Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

ПРЕДГОВОР

( Проф. д-р Петър Хр. Петров )

 

Според Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Румъния получи Северна Добруджа като компенсация за отстъпената на Русия Югозападна Бесарабия. А на Берлинския конгрес, приключил на 13 юли 1878 г., от България бе откъсната и предадена на Румъния и Мангалска околия.

 

През лятото на 1913 г. Румъния се възползува от затрудненото положение на България в Междусъюзническата война и без какъвто и да е повод, при това без да срещне съпротива окупира почти цяла Северна България и армията ѝ достигна на 30 км от София. Според Букурещкия мирен договор, сключен на 10 август 1913 г., Румъния откъсна от България и Южна Добруджа.

 

Така една исконна българска земя, люлката на българската държавност, за по-малко от четири десетилетия стана притежание на Румъния без последната да има каквито и да е исторически, демографски или други права за това. При това апетитите на нашата северна съседка нарастваха и към други български земи. Изгледи за България по мирен път да си възвърне загубените земи нямаше. Това бе възможно само със силата на оръжието. Оставаше войната.

 

По време на Първата световна война Румъния се нареди на страната на Антантата (Съглашението). България пък воюваше на страната на Централните сили. Така през есента на 1916 г. между двете съседни страни започнаха военни действия и до края на годината цяла Добруджа бе освободена и присъединена към отечеството. Скоро след това български и германски войски окупираха цяла Румъния.

 

Още със започване на военните действия Главният щаб на действуващата армия натовари запасния поручик Стефан Димитров Недев, участвувал през лятото на 1916 г. в научно-разузнавателната мисия в Македония и Поморието, да даде съответните данни за стопанско-икономическите условия в Добруджа. През ноември 1916 г. Ст. Недев представил своя доклад. Само след месец, през първата половина на декември с.г., още по време на бойните действия той посетил Южна Добруджа, където можал да проведе анкети и да събере конкретни

 

5

 

 

данни. Като ги допълнил със сведения и данни от официални румънски източници, на 15 януари 1917 г. той представил допълнителен доклад.

 

За проучването на Добруджа Главния щаб на действуващата армия прибягнал до помощта на Стефан Л. Костов и Антон П. Стоилов, етнографи към Първа и Втора армия в Македония и Поморавието. Те били командировани в Добруджа: първият от 5 декември 1916 до 13 април 1917 и от 19 юли до 2 август 1917 г.; вторият - през януари и февруари 1917 г. По-късно към Трета армия (в Добруджа) бил назначен специален археолог-етнограф - Любомир Попов.

 

На 14 март 1917 г. между Главния щаб на действуващата армия и ръководството на организацията за национална култура „Добруджа” били водени преговори и съгласувани условията за комплексно проучване на Добруджа, подобно на научната експедиция в Македония и Поморавия през лятото на предната 1916 г. За общ отговорник-координатор бил определен поручик Милан Г. Марков, прокурор при Софийския военно-полеви съд. Негови помощници били Драгомир Панев, д-р Ив. Пенаков и варненският адвокат Александър Дякович. И четиримата били изтъкнати дейци на Добруджанската организация. За участие в научната експедиция били командировани още: проф. Михаил Арнаудов - по въпросите на фолклора; проф. Стоян Романски - по въпросите на етнографията и историята; Стилиян Чилингиров, поддиректор на Народната библиотека в София - по въпросите на културно-просветното дело; варненският археолог Карел Шкорпил - за археологическите ценности; Димитър Т. Страшимиров и Петър Габе - по общоисторически и политически въпроси. Със специална мисия в Букурещ бил изпратен и Богдан Филов, директор на археологическия музей.

 

Една част от участниците в експедицията заминали още в началото на април, а друга - малко по-късно. Общо взето цялата експедиция се вмества във времето от април до юли 1917 г. Както личи от доклада на Милан Г. Марков, пък и от другите доклади, участниците в експедицията получили максималните за военните условия улеснения. Не липсвали и пречки, особено от страна на немските власти.

 

Успоредно с научната експедиция група научни работници от София също така се включили в проучването на Добруджа. Това са професорите Ан. Иширков, В. Златарски, Л. Милетич, Д. Мишайков и Вл. Моллов. Те именно издали през 1918 г. сборника „Добруджа. География, история, етнография, стопанско и държавно-нолитическо значение”, издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. В този сборник били включени и проучванията на четирима участници в експедицията: М. Арнаудов, Ст. Чилингиров, К. Шкорпил и Ст. Романски.

 

6

 

 

Останалите участници в експедицията публикували своите проучвания в отделни книги и брошури, издание предимно на Добруджанската организация. По този начин изследванията върху Добруджа били разпръснати в множество издания. Оттук произтича и необходимостта за събирането на максимален брой изследвания - публикувани и непубликувани, в един том.

 

*  *  *

 

В сб. „Добруджа” са поместени проучвания на девет души български учени.

 

Студията на проф. Анастас Иширков е озаглавена „Физическа география”. Със своето съдържание тя въвежда в проблемите на посочения сборник. Тук преди всичко се уточняват границите на тази географска област, като дебело се подчертава неделимостта ѝ в геолого-географско, историческо и стопанско отношение. След това авторът се спира подробно на бреговата линия на Добруджа, като не само описва крайдунавските и крайморските райони, но и значението им за икономиката на областта. Също така изчерпателно и с оглед на стопанската характеристика са разгледани въпросите на орохидрографията, климата, растителността и животинския свят.

 

Проф. Васил Златарски е написал статията „Историко-политическа съдба” на Добруджа. Това е цялостен исторически очерк, започващ от времето на големите демографски промени на Балканския полуостров - от нашествията на готи и хуни до установяването в тези районни на славяни и прабългари. На В. Златарски принадлежи мисълта, че българската държава в края на VII век се изгражда като „политически съюз между българи и славяни”, поради което той говори за „федеративна българо-славянска държава”. И тъй като този процес се развива предимно в Добруджа, авторът заключава: „Така Добруджа станала страната, дето възникна, формира се и се осъществи идеята на основанието на българската държава; тя стана и център, отдето се почна нашето национално обединение.”

 

По-нататък авторът проследява мястото на Добруджа в българската история: вътрешна област от края на VII до втората половина на X век; нашествията в тази област на унгарци, руси и неченези; завладяването ѝ на два пъти от Византия - в 972 и в 1001 г.; съдбата ѝ през XI и XII век като гранична византийска територия и настаняването в нея на печенеги, узи и кумани; включването ѝ във възобновената през 1186 г. българска държава; настаняването на кумани в областта около средата на XIII век и периодичните татарски нашествия след това; формирането на феодалното княжество на Балик, Добротица и Иванко

 

7

 

 

през втората половина на XIV век. Целият този исторически очерк показва ясно и убедително българския характер на областта от края на VII до края на XIV век.

 

Петвековното османско господство довежда до сериозни демографски промени в Добруджа. Първоначално турската колонизация тук е съвсем слаба. От XVI век обаче започнала усилена татарска колонизация. По време на войната между Русия и Турция от края на XVII век насетне Добруджа става арена на остри-военни сблъсъци. Така се стига до оредяване на нейното българско население, до повторното заселване на българи през XIX век и количественото им надмощие над останалите етнически групи. За румънско население в тази област изобщо не може да се говори. Затова Добруджа и по време на турското робство си остава неделима част от земите на българското отечество.

 

Студията на проф. Любомир Милетич е озаглавена „Българи и румъни в техните културно-исторически отношения”. Тя се явява обобщение на дългогодишни проучвания на автора върху тази проблематика.

 

Първата част на студията има подчертано исторически характер. Тук е проследено римското влияние на Балканския полуостров и Дакия, романизирането на местното население и формирането на три групи власи - в Истрия, Македония и във Влашко. Настаняването на славяни в тези области през V-VII век обаче променя техния демографски облик. Специално във Влашко, от Карпатите до Днестър, се установява българска власт и през целия период от края на VII до началото на XI век тук съществува така наречената от византийските автори „България оттатък Дунава”. Тук съществували български воеводства, като в изворите се сочат имената на Ахтум, Глад, Менуморот и други български боляри.

 

По време на византийското иго унгарците завладяват Банат и Трансилвания, а печенезите - областта източно от р. Олта. В централната част обаче, в Олтения, българското воеводство се запазва, макар и временно изпаднало под печенежка, а по-късно под куманска хегемония.

 

И след 1186 г., когато се възстановява българската държава, в земите на север от Дунава съществува силно българско влияние. Формирането на Влашкото княжество около средата на XIII век става в борба против Унгария, при пълната подкрепа на България. Затова и през XIV век отношенията между двете съседни държави са много добри и съюзни. Затова не е случаен фактът, че дори и през XIV век в редица извори за Влашко се говори като за „земя на българите”.

 

8

 

 

Този кратък исторически очерк дава възможност на Л. Милетич да констатира силно българско влияние в отвъддунавските земи не само в периода на Първото и Второто българско царство, но и през XV -XVIII век, когато влашките княжества упорито се придържат в писмеността си към българския език. И той заключава: „И наистина, колкото повече вниква човек в културното, историческото и социалното значение на преголямото число българизми в румънския език, толкова повече излиза наяве някогашната сила на етничните български елементи в политическата и културна история на румънския народ. Като оставим настрана по-специалните случаи, стига да вземем по-обикновените български термини из разните области на живота, за да схване всеки колко много нещо са научили румънските прадеди от своите някогашни славянобългарски съжители”. Затова във втората част на студията си авторът привежда обилни данни от политическата организация във влашките княжества, от литературата и църковния живот, от топонимията и езика, от грамотите на влашките владетели, за да илюстрира това огромно българско влияние.

 

Цялата студия аргументирано разобличава фалшификациите на румънските учени, насочени към отричане на българското влияние в Румъния и българската принадлежност на Добруджа през вековете.

 

Проф. Михаил Арнаудов е един от авторите, които предприемат обиколка из Добруджа и събират материалите си на терена. Обиколката му е започнала на 27 април и продължила до 1 юни 1917 г. Както съобщава в писмото си от Бабадаг, писано на 13 май 1917 г., „материалите събирани на място идат да потвърдят отново правата на нашите национални и политически домогвания”.

 

Студията на М. Арнаудов е посветена на фолклора на населението в Добруджа. Той се спира върху песенното творчество в редица селища, като при това дава сведения за тяхното българско население, от кой район на страната са се преселили, и т.н. На щателен разбор са подложени песните, групирани по народопоетични мотиви: хайдушки, любовни, балади и и битови. Затова много убедително звучи изводът, който авторът е направил от своите проучвания: „Във фолклорно отношение румънска Добруджа, подобно на така нар. стара Добруджа, която бе българска до 1913 г., образува неделима част от целокупното българско отечество. Тук срещаме същите обреди и поверия, същите предания и същите песни, каквито могат да се чуят и до ден днешен в източната половина на Царството. Както по език, по народен говор, страната на север от линията Силистра - Мангалия представя продължение от разположените южно краища, така и откъм тъй характерната за селянина мъжка и женска носия, откъм начина на живеене, откъм

 

9

 

 

устната литература, свързана с празници, сборове и полска или домашна работа, тя е съвсем българска, пазейки етнографския си лик чист и предадена с любов на поетическата ни старина”.

 

Когато се говори за участието на М. Арнаудов в научната експедиция в Добруджа, необходимо е да се подчертае голямата работа, която той извършил при редактиране и отпечатване на сборник „Добруджа”, както и издаването на този сборник на немски и френски.

 

Стилиян Чилингиров предприел пътуването си в Добруджа през април и май 1917 г. Той работил в митрополитските архиви в Русе и Варна, а така също събирал и много материали в посетените от него селища в Добруджа. Студията му „Възраждане (1810-1878 г.)” съдържа обилни сведения за откриването на български училища, читалища и църкви, изобщо за българския културен живот в Добруджа през XIX век. Тази дейност, която е съставна част от общобългарското възраждане, често е срещала противодействие от страна на турци, гърци и румънци.

 

Карел Шкорпил предприел научната си експедиция в Добруджа през юни и юли 1917 г. Той извършил археологически проучвания върху редица обекти, като съсредоточил вниманието си върху лагера при с. Николицел. От направените проучвания в самия лагер, както и чрез паралели с други старобългарски обекти, особено със столицата Плиска, авторът достига до извода не само за прабългарския характер на този укрепен лагер, но и за принадлежността му към времето на заселването на прабългарите на Балканския полуостров. Затова в заключение той пише: „Лагерът е начало на трайната славна история на българите на Балканския полуостров”. Този извод и днес е актуален, като се има предвид тенденцията на румънската историография да отрича включването на Северна Добруджа в пределите на Първата българска държава.

 

Професор Стоян Романски пропътувал Добруджа от 28 април до 23 юни 1917 г., придружаван от Георги Трайчев, фотограф от Народния музей. Неговата студия „Народностен характер” е посветена на демографските отношения в Добруджа.

 

Като се спира на съдбата на българското население, авторът сочи: пълното му преобладание през средновековието; големите преселвания от XV век насетне; нотурчването на голяма част от българското добруджанско население; заселването тук на татари и турци; повторното заселване на българи в Добруджа през XIX век, като конкретно е посочено от кои райони и селища са дошли.

 

От чуждите елементи в Добруджа Ст. Романски се спира на заселването на турско-татарско население, на румънско население особено

 

10

 

 

след 1878 г., на руси и немци. Затова логичен е изводът на автора, че българското население в Добруджа е коренно, а всички други са пришълци.

 

Проф. Димитър Мишайков е автор на студията „Стопанско значение”. Като се спира на територията и населението на Добруджа, той сочи че в навечерието на Руско-турската освободителна война от 1877/8 г. българското население съставлявало 3/4 от числото на всички християни. След това, като проследява стопанските условия, авторът сочи особеното значение на българите за стопанския живот на областта. С много данни е обоснована тезата за стопанската общност на Добруджа с България, а така също на Долния Дунав и Кюстенджа за външната търговия на България. Накрая авторът дава мрачна прогноза в случай, че Добруджа бъде предоставена отново на Румъния: „По всяка вероятност животът на нашите сънародници там ще стане невъзможен. Те сигурно ще бъдат принудени да избягат в стара България; оставайки имотите си, те ще бъдат съсипани икономически и от тяхното досегашно благосъстояние, създадено от упорития им труд, няма да остане следа.”

 

Последната статия в сборник „Добруджа” е на Владимир Моллов. Тя е озаглавена „Държавно-политическо значение”. В нея авторът се спира на решенията на Санстефанския и Берлинския договор, за да подчертае как Румъния получава една област над която няма никакви права. След това са проследени мерките, които предприема Румъния за да овладее тази територия: създаване на специално законодателство; отнемане земите на българите; колонизиране на влашкото население; ограничаване и преследване на българите; фалшифициране на историята; териториални претенции и за Южна Добруджа. Накрая авторът заключава, че Добруджа е българска земя и естествената граница между България и Румъния е р. Дунав.

 

Последният дял на този сборник съдържа публикувани и непубликувани материали от други автори, предимно дейци на Добруджанската организация. С оглед да бъдат избегнати повторения, пък и не всичко от написаното поради големия обем може да бъде предоставено, наложи се някои от публикуваните материали да бъдат предадени само представително - чрез най-характерните откъси.

 

Рапортът на Антон П. Стоилов е твърде кратък. Той съдържа сведения за българските колонии в Букурещ, Плоещ, Браила; за състоянието на книги и документи, свързани с българската история; бележки по църковни книги.

 

От обширния доклад, озаглавен „Окръг Кюстенджа”, тук е поместена само първата част, отнасяща се до демографските отношения и

 

11

 

 

административното устройство. От документацията се вижда, че негов автор е Стефан Д. Недев, макар неговото име да не е посочено. И тук, по подобие на студията на Ан. Иширков, са дадени най-необходимите данни за границите и големината на Добруджа, за нейната повърхност и административно деление. Особено внимание обаче е обърнато на населението: сведения за отделните етнически групи, демографски промени до 1913 г., живот и поминък на населението в градските центрове.

 

Археологът-етнограф към Трета армия Любомир Попов в доклада си се спира на българите във Влашко - Букурещ, Куртя дАржеш, Плоещ. Той дава сведения за състоянието на българските колонии в тези селища, за техните културно-исторически паметници, за намиращите се там български книги и документи. Втората част на доклада (изоставена тук) съставлява пълен опис на богатата архива на русенския възрожденски деец Никола Обретенов.

 

Милан Г. Марков е автор на две големи брошури върху Добруджа. От втората (Историческите права на България върху Добруджа, 84 с.) тук са поместени само последните пет глави (XI-XV), отнасящи се до историята на Добруджа през XIX и първото десетилетие на XX век. С много факти и документи е показан българският характер на областта и участието на добруджанското българско население в нашето възраждане до освободителната Руско-турска война от 1877/8 г. Особено внимание авторът отделя на дипломатическите преговори и комбинации, довели до предаване на Северна Добруджа на Румъния. По същия начин авторът се спира върху съдбата на Добруджа под румънска власт и предприеманите мерки за смазване на българското население, за колонизиране на румънско население и пълно обвързване на областта с Румъния.

 

Брошурата на д-р Иван Пенаков, бивш адвокат в гр. Кюстенджа, „Кюстенджанското пристанище”, С., 1918, 72 с, е посветена на стопанското и търговското значение на това важно черноморско пристанище. В поместените тук увод и глава първа авторът посочва историята на това пристанище и предприетите от Румъния мерки за неговото разширяване, за да могат чрез това да обосноват претенциите си да владеят цяла Добруджа. Авторът подлага на аргументирана критика тезата на румънските политици, че без Кюстенджа Румъния не може да съществува и че Добруджа била „дробовете” на румънската държава.

 

Участник в Добруджанската експедиция е и Димитър Т. Страшимиров. В армейския в. „Военни известия” от него са публикувани три статии: Разсъждения за Добруджа, бр. 224 от 4 октомври 1917 г.; Някои исторически и политически данни за Добруджа, бр. 228 от 10 октомври

 

12

 

 

1917 г.; Въстаническото минало на Добруджа, бр. 234 от 17 октомври 1917 г.

 

Във в. „Военни известия” са поместени четири статии за проведения на 16 и 17 декември 1917 г. в Бабадаг Добруджански народен събор (бр. 285-288, от 18-21 декември 1917 г.).

 

Петър Габе, също участник в експедицията, провежда анкета и написва книга за румънската власт в Южна Добруджа от 1913 до 1916 г. (Румъния в Добруджа 1913-1916. Анкета под уредничеството на П. Габе, С., 1917, 173 с.). Това е една цялостна панорама на всестранния натиск на румънските власти над българското население. От тази книга тук е поместена само последната, XVI глава, отнасяща се до жестокостите по време на войната. Това са вземане на по-личните българи като заложници, отвличане на много други, арести и убийства, ограбвания и опожарявания, изнасилване на жени и т.н. Разказите на очевидци разкриват наистина една страхотна картина на насилия и жестокости, развихрили се на национална основа.

 

Варненският адвокат Александър Дякович е автор на три материала - проекто-мемоара на Добруджанския народен събор и два доклада до Главния щаб на действуваща армия.

 

В първия доклад Ал. Дякович се спира на обиколката си из Добруджа, говори за пречките от страна на германските власти поради икономическите и политическите им интереси в тази област, и набелязва мерки, които са необходими за присъединяване на цяла Добруджа към България.

 

Вторият доклад представлява цяла студия в обем повече от 100 страници. Той се състои от осем дяла и заключение.

 

В дял I „Страна и население* се говори за българския характер на областта, за фалшификациите на румънските политици и учени за Добруджа като „древна румънска земя*, за условията при които Северна Добруджа е била предадена на Румъния като компенсация за Бесарабия.

 

Дял втори „Анексия и българска опасност” разглежда мероприятията, предприети от Румъния за анексирането на Добруджа и за смазване на българското население с оглед мнимата заплаха от страна на България.

 

Дял III „Преврат” разглежда въпросите на политическото и културно подтискане на българското население с оглед на неговата асимилация.

 

Дял IV „Управление” показва как цялата румънска администрация била поставена в служба на целите на прокарваната от правителството политика: лишаване на българското население от политически права, политически и административен тормоз.

 

13

 

 

Дял V „Черкова и училища” разкрива политиката на Румъния да обсеби българските църкви и училища, да пречи на културно-просветния и духовен живот на българското население в Добруджа.

 

Дял VI „Земи и поминък” разкрива какви драконовски мерки били предприемани от румънските власти за отнемане на имуществата на българското население, за смазването му с данъци, за обогатяване на румънските колонисти.

 

Дял VII „Колонизация” е посветен на колонизирането на Добруджа чрез създаването на големи икономически и политически привилегии на румънското население.

 

Дял VIII „Процвет” разобличава румънската пропаганда за направеното от Румъния в Добруджа и с много примери показва колко голяма е била експлоатацията на местното население и колко малко държавата се е грижила за него.

 

След всичко казано в този доклад авторът заключава: Добруджа насила бе откъсната от България; населението ѝ никога не е загубвало своя български национален дух; Румъния винаги е гледала на областта като на чужда и не я е интегрирала към своята територия; след Северна Добруджа Румъния изостри апетитите си към Южна Добруджа; Добруджа винаги е била българска и право на България е да претендира за тази своя исконна територия.

 

Докладът на Ал. Дякович е сериозно изследване за историческите права на България върху Добруджа и разобличение на домогванията на Румъния върху тази област.

 

Като приложение са дадени три материала: Проектомемоар за Добружанския народен събор изработен от Ал.Дякович, Резолюция на проведения на 16 и 17 декември 1917 г. в Бабадаг Добруджански народен събор, Мемоар от представителите на Добруджа. В тези три документа във възможно най-синтезиран вид, но по един категоричен начин е показан българският характер на Добруджа и искането на нейното население да се обедини със своето отечество България.

 

*  *  *

 

Материалите в този том, публикувани и непубликувани досега, са предадени с нормализиран съвременен правопис. Те са снабдени накрая с най-необходимите бележки. Използувам случая да благодаря на архивистите от Централния военен архив за оказаното ми съдействие.

 

 

Проф. д-р Петър Хр. Петров

 

[Next]

[Back to Index]