Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

 

1. ПОЯВА НА СЛАВЯНИТЕ И ПЪРВИ НАПАДЕНИЯ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

 

 

В края на V и началото на VI в. при така създадената пъстра етническа обстановка започват нападенията на славяните в Балканския полуостров. С появата на славянските племена и постепенното им заселване в балканските земи настъпва решителен прелом в етническите взаимоотношения и се поставя началото на изграждане на. българската народност като резултат от два последователни асимилационни процеса. Поради това въпросът за славянските нашествия на юг от Дунав и за заселването на славянските племена в пределите на Византийската империя и в днешните български земи заслужава най-голямо внимание.

 

Известно е, че в продължение на столетия славяните, които спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, са живеели в една обширна област, простираща се приблизително между Карпатите, Балтийско море и басейните на реките Одер, Днестър и Днепър. Това е т. нар. „славянска прародина”, за чиито граници все още се спори и които, както изглежда, не са били твърде устойчиви и са се променяли често вследствие натиска на съседни племена и извършващите се постоянни миграции и преселвания. [1]

 

 

1. По въпроса за „славянската прародина” съществува обширна литература, натрупана в продължение на близо две столетия. От по-новите съчинения заслужават, отбелязване: L. Niederle, Manuel de l'antiquité slave, I, Paris, 1239; същият, Rukоvět slovanských starožitnosti, Pn.ha, 1953; Ст. Романски, Славянска прародина, БИБ, II, кн. 2, София, 1929, с. 64 сл.; С. Б. Бернштейн, Очерк сравнительной грамматики славянских языков, Москва, 1961, с. 52; Lehr Splawinski, O pochodzeniu i praojczyznie Słowian, Posnan, 1946; същият, Konspekt zarizu etncgenezu Stowian, Z polskich studiów sławistycznych, II, Warsza а, Н63; И. Леков, Праславянските наименования на растения (Към въпроса за славянската прародина), Бълг. преглед, год. I, София, 1931, кн. 4, с. 437 сл.; В. И. Седов, Из истории восточнославянского расселения, КСИ А, 104, 1965, с. 3; П. А. Петров, Етнографски елементи на славяно-балто-германска общност, София, 1965, с. 1—193; Ц. Романска, Славянските народи, София, 1969 (с библиографски обзор на с. 288); И. Дуриданов, Географската лексика на старобългарския език с оглед на праславянски (Хиляда и сто години славянска писменост, 863—1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 213 сл.). Относно последните проучвания на въпроса за славянската прародина и етногенезиса на славянските народи срв. З. В. Удальцова, Советское византиноведение за 50 лет, Москва, 1969, с. 247. Срв. и П. Н. Третьяков, У истоков древнерусской народности, Ленинград, 1970, с. 15 сл.

 

103

 

 

В „славянската прародина” се е формирал един общ праславянски език [2], изградила се обща в основни линии материална и духовна култура. Общността сред славянския свят е била все пак относителна поради наличието на множество племена, които се отличавали в езиково, битово и културно отношение. Съществуващите различия се усложнявали и задълбочавали и в резултат на разнообразните външни въздействия, идващи от страна на съседни на славяните етнически групи (от германски, балтийски, тюркски, сарматски и друг произход). При това положение не са съществували нито социално-икономически, нито политически, нито културни условия за формирането на една устойчива славянска етническа общност, за създаването на единен славянски народ.

 

От II в. насам „славянската прародина” престава да бъде основна територия на славянския свят и славяните започват да се разселват от първоначалните си поселища в различни посоки. Един от главните фактори за това преселване е увеличената численост на населението, което предизвиква нуждата от нова земя. Друг фактор е засиленият натиск на други етнически групи върху славянския свят и по-специално голямото раздвижване на съседните на славяните германски племена (готи, гепиди, вандали и др.). Силно раздвижване настъпва по-специално през III в. в територията на днешна Украйна в резултат от нашествията и заселванията на готите, а по-късно на хуните (втора половина на IV в.). Настъпва ерата на т. нар. „Велико преселение на народите”, което е свързано с приток на нови етнически групи, идващи от Азия в Източна и Централна Европа и което засяга пряко обширния славянски свят, разположен в този район. [3]

 

При разселването си, което продължило в течение на няколко столетия, славяните се насочват в три направления: на запад, на юг и на изток, и съобразно с това се разделят на три големи групи — западни, източни и южни. Това е станало през V—VI в. Първата група — западната, става известна с името венеди, втората група — източната — с името анти, и третата — южната — с името склавини (славини). От данни на писмени извори и археологически находки може да се заключи, че към средата на V в. южната група на разпокъсания в териториално отношение славянски свят е заемала вече една обширна област на север и североизток от река Дунав, която обхващала приблизително териториите на днешна Унгария

 

104

 

 

(тогава провинция Панония), на Румъния и на част от Украйна. Както изглежда, известен брой „славини” е имало в хунския племенен съюз на Атила, за което свидетелствуват някои данни от лингвистичен и етнографски характер. При своето движение на юг славините влезли в досег с редица племена и племенни групи (гепиди, лангобарди, романизовани даки и др.). Между другото те влезли тогава вероятно в контакт и с онази част ог прабългарския етнос, коята се намирала през средата на V в. в Панонйя като част от хунския племенен съюз. Върху славините започнала да оказва влияние доста силно разпространената по това време на север от Дунава римо-византийска цивилизация, както би могло да се заключи главно от данни на археологията. [4]

 

През VI в. притокът на славянско население към днешна Унгария и Румъния продължил още по-усилено и броят на „славините”

 

 

2. Срв. във връзка с праславянския език И. Дуриданов, Географската лексика на старобългарския език с оглед на праславянски (Хиляда и сто години славянска писменост 863—1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 191 сл.); В. Георгиев, Бележки върху някои особености на праславянския език, ИИБЕ, XI, 1964, с. 37 сл.

 

3. Относно „Великото преселение на народите” съществува значителна литература. Все още се спори както по въпроса за факторите, които са предизвикали масовите миграции на население през тази епоха, така и по хронологическите рамки на тези важен и бурен период от историята на средновековна Европа. Някои считат, че това „преселение” започва с Маркоманските войни от втората половина на II в. ст н. е., а други са на мнение, че началото му се дава от хунското нашествие през втората половина на IV в. От по-новата литература срв. П. Н. Третьяков, Восточнославянские племена, Москва, 1953, с. 143 сл.; L. Halphen, Les Barbares des grandes invasions aux conguetes turques du XI siècle (Collection Peuples et Civilisations, v. V), Paris, 1940; Н. А. Сидорова във „Всемирная история”, III, с. 74; В. Тъпкова, Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 18 сл.

 

4. По въпроса за влиянието на римската цивилизация върху славяните северно от река Дунав срв. L. Niederle, Manuel de l'antiquité slave, II, Paris, 1926, c. 225 сл., който счита, че два от главните центъра на тева влияние са били римските провинции Норикум и Панония. Срв. още Bedrich Svoboda, Zum Problem antiker Traditionen in der ältësten slavischer Kultur in „Origine et debuts des Slaves”, VI, Prague, 1936, c. 87; M. Сomsa, Influence romaine provinciale sur la civilisation slave а l'époque de la formation des états, Romanoslavica, XVI, 1968, c. 447—460.

 

105

 

 

в земите отвъд реката Дунав ставал все по-значителен. От едно известие в съчинението на готския писател Йордан (съставено към 552 г.) се вижда, че на запад селищата на славините достигали приблизително до басейна на реките Сава и Драва, а на изток — до реката Днестър. Особено плътно се заселили славини в земите на днешна Румъния (Олтения, Мунтения, Трансилвания, Молдава). [5] За това свидетелствуват както многобройни топонимични названия (на реки, селища и пр.), така и археологически находки на славянски селища и некрополи, разкрити през последните години. [6] Ясно изразеният славянски характер на днешните румънски земи през V—VI в. дава основание на византийския писател Теофилакт Симоката да назовава територията, северно от долното течение на Дунав с името „Славиния” (Σκλαβινία). [7]

 

Като общо название за заселилите се през V—VI в. на север от долното и средното течение на Дунав плътни славянски маси византийските писатели употребяват името „славини” (Σκλαβήνοι) или „склави” (Σκλάβοι). У западни писатели се среща съответно „sclavini, sclavi”, у арабски писатели Sakalib [8]. Названието „славини” (респ. „склави”) е, както се отбеляза, специфично име за южната група славяни, която станала през разглеждания период непосредствен съсед на Византийската империя и която византийските писатели познавали най-добре.

 

Наред със „славини” и „склави” у някои византийски и западни (автори от V—VII в. славяните се означават понякога с имената „ски ти” [9] или „гети”. Като „гети” се спoменават напр. в хрониката на Марцелин Комес (от началото на VI в.), както и в съчинението на Теофилакт Симоката, който същевременно употребява и названието „славини”. [10] Употребата на старинни имена „гети” и „скити” е в духа на архаизиращите тенденции на средновековните писатели, които често си служат с названия на вече изчезнали „етноси”, за да обозначават чрез тях нови „етноси” в случаи, че тези нови „етноси” живеят на същата територия или идват от същите места, където някога са се намирали изчезналите вече стари „етноси”.

 

През V—VI в., както личи от данни на веществени и писмени паметници, заселилите се плътно на север от Дунав славини живеели при условията на пьрвобитнообщинния строй в неговата последна фаза на разложение (т. нар. военна демокрация). Те се делели на множество племена, управлявани от отделни князе, които понякога

 

106

 

 

се съюзявали помежду си, а понякога се намирали във враждебни отношения. [11] Славяните се занимавали главно със земеделие и животновъдство. Те познавали вече ралото с железен наконечник, както и други сечива, необходими за земеделското стопанство. Познавали и редица занаяти. За това може да се съди най-вече от намерените предмети при разкопаване на славянски селища и некрополи. [12] Развити били дърводелството, металообработването, тъкачеството, грън-чарството. Изготвяни били разнообразни земеделски сечива, предмети за облекло и украса, съдове, оръжия и пр. Голямо разпространение имала керамиката, която първоначално работели на ръка, а впоследствие започнали да употребяват и грънчарско колело. За славините е характерна т. нар. керамика „тип Прага”, която е намерена в редица изкопани досега славянски селища и некрополи. [13]

 

 

5. Срв. Йордан, Getica, с. 136 (латински текст), с. 72 (руски превод). Докато източната граница, определена от Йордан, а именно реката Днестър, не буди спорове, данните му за западната граница, до която се простирали славяните по негово време, не са напълно ясни и предизвикват различни тълкувания. Срв. E. Скрижнская, О славенах и антах, о Мурсианском озере и о городе Новиетуне, Виз. врем., 12, 1957, с. 3—30; Н. Третьяков, Восточнославянские племена, с. 155. Обстойна литература по този въпрос в посоченото издание на Йордан, Getica, с. 210—218. Срв. и Istoria Romîniei, I, Bucureşti 1960, с. 729 сл.

 

6. Систематизиран обзор на археологическите находки от славянски произход на територията на Румъния вж. в статията на М. Комша, Новые сведения расселении славян на территории РНР, Romanoslavica, IX, 1963, с. 505—526 (с добра библиография); същата, Sur l’origine et la évolution de la civilisation de la population romaine et ensuite protoroumaine aux VI—X siècles sur le teritoire de la Roumanie, Dacia, Nouvelle Série, XII, 1968, c. 355—380.

 

7. Срв. Theoph. Simm. Hist., VIII (Извори за бълг. история, III, с. 353).

 

8. Срв. Ц. Романска, Славянските народи, с. 26.

 

9. Срв. И. Дуйчев, Славяни-скити, Slavia, гос. XXIX, ser. I, Praha, 1960, с. 109—114; срв. и И. А. Голубцов, О термине „склавины”. Проблемы общественополитической истории России и славянских стран, Москва, 1963, с. 47 сл.

 

10. Срв. Th. Momsen, Marcelini V С, Comitis Chronicon, MGH АА, XI, l. Berolini, 1893, 517 (X) (Извори за българската история, II, София, 1958, с. 316); Theoph. Sim. Hist., ed. C. de Boor, Lipsiae, 1887, кн. III, IV, 7 (Извори за българската история. III, с. 295).

 

11. За това намираме данни главно в съчинението на Теофилакт Симоката, както и в т. нар. Стратегикон на Псевдомаврикий. Срв. Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава и право, София, 1968, с. 61 сл.

 

12. Относно стопанския живот и веществената култура на „славините” в днешните румънски земи срв. Istoria Romîniei, II, с. 729 сл. Систематизиран очерк у Д. Ангелов, Материална култура и обществен строй на славяните в отвъддунавските земи в Икономика на България, I, София, 1969, с. 47 сл.). Срв. и Г. Цанкова-Петкова, Материалната култура и военното изкуство на дакийските славяни според сведенията на „Псевдомаврикий”, ИИБИ, 7, 1957, с. 340 сл.

 

13. Срв. Istoria Romîniei, II, 739. Общо за славянската керамика срв. К. Миятев, Славянска керамика в България и нейното значение за славянската археология на Балкана, София, 1948; I. Borkovsky, Staroslovanska keramika ve Sredni Evrope, Praha, 1940; F. Schuldt, Die slavische Keramik in Meklenburg, Berlin, 1956; V. Vinski, Gibt es frühslavische Keramik aus der Zeit der Sudslawischen Landsnahme? Archeologia Iugoslavika, I, Beograd, MCMLIV. Подробна библиография у Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—XI в., София, 1965, с. 189—197.

 

107

 

 

Жилищното строителство на славяните през тази ранна епоха било още доста примитивно. Жилищата били обикновено полуземлянки, но имало и надземни, ниски, едноетажни постройки, които били градени било от камък, било от глина. [14]

 

Религията на славяните била политеистична, но вече си пробивала път вярата в един върховен бог, както личи от данните на Прокопий. Силно разпространен бил култът към мъртвите и съществувал доста сложен погребален ритуал. Характерно за славянските погребения е трупоизгарянето, както личи от разкопките на некрополи, а така също и от данни на писмени извори. Под влияние на римовизантийската цивилизация започнал да се разпространява обаче постепенно и обред на трупополагане. Понякога над гробовете били издигани могили. [15]

 

Независимо от това, че материалната и духовната култура на славяните през V—VI в. била почти еднаква, все пак помежду им се набелязвали известни различия най-вече по отношение на езика. Сред една група славянски племена, която заела западната част от днешна Унгария (провинцията Панония), както и част от днешна Румъния старославянските звукови съчетания tj и dj били преминали вече в звуковете ћ и ђ докато в друга група славяни, разположени в източната част на днешна Унгария и в почти цялата територия на днешна Румъния праславянскиге tj и dj звучали вече като шт и жд. За тези фонетични различия на двете групи „славяни” свидетелствуват редица топонимични названия от славянски произход в днешните унгарски и румънски земи. [16] Впоследствие след заселването на славяните на Балканския полуостров езиковите различия между двете групи се усилили още повече.

 

По същото време, когато в днешните унгарски и румънски земи се заселвали племената на „славините”, на изток от тях в днешна Украйна се разпростряла многочислената група на т. нар. „анти”. Това е групата на източните славяни, които впоследствие образували древноруската народност. Едно интересно споменаване на антите като съседи на остготите има в посоченото вече съчи не-ние на готския писател Йордан. Става дума за едно сблъскване между анти и остготи през втората половина на IV в., при което бил пленен и убит антският княз Бож заедно със своите синове и боляри. [17] През следващото столетие, както се вижда от описанието на Йордан, антите живеели в непосредствено съседство със „слави-

 

108

 

 

ните” в областта между реките Днестър и Днепър (а Danastro extendentur usque ad Danaprum) [18]. Както изглежда обаче, антски племена са живеели и западно от реката Днестър, по басейна на реките Прут и Серет (т. е. в областите Бесарабия, Молдава, Буковина). Това може да се докаже както от данни на археологията, така и от данни на топонимията (местни имена с типичното за езика на източните славяни пълногласие) [19]. Тези именно анти, които се намирали най-близо до дунавската граница, започнали да предприемат през първата половина на VI в. набези в пределите на Византийската империя.

 

Данни за антите намираме и у съвременника на Йордан, византийския писател Прокопий. Той отбелязва, че те били „безбройни племена” (ἔϑνη τῶν Ἀντῶν ἄμετρα) [20] и че техни южни съседи били

 

 

14. За славянското жилище срв. Istoria Romîniei, I, с. 738 сл.; Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България, София, 1965, с. 24.

 

15. Подробно за погребалните обреди у славяните у Л. Нидерле, Быт и культура древних славян, Прага, 1924, с. 76—136. Относно обичая да се издигат могили и възможността някои могилни погребения в българските земи да са свързани с този славянски обичай срв. I Dujčev, Le problème des tumuli et des sanctuaires slaves en Bulgarie, Slavia Antiqua, IX, c. 61—71.

 

16. По този въпрос А. M. Селищев, Старославянский язык, I, Введение, Фонетика, Москва, 1951, с. 20 сл.; З. Петрович, Славяно-болгарская топонимика на территории румынской народной республики, Romanoslavica, I, 1958, стр. 9—26; същият, Географическое распределение славянских топонимов на территории Румынии, Romanoslavica, IX, 1963, с. 5—12; I. Deér, L. Càldi, Magyarok és romanok, I, Budapest, 1943; I. Kniezsa, Ungarns Völkerschaften im XI Jahrh., „Archivum Europae Centro-Orientalis, IV, 1—3.

 

17. Срв. Йордан, Getica, c. 170 (латински текст), с. 115 (руски превод).

 

18. Пак там, с. 136 (латински текст), с. 72 (руски превод).

 

19. Proc. De bello Goth., VIII, 4 (Извори за българската история, III, с. 137—138).

 

20. Срв. М. Комша, Новые сведения о расселении славян на территории РНР, Romanoslavica, IX, 1963, с. 514 (с археологически данни за наличието на анти в днешните румънски земи), и З. Петрович, Toponimice slave de est pe teritoriul Republici populare romîne, Romanoslavica, VI, 1962, c. 5—17.

 

109

 

 

утигурите, които след средата на VI в. заемали една обширна ивица по северното крайбрежие на Черно и Азовско море и басейна на река Дон. [21] Писмените известия за местонахождението на антите се потвърждават от направените през последните години редица археологически проучвания на селища и некрополи по средния басейн на Днестър и Днепър. Разкрита е една доста разнообразна за своето време материална култура, която свидетелствува, че сред антите е било развито не само земеделие и животновъдство, но и занаятчийство.

 

Сведения на писмени извори от VI в. свидетелствуват, че „славини” и „анти”, макар и да са спадали към две различни групи, били твърде близки помежду си и съставлявали една почти хомогенна в етническо и езиково отношение общност. „Племената на склавите и антите — четем в т. нар. Стратегикон на Псевдомаврикий от края на VI в. — имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи” (τὰ ἔθνη τῶν Σκλάβων καὶ Ἀντῶν ὀμοδίατά τε καὶ ὁμοῖροπά εἰσι). [22] 3a голямата близост между двете групи славяни говори доста подробно и Прокопий Кесарийски. Той посочва, на първо място, сходството в техния обществен и политически строй: „Тези народи, анти и славини, не се управляват от един човек, но от хтаро време живеят в демокрация и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи.” [23] Прокопий говори също за еднаквостта на техните религиозни вярвания, за еднаквото им облекло, въоръжение, жилища. Сходни били славини и анти помежду си, както отбелязва той, и па своя език и външен вид: „Езикът и на едните, и на другите е един и същ — съвсем варварски. Те не се различават помежду си и по външен вид: всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито космите им са светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени.” [24] „Впрочем — заключава своя разказ византийският историк — първоначално дори и името на славините и антите е било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани „спори”, мисля поради това, че живеели в страната си разпръснати.” [25]

 

Разбира се, макар и твърде близки помежду си, славини и анти са имали известни отличия в областта на езика, на материалната и духовната култура. Установяват се по-специално различия по отношение на тяхната ранна керамика, което се вижда от направените разкопки на славянски селища в днешна Украйна, както и в днешните румънски земи. [26]

 

110

 

 

Мирното съседство на славини и анти, разположени на северната граница на Византия, не продължило дълго. Привечена от големите богатства на империята, военноплеменната върхушка на двете племенни групи обърнала поглед към земите южно от Дунава и започнала да организира чести набези. Тези набези са един от характерните белези на „военната демокрация”, която представлява последният стадий от развитието на родовообщинните отношения и при която „войната и функциите на война стават редовни функции на народния живот” [27].

 

Първите нахлувания на славяните започнали в края на V и началото на VI в. по време на царуването на византийския император Анастасий I (491—518). Особено опасно било нападението им през 517 г., когато по думите на Марцелин Комес те опустошили про-

 

 

21. Срв. П. H. Третьяков, Восточнославянские племена, с. 165. За антите срв. още Д. А. Рыбаков, Анты и Киевская Русь, ВДИ, 1939, 1, с. 327 сл.; М. Ю. Брайчевский, Об „антах” Псевдомаврикия, Сов. этнография, 1953, 2, с. 21—25; В. В. Седов, Из истории восточно-славянского расселения, КСИА, 104, 1965, с. 3; И. И. Ляпушкин, Славяне Восточной Европы накануне образования Древнерусского государства, МИА, 152, 1968; същият, Некоторые вопросы из предистории восточных славян, КСИА, 1965, с. 116—125; П. Н. Третьяков, У истоков древнерусской народности, Ленинград, 1970, с. 27.

 

22. Пълно издание на „Стратегикон” е Arriani Tactica et Mauricii Artis militaris libri duodecim, ed. Scheffer, Upsaliae, 1669. Ново издание от Н. Mihaescu, Mauricius Arta Militară, Scriptores byzantini, VI, Bucureşti, 1970, c. 1—420. Сведенията за славяните и антите са преиздадени в Извори за българската история, III, с. 273 (с български превод). Съответният текст на с. 280.

 

23. Proc. De Bello Goth., VII, 14. (Извори за бълг. история, III, с. 126).

 

24. Пак там. От това известие може да се заключи, че те са спадали към северен светлопигментен тип.

 

25. Пак там. Както се вижда, Прокопий свързва това старо име на славяните (σπόροι с думата σποράδην — разпръснато, спорадично). Според L. Niderle, Über die Σπόροι des Procopios, Archiv f. slav. Phil., XXIII, 1901, p. 130, „σπόροι” представлява съкращение на βοσπόροι. По-друго становище застъпва Fluss, PWRE, III А, coll. 1878—1879, който счита, че това име е във връзка с племенното име Spalaei.

 

26. Срв. Istoria Romîniei, I, с. 739.

 

27. Ф. Енгелс, Произход на семейството, частната собственост и държавата, София, 1949, с. 172.

 

111

 

 

винциите Македония, Тесалия, Епир и стигнали чак до Термопилите. Вероятно славяни взели участие и в големия бунт на Виталиан от 514 г. Натискът на славяните продължил и при приемника на Ана-стасий — Юстин I (518—527), но особено силен станал той при царуването на Юстиниан (527—565). Според едно известие на византийския писател Прокопий, техните нападения ставали почти всяка година. „Хуни, славини и анти — пише той в своята история — почти всяка година откак Юстиниан поел властта над ромеите, нападали Илирик и цяла Тракия, сиреч от Йонийския залив дори до предградията на Византион, а също и Гърция и Херсонес и извършвали непоправими злини на тамошното население.” [28] Докъм 533 г., когато цариградските управници не били заети във военни действия в Африка и Италия, напорът на славяните бил все още възпиран. По тоЕа време се отличил в борбата срещу тях пълководецът Хилвуд. По-късно обаче техните нападения станали вече мъчно удържими и славяните започнали да проникват дълбоко на юг от Дунава, без никой да е в състояние да ги спре. Опустошителни набези били извършвани според разказа на Прокопий през годините 538, 547—548, 550, 551, 558. [29] Нахлуващите откъм Дунава славянски военни дружини действували в две главни направления. Някои се спускали направо на юг, преминавали Стара планина и стигали чак до Бяло море, дока го други се насочвали към западните краища на полуострова. Опустошени били областите Долна и Горна Мизия, Тракия, Македония, Илирик, Гърция — с една дума, почти цялата балканска територия на Византийската империя.

 

Нашествията на славини и анти били придружени с отвличане на голям брой пленници. За това свидетелствуват . редица данни на изворите и главно на Прокопий, който ни е оставил по-подробни описания. Според неговите думи при всяко нахлуване на славини, анти и хуни (прабългари — б. н.) „броят на убитите и заробени там ромеи надвишавал двеста хиляди души, така че тази земя естествено била заприличала на скитска пустиня” [30]. Прокопий несъмнено преувеличава в духа на обичая да се представят „варварите” за страшни опустошители и убийци, но въпреки това не можем да отречем, че в резултат на започналите се нашествия, обезлюдяването на балканските земи ставало все по-подчертано. Най-разорявани и обезлюдявани били при това селата, където живеело предимно тракийско и илирийско население.

 

112

 

 

Отвличаните от славини и анти пленници били отвеждани отвъд Дунава, където оставали в положението на роби. Робството у славяните носело обаче патриархален характер и съвсем не могло да се сравни с робовладелските порядки, които господствували през V—VI в. във Византийската империя. Интересни сведения намираме у Псевдомаврикий: „Славяните — пише той — не държат своите пленници за неопределено време, както другите племена, но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там като свободни хора и приятели.” [31] Този мек режим по отношение на пленниците съдействувал за смекчаване на враждебните чувства, породени по време на войните и нашествията. Създавала се основа за сближаване и опознаване на славини и анти с траки, илири, гърци и други балкански жители, живеещи като пленници на север от Дунава [32]. А това несъмнено е изиграло известна роля за развитието на осъществилия се по-късно асимилационен процес между славянския елемент и балканския субстрат след трайното заселване на славянските племена в Балканския полуостров.

 

От известията на византийските извори, които описват славянските нападения през първата половина на VI в., личи, че след като из-

 

 

28. Proc. Hist. Arc, 18, 20 р. 114—115, ed. Haury (Извори за българската история III, с. 151).

 

29. По-важна литература за славянските нападения: М. Дринов, Заселение балканского полуострова славянами (Съч., I, с. 236 сл.); Ф. И. Успенский, История Византийской империи, II, с. 464 сл.; И. Дуйчев, Балканският югоизток през първата половина на VI в. Начални славянски нападения. Беломорски преглед, I, 1942, с. 229 сл.; М. Ю. Брайчевский, К истории расселения славян на византийских землях, Виз. врем., XIX, 1961, с. 120—137; Д. Ангелов, История на Византия, I, София с. 107 сл., 116 сл.; P. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans, c. 284, В. Тъпкова, Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 57 сл.

 

30. Proc. Hist. Агс. 60, 18, с. 114—115, ed. Haury (Извори за българската история III, с. 151). Срв. и редица пасажи в съчинението му De bello Goth. VIII, VII, 13 22, 29, 38, 40, VIII, VIII, 25 и др. (Извори за бълг. история, III, с. 123, 124, 127 128, 133, 137, 146 и пр.).

 

31. Mauricii Art. mil., c. 272 (Извори за българската история, III, с. 281).

 

32. Със създаването на добри отношения между балканските жители и „варварите” се обяснява и фактът, че през VI в., както отбелязва Прокопий, имало случаи на масови бягства на населението при тях (срв. във връзка с това А. Д. Димитриев, Движение скамаров, Виз. врем., V, 1952, с. 13; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 126).

 

113

 

 

вършвали своите набези и награбвали плячка, дружините на славини и анти се оттегляли обратно в земите си отвъд Дунава. Понякога това ставало веднага, но имало случаи, когато нашествениците се задържали по-дълго време в нападнатата от тях област. Така напр. при едно свое нахлуване през 550 г. анти и славини, разделени на три отряда, опустошавали западните и югоизточните провинции на Византийската империя (Илирик и Тракия) и според думите на Прокопий „причинили на цяла Европа (Балканския полуостров — б. н.) непоправими злини..., като презимували там като в своя земя и никак не се страхували от противодействие” [33]. Дълго време прекарали славините и при едно свое следващо нападение в западните провинции на Византийската империя (Илирик) през 551 г. [34] Задържали се по-продължително време и славяните, които навлизали в провинцията Малка Скития (днешна Добруджа). За това можем да съдим от данни в съчинението на Прокопий „За строежите” (съставено между 553—555 г.). Прокопий отбелязва, че в Малка Скития по нареждане на император Юстиниан било възобновено укреплението Адина, тъй като „варварите-славяни непрекъснато се криели там, нападали постоянно от засада пътниците и правели околните места непроходими” [35]. Ще рече, те се поселили в този район, без да се връщат в земите си северно от река Дунав. Както изглежда, славяни още към средата на VI в. обитавали и в околността на крепостта Улметум (близо до Чаталорман в Добруджа). Според Прокопий Юстиниан наредил да се възстанови и тази крепост, „тъй като варвари-славини дълго време устройвали там засади и доста много време също пребивавали тнм”, поради което крепостта била съвсем опустошена и от нея „почти нищо не останало освен името” [36].

 

От така посочените сведения се вижда, че в отделни области на Балканския полуостров нападащите славини и анти се задържали за по-дълго време (по една или повече години). Трайно заселване обаче все още не е имало и граница между Византийската империя и славянските нашественици продължавала да бъде реката Дунав. Това личи ясно от описанието на Прокопий, на Йордан и на други автори от първата половина и средата на VI в., които недвусмислено посочват, че поселищата на славини и анти са били северно от река Дунав и че оттам те предприемали нападенията си срещу балканските провинции на империята.

 

Обстоятелството, че през първата половина и средата на VI в.

 

114

 

 

заселването на славяните на юг от Дунава все още не е било започнало (като се изключат единични по-трайни задържания), не означава, че в балканските земи през разглеждания период не е имало никакви славяни. Възможно е да е имало известни инфилтрации на славянско население в Балканския полуостров още през III—IV в. във връзка с нахлуванияга на готи, костобаки, карпи, язиги и други племена. [37] Възможно е също така известен брой славяни; да са се поселили в пределите на Византия по време на нахлуванията на хуни и остготи. Като доказателство за наличието на славяни ски елемент в Балканския полуостров още през края на V и първата половина на VI в. могат да бъдат приведени някои названия на селища и крепости в посоченото съчинение на Прокопий „За строежите”, като напр. Αλδάνες, Βάβας, Βερζάβα, Βόδας, Τρίβο, Μιλλάρεκα, Φουβούστα, Σουβάρας, Τρασίανα и др., които по мнението на някои из-следвачи са от славянски произход. Териториално погледнато, тези крепости и селища (чийто брой възлиза на 63) са разположени главно в областта на река Тимок, около Ниш и София, както и в част от Македония и Северна Гърция (Епир). Би могло да се допусне следователно, че в така посочените райони ще да е живеел вече известен брой славяни още от средата на V в. насам и това е намерило отражение в местната топонимия, която е била повлияна от тяхното

 

 

33. Proc. De bello Goth., VIII, 7, 40 (Извори за българската история, III, с. 136); Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 125.

 

34. Proc. De bello Goth., VIII, 8, 25 (Извори за българската история, III, 146).

 

35. Срв. Извори за българската история, III, с. 169.

 

36. Пак там, с. 170.

 

37. За по-ранно заселване на славяни в Балканския полуостров се изказва, както вече видяхме, М. Дринов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 183 сл., който също се основава между другото на данни от посоченото съчинение на Прокопий. Неговите схващания са възприети и доразвити с още доказателствен материал, взет от това съчинение в студията на Вл. Георгиев, Въпроси на българската етимология, София, 1958, с. 67 сл., с. 84; същият, Най-старите славянски имена на Балканския полуостров и тяхното значение за нашия език и нашата история, Бълг. език, VIII, 1958, кн. 4—5, с. 321—342. За твърде ранно проникване на славяни в балканските земи се изказва и К. Влахов, Трако-славянски успоредици, с. 177 сл., който се основава главно на наличието на хибридни трако-славянски лични имена и на бързото изчезване на тракийския език през VI—VII в. Трябва да се отбележи, че въпросът за славянския характер на редица имена, споменати в съчинението на Прокопий, остава все още спорен. Срв. в такъв смисъл възраженията в труда на В. Бешевлиев. Zur Deutung der Kastelnamen in Prokops Werk De aedificiis, Amsterdam, 1970, XV, c. 160.

 

115

 

 

продължително пребиваване. Възможно е от тези именно местни славяни да са били вербувани през първата половина на VI в. наемни отряди, с които византийците си служели във войните против остготите и персите. Броят на тези славяни е бил обаче все още незначителен и времето на масовата славянска колонизация, която заляла почти целия Балкански полуостров, още не е било настъпило.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]