Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )

 

9. Владимир Моллов

ДЪРЖАВНО-ПОЛИТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ  [1]

(Сб. Добруджа, с. 345-376)

 

 

В 1906 г., по повод на 40-годишния юбилей на покойния крал Карл, в Букурещ бе уредена една местна изложба за да представи нагледно успехите на Румъния по всичките клонове на културата, стопанската и социалната дейност. Успехът на тая изложба е бил толкова бляскав, щото към края ѝ правителствата на балканските държави били се отнесли до румънското със запитване - не би ли могло да се уреди в Букурещ една обща изложба на всички балкански държави. Когато това желание било докладвано на краля, той гордо отговорил: „Какво има да търси в Букурещ една изложба на балканските народи? Румъния не е балканска държава.” И наистина, казва prof. d-r Н. Tiktin [*], от когото заемаме горното съобщение, не е възможно Румъния да се счита за част от Балканския полуостров, понеже се намира на север от Дунава, а пък Сава и Дунав най-строго отделят Балканския полуостров от континента. Този факт не се изменя в нищо от обстоятелството, че едно късче земя - отстъпената на Румъния през 1878 г. Добруджа заедно с увеличението по Букурещкия договор се намира отвъд естествената граница на страната - Дунав, толкоз по-малко, че тази част на държавата досега най-малко е населена с румъни [**].

 

Ако в съзнанието на румъните, така явно изразено чрез устата на техния покоен крал, съществува убеждението, че държавата им не е балканска, ако това убеждение дори се оправдава с географическото разпределение на близкия изток, според което естествената граница на Румъния е течението на Дунава, който строго отделя континента, към който принадлежи Румъния, от Балканския полуостров, съществуващите върху който държави само могат да се нарекат балкански държави, тогава с какво оправдава Румъния завладяването на Добруджа и по-насетне своята политика в свръзка с това владение по отношение на България и другите балкански държави?

 

 

*. Profesor d-r Н. Tlktin, Ruminien und seine Ziele. Veröffentllchungen der Handelshochichule, München, Heft III. Die Balkanfrage, c. 50. Cpв. също E.v. Seydlitzsche Geographie, Handbuch der Geographie, 26 Bearb., c. 833: Königreich Rumänien.

 

**. Ibid., c. 49.

 

267

 

 

На 26 ноември 1879 г. Румъния окупира отстъпените и на Берлинския договор земи оттатък Дунава. Договорът в Сан Стефано (3 март - 19 февруари 1878 г.) съдържаше следните постановления по отношение на Румъния [*]:

 

„Чл. 5. Великата Порта признава независимостта на Румъния, която ще предяви своите права на обезщетение и които ще се установят по споразумение от двете страни. До сключването на един пряк договор между Турция и Румъния румънските поданици ще се ползуват в Турция от всичките права, гарантирани за поданиците на другите европейски сили.

 

Чл. 12. Всичките крепости по Дунава ще бъдат сринати. Отсега нататък няма да има укрепени места по бреговете на тая река, нито пък военни параходи във водите на княжествата България, Румъния и Сърбия, с изключение на обичайните стационарни и леки параходи, предназначени за речната полиция и службата на митниците. Правата, задълженията и прерогативите на Международната комисия на Долния Дунав остават непокътнати.

 

Чл. 19, ал.2. Вземайки пред вид финансовите затруднения на Турция, руският император се съгласява да замести плащането на по-голямата част от сумите, изброени в предидущия параграф, със следните териториални отстъпки:

 

а) Тулчанския санджак, т.е. околиите (казите) Килийска, Сулинска, Махмудийска, Исакченска, Тулчанска, Мачинска, Бабадагска, Хърсовска, Кюстенджанска и Меджидийска, както и островите на Делтата и Змийските острови.

 

Не желаейки да анексира тази територия и островите на Делтата за себе си, Русия си запази правото да ги размени срещу частта от Бесарабия, по договора от 1856 г., и ограничена на юг от талвега на Килийския ръкав и устието (гърлото) на Стари Стамбул. Въпросът за подялбата на водите и рибарниците ще бъде разрешен от една руско-румънска комисия в продължение на 1 година от ратифицирането на договора за мир.”

 

Сключването на Санстефанския договор биде посрещнато в Румъния с буря от негодуване и протести. След 5 дена от подписването му румънското правителство изпрати един мемоар до великите сили, за да ги информира по въпроса за Бесарабия, а Йон Братиану замина във Виена и Берлин със същата цел. Румънското правителство отправя един формален протест против Санстефанския договор. Въпреки тези протести, когато румънските делегати Когълничану и Братиано заминаха за Берлин, големите въпроси на бъдещия договор за мир бяха

 

 

*. Pierre Albin, Les grands traîtes politiques, p. 190.

 

268

 

 

вече разрешени между великите сили. Въпреки застъпничеството на Англия и Франция за цялостта на румънската територия, Русия настоя за отстъпването на Бесарабия като conditio sine qua non за по-нататъшен мир на изток. Румънските делегати представиха пред конгреса исканията на Румъния, а именно: освен признаване независимостта, Румъния да не бъде принудена да търпи повече преминаване на руски войски; да получи едно увеличение чрез присъединяване устията на Дунава и Змийските острови и да ѝ се плати едно военно обезщетение от Русия. Обаче конгресът, след изслушването на тези искания, остави в сила отстъпването на Бесарабия и дори по искането на френските делегати върху Румъния се наложиха известни искания по отношение правата на евреите [*]. Като утешение за това Румъния получи, по предложение на Вадингтон, 2000 кв. км. повече в Добруджа [**].

 

Чл. 46 от Берлинския договор гласи:

 

„Присъединяват се към Румъния островите, образуващи Делтата на Дунава, както и Змийските острови, Тулчанския санджак, обемащ казите Килия, Сулина, Махмудия, Исакча, Тулча, Мачин, Бабадаг, Хърсова, Кюстенджа, Меджидие. Княжеството получава към това територията на юг от Добруджа до една линия, която има изходната си точка на изток от Силистра и свършва на Черно море, южно от Мангалия.

 

Прокарването на границата ще се осъществи на самите места от Европейската комисия, установена за определяне границата на България.” [2]

 

Това постановление на Берлинския договор в нищо не задоволи Румъния, която не можеше да се примири с отстъпването на Бесарабия. „Европа налагаше три тежки условия на „победоносна” Румъния: от нея се вземаше една богата земя, плодородна, населението на която беше съществено румънско, за да ѝ се даде една страна блатиста, бедна, населена с татари”  [***].

 

Цялото обществено мнение на Румъния се обяви против решението на Берлинския конгрес, против отстъпването на Бесарабия и най-решително против присъединяването на Добруджа към Румъния.

 

В заседанието си от 26 януари 1878 г. камарата и сенатът гласуват следната декларация:

 

„Събранието и сенатът обявяват, че са решени да запазят цялостта на страната и да не приемат каквото и да е отчуждение на земята ѝ, под каквото и да било наименование и срещу каквато и да било компенсация или обезщетение.”

 

 

*. Delidour, Histoire diplomatique de lEurope, t. II, p. 206.

 

**. lbidem. „Comme consolation, la Roumanie reçut sur la demande de M. Waddington 2000 kil. karrés de plus dans la Dobroudja.”

 

***. Alexandre A. G. Strudza, La terre et la race Roumanie, Paris, 1914, c. 572 - 573.

 

269

 

 

В едно частно събрание от 46 депутати се взема решение, предназначено да бъде гласувано в заседанието от 28 юни 1878 г., което гласи:

 

„Като взема в съображение, че каквото и да било присъединяване на територия оттатък Дунава не е в интереса на Румъния и че то ще стане причина за усложнения и бъдещи вълнения, не приема анексията на Добруджа към Румъния по никакъв начин и по никакво основание.”

 

Същото разбиране се повтаря и в речите на Дим. Струдза, бивш министър-председател и шеф на либералната партия, който в заседанието на сената от 29 септември 1878 г. се провиква:

 

„Нима вие имате право да съсипвате тия две най-важни пристанища на страната (Галац и Браила), за да създадете едно ново и то в една територия, която сами не знаете колко време ще можем да задържим?

 

и в речите на П. Карп, който също е бил против присъединяването на Добруджа, което за него не било нищо друго освен задължението, Румъния да се свърже завинаги в съюз с Русия.

 

Само Мих. Когълничану, тогавашен министър на външните дела, защитава присъединяването на Добруджа в съгласие с краля. В това последният е бил съветван от баща си, принц Карл - Антон Хоенцолерн, който в едно писмо от 8/20 февруари 1878 г. му пише:

 

„В настоящето положение на политическите работи Румъния няма никаква перспектива за подкрепа. Русия ще получи, следователно, всичко каквото иска, и целият свят ще намери като естествено, щото Румъния да приеме неизбежното, за да получи пълната си независимост. Предложеното ѝ парче от непроизводителна Добруджа не е наистина една компенсация за отстъпването на Бесарабия; обаче то е приемливо, ако Кюстенджа попадне в размяната, тъй като придобиването на това пристанище на Черно море може би ще има едно голямо значение за бъдещето и за развитието на румънската търговия. Но conditio sine qua non на анексията на едно парче земя от десния бряг на Дунава е, щото крепостите по Дунава трябва да бъдат сринати, тъй като една автономна България няма нужда на своята северна граница от защитата на някое укрепено място, когато при изменени условия в бъдеще тези укрепления биха били една опасност за Румъния като толкоз врати за нахлуване във време на война” [*].

 

От това писмо, писано много по-рано от Берлинския конгрес, излиза наяве прикритата политика на румънския крал Карл, носител на която се явяваше Когълничану. При положението, че Бесарабия ще трябва безусловно да се отстъпи на Русия, румъните сполучиха чрез посредничеството на Вадингтон да си издействуват уж като компенсация за отстъпки една стратегическа граница спрямо България и главно

 

 

*. Alexandre Sturdza, цит. съч., с. 568.

 

270

 

 

да получат 2000 кв. км. земя повече, за да влезе в тяхно владение Кюстенджа. Същият съвет им е бил даван в от английска страна (Lord Russell), когато настроението в Русия и Австрия е било против всякакви компенсации на Румъния, за която се считало напълно достатъчно, като резултат от войната, придобиването на независимостта [*].

 

Въпреки опозицията на всички политически фактори в страната, крал Карол приема Берлинския договор и впоследствие заема и самата Добруджа. В манифеста от 14 ноември 1878 г. Карол се обръща на български към добруджанските жители и без да поменува за румъни, към които би се отнесъл и другояче и с друг език, обещава че тяхната вяра, семействата и прагът на жилищата ще бъдат защитени от законите и никой не ще ги наруши без законно наказание за туй.

 

Обещание към чуждо население, живеещо в чужда земя! Признание най-официално от румънската върховна власт, че Добруджа е българска земя, която „великите европейски сили чрез Берлинския трактат съединяват с Румъния” [**].

 

На 26 ноември румънските войски окупираха Добруджа. Румъния получи пристанище на Черно море и една колония отвъд Дунава.

 

Добруджа беше съвсем чужда земя за румъните, които не я признаваха, населението за тях беше „сбирщина бунтуващи се елементи, събрани от всички краища на света, съставена от племена от чужд произход” (Братиану, 1880 г.). Никога не предполагайки, че интересите на европейските сили могат някога да присъединяват част от земите, принадлежащи дотогава на Турция по десния бряг на Дунава, румъните при все това по своето близко съседство с жителите им, голяма част от които образуваха цели квартали в Браила и Галац, знаеха добре чисто българския им характер. Затова и манифестът от 14 ноември 1878 г. освен на официалния език се отправя към жителите на Добруджа и на български. Заедно с това се появи и страхът от българска опасност, който през 1880 г., след военната окупация, при която румъните не са могли да не узнаят не само че са в чужда страна, но и че са между едно будно население, което пазеше българщината си енергично, поведе към създаване първия закон за устройство на Добруджа. По тоя повод населението на Добруджа биде хулено в румънския парламент като разбойническо, за което е трябвало да съществува и да се прилага линчуване. Допустимо ли е, мислимо ли е подобно отношение

 

 

*. Срв. Мемоарът на княз Горчаков от 8 юни 1877 г., също Beer, Die Orientalische Politik Österreichs seit 1774, 1883 r., c. 713.

 

**. Срв. текста му у Феникс, Политическата съдба на Добруджа след Берлинския конгрес, с. 29.

 

271

 

 

към една област почти две години след завладяването ѝ, ако населението ѝ що годе би било румънско или би съчувствувало на румъните?

 

След закона от 9 март 1880 г. последваха законът от 3 април 1882 г., съдебното устройство на Добруджа от 30 март 1885 г. и ред други по-маловажни закони, както и изменения на първите през 1884, 85, 86, 89, 93. В закона за организацията на Добруджа от 9 март 1880 г., който остава до освобождението на Добруджа от българските войски органическият ѝ закон, покрай гл. II теоретически се посочват правата на „добруджанците” (cap. II „Despre drepturile Dobrogenilor”). Тези постановления заместват постановленията на румънската конституция, обаче в гл. III „Despre administraţiunea Dobrogei” (art. 25 - 35) ce дават такива права на двамата префекти, установени в Тулча и Кюстенджа, щото всички публични правдини и дори граждански права на добруджанци се поставят не само под надзора им, но и в пряка зависимост от тяхното разположение. Добруджанската румънска администрация се организира като всесилна и безотговорна, защото префектът може да бъде даден под съд само с предварително разрешение на министерския съвет (art. 35), а пък администраторите, полицаите и пр. само с разрешението на министъра на вътрешните работи.

 

Срещу тая безотговорност не може да има никакво значение създаването на закон за организация на съдилищата в Добруджа от 30 март 1886 г., толкоз повече, че това е един специален закон само за Добруджа, различен от съдоустройството в самата Румъния и създаден с оглед на особените цели, които Румъния е преследвала в Добруджа. Също така „Законът за уреждане недвижимата собственост” от 3 април 1882 г. с измененията от 1884, 1885, 1889 и 1893 г. създаваше всякаквш възможности за отнемане земите на добруджанското население и придобиването им от румъните. Особено по отношение на избягалите през войната жители постановленията са много произволни. Правата на собствеността трябва да бъдат доказани с документи и то пред една административна комисия, което не означава нищо друго освен произволи (срв. art. 1-10). Държавата се обявява за собственица на всички имоти, които са принадлежали на турското правителство преди 11 април 1877 г.; всичките гори (пасища), с изключение на определените за общината или принадлежащи според тоя закон на частни лица; всичките мини; всичките езера, блата, канали, рибарници и всичките земи на бежанци, които не са се завърнали илн правата на които не са били признати (чл.16). Земите, принадлежащи на държавата, могат да бъдат продавани (чл. 25) при много леки условия (90 леи за хектар, изплатими в 20 години по 4.50 леи годишно) - чл. 28.

 

272

 

 

Целта на този закон е явна, както са очевидни и резултатите му. Според данните на Vasil Cogalniceanu в 1880 г. числото на румъните в Добруджа било 51000 срещу 106 000 не румъни, т.е. 36.3% срещу 63.7%. При това в числото на „румъните” в 1880 г. са поставени всички говорещи румънски и следователно в същност и тези „румъни” не са всички същински румъни.

 

През 1908 г. числото на румъните е пораснало от 51 000 на 168 022, т.е. на 52.52% румъни се падат 47.48% не румъни. Когато пък се сравни отношението на стопанствата със стопанисваните пространства, ще се види нарастването на колонизаторското движение.

 

 

Интересна е разликата между Тулчанския и Кюстенджанския окръзи:

 

В Кюстенджанския окръг е имало:

Румъни собственици 13 369 с 332 836 км.

Българи собственици 2 716 с 43 726 км. и пр.

 

В Тулчанския окръг:

Румъни собственици 9 742 с 97 096 км.

Българи собственици 5 794 с 85 504 км.

 

И Васил Когалничану , от когото заемаме тези данни, пише че Кюстенджанският окръг, поради граниченето си с България, е бил много повече румънизиран, отколкото Тулчанския окръг, и със задоволство изтъква заключението на един рапорт: „Въпреки всички извършени грешки, румънският елемент в Добруджа е стопанин на две до три части от добруджанската земя.”

 

 

*. Vasile М. Kogălniceanu, Dobrogea 1879 - 1909. Drepture politice fără libertăti Bucureşti, 1910, c. 40 - 43.

 

273

 

 

При такива резултати на румънската администрация в Добруджа, същият автор си поставя за задача да убеди сънародниците си румъни, че е време да се дадат и политически права на добруджанското население, в голяма степен порумънчено, в болшинството си вече румънско. Тези права се дават едвам в 1909 г., откогато добруджанци получават правото да избират народни представители в румънския парламент.

 

Това изключително законодателство, създадено за една чужда нерумънска област, считана от самите румъни за населена от нерумънн, на практика взе да се прилага с една определена цел - насилствено румънизиране на българското население, съпроводено с постепенно заселяване с румънски ветерани. Законодателството даваше всички възможни средства, населението беше под пълен административен произвол, толкова ужасен, щото дори и някои румъни се възмущаваха от него. Прицелна точка на тоя произвол бе българското население. Поради тесните връзки с българите отвъд границата, поради коравост и организираност то представляваше за румъните „националната опасност”. Първото насилие се насочи срещу черквата, която беше принудена да признае румънската черковна юрисдикция, като ѝ прекъснаха всякакви връзки с естествения ѝ йерарх - доростоло-червенския митрополит (в Русе) и българската Екзархия.

 

След като системно администрацията, в пълното съзнание на своята безотговорност, подложи българското население на преследване, за да го принуди или към изселване, или към порумънчване. Не само българското училище, но изобщо употребяването на българския език се подложи на гонение. Дори в самата Румъния българите не смееха да говорят езика си пред чужди лица, защото инак биваха подлагани на разни неприятности и дори на по-тежки преследвания.

 

През всичкото време на румънското владение на Добруджа единствената цел на румънската политика беше „пълното асимилирано на Добруджа с Румъния”, както това изрично се изтъква в мотивите към закона за организацията на Добруджа от 1880 г. За тая цел бяха добри всички средства и всички начинания. Добруджа стана колония на румъните, отделна от кралството с отделно законодателство, което поставяше населението на тая земя, неговата собственост, живот и чест под пълния административен произвол на румънското управление.

 

Прн все това тя остана българска земя дори според официалната статистика, която, изтъквайки напредващото порумънчване на Добруджа, признава че българският елемент върви пред всички други населници, които през турското господаруване бяха пращани там по съображения пак на колоннзиране. И това най-добре се вижда от обстоятелството, че Румъния не се реши до последните събития, когато

 

274

 

 

тя принудително биде изтикана оттам и завлече хиляди българи неизвестно за где чрез администрацията си, да въведе в Добруджа еднакво законодателство, същите публични и политически права, които съществуваха вече в Румъния. Признанието, че Добруджа трябва да се асимилира, е пълно доказателство, че не е румънска, а пък изключителното законодателство и безправното като следствие на административния произвол посочват пътя, по който Румъния мислеше да колонизира тая, паднала и се и приета недраговолно част на България.

 

Последната пред тежината на политическата задача, оставена ѝ след Берлинския конгрес и добре ценейки относителните трудности на отделните въпроси, замълча тежкото оскърбление, което ѝ се нанесе с откъсването на Добруджа, та румънското правителство не срещна в Добруджа нито подклаждана от България агитация, нито дори някакви спънки в принудителното порумънчване на българското население. Но България, макар и да не говореше, нито беше забравила, нито можеше да забрави Добруджа. Теглата ѝ винаги възбуждаха най-живо съчувствие и едно тъжно настроение, че политическите условия не даваха надежда не само за възвръщане на Добруджа към България, но дори и за едно подобрение в положението ѝ.

 

Между туй в Румъния, „тази пустиня, населена от чужденци бунтовници”, постепенно колонизирана и порумънчена, макар и пренебрегната, започна да има голямо значение. Кюстенджа, като пряко морско пристанище, чрез създаване на порт с неговите приспособления за износ и внос получи особено, макар и изкуствено значение за румънската индустрия и търговия. През 1881 г. са били внесени през Кюстенджа 3536 тона, изнесени 37 200, общо 40 736 тона, в 1907 г. внос 228 850 тона, износ 840 656 тона, общо 1 069 506 тона. Измежду другите погранични и мит-ничарскн пунктове вносът през Кюстенджа представлява 24.48%, а износът 20.02%. По износ Кюстенджа заема второ място след Браила, а по внос първо място в румънската търговия. Доходът от риболовството на румънската държава, който се дължи в по-голямата си част на Добруджа, се е увеличавал постоянно: 1890 г. - 576 500 леи, 1907/09 г. - 4 365 874 леи. Още по-голямо значение добива земеделското производство в Добруджа, подбраните данни за което намираме в книгата на Когълничану, вече доста остаряла, обаче достатъчна да даде ясна представа за значението на Добруджа за Румъния [*].

 

Това значение се засилва още повече, когато Румъния отначало само може би по военни причини за отбрана на тази граница прибягна към известните военни мерки, а по-сетне употреби Добруджа и като основа

 

 

*. Cpв. V. Cogălniceanu, op. cit., р. 69 - 113.

 

275

 

 

за една експанзивна политика срещу България. Под влиянието на разни политически утопии и под претекст за поддържане равновесието на балканските държави с Букурещкия договор Румъния употреби Добруджа за едно териториално увеличение чрез завладяване част от българска територия, безспорно населена от българи и винаги принадлежала на България. Това начало на териториално заграбване се оправдаваше още и с едно съображение на особена държавна необходимост за владение на т.нар. четвероъгълник, т.е. Русе - Шумен - Варна, който бил осигурявал румънските владения (т.е. колонии) на Балкана, макар и да навлизаше дълбоко в народното тяло на България и пресичаше един от най-важните за живота ѝ нерви. Румъния от интереси чисто икономически за излаз на Черно море чрез Добруджа премина към едно с нищо неоправдано грабителско завоевание и то използувайки политическите обстоятелства на България по начин, щото действието ѝ имаше характер на едно пряко изнудване. 1913 година унищожи всяка симпатия към Румъния и възбуди само едно чувство - чувството на безгранична омраза и желание за отмъщение. Със своето грабителство Румъния възбуди и Добруджанския въпрос във всичкото му значение за България. Значението на Добруджа и за България сега напълно е съзнато у нас, и въпросът за владението на Добруджа засега решен със силата на оръжието, трябва да получи вече едно съвсем друго европейско решение отколкото бе решението на Берлинския конгрес.

 

Румъния поддържа своите претенции върху Добруджа с посочване на три големи интереси - икономически, национален и политически. Икономически Добруджа със своята плодородна земя, блата, мини, протежението на Дунава и пристанището Кюстенджа е една богата област, владението на която има голямо значение за държавата, особено ако се развият пътищата и съобщенията.

 

Националният интерес за румъните в Добруджа е колонизационен: да се засели с румъни, на които да се отстъпят държавни земи и по тоя начин да се наместят там десетки хиляди влашки семейства.

 

И двата тези интереса се сливат в едно, когато стане дума за Кюстенджа, която румъните считат като изход на море, от който те се нуждаят и не биха могли да се откажат. В един разговор през 1913 г. с днешния главнокомандующ румънската армия генерал Авереску, последният ми заяви: „Ако мене биха ми предложили избор между Трансилвания и Добруджа, несъмнено аз бих предпочел Добруджа”. Между туй събитията насочиха румъните в друга посока. Те употребиха Добруджа през 1913 г. за основа да добият териториални увеличения с нищо неоправдани, а пък в 1916 г. под прикритието на двете

 

276

 

 

набързо създадени крепости Силистра и Тутракан за място на съсредоточаване войските си против България и за нападение върху последната. Това разкрива напълно техните действителни намерения и от 1913 г.: заемането на Тутракан и Силистра заедно с другите земи не е било необходимо за някакво балканско равновесие, а по-скоро за заемане стратегически пунктове, които да намалят сигурността на българската граница и да им дадат възможност за бързо и спокойно съсредоточаване и вече подготвено нахлуване в България. Така най-убедително се доказа политическото значение на Добруджа, което и в миналите векове е било същото - Добруджа винаги е била вратата, през която не само българите са завладели днешните си заселища, но и всички други нападатели са се опитвали било да се бият с византийците, било да водят война с българите, а по-сетне с турците. Между туй нито един от казаните интереси не е жизнен за Румъния. Богатството на Добруджа в земеделски произведения, мини и риболовство няма за Румъния особено значение, защото тя сама е земеделска страна, доходните ѝ мини са в Карпатите, а риболовството става навсъде по Дунава, толкоз повече, че тя има достатъчно блата и низини за да лови големи количества риба.

 

Румъния не е и не може да бъде държавата, която да претендира за колонии, нито пък с нейните безчислени мушии [3] има излишък от население, от което да има нужда да се освобождава. Нейната колонизаторска деятелност в Добруджа е от съвсем друго естество - да порумънчи местното българско население и да асимилира по тоя начин Добруджа. Това сигурно не е никакъв интерес, който би могъл да устои на сравнение с интересите на самото местно население. По-важен е въпросът за изхода на Черно море. Сега действително Кюстенджа е едничкото почти румънско пристанище на Черно море, обаче то не е единственото пристанище, свързано пряко с това море. Браила и Галац при изкуственото развитие на Кюстенджа далече не са загубили своето значение като морски пристанища. Галац е запазил първо място по отношение на румънския износ, а пък постоянното подобряване от страна на Дунавската международна комисия на водните съобщения по Дунава е увеличило както числото на корабите, които са влезли през Сулинското устие, така особено и тяхната вместимост (от 450 770 тона в 1861 г. до 2 110 680 тона през 1912 г. [*]) Кюстенджа представя спрямо Румъния през Черна вода по железницата само предимството на по-къс път, което пък от своя страна отстъпва напълно пред евти-

 

 

*. Срв. „Дунав от гледище на съвременното речно конвенционално право” от Н. Недев. Изд. на БАН, с. 165 и сл., гдето и подробните данни в това отношение.

 

277

 

 

ността на водното съобщение през Сулинския ръкав с Галац и Браила. И без Кюстенджа Румъния остава пряко свързана с Черно море, поради което от самото начало румънското обществено мнение е протестирало против присъединяването на Добруджа, страхувайки се да не загинат румънските морски пристанища Браила и Галац. Долният Дунав в днешното му прекрасно състояние за водно пътуване дава на Румъния една съвсем сигурна, евтина и естествена връзка с Черно море, тъй че дори самите пристанища могат да се считат като черноморски пристанища с пълна възможност на едно неограничено развитие. Не трябва при това да се забравя и международното положение на Черно море. При явния стремеж на Русия да го направи затворено море и да завладее проливите от Турция, то не може да се счита за свободен във всяко отношение морски път. Заради това, дали пряко на брега на Черно море или по-навътре по Дунава, румънските пристанища имат за нея еднакво значение. Не е въпрос за избор между излаз в свободно море и пристанища далечни от него, а само между излази върху същото, в международно отношение неуредено окончателно море, при което не може да има решително значение дали пристанището е на самия бряг или на по-запазено, по-сигурно място върху най-голямата европейска плавателна река в непосредствена връзка с морето. Румъния и без Кюстенджа не е никак лишена от същия морски път, а пък наистина при нейно желание би могла да има известни гаранции за използуване Кюстенджанското пристанище. С никакви аргументи Румъния не може да защити политическия си интерес за владението на Добруджа. Постоянното заплашване на България с това румънско предмостово укрепление, в каквото Румъния бе обърнала Добруджа., би могло да се поддържа от румънско гледище само с намерението за по-нататъшно завладяване на България, а пък това би докарало до постоянна враждебност между двете държави, която в бъдеще не бн могла да има място, а пък и не бива да се допуска.

 

Съвсем от друго естество са интересите на България спрямо Добруджа. Древна земя, върху която българите изпървом са турили свои крак, основали първите български лагери и оттам са тръгнали за да образуват по-късната българска държава, тя е била неразривно свързана с историческите съдби на българското племе [*]. Когато в 1879 г. за Румъния тя е била „пуста земя с чуждо население”, един насила приет прирастък, appendix, който внася разстройство в общия организъм на

 

 

*. Дори официалното румънско твърдение, че българите заселили Добруджа в голямо число в началото на 19 век (V. Cogălniceanu, op. cit, р. 31) не доказва нищо друго, освен че населението ѝ в 1879 г. е българско.

 

278

 

 

държавата и изисква особен частичен режим във форма на изключително законодателство, за България Добруджа е била нейна органическа част, неотделима освен принудително, с еднакви общи интереси, състав, нрави и живот. Дори примирена навремето си по силата на необходимостта с принудителното ѝ откъсване и въпреки всичките изтънчени полицейски спънки за взаимни сношения между нашата и т. нар. румънска Добруджа, населението отсам и оттатък границата и цялата българска обществена съвест са имали винаги оная общност, която може да съществува само у части на едно и също племе, на един и същ народ.

 

Между Румъния и България не може да има друга граница освен Дунав. Той естествено разделя същинската Румъния, която с Молдова влиза в руската равнина, от България с Добруджа, която образува неоспоримо част от Балканския полуостров. Между България и Румъния не може да има сигурна граница през Добруджа: румъните ще се стремят да я направят стратегическа поне за Кюстенджа чрез преместването ѝ навътре в България; това никога и под никакви условия не може да допусне България, която винаги ще се стреми да запази стратегически единственото пристанище на Северна България - Варна, което не може да стане другояче, освен чрез възвръщането на цяла Добруджа по „принадлежност”, чрез сливането ѝ с общото отечество. Нито Араб табия за Румъния, нито Кубадинските позиции могат да бъдат граници за България, а пък Траяновият вал е най-доброто доказателство, че Добруджа е едно цяло с България в стратегическо отношение.

 

Още по-малко би могло да се прокара някаква граница между икономическия живот и интерес между българска и румънска Добруджа. Макар Румъния и да се е мъчила да колонизира по своему Добруджа, не е могла да заличи естествените особености на тая област. Преходът от наша Добруджа в бившата румънска не се забелязва по нищо и стопански цялата Добруджа е част от балканската дунавска низина, която като такава образува едно цяло с общи тежнения и с естествен изход през пристанищата на Черно море, главно Варна, която образува естествения център и най-сигурния порт на тая част на Черно море, което се простира от Сулина до устието на Дунава.

 

България, макар и земеделска страна, за своето обществено и държавно стопанство се намира в най-тясна зависимост от житницата ѝ Добруджа. Без нея зърненото производство е подложено на колебания и несигурности, които се премахват само чрез обединението с Добруджа, която допълня народното ѝ богатство и ѝ дава възможност да стане страна на износ на земеделски произведения. Особено след тази

 

279

 

 

война единствената възможност за българската държава да излезе с чест без финансова катастрофа е възвръщането на Добруджа към нея.

 

Най-важното обаче съображение, щото неправдата, извършена на Берлинския конгрес с възприемане на руското предложение да се даде част от Добруджа на румъните, сега най-сетне да се премахне, е от държавно-военен характер. Сигурността на българската държава изисква наложително създаване една естествена граница между България и Румъния, а такава не може да бъде освен Дунав. България не може, не бива да допусне съществуването на една чужда държава върху принадлежаща ней по всички права на света територия, която държава да я обърне в държавен tête de pont [4] за едно винаги грозяще и при благоприятни условия лесно осъществимо нападение върху нея. От 1912 г. насам Румъния ни даде пълни доказателства за своите истински намерения спрямо нас. Отначало Силистра, сетне Тутракан - Добрич, по-нататък съществуването на България като държава - това бяха явните цели на румънската политика спрямо България. Тая опасност не изчезва сега, когато Румъния е оттатък Серет, тя съществува и ще съществува занапред. Въпреки нашата примирителност спрямо Румъния и желанието да живеем в сигурни добросъседски отношения, дори и съюзни, тя избра другия път. Ние сме достатъчно предупредени - към историческите ни врагове се прибави още един неочакван. Ние не трябва да му оставяме предмостовото му укрепление Добруджа, която и без това е наша; за сигурността на държавата трябва да предпазим местата, върху които се крепи нашата мощ от едно унищожение, което би могло да донесе най-тежки последствия за нашата отбрана. Румъния, която за връзката си с Добруджа трябва да си служи с изкуствени съоръжения, ще я забрави скоро, защото чуждото лесно се взема, но още по-леко се забравя, но с това ще даде възможност за установяване на един траен мир на Балканите. Небалканска държава, Румъния има по-съществени интереси у себе си, чрез грижата за които може да добие по-големи стойности отколкото Добруджа.

 

За своето териториално разширение за сметка на България през време на Букурещкия договор от 1913 г. румъните бяха разпространили едно оправдание, именно поддържане равновесие на силите между балканските държави. Големият приятел на румъните, бившият чер-новицки професор, сега такъв в Галац Freiher von Dungern [*] така оп-

 

 

*. Freiher von Dungern. Die Bukarester Friedenskonferenz. Jahrbuch des VöIkerrechts von Th. Niemeyer und K. Strupp (II Band, 1914, c. 266) Donauland, Heft 7, 1917; Siegmund Münz, Zum Zahrestage von Rümäniens Abfall (27 Auflg. 1916) c. 696; Argetojano sagte mir „Wat den Bucarester Frieden anbelangt io waren und sind wir ganz und gar entschieden, ibn in seinem Geiste und Keinetwegs in seinem Buchstaben bis zum letzten Blutstropfen zu verteidigen. Wir werden niemals einen Zuwacks Bulgariens ohne einen proportional gleichwertigen Zuwacks unseres eigenen Gebietes zulassen”.

 

280

 

 

равдава поведението на Румъния:

 

„За България, Гърция и Сърбия взаимното равновесие на силите изобщо би могло да се основе върху териториалното владение и числеността на населението. Надмощието на Румъния в това отношение не би могло да се счита несъразмерно, тъй като тя има да пази съвсем други фронтове. Румъния, макар и да не принадлежи на балканските държави в строг смисъл на думата, има твърде големи национални и стопански интереси на Балкана. Едно несъразмерно увеличение мощта на България докосва политическите интереси на Румъния, тъй като в България не са липсвали гласове за разширение и спрямо Румъния (до Дунава); а пък владеенето на Добруджа с единственото военно пристанище има за Румъния най-голяма важност. Вследствие на това Румъния се застъпи за началото на политическото равновесие между балканските държави, като изостави националното начало”.

 

От това обяснение ясно се вижда доколко търсеното от Румъния равновесие на силите може да има оправдание. То всъщност не засяга балканските държави, които помежду си главно ще се споразумяват върху националния принцип, обаче Румъния прекрачва това начало и създава за себе си една стратегическа граница чрез присъединяване чисто българска земя, защото Кюстенджа била за нея военно пристанище. Няма да влизаме в разискване на въпроса доколко Румъния има нужда от военно пристанище, което се намира на принадлежаща по право другиму територия и дали щом тая територия се върне обратно на правомерния собственик въобще има нужда от военна флота в Черно море. За нас е важно установяването, че този принцип на политическо равновесие е бил употребен от Румъния не от балканско гледище, за което тогава не е имало никакво значение, а за оправдание на чисто завоевателни цели и една експанзивна политика спрямо България. Същият v. Dungern бележи, че Румъния проявила голяма умереност, но той забравя да отбележи, че в противен случай би дошла явната намеса на европейските сили, при която вече не би могло да се говори за балканско, а за европейско равновесие, в широката рамка на което сигурно балканският въпрос тогава би получил друго разрешение. Най-сетне явно е, че това бе след Добруджа втората румънска стъпка в България, която по-сетне сигурно щеше да бъде последвана и от друга. След съсипването на Варна, която остана при букурещката граница без живот, погледите на румъните бяха насочени към Русе - Шумен. Тази румънска политика, прикрита с манията на един принцип

 

281

 

 

на равновесие, не води от наше становище към друго разрешение, освен към едно радикално, а именно пълното връщане на Добруджа.

 

Срещу едно присъединяване на цяла Добруджа към България започват вече и румънски интриги. Известният румънски деец Константин Штере пред редакторите на унгарското списание Das junge Europa, издавано в Берлин, заявява че България, имайки Добруджа до устието на Дунава, става съседка на Русия и по тоя начин се постигало обединението на северните с южните славяни - славянската опасност ставала действителност и по тоя начин предупреждава косвено Германия да не допуша осъществяването на такова положение. Румъния била истинската преграда на разните славянски планове и затова трябвало да остане да съществува без териториални намаления. Целта на тази интрига е очевидна. Ако България и Русия биха имали подобни намерения, каквито им приписва Штере, сигурно е, че не Добруджа би им попречила за да ги осъществят и Румъния няма защо сега да си приписва заслуги, каквито никога не е имала и не може да има. Наистина за една малка държава не е много приятно да се допира до велики и последните примери на Сърбия и Румъния подкрепят това напълно, обаче една малка държава няма право да се отказва по такива съображения от принадлежащи ней земи, населени от нейни сънародници. Ако Румъния не може да не граничи с Русия или с Унгария, то и България не може да се отдалечи чрез изкуствени държави-тампони от Турция или resp. в бъдеще от Унгария или Русия по простото съображение, че населението на граничните места е българско и не може да не влиза в българската държава. Ако Дунав е бил граница между България и Румъния по голямо протежение, румъните най-добре знаят, че той така ги дели, щото за никаква общност между двата бряга и дума не може да става. Също тъй Дунав между Русия и България ще бъде една такава преграда, каквато беше досега Черно море. Дори да беше инак, съседството между две държави не означава само по себе си нищо. Положението на Сърбия и България във Всесветската война явно опровергава румънската интрига, мотивите на която трябва да търсим не само да осуетят по възможност нещастните за тях последствияна войната, па и да предварят съседството на българите не с Русия, но главно с Бесарабия. В последната, макар половината от населението и да е молдовско, българските колонисти са представени от внушителната цифра 200 - 250 хиляди души, а те заедно с немските колонисти образуват най-интелигентната и състоятелна част от населението на тая богата провинция, толкова въжделена за румъните. Инак как да си обясним, че днешният руски съюзник, изменил на по-рано сключения с Австро-Унгария съюз, ще се загрижи щото други да

 

282

 

 

не се доближават до местата, за които той сам претендира? Освен това в каква форма ще съществува бъдещата руска държава е още толкова неопределено, щото сега да се говори за бъдещи панславянски или други някакви планове е най-малко преждевременно.

 

От друга страна се догажда и друго едно възражение, което може да почива на известно недоверие към България или да се подхранва от някои макиавелистически сметки. С присъединяването на Добруджа към България, тази последната ще владее и трите пътища, които съединяват Средна Европа с Цариград или по-добре Мала Азия: Ниш - Цариград, Ниш - Солун и Кюстенджа - Цариград. Последният път игра доста голямо значение през Балканската война, когато Румъния, за да пречи всякак на България, практикуваше своя неутралитет в прекарване муниции за Турция. Обаче и това възражение няма особено значение не само защото пътят Кюстенджа - Цариград е най-малко удобният, но още и затова, че неговото използуване е възможно за Германия и Австро-Унгария само в оня случай, ако Румъния се намира в съюз с тях, а България в противоположен и то при условие на взаимен неутралитет, което би било едва допустимо изключение. Инак прекъсването на този път не е особено трудно, толкоз повече, че новите подводници от Варна биха го направили от самото начало неосъществим. Тъкмо противното е вярно. Румъния е в съюз с Русия и тъкмо тя е, която затвори този път. България, която има жизнен интерес да има поне един сигурен път за съюзните ѝ държави в Средна Европа, която изпита през 1914 - 1915 г. съобщенията по Дунава през Сърбия, така и тези по румънските железници, по станциите на които и досега дири изпратените ѝ стоки, сигурен член в съюза на средноевропейските държави, най-добре ще може да залази и да услужи с тези пътища на своите съюзници. В мирно време това е явно само по себе сн. Във време на война също тъй, защото тя е, която на Балканския полуостров заема възела на пътищата от Европа за Мала Азия и по необходимост, за да запази прякото съобщение за Унгария, ще запази и това по-нататък за Цариград.

 

Измежду другите балкански държави България е едничката, която има определени етнографски граници. Българското племе не е заселено в големи маси извън тези граници. Обединението на България ще осъществи една държава, която по пространство и по население далече не бн достигнала примерно предполаганата Южнославянска държава или осъществяването Велика Сърбия. Спрямо своите съседи, които лесно се споразумяват срещу нея, тя винаги ще бъде по-слаба и заради това няма и не може да има към тях експанзивна или враждебна политика. След обединението си тя ще представя най-здравия залог за едно трайно и мирно развитие. Поради тази своя ограниченост Бъл-

 

283

 

 

гария не може да се откаже от обединяване на населените с българи земи, принадлежащи ней по-рано, насилно отнети, когато тя не е имала своя държава и е била кроена и разкроявана според чужди интереси и стремления. Добруджа е неотделима част на България, отнета по известния вече начин. Може би тая неправда и да беше почти на забравяне, не по наша вина, ала вследствие новата румънска политика добруджанският въпрос се повдига във всичката му ширина и важност. За установяване трайни отношения на Балканите и един продължителен мир, към който се стремят всички воюващи страни, Добруджа трябва да се върне обратно на България.

 

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

1. Сб. Добруджа, с. 345 - 376.

 

2. Арабов, В. Замяната на Добруджа с Бесарабия, С., 1933.

 

3. Голямо земеделско стопанство в Румъния; чифлик.

 

4. Предмостово укрепление.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]