Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял трети. ДОКЛАДИ НА ДРУГИ УЧАСТНИЦИ В ЕКСПЕДИЦИЯТА

 

4. Милан Г. Марков

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРАВА НА БЪЛГАРИЯ  [1]  ВЪРХУ ДОБРУДЖА

 (Марков, М. Г. Историческите права на България върху Добруджа. С., 1917, гл. XI-XV, с. 59-84. Предните глави I - X се отнасят до историята на Добруджа до края на XVIII век.)

 

 

Окончателното си разорение Добруджа дължи на войната от 1806-1812 г., оттогава остава и оная нейна тъжна известност, с която тя дълго време се ползуваше като страна пустинна, безводна, безплодна, безлесна, мочурлива и бедна.

 

Ето как М. D. Jonescu излага нейното разорение, по записките на Langeron.

 

„На 2 август 1809 г. колоната на Булатов пристига срещу Исакча и почва приготовление за бомбардировка, но като научава от някои българи из Исакча, че турците са изпразнили града, заема го без бой. В града намира 7 оръдия, много муниции и богата плячка от хранителни припаси. Крепостта запазена, обкръжена с висок зид и един стар, но здрав каменен замък.

 

В манастира Кокош, тогава с неизвестно име, се намират затворени 1200 души българи, скрити от страха и ножа на турците. Русите ги хващат и изпращат в Бесарабия.

 

От Исакча Булатов заминава за Тулча, намира града също изпразнен и пуст, с 18 оръдия и грамадни количества муниции и припаси. По направление към Бабадаг застяга повече от 1500 души българи бежанци, наедно със стадата им, да бягат от башибозука, който ги преследвал. Вместо да прогони башибозука и ги освободи, той ги пленява и ги изпраща наедно със стадата им като пленници в Бесарабия.

 

На 9 август с. г. генерал Прозоровски, на път откъде Вакарени за Тулча, умира в село Проток (сегашна Жижила).

 

След завземането на Мачин на 18 август, Багратцон освобождава населението и издава прокламацня до цялото българско население, в която му гарантира лична и имуществена сигурност, като го увещава да бъде спокойно и да не напуща жилищата си. След няколко дена обаче, след завземането на Черна вода от Платов, казаците и московците, които се пръскат в силни отряди по цялото протежение на Дунава към Хърсово и Мачин, разоряват и опустошават цяла Западна Добруджа, подпалват множество богати села, които биха могли да хранят руската войска с месеци и прибират като плячка 50 000 глави едър добитък, които висши офицери споделят помежду си и го пращат в Русия като лична собственост”.

 

319

 

 

От този цитат следна, че до тая война населението и по цяла Западна Добруджа е било също българско.

 

„След завземането на Мачин генерал Марков пребродва цяла Добруджа надлъж и нашир и стига морето северно от Кюстенджа, като навсякъде пленява и плячкосва страната. Изпраща 3000 души българи и липовани като пленници в Галац, а останалите прогонва и преследва; имотите им конфискува в полза на имперската хазна и за техен управител назначава гърка Камели, държавен съветник и чиновник в Министерството на външните дела, който обаче присвоява всичко за себе си, включително и храните, добити от нивята, поженати с работници докарани от Влахия. Така щото онова, което бандитът Чолак Пехливан и башибозукът бяха пощадили, русите го довършват.

 

През зимата руската войска била изложена на страшни лишения и епидемии. Сега чак Багратион съзнава своята голяма грешка, като остави войските си да опустошават Добруджа, защото останалото, отървалото се население избягва всичкото, наедно със запазения си имот и добитък, в България. Лошото положение на войските заставя Багратион да се оттегли най-напред към Хърсово и после да мине Дунава” (Jonescu, Dobrogea in pragul veacului XX-lea, c. 567-588).

 

Така ce свършва третата опустошителна война за Добруджа, за да почне четвъртата, тая от 1828 - 1829 г., итогът на която ние екипирахме в по-първата глава с няколко думи из описанията на маршал Молтке.

 

Добруджа не успяла да излечи раните си от една 7-годишна война, когато тая от 1828 г. настава, и Молтке я намира все тъй пуста и описва в най-черни, но действителни краски (пак там, с. 593).

 

Молтке посещава Добруджа в 1836 и 1839 г. и свидетелствува, че тогава Добруджа нямала дори 20 000 жители.

 

Между това всички сегашни български поселения в Добруджа датират отпреди тая дата, едни от около 1810 - 1812 г., други откъм 1830 - 1835 г.

 

Какво е било тогава населението от 20 000 души, което Молтке заварва в 1837 - 1839 г. и где остава онова „туземно румънско население”, на което според румънските автори „пришелците българи” завзели бащинията, всеки може да заключава.

 

Но добруджанските българи дошли тук от България и Бесарабия - преповтарят и подчертават румъните. Те отгде трябваше да дойдат, когато Добруджа остава пуста след войните от 1806 - 1828 г. и когато според собствените на румънските автори свидетелства туй, което не загинало, което не оставило костите си в родната земя, е било откарано или забягнало именно в Бесарабия и България?

 

320

 

 

Оспорванията обаче сочат и по-далеч, те като че ли искат да кажат: „дошлите наново в Добруджа българи не са същите, които са били избити, прокудени и забягнали - те са други”. Самото това оспорване доказва вече неговата несериозност, какъвто е целият този спор против званичния национален характер на тая нещастна българска земя, чедата на която възкресяват из дъното на нейните недра, потъналата в кърви и обърната в същинска пустиня, някогашната цветуща с жизненост и неизчерпаема национална мощ родина.

 

Ето защо ние не можем да кажем за Добруджа онова, което румънските автори (I. Jonescu в 1850 г. и М. D. Jonescu в 1903 г.) казват за нейното население: „Почти цялото население на тая хубава област се състои от хора безотечественици, лишени от средства за съществуване. Всички жители, дошли в Добруджа, имали само една цел - печалбата. Те доброволно са напуснали отечеството си, за да колонизират една празна от население земя” (Dobrogea in pragul veacului XX, c. 323).

 

Ta кой е този нормален човешки ум, който би допуснал, че в тая земя на сълзи и кърви, на вечен пожар, пустош, пепелища, „в която животните заместват човека, в която на цели мили няма ни дърво, ни шубрак, ни вода, ни ограда; безплодна, безлюдна, безлесна, безводна, мочурлива и песъчлива” - в това царство на епидемии и мор ще дойдат да се заселват не синовете, бащите и братята на ония, духът, традициите и пепелищата на които ги викат и свързват за нея, а алчни някакви авантюристи, привлечени в нея поради богатства, които тая пустиня ще да е крила в своите дълбоки недра?

 

Безспорно населението на Добруджа днес е доста разнообразно; безспорно пръснатите в нея разни националности, които по-после са я попъстрили, са били привлечени тук и по чисто стопански причини. Но това се явява вече като следствие на факта, че нейната жизненост почва да се възстановява и икономическите нужди на местното население почват да се развиват и нарастват. Всички тия народности обаче са били и си остават чужди за културната обществена и политическа жизненост на Добруджа и на нейния господствуващ национален характер, който почва да се проявява след войната, за да се развие и разцъфне през 1850 - 1865 г. и да достигне пълна политическа зрялост в 1875 - 1878 г.

 

С края на войната от 1828 - 1829 г. страшните години за Добруджа престават и още от 1832 г. нов интензивен духовен и обществен национален живот за българите в Добруджа започва. В 1832 г. с. Касапкьой открива наново своето училище и все към същото време българите възобновяват всецяло разрушения град Тулча, на няколко километра югоизточно от първото му местонахождение. Навсякъде из пустите

 

321

 

 

юртлуци, запазили само имената на изгорелите и разрушени села, започват новите поселища, нов живот, новите селски стопанства, новото неуморно българско творчество, което ведно със своите селски колиби и къщи строи черкви, открива училища и налага отпечатъка на своята национална упоритост.

 

Где бяха тогава румъните и тия румънски поселища, които нигде не срещаме в тая история на страдания, жертви и свръхчовешки усилия за възкресяване на разорената родина?

 

През периода от 1850 - 1865 г., когато вече българският национален живот се намира в пълно развитие и разцвет, когато българите налагат своето господство и хегемония дори на турското население, когато Тулча измества турския център Бабадаг, става столица на целия санджак и Добруджа възобновена добива пълната своя предишна жизненост на българска страна, д-р Алард в 1856 г. пише: „Румъните обитават едва и изключително дунавското крайбрежие. Румъните крият народността си и се казват българи”. А Karl Peters в 1865 г. наброява общата численост на техните поселища на 12 000 души при 160 000 души за цяла Добруджа.

 

Казаното от Алард се потвърдява и от румънина географ и етнолог Данеску, който казва: „За да се запазят от турците, които са ги гледали с лошо око, румъните наистина са се казвали българи”.

 

Една чужда на земята ни етническа незначителна по брой разновидност, която се губи под скута на българската среда, обезличена от пълна национална инертност - това е ролята на румънския елемент в Добруджа не само до завземането и от Румъния, а и дълги още десетки години след това завземане.

 

Въпреки войната от 1854 - 1856 г., възходящият подем на новия живот в Добруджа не спира и последната руско-турска война от 1877-1878 г. намира Добруджа с пълна консолидирана национална физиономия, напълно готова за политическата свобода на България от името на която тази война бе обявена и водена.

 

От 1685 г. седалище на Силистренския пашалък става Бабадаг, който се развива в силен турски център и като главен град на областта достига 60 000 души жители. Новият национален подем на българите в Добруджа обаче след войната от 1829 г. не само създава Тулча от неговите развалини, но създава и новия център на обществения, стопански, културен и политически живот в цяла Добруджа. Той става неин главен център и Добруджа добива името „Тулчански санджак”.

 

Наедно с това Тулча почва да играе ролята на метрополия и да дава български отпечатък в живота на цялата провинция. Напусто Мидхат паша се опитва през 1870 - 1871 г. да тури ръка на българските училища

 

322

 

 

и на културния живот в Добруджа. Вълната на национален подем се оказва по-силна от волята на този крупен турски политически мъж и всеки опит да се спре нейния волен ход намира решителен отпор и се разбива пред една силна обществена организация, която брои и своите дипломати в лицето на братя Теодорови - Стефанаки и Димитраки бей, и своите общественици и книжовници в лицето на Тодор Икономов, епископ Климент, д-р Янкулов, Сава Доброплодни, Антон Франгя, Кръстю Мирски, Изворски и др., и своето организирано гражданство в отделни черковни-училищни общини, които дават членове на турския мезлиш в Русе и поддържат сношения с представителите на чуждите държави в Тулча, и своите бунтовници и съзаклятници, и една обединена и сплотена около общонародния идеал компактна маса от търговци, еснафи и земеделци, които циментират целия този разно-виден обществен живот в общо нерушимо цяло.

 

Това е резултатът на оня подем, който почва от 1832 - 1850 г. и който изпъстря цяла Добруджа с черкви, училища и читалища, около които този живот закипява.

 

В 1849 г. Тулча построява нова, най-хубавата черква в цяла България, и още в 1850 г. се поставя начело на борбата за черковната ни независимост. По-после, при основаването на екзархията, братята Теодорови са, които чрез поставено лице даряват екзархийското място в Ортакьой [2], а Тулчанската черковна община я снабдява с първите по-крупни парични средства - 200 турски лири, нужни за нейното устройство. В 1860 г. гр. Тулча построява специално здание за своето класно училище, на което дава знаменателното за националното ни и политическо название „Светла България”; в 1866 г. С. Доброплодни написва и издава в Тулча цяла българска христоматия по образеца на Софронието, в която с гордост поставя като титул „учител на Тулчанското класическо училище”; сюжетът на първия български роман, „Изгубена Станка” от Блъсков, има за тема случка из селския живот в Добруджа; най-крупната си дейност като учител, деец и публицист Тодор Икономов развива в Тулча и няма издания от оная епоха на нашето книжовно възраждане, в което не само Тулча, но и десетки добруджански села да не заемат първо място в списъка на спомоществувателите. Едно от гнездата на Дякон Левски е тулчанското село Еникьой, където той от една страна учителствувал, а от друга чрез поставен човек поддържа кръчма и хан за убежище и подслон на хъшове и народни хора; средата на тулчанското население и това от околността създава Караджата, а първото гнездо на революционната дейност на поп Харитон стават селата Пашакъшла, Бейдаут, Конгас, Фрекацей и цялата Бабадагска околност.

 

323

 

 

Дълга е номенклатурата на всички ония проявления от културнни и обществения живот в Добруджа и оная на имената на първите строители на днешна България, които подчертават с най-ярки черти крупната роля, що Добруджа играе в духовното и политическо възраждане на България. Ние не мислим тук да изчерпим всичко това, но онуй, което трябва да кажем и да подчертаем, то е, че Освободителната война от 1877 - 1878 г. завари Добруджа в пълен разцвет на чисто българска жизненост и икономическа мощ, с около 160 000 жители, и средата на които чуждите елементи не играят абсолютно никаква обществена роля, с около 80-90 селски училища и толкова черкви на автономни български черковно-учнлищни общини, добили правото на самостоятелна юридическа личност, с 10-тина читалища, с една 4-клас-на гимназия, с една българска епископия, с едно българско анонимно търговско дружество за внос, износ и банкерски операции, с едно параходно такова, с едно благотворително женско дружество, и главно, с едно назряло за политическа свобода българско гражданство, което още преди войната заема вече активно, господствуващо почти участие в духовното ни и политическо възраждане, в черковната ни борба, във възраждащата се наша книжнина и просвета, в революционните ни аспирации и организации, в бунтовните ни чети и в опълчението.

 

И дума не е могло тогава да става за исторически и етнически права на Румъния върху Добруджа, защото румънското население в Добруджа - това бяха трансилванските овчари, които са идвали временно в Добруджа със стадата си на паша, и румънските селяни, които са бягали тук от собственото си отечество поради непосилния там робски живот. Това бяха, от една страна, преходящи в Добруджа гурбетчии, наречени „кожани”, и част от нещастни „беженари”, които чужди на всяка национална идея, национални чувства и национално съзнание, идвали са в тая чужда за тях страна единствено за прехрана и убежище. Следи от техния обществен живот в Добруджа ние не виждаме, нито пък румънските автори, тъй ревностни в своята националистична историческа и статистическа изобретателност, не са могли досега да ни покажат такива.

 

В това положение на нещата великите за съдбата на балканските народи събития от 19 в. завариха Добруджа и нейното място биде определено по един ясен, категоричен и недвусмислен начин в два званични, всеизвестни политически акта от международно значение и известност: 1) Султанският ферман от м. февруари 1870 г., с който се признава автономията на българската черква и който в териториалната област на Българската екзархия включва Добруджа, и 2) Протоколите

 

324

 

 

на Цариградската конференция от 1876 г., наедно с реформените проекти, изготвени от Силите за организацията на Турция.

 

Тия проекти бяха шест, третият от които съставлявала проекта за органическия устав на България, редактиран в следната форма:

 

„За България — проект за органически устав.

 

1. От долуозначените места и съгласно с приложената тук карта ще се образуват две области (вилаета), които ще се управляват според изложените по-долу форми.

 

Източната област ще има за главен град Търново и ще състои от санджаците: Русе, Търново, Тулча, Варна, Сливен, Пловдив (без Султан ери [3] и Ахъ челеби [4]) и от казите Кърклисе [5], Мустафа паша [6] и Казъл Агач [7].

 

Западната област ще има за главен град София и ще се състои от санджаците: София, Видин, Ниш, Скопие, Битоля (без двете кази на юг), от трите северни кази на Серския санджак и от казите Струмица, Тиквеш, Велес и Кастория.”

 

Проектът обема 10 дълги статии, които уреждат устройството и управлението на България.

 

В първото заседание на Цариградската конференция от 11 - 23 декември 1876 г., в състав на представителите на 7-те сили: Турция, Германия, Австрия, Франция, Англия, Италия и Русия; след речта на председателя Савфет паша, турския министър на външните работи, който открива заседанието, след речите на Солсбъри, граф Игнатиев и граф Зичи, френският извънреден пратеник граф Шодорди връчва проектите на турските представители с една обяснителна реч, от която заемаме следните пасажи: „Конференцията има за цел да предвари големи и важни заплитания, като се опита да даде за заздравяването на мира практическо и правилно разрешение... С цел по-добре да улесним намеренията на нашите правителства, ние сме изложили в тия проекти съвкупността на мерките, сгодни да обезпечат успеха на нашето общо дело.

 

Натоварен от моите другари да предадем тоя труд във ваши ръце, вие не трябва да се мамите относително чувствата, които са ни ръководили при неговото съставяне; ние сме си поставили за задача да издирим с най-голямо безпристрастие онова, което при сегашните обстоятелства може да се счита най-съответно със законните стремления на Европа и най-важните интереси на турската държава. Аз правя апел към вашите чувства и вашата мъдрост и ви моля да се присъедините към нас, към цяла Европа, за да се запази по тоя начин турската държава, на която ние желаем всяко благополучие и добро.”

 

325

 

 

На въпроса на Едхем паша за мотивите към тия проекти, маркиз Солсбъри отговаря, че „проектите са съставени по основите, които е представила Англия”.

 

Граф Шодорди отговаря, че „за съставянето на тия документи се е черпило из по-предишните документи по въпроса и из разменените между силите ноти.”

 

Австрийският пълномощник граф Зичи казва, че „по-голямата част от мотивите се намира в австрийската нота (на граф Андраши) от 30 декември 1875 г., която са приели всичките сили”.

 

Италианският пълномощник граф Корти - че „главният мотив трябва да се дири в самата важност на положението”.

 

Очевидно е прочие, че стипулациите на тия проекти не са акт произволен и случаен, а резултат от грижливото изучаване на всички ония мероприятия, които етническата особеност и историческите права на народите, които тогава се обемаха в турската държава, са налагали като императивни условия за международно равноправие и мира на изток.

 

Едно от тия условия, изрично показано в проекта, който цитираме, е и единството на Добруджа с целокупна България в новата проектирана за нея автономия, която събитията от 1876 г. бяха наложили.

 

Акцията на Цариградската конференция, след отказа на Турция да възприеме Лондонския протокол от 19/13 март 1877 г. и да въведе предложените от конференцията реформи, свърши с Руско-турската война от 1877 г. Резултатите от тая война обаче, въпреки своите причини и тържествено обявени цели, далеч не удовлетворяваха ония проблеми, които мирът на Балканите бе създал и които Цариградската конференция тъй щастливо разрешаваше.

 

Причината на това бе, че Русия вложи в изпълнението на поетата от нея задача повече личен интерес и тоя на своите завоевателни аспирации, нежели интереса на мира и хармонията на Балканите.

 

Така се обяснява фактът, че днес, след 40 години, задачата на бъдещия мир, който настоящата война налага но отношение на България, намира своето очертание в проекта на Цариградската конференция, на която Берлинският конгрес изневери, поради поведението и страха на руските домогвания.

 

Значението на делото на Силите от Цариградската конференция по отношение на българския въпрос, който поради горните причини остана и досега неразрешен, намира своето пълно и правилно изражение в следния предговор на Тодор Икономов, писан в 1885 г., с който той завещава на всеки „образован българин” протоколите на Цариград-

 

326

 

 

ката конференция с техните приложения, като политико-правна основа на безспорните права на България.

 

„Цариградската конференция, казва той, с нейните неприети от турското правителство решения, е едно от най-главните и широките стъпала към политическото освобождение на българския народ.

 

В програмата и постановленията на тая конференция се признаха от Европа не само правата на българите за по-свободен живот и за автономно управление, но и правото да се нарича отечеството им със своето собствено име.

 

Ако и в много неточни и ограничени размеря, пределите на днешна България тук първи път получиха прилично тем разрешение и прескочиха онзи тесен кръг, който съединеното гръцко и турско варварство поставяха на българщината. От тия първи официално признати граници до истинските граници на българския народ остава само една крачка.

 

Библиотеката на образования българин никога не ще бъде пълна, ако в нея не стоят протоколите на речената конференция. В тая библиотека ще липсува не само един от важните паметници на нашата ново-народна история, но е едно добро средство срещу нашите неприятели и мерило за дипломатическата справедливост на някои прехвалени държавни мъже в Европа.

 

Ето подбужданията, които са ме накарали да преведа и издам на български предстоящите протоколи и да прибавя към тях и знаменития Лондонски протокол, който развързва ръцете на Русия и даде възможност да обяви война в 1877 г., за да добие чрез нея и освобождението на България в границите на Санстефанския договор”.

 

И наистина, какви по-силни правни основания, какви по-безспорни и по-неуязвими поради своето безпристрастие доказателства, какви по-убедителни доводи и какви по-съкрушителни възражения против враговете на България и в защита на правата на българския народ от тоя проект на Цариградската конференция, който включва в границите на България - Македония, Моравско и цяла Добруджа?

 

Тоя проект наистина не е писан от сръбски и румънски автори от рода на Цвиич, нито от техни подражатели, но той не е писан нито от нас българите, от наши дипломати и шовинисти, каквито впрочем нямаме. Автори и гаранти за неговото безпристрастие са най-авторизи-раните представители на всички европейски сили и от двете днес враждуващи констелации. Това са: барон Вертер, граф Зичи, барон Калич, граф Бургоан, граф Шодорди, маркиз Солсбъри, граф Корти, граф Игнатиев, Мюнстер, Beust, DHarcourt, Derby, Мanobrea и Шувалов. Това ли са българските шовинисти или подкупените от България хора, това ли са нашите агенти за прокарване на някакви завоевателни ас-

 

327

 

 

пирации над сръбски и румънски земи, в каквито безсъвестни и невежи хора днес се опитват да ни обвинят?

 

Можеше ли в оная епоха на безгласно робство, в което ние бяхме оковани и в която името на България не бе дори известно, да се съберат граници, за които ние днес проляхме потоци кърви, ако те в действителност не обемаха безспорно български земи?

 

Ето защо на всички тия задкулисни интриги, лансирани с цел да се подбият основите на нашите исторически, етнически и политически права, извоювани днес със собствената на българския народ кръв, наедно с Тодор Икономов се противопоставят протоколите и проектите на Цариградската конференция като „добро средство срещу нашите неприятели и като мерило за дипломатическата справедливост на някои прехвалени държавни мъже в Европа” и на всички поставени от тях лица от днешната европейска антибългарска преса и литература.

 

След отказа на Турция да допусне вмешателство на Силите във вътрешните работи на империята, Лондонският протокол, като подчертава наново солидарността им по отношение наложителната нужда от въвеждане проектираните реформи, подчертава факта, че Портата приема сама да ги наложи в действие.

 

„Силите се мислят в право да се надяват, че Портата ще осъществи с енергия мерките, които да докарат онова подобрение, което единодушно се е признало като необходимо за спокойствието на Европа.

 

Те са възнамерявали да надзирават внимателно как ще се изпълнят тази обещания на турското правителство.

 

Ако се видят още веднъж излъгани в надеждите си и ако положението не се подобри по начин, който да отстрани повръщане на заплитанията, които развалят мира, те обявяват че такова състояние на работите е несъвместимо с техните интереси и с тия на цяла Европа изобщо. В такъв случай те си запазват правото да помислят върху най-сгодните средства да се подобри положението на християните и подобрят интересите на общия мир”.

 

Тоя протокол се подписа от граф Шувалов при резервата от страна на Русия: Турция да приподпише самия протокол; да сключи мир с Черна гора; да демобилизира; да осигури християните от всяко насилие и да въведе предложените от конференцията реформи.

 

От дотук изложеното очевидно става, че цяла Европа счита като едно от първите неотстраними условия за мира на изток автономията на България в границите, които сама Европа очертава в редовен конституционен проект.

 

На 31/12 април 1877 г. Турция отговаря с формален отказ и на 12/24 април войната биде обявена.

 

328

 

 

В манифеста на царя от същата дата изрично се казва: „Портата отказа да отстъпи пред едногласните изисквания на Европа, тя не се съгласи е постановленията на протокола”. В заповедта по действуващата армия на великия княз Николай до руските войски от същата дата се казва: „Не за завоювания отиваме ние, а да дадем помощ на нашите оскърбени и подтиснати братя.” И поради това тая война доби названието война освободителна.

 

Само Англия посрещна с недоверие това шумно самопожертвуване на Русия от страна на дипломатите при Нева в полза на общоевропейския мир; ролята обаче, която Русия вземаше като изпълнителка на решенията на Цариградската конференция спечели симпатиите и съчувствията на цял свят и спря Англия от всяко противодействие.

 

Войната почна при общи симпатии и ентусиазъм и след мъчително едно минаване на руските войски през Прут и Румъния, първите топовни изстрели бяха разменени на 22/4 май между Браила и Гечет.

 

Ето как румънски автори, професорите от Трансилванския Alessi и Рори описват бойните действия в Добруджа:

 

„На 23 юни генерал Цимерман дебаркира с един пехотен полк в Мачин, евакуиран вече от турски войски.

 

На 25 юни турците евакуираха Исакча, Тулча и Хърсово. И след това руските войски почнаха да минават Дунава при Галац, Браила и Хърсово.

 

На 28 юни генерал Сямсиев, комендант на първата казашка дивизия, стига Бабадаг, отгдето изпраща един полк на юг по дирите на няколко черкезки чети.

 

На 23 юни в Добруджа не остана нито крак турски войски, всички се оттеглят зад линията Черна вода - Кюстенджа. Дори и самото турско население почва да напуска Добруджа поради изстъпленията, на които бе подложено от страна на българите, които почнаха да празнуват своето освобождение от турско иго.

 

Веднага с минаването на първите руски войскови части в Добруджа императорът Александър разгласява следната прокламация, отправена към българския народ:

 

Българи, моята войска мина Дунава и влезе във вашето отечество, където се бори много пъти за подобрение плачевното състояние на християните от Балканския полуостров...

 

Спрямо вас, мюсюлмани от България, се отправям със следните думи на спасително предупреждение... и пр.

 

Християни от България, вие преживявате паметни за вас дни. Часът на вашето освобождение от тежкото иго на мюсюлманите дойде. И всички вие, съдействайки на руския успех с вашата помощ и с всички

 

329

 

 

сили и средства, които може да дадете, ще обслужите собствената си кауза, каузата на възраждането на българското царство.

 

Едновременно с напредване на нашите знамена, турските власти ще бъдат замествани с редовна администрация. В тая администрация ще бъдат веднага повикани да вземат активно участие местните граждани, а младите български легиони ще служат за основа на българската военна сила, предназначена за охрана на добрия ред и сигурността. Служете на вашето отечество с ревност и чест, а изпълнявайки този ваш дълг със самопожертвуване и безпристрастие ще докажете на света, който гледа на вас, че вие напълно заслужавате свободата, която Русия ви готви” (Allessi şi Popu, Rasbelul oriental ilustrat, c. 480-410).

 

Преди прокламацията на царя и стъпването на руските войски в Добруджа обаче навред в градове и села българите бяха вече основали тричленни „временни правителства”, които русите намериха готово сформирани и поели упражнението на местната административна власт.

 

Независимо от това, за помощник на руския губернатор в Добруджа, Белочеркович, бе назначен българинът Даскалов, по-после наш търговски агент в Одрин, комуто собствено бе поверено началството на тая власт, едновременно с което бяха уредени и чисто български съдилища в Тулча и Бабадаг под название „Окръжни съдебни съвети”.

 

Така през целия окупационен период административната и съдебната власти в Добруджа бяха чисто български, каквито ги завари Румъния при завземането на Добруджа и между намерените, запазени от тая епоха книжа, намериха се няколко протоколи за учредяването на местните „временни правителства” в Добруджа, както и съдебните регистри на Бабадашкия съдебен съвет. В единия от тия последните са вписани всички издадени през тоя период решения на брой около 80, писани, редактирани и подписани от тричленния български съд в състав председател и двама членове (Николаев, Папанчев и третият с нечетлив подпис).

 

В казаното и изложеното дотук всеки вижда как яркият национален характер на Добруджа се очертава в самото освободително дело на България. И никой дотогава нито мислеше, нито допущаше, че Добруджа можеше да има друга съдба от тая на България. И когато станаха известни условията на Сантефанския мир, граф Игнатиев праща до добруджанци секретно мисивно писмо, което Белочеркович прочита на тулчанските първенци и делегати от провинцията в тайно едно събрание на българското читалище и в което Игнатиев им казва: „Отстъпването на Добруджа на Румъния става по държавна необходимост и с цел да се оправдае завземането на Бесарабия, но не трябва обаче

 

330

 

 

да плаши и тревожи добруджанцн, защото е временно и Добруджа в близко бъдеще ще бъде наново обединена със свободна България...”

 

При Сан Стефано Русия реши да си послужи с Добруджа като разменена монета срещу Бесарабия, за да отиграе от Европа загубеното в 1856 г., да стигне наново Дунавските устия и да възстанови своето влияние на изток.

 

Тая постъпка на Русия оправда недоверието на Англия, която от протекторка на България стана при Берлинския конгрес главна причина за нейното разпокъсване и политическо обезобразяване, като при това, за да направи от Добруджа нов ефикасен тампон против руските аспирации на изток, с които да замести оня, които Бесарабия представляваше вече, разшири южните граници на Добруджа западно до самата Силистренската крепост, която трябваше да се унищожи като такава, и източно до Мангалия, включително тоя град, който пояс бе откъснат и изземен от Русенския и Варненския санджаци.

 

Никакво съмнение нямаше и няма, че тук въпросът съвсем не се касаеше вече за делото на мира на изток, тъй както го разбираше и разрешаваше Европа при Цариградската конференция; никакво съмнение нямаше и няма също, че тук въпросът не бе да се решава съдбата на Добруджа като отделна някоя провинция, останала без стопанин, храна на разни политически апетити, или като провинция, над която Румъния е имала и има някакви права и претенции. За всички бе ясно и явно, че делото на Берлинския конгрес бе акт, продиктуван единствено от новите международни условия, които Русия създаде на Балканите, от нуждата да се сломи възстановеното и разширено нейно влияние и надмощие на изток отпреди 1856 г., за което собствено излезе, че тя бе предприела да води войната от 1877 г., а не да тури в изпълнение решенията и проектите на конференцията, които ѝ послужиха само за претекст за тая война.

 

Съпоставено делото на Берлинския конгрес с онова на Цариградската конференция, всякой вижда, че това са неща диаметрално противоположни; противоположност, която се обяснява с различието на целите, що имаха тия две международни събрания. Целта на Цариградската конференция бе да се омнротворят Балканите чрез международно равноправие, да се заздрави хармонията между балканските народи чрез задоволяване на минималните техни народности свободи и нужди; целта на Берлинския конгрес бе да се разбие на всяка цена застрашаваща руската хегемония на Балканите, против която Европа воюва с Русия през 1854 г. и да се възстанови положението, създадено в 1856 г. от Парижкия договор, което Русия бе изменила и целеше всецяло да разруши.

 

331

 

 

Така източния въпрос, който Цариградската конференция бе насочила към неговия край, поне по отношение на съставния в него български въпрос, при Берлинския конгрес бе възвърнат в едно statu quo ante [8], с тройно едно усложнение за България, разпокъсаните части от която се дадоха и изоставиха на Турция, Сърбия и Румъния, в ущърб на желания от всички мир на Балканите, разрешението на който по горните причини биде не само отсрочено, но и отстранено при най-неизвестно за него бъдеще.

 

Всички тогава обвинявахме, всички тогава обвиняваха делото и хората на Берлинския конгрес, които вместо трайни основи за мир, равноправие и справедливост на Балканите, оставиха заедно с безправието зародиша на бъдещите бури и кръвопролития, които се очакваха от всекиго и на които днес бяхме и си останахме още свидетели.

 

Безспорно че при званнчната измяна от страна на Русия на миротворната акция на Цариградската конференция, не силите на Берлин бяха виновните за взетите отрицателни за мира и правото решения. Но факт безспорен за всички си остана, че делото на Берлинския конгрес е дело противоправно и временно, което отлага само разрешението на българската проблема, която близко едно бъдеще ще трябва на всяка цена да разреши.

 

Тая проблема с всичките нейни нови усложнения обема и новия за нея добруджански въпрос, на който Сан Стефано постави първите основи, а Берлинския конгрес разреши и създаде от него ново звено в тъй сложния дотогава източен въпрос.

 

Без да влизаме във всички ония спорове, които недобросъвестността, невежеството и подтисничеството вложиха в нея, без да засягаме и ония наши права, които Цариградската конференция изостави незасегнати, без да говорим и за ония прирастъци, които нашите борби и кърви, нашите победи и нашето право на защита от алчните посегателства и аспирации на нашите съседи породиха в полза на нашите исторически, етнически и политически права върху Добруджа да дадем образа на тая проблема така, както Берлинския конгрес я създаде, в които тия права се рисуват от един от най-безпристрастните европейски източници, както следва:

 

„От гледна точка политическа, казва Louis Leger в La Grande Encyclopedie, под името България означаваме: 1. Княжеството, създадено от Берлинския договор между Дунава и Балканите с гр. София за столица; 2. Групата образувана от това княжество и автономната провинция Източна Румелия, съединени вследствие извършената революция през м. септември 1885 г. в гр. Филипопол [9]. С тая група ще се занимаваме тук; но добре е да забележим, че тя още не обема ця-

 

332

 

 

лостта на българите. Тя оставя извън своите граници: българите от Македония и западна Тракия, предназначени по всяка вероятност да се присъединят един ден към своите свободни братя; тия от Добруджа изоставени, от Берлинския конгрес на Румъния; и ония от окръзите Пирот, Ниш и Враня, които Берлинския договор даде на Сърбия”.

 

Ето добруджанския въпрос в неговата днешна форма и в неговата простота: една българска област, оставена от Берлинския договор на произвола на Румъния, не поради нейни някакви права над тая област, а поради нуждата да послужи тя за тампон против руските аспирации на изток и за гаранция на свободното плаване по Дунава. Вместо това, след като я измъчвали цели 38 години с изключителни закони и с един режим на насилническа асимилация, противни на всяка идея за право и на оня вътрешен публичноправен режим, който Берлинския договор бе предписал в изрично постановление, Румъния подложи в днешната война Добруджа за коридор на руските войски към Цариград, а Дунавските устия изостави за вътрешна река на Русия.

 

Така безправието роди ново безправие, противоположно с видимо привидните цели на първото, за да покаже на мъдростта в политиката, че няма мъдрост в безправието.

 

Важно е за историята да се отбележат и подчертаят клаузите и условията, при които Добруджа мина в румънско владение.

 

Според чл. 6 и 7 от Санстефанския договор северната граница на България почва от морето „при Мангалия, върви направо до Расово и Дунава, който остава да съставлява северната ѝ граница до Радуевац”, а „Добруджа се отстъпва на Русия, за да я замени за Бесарабия”, при условията от чл. 19 на същия договор, който гласи: „Определя се размерът на военното обезщетение на една сума от 1410 милиона рубли, която Турция изплаща: а) с Добруджа, която Русия, приема не за себе си, а за да я замени с румънската Бесарабия, анексирана към Румъния в 1856 г. от Парижкия договор; б) с Армения. Тия две провинции се оценяват на 1100 милиона рубли, а остатъкът от 310 милиони рубли ще се изплати по-късно.”

 

Очевидно тая стипулация има характер на обикновена търговска размяна, предмет на която става Добруджа, вземана като обикновена вещ на търговска циркулация и спекулация, ако и с политическа цел.

 

Подобен акт на търговската трансакция с политическата съдба на една област историята рядко познава. Чрез него ние се връщаме в епохата на търговията с човешки същества и от гледна точка политико-правна той не може да съставлява титул на политическо владение и права, защото политическото владение над една територия не прави тая територия вещ за търговски спекулативни трансакции.

 

333

 

 

Между това той остана единствен, въз основа на който Румъния се реши да приеме и владее Добруджа цели 38 години, въпреки уместните предупреждения на румънските държавници Карп и Стурдза за неморалността и прекарността на това владение (вж. брошурата „Политическа съдба на Добруджа”).

 

Това мнение бе господствуващото, то бе всеобщо в Румъния. То бе дори мнението на самото румънско правителство, което по-после се реши да приеме Добруджа с всичките присъщи на тоя политически невъзможен акт рискове, които той очевидно носеше със себе си.

 

Сама Румъния признаваше, чувствуваше, виждаше това.

 

„Цяла Румъния, казва в. „Timpul” в своя брой от 26 I 1878 г., е разположена на левия дунавски бряг до Галац, а по териториалната замяна, която ни се предлага, ние трябва да вървим по тоя бряг до Галац, за да добием, далеч от нас разделено през няколко месеца от дунавските ледове, едно парченце земя от България, което ще остане винаги за виждано и оплаквано от новата държава, а по-после може би и обратно вземено от нея, защото всяко нещо, което не е естествено, не може да бъде и трайно. От това, което ни се предлага, нне нямаме интерес да вземем освен онова, което естествено ни принадлежи, което е било всякога наше и което не е нито България, нито Добруджа...”

 

Месец след това, на 24 февруари с. г., румънското правителство подаде мемоар до Силите, в който се казва: „Замяната, която се предлага, е пагубна за Румъния. Загубата на Бесарабия ще направи за румънското правителство непосилно и болезнено запазването и на Добруджа, разделена от румънската територия от една голяма и широка река. Така щото замяната на Бесарабия с Добруджа, като не взема предвид съображенията от исторически характер и тия от правно и общополитическо естество, а само материалните, икономически и административни интереси на държавата, носи за Румъния най-опасни резултати, защото добиването на Добруджа без Бесарабия съставлява само едно усложнение, едно бреме и може би една постоянна опасност”.

 

Вземането във владение Дунавски устия и отговорността за тяхното запазване, без да се има Бесарабския бряг, би съставлявало за румънското правителство най-малко една несправедливост, защото без него Добруджа не би могла да се владее.

 

Ето защо цяла Румъния бе въстанала против тоя акт и заявяваше на всички, че „не приема Добруджа под никакъв мотив и на никакво основание” (вж. същата брошура и в. Timpul, № 153 от 14 юли 1878 г.)

 

В тоя смисъл бе проектирано и едно предложение на Камарата, писано от 46 депутати, дебатите на което се отлагат за след няколко

 

334

 

 

тайни заседания, в които да се обсъдят подробно клаузите на Берлинския договор.

 

„Това бе, казва Lăcusteanu, един протест за грабежа на Бесарабия и един отказ да вземем участие в позорната търговия с отчуждаване на една румънска земя в замяна на друга, населена с едно население от чужд произход и да ставаме съучастници на ония, които разпореждат минаването от едно чуждо владичество под друго на една страна, която принадлежи само на себе си; и всичко това - чрез незачитане неотчуждаемите права на народите и погазване принципите на вечната правда, защото по този начнн ни заставят да играем двойната роли на жертва и палачи, на ограбени и грабители, роля, която не искаме да играем”.

 

По-рано, в заседанията си, от 26 I 1878 г., когато въпросът бе станал известен от предварителните преговори за Санстефанския мир, Камарата едногласно, в състав от 93 членове, бе гласувала също подобна декларация, в която се казваше, че „не приема каквото и да било отчуждение на земята си под каквото название и териториална компенсация да било то”.

 

Въпросът е ясен и всичко казано за румънския характер на Добруджа от страна на румъните и в полза на румънски права над нея очевидно пада.

 

Под страха на бъдещи обвинения обаче в предателство и под тоя да загуби Бесарабия без всяка компенсация, румънското правителство изневери и на народната воля, и на парламента, и на всяка политическа етика, и само на себе си и прие Добруджа, която нямаше право да владее, която не можеше да владее, освен, както се изразява Lăcusteanu, с цената да приеме ролята на „грабител и палач” спрямо населението, което я поселяваше.

 

Тоя роля обяснява и характеризира управлението, което Румъния даде на Добруджа през целия период на нейното властвуване, което скицирахме в първите 7 статии за политическата съдба на Добруджа и което е обобщено и в апела на добруджанци от първия брой на в. „Добруджа”, както следва:

 

„Грабеж, подтисничество, отказ на всякакви права и на всякакво правосъдие за българите; решителен и упорит отказ на правото на гражданство за местното население и повсеместен терор над всички и над всичко: и над културна и черковна свобода, и над тая на мисълта и над словото, и над правото на собственост и над жилищната неприкосновеност, и над всяко проявление в ежедневните сношения на обикновения живот, в упражнението на занаятите, земеделието и търговията, дори и в онова на свободните професии; принудителна емиграция, насилствено порумънчване, насилствено обезимотяване на частни ли-

 

335

 

 

ца и обществени институции, заселване в ограбените земи чужди за Добруджа грабителски елементи; вечно преследване на измислени комплоти, бунтове, конспирации и шпионаж, придружени със системни изнудвания, практикувани под страха на тия преследвания”.

 

Това е балансът на румънското управление в Добруджа и краят на тоя терористичен режим се завършва с отвличане като шпиони и заложници на повече от 15 000 души добруджанци, старци, жени, юноши и деца, синовете и братята на които Румъния взема за пушечно месо, вместо за войници, повикани да защищават своята родина. Свръх това, при отстъпване на румънските войски от Добруджа, по заповед и внушение на своите началници, те се предаваха на сеч, пожар и насилствени обезчестявания. Румънските зверства в Добрич, Баладжа [10], тутраканските окопи, селата Каралез [11], Кокарджа [12], Ряхово, Бабово и Сливо поле [13] ще останат завинаги незабравими кървави паметници за бездната, която Добруджа откри между българи и румъни.

 

Тая бездна Румъния грижливо готвѝ и прокопа през време на своето владичество над Добруджа, като от момента на завземането ѝ почна да култивира по всички направления в своя народ непримирима злоба спрямо България и българския народ, като единствено средство да запази Добруджа от български аспирации, които навсякъде преследваха психиката на румънските държавници.

 

Лишена от права и правни средства за владение над нея, тя се опита да си ги създаде по следния троен начин на действие: а) чрез фалшификация на историята и фалшиви статистики за етническия образ на областта; б) чрез изкуствени икономически предприятия: обвързване на Добруджа с Румъния чрез Кюстенджанското пристанище, за което създаде легендата и заблуждението, че съставлявало дробовете на Румъния, насилствена емиграция на българското население и колонизация на румъни от Бесарабия, Трансилвания и самата Румъния; в) чрез принудителна асимилация на самото местно население, което подложи на описания вече административен терор, пред които бледнее всяко въображение.

 

И докато от една страна тя измисляше легенди и за историята, и за статистиката, и за икономическото положение, и за характера на управлението си в Добруджа, които разпространяваше по цял свят за да го заблуждава относително истинското положение в Добруджа и невъзможността да държи и владее тая област като своя; от друга, в своето поведение и режим на враждебна, спрямо тая чужда за нея провинция, държава, тя отиде в своята самозабрава дотам, че остави Добруджа само окупирана, но не и напълно анексирана: до 1909 г. Добруджа нямаше политически права и се управляваше от специален

 

336

 

 

органически устав на окупирана област от 1880 г. На 1909 г., под моралното давление на турския хуриет за Македония и анексията на Босна и Херцеговина, тя дава частични политически права само на книга, без съответните свободи за упражнението им, при запазване на органическия устав от 1880 г. и на административната диктатура, под която този устав постави Добруджа. И досега не съществува законодателен румънски акт, който да приравнява и да обединява в конституционно отношение Добруджа с Румъния; а до прогонването и напущането на румънските власти и войски от Добруджа, добруджанецът не бе признат за пълноправен „румънски” гражданин, а само за локален „добруджански гражданин”, без всякакви права на такъв в самата Румъния, по отношение на която, по собствените на Румъния закони, той беше и си остана чужденец.

 

Това бе по-малко от правата, които Турция признаваше на своята рая.

 

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

1. Марков, М. Г. Историческите права на България върху Добруджа. С., 1917, гл. XI-XV, с. 59-84. Предните глави I - X се отнасят до историята на Добруджа до края на XVIII век.

 

2. Квартал в Цариград.

 

3. Обхващала Момчилградско и Крумовградско.

 

4. Обхващала Смолянско.

 

5. Гр. Лозенград, в Турция.

 

6. Дн. гр. Свиленград.

 

7. Дн. гр. Елхово.

 

8. Досегашно положение, без промяна.

 

9. Гр. Пловдив.

 

10. Дн. с. Стожер, Добричко.

 

11. Дн. с. Царевец, Добричко.

 

12. Дн. с. Загорци.

 

13. Последните пет села са в общ. Сливо поле.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]