност за него (Lege pentru Org., с. 29 - 30). Между нас и гражданина на Румъния не се признаваше равенство; тук ние бяхме обявени вън от законите на държавата - „по-долу и от алжирци или дори индианци”, според признанието на Benderly (с. 15).

 

Положението бе непоносимо. Нашата хубава родина бе превърната от румънските закони и власти в страната, гдето всеки човек, настанен в нея, престава да бъде носител на права - един вид „Дяволски остров”, населен с „опасни” хора (българи) и предназначен за заточаване на всички румъни, осъдени за злодеяния с лишение от права и значи достойни за управници на този „опасен” край.

 

Така си остана Добруджа и до последния момент на нейното освобождение - все така „опасна” страна за румъните и без права за населението, страна всецяло чужда за Румъния, както що доказаха и най-сетните румънски зверства и изстъпления над мирните жители добруджанци.

 

Та и никога Добруджа не е била страна на румъните. Всегда българска включително до делтата, тя е била открита от турската власт за разни преселници едва в началото на миналия век, за да може чрез

 

446

 

 

тях да се сломи българското надмощие. И наистина, тук едва в 1815 г. по бреговете на Дунава между Мачин-Исакча-Тулча (вж. F. W. Putzgers, Historischer Schul-Atlas, 33 изд., Leipzig, 1909, карти 14b, 16, 19b, 29) власите са били и си останаха едно незначително малцинство, носител на шпионаж и ратайство дори до 1882 г. - начало на тяхното усилено преселване из Румъния, Бесарабия и Трансилвания, насърчавано от разни закони и привилегии и чрез заграбване на земите от местното население.

 

И в дните на Берлинския конгрес цялата румънска интелигенция, цялата им преса, всички техни видни държавници, румънският сенат, румънската камара - всичко мислещо в Румъния след дълги и всестранни изследвания и размишления не без съзнание и велегласно призна, че Добруджа е страна чужда за Румъния и „не приема нейното анексиране по никакъв начин и по никакви условия” (sub nici un cuvănt şi sub nici un titlu).

 

Претенциите подир това на Кароловия манифест от 14.XI.1878 г. да направи от Добруджа една „древна” румънска област е само една самоизмама и самите събития отбелязани там, приети дори както са представени за действителни, са без всяка реална мощ, за да изменят националния образ на една страна, от векове преди и подир това мимолетно събитие считана за българска и чужда за румъните, според признанието и на целия румънски учен и политически свят. „Великият Стефан” никога не е владял тая страна, а Мирчо войвода (Mirca Voda), наречен Мирчо Стария, и според Ксенопуло (най-именития румънски историк) нито е румъннн, нито пък е бил румънски владетел. Чист българин, както и името му потвърждава, Мирчо е бил български пълководец - воевода при българския тогава владетел, комуто той и изменил в боя с турците през 1387 г., за да получи от последните, за награда на своята измяна, Добруджа. Този факт, впрочем, колкото верен и да е според както го рисува манифестът, бидейки само едно временно завладяване с оръжие, никога не е в положение да изврати историческата истина, че Добруджа е страна на първото българско царство, стара българска страна, от векове подвластна на български владетели.

 

Само голите и надути фрази в разни манифести и в скъпо платени печатни издания не могат да сринат и да заличат многообразните развалини-паметници, каквито са например ония в Прислава, Исакча, Николицел, южно от Траяновия вал и множество други, що покриват цялата покрайнина за да свидетелствуват с несъкрушима убедителност за старото българско величие тук, нито пък те са в състояние да видоизменят съвременния български характер и физиономия на този край.

 

В борбите на българския народ за правдини и за самостоятелна църква Добруджа стоеше в първите редове и тя бе една от първите с

 

447

 

 

признати права да си открие национални български училища, първа бе вписана в границите на българската църква - тогава, когато нито Румъния, нито даже поне един румънин не бе проявил интерес поне за съществуването на тази област и безучастно гледаше през цялото време на исполинската тая народна българска борба. Напразно ще търси човек в аналите на румънското държави и чест во, в цялото битие на румънската нация проява на каква годе политическа или културна румънска деятелност в свръзка със съдбините на Добруджа или дори само и помен за нея до дните на фаталния Берлински конгрес - тогава, когато още от 30-те години на миналото столетие тук кипеше народна борба за българска просвета и в множество села имаше вече открити български черкви и училища при липса дори на едно румънско.

 

Добруджа, винаги признавана за българска от всички учени и народи, включително и от турските власти, всякога отбелязвана като такава във всички международни договори, във всички акти на званич-ните държавни власти, огнище на българската пробуда и възраждане, родина на ратници безсмъртни за всенародната българска свобода, Добруджа - страна осквернявана десетки години и що бе разпната на кръст от нейните натрапени владетели - какво общо има тя с Румъния?

 

Добруджа, отделена естествено от Румъния, българска от памтиве-ка и по име, и по население, исторически и географски, не може да стане румънска само с фалшиви статистики и с измислици из историята, нито пък засилването на румънската численост чрез насилствена колонизация от десетки години насам, а още по-малко отслабването на местното българско население чрез прогон, принудително емигриране, чрез зверски отвличания и погубвано мирните жители - тези варварски похвати не са в състояние да възведат в право едно насилие и да направят да се признае за господар в страната една раса, насилствено натрапена, етническото име на която е за нас, за Добруджа, синоним на най-ужасно робство, мръсен и безподобен гнет в историята на народите.

 

Не, не! Каквато и да е историята на Добруджа, нищо не може вече да ни възвърне към недавното грозно минало - за никакви облаги на света Берлинската неправда от 1878 г. в Добруджа вече никой не може да въдвори. Това сме само ние, местните жители на Добруджа, които ще определим по-нататъшните наши съдбини, съдбините на нашата страна.

 

Възстановяването на румънското управление в Добруджа е равносилно на нашето изгонване от бащино огнище. Румъните, останали тук, и тези, които се завръщат, още сега имат смелост да се заканват с отмъщения - сега, когато освободителните български войски са още тук! А какво би настанало, ако в действителност те наново станат господари, това светът може да си представи само като си припомни безчовечния

 

448

 

 

румънски режим, терзанията на народа и последните само жестокости на варварска Румъния, що изпитаха жителите на Добруджа, опожарени, поругани, грабнати безмилостно, без разлика на пол и възраст и с хиляди и хиляди зверски погубени и безследно отвлечени. И само мисълта за това въздействува да накипяват в нашата измъчена душа чувства на погнуса и негодувание спрямо оная европейска несправедливост, що безогледно ни бе подложила на гнет и тиранизиране от една раса без свян и без чувства на съвест и уважение към правата на човека.

 

Научени от вековете, ние най-добре от всички знаем, че едно повторение на миналото, макар и в най-смекчена форма, би направило от нас наново най-нещастни същества под небето, би ни обезглавило като народ, би ни обезличило като човеци. И добре затвърдени в тази поука, всяко решение на силите да ни се натрапи чужда власт би ни наложило неминуема борба, борба за живот и за смърт, за отстояване на нашето съществуване. И нека се знае - ние сме готови за тази борба!, даже и тогава, когато нашите освободители биха решили да ни изоставят, когато българските войски биха се оттеглили.

 

Сега, в този век на сюблимни борби за свобода, когато на всеки народ е запазено правото сам да решава съдбините си, сам да гради и обезпечава своето съществувание и развитие, ние, добруджанци, синове на народ по численост малък, но велик по дух, по борби и страдания за отстояване на народни правдини и идеали, решени да запазим свободата, що нашите братя ни донесоха, искаме да вярваме, че нашата воля ще бъде единствено меродавна, нашият глас единствен повел и тел в разрешаването на въпроса за съдбините на нашата страна. А тази воля, тоя глас, проявени и в нашето битие - в нашия език, в нашата култура, в нашите борби и страдания, са били всякога само български и неизменно такива си остават, въпреки всички жестоки свирепости и гонитби на румъните и румънските власти спрямо нас, въпреки всички усилия на румънски учени и държавници да роман и-зират и асимилират страната с помощта на закони и фалшификации.

 

И горди сега, че свободата на Добруджа ни иде от майка България, дължим особена признателност към провидението, че ни спомогна да се обединим най-сетне с целокупното наше Отечество. Свързани с България чрез непрекъснати исторически, географски, етнически и икономически елементи, нашето единство с нея биде санкционирано и с редица най-мощни и несъкрушими събития, какъвто е ферманът за Българската екзархия, каквото е решението на Цариградската конференция от 1876 г., еднакво повелителни и за враговете на нашето обединение и за силите, призовани да турят край на международните крамоли и недоразумения.

 

449

 

 

Към тия незаличими скрижали, що очертават тъй релефно българския лик и характер на Добруджа, нека добавим и нашите общи борби и страдания, нашите общи въжделения, нашата обща народна култура - светли и мили прояви, сюблимни моменти в историята на българския народ за създаване на самостоятелна българска църква, за извоюване на независима българска държава, за да се преизпълним от непоколебима вяра, че няма да се намери сила, за да ни откъсне от целокупното Българско отечество, пред олтаря на което и Добруджа е положила костите на хиляди свои синове.

 

Изпълнени от тази вяра, добруджанци чрез подписаните тук техни представители отправят своята молба към своята народна власт - царското българско правителство и към всички държави, проникнати от справедливост и желание да възстановят тържеството на поруганата правда и да турят основите на благоденствие на народите чрез признаване на техните права сами да решават съдбините си, - добруджанци молят да не се допуша разрушаване на постигнатото народно обединение и да се признае свършеният факт, за да се тури край на страданията и безправието в Добруджа.

 

Добруджа е земя българска и само обединена с Майка България тя може да бъде люлка на мира и на трайно благоденствие.

 

Представители на Добруджа:

 

 

(ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 943, л. 125 - 141)

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]