Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927

 

2. ПОБЕДА НА СЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК И НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ

 

 

Въвеждането на християнството като официална религия в България било свързано с необходимостта да се разгърне широка проповедническа и богослужебна дейност. Нужно било да се създадат много, я добре подготвени свещеници, които да разпространяват новото учение по всички краища на страната и да се борят срещу все още неизживени езически настроения и традиции в съзнанието и бита на хората. Нужно е било да се внедряват упорито християнските догми и етични принципи, за да станат ясни и достъпни за всекиго. Нужно е било да се издига авторитетът на духовенството, да се популяризират функциите и ролята на църковното съсловие. За осъществяването на тези задачи, които стояли пред представителите на младата българска църква, са били необходими не само устни проповеди и разяснения, но и разнообразни по съдържание религиозни и църковни книги (евангелия, требници, поучителни и похвални слова и пр.), предназначени за ежедневния култ и за религиозната пропаганда. С една дума, въвеждането на християнството като официална религия изисквало продължителна работа и със слово, и с книга, за да може новопокръстеният народ да бъде здраво утвърден в новата вяра и да забрави езическото си минало.

 

През първите години след покръстването изпълнението на тази задача вървяло доста трудно поради обстоятелството, че най-популярният и широко разпространен вече в цялата страна език, а именно славянският, не бил признаван за „свещен” и не било разрешено той да се употребява за целите на богослужението и да се съставят на него религиозни книги. Съгласно господствуващото по това вре-

 

272

 

 

ме църковно гледище „свещените езици” били три — староеврейски, гръцки и латински, и само те могли да бъдат използувани за разпространение на християнската религия по устен или по писмен път. Носители и проводници на „триезичната догма” в България били най-първо византийските духовници, които извършили покръстването през 865 г. и които останали за известно време в нашата страна. Впоследствие идеите на „триезичието” били разпространявани от западните духовници, които дошли в славянобългарската държава в резултат на преговорите между княз Борис и римската курия. През 869/870 г., когато на църковния събор в Константинопол било решено България да остане в сферата на цариградската църква и римските духовници си отишли, положението не се изменило съществено. Византийските духовници, които пристигнали в България и поели отново ръководна роля в религиозния живот, продължавали да спазват твърдо правилата относно „триезичието”. Гръцки език звучал от църковните амвони, на гръцки се произнасяли поучителни и похвални слова, на гръцки трябвало да се учи новопокръстеното население да слави християнския бог. Същевременно гръцкият език продължавал да се употребява като официален и държавен. На него са били съставяни надписи с различно съдържание и предназначение. На него се надписвали печатите на владетеля или на висшите сановници. [6]

 

 

6. От достигналите до нас гръцки надписи, които се отнасят към този период, могат да бъдат посочени следните: известният надпис от село Балша (Южна Албания), изсечен по нареждане на княз Борис в чест на покръстването (срв. V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, c. 175); надгробен надпис на един български монах от 871 г., намерен при с. Червен (Русенско). Той има следното съдържание: „Тук почива . . монахът и архидякон на епископ Николай, негов чичо. Той умря в годината 6379, 4 индикт, 15 октомври, четвъртък, по времето на Михаил, славния и христолюбив княз (срв. V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, c. 328); надписът върху сребърната чаша на Сивин, велик жупан, намерена в Преслав. Той има следното съдържание: „Господи, помагай на Сивин, велик жупан на България” (срв. Т. Тошев, Сребърна чаша с надпис от Преслав, ИАИ, XXVII, 1964, с. 12). Относно оловните печати от времето на Борис срв. Н. Мушмов, Монетите и печатите на българските царе, София, 1924, с. 157. Същият. Новооткрити средновековни печати от България, ИБАИ V, 1929, с. 225—230. На лицевата страна на оловните печати (моливдовули) се чете на гръцки език „Богородице, помагай на Михаил, княз на България”. Намерен е и един оловен печат, в който четем името на един висш сановник, кана-богатур Йоан Иртхитуни и който вероятно трябва да се датира пак към времето на княз Борис и наскоро след покръстването (срв. Т. Герасимов, Български оловен печат от IX в. ИВАД, VIII, 1951, с. 73—75).

 

273

 

 

Между това след изнамирането на славянската азбука и изпращането на Константин и Методий във Великоморавия (863 г.) на триезичната догма бил нанесен решаващ удар. Във Великоморавската държава започнали проповеди на славянски език и се разпространили първите църковни и религиозни творби на славянски. Допускането на славянски език като богослужебен и религиозен във Великоморавия било продиктувано от интересите на Византия, която се стремяла да привлече на своя страна великоморавския княз Ростислав като съюзник срещу Немската империя и католишкото духовенство. Поради това византийците проявили тук необичайна щедрост и се отказали от догмата на „триезичието”, която поддържали ревностно по отношение на съседна България. В случая е налице ярко диференциран подход спрямо „славянския свят”, подход, който е характерен за действията на Византийската империя през разглеждания период и който се обяснява със сложността на нейната политика и с голямата борба, водена между цариградската църква и римската курия за надмощие в Балканския полуостров и в Централна Европа. [7]

 

Ударът, нанесен на „триезичниците” във Великоморавия, е дело преди всичко на Константин-Кирил, който се отличавал с големите си знания и блестящ полемичен дар. Особено забележителен е неговият спор с католишките духовници във Венеция. Със силни аргументи от религиозно и историческо естество Кирил доказал, че всички народи, в това число и славянските, имат право да се просвещават в християнската вяра на свой език и да имат собствена църковна и религиозна книжнина. Пред неговите доводи е трябвало да отстъпи и самият римски папа Адриан II, при когото отишли двамата братя, за да защищават своите схващания и да се оправдаят от обвинението им в ерес. Папата, както четем в „Пространното житие” на Кирил, „приел славянските книги и ги осветил”

[8]

Непосредствено след това солунските братя заедно със своите сподвижници, които дошли с тях в Рим, отслужили тържествена литургия в катедралната църква „Св. Петър” на славянски език

[9]

Така благодарение на своята твърдост и последователност Кирил и Методий успели да извоюват за славянския език напълно равноправно положение и да го превърнат наред със староеврейски, гръцки и латински в език „свещен”. С постигнатия успех в Рим победата над „триезичието” не била обаче окончателна.

 

274

 

 

Привържениците на тази догма били още твърде силни и те започнали ожесточени преследвания срещу Методий, който след смъртта на Кирил (14. II. 869 г.) трябвало сам да брани и разпространява славянската писменост във Великоморавия. През 885 г. починал и Методий, изморен от борби и страдания, като завещал на най-близките си сподвижници да продължат започнатото дело. Съпротивата на немското духовенство ставала обаче все по-силна и то успяло да вземе на своя страна и великоморавския владетел Светополк. При това положение наскоро след смъртта на Методий неговите ученици били прогонени от страната. Трима от тях, Климент, Наум и Ангеларий, се отправили към България, където намерили спасение след преживените мъки и преследвания. [10]

 

Идването на Кирило-Методиевите ученици в България било посрещнато с голяма радост от княз Борис, който според думите на автора на „Пространното Климентово житие” „жадувал за такива мъже”. [11] За българския владетел отдавна било напълно ясно, че за успешното развитие на делото на християнизацията би трябвало да се отстрани гръцкият език, който бил чужд и непонятен на населението. С изпълнението на тази задача били натоварени Наум и Климент. Наум останал в столицата Плиска, а Климент бил изпратен в най-югозападните краища на държавата (в областта Кутмичевица, която обхващала Западна Македония с част от днешна Албания). Тук той организирал първата в страната учебна и просветна школа на славянски език с център Охрид. В тази школа били оформени два отдела: един първоначален, където постъпвали малки деца, за да получат елементарно образование и да се научат да четат, и един по-горен, където Климент се занимавал с по-възрастни и напреднали вече ученици, за да ги подготви за учители и духовници.

 

 

7. Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий и византийската култура и политика, сб. Хиляда и сто години славянска писменост, 863—1963 г., с. 62 сл.; К. Куев, Към въпроса за началото на славянската писменост, ГСУ, ФФ, т. LI, 1960, с. 89 сл.

 

8. Срв. съответния текст от „Пространното Кирилово житие” в изданието на А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, София, 1920, XVII, с. 64.

 

9. Пак там, с. 65.

 

10. Общо за делото на Кирил и Методий до прогонването на техните ученици от Великоморавия срв. Е. Георгиев, Кирил и Методий, Истината за създаване на българската и славянска писменост, София, 1969.

 

11. Срв. съответния текст в „Пространното житие” на Климент Охридски в изданието на А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, София, 1966, XVI, 47 = с. 120.

 

275

 

 

На децата, както разказва житиеписецът, Климент показвал формите на буквите, нагласял им ръцете да пишат и им обяснявал смисъла на написаното. А с по-възрастните и напредналите „той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писанията” [12].

 

В продължение на седем години (между 885—893 г.) в Охридската школа се изучили около 3500 души. Мнозина от тях Климент определил за духовно звание и поставял из техните среди „четци, иподякони, дякони и свещеници”. Други пък той направил свои сътрудници, за да му помагат в неговата просветна и учебна дейност при подготовката на нови ученици. Ако се съди от един пасаж на „Пространното Климентово житие”, във всеки църковен район (енория) на поверената му от княз Борис област Кутмичевица той разполагал с 300 такива сътрудници, които от своя страна имали свои помощници. Съгласно с едно нареждане на централната власт тези Климентови сътрудници не плащали никакви данъци (μηδὲν τῷ ἄρκοντι συντελοῦσιν). [13] Това било важна привилегия, която допринасяла за подобрение на материалното им състояние и създавала условия за по-ревностно и добро изпълнение на поставените пред тях образователни и учебни задължения.

 

По същото време, докато Климент организирал просветното и образователно дело в югозападните български краища, подобна дейност вършел неговият сподвижник Наум в Североизточна България с център Плиска, а впоследствие — Преслав. Там също били обучавани младежи за свещеници и учители. За съжаление ние не разполагаме с конкретни данни за характера и начина на обучението в Преславската школа, но трябва да се предполага, че то не се е отличавало съществено от това в Охридската школа.

 

Крайният резултат от плодотворната и целенасочена дейност на Климент и Наум е бил този, че в България в кратко време бил създаден широк слой от образовани хора, които знаели да четат и да пишат на славянски. Сега вече славянският език, който отдавна бил говорим и разпространен по всички краища на страната, се превърнал и в богослужебен и книжовен. На славянски език се четели молитви и проповеди, на славянски се пишели книги с религиозно и светско съдържание. Славянската азбука и славянският език изучавали вече хиляди деца по градове и села още от ранно детство. За тия деца говори Черноризец Храбър в своята позната творба „За буквите”, като ги нарича с думите „славянски азбукарчета”

 

276

 

 

. [14] „Ако попиташ, казва той, славянските азбукарчета кой ви е сътворил буквите и ви е превел книгите, то всички знаят и ще ти отговорят: „Свети Константин Философ, наречен Кирил.” [15] Както се вижда от думите на Храбър, още от самото начало на своето обучение децата научавали кой е създателят на славянската азбука и кой защитил правото на славянските народи да се учат и да пишат на родния си език.

 

Пълната победа на славянския език в България, въведен като богослужебен и писмен след идването на Кирило-Методиевите ученици в нашата страна, била затвърдена окончателно на тържествения събор в Преслав през 893 г., свикан по нареждане на княз Борис след свалянето на Владимир от престола. На този събор, както се знае, бил провъзгласен за владетел на славянобългарската държава Симеон и било решено столицата да се премести от Плиска в Преслав. Заедно с това било извършено т. нар. , за което се споменава в руските летописи. Има известни разногласиθ относно тълкуването на този израз сред изследвачите, но най-правдоподобно е гледището на В. Н. Златарски, който вижда в „прѣложенѥ книгъ” решението да се обяви „народният славено-български език за официален в държавата, а в църквата да се въведат славено-български книги и богослужение” [16]. Това е било напълно в духа на подетата от княз Борис политика, която той провеждал с помощта на Климент и Наум и която продължил неговият син и наследник Симеон (893—927).

 

Решението на събора в Преслав предизвикало силно недоволство във Византия, тъй като отстранявало окончателно гръцкия език, който в продължение на столетия се считал за официален и държавен в България, а след 865 г. бил въведен и в богослужението на новопокръстена страна. Византийците виждали, че българската

 

 

12. А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, XVIII, 57 = с. 126.

 

13. Пак там, XVIII, 59 = с. 126.

 

14. Срв. К. Kуев, Черноризец Храбър, София, 1967, с. 190 (текстът според Лаврентиевия препис).

 

15. Пак там.

 

16. Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 2, с. 258; Д. Ангелов, Кирил и Методий и византийската култура и политика, Хиляда и сто години славянска писменост, 863-1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 67.

 

277

 

 

държава излиза от сферата на тяхното църковно и политическо влияние и поема пътя на създаване на самостоятелна славянска култура. В отговор на акта от 893 г. управляващите среди в Цариград в сътрудничество с цариградската църква изтъкнали на преден план отново остарялото вече гледище за трите „свещени” езика (староеврейски, гръцки и латински), за да докажат, че славянската азбука и славянската писменост нямат право на съществуване. Този техен опит завършил обаче с пълен неуспех. Срещу „триезичниците” написал своята малка, но прекрасно аргументирана творба „За буквите” един от най-талантливите продължители на делото на солунските братя, Черноризец Храбър. [17] С редица доводи от историческо и религиозно естество Храбър сочи, че създаването на славянската азбука и на славянската писменост отговаря на законните стремежи на славянските народи да се развиват по свой собствен път и да си изграждат самостоятелна култура. Старобългарският писател се спира обстойно на „триезичното учение” и доказва неговата несъстоятелност. Той обосновава умело нуждата от създаването на славянска азбука поради непълнотата на гръцката азбука, която не могла да предаде всички звукове на славянската реч. В заключение на своята творба Храбър отбелязва с гордост обстоятелството, че всички славяни знаят кой е съставил техните букви, докато за гръцката азбука почти никой не знае кой е бил нейният създател.

 

След събора от 893 г. и написването на съчинението на Черноризец Храбър възраженията на „триезичниците” срещу славянския език и славянската писменост изгубили вече всякаква почва. Славянският език се наложил и като богослужебен, и като държавен. На него се извършвала църковната литургия, на него били произнасяни проповеди и похвални слова, на него започнали да се съставят надписи и печати. Един от първите печати на славянски език е оловният печат с името на „монах Георги и синкел български” , който произхожда вероятно от края на IX или началото на X в. [18] Пак към това време трябва да отнесем известния надгробен надпис на „раба божия Ана” (може би дъщеря на княз Борис), намерен в Преслав, който има следното съдържание: „През месец октомври на 9 ден почина раба Божия Ана.” [19] Както се вижда, славянският език се наложил в самия дворец. Характерно е обаче, че успоредно със славянския текст надписът съдържа и паралелен гръцки текст със същото съдържание. Това свидетелствува

 

278

 

 

че гръцкият език все още пазел известни позиции, което е било резултат на една дълголетна традиция. Тази традиция намира израз и в няколко достигнали до нас моливдовула от времето на цар Симеон (893—927) и цар Петър (927—969), които са на гръцки език. [20] Изобщо в царската канцелария гръцкият език се употребявал по-дълго време поради това, че България поддържала най-тесни връзки с Византийската империя. Употребяван е бил гръцки език при водене на преговори с цариградските управници при надписи за маркиране на държавните граници и пр. (напр. надписа от с. Наръш от 904 г.). Но това е било вече една сравнително ограничена сфера на приложение, която не засягала нито богослужебния живот, нито книжовната дейност, нито образователната система в страната, където господствувал вече изцяло славянският език.

 

Победата на славянския език след събора в Преслав през 893 г. създала постепенно убеждението, че и този език наред с други езици има старинен произход и началото му трябва да се търси още в древни библейски времена. Едно интересно отражение на схваща-

 

 

17. Най-пълно изследване върху този старобългарски писател е монографията на К. Куев, Черноризец Храбър, София, 1967, с. 1—450. В тази книга са публикувани и 73 преписа от творбата на Храбър, което свидетелствува за нейната голяма популярност.

 

18. Срв. Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, ИБАИ, VIII, 1934, с. 356 сл.

 

19. Срв. Т. Тошев, Нов старобългарски писмен паметник от Преслав, ИАИ, XXIX, 1966, с. 61 сл. (текстът на с. 64). Гледището, че споменатата в него Ана е дъщеря на княз Борис, се поддържа и от В. Гюзелев, Коя е Ана в новооткрития преславски надпис, Ист. пр., XIII, 1967, кн. 6, с. 83. Засега надписът на „Ана” е вторият открит в Преслав двуезичен надпис. Първият е един българо-гръцки керамичен фрагмент, намерен в Кръглата църква (срв. К. Миятев, Кръглата църква в Преслав, София, 1932, с. 169 — обр. 273, 274. Срв. И. Гошев, Българо-гръцки литургичен фрагмент от стария Преслав, ГНМ, V, София, 1926—1931, с. 233—259.

 

20. Срв. Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, ИБАИ, VIII, 1935, с. 350—356; същият, Оловни печати на българските царе Симеон и Петър, ИБАИ, XII, св. 2, с. 354—364; същият, Новооткрит оловен печат на цар Симеон, ИАИ, XXIII, 1960, с. 67—70. Печати с гръцки език са се употребявали понякога и във висшия църковен клир. Намерен е един моливдовул с името на Леонтий, който е бил глава на българската църква вероятно по време на цар Симеон. Срв. К. Миятев, Новооткрит оловен печат на български архиепископ, ИБАИ, V, 1928/29, с. 250 сл. Паралелно с гръцки език обаче в царската канцелария от времето на Симеон и Петър ще да се е употребявал и славянски. Това личи от един намерен бронзов печат на славянски с името Петър, означен с титлата „.” (Cpв. Н. Мушмов, Новооткрити средновековни печати от България, ИАБИ, V, 1928/29, с. 230 сл).

 

279

 

 

нето за „старинността” на славянския език и за неговия „божествен произход” намираме в един от най-старите паметници за руската история, т. нар. „Повесть временных лет”, съставена през XII в. [21] В увода на този летопис, когато се говори за появата на различни народи на брой 72, възникнали още в древни библейски времена, се споменава, че от тях водел своя произход и славянският: „От сих же 70 и 2 языку бысть языкъ словѣнскъ”. В случая думата „език” означава и „език” и „народ”. Тази бележка на руския летописец свидетелствува за нарасналото самочувствие на славянските народи, които са си били вече създали литература на своя език и се стремели да подчертаят, че имат древен произход още от ранната библейска епоха. Очевидно това схващане било породено в резултат на отхвърлянето на „триезичната догма” и издигането на славянския език до положението на език равноправен на „свещените езици”, за което първа и главна заслуга са имали Кирил и Методий, а впоследствие и Черноризец Храбър.

 

Пълната победа на славянския език в България в края на IX и началото на X в. означавала не само постепенно и окончателно отстраняване на гръцкия език като богослужебен, държавен и книжовен, но и окончателно отмиране на прабългарския език. Както вече видяхме, прабългарският език е бил език на едно претопяващо се малцинство и още през първата половина на IX в. той се е говорел само в един ограничен кръг. Сега, след покръстването на славянобългарската държава и въвеждането на славянската писменост, той загубил напълно своите позиции. В създадените след 893 г. училища прабългарски изобщо не се изучавал, а всички деца учели славянски. В църквите се четели молитви и проповеди не на прабългарски, а на славянски. Разпространявали се навсякъде книги със славянска азбука и на славянски език. Така по силата на едно естествено развитие на нещата славянският език се наложил в цялата страна и сред цялото население, като се започне от малките „азбукарчета” и се стигне до духовниците, учителите и писателите — т. е. до най-образованите слоеве, до младата интелигенция, възникнала у нас след покръстването. А прабългарският език останал без приложение в богослужението, в духовния и културен живот и в книжнината, загубил всякаква почва и постепенно изчезнал напълно. На съществуващия в продължение на години билингвинизъм бил турен окончателен край.

 

280

 

 

Трябва да се отбележи, разбира се, че макар и да отмрял като говорим, прабългарският език оставил все пак известни следи от своето някогашно съществуване, някои от които са живи и до днес. Касае се главно за отделни думи, които влезли в лексикалния фонд на славянския език. Това са думи из различни области (титли и служби, означения за роднинство, предмети из ежедневния бит, понятия из религиозния живот, части от тялото, видове облекло и пр.), които проникнали и се утвърдили в създадения през IX—X в. славянски книжовен език или пък останали само в обикновения говор, без да получат достъп в литературата. Като сигурно прабългарски думи се считат: белег, белчуг, бисер, болярин, бъбрек, българин, кап, капище, кебе, кумир, пашаног, сан, самчи, сокай, тикра, тояга, хан, чипаг, шавар, шаран. Възможен прабългарски произход имат такива думи, като: делва, шиле, корем, тепе, чавка, белтък, шейна, сукман, пинкав, калина и др. Прабългарски по произход са вероятно и редица лични имена, разпространени и сега, като напр. Борис, Боян, Кузма, Чавдар, Курт и др. [22] Някои от посочените думи са общи за лексикалния фонд в цялата страна, а други се срещат само или предимно в Североизточна България, т. е. в този район където през VI—IX в. е живеело прабългарско население. Възможно е бъдещи проучвания да докажат наличието и на други думи от прабългарски произход в нашия език. Плодотворни и полезни в това отношение ще се окажат главно изследвания на диалектите в Североизточна България, а така също и изследвания на среднозвуча-

 

 

21. Срв. съответния текст в „Повесть временных лет” по Лаврентиевския летопис, I, текст и превод под редакцията на В. П. Адрианова-Перетц, М.—Л., 1950, с. 11 срв. Д. Ангелов, Делото на славянските просветители, в: Сборник „България и българинът”, София, 1968, с. 23 сл.

 

22. Литературата по въпроса за прабългарските заемки в славянския език е доста обширна. Срв. Ст. Младенов, Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч, ГСУ, ИФФ, XVII, 1920/21, с. 201—287; Г. Фехер, Езикът на прабългарите, Училищен преглед, XXXVIII, 1929, кн. 9, с. 1256 сл.; О. Pritzak, Die sogennante bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Ural-Altaische Jahrbücher 13, XXVI, 1—2, c. 61—74; 3—4, c. 184—235, Wiesbaden, 1954; J. Benzing, Das Hunnische, Donaubulgarische und Wolgabulgarische, Philologiae turcicae Fundamenta, Wiesbaden, 1959; И. Дуриданов, Стари тюркски заемки в български език (Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960, с. 429—445); Р. Стойков, За произхода на името „българин”, в. „Отеч. фронт”, бр. 6064 от 2. II. 1964; И. Гълъбов, За произхода на група названия от българската народна етимология (ИЕИМ, VI, 1963, с. 301—310); В. Г. Егоров, Современный чувашский литературный язык, I, Чебоксары, 1959; M. Moskov, Una parola italiana di origine protobulgara, Aevum, XI—II, 1968. Обобщаваща статия във връзка с проучвания до 1965 г. от Е. Боев, За предтурското тюркско влияние в българския език — още няколко прабългарски думи. Сп. „Български език”, XVI, 1965, кн. 1, с. 3—17. Авторът се спира по-специално на собствени имена от прабългарски произход. Между тези имена бихме могли да поставим по мое мнение и името Кардам (Καρδαμᾶς), което се среща в паметници от XIV—XV в. и е било разпространено сред населението в Южна Македония (в областта на Солун и в Халкидическия полуостров). Срв. И. Дуйчев, Най-ранни връзки между първобългари и славяни, ИАИ, XIX, 1955 (= Сборник Кацаров, II), с. 332; същият. Славянски местни и лични имена във византийските описни книги, ИИБЕ, VIII, 1962, с. 208. Името Καρδαμᾶς има очевидна връзка с името на прабългарския хан Кардам (Κάρδαμος) и би могло да се счита като наследство, оставено от прабългарите на Кубер. С това се обяснява и неговото разпространение в посочения южен край на македонските земи, където някога се е била заселила Куберовата дружина.

 

281

 

 

щи думи в днешния български и в съвременния чувашки език. [23] Поради това, че в продължение на дълги години прабългарите са играели важна роля в гражданското и военното управление на държавата, запазили са се по-трайно в нашата държавно-административна терминология отделни названия на длъжности и титли с прабългарски езиков произход и характер. Такова е напр. названието „ичиргу боила” (висша военна и административна длъжност), което се употребява в България и през X в., но вече в една славянизирана форма „чъргубиля”. „Чъргубил” е бил, както се знае, боляринът Мостич, споменат в един надгробен паметник с кирилски надпис, открит в Преслав. [24] Запазило се е прабългарското название „кавхан”, което се е давало на един от най-висшите сановници в държавата, близък сътрудник на самия владетел. [25] Кавхан е бил напр. велможата Дометиан, за когото споменава византийският историк Скилица-Кедрин във връзка със събитията в България през 1015 г., непосредствено преди падането ѝ под византийска власт. [26]

 

Освен в лексикалния фонд на славянския език прабългарският език оказал известно влияние и в областта на морфологията. Предполага се, че от прабългарски произход е наставката чии, която се употребява за означаване на деятелни имена и която се среща в редица произведения на нашата стара славянска книжнина от Преславската школа. С тази наставка са образувани напр. думите „шаръчии” (художник) и „самъчии” (управител). [27] Изказано е предположение за възможно влияние на прабългарския език и в синтактично отношение. Става дума за т.нар. „преизказни глаголни форми”, които се употребяват, когато говорещият не е бил свидетел на събитието, за което разказва. [28] По тези въпроси трябва да се правят още изследвания. Главната трудност се свежда в това да се установи дали възможните тюркски влияния върху днешния български език имат прабългарски произход, или пък са от по-късно време и се дължат на влиянието на други тюркоезични народи (кумани, печенеги, османски турци). В такъв случай това са влияния не на прабългарския субстрат, а на един по-късен тюркски адстрат.

 

Независимо от обстоятелството, че прабългарският език е оказал известно влияние върху славянския в лексикално, морфологично, а може би и синтактично отношение, неговата роля не бива да се преувеличава. В края на краищата и този език, подобно на тракийския, е изчезнал напълно, за да отстъпи пред славянския, който се

 

282

 

 

е наложил в цялата страна като език и говорим, и богослужебен, и литературен. Това е бил крайният резултат от делото на Кирил и Методий и от въвеждането на славянската азбука и писменост в България.

 

 

23. Срв. по този въпрос споменатата вече книга на П. В. Денисов, Этно-культурные параллелы дунайских болгар и чувашей, Чебоксары, 1959 г. През последно време интересни етнографски и езикови паралели между двата народа установява и из тъкнатият наш етнограф И. Коев. Той се спира по-специално на думата „сувря” (почитам, уважавам), която се среща и у чувашите, и у т. нар. капанско население (около Разград). Срв. изнесения от него доклад на I конгрес на Българското историческо дружество под наслов „Етно-културни паралели между волжките и дунавските българи” (Първи конгрес на Българското историческо дружество, 27—30 януари 1970, с. 217—220).

 

24. Срв. Надписът на Чъргубиля Мостич от Преслав, София, 1955 (със статии от Ст. Станчев, В. Иванова-Мавродинова, М. Балан, П. Боев), М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, с. 81.

 

25. Срв. В. Гюзелев, Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VII—XI в.), ГСУ, ФИФ, LX, кн. III, София, 1967, с. 133—157.

 

26. Пак там, с. 143.

 

27. Срв. Ст. Младенов, Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч, с. 296 сл.; К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 74.

 

28. Срв. К. Попов. Нови данни за произхода на преизказните глаголни форми в българския език, сп. „Език и литература”, XXIII, 1967, кн. 6, с. 15 сл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]