Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )

 

4. Михаил Арнаудов

ФОЛКЛОР  [1]

( Сб. Добруджа, с. 119-152)

1. Фолклор

2. Обредни песни

3. Хайдушката песен

4. Любовната песен

5. Народната балада

6. Новели, „битови” песни

 

( I )

Между явните и решителни белези на една народност твърде голямо значение се пада и на нейния фолклор. (Думата е английска: Folk значи народ, а lore - значение). Ако с това понятие обхващаме духовната култура и поезията на простата селска среда, незасегната от влиянието на градските нрави и на книжнината, несъмнено е, че там се крият едни от най-ценните свидетелства за националното самочувствие и националната принадлежност на населението в даден край. Гдето намерим население, което пази праотеческия си език, ала е забравило напълно своите стари обичаи, своите вярвания и песни, там ние можем да бъдем сигурни, че народността му е заплашена и че то ще бъде скоро асимилирано от другоезичници, щом тия го владеят политически, надминават културно и гнетят икономически. Наопъки, гдето това население, въпреки чуждото владичество и въпреки прекъснатите връзки с родината, запазва не само езика си, но и всичките си битови традиции, при което и упорито отбива опитите за тяхното потъпкване чрез училища, черкови и всевъзможни насилнически мерки, там ние имаме най-силен доказ за развито племенно съзнание, което не може да бъде току тъй лесно затрито. Така стои въпросът и за бившата румънска Добруджа, доколкото тя е заселена от българи и доколкото тия образуват там най-заседиалата и най-съзнателната от всички етнически групи. Макар и зле подтискани в продължение на 40 години от пришелците румъни, макар и непризнати като народност и гонени заради езика си и националните си тежнения, те са увардили здраво своя фолклор и не са се поддали на порумънчване.

 

Във фолклорно отношение румънска Добруджа, подобно на така нар. стара Добруджа, която бе българска до 1913 година, образува неделима част от целокупното българско отечество. Тук срещаме същите обреди и поверия, същите предания и същите песни, каквито могат да се чуят и до ден днешен в източната половина на царството. Както по език, по народен говор, страната на север от линията Силис-

 

136

 

 

тра - Мангалия представя продължение от разположените южно краища, така и от към тъй характерните за селянина мъжка и женска носия, откъм начин на живеене, откъм устна литература, свързана с празници, сборове и полска или домашна работа, тя е съвсем българска, пазейки етнографския си лик чист и предадена с любов на поетическата си старина. Интересно е да отбележим, че в тази най-северна българска страна се наблюдава не един единствен тип на битови и фолклорни явления, а няколко различни, които се кръстосват и смесват в зависимост от потеклото на селищата. Защото познато е, че в Добруджа се заселват пришелци и бежанци от разни места на Североизточна България и на Тракия, при което докато в известни села преобладават изселените от един само център, в други се настаняват семейства от много краища, така щото говорните особености, поетическите традиции и носиите се изравняват в един среден тип.

 

В Горно Чамурли например, което е заселено преди 98 години и брои сега 242 чисто български къщи, живеят само пришелци из двете села Кривна [2] и Равна в Провадийско (от т.нар. „съртски” села). В Саръгъол, заселено след Руско-турската война в 1828 г., което брои сега 175 български къщи и 5 румънски; са настанени само преселенци от с. Риш (Преславско). В Конгас, което е заселено в Севастополската война и брои сега 150 къщи чисто български, са настанени бежанци главно от селата Дюкмен [3] и Попово (Ямболско). Ала в повечето останали села около Тулча, Бабадаг и Кюстенджа ние намираме пъстър конгломерат от преселенци и бежанци, надошли от различни краища на Източна България - именно от Шуменско, Котленско, Сливенско, Старозагорско, Пловдивско и Одринско, така че Добруджа ни дава в миниатюра картина на близо половин България. Прибавим ли към тази пъстрота, произлязла от досягане на различни по потекло жители в едно и също село, влиянието, което неминуемо упражняват едно върху друго съседните села, както и странствуването на известни обикнати поетически мотиви, ние можем лесно да си въобразим колко разнообразие ще царува в една такава тясно ограничена земя между Дунава и морето. Да се изучи това разнообразие е задача примамлива за етнографа, и тя става толкова по-важна, че много от битовите особености на старата Източна България са опазени тук с присъщата на компактно изселените от едно място ревност, бидейки те в прародината вече на изчезване.

 

С оглед към фолклора на румънска Добруджа ще изтъкнем само онова, което ни се струва най-важно -за науката, именно народните песни. Колкото се отнася до другите продукти на народното творчество, те не представят тук нещо особено оригинално, което да не е поне

 

137

 

 

отчасти известно от етнографските записи из Източна България. Преселенците от Тракия напр. носят със себе си празнуването на Кукеровден през Сирни заговезни с неговия прастар маскарад, останал от култа на Дионис, който е непознат на жителите от Северна България (освен гдето те не са дошли късно от юг). Вече по един такъв критерий - дали има или няма нейде кукери, ние можем да установим и без помощта на диалекта отгде идат поселенците. Но тоя род свидетелства за миналото и за бита отстъпват на заден план пред могъщата стихия на народната песен, поддържала в Добруджа най-усърдно и непресекнала до днес като най-скъп завет от първата родина.

 

Народни песни от Източна България имаме записани доста. Но като вземем пред вид какви богати и изчерпателни сборници са излезли за Западна България, особено за Македония, оставаме очудени, че същото не е направено и за земите на изток от Искър, Средна гора и Пирин планина, макар това да е по-плодовитата и по-даровита откъм поезия половина на нашето отечество. Какво може да се очаква, ако систематически се проучат Родопите, Тракия и Балканът, показват ни вече материалите събирани без надлежната пълнота у Христо Недялков. Сборникът на тогова, съставен към 1872 г., съдържа повече от 400 песни, главно из Горнооряховско, Габровско и Търновско (вж. изданието на Н. Чехларов, в Сборник за народни умотворения, София, 1912, кн. XXVI). Странното е, че докато за българите в Бесарабия и в Южна Русия ние разполагаме вече с две ценни сбирки (тая на Г. Янков, Български песни, Пловдив, 1908, и оная на А. Върбански, Песните на бердянските българи, Ногайск, 1910), за местата, отгдето те са се изселили през втората половина на 18 век и през първата на 19, не са предприемани никакви планомерни проучвания, макар това и да е толкова необходимо пред вид на обстоятелството, че от ден на ден старината заглъхва и паметта за приказки и песни слабее. Толкова по-щастливи можем да се броим сега, че поне за Добруджа и то за северната ѝ част, която не влизаше по-рано в пределите на царство България - тази задача е донякъде решена. Ние прекарахме там доста време, за да споходим почти всички български села и да запишем около 400 песни от устата на най-добрите певци, голяма част от които песни бяха по-рано съвсем неизвестни. Като оставяме за друго място да публикуваме изцяло сбирката си и да дадем по-подробни сведения за средата, ще се задоволим тук да изтъкнем само най-важното или изобщо характерното.

 

138

 

 

 

II

Между многото категории народнопоетически мотиви, известни в Добруджа, четири или пет обръщат особено внимание - по своето богатство и по своето значение. Това са обредните, хайдушките, любовните, баладните и новелистичните, или битовите.

 

Обредните песни представят сигурно най-старинен слой поетическа традиция у народа ни, понеже възлизат откъм главните си мотиви най-късно към времето, когато нововъведеното християнство се споява неразривно със завещаните от езичеството възрения и поражда една своеобразна религиозна поезия, прикрепена към големите празници на календара. По тия обредни песни ние съдим и днес за мироглед, вяра и поетически схващания на една отдавна изчезнала епоха, която науката иска да възстанови във всичката нейна историческа пълнота. И, което е най-интересно, тези обредни песни показват известно родство с подобните у близки по кръв народи, особено у малорусите, отгдето трябва да заключваме, че много елементи в тях, както формални, тъй и идейни, са наследени от праславянско време и говорят за духовен живот и поезия на неразделените още славяни. Както и да е, частно за историята на българското племе и за характеристиката на неговото творчество тези песни имат несравнима цена. Ако искаме да изучим етически и религиозни понятия и житейски идеали на българина, ние трябва да се обърнем тъкмо към тях и да вникнем в техния смисъл. Пред нас се разкрива тогава истинският вътрешен лик на народа ни, с неговите наивно-религиозни представи, неговата дълбока вяра, неговите икономически интереси и неговите семейни чувства. Какво българинът мисли за ад и рай, какво той смята праведно и грешно, как си въобразява бога, Христа и светците, за какво мечтае в живота, какво очаква от съдбата, за кое се тревожи или радва - всичко това като материал за характеристиката на колективната душа е поетическо изказано в множеството коледни, лазарски, гергьовски и други пролетни песни, които по разнообразие на мотивите и по броя си нямат нищо равно в друга национална поезия. И в Добруджа, както и в останала България, особено в Софийско и Тракийско, тези обредни песни виреят изобилно, пеят се с чувство и се коренят яко в бита на населението. И макар да са записани досега около 200 коледни песни (в безброй варианти, които увеличават числото им четворно, щом само в Сборник за народни умотворения, до том XVII, са публикувани 295 песни; в сборника на Илиев - 129; в сборника на Върбански - 55, и т.н.), все пак остават нови мотиви, неизвестни досега, или интересни варианти, които съдържат нови черти и свидетелствуват за непресекнало творчество.

 

139

 

 

В село Черна, югоизточно от Мачин, което брои 811 български къщи и е заселено главно от провадийци и ямболци, избягали в 1811 и 1812 г., ние записахме следната коледна песен, която не се покрива с никоя от публикуваните досега (донякъде напомня за нея само Върбански, 34): ф

 

Ръшета съ стар старнѝну [*],

Стани нине, гуспудине [**] !

Сутрум рану тъ ф ниделя,

Със митлица бусилкова,

Дъ ръзмита на шъроку,

На шъроку й на високу;

И постим фес постелки.

Фсе постелки купринйъни;

И нъражда фсе стулòвца,

Фсе стулòвца мъламяни;

И нълага фсе гламнички,

Фсе гламнички пузлатеми,

Чи му идът дубри гости,

Дубри гости - съмси Госпут,

Съмси Госпот на сурèля [***];

По-подир иди Бужа майка,

Бужа майка на кошута,

На кошута бялобрада;

По-подир иди свити Иван,

Свити Иван на гълъба,

На гълъба златумкрилца,

Златумкрилца - сребрумуста;

По-подир иди свити Герги,

С негува си дубра коня,

Ф ръка държи тънък мождрàк,

На мождраку мряна риба.

Присрешна гу свит Никола,

Свит Никола на сукола,

На сукола златумнога,

Чи му юзде мряна риба,

Нъготви я девйът манджи,

Девйът манджи - три курбана;

Нъречи гу курбан да е,

Курбан да е свит Николуф.

Нъздрави ти, стар старнино!

 

 

*. Станенин, домакин. Формата „старнину” е никнала късно по аналогия с епитета „стар”, прибавян в някои песни редовно към първоначалното „станенин”.

 

**. Тоя стих се повтаря след всеки друг.

 

***. Сур елен.

 

140

 

 

Наивното въображение е нарисувало тук, по вкуса на християнските легенди, една странна картина, гдето не е трудно да се долови как народът идеализира своето гостоприемство и как той увежда бога, Богородица и светците в кръга на познати нему отношения. Високите гости идат да почетат домакина тъй, както идат и певците коледари; но за разлика от тия, и за да покажат на какво чудо са способни, те пристигат на кошута, на сур елен, на гълъб и на сокол. Към познатата от черковната иконопис представа за св. Георги, яхнал кон и вдигнал маждрак, се дотъкмява бързо друга такава, никнала на местна почва, за останалите светци.

 

Все тъй неизвестна бе досега и следната коледна песен от Черна, с нейните оригинални образи на птици - светци:

 

Царску дати кон сидлаее, куладе ле!

Низ ливади църѝмчану, куладе ле [*]!

Ком сидлае, кон биздае,

Сини сидла юсидла гу,

Жълти юзди юбизда гу,

Въседна гу, припусна гу,

Та ютода татък долу,

Татък долу ф долна зима,

Ф долна зима Доброджàнска,

За лоф ходи, за лоф гледа.

Де сугледа идно дърво,

Идно дърво стодувату,

Столувату - триклунату,

На клонити дур три фтици.

То зъмари първа фтица,

Юдгувара първа фтица:

„Ни ма мирѝ, ни ма трипѝ,

Ни съм фтица за бѝани,

Най съм фтица свита Сряда”.

То зъмари фтора фтица,

Юдгувара фтора фтица:

„Ни ма мири, ни ма трипи,

Ни съм фтица за бияни,

Най съм фтица свита Петка”.

То зъмари трета фтица,

Юдгувара трета фтица:

„Ни ма мири, ни ма трипи,

Не съм фтица за бияни,

Най съм фтица свита Ндяля [**]”.

Нъздрави ти, царску дати.

 

 

*. Тоа стих се повтара след всеки друг.

 

**. Ндяля, вм. Неделя.

 

141

 

 

Нов мотив, неизвестен досега, съдържа и тая коледна песен, записана в село Башкьой, което има 312 чисто български къщи, заселени най-много от Пловдивско и Ямболско, в 1818, 1828 и 1883 година:

 

Служба служи, куладе ле,

Свити Иван, куладе ле [*]!

Слугар му бе свити Герги,

Слугувъл му й малку-млогу,

Малку-млогу три гудинки,

Нищè вечи да слугува;

Чи пуиска да утиди,

Да утиди въф рай бужѝ.

Юдгуваря свити Иван:

„Йой та тебя, свити Герге!

Слугувъд си толкуз времи,

Слугувъй ми òщйък малку,

Дурде додат двата дена,

Юрданувден, Иванувден,

Да си кръстим гура й удà,

Гура и уда, зимя й нибò,

Дребни дицà иврейчета,

Дъ ги увирѝм христйънчета”.

Чи утиди свити Герги,

Чи утиди въф рай бужѝ.

Хòдйъл Герги и съ върнъл,

П у нита гу свити Иван:

„Йой та тебя, свети Герге!

Къкò видя въф рай бужи”?

Юдгуваря свити Герги:

„Сичку хубуф въф рай божи,

Най нъкрàю млогу лòшуф,

Най накраю дур три огня,

Ф огън гурйът дур три млади:

Първу млад у кръкàм гурѝ,

Фтору младу ръцèм гури,

Третю младу кръстум гури”.

Юдгуваря свити Иван:

„Дету младу кръкам гури,

Кръсникум си път миналу;

Дету младу ръцем гури,

Рабутялу й свет Нидèля;

Дету младу кръстум гури,

 

 

*. „Кудаде ле” се повтаря в средата и в края на всеки стих. Първите два реда образуват един стих: „Служба служи свети Иван”.

 

142

 

 

Пусрèщълу [*] й майкя бъща”.

Туй на здрави, свити Иван!

 

Най-сетне ето още една коледна песен, от с. Камбер, което брои 110 български къщи и няколко румънски (тия последните заселени от ветерани едва в 1906 г. по административен ред):

 

Сад съдилъ малкъ мома,

Калино ле, Калинчице [**]!

Дур три пръчки ябълчуви;

Съдилъ ги, фанъли съ,

Фанъли съ, лис пуснъли,

Лис пуснъли, цвят цъфнъли,

Цвят цъфнъли, връс вързъли.

Нъгъдѝ са три гълъбъ,

Три гълъбъ, три билбюлъ,

Със кръка си клони кършът,

Със уста си зòбум зубът.

Де ги зъздра малкъ мума,

Пляснъ ръце вити гримни:

„Къш гълъби, кът пущйъни”!

Удгуварйът три гълъбъ:

„Ой тъ тебйъ, малкъ мума!

Ния ни сми три гълъбъ,

Ния най сми три згледникъ,

Дъ йзглявъми малкъ мума,

Шъ ли бъди зъ църицъ,

Зъ църицъ дъ църувъ”.

 

Тая песен спада, откъм мотив, към широко разпространените коледни и лазарски величално-символически песни, разгледани с вещина от проф. А. Потребня в неговите „Объяснения малорусских и сродных народних песень” (Варшава, 1887, II, с. 472 сл.). Тя се явява съвсем оригинален мотив, който стои в успоредица с други подобни в малоруската и югославянската народна поезия, но без да се покрива ни с един от тях.

 

За да не цитираме повече обредни песни, ще приведем и следната от поменатото вече село Конгас, която тоже съдържа някои интересни черти, - както показва сравнението с близките ней от стара България (вж. А. П. Стоилов, Молба за дъжд, Сборник за народни умотворения, XVIII, с. 641 сл.). Тя се пее на 1 май, когато момичетата ходят из село

 

 

*. Отвръщало с думи.

 

**. Повтаря се след всеки стих.

 

143

 

 

и празнуват с хоро във всяка къща известната „пеперуда” (магическа обичай за дъжд):

 

Пипиру̀дъ йòди

Ют къщъ нъ къщъ,

Дъ съ богу моли:

„Дай, боже ле, дъждец,

Дъ съ рудѝ житу,

Житу жълтуклàсу,

И кѝчъсту прусò,

Дъ мя меси майкъ

Сѝтън питйън кървàй:

Ф търпънàтъ й мèсйън,

Нъ хърманйъ й плèскън,

Нъ слънциту й пекън,

Със чугèлйъ ѝ стъргън.

Със чувалйъ ѝ трèпън”.

 

 

III

 

Ако обредните песни ни дават възможност да надзърнем в оня мир от идеи и възрения, които образуват религиозно съзнание на първобитната народна среда и ни увеждат същевременно в жизнените интереси на селското земеделско население [*], хайдушките песни хвърлят светлина върху друга страна на духовния живот, запознават ни именно с националните и обществени идеали на подтиснатия доскоро народ. Като исторически епос, никнал през 17, 18 и 19 век, те отразяват вярно състоянието на България през това тъмно и трудно време, а като поезия, която предава копнежа за политическа свобода и възторга от борците за нея, тя е вярно огледало на националния дух, проникнал дълбоко в сърцата на масата. Като почнем от въстанията в Търново и Чипровец през 16 и 17 век и свършим с голямото Априлско въстание в 1876 г., което преля чашата на търпението у европейските народи и даде повод за Руско-турската война от 1877 г., българският народ не е могъл никога да свикне с игото и постоянно е мислел как да си възвърне изгубената отдавна независимост. И когато след 5 века тоя народ заживя пак свободно, хайдушките песни, в които се описват и величаят подвизите на смелите народни защитници, застанали начело на горски дружини, не изчезват тутакси от паметта му, а се пеят и до ден днешен по цялата българска земя като живо ехо от преживените

 

 

*. Вж. нашите „Студии върху българските обреди и легенди”, в Списание на БАН, кн. IV и XIV (1912, 1917).

 

144

 

 

тегла. Ала ако има българска страна, гдето е особено будно чувството за тия песни, за техните тъжни мелодии и техните горди юнаци, това е тъкмо румънска Добруджа. Правеше ни впечатление, когато пътувахме тук и пожелавахме да чуем някоя старинска песен, че първото, за което се сещаха еднакво и жени и мъже, и стари и млади, беше хайдушката песен. Без много подкани нам запяваха за Ненчо войвода, който се прочул из гора и поле, завардил царски друмища, гонен бил от потеря и накрая, хванат, се спасява като обещава богу да хариже на черковата една кола бял тамян и една кола бял восък (с.Черна); или за Стоян войвода, който начело на 77 души дружина ходи от Великден до Илинден, заболява и бива носен от другарите си до върха Бакаджик, после бива лекуван скритно от сестра си на село, оздравява, хваща пашата, който карал на ангария народа, и го завежда при дружината си, обрадвана много че вижда своя главатар здрав помежду си (с. Башкьой); или за Стойко войвода, който минува с дружината си посред Сливен, уж празнувайки сватба, и който хваща самия сливенски паша, когато тоя го догонва с триста сеймени (с. Налбант); или за Гарван войвода, който пратил едного от четата си да му купи в Ямбол сачми и барут, а тоя, Младенчо по име, попада между войниците на пашата и едва се освобождава, като ги изколва, та после вика гарвана да види „каква е нива поженал, какви е снопи натрупал” (с. Хаджилари); или за Добри юнак, който повел дружина из Рила планина и, когато посред лято паднал сняг, влезнал в манастира да се сгрее с дружината, изгорил иконите, а после ги подновил със сребро и със злато (с. Канлъбуджак); или за Бойка войвода, мома хубава, която не може да трае дома да преде къдели и иска да води дружина в гората (с. Бейдаут):

 

Мали мо старъ, мали мо!

Упустяду ти й фуркътъ,

Фуркътъ, мамо, вритено!

Гуръ съ, мамо, ръзвивъ,

Ръзвивъ, ръззилинѝвъ,

Мойту съ сърци нъливъ

Със ясни кърви гурещи -

Яс със хъйдути шъ идъ! ...

 

Останали в свободното царство само като спомен от миналото, в Добруджа тия песни са били жива мечта за по-добри дни. Гордият и независим дух на хайдутите е движел сърцата на българите в поробената страна и колкото по-трудно е било да се говори открито за надежда и народност, толкова по-свободно се е ширило патриотическото чувство при пеенето на тия песни.

 

145

 

 

 

IV

 

Насрещу авантюрата и мъжеството в хайдушката песен стои задушевната преживелица и женственото в любовната песен. И ако първата е най-често произведение на професионалния певец, който с глас или при акомпанимента на гъдулка описва пред събраните на трапеза мъже и жени страшните или странните подвизи на горските хъшове, втората с нейния рисунък на интимни чувства, най-често с нейната меланхолия, с тихата скръб що вее оттам и по-рядко със своя хумор е дело на момата, на певицата, която на хоро, на седянка или на жетва импровизира песен върху най-новата случка, покъртила сърцата или възбудила въображението на младите.

 

Интересно е да се отбележи при българската любовна песен отсъствието на всякакъв грубо-еротически елемент. От нея ни облъхва някаква девствена свенливост, ней е присъщо някакво чувство за нравствена чистота и в това отношение тя е верен показалец за етоса на цялата среда, в която никне. Най-често това са малки символически картини или кратки диалози, в които бързо се рисува една история на нещастна любов, една любовна задявка, една среща между влюбените на хоро, на седянка, в градината, на чешмата и т.н. Певицата-авторка, една от многото що пеят, не засяга нито отдалеч представи и мотиви, които биха загатвали нещо похабно, и дори най-опасната тема се третира с деликатен усет за приличното. В това отношение Добруджа не прави изключение от правилото в цяла България - като не вземаме във внимание, разбира се, ония градски песни в псевдонароден дух, които са никнали под влиянието на турски и гръцки песни и в които се шири поквара на нравите, чужда за истинския народ.

 

Като пример за любовна лирика от Добруджа ще наведем следната песен, записана в голямото село Касапкьой, което брои 277 чисто български къщи, заселени към 1828 г. главно из Драгоево и Риш (Преславско):

 

Женълъ й дюлбел Янъ

На даа пътйъ, на три друмъ.

Ис път върви юлуварчи,

Юлварчи, бивуларчи,

Ис път върви, кула води

И нъ Янъ тиу думъ:

„Мъри Яно, дилбел Яно!

Къту жениш нъ два пътйъ,

Нъ два пътйъ, на три друмъ,

А дъ съ двамъ нъдженвъми!”

Женъли съ, нъдженвъли,

Чи гу Янъ нъдженълъ

 

146

 

 

Девйът снопъ, три ръкòи,

Нъдженълъ юлуварчи,

Юдуварчи, бивуларчи.

Удгувòрйъ юлуварчи:

„Ой тъ тебйъ, дюлбел Яно!

Ти си менйъ нъдженълъ -

Както сми съ нъдженъли,

И тъй шъ съ събиреми.”

 

Друг подобен мотив ни дава тая песен, записана в с. Хаджилари (200 къщи български), основателите на което са дошли в 1827 г. (след като бягали в Русия) от Ямболско и Сливенско:

 

Николъ Ради думъши:

„Радо лйо, либе Радо лйо!

Юнари йойни [*] бирахъ,

Чи ги надолу каръхъ,

Нъдолу към Цариградъ;

И ас шъ, Радо, дъ идъ

С юнари йойни дъ каръм,

Имани дъ си пичелйъ;

Куга съ нъзат пувърнъ,

Нъ мума къкъф ърмъган?”

Радъ Николъ думаши:

„Николъ, либе Николъ!

Ти ли ни знаиш, Николъ,

На мума къкъф ърмъган?

Армъган - ълтенйън гирдан,

Нъ бялу лици бйълилу,

Нъ тънки вежди тиглилу,

Нъ тънкъ снъгъ куланчи,

Нъ тебйъ, либе Николъ,

Уйдурмъ медни къвали.

Кугату идиш уд долу,

Зъсвири, либе, в адàтъ,

В ъдатъ срищу въртатъ,

Мамъ щи дъ мъ пупитъ:

„Радо лйо къзъм, Радо лйо,

Кой свири, Радо, в ъдатъ?”

Пък ас щи мамъ дъ йзлъжъ:

„Мале мо старъ, мале мо!

Николъ мою либовник,

Дет мъ нъ негу ни давъш,

Чи нямъл млогу имани.

 

 

*. Овнари (овчари); овни.

 

147

 

 

Зъщо й Николъ имани,

При тези медни къвали?”

 

 

V

 

Народната балада ни у вежда в света на чудото, на тайнственото, на свръхестественото и на всичко онова, което въображението схваща като контраст към обикновената житейска действителност. Вярата в орисници, в самодиви, в змейове и в други демонически същества, с които е толкова богата нашата народна митология, образува естествената почва, на която никнат тези поетически създания. Баладата се отличава по това от другите разкази, че докато в тях централно място държи героят, извършил някой подвиг, тук всичкият интерес е обърнат към странното събитие, към чудното стечение на обстоятелствата, както това се допуска от суеверието на народа. Доколкото поводът за такива е даден от намесата на бога, на ангелите или на светците, ние имаме балади, които се досягат с легендите, т.е. с чисто религиозния епос на народа, никнал под влиянието на библейските разкази, на апокрифите и житиетата на светците. Балади и легенди характеризират, наедно взети, дълбоко вкоренения в народа мистицизъм, който намира своя израз и в поезията. Ако песните из семейния и обществения живот задоволяват потребността за един чисто реалистичен или психологически рисунък, отправяйки вниманието на слушателя към близкото и познатото, песните, почерпили мотиви из демонологията, пренасят въображението в царството на предчувствието и суеверието, щом там решава волята на провидението.

 

Баладите, които чухме и записахме в Добруджа, се родеят отблизо с ония, които се пеят в Източна България. И откъм тоя род песни Добруджа образува, значи, дял от общия източнобългарски етнически тип. Особено обикнатите мотиви, изнесени в сборниците на Янков, на Чолаков, на Академията и т.н., са всички познати и в най-северните краища на отечеството ни. Това са мотивите за вграждане на жена в основите на мост или на кале от майстор Манол; за мъртвия брат Лазар, който става от гроба и води сестра си Петкана на повратки; за любовта между змеица и овчар; за вдигането на хубава мома от влюбения Месечко или Слънчо; за булката, орисана да умре кога се ожени; за самодиви, които отвеждат със себе си едничката дъщеря на майка; за майка, която с омагьосани билки превръща сина си в змей; за праведна булка, наклеветена от зла етърва и останала, с помощта на ангелите, невредима в опалена пещ; за сирачето, на което било писано да умре, и което бог оживява, когато плачовете на сестра му достигат до небето; за отчаяната жена на Богдан хайдутин, която бива превър-

 

148

 

 

ната в галичка и прехвърква до майка си; за чумата, която е яхнала кон и със стрели мери хората, ала поща дява бедно сираче, на което е додеяло да преде по чужди хурки, и т.н. (вж. вариантите в нашия „Фолклор от Еленско”, СбНУ, XXVII, с. 155 сл.)- Бидейки невъзможно тук да привеждаме по-важните нови текстове и обработки от Добруджа, ще се задоволим да цитираме само една твърде оригинална балада от с.Канлъбуджак (с около 200 български къщи, заселени след 1828 г. от Ямболско и Одринско), гдето чумата се явява като помощница на Господа:

 

Запраил Госпут съраи,

Се ут чилешки кокъли -

Тимелю се стари хоръ,

Колити се избур момци,

Пенджури се млади булки,

Покриву се дребни дица;

Чи му покриву ни стигъ.

Сам си съ Госпут прувикнъ:

„Куя й болйъс най-бръзъ,

Нъ измет шъ йъ пруодйъ,

Дъ ми измету завърши,

У Къръджови дъ иди,

Дъ му уднеми, удземи

Къръджой девйът синуви,

И девйът снъи хубъви,

И девйът дребни унуки?”

Чумъ съ болйъс убади:

„Божие де, вишни Госпуди!

Ас съм си болйъс най-бръзъ,

Ас щи измету зъвършъ.”

Госпут нъ чума думъши:

„Дъ идиш, чумо, дъ идиш,

у Къръджови дъ идиш...”

И чума тръгнъ, утиди,

Вън нъ портити пулопъ.

Съмси съ Къръджа убади:

„Какви сти хорг удвънкъ?

Дъли сти гости хубъви,

Ъли сти върли хъйдути?”

Чума съ болйъс убади:

„Нету сми гости хубъви,

Нето сми върли хъйдути,

Я най съм чернъта чумъ.

Менйъ мъ Госпут пруоди,

Дъ ти уднема, удземъ

Тоити девйът синуви,

 

149

 

И девйът снъи хубави,

И девйът дребни унуки.”

Къръджа чумъ думаши:

„Чумо лйо чернъ, чумо лйо!

Я иди Госпут пупитъй,

Със пъри дали ниможи,

Пъри нъ Госпут да пратйъ;

Със чужду дъди нибивъ,

Чужду нъ Госпут дъ пратйъ?”

И чумъ тръгнъ, утиди,

И си нъ Госпут думъши:

„Менйъ мъ Къръджа пруоди,

Дъ тъ, боже ле, пупитъм,

Със пъри дъли нибивъ,

Пъри иъ тебйъ дъ прати;

Със чузду дъли ниможи,

Чузду нъ тебйе дъ прати?”

Госпут нъ чумъ думъши:

„Чумо лйо чернъ, чумо лйо!

Дъ идиш Къръджа дъ кажиш:

Дъ би Госпут чузду зимал,

Свят пу свитò уставъши;

Дъ би Госпут пъри зимал,

Зимятъ би пусрибренъ,

Тривътъ би пузлътснъ.”

Триння им милет уддади,

Да идът и дъ пупитйът

С негуви девйът синуви,

И девйът снъи хубави,

И девйът дребни унуки.

Тринни съ яли и пили,

Къръджа диван сидяши,

Цъкденъ чашъ държажи,

С ройну ги вину слугува.

Къту идяхъ и пияхъ

Къръджовити синуви,

И нъ тяйну си думъхъ:

„Тяйни ле, стари бубалйо,

Що ни нъ тешку мириши?”

Къръджа думъ синуви:

„Синуви мои, синуви!

Дуфнъли морски вятруви,

Затуй ни на тешку мириши.”

И чумътъ й прифляглъ,

И сичкити нърет измури.

150

 

 

В с. Карманкьой (315 чисто български къщи), отдалечено около 10 км. североизточно от Канлъбуджак и заселено с пришелци от Преславско (с. Драгоево) и Одринско (с. Делджилери и с. Голям дервент) след 1828 г., ние чухме един по-особен вариант на тази същата песен, който заслужава да бъде посочен поради легналите в основата му ми-тологическо-поетически нагледи. Той е доста дълъг, затова ще го предадем в съкращение. Тук мома Янка кани майка си да я гледа и да ѝ се нагледа, че скоро щяла да мре, и кълне оногова, който е построил „мост над морето и стълба до небето”. После се раказва:

 

Ъ чи и Госпут заправил

Хъири и мънъстири,

Чумътъ й Госпут пруводйъл,

Чумътъ чернъ мурийъ,

Дъ мури, чумъ, дъ гури

Стари хоръ зъ кокъли

И млади, мамо, да търси,

Млади, мали мо, бизгрешни...

 

Янка и нейното първо либе са безгрешни и тях Господ е отредил за видно място:

 

Менйъ щът, мамо, дъ турйът

Нъ кубе, нъ най-преднуту,

И мойту либи Иванчу,

Иванчу, идничък нъ мамъ,

Съмѝ Иваанчу нъ тейку,

Негу щът праг дъ нъправйът

Нъ черкувътъ, нъ ълтарйъ.

 

Чумата взела душата на Янка и я отвела при Господа, на когото говори:

 

„Боже ле, вишън Госпуде!

чиляк бизгрешън нъмерйъф,

Хубъвъ Янкъ аз удзеф

Хубъвъ, иннъ нъ майкъ.”

И вèщи съ чума фалйъши:

„Сига щъ, боже, дъ идъ,

Шъ идъ, боже, дъ земъ

Иванчу идничък нъ мамъ.”

Госпут нъ чумъ думъши:

„Чумо лйо чернъ, мурийо!

Нидей съ фалйъй, чумо лйо,

Иди гу, чумо, дуниси,

Придай си, чумо, тифтерйъ,

Яз дъ тъ, чумо, пригледъм,

Къдя си, чумо, ходйълъ,

Къко си гурила й мурилъ.”

 

151

 

 

Чумата отишла в големите двори на Караджа да вземе душата на сина му Иванчо. Но Караджа имал две кученца, родени на великата събота; те познали чумата и я върнали отдалеч. Чумата тогава се престорила на циганка и пак се опитала да влезе; но и тоя път кученцата я познали и повърнали. „Люто сърдита” тя отишла при Господа, оплакала му се за неуспеха си и му поискала съвет. Той я научил да се престори на мечка кръвница, да подплаши и пръсне стадото овци на Караджа и когато Караджа излезе навън да прибере с двете си кученца стадото, тя да влезе и да удари сина му в челото между веждите. Така сторила чумата и довела безгрешен Иванчо при Господа. Черковата била доправена.

 

Интересен вариант към мотива „змей люби мома” образува една песен, записана в Башкьой и във Фрекацей, която сигурно може да се причисли към най-отбраните лирически перли в една антология на българските народни песни - толкова тя е по мелодия и по рисунък на чувството нещо необикновено тънко. Мелодията, за жал, не мога да съобщя тука, а тя образува най-важното, най-съкровено - поетическото на една жива песен, която се предава от уста на уста у народа. Записаните думи, без органически споените тонове, остават само фрагмент, който твърде слабо загатва омаята на цялата песен. Началото ѝ, както го чухме от момата Марина Вълчева в Башкьой, гласи:

 

Белйълъ й Дръганъ

Тънки платнà лънини,

Купринйъни дърувè,

Ем ги бели ем плачи.

Друшчичи йъ питъхъ:

„Дръгано лйо, Дръгано!

Сички белим и пеим.

Пък ти белиш и плачиш;

Ли ти й майкъ мащихъ,

Ли ти й бъща зъл пàструк?”

 

Драгана отговаря на своите „мили пет дружки”, че не плаче от майка и от баща, а от своето либе; тя го „сакала” млад овчар, а то било „млад змейну”. Кога да си иде от нея, млад змейно ѝ поръчва (във варианта от Фрекацей):

 

„Дръгано лйо змейиувъ!

Кугату си ас идъ,

Не със моми зъ удъ,

 

152

 

 

Нито киткъ нъ главъ,

Нито с момци нъ хуро!

Ъку тъ, холъм, съгледъм,

С крила шъ тъ убийъ,

Кръфтъ шъ ти испийъ!”

 

Змейко иска да отведе със себе си Драганка, но тя не ще да се раздели от род и от приятелки, да напусне дом и село:

 

„Менйъ ми съ милички,

Мойтъ майкъ, мой бъща,

Мойти братйъ и сестри,

Мои мили пет друшки.”

Дурде Дръганъ издумъ,

Дребйън дъждец зъвъля,

Вихър вятър пувялу...

 

И змейно вдига момата със себе си.

 

Тая песен е поетическа обработка на поверието, че змейове или змеици се влюбват в хора и че те могат да отвлекат мома или момък, да живеят с тях и да добият деца. Мома или жена, в която е влюбен змей, прилича на „жива умряла”, тя крее по незнайна причина, става жълта-зелена и не люби вече никой друг; тя не трябва да ходи на хоро и на седенки, защото змеят ще я „сбъхти” [*]. И мома, у която има болезнено въображение, може наистина да си внуши, че е в примките на причудливия образ; тогава нейните дружки ѝ вадят песен, която се носи по седенки и по жетва.

 

 

VI

 

Новелите или, както обикновено се наричат, „битовите” песни имат за предмет разни случки из семейния и обществения живот, предимно такива, които поразяват с трагичния си край. В тях се говори за частни истории, възбудили поради кървавата или нещастната си развръзка всеобщо любопитство; говори се и за исторически събития - особено за нападения на разбойници, на кърджалии и на турци, повлекли след себе си големи тревоги и затова дълго време спомняни от пострадалите. Това са песни, в които фантастичното и чудното е почти напълно отстранено, песни в които откриваме картината на живота по нашите села във всичката ѝ неподправена реалистика. Те ни запознават с положението на мъж и на жена в семейството, особено в тежката съдба на младата булка,

 

 

*. Вж. Д. Маринов, Жива стари, с. Ц. Гинчев, Общ труд, III, 1868, с. 63, СбНУ, XIV, с. 9, XXVII, с. 28.

 

153

 

 

когато над нея бди строгото око на свекървата; с мъките и радостите на младите преди женитбата, когато движени от несбъднати надежди, от ревност или от омраза момък и мома се лъжат, напускат или самоубиват; с положението на сирачето или на вдовицата, които никой не смисля и които трябва да ходят по чужди порти; и с много други неща, поразили наблюдателя като една мила и трогателна, или жестока и грозна действителност. Всичките човешки страсти и пороци, всичките несгоди и грижи минуват пред нашия поглед и нищо от разнообразната селска хроника - тая на последните няколко века, особено на 18 и 19-ти, не отбягва от интереса на анонимните певци. Песните ни водят по гори и полета на България, говорят ни за търговци, овчари и жетвари, разказват ни за болести, епидемии, нашествия, обири и убийства, описват ни сватби, погребения, кръщения и празнични обичаи, увеждат ни в стопанския бит на селото с неговите къщни и полски работи, с вършитбата на гумното, тъкането на стан, преденето на хурка и т.н. С една дума, тук ние имаме истинските политически анали, по които всякога ще можем да изучаваме социалния живот на една епоха от развоя на нашия народ, станала вече историческа.

 

Добруджа и в това отношение е твърде богата рудница за фолклориста и битописеца. Когато бъдат публикувани всички събрани материали, ще може ясно да се види какво множество документи за характеристиката на българина до освобождението се съдържа в тия поетически новели, в тия битови песни. Стеснени тук от рамките на един общ очерк, ние не можем нито приблизително да изтъкнем важното, що сме открили там, затова ще се ограничим, както и за другите категории мотиви, с едно-две единични указания, цитувайки някои исторически, именно разбойнишки песни.

 

Към вътрешната история на бившата турска империя спада и прочутото някога разбойничество. Взело големи размери благодарение на слабата, безпечна и подкупна администрация, то дълго време виси като голяма напаст над свободния живот и ограничава значително движението от едно място на друго. Безброй песни се занимават тъкмо с всевъзможните ту жестоки, ту дръзки изстъпления на тези горски или градски главорези, които държат в постоянен трепет цялото население. В несигурността на пътуването и в големите опасности, на които са били подложени всички пътници поради върлуването на разбойници ни увежда напр. тая песен (от с. Черна), родината на която трябва да търсим в Ямболско:

 

Какъф й помйън стъналу

Фъф Ямбуя и фъф Карбуна,

 

154

 

 

С хъжи Пструви уфчари!

Ф събутъ яли и пили,

Ф ниделйъ хуро играли,

Ф пунделнйък Свита Троицъ,

Нъ къшлътъ щът дъ идът,

Нъ къшлътъ кръй рикътъ.

Вървяли що съ вървяли,

Минали поли широку,

Срйъд гуръ съ ги върдили

Дур девйътминъ хъйдути.

Куве ми бяхъ уфчари?

Злътан ми млади гудйъник,

И Джрнду нргуу малък брат,

Вилику Люцкануучиту

И Петър Думануфчиту.

Злътан съ чуди и май

Къко дъ прави, дъ стори,

Дъ си душътъ утърве.

Но тий душмани млузинъ,

Млузинъ дур девйътминъ:

Тий си Злътанъ лувихъ,

Ръцяти пудйър вързахъ,

И му стърнити ряжехъ...

 

Песента е отглас на твърде прясна кървава история, тя е запазила вярно имената на места и на пострадали и по всяка вероятност датира от края на 18 век, като е никнала малко време преди изселването на ямболци към Бесарабия и Добруджа. Ако в нея говори ужасът от прочутите хайдути, възможни само при държавната анархия, що цари на Балканския полуостров от средните векове насам, и престанала само след възникването на малките княжества, в друга подобна песен ние се запознаваме с още по-страшните подвизи на кърджалиите и даалиите, които във времето на султан Селим III (качен на престола в 1789 г.) опустошават почти цяла Тракия, без да срещнат никъде сериозна съпротива (вж. Иречек, История болгар., Одесса, 1878, с. 625 сл.). Случаят, за който говори следната песен от Налбант, е може би най-малкият акт на грабителство и мъки, на които са били подложени българите от страна на тези организирани разбойници:

 

Зъдали мн съ зъдали

Дъълии и кърджълии,

Дету съ холъм минъли,

Огин и пужар пуснъли,

Нъ хоръ нищу ни рикле;

Чи съ утишле, утишле

 

155

 

 

Нъ гулъмийт мънъстир,

Пенчу чурбъджи фанъли,

Върли гу мъки мъчъхъ,

С кирпидрн мисо въртяхъ,

И си нъ Пенчу думъхъ:

„Пенчу ле, Пенчу чурбъджи!

Ти си съ, Пенчо, чул-пручул,

Чи имъш млогу имани,

Имани, Пенчо, бискрайну,

Дъ ни, Пенчо, нъчитеш

Петстотйън бели рихèли,

Шестстотйън къра грушови,

Хилъдъ фъндък алтъни;

Ъку ни ги, Пенчо, уддъдеш,

Тъй шъ тъ з душъ уставим...”

 

Пенчо отива и донася исканите пари, но кърджалиите пак не го оставят на мира: сега те настояват да им предаде хубавата си дъщеря Ангелка. И нея той донася, ала и тоя път кърджалиите не го пускат: те отсичат главата му, а момата отвеждат със себе си в гората.

 

Към по-нова дата и към творчество вече в самата Добруджа ни води една песен, която записахме в с. Хаджилари. Певицата (50 годишната Дона Тодорова) помни сама събитието; тя знае още, че песента била съчинена от някой си Димитър Стоев от Башкьой, който бил баща на годеницата, помената в песента. Това, що се разказва, е станало преди 30 години в с. Армутлии:

 

Кякъф й помйън станълу

Там долу пуд Ърмутлии,

Нъ Бешгьоз нъ дулапити!

Ъбити им съ убрали,

Чурбъджийъта зъклали,

Чираку (му) съ зъдрали,

Драли гу, ни гу дудрали,

Ъ чи гу жуф уставили,

Ъ чи ги, холъм, изказъ:

Кътѝлю Желю ут Тулчъ,

Чъпкъну Йорги ут Йъникюу,

Юрдан Тънъсаку ут Йгникюу,

Чъпъгну Йорги ут Къмбер,

И Михалчу ут Йъникюу.

Ъ чи ги, холъм, улувили,

Нъ личън ден, нъ Връбницъ,

Ъ чи ги зъкаръли,

У Бубадаа ги зъпрели...

 

156

 

 

Разбойниците лежали запрени от Връбница до Великден, после били изкарани и подкарани за Тулча. На път трябвало да минат през Еникьой. Майките на Михалчо и на Танаско опекли гергьовско агне и причакали синовете си на пътя. Но като минали тия, не могли да хапнат нищо, защото ръцете им били вързани. Майката на Михалчо захванала тогава да го оплаква:

 

„Нъли тъ мамъ пузгуди

3ъ у Башкьой зъ баш муматъ,

Зъ Димитрувъ Мърийкъ?

Мърийкъ й млогу хубъвъ.”

Михалчу думъ мами си:

„Малйо ле старъ, малйо ле!

Некъ съ ужени Мърийкъ,

Мърийкъ гудиничкътъ,

И мойтъ милнъ систрицъ.

Ас щи, мале, дъ идъ

Ф тузлата сол дъ купайъ.”

 

Една хайдушка история излага и песента от с. Бештепе, която записахме от устата на певицата Яна Христова. Случката е станала в Делиорман, и ако за нея се знае толкова добре на север, то е защото Бештепе, както помни 80-годишният старец Ставри Великов, било основано от 50 български къщи, изселени из делиорманските села Хасърлък [4], Сараджа [5] и др. най-напред в Бесарабия, а после, пет години след Кримската война, отсам Дунава, при Махмудия.

 

Събрали ми съ нъбрали

Дур тримъминъ другари

Хайдусту холаи дъ правйът

В Дилиурманскити бълкани:

Генчу гелйънджийчиту,

Юрдан ми сливнилийчиту,

Кирчу ми пъзърджийчиту.

 

Кирчо отива в Пазарджик (Добрич) да купува куршуми и барут и там узнава, че срещу четата е вдигната потеря. Тогава Генчо предлага да се скрият у вуйка му, Руси чорбаджи, в с. Хасърлък. Дъщерята на чорбаджията завежда момците в плевника и там те биват обградени от каймакамина и сегмените му, щом ги издава домакинът. Като не се предавали и гърмели отвътре, плевникът бил запален. Едва тогава хайдутите сложили оръжие. Вързаният Генчо се заканва на чорбаджи-

 

157

 

 

ята предател: ако се отърве, да го одере жив и да си направи от кожата му царвули...

 

Такива са песните, изпълнени с най-сочна, често пъти груба реалистика, които пее българинът в Добруджа, спомняйки си условията на живота в една отминала епоха, и тях ние ще ценим всякога като незаменими документи за езика си, творчеството си и историята си, каквито са и песните от другите категории, с тяхната по-нежна чувствителност, тяхната смела фантастика или техните житейски и религиозни възрения [6].

 

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

1. Сб. Добруджа, с. 119 - 152.

 

2. Дн. с. Кривна.

 

3. Дн. с. Леярово.

 

4. Дн. с. Огражден, Генерал Тошевско.

 

5. Дн. с. Послес.

 

6. По-подробно върху поставените тук проблеми авторът се спира в обширния си труд ”Северна Добруджа. Етнографски наблюдения и народни песни”, СбНУК, XXXV, 1923, с. 1 - 423.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]