Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял трети. ДОКЛАДИ НА ДРУГИ УЧАСТНИЦИ В ЕКСПЕДИЦИЯТА

 

7. Александър Дякович

ДОБРУДЖА ПОД ГНЕТА НА РУМЪНИТЕ

 

 

VI. ЗЕМЯ И ПОМИНЪК

 

 

Земята - това е стихията на българина. Без своя земя той не може да живее и завзета веднъж от него, той я не напуща за никакви блага на света - живота си дава за нея и върху нея той гради цялото свое битие.

 

Предаден страстно към земята, българинът тъй добре се запознава със свойствата на почвата и ползите от нея, че и ученият агроном би имал какво да се поучи от него. А на работа той е тук безспирно,

 

400

 

 

денонощно - разгъва и холи [13] земята с най-голяма любов и преданост към нея и тя го възнаграждава с обилност.

 

Турската власт добре ценеше привързаността на българина към земята и черпейки средства за своите държавни нужди тъкмо от приходите, що дава тя същата, насърчаваше земеделието с всички улеснения и срещу незначителни плати раздаваше на земеделците обширни пространства за посеви.

 

И понеже държавата вземаше десятък (юшрие, юшур) от плодовете, имайки интерес да се обработват колкото е възможно по-големи простори, не се грижеше да измерва с точност отстъпваното по тапия [14] землище, а се задоволяваше да определи пространството наглед - отбелязваха се с точност само границите, в които отстъпеното землище е включено: тя също малко се придирваше и в това - как и с чие разрешение известно пространство е завладяно и разработено - за фиска бе важно само едно: плодовете да не се укрият, десятъкът да се събере.

 

При такива условия българинът, който най-вече и обработваше земята, предаден ней всецяло и грижлив радетел, който не жали труда си, използуваше обстоятелствата да завладява и без тапия свободните обширни простори, за да ги насажда и добитък в тях да развъжда.

 

Пасищата и горите, обрасли с крехка и сочна зеленина, бяха му свободно достъпни и в тях той отглеждаше с хиляди едър и дребен добитък. Многобройни стада пъплеха из Добруджа и угоени се откарваха дори от Буджак [15] по сухо през Варна чак в Цариград. Вълна, кожи, масло, сирене в най-голямо изобилие и от превъзходно качество прехранваха и задоволяваха населението до насита, а излишеците, грамадни излишеци се товареха на параходи и гемии, за да се изнесат по Дунава и по море в замяна на други, нему потребни предмети (сол, захар, кафе, сапун, въжа, памучни прежди, игли, конци и пр.).

 

„В турско време, разправяше ми дядо Петър Дочов от с. Фрекацей, имане държаха хората: всеки си имаше по 300 - 400 овце и повече, по 30 - 40 коня, 50 - 60 глави добитък - волове, крави, биволи - какво не щеш! А пък кокошки, патки, месирки - кой ти ги поглеждаше! Сами се въдеха, в къщи всичко пълно - боллук! По десетина и повече кучета държахме, с мляко ги хранехме, да го не хвърляме... Яйца, масло, сирене - без пари! Вълна колкото щеш! Жените не можеха да насмогнат да предат и тъкат, за всеки по два-три ката все ново - няма къде да го скъташ... Де онез времена! А пък и нивите даваха - по двайсет и по трийсет... Берекет ти казвам! А сега... Гледай, че пиши, това е то: от 40 кожи - сал три, от 55 говеда - една сал крава остана, от 400 овце - сега сал двайсет... Няма пàша, мерите разграбиха, горите забраниха; да пуснеш крава там - искат ти три лева на месец, за овца - три гроша...

 

401

 

 

Отделно и за човек да варди... Добиче е - току виж: дръвче открехнало и ето ти глоба... Белята си да вземеш... Ами продай го та се отърви. Не беше то в турско време - харно беше тогава!

 

Че и нивите сега не раждат - и чейрекя [16] на предишното не дават; нивите са измъчени - всяка година ги работим. Не е като едно време, га имаше много земя, та работим една, а другата си почива. Сега за тях почивка няма - за да изкараш прехраната, всяка година трябва да ги ореш, да ги сееш, а пък те се изморяват и престават да раждат, искат тор, но отде да го вземеш - добитък няма...

 

Измъчиха ни тез молдовани, дявол да ги вземе! И очите му да не видят, който плаче за тях!”

 

В същия дух разправяха и много други старци от всички села, градове, що споходих.

 

Всички едногласно потвърдя ват, че в турско време поминъкът на населението бил предимно скотовъдство, сега изоставено съвършено. За пример сочат тук на селото Башкьой - родно място на покойния държавник Димитър Петков. В турско време тук наброявали (пояснява Кралю Стефанов) 36 000 овце, 12 000 кози, 3000 глави едър добитък и множество коне. След идването на румъните скотовъдството запада: до 1887 г. овцете намаляват до 12 000, едрият добитък - 1600 глави, козите не остават. Сега овце почти няма, а едър добитък има почти всичко стотина глави при 312 къщи!

 

За крупното скотовъдство тук разправят и румънските писатели: „В минали времена Добруджа бе страна богата в скотовъдство, бележи Когълничану. Писателите чужди я описват като такава. Имала е овце с месо и вълна прочути в целия Ориент, и коне татарски от същата известност.” [*]

 

„Всички обитатели, казва Париано, заварени тука при присъединяването на Добруджа, имаха техните стопанства (и още какви хубави стопанства!) създадени още под турците. В Добруджа под турците се наброяваше само едър рогат добитък до 300 000 глави, а сега тук няма повече от 135 000 и те от година на година намаляват, за да останем и без волове за впрягане! Конете и те също намаляха. Овцете - от тези полезни животни не остана и четвъртина от онова, що беше в турско време, и продължават да намаляват. Главната причина е, разумява се, стеснението на пасбищата; но има и други такива.

 

Така вълната, при всички задължения за фабриките, закриляни от държавата за целта, не се купува навреме и по текущите цени, а чака се да настане конкуренция отвън; и при това, за да продадеш вълна,

 

 

*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea 1879 - 1909, с. 93.

 

402

 

 

сирене, кожи, агнета, овце трябва да платиш не само таксите, но и благоволението на бирниците, кметовете, ветераните, на които визитите и сертификатите край нямат. Освободен от тези, емват те пък онези от железниците. Тука други визити, други сертификати, други денгуби докато дойде ветеринарът от този участък и други чакащи докле ти дадат вагон.

 

Към края, след като пристигне на местоназначението с всички свидетелства в редовност, друга каша! Ту ветеринарът да дойде за ново преглеждане на овцете, ту товарителницата недоплатена, ту вагонът не може да се вкара в рампата кой знае докога... И тъй давай и пак давай на вси страни, докато се върнеш в къщи с празни ръце и без овце [*] !

 

- Дойдоха власите и берекетът се дигна”, така си думат в цяла Добруджа. Подир кратката свобода, що бе осветила душата на добруджанци, настанаха за тях дни на тежки изпитания, никога в турско време непреживявани. Само градовете, търговските центрове, гдето търговията беше предимно в български ръце, останаха по-слабо засегнати от надошлия гнет. Търговският еснаф се държеше яко и бе решен да отстоява докрай народните правдини. А той наброява изрядно мнозинство - само в Тулча имаше няколко десетки такива и все крупни капиталисти. В техни ръце бе съсредоточена, може да се каже, цялата търговия на областта: целият износ и внос ставаше чрез тях; те имаха големи връзки с чужбина, а от вътрешността тук идваха чак от Пирот, Ниш и от Враня най-вече с въжа в замяна на солена риба, каквато тука се приготовляваше в големи количества от риболовци предимно руснаци. Неволята от влашкия гнет налетя и на риболовството - главен поминък на населението край Дунава и блатата, предимно руси; не че рибата избяга, ами ортаци се явиха: от разни такси и от бакшиши, и главно от бакшиши на множество чиновници и стражари полза за риболовеца не остана. Гнетът обхвана изведнъж цялата страна и всички слоеве на обществото. В селата обаче подтисничеството най-силно се почувствува - угнетителят там удари най-чувствителните места: земевладението и крепящия се на него главен поминък на населението - скотовъдството, най-достъпни за удари. Мнозина не издържаха и се изселиха. „Каталой, Еникьой, Хамамджий, Камена, Канлъ буджак, Караманкьой, Касапкьой, Каранасуф, Саръюрт, Черна, Потур и много други все български села потеглиха през 1903 г. за България... Малцина от селяните останаха...”

 

 

*. С. D. Pariano, Dobrogea şi Dobrogeni.

 

403

 

 

Това и преследваше Михаил Когълничану: да изтласка българина из Добруджа или, ако той остане, да го направи роб безмълвен и да задуши неговото народно самосъзнание, като го ограби, като му отнеме земята, за да настани там власи, и като разбие неговия поминък, неговото стопанство, солидарността и богатството на което не даваха на новия властелин да диша спокойно.

 

„Добруджа трябва да бъде асимилирана!”, викаше в камарата Когълничану, а след него и всички други румънски държавници устремяват всички усилия да румънизират страната: да я населят с румъни, да изпълнят с румънски селища целия простор покрай българската граница от Дунава и до морето в една голяма дълбочина, като откъснат от свободна България компактното българско население, да разделят това последното чрез настаняване във всички български селища множество „ветерански” и други румънски семейства, „да завладеят чрез заселване с власи всички стратегически пунктове” [*].

 

Целта обаче изисква свободни земи и трябваше такива на всяка цена да се намерят. А нямаше ги дип, защото Добруджа, колкото и слабо населена да беше, имаше земите си разпределени между крупни чифлигари и земевладелци, та свободни землища почти не оставаха.

 

С колонизирането се заловиха и при липса на свободни земи посегнаха на първа ръка върху чужда собственост и това се извърши в такива размери, че и правосъдието се намеси. От 24 852 румънски „ветерани” и други, заселени по българската граница и настанени в чужди землища, голяма част биде прокудена от предишните стопани, на които правосъдието не можеше да не възвърне земите. Остават там настанени само 9682 [**], но и те се задържат в новите си гнезда не защото окупираните от тях земи не са също такава чужда заграбена собственост, а само затова, че онеправданите земевладелци не са разполагали със средства за скъпо платени съдебни процеси, които надминават двойно и повече стойността на земята и се оставят да угаснат техните права.

 

Този ред на колонизиране обаче се оказа по-нататък невъзможен, защото чуждите представители протестираха и правосъдието пред това не можеше да замижи. Трябваше да се търсят други средства за земи, други видове замеграбежи и румъните не закъсняха да изобретят множества такива, подпомогнати и от „Конституцията”.

 

Изработен бе набързо „правилник за установяване и проверка на документите по собствеността и владението на селската недвижимост (поземлена собственост) в Добруджа” от 5 юни 1880 г. и чрез особени

 

 

*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 168-172.

 

**. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 178.

 

404

 

 

комисии събират от населението турските тапии за проверка и ги разпределят по заселища.

 

Стъкмява се подир това и „закон за уредба на недвижимата собственост (поземлената собственост) в Добруджа” от 3 април 1882 г. Основната цел на този закон бе да се обезпечи надмощието на румънския елемент в Добруджа чрез масово настаняване на румъни, като им се раздават всички намерени там свободни държавни земи.

 

Когълничану свързваше с това и политически права на Добруджа, като ги поставяше в зависимост от предварителното уреждане на въпроса за поземлената собственост.

 

В действителност този въпрос отдавна бе уреден в страната и много правилно от турския закон за земите, в сила там от години; земите бяха отдавна разпределени и всеки си знаеше своето.

 

Едно само имаше: у фиска не бе останало почти нищо - всичко бе раздадено. И това е то, което спъваше румънския държавник - нямаше свободни земи; без това пък и всяка мисъл за румънизиране на страната чрез населяване угасяваше. „А вие ще разберете, казваше Когълничану на 27 февруари 1882 г., че трябва да направим всичко, за да пратим там много румъни[*].

 

Думата „всичко” изчерпва всичко, включително и насилието и грабежа..., стига само да бъдат те облечени в закона... и Законът се създаде: поменатият вече закон от 3 април 1882 г., що засяга изключително селската поземлена собственост.

 

Достатъчно е да отбележим постановлението само на чл. 2 от този закон, за да се разбере какво с него се преследва.

 

Чл. 2. „Само румъните могат да придобият селска недвижима собственост.

 

Румъните по произхождение, които съобразно с чл. 9 от конституцията могат да придобият признаване без стаж и чрез просто само гласуване на Събранието, имат същото право.

 

Земеделците настанени в Добруджа при обнародването на този закон са признати за румъни и се радват на същото право.”

 

Добруджа се открива, значи, само за румъните - никой друг там не може да проникне, за да се настани трайно като притежател на земи в страната (ал. 1 и 2).

 

И българин, наистина като обитател на този край, има право по буквата на закона да притежава там земи; но трябва да е непременно земеделец и бидейки заселяването на такива земи всецяло в зависимост от благоволението на правителството (чл. 26, 31), то и признатото това право на българина е очевидно само едно въздушно задоволяване.

 

 

*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 29.

 

405

 

 

В другите постановления законодателят, като отнема мерите и затваря за населението горите; грижи се как да се приготвят широки свободни простори, годни за населяване - главна цел на закона, и в свръзка с това на първо място засяга размера на земевладението, що съществуваше в Добруджа дотогава, като предвижда и следния

 

Чл. 5. „Владението не може да се простира освен върху онова количество земя, което се съдържа в тапията или владелческия акт, проверен и приет според условията на този закон.”

 

А тези „условия”, по които именно се извърши проверката на тапиите, по които също стана и измерването на земите, тяхното разпределение, парцелиране и пр. - по силата все на същия закон ние ще видим какви насилия, какви грабежи улесниха те в ущърб на добруджанеца, за да се постигне целта: да се създадат необходимите за „много румъни” свободни земи.

 

Възложено бе на отделни комисии да измерят полигона на всяко селище отделно; изчисляват количеството на дюлюмите [17] по събраните тапии и по съответното сборно количество дюлюми отмерват в определения по-рано полигон цяла една площ, която парцелират по числото на тапиите и според означеното в тях количество дюлюми, превърнати в декари и хектари, всеки земевладелец по тапия получава съответния парцел.

 

Големи суми се изсипват по инженери, по адвокати, по ходатаи и пр. в свръзка с тази работа и грабежи тук се извършиха досега незнайни, а изразиха се те между другото и в следното:

 

а) Никой от земевладелците не получи толкова, колкото в действителност е обладавал и обработвал по тапията от деди нему оставено пространство, с точно определени граници - всекиму се отне, кому повече кому по-малко, под предлог че пространството в тапията било точно определено с дюлюми и останалата част от неговото владение, макар и включено в ясно означените граници, трябвало да се счита за произволно завладяно, та следва да му се отнеме и му се отне.

 

Средно 40 - 50% от владенията си изгуби само по този начин всеки земевладелец в Добруджа и съвършено противоправно му се отне тази част: даже и да е вярно възражението на румънската власт за количеството на дюлюмите в тапиите, все пак горницата от землището, владяно и използувано от земевладелеца добросъвестно (въз основа на един официален документ) повече от десет години време, трябва да се признае за негово изключително притежание и според турския Закон за земите, възприет за Добруджа и от румъните, то му се отстъпва безвъзмездно - „дава му се без разноски нова тапия” (посочения Закон за земите, чл. 78).

 

406

 

 

б) Мнозина бяха онеправдани чрез криво пресмятане на дюлюма при неговото превръщане в части от хектар. Тук станаха измами в крупни размери. Един пример: Николай Неделчев от с. Чинелий срещу 170 дюлюма земя, в турско време що притежавал с тапии, получил от румънската власт само 12 хектара = 120 декара или, смятайки дюлюма на 920 м2, дадени му са 36.4 декара по-малко. „Като ми отнеха, казва той, повече от половината що владеех по границите означени с тапиите, пресметнаха и дюлюма по-малък отколкото си е, та и оттам ме ограбиха.”

 

в) Земите ниви, макар и притежавани с тапии, бидоха отнети от всички, които не бяха обявени земеделци. За илюстрация само един пример: Иванчо Димитров Бурлаков, роден на 24 юни 1845 г. в с. Налбант, преселен в Тулча 1855 г., притежавал 60 дюлюма ниви в землището на Николицел (Николица) и други 60 дюлюма в землището на Тулча с тапии. Отнели му ги властите и съвършено безвъзмездно под предлог, че не бил земеделец, а обявен търговец! Също така онеправдали и тъща му Мария Панайот Калпакчиева.

 

Всички оплаквания на онеправданите по този начин, а такива бяха голямо количество, останали без последствие.

 

г) Насилствено се завзеха изоставените през войната земи, притежателите на които, турци и татари, населени предимно в областта на Кюстенджа и Мангалия, се изселиха в Анадол и в България, бидейки не малко малтретирани от новодошлите владетели и подмамени от разни софти [18] да се преселват в Турция.

 

д) „Законът за уредба на недвижимата собственост в Добруджа” даваше на всяко село землище за гора, като не допущаше в никои случаи и под никакви съображения да се изменява тяхното предназначение (чл. 23). Наместо да се тури в изпълнение тази наредба по-бързо, министърът на домените не само не нареди да се засади едно поне дръвче в тези земи, но ги и отне от общините, за да ги дава под наем срещу 3 - 400 000 лева годишно [*].

 

е) Селските оборища се заграбиха и превърнаха от администрацията в селища, за да ги разпредели между разни вънкашни пришълци - „румънизатори”, разумява се [**].

 

По този и по много други начини са заграбвали от населението земи, за да се създават широки и свободни простори за новите преселници румъни, които на големи маси, с десетки хиляди прииждаха тук от всички краища на Румъния, от Бесарабия, Трансилвания и пр., подкрепяни от властта, за да румънизират страната.

 

 

*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 163; С. D. Pariano, Dobrogea şi Dobrogeni, c. 54.

 

**. C. D. Pariano, Dobrogea şi Dobrogeni, c. 54.

 

407

 

 

„Законът за уредба на недвижимата собственост в Добруджа” от 3 април 1882 г., творение на Михаил Когълничану, отвори най-широки врати за злоупотребления. И те достигнаха такива размери, че неговият син възклицава: „В Добруджа и в работите върху Добруджа се разказват по това анекдоти, които имат туй предимство, че са истински. Държавата не знае днес нито колко земя има в Добруджа, нито коя земя е нейна. От време на време се споменуваше, че ѝ липсват 14 000 хектара или дори 30 000 хектара. Где са тези хиляди хектара?” [*].

 

„Инженерите парцелатори вземаха бакшиши по 3-5 и 10 турски лири, според по-малкото или по-голямото число на хектарите що искаха. Други, които успяваха и сами да станат притежатели много по-отрано, за да не им се отнемат земите, сипеха в кесиите на инженерите и по 50 лири даже и само по този начин да бъдат оставени да стопанисват.

 

За да стане ясно злоупотреблението и, може да се каже - грабежът, що се извърши със земите на държавата, отбелязвам, казва Sandovici, че се продадоха земи в малки лотури (късове) дори и на името на уличните псета” [**].

 

„Историята с продажбата на името на кучета е цяла истина”, потвърждава и В. М. Когълничану [***].

 

Касае се за така наречените „малки лотури” от 3 - 10 хектара земя, що законът (чл. 26 - 28) разрешаваше да се продават при по-леки условия - на срочни изплащания в продължение на 30 години, по три лева годишно за хектар; всеки земеделец можеше да купи такъв само един къс на свое име и по един от името на всекиго от своето семейство. И ето тук влиза и „уличното куче”, за което отличните румъни ни разправят; всяко семейство се стремеше да се сдобие с повече земя и там, гдето нямаше достатъчно членове в семейството, псетата завзеха мястото на такива и на тяхно име се купуваше отделен къс земя.

 

За да се изтласка обитателят из неговите поземлени владения, насилието се облече и във формата на „изкупуване”. Същият закон в чл. 11 предвижда: „Дижмата (юшрието = юшурът) на земята се заменява с изкупуване и по този начин владелците придобиват пълна собственост върху владените земи.” До окончателното изкупуване никой няма право да отчуждава земята си (чл. 30).

 

А като цена за изкупуване се определя 55 лева за хектар, платими в

 

15 години по 3 лева годишно през първите пет години и по 4 лева - през последните десет (чл. 12). Който не би платил в продължение на три години, губи земята (чл. 14).

 

 

*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 180 сл.

 

**. Chr. Gr. Sandovici, Dobrogea - Consideratiuni supra Constirutionallzarii ei, Bucureşti, 1908, c. 10-11.

 

***. V. M. Kogălniceanu, Dobrogea, c. 180.

 

408

 

 

В турско време добруджанецът плащаше десятък (юшрие, юшур) от плодовете, получени от обработеното землище. Същият десятък се вземаше и от приплода на дребния и едрия добитък (впрегнатият добитък се освобождаваше от този налог). Наглед това не е малко, но населението беше доволно: имайки на разположение обширни пространства, населението обработваше земите по части, като оставяше всяка година част от тях да почива, без да плаща данък за нея и това му даваше възможност да съхранява родовитостта на земята и тя го възнаграждаваше с 20-30% придобивка. Десятъкът от това е всичко 2 - 3; има значи сметка и много добра. А добитъкът при обилни и сочни свободни паши - „той сам се въдеше и юшурът никому не тежеше”, според думите на познатия дядо Петър от Фрекацей.

 

Законът от 3 април 1882 г. превърна юшура в „изкупуване”, за да направи владелеца - „собственик”. Това не е лошо, рекъл би човек, - ставаш поне пълен господар на земята.

 

Земеделецът обаче разсъждава другояче: На земята си аз и по-рано бях пълен господар - никой не ми пречеше да я обработвам, да я продавам и да я подарявам (Закон за земите, чл. 36-37); десятъка аз плащах само от придобивките на разработената земя, изкупуването на „дижмата” не ме освобождава да плащам и поземлен данък - изкупувам значи земята, която е моя собственост, платена веднъж срещу издадената тапия. По-рано земята ме възнаграждаваше богато, защото ѝ давах необходимата почивка и храна чрез наторяване - добитък имах за това много; а сега ограбен, земята ми се пресполови и, за да изкарам прехраната си, трябва да я обработвам всяка година без да ѝ давам почивка и без да мога да я наторявам, защото добитък нямам - нямам с какво да го храня като отнеха мерите и забраниха горите; земята сега не ме възнаграждава и при най-голямо изобилие нито с 1/4 от онова, що ми даваше по-рано.

 

Ето как разсъждава земеделецът и той е прав. Ние чухме по-рано поясненията на добруджанеца по тази неволя, а потвърдихме го и с цитати из описанията на видни румънски критици и наблюдатели върху положението в Добруджа.

 

Пряката цел, прочее, на „изкупуването” е да се изцедат соковете и да се подложи на трайна тегоба и без това онеправданият обитател-земевладелец, ако иска тук да остане. Целта бе постигната: населението почна тежко да стене и възползувана от това, властта под присторното желание да облекчи неговата болка, през 1884 г. прокара едно допълнение към чл. 12 от закона: „Онези, които отстъпят на държавата една третина от земята, що им е припозната, освобождават се от платежа на изкупуването за останалите две третини.”

 

409

 

 

Това привидно облекчаваше неволята на земевладелеца, който, притиснат, бе принуден да приеме „облекчението”, но той претърпя нова и крупна за него загуба - изгуби една цяла третина от земята си, и без това веч значително намалена по-рано от условията на разните измервания и парцелации, както видяхме.

 

А румънската държава и по този начин, без да плати ни счупен грош, стана обладател на обширни земи, готови и свободни за намислената колонизация.

 

Средството бе престъпно - едно насилие, но то оправда целта и бидейки „законно”, бе следователно добро..., толкоз повече, че биде изпитано за сметка на едно омразно население!

 

Останало почти без земя, а според това и с разнебитен поминък, за да смекчи горестите си злочестото земеделско население се помъчи да попълни недостига на земята като използува постановлението на закона (чл. 28), що му даваше възможност да купи на името на всеки член от семейството „малки лотури” (късове) до 10 хектара със срочни изплащания в продължение на 30 години.

 

Според поясненията на г. Хаджи Стоянов от Кюстенджа, на българите това право отначало не се допущаше да го упражняват. Пращаната депутация не е имала успех. Ходили при Когълничану с молба да се застъпи пред правителството, а той ги отправил към Йон Борде, който имал достъп до Братиано, министър тогава, за да ходатайствува.

 

След завръщане от Братиано, Борде заявил на депутацията: „Министърът е против молбата ви - не мога да ви кажа причините”...

 

Но те са понятни - „българска опасност”!

 

Подир големи мъчнотии най-сетне разрешението било дадено. Но и в това злощастното население биде сполетяно от нови, съвършено неочаквани и твърде тежки неправди - то биде най-отвратително ограбено.

 

Заслужава всичкото наше внимание този нов и твърде болезнен удар, защото е проява не вече на поквара от страна само на отделни чиновници, а е всецяло организиран от самото върховно правителство безподобен „разбой” против благосъстоянието на населението, против чуждата собственост. Тези така наречени „малки лотури” земи се продаваха от държавата по чл. 28 от закона за недвижимата собственост; без да се запазват за тази последната никакви особени права отделно от нея, каквито на общо основание може да има един продавач, нито пък се предвиждаха някои особени условия, особени задължения за купувача.

 

Според това купувачът бе свободен да обработва и да използува тези земи, без да е задължен да се настанява в тях с домакинство; а държавата в случай на недоразумения не можеше да отнема така продадените земи без съд и съдебно решение.

 

410

 

 

„Малките лотури”, произхождащи все от заграбените мери и чужди земи, се парцелираха и разпродадоха между 1883 - 1887 г. от особено наредена за целта комисия.

 

Всяко отделно земеделско семейство сполучи по този начин да допълни празнотата в своето стопанство с по 200 - 300 - 500 декара и повече земя, макар и скъпо на времето платена.

 

През 1889 г. министърът на домените Александър Лаховари, като забелязал дефицит в отдела за срочните изплащания на продадените „малки лотури” в Добруджа, възползуван от случая, когато се разглеждал в камарата законът за отчуждаване на имотите в същинска Румъния, обнародван на 7 април 1889 г., промъкнал крадешком между редовете на този закон чл. 45, по който министърът на домените си запазва право да унищожи служебно - без съд и съдебно решение продажбите на лотурите в Добруджа спрямо купувачите, които не биха били редовни със срочни платежи в течение на две последователни години.

 

Това узаконяване надмина, очевидно, всяко възможно очакване. То видоизменява един двустранен договор вече сключен и без знанието на другата страна - купувача, чрез условия, които не съществуваха в момента на неговото сключване и то в полза само на държавата -продавач; един акт, насочен против всички принципи на правото.

 

При това, прокарана в един закон, който урежда една материя за земи вън от Добруджа, тази наредба имаше всички изгледи да остане незабелязана от жителите на тая страна, толкоз повече, че самите изменения на закона за недвижима собственост в Добруджа, прокарани все през същата 1889 г. и само две месеца по-късно, гдето именно бе мястото и на тази новела, не съдържаха никакви указания за нея.

 

Без да подозират съществуването на това ново и в гънките на чужд за тях закон потулено нареждане, добруджанци усърдно разработваха тези новопридобити земи. И понеже се организираше чрез същото законодателство един формен грабеж в полза на алчната румънска хазна, един удар из засада против омразния добруджански обитател, румънските съответни власти нарочно мълчаха и не обезпокояваха населението, както по-рано, с искания по узаконените срочни платежи докато изминат двете фатални години, уверени че хората, отоварени и с други данъци и по-крупни грижи, непременно ще пропуснат срока.

 

Така се и случи, и през 1892 г. ударът дойде: по една заповед като гръм от ясно небе на хиляди семейства земите бидоха отнети. Последва стенет, що внесе смут и в Румъния - опозиционната преса заговаря и общественото мнение се обявява против това узаконено престъпление. Апелативният съд в Галац произнесе решение № 174 от 30 октомври 1903 г., потвърдено и от Върховния касационен съд в смисъл, че този закон (чл. 45) не може да има обратна сила и ако държавата има свои

 

411

 

 

претенции по отношение на тези земи, длъжна е на общо основание да ги предяви, за да ги закрепи чрез съд и съдебно решение, а не самовластно да обявява продажбата за нищожна и да отнема продадените земи.

 

Купувачите започваха да изплащат и всеки бързаше с окъснелите вноски, за да обезпечи правото си.

 

И при все това земите пак им се отнеха!

 

Тогава как да се обясни тази неправда, щом и единственото според закона условие за срочните вноски бе изпълнено?

 

„При един нормален ред на работите, казва d-r Ioan N. Roman, и в една страна, гдето „свещеното” право на собственост се уважава, тази работа не би могла с нищо да се обясни. В Добруджа обаче, в тази страна на грабежа и на произвола всичко се обяснява, защото всичко тук е възможно[*] !

 

Правителството изнамери мотиви, които излизат съвършено вън от закона, и ограби хората - отне земите на всички купувачи: които бяха умрели; които бяха в неизвестност; които не са настанени в земите си; които не са от същото село, гдето са земите; на момите, оженени от 1887 г. насетне, които, напущайки бащин дом, трябваше да отидат при мъжете си на ново стопанство и в друго село.

 

М. Vladescu-Olt [**] наброява 14 такива мотиви, по които правителството чрез извратени тълкования на закона отне земите, за които хората десетина години плащаха узаконените вноски, уверени че са господари на една чиста собственост.

 

Произволът е очевиден, защото нито законът от 3 април 1882 г., нито чл. 45 от закона от 7 април 1889 г. не обявяват продажбата за унищожена със смъртта на купувача или поради отсъствието му из Добруджа, нито пък задължават купувача да се настани в продаденото нему землище. Наредбата на чл. 28 от закона за недвижимата собственост е за най-обикновена продажба и правото на държавата е само да иска от купувача или от неговите наследници, ако е умрял, стойността на земята, нему продадена. Друго право държавата няма и не може да има по всички правила за продажбата изобщо и по румънския закон специално (Cod. civ., чл. 1294 - 1295).

 

Произволът обаче отива и по-нататък: правителството не само отне земите по явно противозаконен начин, но и обяви купувачите за наематели, като ги задължава да плащат на държавата за продадените им земи и до деня на тяхното отнемане наемнина, която при това надминава и цената на продажбата... [***]

 

 

*. Ioan N. Roman, Dobrodea şi drepturile..., с. 102 сл.

 

**. „Inproprietarile din Dobrogea”, Bucureşti, 1905, c. 102 сл.

 

***. D-r I. N. Roman, Dobrogea şi Dobrogeni, c. 105.

 

412

 

 

Каква подигравка и с догмите на правото! Но нали се постига целта, какво важи за румънския законодател, че средствата били нелепи и дори мръсни! Важното за него е да приобрети земя за „много румъни*, макар и чрез безмилостно разорение на злочестите добруджанци.

 

В началото на 1903 г. бидоха ограбени и опропастени по този само начин 14 318 семейства, на които се отнеха до 100 000 хектара (1 000 000 декара) земя, тяхна собственост и по право и по закон [*].

 

Никакви оплаквания не помогнаха. И поразени тъй безмилостно, обитателите на Добруджа не издържаха и големи множества от тях се изселиха.

 

Цели български села потеглиха за свободна България. Потеглиха, за да оставят тук като в гроб зарито всичко минало, всички блянове и надежди..., и да отнесат със себе си само спомени - мили наистина, но и скръбни, безутешни...

 

„Обхванати от милост, от тъга - разказваха ми старци, хората преди да потеглят по цели дни обикаляха наоколо като обезумели...; тук мъж застанал в нивата си, загребал шепа пръст за спомен, а сълзите му едри-едри, търкалят се и нивата оросяват...; там жена прегърнала синовен гроб и жалобно оплаква за сетен път погребана скъпа рожба...; че и децата, и те - отишло, гледаш, момченце на полето, възлязло на някоя могила овце дето е пасло, па надуло свирка да посвири..., ама свири ли, я! Сълзи го задяват и свирката сякаш замира...”

 

 

*. I. N. Roman, Dobrogea si drepturile, c. 102; M. Vlădescu-Olt, Inproprietarile, c. 46 сл.; C. D. Pariano, Dobrugea şi Dobrogeni, c. 62 сл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

13. Грижи се за нещо.

 

14. Документ за правото да се владее дадена земя.

 

15. Пристанище в делтата на р. Дунав; област в Бесарабия, северно от устието па р. Дунав.

 

16. Четвъртина.

 

17. Мярка за повърхнина, равна на 913.3 кв. м.

 

18. Мохамедански религиозен учител или проповедник.