Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ПЕТА. Българската народност през периода на византийското владичество

 

1. НАРОДНОСТНО САМОСЪЗНАНИЕ

 

 

Създадената в края на IX и началото на X в. българска народност не е имала продължителен свободен политически живот. След големите териториални успехи, постигнати при Симеон (893—927), последвал период на упадък, който се дължи в значителна степен на военното и финансовото изтощаване на държавата поради продължителните войни, както и на изострянето на социалните противоречия, свързани с развитието на феодалните отношения. Възползувани от слабостта на северния си съсед, византийците минават в решително настъпление. По време на цар Самуил (997—1014) и на неговите приемници България е въвлечена в тежка борба за запазване на своята независимост. Въпреки упоритата съпротива в края на краищата българите не могли да удържат на силния натиск. През 1018 г. византийският император Василий II влиза в град Охрид и наскоро след това всички български земи са покорени и включени в пределите на Византийската империя. Започва периодът на византийското владичество, който трае в продължение на близо две столетия. [1]

 

Както би било естествено да се очаква, при условията на чуждата власт положението на българския народ се влошило значително. Прекратили своята дейност някогашните блестящи школи в Преслав и Охрид, които бяха превърнали България в център на славянската писменост и книжнина. Не се чувал гласът на българския учител и духовник, който учел „славянските азбукарчета” на четмо и писмо. Спрян бил бързият и ярък духовен и културен подем, характерен за епохата на Борис и Симеон, когато се раждал и укрепвал като нов и млад етнос българският народ.

 

Въпреки неблагоприятните условия, създадени по време на византийското владичество, българският народ не загубил все пак своята вътрешна устойчивост и съпротивителната си сила. Може дори

 

 

1. Срв. общо за тия събития В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, ч. 2, с. 278—790; История на България, I, 1961, с. 109—149.

 

351

 

 

да се твърди, че в известен смисъл през периода на чуждото иго това вътрешно единство получило по-нататъшно и още по-ярко утвърждение като естествен резултат от стремежа на българите да се противопоставят на завоевателя и да се борят за освобождението си. Често явление е при условия на чуждо потисничество народностното самосъзнание на даден етнос да се усилва и да получава още по-подчертани изяви неговата „историческа памет”, с която той се разграничава от поробителите и търси морална и идеологична основа за своята съпротива срещу тях. Такъв е случаят и с българския народ през епохата на византийското владичество.

 

Видим израз на засиленото народностно самосъзнание на българите и на тяхната „историческа памет” през време на византийското владичество ни дават някои съчинения от агиографски и апокрифен характер, които са били създадени в нашата страна през XI—XII в. и които продължават до известна степен литературните и идейни традиции на Преславската и на Охридската школа. Между тези съчинения особено внимание заслужава т. нар. „Български апокрифен летопис”. Това е едно твърде интересно произведение, съставено от неизвестен автор, може би духовно лице, вероятно към средата на XI в. [2] От някои пасажи в „Апокрифния летопис” би могло да се заключи, че в този вид, в който е достигнал до наши дни, той съдържа добавки и допълнения от по-късно време (вероятно от XIII—XIV в.). Първоначалната ядка на „Летописа” ни отвежда обаче към епохата на византийското иго и неговата поява като оригинален български книжовен паметник е свързана пряко с този именно период.

 

Най-характерна тенденция в „Апокрифния летопис”, прокарана в увода на това произведение, е да се посочи, че българите са „богоизбран народ”, че те са били предопределени от самия бог да се заселят в земите южно от Дунава и там да създадат своя държава. Като изпълнител на тази повеля е представен твърде популярният старозаветен пророк Исая, комуто бог според разказа на анонимния съставител на летописа бил поръчал:

„Исае, възлюблени ми пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини. — Тогава аз, братя, по божия повеля (говори Исая — б. н.) дойдох на лявата страна на Рим и отделих третата част от куманите и поведох ги по път, посочвайки с тръстика, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река

352

 

наречена Ереуса. И тогава имаше три реки. И населих земята Карвунска, наречена българска. Беше опустяла от елини през 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето и поставих им цар из тях. Името му беше цар Слав. И този цар прочее насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори могили в земята българска. Тогава му дадоха име „стомогилен цар”. И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И този беше първият цар в българската земя и царува 119 години и почина.” [3]

 

Идеята за „богоизбран народ”, прокарана в увода на „Апокрифния летопис”, е подсилена от стремежа на автора на това интересно произведение да подчертае, че още от самото начало на своята история българският народ тръгва по пътя на напредъка и че редица негови владетели се проявяват като големи строители и мъдри ръководители, осигуряващи щастие и благополучие за своите поданици. В такъв смисъл са очертани такива български царе като Слав, Испор (Аспарух — б. н.), Борис, Симеон, Одолеян (Делян) и пр. За Слав, както вече се каза, се отбелязва, че „населил села и градове” и че по негово време „имаше изобилие от всичко”. За Испор четем, че основал градовете Дръстър и Плиска. [4] Симеон се слави с това, че вземал от поданиците си като данък само „едно повесмо и лъжица масло и яйце на година” и че по негово време имало „много изобилие” [5]. Същата картина е нарисувана и за царуването на Петър: „Тогава прочее в дните и годините на свети Петър, цар български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мляко и вино и вреше и кипеше от всяко божие дарование и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по божие изволение.” [6] За управлението на легендарния български цар Селевкия се твърди, че по негово време били създадени градовете Пловдив, Срем, Брез-

 

 

2. Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, София, 1970, с. 273—287. Самият текст е поместен от с. 280 до 287. Новобългарски превод на това произведение у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София, 1943, с. 154 сл. Повторен в Христоматия по старобългарска литература, София, 1967, с. 291 сл. и в Христоматия по история на България, 1965, с. 191 сл.

 

3. Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 281 сл.

 

4. Пак там, с. 282 сл.

 

5. Пак там, с. 283/284.

 

6. Пак там, с. 284.

 

353

 

 

ник, Средец и Ниш, [7] а за Одолеян (Делян) се отбелязва, че създал градовете Червен, Несебър и Ниш. [8] Несъмнено, значителна част от така посочените факти в „Апокрифния летопис” не отговарят на историческата правда и са измислени от неговия съставител. За нас е обаче важно да подчертаем съдържащата се в това произведение тенденция — а именно да се посочи, че българският народ има забележително минало и мъдри владетели, които са съдействували за изграждането на голяма материална култура и на един добър живот за своите поданици. По такъв начин чрез този разказ се е държала будна „историческата памет” на поробените българи, утвърждавало се е народностното им съзнание при условията на наложения им политически и духовен гнет. Казано накратко, „Апокрифният летопис” дава израз на една естествена реакция на потиснатата по време на византийското владичество българска народност, която е търсела начини и средства да запази вътрешната си устойчивост.

 

Израз на подобни тенденции намираме и в други произведения от това време, а именно в т. нар. „Солунска легенда” [9], както и в едно „Кратко житие на Кирил” [10]. В „Солунската легенда” е прокарана пак идеята за българите като богоизбран народ, при който бог изпраща Кирил, за да ги направи християни и да им даде азбука. „Кириле, Кириле — гласи съответният пасаж, — иди в (обширната) земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон.” И това поръчение било изпълнено. Българите, както разказва по-нататък анонимният автор, повели война срещу гърците, за да получат човека, „когото бог ни е изпратил”. Кирил отишъл в тяхната земя и им създал азбуката. „Българите — разказва сам той в края на „Легендата” — ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равна на река Брегалница. Аз им създадох 32 букви. Аз ги учих малко, а те

 

354

 

 

Византия в борба за възстановяване на своята власт в Балканския полуостров (VII—XI в.)

[[ По-голяма карта ]]

 

ВИЗАНТИЯ В БОРБА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СВОЯТА ВЛАСТ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ (VII—XI в.)

   ( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров )

Византийски военно-административни единици (теми), образувани:

1. от VII до IX в. 2. през X и XI в.

 

355

 

 

сами много постигнаха. Те, каза господ, ще предадат на бога прославената вяра и християнството.” [11]

 

Подобна мисия сред българския народ изпълнява Кирил и в посоченото негово „Кратко житие”, което произхожда пак от времето на византийското владичество. В него четем, че бележитият солунчанин, „преподобният наш отец Кирил”, бил „българин родом” и че извършил голяма просветна и мисионерска дейност сред славянското население на река Брегалница. Съответният пасаж гласи „След това отиде на река Брегалница и там намери непокръстени, той ги покръсти и обърна в православната вяра. И създаде им букви на славянски език.” [12] И в това произведение проличава стремежът на неизвестния съставител да подчертае важната роля на българския народ, който получава християнската вяра и славянски букви пряко от Кирил. За историческата достоверност на тези твърдения би могло, разбира се, да се спори и да се изкажат оправдани съмнения. Важна за нас обаче в случая е прокараната тен денция да се възвеличи българският народ, като се наблегне на обстоятелството, че сам Кирил Философ е „българин” и че той лично е действувал сред българските славяни като християнски мисионер и като създател на славянската писменост. Така и „Краткото Кирилово житие” подобно на „Солунската легенда” и на „Българския апокрифен летопис” е съдействувало за укрепване на народностното самосъзнание на българите, за повишаване на родолюбивите им чувства, за освежаване на историческата им памет през епохата на византийското владичество. [13]

 

В съответствие със самата действителност и като резултат на едно вече здраво утвърдено разбиране българският народ продължавал да се счита през епохата на византийското владичество като славянски народ, сроден и близък с други славянски народи. Като славянски народ е представен напр. той в споменатата „Солунска легенда”, където четем, че Кирил бил изпратен „при славянските народи, сиреч българите” [14], за да ги обърне към християнската вяра и да им даде писменост. Като славяни се схващат българите и в „Краткото Кирилово житие”, както личи от цялото изложение на тази интересна творба и особено от споменатия вече пасаж за мисионерската дейност на солунския просветител сред славянското население в областта на река Брегалница. Съзнание за славянския характер на българската народност про-

 

356

 

 

зира и в „Апокрифния летопис”. Не случайно като пръв владетел на българите там :е посочен цар „Слав”. Това говори за стремежа на автора да наблегне на славянския елемент като основен и първичен при образуването на българската държава. Името „Слав” би следвало в случая да се схваща като едно обобщено означение за славянското население, [15] заселило се през VI—VII в. в областта южно от река Дунав на територията, „опразнена от елини и римляни”, както гласи разказът на летописеца. След „Слав” като втори владетел на българите и негов приемник в „Апокрифния летопис” е посочен Испор (т. е. Аспарух). По такъв начин се подчертава тясната връзка между славяни и прабългари и се дава израз на схващането за съвместното участие и сътрудничество на двете етнически групировки в най-ранния стадий на нашата история. Интересно е при това, че авторът на „Апокрифа” назовава българите и с името кумани, като отбелязва при това, че названието българи те получили по-късно, а именно след смъртта на Испор

[16] Това свързване на „кумани” с „българи” подсказва, че летописецът е знаел за тюрк-

 

 

7. Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 285.

 

8. Пак там, с. 287.

 

9. Срв. текста на тази легенда с обяснителни бележки у Й. Иванов, Български старини из Македония, София, 1970, с. 280—283. Относно временаписването на „Легендата” и нови преписи на този интересен паметник срв. Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, 1967, с. 44—66. Вж. още Е. Георгиев, Литература на изострени класови борби в средновековна България, София, 1966, с. 313—316.

 

10. Текст на „Краткото Кирилово житие” у Й. Иванов, пос. съч., с. 284—288. Друг препис на житието у Б. Ангелов, пос. съч., I, София, 1958, с. 36—44. Новобългарски превод в Христоматия по старобългарска литература, с. 129 сл.

 

11. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 283.

 

12. Пак там, с. 285.

 

13. Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий в средновековната българска книжнина, Археология, V, 1963, кн. 3, с. 17 сл.

 

14. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 282.

 

15. Срв. в такъв смисъл и И. Дуйчев, Едно легендарно сведение за Аспаруха (Vejesnik za archeologiju i historiju dalmatinsku, LVI—LIX, 2, 1954—1957. Abramičev zbornik, II, ç. 184). Според В. Бешевлиев, За славянските племена в Североизточна България от VI до IX в., Сб. „Преслав”, I, 1968, с. 23, под „Слав” се подразбира прочутият славянски племенен вожд Славун, предводител на северите през втората половина на VIII в.

 

16. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 282.

 

357

 

 

ския произход на прабългарския елемент и това го е карало да търси родство между тях и куманите и дори да ги идентифицира.

 

Освен в домашни паметници от рода на посочените по-горе данни за това, как е била схващана етническата същност на българската народност през XI—XII в., могат да се открият и в някои извори от чужд произход (византийски, сръбски, руски). Между тези извори заслужава внимание съчинението на византийския историограф Никифор Вриений (роден през 1062 г.), в което се засягат събития из историята на Византия и балканските земи за времето от 1070 до 1079 г. Между другото Вриений разказва подробно за въстанието на българите срещу византийската власт под водачеството на Георги Войтех. Като се спира на началото на въстанието, той отбелязва, че „народът на славяните отхвърлил ромейскою иго и опустошавал и грабел България”

[17]. Ясно е изразено следователно схващането на Вриений, че българите са славяни. Това схващане проличава и в края на неговия разказ, където се говори, че византийският император Михаил решил да назначи бащата на Вриений за управител на „цялата страна на българите” (τῆς τῶν βουλγάρων . . . πάσης χώρας), за да може да усмири така„засилващия се славянски народ” (ὥστε . . . καὶ Σθλαβίνων ἔθνος κατακυριεοῦσαν ἀνασταλῆναι). [18]

 

Славянският характер на българската народност е бил ясен и за един от най-ранните представители на сръбската историография т. нар. Дуклянски презвитер, автор на един „Летопис”, съставен през XII в. Славянският оригинал на този летопис не е запазен и понастоящем ние разполагаме с един негов латински превод, направен в началото на XVII в. [19] В това произведение се срещат интересни данни главно за ранната история на племената от сърбохърватската група след заселването им на Балканския полуостров, но наред с това има и някои данни във връзка с идването на прабългарите. Авторът назовава прабългарите с обичайното за латиноезичните паметници название Vulgari и твърди, че още в самото начало след идването им в балканските земи ог областта на река Волга те влезли в най-добри връзки със сръбските славяни, което се дължало най-вече на това, че и едните, и другите били езичници и говорели на един и същ език (Caeperunt se utrique populi valde inter se diligere id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxi-

 

358

 

 

me quod ambo populi gentiles essent et una linqua esset omnibus). [20]

 

Разбира се, гледището за еднаквия език на сърбите и на дошлите от Волга прабългари е погрешно. По времето обаче, когато дуклянският презвитер е пишел своето съчинение, е имало вече не прабългари, а един български народ, славянски по своята същност, който е бил твърде близък по език със съседните нему сърби. Това именно обстоятелство е причина авторът на Дуклянския летопис да счита, че това езиково родство датира още от най-ранна епоха и че самите българи от Волга са говорели славянски език. Така по косвен път чрез това погрешно становище за езика на прабългарите проличава ясно убеждението на автора на „Летописа”, че българи и сърби са два сродни помежду си славянски народа — убеждение, което отговаря на самата действителност през XII в., когато той е живял и писал своето съчинение.

 

Схващането, че българската народност е по същество народност славянска, е прокарано и в посочените вече руски средновековни летописи (Повесть временных лет), които произхождат от XII в. Особено показателен е поместеният в тях разказ за дейността на Кирил и Методий и за изнамирането на славянската писменост. В този разказ е подчертана общността на всички славянски народи, които получили азбука и книги от двамата солунски просветители. Прозира убеждението на летописеца, че всички славянски народи имат един общ език (а язнк словенски един) и че това именно е улеснило бързото разпространение на славянските книги сред тези народи. Най-напред, както четем в „Повесть временных лет”, славянската просвета е била разпространена и от самия Кирил сред българския народ (Константин... иде учить болгарского языка), а впоследствие тя се разпространила и сред Моравия и Русия. Казано накратко, за руския летописец няма никакво съмнение, че съвременният нему български народ е славянски по своята същина и че

 

 

17. Срв. Nicephori Bryennii Commentarii, Bonnae, 1836, c. 100 (Извори за бълг. история, XIV, с. 115).

 

18. Пак там, с. 116.

 

19. Срв. Ф. Шишић, Летопис попа Дукљанина, Београд—Загреб, 1928. По-ново издание от V. Mošin, Letopis popa Dukljanina, Zagreb, 1950. Извадки в Извори за бълг. история, XII, с. 170—179).

 

20. Ф. Шишић, Летопис попа Дукљанина, с. 298 (Извори за бълг. история, XII, с. 171).

 

359

 

 

именно българската държава е била първият център на славянската писменост и култура благодарение на мисията на двамата солунски братя.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]