Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

 

2. ПЪРВИ НАПАДЕНИЯ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

 

 

През първата половина на VI в., когато в балканските земи вършели набези славини и анти, започнали там да нахлуват и прабългарите (протобългарите), οἱ βούλγαροι у византийските автори, а Vulgares, Bulgares в съчиненията на западни писатели. По такъв начин, хронологически погледнато, два от етническите компоненти на българската народност — славяни и прабългари — се появили едновременно на Балканския полуостров и това е било от значение за тяхната бъдеща съдба и за смесването им в пределите на образувалата се по-късно славянобългарска държава.

 

Въпросът за произхода на прабългарите и за тяхната история до започване на нашествията им в балканските земи е сложен и все още не напълно изяснен. Той е бил поставен за пръв път в научната литература към началото на XVI в., но предмет на по-внимателно изследване става едва от края на XVIII в. насам. [38] Дълго време е господствувало схващането, че прабългарите са тъждествени със славяните и че „славяни” и „българи” са само две различни имена за един и същ народ. По-късно си пробива път гледището за тяхната татарска принадлежност, а към средата на XIX в. в резултат главно на трудовете на П. И. Шафаржик е била възприета тезата, че те спадат към групата на фино-чудските народи. Успехите, постигнати в областта на лингвистиката и откриването на някои писмени паметници, в които се срещат прабългарски думи (най-вече т. нар. Именник на българските князе), оформят постепенно схващането, че прабългарският етнос е спадал към семейството на тюркоезич-ните племена и племенни групи (като хуни, огузи, уйгури, хазари, печенеги, кумани и пр.). Това гледище се развива и обосновава от

 

116

 

 

такива изтъкнати филолози и историци като А. Куник, М. Микола, В. Томашек и др. У нас най-много допринасят за неговото утвърждаване изследванията на Ив. Шишманов и Ст. Младенов. [39] Понастоящем, след като бяха открити нови веществени паметници, в които се срещат прабългарски думи, гледището, че прабългарите при своето идване на Балканския полуостров са били тюркоезичен етнос, може да се счита за окончателно доказано, а някогашните схващания за тяхната татарска, славянска или фино-чудска принадлежност са загубили вече всякаква почва. Трудно е да се установи поради оскъдни данни дали езикът на прабългарите е по-близък до западната или източната група на тюркоезичните народи и в това отношение между специалистите съществуват разногласия. [40] Не предизвиква спор обаче изказаното още от А. Куник гледище, а именно че един от най-близките езици на изчезналия отдавна прабългарски език е езикът на съвременните чуваши. [41] За близката връзка между прабългари и чуваши свидетелствуват и направените през последно време етнографски проучвания.

 

Все още спорен и не напълно изяснен остава въпросът затова, къде трябва да бъде търсена най-старата родина на прабългарите. В продължение на години в нашата историческа наука господствуваше разпространеното и популяризирано най-вече от обширния труд на В. Н. Златарски гледище, че те са живеели първоначално в Сред-

 

 

38. Подробен преглед на различните схващания за произхода на прабългарите до 70-те години на XIX в. у М. Дринов, Погледъ врьхъ произхожданье-то на блъгарскій народъ и начало-то на блъгарската исторіа, Виена, 1869, с. 80—100 (Съчинения, I, 1909, с. 55—69); Н. С Державин, История на България, I, София, 1946, с. 163—207; Л. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, ИБИД, XXII—XXIII, София, 1948, с. 298 сл.

 

39. Срв. И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин”, СбНУНК, XVI—XVII, 1900, с. 505—753; Ст. Младенов, Положението на Аспаруховите българи в реда на тюркския клон от арио-алтайските семейства, БИБ, I, кн. 1, 1928, с. 49—71.

 

40. Срв. Ст. Младенов, пос. статия, с. 64 сл., който счита, че прабългарският език показва сходство както със „западната”, така и с „източната” група тюркски езици. Според Н. А. Баскаков, Тюркские языки, Москва, 1960, прабългарският език следва да се причисли към т. нар. „западнохунски езици”, към които авторът отнася още езика на хазари, огузи и печенеги.

 

41. Убедителни доказателствата сходството между езика на прабългари и чуваши у Ст. Младенов, пос. статия, с. 58—64.

 

117

 

 

на Азия и че са се придвижили към Европа заедно с хунските племена от средата на II в. от н. е. насам. [42] През последно време се очертаха главно две схващания, поддържани в нашата и в съветската литература. Едни изследвачи считат, че прародината на прабългарите трябва да се търси в днешния Източен Казахстан, а други са на мнение, че тяхната първоначална територия е областта северно от Кавказките планини. Първото гледище поддържат Л. Н. Гумилев и В. Ф. Генинг — А. X. Халиков, а второто — А. Бурмов, В. Сиротенко, Ц. Кристанов. [43] Второто гледище има по мое мнение твърде сериозни основания. Да се търси прародината на прабългарите северно от Кавказ ни насочват, на първо място, сведения на писмени извори. Специално внимание заслужава едно известие от съчинението на анонимен хронограф, което се отнася към 334 г. от н. е. и което представлява списък на различни племена и народи. В него „българите” се споменават между онези народи, които живеели северно от Кавказките планини, като се добавя, че те били потомци на Симовия син Зиези (Ziezi ех quo Vulgares). [44] За това, че прабългарите обитавали някога областта северно от Кавказ, може да се заключи и от два откъса в хрониката на арменския писател Мойсей Хоренски [45] (втората половина на V в. от н. е.). В първия откъс четем, че след царуването на арменския цар Вахаршак (153—131 г. пр. н. е.) в неговите земи се поселили част от българите, водени от някой си Вунд. Съответният пасаж гласи текстуално така: „След като (Вахаршак) разпусна своите люде, той сам се насочи към равнинните земи близо до пределите на Шарай, наричани от древните хора Горен Басен. Това са земи твърде обезлесени, които по-късно бяха заселени от преселници вхндур-булгар начело с Вунд, по чието име бяха наречени Вананд. Селищата на тези преселници и досега се назовават по имената на братята и потомците (на Вунд).”

 

Във втория откъс от Хрониката на Мойсей Хоренски наййраме сведения за преселване на „българи” по време на царуването на Аршак I. Съответният пасаж гласи: „В неговите дни станали големи размирици във веригата на огромната Кавказка планина, в земята на българите, от които много, след като се отделили, дошли в нашата земя и за дълго време се преселили на юг от Кох в плодоносни и хлебоносни области.” [46]

 

Относно времето, когато са станали тези преселвания на „прабългари” в арменска територия, съществуват разногласия между

 

118

 

 

изследвачите. Най-вероятно изглежда предположението, че гореказаните събития се отнасят към втората половина на IV в. от н. е. Тогава в Армения са управлявали последователно двама царе с име Аршак — единият от 351 до 367 и вторият от 378 до 389 г. и по време на единия от тях са проникнали „прабългарите” от своите по-селения северно от Кавказ в пределите на съседна Армения. [47] Това

 

 

42. Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, ч. 1, София, 1918, с. 21 сл.

 

43. Срв. Л. Н. Гумилев, Древние тюрки, Москва, 1967; В. Ф. Генинг — А. Халиков, Ранние болгары на Волге, Москва, 1954; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, ГСУ, ИФФ, XLIV, 1947/48, с. 3—36; В. Т. Сиротенко, Основные теории происхождения древних булгар и письменные источники IV—VII вв., Уч. зап. Пермского универ. им. А. М. Горького, XX, вып. 4, 1961, с. 3—41; Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенезиса на българския народ, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 3, с. 33—51.

 

44. Анонимният хронограф е обнародван от Th. Mommsen, Chronographus anni CCCLIII, MGH, AA, IX, Liber generaticnis, c. 78—110. Über de Chronographen vom 9, 354 Abhandl. der Phill. hist. Classe der königl. sachsischen Gesellschaft der Wissensch., B. I, Leipzig, 1850, c. 559—668. Съответният откъс в Извори за българската история, II, с. 80. Основателно според мен А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 3, счита анонимния хронограф като достоверен и важен извор за ранната история на прабългарите. На противно становище е М. И. Артамонов, История хазар, Ленинград, 1962, с. 79, който е склонен да му отрече всякаква стойност.

 

45. Срв. История Армении Мойсея Хоренского, Новый перевод Н. О. Эмина, Москва 1893, с. 55—56; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 4; Д Ангелов, В. Гюзелев, Известия в арменски извори за средновековната история на България, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 1, с. 121.

 

46. История Армении..., с. 62; Д. Ангелов, В. Гюзелев, пос. статия, с. 121.

 

47. Срв. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 5. Според V. Bănăteaunu, La plus ancienne mention armenienne à propos des Bulgares colonisées dans l'Armenie, Studia et Acta Orientalia, I, Bucarest, 1958, c. 354 сл. това преселване е станало през V в.

 

119

 

 

Разселване на славяни и прабългари

[[ По-голяма карта ]]

 

РАЗСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ (IV—VII в.) Разселване на:

   ( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров ) 

1. славяните, прабългарите 2. през IV и V в., 3. и 4. през VII в., 5. Поселения на прабългари, 6. Прабългарски държави

 

120&121

 

 

раздвижване на племената в задкавказката област е предизвикано от голямото нашествие на хуните, които преминавали по това време в този район.

 

Преселването на част от „ прабългарите” на територията на Армения се потвърждава и от някои топонимични данни. Областта, в която се настанили те, започнала да се нарича Вананд по името на техния предводител. С това име е била позната тя не само на Мойсей Хоренски, но и на редица по-късни писатели. Левият приток на река Аракс и досега се нарича Вананд Чай, а една малка река в Мурганската област се нарича Булгару Чай. [48]

 

За това, че „прабългарите” са живеели в областта северно от планината Кавказ, може да се заключи и от някои други извори от по-късно време. Между тях особено внимание заслужава т. нар. Църковна история на Захари Ритор, писана на гръцки език, но дошла до наши дни само в своя сирийски превод, направен към 569 г. В нея има един списък на народи, населяващи Северното Закавказие, между които са споменати и „прабългарите” под формата „бургари” [49], като се добавя при това, че те имали свой език и били народ варварски и езически и че имали свои градове. Потомци на това древно кавказко прабългарско население са вероятно днешните балкарци. Те наброяват около 50 000 души и населяват две клисури, намиращи се в северните склонове на реката Кавказ. Езикът им е тюркски, а религията мохамеданска. [50]

 

От данните на анонимния хронограф и посочените пасажи у Мойсей Хоренски се вижда, че още през IV в. прабългарите имали вече едно общо име „Bulgares” (булгар). Какво означава това име, още не е определено със сигурност и по този въпрос съществуват различни схващания. [51] Прабългарите се делели при това на отделни племена и всяко от тях наред с общото име „българи” си имало и свое специфично название. Такова е било напр. споменатото у Мойсей Хоренски племе „вхндур булгар”, което според неговите думи се изселило на арменска територия. Друго племе, което вероятно спада към кавказките прабългари, е носело названието „барсили” ,или „барсула”. За него споменават византийски, арабски и еврейски извори по повод на събития в Закавказката област, свързани с нашествията на авари и хазари през VI—VII в. [52] Областта, заемана от „берсула”, се нарича в някои източници с името „Беленджер”, а у други — с името „Булщер” или „Балк” [53], което има явна връзка с

 

122

 

 

името „балкарци”. Други прабългарски племена в Кавказката област, познати от т. нар. Арменска география (втора половина на VII в.), са купи-булгар, дучи-булгар, огхондор-блгар и чдар-болкар. [54]

 

Спокойният живот на прабългарския етнос в закавказката му родина бил напълно разстроен през втората половина на IV в. вследствие нашествието на идващите от Централна Азия хунски племена, които спадали към тюркоезичната езикова група. Идването на хуните предизвикало голямо раздвижване сред различните етнически общности в днешна Южна Русия (като готи, алани и пр.) и с това се поставя началото на низ от миграции и преселвания, характерни за епохата на т. нар. „Велико преселение на народите”. В това голямо, раздвижване са били въвлечени и прабългарите. Има основания да се допусне, че както редица други племена и племенни групи, и те са били подчинени още от самото начало под властта на хунските

 

 

48. Срв. Д. Ангелов, В. Гюзелев, Известия в арменски извори, с. 121.

 

49. Срв. за това по-долу, с. 128.

 

50. Срв. Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенезиса на българския народ, с. 43. Авторът е прекарал шест месеца при балкарците и дава интересни данни за техния език, вяра и бит.

 

51. За по-старите гледища срв. И. Шишманов. Критичен преглед за въпроса за произхода на прабългарите и за етимологията на името „българин”. По мнението на самия автор, който се придържа към схващанията на редица по-стари изследвачи „българин” е сложно от Болга = Волга + ир (är) и означава „човек от Волга и Волгожанин”. Други свързват названието „българин” с тюркския глаголен корен bulg, което значи „размесвам, меся”, и тълкуват названието „булгар” в смисъл „смесен”. Това схващане се поддържа от В. Томашек, В. Н. Златарски и др. То е възприето и от Ст. Младенов (срв. статията му „Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи”, ГСУ, ФИФ, XVII, 1920/21, с. 208 сл.). По негово мнение името „българи” е значело „смесени скитници”. Наново се занимава с въпроса за значението на това име И. Кохавски, Происхождение чувашского народа, Чебоксары, 1965, с. 232 сл.

 

52. Срв. у М. И. Артамонов, История хазар, с. 105, 114, 131, 229 и др.

 

53. Пак там, с. 184.

 

54. Срв. К. Петканов, Из нового списка Географии, приписываемой Мойсею Хоренскому, ЖМНПр, ч. 226, 1883, с. 21 сл.; В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 103 сл. За автора на „Арменската география” съществуват разногласия между изследвачите. Противно на доскоро разпространеното схващане, че тя е била съставена от Ананий Ширакаци, напоследък отново си пробива път гледището, че неин съставител е Мойсей Хоренски. Срв. в такъв смисъл статията на Я. А. Манандян, Когда и кем была составлена „Армянская география”, приписываемая Мойсею Хоренскому, Виз. врем. l (XXVI), 1947, с. 127 сл.

 

123

 

 

пришелци и са били включени впоследствие в изградилия се обширен племенен хунски съюз с център Панония (днешна Унгария) при най-изтъкнатия владетел хунския вожд Атила. [55] Ръководна роля в този съюз играели хунските племена, дошли от далечната си прародина в Средна Азия. Наред с тях в създалото се обширно племенно обединение участвували и редица племена от т. нар. угорска етническа група (като оногури, сарагури, огури и пр.), чиято първоначална родина била в Западен Сибир и Южната Приуралска област. Угорските племена още отдавна били влезли в тесен досег с хуните и когато заедно с тях нахлули в Европа, някои от тях били вече почти изцяло тюркизирани под влияние на хунската маса, а у други все още преобладавала угорската езикова основа. [56] Наред с хунските и угорски племена в създалия се обширен хунски племенен съюз били включени и редица „етноси” от подчиненото население в Югоизточна и Централна Европа (остготи, алани, славяни, гепиди) и пр. В този съюз били включени и прабългарите. [57] Дошли като поданици на хунския владетел в Панония, те се срещнали тук с местните славини, които били също така подчинени на хуните. Това е бил първият по-продължителен досег между славяни и прабългари в тази територия, който очевидно не е останал без последици за тяхното взаимно опознаване и сближаване. Впоследствие, както ще видим, прабългари и славяни отново заживели заедно в Панония в пределите на образувалия се през втората половина на VI в. аварски племенен съюз.

 

Ролята на прабългарите в хунското политическо обединение на Атила е била, както изглежда, доста голяма. Ние виждаме, че в началото на V в. прабългарски дружини действуват в областта на северозападните Карпати срещу германското племе лангобарди, което по това време живеело там. Станали две сражения, при които „прабългарите” излезли победители. В първото бил разбит и паднал в боя лангобардският крал Ателмунд, а във второто бил разгромен и бил принуден да бяга неговият син Ламасион, който направил опит да отмъсти за своя баща. [58] За съжаление сведението на лангобардският историк Павел Дякон за тези две сражения е твърде лаконично. Няма съмнение обаче, че в случая прабългарите, които се явяват така отдалечени от своята родина (Северното Прикавказие) са действували в рамките на хунския племенен съюз като поданици на хунския вожд и изпълнителни на неговата политика.

 

124

 

 

Участието на прабългарите в хунския племенен съюз обяснява създаването на една историческа традиция, която свързва хуни и прабългари и която е отразена в известния „Именник на българските ханове” [59]. Именникът започва най-напред с имената на Авитохол и Ирник, които са посочени като първи владетели на „прабългарите”. След това са изброени владетелите на „Велика България” (Гостун, Курт и Безмер), след което почва списъкът на владетелите на славянобългарската държава в Мизия начело с Исперих, та чак до Умор (втората половина на VIII в.). С основание редица изследвачи считат, че под името на първия владетел — Авитохол, се крие хунският вожд Атила, а под Ирник — неговият син Ернах. [60] Това включване на хунски владетели в листата на първите прабългарски ханове е красноречиво свидетелство за някогашното участие на прабългарите

 

 

55. Относно хуните, тяхното нахлуване в Европа и тяхната роля във „Великото преселение на народите” има огромна литература. Обзор на тази литература, излязла до 1958 г., у G. Moravcsik, Byzantinoturcica I, Berlin, 1958, с. 58—65. По-важни нови работи: П. Н. Гумилев, Хунну Срединняя Азия в древние времена, Москва, 1960; А. Н. Бернштейн, Очерк истории гуннов, Москва, 1956; I. Altheim, Geschichte der Hunnen, Berlin, 1958; M. И. Артамонов, История хазар, Ленинград 1962, с. 40 сл.

 

56. Литература за угорските племена у G. Moravcsik, Byzantinoturcica, c. 65 сл.; М. В. Артамонов, История хазар, с. 62 сл.

 

57. Относно включването и участието на прабългарите в хунския племенен съюз у А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 6; същият, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 303.

 

58. Pauli Historia Langobardorum, MGH, Scr. rerum Langobardicarum et Italicarum saec. VI—IX, I, 16 (стр. 55 сл.); Извори за българската история, II, с. 411 сл. Срв А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 9; М. И. Артамонов, История хазар, с. 79, счита неоснователно, че в разказа на Павел Дякон се споменава изобщо за пръв път името „българи”.

 

59. Върху „Именника на българските князе” има обширна литература. Подробно е използуван той у В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1. Текст и новобългарски превод у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София, 1943, с. 1 сл. Относно различните преписи на „Именника” и съществуващата във връзка с тях литература обзор в Христоматия по старобългарска литература, София, 1967, с. 14 (придружен с ново издание на текста, с. 15 сл.). Срв. още Е. Георгиев, Разцветът на българската литература през IX—X в., София, 1962, с. 20 сл.; О. Pritsak, Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden, 1955 (c рецензия от В. Бешевлиев, Ист. пр., XV, 1959, кн. 1, с. 123).

 

60. Срв. посочената литература по този въпрос у А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 6.

 

125

 

 

в хунския племенен съюз, където те вероятно са играели немало-важна роля.

 

Както е известно, през 453 г. Атила умира, а наскоро след това обширният племенен съюз на хуните се разпаднал. Синът на Атила, споменатият Ернах (Ирник), потеглил с част от своите поданици в източна посока и се заселили в крайния ъгъл на Малка Скития (Добруджа) и в крайбрежната ивица на Северното Причерноморие, между реките Днепър и Днестър. [61] Като се има пред вид, че в Именника Ирник фигурира като един от родоначалниците на прабългарската ханска династия, е близко до ума да се приеме, че именно в така посочената област след 459 г. са се заселили и прабългарите,, които продължавали да се считат за поданици на хунския владетел. След смъртта на Ернах обаче те се освободили от хунска власт и от 80-те години на V в. насам се появяват на историческа сцена като самостоятелен в политическо отношение „етнос”.

 

Продължителното пребиваване на „прабългарите” в хунския племенен съюз е станало причина в някои средновековни извори от V—VII в. „прабългари” и „хуни” да се отъждествяват и да се считат за един и същ етнос. Подобно отъждествяване намираме напр. в съчинението на византийския историк Прокопий от Кесарея (средата на VI в.). Терминологичен израз на това отъждествяване е употребата на названието „хуни” вместо „прабългари”, а в някои случаи употребата на едно смесено име „хуно-българи”. Трябва да се отбележи впрочем, че названието „хуни” започнало да се налага и за означаване на други етноси от разглежданото време, които също са били включени в рамките на хунския племенен съюз и се намирали продължително време под властта на хунските владетели. Названието „хуни” се превърнало изобщо в едно събирателно име под което са били подразбирани племена и племенни групи от различен произход (огурски, хунски, сарматски, алански и пр.). Така напр. споменатият Прокопий от Кесарея означава като „хунски народи” всички онези племена, които през средата на VI в. живеели северно от Азовско море в областта на реките Дон и Днепър (ката кутригури, утигури и др.), [62] въпреки че някои от тях не са били хунски по своята етническа принадлежност. За събирателния характер на названието „хуни” се изказва съвсем определено друг византийски историк от същата епоха, Агатий Миринейски. Той отбелязва, че на север от Азовско море и в басейна на река Дон живеели

 

126

 

 

по негово време разни племена, като кутригури, утигури, ултизури и вуругунди, и всички те били познати под името „хуни” [63]. Изтъкването на името хуни на преден план е било естествен резултат от обстоятелството, че в продължение на повече от едно столетие те са стояли начело на едно огромно по своя териториален обхват племенно обединение, в което играели ръководна роля. Това е създало голяма популярност на названията ,хуни” и „хунски” и е станало причина за налагането им като подменящи названия за такива етноси като „прабългари”, „кутригури*, „оногури”, „савири” и редица други.

 

Трябва да се отбележи обаче, че наред с онези писатели, които подменят името „българи” с „хуни”, е имало през V—VII в. и такива автори, които се отличават с по-добри етнографски познания и по-точна, диференцирана терминология. Между тях трябва да бъде поставен на първо място споменатият вече готски историк Йордан. В своето съчинение той на няколко пъти споменава за хуните, а освен това говори и за прабългарите като за самостоятелен, различаващ се от тях етнос със свое собствено име. Особено показателно е неговото описание за различните племена и племенни групи, които населявали през първата половина на VI в. обширната област северно от Черно и Азовско море (днешна Украйна). [64] Тук са изброени различни племена със собствените си названия — българи, хуни, хунугури, акацири и пр. и без те да се подвеждат, както прави това напр. Прокопий, под едно обобщаващо и събирателно име „хунски народи”. Разграничават ясно „хуни” от „прабългари” и употребяват, съответните две имена за означаването им и други писатели от IV—VII в., като Комес Марцелин, Касиодор, Козма Индикоплевст, Захари Ритор, Георги Пизидийски и пр. [65] Особено внимание заслужава споменатата вече Църковна история на Захари Ритор, която

 

 

61. Срв. Йордан, О происхождении и деяния готов, § 265 (с. 174 латински текст, с. 120 — руски превод). Вж. Извори за българската история, II, с. 358; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 6.

 

62. Proc. De bello Goth., VIII, 8,4 (Извори за бълг. история, III, с. 137).

 

63. Срв. Агафий, О царствовании Юстинияна, изд. М. В. Левченко, М.—Л., 1953, с. 147 (кн. V, 11).

 

64. Срв. Йордан, Getica, § 34 сл. (с. 136 сл.).

 

65. Срв. посочвания у А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 307 сл.

 

127

 

 

е писана на гръцки, но е запазена само в сирийски превод, съставен към 569 г. В това съчинение е даден списък от народи, всеки от които е назован със собственото си име. Между тях са споменати „българи (бургар), кутригури (куртаргар), савири (сабир), сарагури (сирагур)” и пр. [66] За всички тях е отбелязано, че са живеели „в хунските предели”, но никой не е отъждествен и смесен с „хуните”, а е посочен като отделна, самостоятелна етническа група. Това е подчертано изрично по отношение на „прабългарите” със забележката на автора на хрониката, че те имат свой собствен език и свои градове. Съответният текст гласи: „За воротами живут бургари, ссо своим языком, народ языческий и варварский; у них есть города.”

 

От казаното се вижда, че няма основание прабългарите да бъдат причислявани към хунските племена, както считат някои изследвачи. [67] Прабългарите са били различен от хуните етнос, със свой език, със собствена материална култура, със свои градове. Тъй нар. „хунска теория” за произхода на прабългарите не се съобразява с историческите факти и специално с най-старите известия за „прабългарите” в тяхната закавказка родина. Това е теория, която се дължи на посочената вече недостатъчна диференцираност в терминологията на някои автори от V—VII в. и на обстоятелството, че името на хуните получило събирателно значение поради ръководната роля, която те играли в образувания от тях обширен племенен съюз. Може да се допусне, разбира се, че в резултат на продължителното съжителство между хуни и прабългари, са се създали условия за известно смесване помежду им, че са се осъществили взаимни влияния в областта на материалната и духовната култура, както е обичайно да става това при такива случаи. Независимо от това обаче „хуни” и „българи” са представлявали различни една от друга етнически общности и след прекратяване на съвместния им живот в рамките на племенния съюз те са продължили своята история всеки по своя път.

 

Продължителното пребиваване на „прабългарите” под поданството на хунските владетели, макар и да не е успяло да ги обезличи като самостоятелен „етнос”, е изиграло все пак една твърде съществена и в известен смисъл решаваща роля. Тя се свежда в това, че „прабългарите”, които векове наред живеели трайно установени в една определена област (северното Закавказие), загубили

 

128

 

 

вече предишнаа си териториална хомогенност. От края на IV в. насам те били разпръснати по различни краища на хунския племенен съюз и, както изглежда, една част от тях се преселила чак по средното течение на река Дунав към северозападните склонове на Карпатите. Така би могла да се обясни тяхната поява в този район в посочените военни действия срещу лангобардите. Възможно е „прабългари” да е имало и в други краища на хунската държава, макар и за това да не са запазени данни.

 

След разпадането на хунския племенен съюз (454 г.) териториалната разпокъсаност на прабългарския етнос продължавала да съществува. Една част от „прабългарите” останали да живеят в своята стара родина, в областта на Северното Прикавказие, където някога били преминали хунските нашественици. За тези именно „прабългари” се отнася споменатото известие в „църковната история” на Захари Ритор. Те са изброени там наред с 13 други етнически общности, разположени в Кавказката област и на север и сен верозапад от нея в южноруските степи. Тези „прабългари” имали, както сочи сирийският компилатор, „свой език” и „свои градове”.

 

Значително по на запад от северокавказките прабългари живеели по същото време една друга група прабългарски племена, за които намираме сведения главно в съчинението на готския историк Йордан [68] и които са вършели набези срещу Византийската империя. Това са били потомци на онези прабългари, които след 454 г. били отведени от сина на Атила—Ернах, в крайния ъгъл на Малка Скития. [69] Ако се съди по данните на писмени извори и по някои археологически находки, би могло да се заключи, че през началото и

 

 

66. Срв. Н. В. Пигулевская, Сирийский источник VI века о народах Кавказа, ВДИ, I (61), 1939, с. 114; В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 34 сл.; А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 318.

 

67. Тезата за тъждествеността на хуни с прабългари, създадена сред научната литература през XIX в., е развита, както се знае, най-подробно у В. Н. Златарски в История на българската държава, I, и оттогава тя се утвърди и в нашата историческа наука. Обстоен критичен преглед на тази теза и нейните последователи у А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 302 сл., който я отхвърля въз основа на редица аргументи. Не приема старото гледище за тъждеството на хуни с прабългари и V. Beševliev, Aus der Geschichte des Protobulgaren, Études Balkaniques, VI, 1970, кн. II, c. 56.

 

68. Срв. Йордан, О происхождении и деяниях готов, § 34, с. 136.

 

69. Срв. по-горе, с. 126.

 

129

 

 

първата половина на VI в. тази група прабългари обитавала приблизително в областта между Днепър и Прут, като стигала на юг докъм входа на Кримския полуостров и територията на Долния Дунав. В близко съседство с тях обитавали племена от хунски и угорски произход (алциагири, оногури, кутригури и др.), [70] което създавало условия за асимилационни процеси и взаимни културни влияния. В съседство с тази прабългарска етническа група се намирали вероятно и редица славянски племена, и то както от групата на „славините”, тъй и от групата на „антите”. За това може да се съди от някои сведения във връзка със съвместни нападения на славяни, и прабългари на юг от Дунава през първата половина на VI в. Може да се допусне дори, че в областта на реките Днестър и Прут славяни и прабългари живеели на отделни места в едни и същи поселения. За това подсказват данни от археологически разкопки на славянски селища в този район, в който наред с характерната ранна славянска керамика е намерена и керамика от „прабългарски тип”. [71] Този съвместен живот на славяни и прабългари в посочената област може да се означи като втори по-значителен контакт между двата етноса след тяхната първа среща в Панония в рамките на хунския племенен съюз. Няма съмнение, че близкото съседство на славяни и прабългари е било от съществено значение за по-нататъшното опознаване помежду им и за засилване на взаимните влияния в областта на бита, на религията, на материалната култура. А това не е могло да не окаже въздействие при по-нататъшните събития и по-специално при изграждане на славянобългарската държава в Мизия и развитие на процеса на създаване на славянобългарската народност. Наред с така посочените две големи групи от прабългарски племена — едната в областта северно от Кавказ и другата в областта между реките Днепър и Прут, би могло да се предполага, че известна част от „прабългарите” останала след 454 г. в някогашния център на хунския племенен съюз, т. е. в равнината на Средния Дунав. Тук те живеели в съседство с гепиди и остготи, които си били образували самостоятелни племенни обединения след разпадането на Атиловата държава. Възможно е тези именно прабългари да са били привлечени като съюзници на Византийската империя в тежката борба срещу остготите, която се развила по време на император Зенон (474—491). В изворите се споменава за три сражения, в които прабългари действували срещу остготите. Първото е станало през 479

 

130

 

 

или 480 г., второто — през 486 или 487, а третото — през 488 г., когато остготите вече се изтегляли от Балканския полуостров на път за Италия. [72] Това сражение станало някъде край река Ulca (вероятно днешната р. Сава) и в него заедно с прабългарите срещу остготите се сражавали и гепиди. В битката загинали гепидският владетел Трапстила, а също и прабългарският вожд Бузан (Busan quoque Vulgarorum regem). [73] Трябва да се предположи, че той е бил някакъв племенен ръководител.

 

Към края на V в. добрите отношения между Византия и прабългарите били нарушени и ние виждаме, че прабългарски дружини започнали често да преминават река Дунав и да навлизат в границите на империята. Първото нападение станало през 491 г., а след това последвали нови нападения през 499, 502, 530, 535, 539, 540, 541, 542 г. [74] Прабългари вероятно заедно със славяни участвували и в споменатия вече бунт на пълководеца Виталиан през 513 г. [75] Може да се предположи, че съвместни действия на българи и славяни е имало и през 540—542 г.

 

За честите пападения на прабългарите срещу Византия през първата половина на VI в. споменава обобщено готският историк Йордан, [76] а също така Прокопий в споменатия вече пасаж в „Тайната

 

 

70. Срв. Proc. De bello Goth., VIII, 8,4 (Извори за българската история, III, с. 137); Агафий, О царствовании Юстинияна, V, 11 (с. 147).

 

71. Срв. по този въпрос И. Г. Хинку, И. А. Рафалович, Словяне и тюрко-болгары в VI—X вв. на территории Молдавии по археологическим данным, Международный симпозиум славянской археологии, София, 1970, с. 5; срв. и М. И. Артамонов, Етническата принадлежност и историческото значение на пастирската култура, Археология, 3, София, 1969, с. 1—8.

 

72. Относно тези сражения и тяхната датировка срв. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 10—13; срв. и В. Т. Сиротенко, Византия и булгары в V—VI вв., Уч. зап. Пермского гос. университета, XX, вып. 4, 1961, с. 45 сл.

 

73. За тази битка намираме известие в хрониката на лангобардския писател Павел Дякон (срв. Извори за българската история, II, с. 410).

 

74. Срв. за тези нападения В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. I, с. 46—54; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 13—19; В. Т. Сиротенко, Византия и булгары в V—VI вв., с. 51—61 ; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 114—124.

 

75. Главен извор за бунта на Виталиан е византийският писател Йоан Антиохийски. Подробно изложение у Ю. Кулаковский, История Византии, I, с. 483 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 112.

 

76. Срв. Jordanis, Romana et Getica, ed. Th. Mommsen, MGH, AA., Berolini, 1882, § 388 (срв. Извори, II, c. 334). Съответният пасаж гласи: „Това са бедите, които римската държава понесла освен всекидневните нападения на българи, анти и славини (Instantia cotidianae Bulgarorum, Antium et Slavinorum).

 

131

 

 

история”, където нарича, както вече се отбеляза, прабългарите с прозвището „хуни”. За тези нашествия кратки данни дава и Комес Марцелин. Прави впечатление, че набезите на прабългарските дружини засягали главно източната и североизточната част на Балканския полуостров (провинциите Горна Мизия и Тракия). От това може да се заключи, че те са били организирани предимно от онези прабългари, които са обитавали Северното Причерноморке и областта по басейна на реките Прут и Днестър. Тези именно прабългари, както вече се каза, са се намирали в непосредствено съседство и със славянски племена и с това може да се обясни съвместният характер на някои от предприетите на юг от Дунава военни действия.

 

Подобно на славяните и прабългарите отвличали при своите нахлувания огромна плячка и голям брой пленници. По такъв начин те съдействували за по-нататъшното обезлюдяване на отделни области от Балканския полуостров и главно на територията между Дунав, Стара планина и Черно море докъм река Вит, където най-често навлизали.

 

След 550 г. сведения за нападения на „прабългари” на юг от Дунава спират. Във византийските извори (съчиненията на Прокопий и Агатий) започва да се говори обаче за нашествията на един друг етнос, а именно т. нар. кутригури (κουτριγούροι). И Прокопий, и Агатий причисляват кутригурите към „хунските народи” (οὐννικὰ ἔθνη), повлияни от посочената вече тендеция да се употребява името „хуни” в разширен и събирателен смисъл за най-различни етнически групи и племена в днешна Русия през разглежданата епоха. Наред с названието „κουτριγούροι” или „οὐννοι-κουτριγούροι” за означаване на „кутригурите” се срещат в изворите и други, сродни с тази форма названия, като „куртаргар” — в църковната история на Захари Ритор, [77] „котрагири” (κοστάγηροι) в съчинението на Менандър Протектор, [78] „котраги” (κοτράγοι) в хрониката на Теофан. [79]

 

От сведенията на Прокопий и Агатий се вижда, че кутригурите живеели в областта западно от река Дон покрай северозападния бряг на Азовско море, т. е. намирали се в непосредствено съседство с „прабългарите”, които обитавали Черноморския район между реките Днепър и Днестър. През първата половина на VI в., когато прабългарските дружини нахлували неведнъж на територията на Византийската империя на юг от Дунава, кутригурите действували вероятно заедно с тях, без обаче името им да е посочено изрично.

 

132

 

 

Единствено Прокопий отбелязва обобщено в своята „История”, че кутригурите били вършели чести набези срещу империята и че цариградските управници им давали ежегодно много дарове и пари, но не смогвали да ги възпрат. [80] За дейното участие на кутригурите в споменатите вече „прабългарски” нападения може да се заключи по косвен път от едно друго известие на Прокопий, а именно че през средата на VI в. в тяхната земя се наброявали като роби десетки хиляди ромеи. [81] Придобиването на толкова голям брой пленници е било очевидно резултат от многочислени нахлувания на юг от Дунава, вършени през предходните години и познати като нахлувания на „прабългарите”.

 

Обстоятелството, че „прабългари” и „кутригури” действували в продължение на дълги години общо срещу Византийската империя, подсказва, че те са били сродни помежду си и вероятно са принадлежали към един и същ племенен съюз. Те обаче не са били тъждествени, както приемат някои изследвачи, а са представлявали два различна етноса. Това личи добре от споменатото вече описание на народите в Църковната история на Захари Ритор. Там се говори поотделно за „бургари” и за „куртаргар”, като при това се отбелязва изрично, че „бургари” имали „свой език”. Ако „прабългарите” и „кутригурите” са представлявали една и съща етническа група, тази констатация на сирийския писател очевидно не би имала място.

 

Както изглежда, докъм средата на VI в. в рамките на общия племенен съюз, изграден в Причерноморието и Приазовието, „пра-

 

 

77. Срв. H. В. Пигулевская, Сирийские источники по истории народов СССР, М.—Л. 1941, с. 165.

 

78. Menandri frag., p. 170—171 (Извори за българската история, III, с. 220).

 

79. Theoph. Chron., II, с. 356 сл. (Извори за българската история, II, с. 261 сл,) Общо за кутригурите срв. В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 25 сл., който ги счита за тъждествени с прабългарите (с. 34 сл.). На противно гледище е А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 316 сл. Срв. и Т. В. Сиротенко, Основные теории происхождения древних булгар, с. 5 сл.; същият, Византия и булгары в V—VI вв., с. 661. В. Н. Златарски също ги счита за отделен от „прабългарите” етнос. Според М. И. Артамонов „прабългари” и „кутригури” спадали към една и съща етническа общност (История хазар, с. 99).

 

80. Proc. De bello Goth., VIII, 18 (Извори за бълг. история, III, с. 1 12).

 

81. Пак там, VIII, 19 (Извори за бълг. история, III, с. 143).

 

133

 

 

българите” са играели по-важна роля от кутригурите. Поради това в посочените вече известия на изворите извършваните срещу Византийската империя набези минават под знака на набези на „прабългарите”, а името на „кутригурите” изобщо не се споменава (с изключение на посочената вече обобщена бележка у Прокопий Кесарийски). След 550 г. обаче положението се изменило. „Кутригурите” поели ръководно място в племенния съюз и те застанали начело при организиране на военните действия. При това положение извършваните в пределите на Византия нападения се предават в изворите като нападения на „кутригурите”, а името „българи” остава на заден план.

 

В съчиненията на Прокопий и Агатий са посочени под името на „кутригурите” две големи нападения в територията на Византия — първото през 551 г., а второто — през 558 г.

 

При първото нападение, както разказва Прокопий, кутригурите опустошили „почти всички тамошни области”, т. е. земите южно от река Дунав, без да посочва по-определено кои именно. [82] Впоследствие, след като кутригурите се оттеглили обратно, те изпратили по споразумение с император Юстиниан две хиляди души, които били заселени на ромейска територия заедно с жените и децата си. Това е интересно известие за преселване на сроден на прабългарите етнос на юг от Дунава. Преселниците били настанени в Тракия, [83] но къде по-точно, Прокопий не съобщава.

 

При второто нападение, предприето през 558 г. и ръководено от кутригурския вожд Заберган, нашествениците се разделили на две: едни от тях потеглили в югозападна посока към Северна Гърция, а други нахлули в Източна Тракия и застрашили самата византийска столица. След драматични моменти и сложни перипетии и това нападение било отбито и кутригурите трябвало да се изтеглят обратно северно от река Дунав. [84]

 

В борбата си срещу кутригурите, които на два пъти застрашавали византийската територия, цариградските управници си послужили освен със собствената си войска още и с помощта на един съседен на кутригурите етнос, а именно т. нар. утигури (Οὐτιγούροι). Данни за тях се съдържат също в съчиненията на Прокопий и Агатий, както и във фрагментираната „История” на Менандър Протектор. Утигурите живеели на изток от кутригурите и от тях ги отделяла реката Танаис (Дон). [85] Северни съседи на утигурите според. Прокопий били „многобройните племена на антите”.

 

134

 

 

В разказа на Прокопий се твърди, че кутригури и утигури съставлявали някога едно цяло и били управлявани от един владетел. Впоследствие обаче се разделили на две части и получили съответно имената „утигури” и „кутригури” по имената на двама братя „Утигур” и „Кутригур”, синове на общия цар, които разпределили помежду си бащината власт. [86] Въпреки това политическо разединяване, което било последвано и от териториално отдалечаване на кутригури от утигури, те запазвали обаче помежду си предишната общност и били сродни във всяко отношение. Показателни са думите на утигурския вожд Сандилх, отправени към византийските посланици в отговор на настояването на цариградския император утигурите да нападнат и да унищожат кутригурите: „Не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни (τοὺς ὁμοϕύλους), които не само говорят език, еднакъв на нашия и са наши съжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някои други вождове.” [87] Въпреки тази общност между утигури и кутригури обаче, признавана от самите техни владетели, византийците успели все пак да предизвикат вражда между двете племена и да склонят Сандилх да се намеси в тяхна полза. В резултат на избухналите войни между кутригури и утигури те се отслабили взаимно и загубили предишната си ударна сила.

 

От направения преглед се вижда, че през първата половина на VI в. на територията на юг от Дунав се появили и започнали да вършат чести набези двата бъдещи компонента на българската народност — славяни и прабългари. За известно време набези вършели и сродните с прабългарите кутригури, но тяхната роля била сравнително по-краткотрайна и незначителна. В резултат на набе-

 

 

82. Proc. De bello Goth., VIII, 18 (Извори за бълг. история, с. 142).

 

83. Пак там, VIII, 19 (Извори за бълг. история, III, с. 444). За тези преселници Прокопий споменава и в един следващ пасаж на своята история (VIII, 27 — Извори за бълг. история, III, с. 148).

 

84. Подробно изложение у Агатий, О царствовании Юстинияна, кн. V, 11 сл. (с. 147 сл.) — Извори за бълг. история, III, с. 186—202.

 

85. Това личи от описанието на Прокопий за първото сблъскване между кутригури и утигури през 551 г. Proc. Debello Goth., VIII, 18 (Извори за бълг. история, III, с. 143).

 

86. Proc. De bello Goth., VIII, 5 (Извори за бълг. история, III, с. 138 сл.)

 

87. Menand. De legat., I, 1 (Извори за бълг. история, III, с. 220).

 

135

 

 

зите на славянските и прабългарските племена били опустошени редица области в Балкански полуостров и били отвлечени голям брой пленници. Така се подготвяла почвата за бъдещите действия и за окончателното заселване на славянския и прабългарския етнос в балканските земи. Заслужава да се отбележи фактът, че през разглеждания период се създали условия за взаимен досег между прабългари и славяни, за териториално съжителство и за военно сътрудничество в общата борба срещу империята. Този досег не е бил без значение за тяхната по-късна история и последвалото помежду им сближаване и сливане в рамките на славянобългарската държава. Значителен досег се осъществил през първата половина на VI в. между прабългари и славяни и местното балканско население (траки, илири, гърци и др.). Този досег, както се отбеляза, се изразявал не само във враждебни сблъсквания и неприятелски действия, но и в едно по-добро опознаване на балканските жители с идващите на юг от Дунава „варвари” и в отделни случаи със създаване на добри и трайни връзки помежду им. За това опознаване и сближаване допринасяло също така бягството на част от жителите на Балканския полуостров при „варварите”, както и масовите пленявания и отвличания на балканско население в територията на север от Дунава и по-мекият режим спрямо робите, характерен за славянското общество. Накратко казано, разигралите се през първата половина на VI в. събития в балканските земи създавали условия за по-лесното развитие на една бъдеща етническа симбиоза между траки, славяни и прабългари, която се осъществила през следващите столетия след заселването на славяни и прабългари на Балканския полуостров и след образуването на славянобългарската държава.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]