Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял трети. ДОКЛАДИ НА ДРУГИ УЧАСТНИЦИ В ЕКСПЕДИЦИЯТА

 

7. Александър Дякович

ДОБРУДЖА ПОД ГНЕТА НА РУМЪНИТЕ

 

 

V. ЧЕРКОВА И УЧИЛИЩЕ

 

 

Проява на упорита и сюблимна народна борба за независима черква и духовна свобода, българската черква и училище и тука, както и във всички български земи, скоро се превърнаха в две силни крепости и високо се издигнаха в очите на враговете.

 

Румънските държавници, забравили задълженията по Берлинския договор и обещанията в манифеста на Карол, вярваха може би искрено, че те лесно ще превземат тази твърдина и няма да срещнат съпротивата на населението, за да сменят неговите народни учители и свещеници с румънски такива и чрез училище и черква да румънизират страната в едно скоро бъдеще.

 

Упоени обаче от шовинизъм, те не бяха достатъчно трезви, за да схванат истинското положение - те не прозърнаха, че това са крепости самородни, изникнали направо от душата и сърцето на цял един народ и за да ги превземеш, трябва да разбиеш или да завладееш самото сърце, самата душа.

 

Опитът в Тулча не сполучи, ударът само болезнено разтърси неуспокоения още от дълбоката рана организъм в Добруджа, признателно братска дотогава и доверчива спрямо новия властелин, биде изгубена завсегда и безвъзвратно за Румъния.

 

396

 

 

Румъните се озлобиха и чрез „Конституцията”, която им разтвори нашироко вратите на произвола и насилието, целяха да постигнат това, което с хитрост не успяха - да закрият българската църква и училище и чрез това да обезличат българската нация.

 

Но и тука техните усилия останаха безплодни.

 

Добруджа начело с Тулча стоеше винаги в първите редици в борбите на българския народ за духовни и политически правдини и много време преди фермана тя вече наброяваше не малко народни черкви и училища с учители и свещеници българи, поддържани от самото население въпреки жестокото подтисничество от страна на гърци и на турци.

 

Така в Тулча българското училище съществува от 1841 г., според поясненията на г. Иванчо Димитров Борлаков от същия град. Храмът „Св. великом. Георги”, и сега една от най-хубавите и солидни сгради в града, „е съзидан в 1857 год. май 20 от българското общество в гр. Тулча”, както гласи мраморната плоча взидана над самия вход на църквата.

 

Множеството села: Черна, Башкьой, Хаджилар, Налбант, Чинелий, Касапкьой, Фраклъкьой (Фрикацей), Каталой, Еникьой, Конгас и много други още от 1840 г. и нагоре се радват на свои народни черкви и училища. А в Еникьой и Конгас (северно от Бабадаг) ние намираме и следите на безсмъртния Васил Левски. Тук той като учител просветява българската младеж цели две години и раздухва плам в душата и за политическа свобода.

 

„Това бе младо момче, разправя дядо Иван Стоянов от Еникьой, живееше у лелина ми дъщеря и се хранеше само с хляб и „триеница” - нарядко друго да хапнеше; водеше децата по горите, скачаше, играеше с тях и все народни работи приказваше... Две години даскалува в нашето село и замина - отиде в дълбоките места..., а по-рано минавал оттук Караджата...”

 

Да! Учители, духовници, Левски, Караджата - апостоли на българската просвета и свобода, заработили тук с жар и успели да възпламенят самосъзнанието народно веч в четиридесетте години на миналия век...

 

Народното дело крепнеше безспирно и в 1877 г., когато руските войски завзеха страната, тя всецяло се озаряваше вече от лъчите на българската народна просвета и повсеместно се огласяваше от славословия за народните просветители св. Кирил и Методий.

 

Българският народен дух израстна и, когато през октомври Карол и Когълничану бяха на път за Добруджа, той бе веч превърнат в не-зиблима крепост, върши нето на която мяташе сенки над Букурещ...

 

397

 

 

Такива крепости не могат да бъдат сломени и само като гост и по доверие може човек да проникне в тях.

 

Когълничану и цялото румънско държавничество не схвана това. И озлобени те почнаха тяхната навала: заличаваха надписи на училища и църкви и всички такива замениха с румънски; българските учители и свещеници изгониха и ги замениха с румънски; всички български книги се предаваха на норугаване и на изтребление чрез autodafé [11] [*]; всичко българско се подложи на най-свирепо преследване; българската реч биде забранена под страх на наказание.

 

Но всички тези тежки удари издаваха само глух екот и причиняваха само драскотини; те бяха безсилни да пробият стените; и сами нападателите, изморени от суетни усилия, паднаха в изнемога пред самородната крепост - духът народен остана непоколебим.

 

В своята упоритост и борчество за отстояване на черковна и училищна, а чрез това и национална независимост, българинът в Добруджа отиваше и до необикновена крайност. Характерна е в това отношение неговата борба в Кюстенджа и заслужава да я очертаем поне повърхностно.

 

В архива на българското читалище „Извор” в Кюстенджа намираме връзка от протоколи и преписки, водена от българското черковно-училищно настоятелство „Св. Кирил и Методий” с правителствените власти, за да се разреши градежът на черковна сграда, понеже старата, набързо приспособена за целта постройка, беше отдавна вече тясна и негодна за храм.

 

Българската община тук е имала придобито право за такава постройка още в турско време. През 1878 г. руската окупационна власт отстъпила за тая цел мястото на една срутена турска джамия.

 

Подир анексията румънските власти съобщават на настоятелството, че не може да се построи църква на място, гдето по-рано имало джамия - „това би засегнало религиозните чувства на мюсюлманите.”

 

Настоятелството си купува друго място и моли разрешение за строитба; искат му гаранции, че ще може да издържа храма - гаранция се представя. Искат му план за черковната сграда - планът се изработва и представя. Минават години - отговор няма; а през това време прогонват и българския свещеник. Правят се нови постъпки и едва през 1897 г., когато веч румънската катедрала била завършена, издигната на същото джамийско място, гдето по-рано на българите не се дозволи да строят, за да не се засягат религиозните чувства на мюсюлманите,

 

 

*. Последен изгорил българските книги румънският свещеник Йонеско в с. Малки Гаргалък.

 

398

 

 

настоятелството получава съобщение, че „не може да се разреши постройката на нова черкова в Кюстенджа, защото всички християни от града образуват само една парохия [12] с черковната катедрала...”

 

Възмутени от това безправие в страната, българите от Кюстенджа държат събрание на 28 декември 1897 г. в българското училище и решават „да прибягнат към защитата на западната черква под формата на уния”, като подписват следната „резолюция”:

 

„1) Решихме да се пристъпи колкото по-скоро към полагане в действие това наше решение.

 

2) Упълномощаваме черковно-училищното настоятелство в гр. Кюстенджа, което и да е то, да действува както намери за добре и да води преговори с черковните власти на западната черква за изпълнение на горепоменатото наше решение.”

 

Това решение, от естество да компрометира пред външния свят румънското управление в Добруджа, накарва представителите на властта да отстъпят. Започват се преговори чрез професора при Духовната академия Драгомир Димитреску и подир един „бакшиш” от 5000 лева (последното ми се повери с молба да му се не дава публична гласност) най-сетне през 1898 г. дадено било съгласие за построяване на български храм в Кюстенджа под условие да се внесат там и ликовете на двама нови „светци” - Карол и румънският митрополит Йосиф, сега след освобождението заличени, и да имат за духовник лице с висше духовно образувание, получено в Румъния.

 

Храмът „Св. Кирил и Методий” биде издигнат след многогодишна упорита борба тогава, когато всички други вероизповедни общини свободно разполагаха с техни храмове без никакви условия, а на мюсюлманите дори и джамии се строяха от самата държава, каквато е напр. оная в Кюстенджа.

 

Румънските държавници се опитаха чрез хубави сгради училищни и черковни да подмамят българското население към асимилация и въздигнаха великолепни такива във всички почти села. Но и това не помогна: сградите, строени за сметка на населението и при колосални кражби и злоупотребления, направиха само данъчния товар по-тежко да легне върху раменете на българина.

 

Великолепието обаче на сградите не го съблазни: изнесъл на плещите си многовековен политически и духовен гнет под гърци и под турци и кален в борби и в изпитания, българинът се скри в своя вътрешен мироглед и застана в ожидание за по-благоприятни времена... Децата си той пращаше в румънско училище, колкото глобите за да избягва, но не забравяше, кога се прибират в къщи да им разтвори

 

399

 

 

българския буквар, що внимателно криеше, и всяко от тях по ред да кара, на трапезата кога сядат, молитва на майчин език да кажат.

 

И сега във всяка българска къща ще намерите извадени и на почетно място наредени разни български книги, пазени като светини в скривалища цели 39 години до своето освобождение.

 

Духът у народа остана несъкрушим!

 

И подир тридесет години, след толкова усилия, румънската интелигенция, техните обществени деятели не без тревога признават, че техните старания, целият техен труд да асимилират българина в Добруджа са останали безуспешни.

 

„Добруджа е днес, казва Gregoire Danesco, една страна румънска, макар и космополитическа... Всички други националности считат това за дело свършено. Само българите хвърлят една нота на населението, но рано или късно те ще се убедят в суетността на тяхната съпротива” [*].

 

Изброявайки множество български села, в това число и Бабадаг, М. Vladescu-Olt бележи: „В тези села румънският език не се чува, децата учат румънски в училището, за да забравят хубавия наш език щом завършат първоначалните класове, и когато теглят жребий (за войнска повинност) едва ли веч могат да разбират нещо румънски. Невестите и майките на тези жители не познават ни дума румънски.”

 

И, като поменува и за преселените там през 1904 и 1905 г. румъни, не без злоба бележи, че те трябва да са имали „кураж за да се настанят в средата на това славянско племе, богато и солидарно” [**].

 

Румъните бидоха обхванати от отчаяние, което се превърна в озлобление, за да се изрази най-сетне в грозни изстъпления спрямо българина..., и само спрямо българина!

 

Но..., „не се гаси туй, що не гасне!”.

 

 

*. Gr. Danesco, Dobrogea, с. 186.

 

**. „Constituţia Dobrogea”, c. 51-52.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

11. Публично изгаряне.

 

12. Енория.