Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )

 

1. Анастас Иширков

ФИЗИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ  [1]

(Сб. Добруджа, с. 1-42)

 

I. Положение, име, граници и големина на Добруджа

II. Брегова линия на Добруджа

III. Орохидрография

IV. Климат

V. Растителност

VI. Животни

 

I. ПОЛОЖЕНИЕ, ИМЕ, ГРАНИЦИ И ГОЛЕМИНА НА ДОБРУДЖА

 

Добруджа заема североизточната част на Балканския полуостров. Тя е заградена на запад и север с река Дунав, на изток от Черно море, а на юг се тясно споява с българската Дунавска равнина. Добруджа представя полуостровна земя, чиито най-важни провлачни места се намират в проходните пътища между Дунав и Черно мере и по късите напречни линии, пригодни за лесна отбрана. Железните линии Черна вода - Кюстенджа (66 км.) и Русе - Варна (255 км.) са най-важните провлаци на полуострова Добруджа досежно съобщението. Надлъж по тия провлаци са прокарани пътища още в най-старо време, в краищата им и надлъж по тях съществуват важни селища откак свят светува. Мочурливата долина на Карасу между Черна вода и Кюстен-джанската равнина представя същевременно важна линия за отбрана и от двете ѝ страни се редят стари валове, чиято древност е свързана с името на император Траян. Но най-тясната част на Добруджа се намира на север от Карасу - между езерото Ташаул и Дунава (35 км.). На юг от долината Карасу яка линия за отбрана представят ридовете между Тузла гьол и Расово на Дунава. В тая линия спада и Кубадин-ската укрепена височина.

 

Добруджа е проходна земя и главните пътища от Полша, Седмоградско, Румъния и дори Русия за Цариград са минавали през нея. Кога се свърши железната линия Добрич - Тулча и се построи в Русия линия от Исмаил за вътрешността ѝ, ще се създаде в Добруджа важен железен път, който ще свързва най-лесно и най-късо Русия с Цариград, Бяло море и дори с бреговете на Адриатическо море. След направата на дунавския мост Фетещи - Черна вода и модерно пристанище при Кюстенджа железната линия Черна вода - Кюстенджа придоби голямо значение за румънския внос и износ, а румънското правителство се грижеше да я направи пригодна дори и за западно и за средно европейското движение към Цариград и по-далечния изток. Важен път за

 

69

 

 

търговия представя Долни Дунав със своите делтни ръкави, от които Сулинският е най-важният.

 

Името на Добруджа се споменава писмено за първи път в латинския превод на Л. Халкокондиловото съчинение върху Турция (от 15 в.), дето изразът „земята на Добротич” в гръцкия текст е преведен с името Добруджа в латинския. Изказани са досега много мнения за произхода на името на Добруджа, но най-приемливото е, че то стои в свръзка с името на Добрица (Доброта, Добрич, Добротич), който владял във втората половина на 14 век полуостровната земя от устието на Дунава до източна Стара планина. Това мнение изказаха Енгел, Саси, Дринов, Каниц, Иречек, Сирку, А.Т. Илиев и други. Според второто най-разпространено мнение в името Добруджа се съдържа славянската дума добро; него поддържат Убицини, Буе, д-р Алард, Брун, Назаретян, Питард и други. В една моя къса статия в „Отечество”, г. IV, бр. 1, с. 11, приведох доводи за първото приемане. Най-важни от тях са следните: Земята, която владял Добротица, дълго време подир смъртта му се наричала „земя на Добротича” и тъкмо тоя израз е преведен на латински с името Добруджа; Хаджи Калфа, който първи се опитва в средата на 16 век да опише Добруджа, отбелязва с това име тъкмо земята, която по-рано се е означавала като „земя на Добротича”; А.Т. Илиев посочи, че българският суфикс ица в местните имена се замества от турците с ча и джа. От Доброта - Добротица - Добрица се образували имената Добрич, Доброча и Добруджа.

 

Името Добруджа за североизточната полуостровна част на Балканския полуостров не изключваше никога до годината 1878 имената Черна България, Източна България, Дунавска България или Приморска България, с които имена е означавана тая област от средните векове насам от много чужди и наши писатели и картографи.

 

Добруджа е тясно споена с Дунавска България и в историческо, географско, етнографско и културно-стопанско отношение представя неразделна част от нея. Затова мъчно може да се прокара ясна южна граница на Добруджанската полуостровна земя. Хаджи Калфа, който първи описа границите на Добруджа, дава следните размери на тая земя: „Добруджа се нарича земята, която се простира покрай Дунава от Силистра надолу и покрай черноморския бряг до Айтос; нейните кадилъци [2] зависят от Силистра. Тези кадилъци са: Умурфаки [3], Айтос, Бабадаг, Текефугьол [4], Чардак, Провадия, Шумен, Хаджиоглу Пазарджик [5], Караагач, Исакча, Мачин, Хърсово”. От различни части на Хаджи Калфовото съчинение „Румелия и Босна” се вижда, че щом се прехвърли източна Стара планина, навлиза се в окръзите на Силистра и Добруджа; Варна, Екрене [6] и Тулча са също в Добруджа, но Разград „близо до Добруджа е в Делиорман”. По-късно, в края на 17 и нача-

 

70

 

 

лото на 18 столетие молдавският историк Мирон Костни, като говори за настаняването на българите на юг от Дунава в двете Мизии, отъждествява последните с Долна и Горна Добруджа и винаги, когато говори за Мизия, прибавя т.е. Добруджа (τήν Μυςίαν, ἤγουν Δόβριτξαν). Личи и от описанията на други по-раншни писатели, че границата на Добруджа се поставяла много пò на юг отколкото в днешно време. Така и нашият историк Н.Х. Палаузов поставя добруджанската граница покрай Черно море чак до Варна, а край Дунава до Силистра (1854 г.). Но френският писател д-р Allard, който препътувал Добруджа в Кримската война (1855 г.), ограничава Добруджа на юг с линията Силистра - Добрич - Балчик.

 

Ако се вслушаме как народът схваща южната граница на Добруджа, то се получава следната линия: от езерото Голтина край Дунава, на юг покрай с. Липница, Краново, между Кюсеайдън [7] и Кадикьой [8], Базаурт [9], Карапелит, Хъсъм деде [10] и Коркут [11]. От последното село границата отива с източна посока до Халачлийски дол и от него по Батовска река до Черно море. Характерно е, че Батовска река, която се казвала в старо време Зирос, била южна граница на Малка Скития, чието име знаем от Страбон. Меридионалната граница на Добруджа отделя последната от гористата област Делиорман [12].

 

Когато в Берлинския договор се прекара границата между България и Румъния от Силистра на Дунава до с. Иланлък на Черно море, захванаха да различават румънска и българска Добруджа; а когато тази граница се премести според Букурещкия договор (1913 г.) на юг до линията Тюрк Смаил [13] на Дунава и Екрене на Черно море, в границите на България не остана нищо от Добруджа и румънската територия в Балканския полуостров, макар и да обхващаше дял от Делиормана и Батовско, се наричаше изцяло с името Добруджа.

 

За по-голяма леснота, кога говорим по-нататък за Добруджа, ще имаме пред очи оная област на Балканския полуостров, която владееха румъните преди 1916 г., според Букурещкия мирен договор от 1913 година.

 

Според Сан-Стефанския договор на Румъния се отстъпваше само Тулчанският санджак. В Берлинския конгрес се разшири територията на румънска Добруджа и нейното пространство достигна 15623 кв.км. Тя се делеше на два окръга: Тулчански с 8713 кв.км. и Кюстенджански с 6910 кв.км. Според Букурещкия договор Румъния получи българска територия от окръзите Силистренски, Шуменски и Варненски с пространство 7609 кв.км. От новоприсъединената земя към Добруджа румъните образуваха още два окръга: Доростолски с окръжен град Силистра и Калиакренски с град Пазарджик (Добрич).

 

Цялата повърхнина на Добруджа е 23 232 квадратни километра.

 

71

 

 

 

II. БРЕГОВА ЛИНИЯ НА ДОБРУДЖА

 

Добруджа като полуостровна земя се отличава с дълга брегова линия край Дунав и Черно море, която ѝ придава важно стопанско и стратегическо значение.

 

Дунав, ако и да е най-пълноводната и после Волга най-дългата река в Европа, ако и да е свързан тъй тясно чрез многобройни притоци с Германия, Швейцария, Австро-Унгария, Сърбия, Румъния, България и Русия, не представя най-главната артерия на европейския организъм. По търговия и съобщение Дунав стои много по-назад от Рейн и Елба, па и от малката Темза дори; и това стои в свръзка с обстоятелството, че най-важната му част - долното течение, се пада в пределите на наполовин културни държави, с рядко население, и че той се втича в море, което е почти затворено и много отдалечено от главните центрове на търговията и съобщението в Европа и цялото земно кълбо - от градовете около Немско море. Басейнът на Дунав не притежава още един център като Хамбург на Елба или Лондон на Темза, който да послужи за сърце на съобщението и търговията, които се извършват по Дунава, плавателните му притоци и сухоземни пътища (железници и шосета), що са добили посоката си от водите на Дунава, и на съобщението и търговията отвън. Но при все това значението на Долни Дунав е голямо и стига само да проучим различните договори, които имат за предмет тази част на Дунава и се взрем в работите на европейската дунавска комисия, за да видим как големите европейски държави схващат голямата стойност на Долни Дунав, а заедно с това и значението на Добруджа като ключ, като яка твърдина в най-долното течение на тоя мощен воден път с посока от запад към изток.

 

Централните сили, които водят сега борба за живот и смърт с най-силните европейски и презморски моряшки държави, са обърнали особено внимание на Дунав като тяхна обща водна връзка с оглед към бъдещата народостопанска обмяна. Много конгреси, много техници и държавници се занимават в последно време с проекти за удобна свръзка на Дунав с Немско и Балтийско море и с вътрешността на Германия и Австро-Унгария.

 

От Тюрк Смил надолу, отдето захваща Добруджа, бреговете на Дунава запазват все същия характер както между България и Румъния по на запад. От лява страна на Дунав се простира алувиална низина, широка 45-60 километражи румънският бряг бива често скрит зад камъша на многобройните блата и честите върбалаци, когато от дясна страна се издигат тераси, покрити с льос (белюга) и високи 30-120 метра. На тях отговарят високи тераси и хълмове в Румъния тепърва зад алувиалната низина. Покрай десния бряг се намират също низини,

 

72

 

 

които отделят Дунаи от високия бряг, но те са тесни и често изпълнени с блата, в които се изтичат малките реки на Добруджа. По-друг характер показва левият дунавски бряг между Серет и Прут, дето той образува доста високи льосови тераси, и в Бесарабия, дето той се спуща стръмно към делтата.

 

Между Силистра и Хърсово Дунав и неговият ляв ръкав Борча образуват пространна балта, която е изпълнена с блата, ръкави, малки езера и острови, покрити с върбалаци. Самият Дунав от Силистра до Хърсово не напуща високия добруджански бряг, под чиято дилувиална покривка изпъкват често значителни миоценски напластявания, дори и по-стари пластове. Между Расово и Хърсово те се явяват често като величествени скали, каквато е скалата при Черна вода, върху която е сложен железопътният мост, при с. Топал, а най-вече при Хърсово, дето градът е вгнезден амфитеатрално между две скали.

 

От Хърсово надолу Дунав поради малкия си увес, 0.5 см. на километър, се разклонява наново и образува голямата Балта, която се простира до Браила - Мачин. Източният или Мачински ръкав рядко досяга добруджанския бряг, както е случай при скалистите височини до селата Печеняга, Туркьой (Яков планина), Иглица и до града Мачин. На другите места се разстилат между Дунава и високия бряг езера или мочурливи низини, които при висока вода се наводняват.

 

Мачинската планина отбива източния дунавски ръкав към Браила, дето се съединява със западния ръкав под самия град. Дунавското корабоплаване се извършва по западния дунавски ръкав, който е предпочетен не поради предимството на водата му, която се разделя на много ръкави, а като по-къс път за Браила и Галац.

 

От Галац надолу Дунав извива на изток и тече покрай широка низина, изпълнена от много блата и ръкави, чиято вода се изтича в Дунава близо до Исакча, дето той наново досяга скалистия бряг на Добруджа. Между Исакча и двата края на езерото Картал отсреща - село Картал и манастира Терапонт - се намира последното най-тясно място на Дунава, затова то е служило от най-старо време за удобно преминаване от южноруската равнина за Балканския полуостров. По-долу от Исакча, който град се поставя в актовете на парижката конференция като връх на дунавската делта, Дунав тече между блатливи места, които го отделят и от двата бряга. Покрай стръмния добруджански бряг застъпва мястото на старото дунавско течение пълноводното гърло Сомово.

 

22.5 км. по-долу от Исакча, при Килийски чатал, Дунав се разделя на два ръкава, от които единият - Килийски, отива на север към руския град Исмаил, като поема 63% от водата на Дунава, а другият - Тулчанският, отива на юг към важния добруджански град Тулча. Килийс-

 

73

 

 

кият ръкав върви покрай руския бряг около 100 км. и се изтича в Черно море с 10 ръкава; той има средна широчина 300 м. и дълбочина от 8 до 24 м.; често се разклонява и образува много острови и мочури. При Сулински чатал, 7 километра по-долу от Тулча, Тулчанският Дунав отделя ръкава Сулина, по който се извършва сега корабоплаването между Дунава и Черно море. Тулчанският Дунав отделя само 1/5 част от водата си (7.4% от водата на Долни Дунав) за Сулински ръкав и с останалата вода под името Св.Георгиевски ръкав върви с посока югоизточна и се държи близо до високия добруджански бряг, но при град Махмудия, който лежи при полите на Беш тепе (242 м.) той прави голяма дъга в мочурите на делтата и, след като отдели ръкава Дунавец, който заобикаля последната издигнатина на източната висока добруджанска земя и се втича в езерото Разим - отива с многократни извивки в Черно море. Свети Георгиевският ръкав е дълъг 190 км., широк 250-400 м., а водното му количество е средно 2600 куб.м. в секунда, средна дълбочина 7 метра.

 

Делтата на Дунав образува триъгълник, чийто връх е при Кил ниския или Исмаилския чатал, а основата (63 км.) на Черно море, между устията на ръкавите Килийски и Св. Георгиевския. В тези граници делтата има пространство 2690 кв.км. Ако към дунавската делта прибавим и Драновски остров между ръкава Св. Георги и езерото Разим в протока Портица, който е образуван от наносната земя на Дунав, то пространството на делтата се качва на 3500 кв.км.

 

Сулинският ръкав, дълъг 63 км., широк най-малко 100 м., дълбок до 7 м., чрез непрекъснато оправяне от дунавската европейска комисия е преобърнат почти на праволинеен канал с хубави зидани первази. Да се предпочете Сулинския ръкав, който има най-малко вода и минава през пуста мочурлива низина, са помогнали много политически сметки: Килийският ръкав се господствува от руския бряг, а Свети Георгиевския - от добруджанския.

 

Дунавската делта представя широка низина, покрита почти непрекъснато с тръстика, между която лъщат тук-таме езера и ръкави. Но често всред морето от тръстика и в далечния хоризонт се чернеят туфи от върби, треперушки и дъбове, които представят растителността на песъчливите дюнни острови, между които най-големи са Лета и Кара-орман. Цялата делта представя едно голямо езеро, което се разделя от надлъжни и напречни пясъчни язове в няколко басейна, чиято повърхнина е покрита с плаваща тръстикова вегетация, както е случай в Стралжанското, Енидже-Вардарското и други наши езера. Този плаващ тръстиков пласт, който местното население нарича „плаур”, представя плетеница от хоризонталните корени на Phragmites communis, които достигат дължина до 15 м. и се сплитат помежду си чрез водните

 

74

 

 

корени, които се отделят от техните коленна. Плаурът е дебел от 0.90 до 1.10 м. и потъва във водата само наполовина. Върху него растат различни ксерофилни растения и дори малки кичести върби (Salix cinerea).

 

Дунав, както и другите големи реки, които имат големи басейни, менят наспоред годишните времена количеството на водата си. В долното си течение Дунав носи при ниски води само 2000 куб.м. вода в секунда и има скорост 0.31 м. в секунда, когато при високи води, при прииждане водното количество се качва до 35000 куб.м. в секунда и скоростта до 2 м. в секунда. Водното ниво на Дунав при Галац се мени при ниски и високи води с 6.5 м. Като имаме това пред очи, можем лесно да си представим, че при големи води голяма част от крайдунавските низини, блата, езера и самата делта се наводняват и водната им повърхнина се много разширява.

 

На юг от делтата се захваща областта на лагуните, която стои в непосредствена свръзка с нея, защото Дунавец, който носи най-малко една десета част от водата на ръкава Св. Георги, се втича в езеро Разим и пясъчните коси, които го отделят заедно с другите езера от откритото море, са плод от утайките главно на Св. Георгиевския ръкав. Височината Кара баир при Дунавец, варовитата планина Петрос (204 м.) при укрепление Ираклия при с. Ени Сала, носът Долойман при руското село Журиловка са предпланини на някогашен морски залив, на чието място са останали сега езерото Разим, лиманите Головица, Змеица, Синое и още няколко малки езера, свързани с Разим. Водата на тези езера лимани е различно солена. В северната част на Разим тя се доста раз редя ва от сладката вода на Дунавец, особено след като се оправи неговото течение, а близо до протоците, дето се меси с морската вода, се приближава по солено съдържание с нея, като в горещото лято я дори надминава. Най-важен проток на лагуните е Портица. В лагуните има острови, но особено лично се издига в северната част на Разим скалистият остров Попина (49 м.). Лагуните имат повърхнина по-голяма от 900 кв.км.

 

От гърлото Буазулуй, чрез което се изтича в морето езерото Синое и дето се свършва областта на лагуните, която заедно с делтата образува 139 км. дълга ниска брегова линия на Добруджа, до южната добруджанска граница в устието на Батовска река, по-голямата част от крайбрежието е високо 30-40 метра, но на много места големи крайбрежни езера се отделят от морето с тесни пясъчни водоравни ивици. Езерата са лимани, образувани от устията на малките добруджански реки чрез колебание на морското ниво.

 

Между нос Мидия и Кюстенджа се разстилат езерата Гаргалъшко, Ташаулско и Канарско или Суитгьол. Първите две се отделят от мо-

 

75

 

 

рето с дюнена пясъчна ивица, широка до 1.5 км., а преградата на Канарското е съвсем тясна пясъчна коса. Въпреки това първите две езера са солени, а Канарското е сладководно поради значителната изворна вода, която получава. В северния край на Канарското езеро, което е получило името си от с. Канара, се намира курортът Мамая, свързан чрез железница с Кюстенджа. По цялото добруджанско крайбрежие тъкмо при Кюстенджа се вдава в морето най-тнпичният нос, който запира северните ветрове и създава тихи води покрай южния си бряг. На това благоприятно място възникнал в баснословна древност градът Томи, в днешно време там лежи най-главният и най-значителният град на Добруджа Кюстенджа или Констанца, наричан от българите Костенец. Пò на юг от Кюстенджа се разстилат къси ниски и песъчливи крайбрежия край езерата Тузла, Татлажак, Мангалското, Дуранку-лашкото, Карталското, Саталмъшкото [14], Шабленското и други по-малки.

 

На юг от шабленския фенер захваща да се показва постепенно изпод рохкавата плодородна земя варовиковата основа, която взема скоро надмощие и образува на дълго разстояние отвесен скалист бряг на Черно море. При с. Каябейкьой той достига височина 40, а при нос Калиакра (Геларето) вече 60 м. От последния нос, чийто хубав край е завзет от развалините на старовремска крепост, черноморският бряг поема западна посока, става все по-висок (при Каварна 100 м.), но не е вече гол и скалист, а се покрива лека полека с пръст, докато най-после изгуби своя скалист характер. При Каварна се спуща към морето дълбок и богат с извори дол, който дава възможност на високоразположения град Каварна (170 м.) да се съобщава лесно с морето.

 

От Каварненския дол на запад Добруджанското плато, което има височина 180-200 метра, се спуща към морето ту като широко разпокъсан чрез сриване бряг, както е от дола на Турски суютчук [16] до Балчик, ту като равномерен стръмен спуск, както е от Балчик до низината на Батовската река. Между Балчик и Каварна добруджанският бряг достига своята най-голяма височина (180 м.).

 

Батовската река образува при устието си широка (2.5 км.) мочурлива и добре залесена низина, в нея се разстила и Гейчиклерското блато [17]; в същата низина се изтича и Екренската река, близо до която вървеше румъно-българската граница.

 

Морето край бреговете на Добруджа е плитко и плавателната линия от Кюстенджа на север е 5 км. далеко от брега, на юг от тоя град тя се приближава на много места до 1300 м.; а между шабленския фенер и Калиакра дори до 500-700 метра. Морско течение с посока от север към юг носи нови пясъци край брега и ги насипва в тихите места. Някогашните заливи са преобърнати чрез наносните пясъци на лимани.

 

76

 

 

 

III. ОРОХИДРОГРАФИЯ

 

Столовата земя на Дунавска България продължава и в Добруджа. В основата си тя се състои от кредни варовици, затова се нарича и кредна столова земя. Но по-голямата част от дунавската равнина на България и Добруджа е покрита дебело от льос (белюга), който е дилувиално образуване и има еоличен произход. Льосът образува на много места наслаги дебели до 200 метра.

 

Земята на север от реката Касъмча, която се изтича в Ташаулското езеро, съставя планински дял, който се отличава от останала Добруджа по своята орографска и геолошка направа. А характерно е за цяла Добруджа, че тя на малко пространство представя значително орохидрографско и геолошко различие, та е мъчно да се представи изобщо с няколко думи, а трябва да се разчлени на по-малки еднородни късове.

 

Най-западната част на политическа Добруджа, която е известна с името Делиорман, състои в основата си от креден (баремски) варовик, в който карстовите явления са типични. Там, дето льосът, който в крайдунавската ивица образува дебели наслагвания, е отнесен и скалата оголена, както е случай на много места в Кеманларско [18] и Аккаданларско [19], се появяват типичните карстови явления: долини, въртопи, ями, пещери и бездни. Водата на реките, които възникват в южната по-висока част на Делиорман (400-500 м.), се скоро изгубва под земята щом стигне карстовия терен. Не се срещат вече извори и течаща вода на повърхнината и населението пои себе си и добитъка от плитки кладенци, изкопани в льоса, които задържат малко почвена и валежна вода, но пресъхват бързо през лятото, от изкуствени локви и дълбоки кладенци, които стигат водата в скалите на дълбочина 100-160 м., дето тя се поддържа хидростатически от Дунава, към който се отводнява подземно Делиорман. Има кладенци, чието дъно лежи по-ниско от морското равнище, при с. Месим махле [20] 22.9 м. Не липсват обаче богати подземни водни басейни, дето изобилната вода се стича на плитко; на такива места се копаят много кладенци наблизо един до други, чрез които се вади вода от общ подземен басейн. Такъв е случаят при с. Хасанфакъ [21] и другаде. И докато из дълбоките кладенци водата се вади с помпи и мотори, в плитките тя се вади с кофи, прикачени често на големи колелета, въртени от коне.

 

Южната част на Делиорман, която влиза в границите на Добруджа, е добре залесена хълмиста земя, чиято височина не достига 300 м. и повечето хълмове с полегати спускове имат височина от 220 до 270 метра. Към Дунава в плешивата льосова земя височината спада на 100-140 м. и суходолията, като се вкопават в льоса, оголват скалистите

 

77

 

 

наслаги от сарматско време. Последните личат ясно и в стръмните спускове на дунавския бряг.

 

В същинска Южна Добруджа основата на столовата земя образуват сарматски варовикови пластове, които нямат голяма дебелина. Голяма част от скалите е припокрита от дилувиум, който не е дебело наслаган. Ако искаме да прокараме естествена граница на Добруджа, то най-подхожда границата между баремските и сарматските образувания. Тя захваща от езерото Гърлица, източно от Силистра, и върви с меридионална посока до с. Кючук Ахмед [22], после завива на изток до Хъсъм деде, оттам поема наново южна посока до с. Сюнбей [23] над Девненското езеро и оттам на изток отива до Евксиноград на Черно море. И в областта на сарматските наслаги в доловете на реките и в суходолията се явяват кредни пластове. С геологическата граница на Делиорман и Добруджа съвпада граница на горите и степта, и тая граница се приближава най-вече до южната граница на Добруджа според народното схващане.

 

Водата на дъжда и снега в Добруджа попива чрез варовика и стига до непропусклив глинестомергелен пласт, по който водата тече през пукнатини с посока северозапад-югоизток, без да образува пещери, както е случай в типичния карст. Тази вода може да се стигне в кладенци, дълбоки най-много до 80 м. (в с. Яплъджа 76 м.), но тя се явява и като извори, дето долове пресичат непропускливия мергелов пласт, както е при с. Михал бей [24], Балчик, Каварна и другаде.

 

В Южна Добруджа липсват по-високи изворни области на реки, затова и повърхнината ѝ е по-равна, много по-малко разчленена, отколкото на Делиорман.

 

Южна Добруджа и Делиорман са много богати с подземна вода и въпросът за водопоя на тези покрайнини е само технически въпрос: как да се вади по-лесно подземната вода из големите дълбочини. Засега водопоят в Добруджа създава големи мъчнотии и представя типично явление за тоя край в много отношения. Водата на повечето кладенци е вкусна, но тя рядко бива бистра, а често има цвят от кръвночервен до черен. Боята на водата стои в свръзка с пластовете, през които тя тече.

 

Старата политическа граница между Добруджа и България (според Берлинския договор) не беше естествена нито във физикогеографско, нито в антропогеографско отношение. Чак до долината на Карасу, най-ниската напречна депресия в Добруджа, се продължават същите пластове, се разстила същата дилувиална покривка, се запазва същата физиономия на пейзажа. Само покрай Дунава се появяват тук-таме скали от трияска формация.

 

78

 

 

Долината на Карасу (Черна вода) е характерна депресия между Северна Добруджа, която е наклонена към Черно море, и Южна, чиито води се изтичат главно в Дунава. Тя е била дълбок дунавски лиман, който се е образувал също тъй както и крайморските лимани. Долината се захваща 5.5 км. на запад от Кюстенджа и свършва при Дунава до Черна вода. Низината изпърво няма нито стръмни склонове, нито вода. Тепърва при Хасанча се появява от южна страна стръмен склон, 8 метра висок, който при селото Урумча достига 11.5 м. и открива не само младотерциерния варовик на областта, но и кредата, която лежи под него. И без да се снишава дъното на долината, южният склон се възвишава постепенно, макар и да се пресича тук-таме от напречни долове, и достига височина 17 м., а равнината, чийто краен спуск е той, лежи на 120 м. над морското равнище, когато височината на равнината при Кюстенджа е само около 60 м. висока. Северният склон е нисък и само далеко от широката долина достига значителна височина. Забелязва се да тече вода тепърва при селото Алакапо, дето височината на железопътните релси е около 12 м. над морското равнище. Там се образува блато само кога придойде Дунав, но 7.5 км. по-нататък се разстила постоянно блато 1200 м. дълго и 400 м. широко. Оттам нататък захваща да се издига и северният склон на долината и последната се загражда вече чак до устието си с високите склонове на равнището. Цялата долина е доста широка, многократно извита и блатлива; най-голямото блато в нея, което носи името ѝ Карасу, е дълго повече от 12 км. Дъното на долината е покрито с гъста тръстика или дебела трева, в която мътят безчет водни птици. Релсите на железната линия са положени всред блатата и тренът се промъква между високата тръстика, както в областта на Гебедже [25] край Варна. Водното количество на водата в блатата на Карасу стои в свръзка с прииждането на Дунава.

 

От долината на Карасу към север захваща повърхнината на Добруджа да се подига наново, образува височини до 170 - 200 метра, но запазва геоложкия и орохидрографския характер на Южна Добруджа. Тепърва на север от долината на реката Касъмча захваща планинската Добруджа, която по своята направа и вид се явява съвсем чужда на съседните три земи: Дунавска България, Румъния и Южна Русия.

 

От двете страни на Карасу далеко на север и юг се простира степната земя на Добруджа. Тя е изгубила много от оня характер, който е имала преди 50-60 години и който ни описва тъй добре д-р Алард, защото голяма част от пространните пасища в тая покрайнина са преобърнати вече на ниви, лозя, а на много места са направени опити и за залесяване със сал към и и брястове. Но все пак безлесието, плешивостта характеризира и сега добруджанската степ и я отличава от Дунавската равнина

 

79

 

 

на България, дето в нивите се издигат ж и чести круши, които често придават парков характер на покрайнината. В Средна Добруджа десетки километри на длъж и шир по пасбища и ниви не се вижда нито едно дърво и ако някъде случайно стърчат няколко круши, то техните клони са отрупани с гнезда на по-едри птици. Добруджанската степ е хубава на пролет, особено в месец май, когато тревата е силно избуяла и цъфналите ечемични и житни стръкове се издигат високо и се люшкат като вълните на морето и при най-слаб ветрец. И степта има своята прелест и поезия и всички пътници през нея не могат да нахвалят захождането на слънцето в летните вечери над степта. Безграничността, широкият хоризонт на степната земя напомня много морето. Тя дава широк полет на духа; чедата на равнината се еднакво чувствуват притеснени в тесните долини на планините, както морякът, както крайморският жител, чийто поглед е свикнал с безкрайния простор.

 

Планинска Добруджа представя хорст или планинска издигнатина, заградена от вси страни със снишени повърхнини.

 

В планинската област на Добруджа особено ясно се изтъква депресията на долините на реките Таица и Лункавица, от които първата се изтича в Бабадашкото езеро, а втората - в Дунава. Петерс предполагаше, че тази депресия се дължи на процеп в пластовете на Добруджа, а Мургоч е наклонен да я смята за синклинала. На запад от тая депресия се простират с посока от северозапад към югоизток редица планини, които би могло да ги наречем за леснота с името на града Мачин, най-голямото селище в тяхната област. Планините, които съставят Мачинската група, са Прикупану, Гречинска и Приопча. Тези планини вървят успоредно с Дунава. Като тяхно по-нататъшно продължение се явява Бабадашкото кредно плато.

 

Мачинската планинска група се състои от най-стари скали, гнайс и гранит и представя откъсната част от сдиплена планина, която намира своето продължение в Кавказ. Гранитни ядки представят и изолираните височини Яков планина над с. Туркьой до Дунава и Пиатра Рошие, западно от с. Черна. Весели лъкатушни долини с бистри потоци разчленяват най-разнообразно Мачинската планинска група и богати гори, кичести градини и добри лозя покриват с буйна зеленина техните склонове и била.

 

От планините на Мачинската група най-високо и най-лично се издига Гречинската гнайсова планина над с. Гречи, с посока северозапад към югоизток. Върху нейното било се издигат пет слабо заострени скалисти върхове, от които най-висок е Гиуналту (Цуцуят Mape) 456 м.; този връх е същевременно най-голямата височина в цяла Добруджа.

 

80

 

 

Гречинската планина се простира далеко на северозапад и свършва в Дунавската низина срещу Галац с изолираната височина Буджак (88 м.), която не се състои от гнайс, както главната хубава планина, а от глинести плочи. Склоновете на Греченската планина се спущат доста полегато към дунавските низини на запад и север; в по-голямата си част те са добре залесени.

 

Прикупану или същинска Мачинска планина се издига над град Мачин и се простира западно и успоредно на Гречинската, ката вдава своя висок северозападен край Орлига (110 м.) далеко в крайдунавската низина отсам град Браила. Прикупану се състои от кристалинни шисти, по-ниска е от Гречинската планина, гола е, билото ѝ прорязано от седловини, образува гребен с много остри върхове, които със своята пирамидална форма придават живописен изглед на цялата планина. Най-високият неин връх Сулукулак се издига 364 м. Долините на реките Жижила и Гречи, които са изпълнени с дебел льос, отделят ясно Прикупану от Гречинската планина, но при техния вододел се образува седловина, през която води път от с. Гречи за с. Лункавица, и която свързва двете планини.

 

Като продължение на Прикупану се явява планината Приопча на север от Черна; тя се състои от гранит, стари еруптивни скали и кристалинни шисти. Най-голямата височина на тая планина достига 402 м.

 

На юг от с. Ортакьой и западно от долината на Таица се простира чак до областта на лагуните Бабадашкото плато. Реката Слава и нейните притоци разчленяват платото, което се състои от горнокредни, ценомапски и сенонски мергел и варовик. Бабадашкото плато е слабо дислоцирано и гъсто покрито с дъбова и липова гора. От върховете, които се издигат в Бабадашкото платои го правят характерно и хубаво, са Сакар баир (400 м.), Султан баир (392 м.) и Консул (329). Първите два върха са гранитни и стоят в свръзка с гранитните ядки на Яков и Меджина, разположена на изток от с. Черна. Консул, който привлича със своя конусообразен вид погледа на пътника, що се движи от Бабадаг за Тулча, се състои от порфирни скали и се издига стръмно из долината на Таица, дето клокотливата ѝ вода се кани да излезе от планинската теснина в по-широката плодородна долина, в която се редят богати български села.

 

На юг от Бабадашкото плато главните неравности се образуват от днслоцираните зелени плочи, които са особено типични за голям дял от Добруджа.

 

На изток от Таица, най-голямата река на Добруджа (80 км.), се разстилат по-ниски планини, които Петерс на времето ги схвана поотделно и кръсти по имената на селата, които лежат в полите им. Сега

 

81

 

 

географи и геолози искат да ги схванат като една планинска група с име Исакчанска или Тулчанска. Тази планинска група се простира от Исакча до Бештепе над Махмудия и от Дунава до Танца. Основата на планините от тая група се състои главно от триясови и юрски образувания, които рядко излизат на повърхността, покрита с дилувиални наслаги, най-вече льос. Ридовете на Тулчанската планинска група се слабо изтъкват, както и самите гънки на старите добруджански формации. Триясовите и юрски образувания са пресечени на много места с еруптивни възвишения от същата старост. Особено голямо разпространение достигат еруптивните скали, порфир и мелафир, на запад и образуват преходна зона между Мачинската планинска група и отчасти Бабадашкото плато, колкото се отнася до еруптивните му върхове, и Тулчанските планини.

 

Планините от Тулчанската група, които спадат в областта на Горна Таица и се разчленяват от хубавите долини на нейните притоци Телица и Тръстенишка река, по своята височина (250-363 м.), гориста покривка и дори геолошки състав приличат много на планините отвъд Таица. На изток от Тръстенишката река се простират плешивите планини на Тулчанската планинска група, дето не се срещат вече завършени планини, гъсти гори и весели долини.

 

В областта на планинска Добруджа се издигат често из льосовата равнина и изолирани височини, между които особено видно място заема Денис тепе (266 м.), което се издига величаво из льосовата плодородна низина край Бабадашкото блато. От льосовото възвишение на Тулча до града Бабадаг погледът на пътника се привлича непрекъснато от великански пясъчник, около който са преплетени цяла редица легенди. Всеки разправя, но никой не е виждал железните пръстени по него, в които били връзвани корабите що плували в морето или езерото, когато Денис тепе (морско или езерно тепе) стърчало гордо над широката водна повърхнина.

 

Планините на Северна Добруджа са ниски и не могат да се сравнят с Карпатите, Стара планина, Рила и Кавказките планини, които ги ограждат отдалеко и с които имат геолошко родство, нито по големина, нито по величавост, но пътникът, който иде от степна Бесарабия, от равна Румъния, от голата равнина на Южна Добруджа или от безкрайното Черно море, се изпълня с възторг кога зърне още отдалеко назъбените върхове и острите четки на наредените един зад други, подобно на кулиси, ридове от Северна Добруджа. Височините от 300-400 метра, които във високите планински покрайнини се едва забелязват, представят тука значителни възвишения, защото се издигат непос-

 

82

 

 

редно от низини, които малко се различават по височина от морското ниво.

 

В Добруджа не могли да се образуват големи реки, защото страната е тясна и значителна нейна част представя равнина, чиято вода се губи подземно; планините на Северна Добруджа са ниски, климатът е изобщо сух. Освен Дунав, който образува граница на Добруджа, в тая полуостровна земя не навлиза река, чийто извор е вън от нея. По-големи реки с вода във всяко време през годината има само в северна планинска Добруджа. Понеже главните вододелни планини на Северна Добруджа се протягат близо край Дунава, то могли да се развият само в източната ѝ част по-големи реки. Като обща характеристика на добруджанските реки може да се изтъкне, че техните долини към устието нм се много разширяват и преминават в повечето случаи в езера или блата. Ако долината се огражда в долното течение на реката от високи склонове, то последните биват образувани от дебела льосова земя, много по-рядко се показва оголена скалата, която образува основа на покрайнината.

 

Най-голяма и най-значителна река на Добруджа, както споменах по-рано, е Таица. Тя приема и най-много притоци, между които Телица е най-важният. Почти успоредно с Таица тече пб на юг р. Слава, която извира от Сакар баир, дето пада най-много валеж. Тя се изтича в езеро Головица. Река Слава, която разчленява Бабадашкото, и р. Акорман, що се изтича в Дунава северно от Хърсово, дължат своите долини главно на голямата дислокация северно от областта на зелените скали. От планинската част на Добруджа освен Лункавица, чиято долина се съвпада с главната депресия на Таица, се изтичат в Дунава още Жижила, Калистра (Гречинската) и Черненската река. Най-южна значителна река е Касъмчанската (80 км. дълга, басейн 600 кв.км.), която протича през безлесната покрита с льос Добруджа; тя се изтича в езерото Ташаул, носи малко вода.

 

В хидрографско отношение характерна особеност в Добруджа представят дунавските бал ти, делтата и многочислените крайдунавски и крайчерноморски езера и блата. Техният произход стои в свръзка с колебание на морското ниво. Преди да настъпи сухото време, когато се образувал в степите на Добруджа льоса, водното ниво на Черно море било 40 метра по-ниско. Също по-ниско е било и нивото на водите в Дунава и другите добруджански реки. Когато по-късно се повдигнало водното ниво на Черно море и се изпълнили широките долини на реките при устията им, образували се заливи, които после били преградени с пясъци, що са носили край брега водните течения. По тоя начин се обясняват лиманите в Южна Русия и у нас. В Добру-

 

83

 

 

джа са намерени много факти, които сочат на промяната във водното ниво на Черно море. Езерата край Дунава са доста големи, но имат дълбочина 1 - 1.5 м. във време на ниска вода. Кога придойде Дунав, увеличава се и тяхната дълбочина. Езерата на делтата са два пъти по-дълбоки. Но особено дълбоки са крайчерноморските лимани, напр. в Ташаул има дълбочина до 40 м. Най-интересно от крайморските езера е Мангалското, което много прилича на Гебедженското, но е много по-тясно. То е запазило досущ формата на река. Неговата най-голяма дълбочина е 20 м. Лагуните се отличават с малката си дълбочина от 2 до 2.5 м. В някои от тях дълбочината спада лете до 50 сантиметра. Добруджанските езера много приличат на нашите езера край Бургас. Големина до 20 км. не е рядкост и за езерата на Добруджа.

 

Многочислените малки и големи езера и блата край Дунава, в делтата и край Черно море (повече от 400 кв.км.), както и начинът на наводняването край Дунава създали много благоприятни условия за риболовство в Добруджа.

 

 

IV. КЛИМАТ

 

В климатическо отношение между Дунавска България и Добруджа няма граница. Континенталният климат на Дунавска България се продължава и в Добруджа, като се видоизменява само в свръзка с географската ширина и орографската направа на страната.

 

Преди да се проучи климатът на Добруджа въз основа на по-дългогодишни метеоролошки наблюдения, се приемаха за верни твърденията на римския поет Овидий (род. 43 г.пр.Хр., умрял 17 г. сл. Хр.), който в своето изгнание в град Томи, сегашна Кюстенджа, преживял големи студове, видял ледове по Черно море и ни представил в мно-гочислени хубави стихове ужасните мразове и силни бури край Черно море. На древните гръцки и римски писатели, които живели в прочутите с благ климат средиземноморски земи, им правели силно впечатление студовете в северната част на Балканския полуостров, затова те са отбелязвали особено грижливо студените зими край Черно море и Дунава. В съчиненията на Арго, T. VIII, са събрани много стари бележки за замръзване на Дунава и Черно море, срещат се такива бележки и у много други автори. В годината 401 било замръзнало цяло Черно море и ледената покривка траяла един месец. На 462 г. готите преминали Дунава по лед. Голям студ имало също в 558 г., тогава замръзнало Черно море и българи минали Дунава по лед и напреднали чак до Цариград. Но особено студена била зимата през 763-764 година. Още в октомври 763 г. замръзнали западните и северните брегове на

 

84

 

 

Черно море и ледът траял до февруари следната година. По заледената повърхнина на морето се натрупал толкоз много сняг, че не се различавала сушата от морето. Имаме доста такива сведения и за по-късно време и колкото и да ни се показват те преувеличени досежно размера и дебелината на леда по Дунав и Черно море, все свидетелствуват за много сурови зими в Добруджа. Сега се води вече статистика за заледяването на Дунава и според наблюденията от 1836 до 1896 г. Дунав не е замръзвал 13 години. Най-краткотрайно заледяване траело 12 дена (1880 до 1881 г.), най-дългото 96 дена (1878-1879 г.), средно годишно за времето 1836-1896 г. 39 дена. Ледоход се появява на Дунава обикновено между 20 ноември и 15 декември, а се очиства от него до края на февруари или средата на марта. През това време спира корабоплаването. В последните три години Дунав не замръзна и корабоплаването по него беше много полезно първо на сърби и руси, а отпосле на българи и техните съюзници.

 

При големи студове Черно море покрай северозападните си брегове замръзва за известно време. Това се дължи на две причини: 1. студът в северните райони е по-голям, и 2. водната повърхност на Черно море близо до устието на Дунав и руските големи реки има много малко солено съдържание от 12 до 14 градуса на хилядата, когато в Средиземно море е три пъти по-голямо. А знае се, колкото е по-солена водата, толкоз при по-ниска температура замръзва тя.

 

Добруджа, макар и да е ниска и крайморска земя, има средна годишна температура само 11 градуса С. И докато лятото е твърде горещо (юли и август имат средна месечна температура до 22 градуса), зиме става много студено не само във вътрешността на Добруджа и при Дунава, а и край Черно море. Добруджа е открита за студените североизточни ветрове, които веят от покрита с дебел сняг Русия, затова зимата бива много студена. Както в Кюстенджа, тъй и в Сулина малко са януарските месеци, които имат средна месечна температура над нулата, когато често пъти средната януарска температура спада 5 градуса под нея. В Сулина била средната януарска температура в 1896 г. 5.2 градуса, 1888 г. -5.5 градуса, 1893 г. -6.7 градуса, а януарски минимум стигнал 1876 г. -24 градуса и 1903 г. -21 градуса. В Кюстенджа януари е малко по-топъл, само в 1888 г. спаднала температурата до -6 градуса, а минимумът до -20.7 градуса. За да покажа как спада януарската температура от морето към вътрешността, ще приведа средната януарска температура на годината 1901: Кюстенджа -3.4 градуса, Бабадаг -4.0 градуса, Исакча -4.6 градуса, Браила -5.7 градуса. Понеже морето продължава да изстива и във февруари, то и през тоя месец температурата в Добруджа бива доста ниска.

 

85

 

 

Кога продължи по-дълго време ниска температура през зимата, замръзват най-напред езерата и блатата край Дунава и в делтата, после захване да се трупа и споява плаващият лед, който лека-полека сковава изцяло мощния дунавски поток и неговите ръкави. Ледът често достига голяма дебелина и по неговата повърхнина могат да ходят хора и коли с големи товари. Когато делтата замръзне изцяло, става голямо преселение на вълци от равнината на Русия в Северна Добруджа.

 

Студът в Добруджа се чувствува особено силно и неприятно кога веят ветрове. Източните и североизточните зимни ветрове имат скорост по-голяма от 20 метра в секунда, те веят продължително и докарват често страховити катастрофи. Тогаз морето се силно вълнува, издигат се високи вълни и се тласкат с бяс и с голяма мощ в брега, разбиват се там с оглушителен шум и образуват море от пяна. В незащитените пристанища скелите се трошат, лодки и мавуни биват изхвърляни на брега, параходи и гемии, които не са намерили в такова време тихи води зад вълноломите на Кюстенджанското пристанище или в устието на Сулинския ръкав, бягат далеко в морето, за да не ги разбие бурята в скалата или изхвърли на крайбрежните пясъци.

 

Не по-малко страшни се явяват крайморските бури и на сушата. Зимно време те оголват земята, като нахвърлят снежни пресни в трапищата, които не в един буран са ставали гробища на заблудени пътници и добитък, когато снежинките, преобърнати на ситни ледени зрънца, шибат без милост в лицето и замрежват погледа. Силните ветрове, след като изметат снега, изриват и почвата, оголват засеяните полета, изтръгват дори дребни растения и всичко това ведно със снега, що вали, се върти и носи с голяма бързина, като помрачава и денем цялото ширине. В селищата картината става още по-страшна, защото вятърът разкрива покрива на къщята, събаря комини, порти и огради. В такива дни не е съвсем безопасно да се ходи по улиците.

 

След зимна буря се забелязват обикновено на завейте, по дърветата и зданията смръзнати купчини пясък, корени и сняг, които се запазват така дълго време. Като имаме пред очи и доволно ниската температура при такива случаи (-13 градуса), лесно можем да си обясним защо измръзват често зимните сеитби край черноморския бряг.

 

В Добруджа лятото е продължително и топло. Месеците юли и август имат температура 22.5 градуса, септември 18 градуса и дори в октомври се задържа край морето температура средно 15 градуса. Продължителната лятна топлина подпомага доброто*виреене овощни дървета, чиито плодове зреят при по-продължителна висока температура.

 

Средното годишно количество на валежа в Добруджа е по-малко от 500 литри на кв.метър. В стара румънска Добруджа вали повече и

 

86

 

 

е изчислено на 508 литри на кв.метър. В Южна Добруджа се продължава чак до Кюстенджа край морето и Остров край Дунава сухата област на Източна България, дето вали по-малко от 500 литри на кв.метър, а на някои места по-малко дори от 400. Също малко валеж пада в делтата около Сулина (по-долу от 400, в Сулина 366 л. на кв.м.). Най-много валеж пада в планинската област между Бабадаг и с. Черна (от 600 до 800, на Сакар баир над с. Атмаджа дори 837 литри на кв.метър).

 

Разпределението на валежа по годишни времена е много различно. В това отношение Добруджа заема средно място между Дунавска България и Южна Русия. Най-много вали през летните месеци, средно месечно по 40 литри на кв.м. за юни и юли, а най-малко вали през февруари - близо половината (21 литра на кв.м.). През лятото валят често силни дъждове, които докарват големи порои и наводнения, но вали рядко, затова към края на лятото става голяма суша, всичко погаря, по селските пътища се дига голям прах и всичко наоколо е много опрашено и повяхнало. Пролет, особено през месец май, вали често и тогаз по цяла Добруджа полета и гори са покрити с хубава, прясна зеленина.

 

Числото на дъждовните дни се колебае между 57 и 76, покрай морето вали сняг средно 12 дена, снежната покривка трае около 20 дена, но навътре в страната вали повече сняг и се задържа за по-дълго.

 

Добруджа е ветровита страна и ветрените мелници придават облика на много нейни покрайнини. Най-често веят ветрове от север на изток (40%), после от юг (24%) и запад (22%). Североизточният вятър се нарича кривец, той е сух и студен. В голямото българско село Касапкьой различават следните ветрове: есенèц - западен вятър, моря̀н - морски, поря̀з - северен, белия ветър - от юг, от „пуста плàня”. Западният вятър е дъждоносен. Особено лош е североизточният вятър лете в големите жеги; той погаря всичко и суши кладенците, затова го наричат черния вятър.

 

Според наблюденията на морето при Сулина в 13.6% от дните на годината вятърът е продължително силен и морето опасно за корабоплаването; 53% от дните на годината морето е тихо.

 

През лятото продължават често ясни дни и звездни нощи, сутрин растителността се покрива с богата роса, която замества отчасти липсата на дъжд. При мразовити нощи в късната есен слана попарва оцелялата от сухота прясна растителност.

 

87

 

 

 

V. РАСТИТЕЛНОСТ

 

Добруджа, като част от Дунавска България и проходна земя на Средна и Източна Европа към средиземноморската област, се отличава с разнообразна и богата растителност. Растенията на Дунавска и Черноморска България се срещат и в Добруджа, но в нея са разпространени и растения, чието отечество е Банат, Трансилвания, Румъния и Влашко, Южна Русия и Крим; срещат се и средиземноморски растения. За голямото разнообразие на растителността в Добруджа е спомагало много и нейното географско и геолошко разнообразие, нейната тясна свръзка с Дунав и Черно море.

 

Д-р Брънза, който описа подробно флората на стара румънска Добруджа, изброява за нея 1186 вида растения, които се разпадат така:

 

Dicotiledoneae: 77 фамилии с 386 рода, съдържащи 969 вида

Monocotiledoneae: 16 фамилии с 87 рода, съдържащи 201 вида

Cript.vasul: 3 фамилии с 9 рода, съдържащи 16 вида

__________________________________________________________

Всичко: 96 фамилии с 482 рода, съдържащи 1186 вида

 

Не е наша задача да опишем растителността на Добруджа, а само да я характеризираме дотолкоз, доколкото тя придава физиономия на покрайнините и има значение за живота на хората.

 

Добруджа има две гористи области: едната се простира в северната част между Тулча, Исакча, Мачин, с. Черна и Бабадаг, а другата припада към Делиорман, който се присъедини към Добруджа в 1913 година. Между тези две области се намира голямата степна област, която се отличава с липса на гори. Могат да се отделят още: крайдунавска област с блатливи растения в мочурливите низини, черноморското крайбрежие с дюнна растителност, а и самата делта съставя сама за себе си типична растителна област.

 

Понеже планините на Добруджа са ниски и цялата страна е доста суха, то букът, който по високите планини на България съставя най-пространните гори, почти липсва от добруджанските гори, среща се съвсем рядко в Бабадагската планина и в някои височини между Чилик и Майданкьой. Същото е с иглолистните гори. Но затова пък се срещат четири вида дъбове, много брястове, габър, осен, а в Бабадашката планина и особено в най-северната гориста област се намират много липи. Добруджанските гори се отличават чрез своята гъстота, те са често гъсто преплетени с диви лози, повитак и дърветата покрити с много лишеи. По-рано Северна Добруджа, особено околността на селата Атмаджа и Чукорово, се е славила с хубав дървен материал за строене на кораби, и в Тулча много гърци са се занимавали с корабостроене. Но още в турско време хубавите гори бяха силно разредени и

 

88

 

 

турското правителство забрани сеченето им. Много от горите на Северна Добруджа и Делиорман са унищожени чрез пожари, за да се отворят места за плодородни ниви. Когато румънското правителство прокара аграрната реформа като сгрупира малките пръснати имения в големи, много гористи части на Северна Добруджа бяха обърнати на ниви. Румънското правителство взема мерки за залесяването на Добруджа като създаде много разсадници, също и общините се грижеха за това. Най-много се сееха сал към и и брястове, които могат да виреят най-добре в степната област. Срещат се малки хубави гори (кории) и вън от големите области на Добруджа, но те представят рядкост. Хубави гори имат още островите Лета и Караорман в делтата, особено първият. Между храстите и ниските млади гори на юг от Добрич заемат първо място дъбовете. Голямо е разпространението на драката и смрадликата, но липсва люлякът. Покрай морския бряг на Южна Добруджа са типични дивите смокнненн храсталаци. Залесената повърхнина в стара румънска Добруджа е около 140 000 хектара, а в Южна Добруджа 171 120 хектара или всичко хектара 311 120.

 

В Добруджа се сеят същите културни растения, каквито и в Дунавска България. От овощните дървета първо място заемат орехи, сливи, ябълки, череши, круши и вишни. Най-много овощни дървета има в Тулчанския окръг. От житните храни се сее най-много ечемик, после жито, овес, царевица, ръж и просо. Най-много ечемик се сее в Кюс-тенджанския окръг, там се сее също най-много и овес, а ръж се сее най-вече в Тулчански окръг. В Южна Добруджа, особено в Силистренско, се сее много нисък боб, който придава особена физиономия на пространни равнища и е придобил голямо стопанско значение. От маслодайните растения се сее най-вече рапица. Лозята виреят добре в цяла Добруджа, вирее също черницата, която допуща копринарството. Има доста зеленчукови градини, фуражни растения изобилствуват. В Тулчански окръг изкуствените ливади са повече отколкото естествените.

 

 

VI. ЖИВОТНИ

 

Фауната на Добруджа не е тъй добре изучена както флората, но все пак личи, че тя не се различава много от животния мир на Дунавска България. Мечката и рисът липсват от ниските планини на Добруджа, но вълкът се среща още в голям брой и зимно време, кога замръзне делтата, прииждат много вълци от Южна Русия. Други хищни животни са дива котка, лисица, видра, пор, невестулка и собол; срещат се и в полето и в къщята различни видове мишки, често се виждат кърти-чини и суеци (лалугери); в горите живеят катерици. Пакостник на ни-

 

89

 

 

вята е бурсукът (Meles taxus). От дивечът първо място заемат заекът и сърната, има също много диви свине; рядко се среща еленът. Към млекопитаещите на Добруджа трябва да причислим още водните животни делфин, който игриво се премята по водната повърхнина на Черно море, и фоката (Phoca monahus), един вид тюлен, който живее във водните пещери на Добруджа между Каябейкьой и Калиакра.

 

В Добруджа има много местни и прелетни птици. Това стои в свръзка с многобройните блата, езера и мочурливи низини, които я заграждат, и с нейното проходно положение. Между птичия свят на Добруджа срещаме представители на всички родове птици, които мътят и в България, като почнем от орела и стигнем до ситното орехче (Troglodytes parvulus). Голям е броят на соколовите (Falknidae), които в степна Добруджа се явяват като бич на дребните птици и слаби бозайници.

 

Пойни птици изпълват горите и храсталаците, а чучулигата се издига със звучна песен и над златните ниви в степна Добруджа. Бият в очи по нивите едрите черни врани. От птиците за лов първо място заемат многобройните пъдпъдъци, разните видове гълъби (Colombidae), яребици, дропли, бекасини, гъски, патици и др. Но най-типични за Добруджа са водните птици, които със своето масово появяване допълнят често изгледа на пейзажа. От типичните водни птици ще спомена пеликана, лебеда, рибара и водния бик (Botaurus stellaris).

 

От рептелиите и амфибиите най-типични са костенурката и водната змия.

 

Добруджа е богата с най-разнообразни риби. Д-р Антипа е описал вещо и подробно рибите, които живеят в Долни Дунав, в Черно море и в многобройните езера и блата край Дунав и Черно море. От рода Ganoidei, които прекарват в морето и пролет преминават в Дунава, дето ги ловят, са: моруна, есетра, пъструга и виза. От рода Faleostei заслужават да се изтъкнат: дунавска скумрия, писия, калкан, който ловят пролет в голямо количество, кефал, попчета (Gobius bathracocephalus и G.niger), паламут, морски скумрии, барбуни и други.

 

От речните риби по-важни са: чига (в Дунава), сом, мряна, скубар, шаран, щука, лин, косат и платика, бяла риба, окун (Регса fluvialis, рум. Biban), бабушка (Scardinius erythtophthalmus), каракуда и други.

 

От насекомите на Добруджа особено място заемат комарите, които в мочурливите места измъчват хора и добитък и разнасят малария. Особено много комари има в делтата на Дунава.

 

В Добруджа се отглеждат същите домашни животни, както и в България. Изключение правят само малкото камили, които са развъдени в Югоизточна Добруджа. По-рано, когато Добруджа беше рядко на-

 

90

 

 

селена, вирееше много скотовъдството, особено отглеждането на овце. Степна Добруджа представяше голяма къшла, дето хиляди българи от Котленско и също толкоз мокани от Седмоградско пасяха многобройни стада овце. Също и татарите бяха добри скотовъдци. Когато румънското правителство разпредели земите, раздаде и продаде държавните имоти, постави големи данъци на дребния добитък, числото на овцете и козите в Северна Добруджа бързо и постоянно намалява. В Южна Добруджа броят на овцете и козите е още твърде голям (на 1000 жители се падат 2880 овци и 376.6 кози). Румънското правителство обърна особено внимание за размножаването на едрия добитък, особено на конете и кравите. Добруджа се е славила винаги с добри коне. Малък е броят на биволите в Северна Добруджа, в Южна се падат 113 на 1000 жители. Черниците виреят добре в Добруджа, но отглеждането на копринената буба е слабо. Домашни птици се отглеждат доста в Добруджа, най-вече кокошки и гъски, по-малко пуйки и патици. Отглеждат се доста и пчели.

 

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

1. Сб. Добруджа, с. 1-42.

 

2. Кадилък - административна единица в Османската империя, подчинена на юрисдикцията на един кадия; обикновено съвпада с територията на една каза.

 

3. По-точно: Омурфакъх.

 

4. По-точно: Текфургьол.

 

5. Дн. гр. Добрич.

 

6. Дн. с. Кранево, Балчишко.

 

7. Дн. с. Голеш, Силистренско.

 

8. Дн. с. Ведрина, Добричко.

 

9. Едно от днешните села Горско, Житница и Тянево.

 

10. Дн. с. Ябълково, Добричко.

 

11. Дн. с. Страхил, община Вълчи дол.

 

12. Дн. Лудогорие.

 

13. Дн. с. Нова Черна, Тутраканско.

 

14. При с. Езерец, Каварненско.

 

15. Дн. с. Камен бряг, Каварненско.

 

16. Дн. с. Топола, Балчишко.

 

17. При с. Рогачево, Балчишко.

 

18. Исперихско.

 

19. Дуловско.

 

20. Дн. с. Мъдрево, Кубратско.

 

21. Дн. с. Грънчарово, Дуловско.

 

22. Дн. с. Огняново, Добричко.

 

23. Дн. с. Баново, Девненско.

 

24. Дн. с. Божурец, Каварненско.

 

25. Дн. гр. Белослав.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]