Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

Въведение

 

2. ПРЕГЛЕД НА ДОСЕГАШНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ

 

 

Въпросът за образуването на българската народност като сложен, многостранен и продължителен процес се поставя пред погледа на изследвачите с цялата му широта едва през последните години. Столетия наред на него е било обръщано малко внимание или пък той е бил схващан твърде опростено. Ако се обърнем към исторически съчинения от епохата на средновековието, а и от по-ново време (XIX в.), ще видим, че единственото, което е занимавало техните автори във връзка с този въпрос, е било да се установи какви са ло произход българите и в какво се е свеждала ролята на различните етнически групи, взели участие в процеса на създаването на българската народност. С други думи, съществувал е интерес главно към един от многобройните аспекти на проблемата за народността, който, разбира се, е твърде важен, но не е единствен и най-съществен. Дълго време е господствувало при това схващането, че българският народ е чисто славянски по произход и че в него няма никакви други примеси от чужди на славянството етнически групи. Това схващане е намерило израз главно в полски хроники от XVI в. [1], в които се посочва, че българският народ е сроден с останалите славянски народи (руси, поляци, сърби и пр.). Гледището за хомогенния, чисто славянски произход и характер на българите е прокарано и в нашите първи исторически съчинения, възникнали в края на XVIII в. Става дума за „История славяноболгарская” на Отец Паисий (1762 г.) [2], за т. нар. „История во кратце о

 

 

1. Срв. И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин”, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. XVI—XVII, София, 1800 (??1900), с. 530, 608 сл.

 

2. „ История славяноболгарская” на Отец Паисий е издавана нееднократно. Едно от последните издания е на П. Динеков под наслов „ Паисий Хилендарски, Славяно-българска история”, София, 1963, с. 1—144. Там са посочени по-важните предишни издания и статии.

 

39

 

 

болгарском народе словенском” на йеромонах Спиридон (1792 г.) [3] и за т. нар. „Зографска история” [4], написана пак към това време. И в трите посочени труда, които представляват компилации от по-стари произведения, господствува схващането, че българският народ е напълно еднороден по своя състав. Той е народ славянски, сроден с руси, сърби, поляци и пр. Не съществува според тези най-стари наши историографи никаква разлика по същество между траки, илири, славяни, българи. Това са само различни имена на една обща по своя етнически състав славянска маса, която е образувала нашия народ и нашата държава. Особено характерна в това отношение е „История во кратце” на йеромонах Спиридон, който счита траки, илири, келти, славяни, българи (в смисъл на прабългари — б. н.) за един и същ народ, без да вижда помежду им каквато и да е отлика.

 

Представата за хомогенния в етническо отношение български народ се нарушава в края на XVIII в. след обнародването на трудовете на немските учени Шльоцер, Тунман и Енгел. [5] В тези трудове за пръв път се прокарва гледището, че „прабългарите” (Urbulgaren), както ги нарича Тунман, заселени на Балканския полуостров през VII в., не са били славяни, а вероятно са спадали към кръга на татарските народи. Ще рече, гледището за чисто славянски произход на българския народ е изоставено, за да се замени с тезата за наличието на два етнически компонента, взели участие в образуването му.

 

Възгледите на посочените немски изследвачи срещат през XIX в. силна съпротива от страна предимно на руски и български историци и общественици, които продължават да настояват върху старото схващане за напълно хомогенния в етническо отношение произход на българския народ и затова, че и „прабългарите” също са били славяни. Най-последователно развива това гледище Ю. М. Венелин в труда си „Древние и нынешние Болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к Россиянам” [6]. По неговите стъпки вървят П. Бутков, С. Уваров, Г. Кръстевич, Д. И. Иловайски и др. [7] Проучванията предимно в областта на лингвистиката, извършени в течение на XIX в. от различни изследвачи, опровергават обаче окончателно „славянската теория” за прабългарите и доказват, че по своя етнически произход и облик те са се различавали съществено от славяните. В такъв смисъл се изказват П. И. Шафарик в труда си „Славянские древности” (1837 г.), М. Дри-

 

40

 

 

нов в студията си „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на неговата история” (1869 г.), К. Иречек в своята „История на българите” (1876 г.) и др. Заслужава да се отбележи, че изследвачите спорят помежду си относно това, какви точно по етническа принадлежност са „прабългарите” (според едни те са угро-фини, според други — турци, според трети — хуни и татари и т. н.). Налага се обаче със сигурност общото мнение, че те не са били славяни. В такъв смисъл научната историография през XIX в. окончателно отхвърля гледището за единния в етническо отношение произход на българския народ, като установява в него наличие и взаимодействие на два компонента — славяни и прабългари. Изясняването на този въпрос, възникнал за пръв път в края на XVIII в., е преминало, както се вижда, през различни етапи.

 

През различни етапи е преминала историографията и по въпроса за етническата същност на траки и славяни. На първо време е господствувало убеждението, че траките и славяните са един и същ етнос, че помежду им няма никаква разлика, тъй както се е смятало, че няма разлика между прабългари и славяни. Подобно схващане, което е било плод на все още твърде слабите познания върху езика и бита на траките, се споделя от редица изследвачи от XVIII—XIX в., между които важно място заема полският историк Лелевел. [8]

 

 

3. Издадена от В. Н. Златарски, София, 1900, с. 1—124.

 

4. Издадена от Й. Иванов в „Български старини из Македония”, София, 1931 и 1970, с. 630—642. Подробно проучена от Й. Трифонов в студията му „Зографската българска история”. Списание на Българската академия на науките и изкуствата, кн. I—X, Ист.-фил. клон, 30, София, 1940, с. 1—65.

 

5. Срв. за техните възгледи М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ и началото на неговата история (Съчинения, т. I, София, 1909, с. 65 сл.); И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите, с. 530 сл.; Н. С. Державин, История Болгарии, т. I, Москва, 1945, с. 147 сл.

 

6. Историко-критические изыскания, 1, Москва, 1829. Подробно за неговата аргументировка и възгледи у Н. С. Державин, История Болгарии, с. 154 сл.

 

7. Пак там, с. 157 сл. Срв. върху „славянската теория” и нейните поддръжници и М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 67; И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите, с. 533 сл.

 

8. Срв. М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 58 сл.; К. Иречек, История на българите (бълг. превод под ред. на В. Н. Златарски), София, 1929, с. 44 сл.; Н. С. Державин, История Болгарии, с. 169. Освен Лелевел гледището, че траките са славяни, макар и с известни нюанси, се поддържа от руските историци А. Д. Чертков, Савельев-Ростиславич, архиепископ Филарет и др.

 

41

 

 

Считало се при това, че славяните са коренно население на Балканския полуостров и в такъв смисъл идеята за тъждествеността им с тракийското население добивала още по-голяма популярност. В духа на писаното от Лелевел са възгледите на такива български историци и общественици от епохата на Възраждането като Г. С. Раковски, П. Берон, Ст. Захариев и др. [9] Постепенно започва да си пробива обаче път схващането, че в етническо отношение траки и славяни не бива да бъдат смесвани и отъждествявани. На това обстоятелство обръща внимание още известният чешки историк П. Шафарик в труда си „Über die Abkunft der Slaven” (1838 г.). С течение на времето този възглед се утвърждава все повече. Решаващ удар върху „славянската теория” за произхода и характера на траките нанася М. Дринов в посочената студия „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история”, както и в обширната си монография „Заселение Балканского полуострова славянами” (1872 г.). [10] В тези два труда, написани въз основа на богат изворов материал, доводите за етническа общност между траки и славяни са отхвърлени убедително. Доказано е, че славяните не са коренни жители на Балканския полуостров, а са дошли там значително по-късно от местното трако-илирийско население. Възгледите на М. Дринов по този въпрос са възприети напълно в „История на българите” на К. Иречек (1876 г.). По-късно изследвания върху произхода, езика, историята на траки и илири (на В. Томашек, Г. Кацаров, Д. Дечев и др.) дооформиха доказаната вече от М. Дринов тема, че в етническо отношение „славяни”, „траки” и „илири” представляват различни групи и не могат да бъдат отъждествявани. По такъв начин въпросът за траките (и отчасти за илирите) като трети компонент в изграждането на българската народност наред със славяните и прабългарите може да се счита за окончателно изяснен.

 

Установяването на три различни етнически компонента, взели участие при образуването на българската народност, поставя пред научните изследвачи вече един друг въпрос, а именно в какво се свежда относителният дял на всеки един от тези компоненти, каква е неговата роля при изграждането на тази народност. Схващането, че в това отношение славяните имат най-голямо значение, не се оспорва от никой сериозен изследвач. Това схващане е изразено в трудовете на най-известните наши историци, работили след освобож-

 

42

 

 

даването на България от турска власт, като В. Н. Златарски, П. Мутафчиев и др. Възприето е това схващане и в нашата нова, марксическа историография. [11] Опитът да се надцени ролята на прабългарите, характерен за отделни трудове [12], излезли главно през периода между Първата и Втората световна война, може да се счита понастоящем за напълно опроверган. Разбира се, прабългарите имат немалък дял в изграждането на нашата народност, но няма съмнение, че те са се претопили изцяло сред славянската маса, като са оставили само незначителни следи.

 

Все още значителни различия съществуват сред историческата наука обаче по въпроса за ролята на балканския субстрат (т. е. на траките и отчасти на илирите). У някои изтъкнати наши историци (като М. Дринов и В. Златарски) преобладава схващането, че тази роля е била малка и че в по-голямата си част трако-илирийският елемент при идването на славяни и на прабългари на Балканския полуостров е бил изчезнал. [13] Воден от това разбиране, В. Н. Златарски, разглежда в т. I, ч. 1, на своята „История на българската държава през средните векове”, София, 1918 г. (и т. I, ч. 2, София, 1927 г.), образуването на българската народност като резултат само от сливането на двата етнически компонента — славяни и прабългари — в едно цяло, без да вземе пред вид каквото и да е участие на траките. [14] Подобно схващане, макар и не толкова абсолютизирано прозира и в „История на българския народ”, т. I, на П. Мутафчиев. [15]

 

 

9. Срв. М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 68 сл.; К. Иречек, История на българите (бълг. превод под ред. на В. Н. Златарски), София, 1929, с. 44 сл.; Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 169. Освен Лелевел тезата, че траките са славяни, макар и с известни нюанси, се поддържа от руските историци А. Д. Чертков, Савельев-Ростиславич, архиепископ Филарет и др. През по-ново време неин застъпник е Г. Ценов. Срв. главно работата му : Die Abstammung der Bulgaren und die Heimat der Slaven, Berlin—Leipzig, 1930.

 

10. Издадена в Съчинения, т. I, с. 143—316.

 

11. Срв. История на България, I, София, 1961, с. 52, 96; Д. Ангелов, М. Андреев, История на феодалната българска държава и право, София, 1968, с. 105.

 

12. Срв. напр. Г. Фехер, Ролята и културата на прабългарите, София, 1940, с. 160, където четем, че „най-интересното творение на прабългарите е било създаването на българската нация”.

 

13. Срв. М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 9, 15, 61. и Това становище е прокарано не само в „История на българската държава през средните векове”, но и в една специална статия под наслов „Образуване на българската народност”, БИБ, т. I, кн. 1, 1928, с. 75—112).

 

43

 

 

Напротив, у други изследвачи на нашето минало, като се започне от К. Иречек и неговата „История на българите”, на ролята на балканския субстрат е отделено място и значението на траките във формирането на българската народност се признава. [16] Заслужава внимание в това отношение уводът на Й. Иванов към книгата му „Българите в Македония”, където четем, че „в славянската стихия на Балканите тече значителна струя кръв на трако-илирските староселци” [17]. Тенденцията да се търси и разкрива ролята на балканския субстрат в изграждането на българската народност получи нова подкрепа в резултат на направените през последните години антропологически проучвания върху типа на българина и особено след излизането на книгата на М. Попов, посветена на този въпрос. [18] Може да се каже, че понастоящем едва ли има вече съмнение, че балканският субстрат (траките) като един от компонентите при образуването на българската народност не може повече да се пренебрегва и че на него трябва да бъде отделяно нужното внимание, без, разбира се, ролята му да се надценява.

 

 

15. София, 1943 г. Срв. по-специално с. 58, където Мутафчиев говори за голямото обезлюдяване на Балканския полуостров в резултат на нашествията на хуни, авари и славяни. Все пак той приема, че са останали известни елементи от старото население, което впоследствие се смесило със славяните (с. 80).

 

16. Срв. по-специално с. 73 сл., където Иречек засяга, макар и бегло, въпроса за остатъците от траки и илири на Балканския полуостров и за постепенното им сливане със славяните.

 

17. Й. Иванов, Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност, София, 1917, с. 11.

 

18. М. Попов (в сътрудничество с Г. Г. Марков), Антропология на българския народ, т. II, Физически облик на българите, София, 1959, въз основа на направените проучвания приема важната роля на тракийския субстрат при изграждането на българската народност. Вж. и Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенеза на българския народ, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 3, с. 35 сл., и В. П. Алексеев — Ю. В. Бромлей, К изучению роли переселения народов в формировании новых этнических общностей. Сов. этнография, 2, 1968, с. 37 сл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]