Предговоръ
Солунскиятъ атентатъ, извършенъ на 16, 17 и 18 априлъ 1903 г., е най-потресното събитие въ историята на македонската освободителна борба до Илинденското въстание. Той е най-кървавиятъ предвестникъ на подирното, страшенъ симболъ на накипѣло до безумие народно негодование, на отчаяно решение да се потърси на всѣка цена изходъ изъ непоносимото тъмно робство къмъ свѣтлата свобода. Солунскиятъ атентатъ, наистина, е дѣло на своеглави младежи, замислили да извършатъ мимо Вътрешната революционна организация па дори и противъ нейната воля единъ голѣмъ подвигъ, съ който да принудятъ европейскитѣ Велики сили да се погрижатъ за подобрение на участьта на Македония, за което въ силата на чл. 23. на Берлинския договоръ имаха и морално задължение; при все това той не е частно дѣло, а е частична, извънредно бележита проява на общия революционенъ духъ, който презъ онова време бѣ обзелъ цѣлия български народъ подъ Турско. Силата на една общонародна идея, каквато бѣ и освободителната македонска идея, нерѣдко въ историятa избухва въ подобни, отчаяни отдѣлни действия, като стихийно предзнаменование на готвеща се буря, на катастрофални събития въ голѣмъ размѣръ. А 1903 година до Илиндень означава върха на най-силно душевно вълнение, каквото може да изпитва единъ цѣлъ народъ подъ внушението на една велика идея, която го зове на самопожертвование. Трескавитѣ приготовления за общо въстание бѣха про-
4
извели такъво възбуждение на духоветѣ, че и най-материалистично настроенитѣ души се чувствували морално издигнати надъ житейскитѣ смѣтки, погълнати отъ една идеалистична увѣреность, че наближава върховенъ моментъ на всенародно избавление. Въ такава, крайно натегната атмосфера, най-силно се възбуждатъ до пълна екзалтация младитѣ души, а особено такива, у които това душевно състояние постепенно се е подгатвяло и подъ влиянието на превратни учения, които захвърлятъ теориитѣ на постепенната еволюция, убиватъ всѣко разумно търпение и потикватъ волята да се насочва прямо къмъ крайности.
Не е чудно, че и въ Македония срѣдъ нажежената атмосфера е имало такива смѣли, самоувѣрени и, главно, чисто идеалистично надъхани родолюбиви младежи, на които търпението се изчерпвало гледайки безкрайната върволица отъ несполучливи революционни опити, свързани съ трагични човѣшки жертви и нечовѣшки издевателства на враговетѣ ни надъ невинния народъ. Мисъльта, да се действува по-смѣло и прямо да се засегне врагътъ въ най-чувствителното му мѣсто безъ дълго бавене и безъ огледъ къмъ жертвитѣ, които ще се дадатъ за общо добро, бѣше обладала презъ 1902—1903 година нѣкои младежки крѫгове срѣдъ македонската интелигенция, и най-сетне тази мисъль най-изразително се конкретизира чрезъ небивалия по смѣлия начинъ на извършването си Солунски атентатъ. И сега, при спомена на жертвитѣ на множество невинни сѫщества, които повлѣче този атентатъ, човѣкъ тръпне отъ състрадание и, естествено, негодува и спрямо авторитѣ му, още повече като се знае, че не сѫ послушали съветитѣ на рѫководителитѣ на Вѫтр. револ. организация да не бързатъ, да не станатъ съ своеволието си причина да се осуети и самото всенародно въстание, приготовленията
5
за което сѫ налагали търпение най-малко още два-три месеца. Всичко е било напраздно, па и опасно е било за заговорницитѣ да чакатъ, изложени всѣки часъ поради нѣкоя случайность да бѫдагь издадени, да се осуети тѣхното съзаклятническо предприятие, подготвено съ невъобразимо себеотрицание и съ младежки жаръ, който не познава граници на невъзможното. Последното обстоятелство, както се обяснява и въ споменитѣ на г. Шатевъ, оправдава донегде младитѣ съзаклятници. Тѣ не преставали до последна минута да вѣрватъ, че тѣхното дѣло ще принесе полза на освободителната идея, а за да не се усъмни никой въ чистотата на побужденията имъ и за да се изтъкне по-силно предъ свѣта, че свободата, за която се борятъ, имъ е по-скѫпа отъ живота, тѣ преди покушението решаватъ, че трѣбва и с а м и д а з а г и н а т ъ. И повечето отъ тѣхъ така геройски свършватъ, че човѣкъ не може да се начуди, отъ где се е взела такава душевна сила у тѣзи младежи, какъ е възможно така доброволно да отиватъ тѣ на смърть, когато и следъ покушението сѫ имали възможность да спасятъ живота си. Юначното поведение на заговорницитѣ, наистина, е рѣдъкъ примѣръ отъ самопожертвувание, предъ което и чузденци и дори единъ отъ турскитѣ военачалници се прекланяли. Вследствие на това Солунскиятъ атентатъ биде справедливо оцененъ отъ чуздестранния печатъ като политически актъ, чрезъ който измѫченото българско население на Македония открито заявява твърдото си решение да поиска и съ орѫжие въ рѫка своитѣ човѣшки права. Чрезъ Солунския атентатъ величествено се прояви духътъ на възбунтувала се Македония. Илинденското въстание, което следъ три месеца избухна, не бѣ вече голѣма изненада за свѣта. Въпросътъ за административни реформи бѣ вече сложенъ на дипломатическата маса и не се дигна
6
отъ дневенъ редъ и следъ потушаването на въстанието, защото се разбра, че единъ юначенъ народъ е решенъ да мре за свободата си. Така и Солунскиятъ атентатъ въпрѣки своята преждевременность все пакъ немалко допринесе за цельта, за която авторитѣ му и себе си пожертвуваха. Едни отъ главнитѣ дейци съгласно съ решението си загинаха презъ време на атентата, както ще се види по-долу, а именно Орданъ Органджиевъ — „Орцето”, Димитъръ Мечевъ, Коста Кирковъ, Илия Тръчковъ, Владимиръ Пинговъ, а други, осѫдени на смърть и сетне — на доживотенъ затворъ, гниха по затворите въ Солунъ и на заточение въ Дфрика — въ Фезанъ (въ гр. Мурзукъ въ Сахарската пустиня, повече отъ 900 километра южно отъ гр. Триполи); тѣ бѣха Павелъ Шатевъ, Георги Богдановъ, Марко Бошняковъ и Миланъ Арсовъ. Последнитѣ двама се поминаха въ Фезанъ, а Павелъ Шатевъ и Георги Богдановъ следъ страшни страдания, доживѣли общата амнистия, която султанътъ даде на политическитѣ престѫпници, на 21 юлий 1908 г. бидоха освободени отъ затвора въ Мурзукъ та успѣха живи да се завърнатъ; на 3. октомврий 1908 год. тѣ стигнали въ Солунъ.
Павелъ Шатевъ, родомъ отъ Кратово, следъ като постоялъ нѣколко дена въ родното си мѣсто при семейството си, бѣ побързалъ да доведе болната си майка на лѣчение въ София. Нещастната майка, отъ голѣми страхове и скърбь за сина си, бѣше изпаднала въ състояние на особено нервно разстройство, спазмически кършейки рѫце — безъ спиръ, денонощно. Неочакваната велика радость да го види предъ очитѣ си пакъ живъ и здравъ, бѣ много повлияла да ѝ се подобри болестьта, и лѣкаритѣ тогава допускаха, че може съ време значително ще се подобри.
7
Тогава се запознахъ съ Шатева и разговаряхъ съ него по преживѣлитѣ му патила. За Солунския атентатъ на времето бѣ се писало по вестницитѣ, но интересни подробности по него, а особено за предисторията му не се знаеха, а сѫщо тъй съвсемъ бѣ неизвестна историята на заточенитѣ въ Фезанъ. Шатевъ се съгласи подробно да ми разкаже споменитѣ си отъ начало до край, и така се състоя първата ни уговорена среща у дома ми на 6. ноемврий 1908 год. Тогава Шатевъ бѣше на 26 години, следователно презъ време на атентата той не е билъ напълно завършилъ 21 година. Срещитѣ ни продължиха нѣколко пѫти на редъ, и азъ можахъ да запиша любопитнитѣ подробности по готвения атентатъ въ Цариградъ, който по една случайность е билъ осуетенъ, и по атентата въ Солунъ, въ подготовката на който Шатевъ е вземалъ най-деятелно участие. Въ самия Солунски атентатъ нему се бѣ паднала задачита да подпали съ динамитъ французкия параходъ въ солунското пристанище „Гвадалквивиръ”, която той доста успѣшно бѣ извършилъ. Заловенъ следъ това на скопската гара, Шатевъ издържалъ всички последвали го ужаси въ затвора благодарение на здравата си натура и на способностьта си външно да се държи спокоенъ и при най-силно вѫтрешно вълнение. Направи ми добро впечатление съ трѣзвата си разсѫдливость и изобщо съ своята интелигентности която на първъ погледъ човѣкъ не би подозиралъ. Указа се, че владѣе французки и че въпрѣки страданията си доста много е челъ. Разказътъ му за пѫтуването на заточеницитѣ българи, между които е билъ и той, отъ Солунъ презъ Смирна до гр. Триполи и отъ тамъ презъ пустинята до гр. Мурзукъ въ Фезанъ ми се видѣ особено интересенъ, главно поради неимовѣрнитѣ мѫки, които сѫ изтърпѣли нещастнитѣ наши заточеници, до 50-тина, отъ разни краища на
8
Македония. Престанахъ да бележа подробности по тоя предметъ като разбрахъ отъ Шатева, че той презъ време на заточението си е държалъ бележки за по-интереснитѣ си доживления. Увѣрихъ го, че ще бѫде интересно четиво за насъ, ако тѣзи си бележки той издаде печатно. Въ последствие Шатевъ ми показа своя дневникъ, който захваща отъ деня, когато Солунския извънреденъ сѫдъ е произнесълъ присѫдата си по атентата, амнестирането на заточеницитѣ. Намирайки материяла любопитенъ, азъ го насърдчавахъ да попълни бележкитѣ си възъ основа на досежна литература съ по-общи географически и етнографически данни касателно Фезанъ и населението му. Тогава Шатевъ сериозно се залови съ тая работа и следъ две години успѣ да напечати книгата си „Заточението въ Сахара-Фезанъ” (София, 1910 год., 8°, 250 стр.). Въ първата часть на книгата се разказва покрай друго за патилата на нашитѣ заточеници, а въ втората часть се даватъ специални подробности за областьта Фезанъ относително климата, почвата, населението, поминъка и пр. По-долу давамъ първо споменитѣ на Шатева до края на Солунския атентатъ както съмъ ги записалъ по негово разказване, а следъ това прибавямъ съ голѣми съкращения и споменитѣ му отъ заточението въ Фезанъ, както сѫ изложени въ първата часть на книгата му „Заточението въ Сахара Фезанъ” (1—150 стр.).
Така споменитѣ за Солунския атентатъ хубаво се допълватъ съ продължението имъ за заточенитѣ въ Фезанъ та се постига една завършена цѣлость. Нека прибавя, че сравнително длъжкото описание на теглата на заточеницитѣ представява единъ крайно интересенъ отъ многото страдалчески епилози на неравната борба на македонскитѣ ни събратя презъ героичната
9
1903 година, защото повечето отъ заточенитѣ въ Фезанъ наши еднородци, освенъ четирмата солунски заговорници, сѫ изкупителни жертви на Илинденското въстание. Тѣхната горчива участь изобщо ни символизира участьта на измѫчената и окървавена Македония следъ въстанието, която съ свито сърце пренесе неизразими мѫки безъ да падне духомъ, горда въ съзнанието си за правотата на народното дѣло. И докато старитѣ живи борци и следъ катастрофата презъ 1903 година продължаваха да стоятъ на поста си, тая героична Македония роди нови герои. И така ще върви до край, докато не се постигне цельта, свободата на Македония!
Това е заключението, мисля, и отъ примѣритѣ, изнесени въ настоящитѣ спомени на П. Шатевъ. Въ тѣхъ е особено ценна първата часть, въ която сбито сѫ изложени твърде интересни и отъ психологична страна действия, богати съ силни драматични моменти. При обстановката, при която се бележиха споменитѣ на Шатева, неминуемо се пропускаха интересни данни особено по отношение на характеристиката на главнитѣ дейци. Поради скромностьта на самия разказвачъ, разбира се, най-слабо е охарактеризувана неговата собствена личносгь. Тая празнина касателно загиналитѣ солунски герои ще се допълни негли чрезъ спомени на други, живи тѣхни сподвижници. Единъ добъръ опитъ вече е направенъ съ брошурата на Ст. Симеоновъ, „Солунското съзаклятие” (София, 1921, 8°, 24), въ която авторътъ се старае да охарактеризува психиката на солунскитѣ съзаклетници въ връзка съ общия вървежъ на революционното дѣло въ Македония, срѣдъ което неминуемо се обособяваха и крѫжоци на недоволници по известни принципиялни съображения.
По-обстойно г. Симеоновъ се спира да обясни идеитѣ на крѫжока на „гемиджиитѣ”, както своеобразно се
10
наричали младитѣ революционери, по-вечето родомъ отъ Велесъ, които сетне извършиха солунското покушение. Следъ като накратко се описва станалото по време на покушението, авторътъ възъ основа на данни, съобщени му отъ двама, преживѣли солунската съзаклятническа акция, Тодоръ Органджиевъ и Павелъ Шатевъ, се е постаралъ да даде кратка лична характеристика на загиналитѣ имъ другари — Орданъ Органджиевъ („Орцето”), Иванъ Василевъ Кирковъ („Коста”), Димитъръ Мечевъ („Мечето”), Илия Тръчковъ, Владимиръ Пинговъ („Владо”) и Миланъ Арсовъ.
Считамъ умѣстно тукъ изцѣло да предамъ тая интересна характеристика на Ст. Симеоновъ, съ която завършва брошурата си:
„Първо мѣсто въ съзаклятието се пада на О р ц е т о. Той бѣше младъ, на двадесеть и две години, високъ, сухъ, съ кестеняви коси и мургаво лице, интелигентенъ, начетенъ и пропитъ съ общечовѣшки чувства и крайни, присѫщи на възрастьта му и обясними съ тежкия хамидовски яремъ надъ родината му възгледи върху живота и свѣта. Орце бѣше живо олицетворение на извънредно силна воля, упорита твърдость и непоколебимо постоянство.
Както презъ време на подготвителния периодъ на атентатитѣ, така и при изпълнението имъ, Орце бѣше душата на съзаклятието. Само неговата пламенна вѣра въ правотата на избрания пѫть, твърдостьта му, неговиятъ трезвенъ и практиченъ умъ както и неизчерпаемата му енергия и желѣзна воля можаха да преодолѣятъ невѣроятнитѣ пречки за успѣха на започнатото дѣло.
Той си бѣше избралъ своя пѫть за борба съ хамидовото потистничество въ родния си край. Но зачитайки и чуждитѣ убеждения върху методитѣ за борба
11
съ хамидовщината, той не можеше да търпи светотатството съ дѣлото. Разправятъ, че въ едно солунско кафене, гдето хората на крѫжока често отиваха да пиятъ кафе, група българи спорили въ присѫтствието на крѫжока, заемащь едно отъ кюшетата на кафенето, върху разногласията между върховисти и централисти. Орце, следъ като се вслушалъ въ спора, станалъ отъ мѣстото си, ударилъ по една плесница на спорещитѣ, заявявайки имъ, че въ кафене не могатъ да се водятъ подобни спорове, и се върналъ на мѣстото си. Спорещитѣ българи навели глави безъ да реагиратъ, признавайки правотата на искането на Орце.
Предупреждаването на семейството на директора на отоманската банка да се спаси отъ явна смърть, за което поменахме на друго мѣсто, издава една високо благородна душа у Орцето.
Орце бѣше и крайно бруталенъ и дори нахаленъ, когато нѣкой отъ другаритѣ му разсѣяно изпълняваше възложената му задача. Той се нахвърли брутално срещу най-вѣрния си другарь, Коста Кирковъ, и то въ деня, когато започваха атентатитѣ, за гдето на време не е била занесена храна на Мечето, който бѣше на стража въ подземието на банката, и за гдето Коста се е вгледалъ въ мазето на банката презъ решетката на улицата и съ това можалъ да хвърли съмнение между случайнитѣ минувачи за готвения атентатъ. Това издава началнически качества у незабравимия герой.
Нѣкои отъ другаритѣ сравняватъ Орцето съ динамита; той имаше сродни качества съ динамита: има ли препятствия, Орце избухваше съ цѣлата си душа, нѣма ли препятствия, той бѣше тихъ и миловиденъ като сѫщинско момиче.
Орце, не вѣрвайки на силитѣ и добрата воля на нѣкои отъ съзаклятницитѣ, се държеше крайно аро-
12
тантно спрямо тѣхъ. Това отнемаше много усилия на останалитѣ другари за да подържатъ необходимата сдушеность за успѣха на акцията.
Рѫководството на цѣлото съзаклятие бѣше въ рѫцетѣ на Орце. Той подържаше външнитѣ връзки съ София и Цариградъ писмено и лично. Той вземаше паричнитѣ суми и ги разпредѣляше между другаритѣ. Впрочемъ всичко това ставаше безъ всѣкакви формалности, защото вѣрнитѣ до фанатизѣмъ едни къмъ други съзаклятници никога не помислюваха даже да дирятъ смѣтка за повѣренитѣ имъ и изразходвани суми.
Посещенията въ Швейцария и София бѣха шлифовали доста груби черти отъ характера на Орце. Той бѣше индиферентенъ къмъ живота и нуждитѣ му. Цѣлото му сѫщество бѣше обзето отъ намислената идея. Нищо не бѣше въ състояние да го отклони отъ строго начертания планъ.
Нѣколко седмици преди атентатитѣ родителитѣ на Орце, тежко загрижени за милото си чедо, особено следъ убийството въ Велесъ на по-голѣмия му братъ Миланъ, пакъ въ свързка съ революцията на поробенитѣ българи въ Македония, изпратиха единъ довѣренъ свой сродникъ да увещава Орцето, щото последниятъ да се откаже отъ плановетѣ си и да се смили надъ своитѣ родители. Орце отклони всичко това съ единъ внушителенъ жестъ заявявайки, те той не иска да живѣе робски животъ. [*]
*. Въ минутата, когато слагаме писалката за да припомнимъ тоя моментъ отъ живота на солунския пръвъ герой въ аферата презъ 1903 год., студената оловена жица на телеграфа, която единствена свързва София съ заробения Велесъ, донася тѫжната весть за кончината на майката на Орце, г-жа Султана попъ Йорданова. Миръ на праха на благородната българка, която роди и изгледа двама герои, паднали за свободата на Македония.
13
* * *
Вториятъ по величина герой е Константинъ Иванъ Василевъ Кирковъ, именуванъ отъ другаритѣ К о с т а. Той бѣше младъ и хубавецъ. У него интелигентностьта и красотата взаимно си съперничеха. Тоя младъ момъкъ бѣше олицетворение на възвишенъ идеализъмъ, свойственъ само на лица, израстнали въ срѣда, гдето фамилнитѣ традиции и общиятъ моралъ сѫ най-голѣмата ценность.
И Коста, както Орцето, бѣше пропитъ съ крайно възвишени и общочовѣшки идеи и чувства. Той бѣше високо благороденъ, крайно учтивъ въ отношенията си и никога не мислѣше за себе си, а всичко оставаше за своитѣ другари, идеята и отечеството. Ако Орце бѣше материялната връзка на съзаклятническия крѫжокъ, Коста представляваше духовното звено, което обединяваше и сгряваше душитѣ на всички съзаклятници и съчувственици.
Коста бѣше най-цѣлостна натура, способенъ както за умозрителна наука тъй и за практическа революционна борба. Тѣзи негови качества не представляваха единъ парадоксъ, защото характерната черта въ обикновения му животъ бѣше извънредната нежность въ чувства и мисли, а въ време на борба Коста бѣше смѣлъ и великодушенъ.
* * *
Третиятъ по редъ герой е Димитъръ Мечевъ, наричанъ отъ другаритѣ си М е ч е т о. Той бѣше коравъ и смѣлъ революционеръ и дългогодишенъ сподвижникъ по Перистеръ и Бабуна на Гоце Дѣлчевъ и Дамянъ Груевъ и тѣхенъ личенъ приятель. Той имаше срѣдна възрасть. Най-вече отъ всички той бѣше изпилъ чашата на разочарованието въ революцииннитѣ борби и бѣше изтърпѣлъ извънредно голѣми физически и моролни тер-
14
зания. Това бѣше го хвърлило въ особено голѣмъ песимизъмъ за всичко въ живота.
На гледъ Мечето не бѣше тъй красивъ и приветливъ, обаче по душа той бѣше извънредно неженъ, благороденъ и отзивчивъ. Всички, които сѫ имали случай да се запознаятъ отблизу съ него, сѫ оставали смаяни отъ неговия умъ, характеръ, воля и чувства.
„Нѣма да кажа голѣмъ, а ще река великъ безсребреникъ бѣше Мечето!”, заявява единъ отъ живитѣ му другари.
Въ моменти на почивка любимото занятие на Мечето бѣше черната работа въ мината „Перникъ”. Само тамъ той можеше да намѣри спокойствие и миръ на всички мисли, които го занимаваха за робска Македония. Въ разрѣзъ съ мнозинството отъ тогавашнитѣ дѣятели на революционната организация той избѣгваше да тежи на рѫководнитѣ фактори и на народа, и по тоя начинъ споредъ своитѣ разбирания той успѣваше да запази свободата си и да избѣгне всѣкакви ангажменти, които биха спънали действията му и биха му наложили компромиси въ живота.
* * *
Илия Тръчковъ бѣше най-мълчаливиятъ отъ всички, ала, въ замѣна на това, той бѣше най-изпълнителниятъ и дѣлови герой. Както общата работа на Орце не можеше да върви безъ сътрудничеството на Коста, защото двамата взаимно се допълваха, така и въ отдѣлната конкретна акция Илия Тръчковъ допълваше Мечето.
Илия, макаръ и много по-младъ отъ Мечето, бѣше храбъръ и експансивенъ по природа. Тѣзи качества на Илия ярко го отличаваха отъ останалитѣ съзаклятници, макаръ да притежаваше и той повечето отъ качествата на останалитѣ свои другари.
15
Илия бѣше младъ, връстникъ на Коста и Орце, образованъ, физически достатъчно развитъ, колкото атлетъ, толкова и левентъ по душа и външность. Като венецъ на всички въ характера на Илия бѣше свойствената му дързость при появата на опасности и беззаветна преданость къмъ другаритѣ и дѣлото.
* * *
Владимиръ Пинговъ е петиятъ по редъ герой. Той бѣше сѫщо така връстникъ на останалитѣ съзаклятници и любимецъ на цѣлия крѫжокъ поради веселия си характеръ. Владо, въ противовесъ на Орце и Мечето, бѣше олицетворение на епикуреизма.
Въ най-труднитѣ и трагични моменти, при многобройнитѣ прѣчки, когато съмнението на Мечето го тровѣше до болезненость, а умътъ на Орцето изнемогваше, Владо съ своя флегматизъмъ увличаше всички и имъ въздействуваше насърдчително.
Владо правѣше всичко това по инстинктъ и несъзнателно. Обаче неговитѣ вѣрни другари се ползуваха твърде много отъ това му качество и високо го ценѣха.
Скроменъ, на гледъ спокоенъ, Владо бѣше горещо преданъ на дѣлото и винаги бѣше готовъ да умре за него. Ала и последната си минута отъ живота той искаше да изживѣе така, както е присѫщо на мнозина велешани.
* * *
Най-малкиятъ съзаклятникъ въ крѫжока бѣше Миланъ Арсовъ, родомъ отъ с. Ораовецъ (Велешко). Макаръ и ученикъ въ гимназията, Миланъ бѣше твърде надеженъ другарь на съзаклятницитѣ. Той е типиченъ феноменъ на епохата, която роди всички герои въ паметнитѣ борчески години на Македония. Миланъ бѣше твърде младъ, на осемнадесеть години. Но у него сме-
16
лостьта съперничеше съ младостьта, а ентусиазмътъ му нѣмаше граници. Той загина далечъ отъ Македония въ пустинитѣ на северна Африка.
* * *
Като обща характеристика на съзаклятницитѣ ще припомнимъ следния фактъ отъ тѣхния животъ:
По една случайность завръщането на Мечето въ Солунъ за участие въ предстоящия атентатъ стана съ сѫщия влакъ, съ който се пренасяше тѣлото на убития въ Прищина руски консулъ Щербинъ. Съзаклятницитѣ се бояха да не би Мечето да бѫде откритъ по пѫтя и съ това да се осуети съзаклятието. За да се справятъ съ тази евентуалность, тѣ се въорѫжиха съ бомби и револвери и вкупомъ се отправиха за гарата на скопската линия, чакайки влака отъ Скопье. Планатъ имъ бѣше да избиятъ полицията, ако тя е заловила другаря имъ, и по тоя начинъ ди го освободятъ, или пъкъ, въ случай че това не имъ се удаде, да хвърлятъ бомби срещу придружаващитѣ Мечето полицаи, даже съ рискъ да бѫде убитъ и самиятъ Мечето.
Обаче тъкмо стигнали на гарата, тѣ забелѣзали консулитѣ да пристигатъ за посрѣщане тѣлото на Щербинъ. Коста каза на другаритѣ си съзаклятници, че сега е моментъ да се извърши нѣщо по-велико отъ проектиранитѣ атентати. Ето удобенъ случай да се застраши животътъ на официални представители на Европа, която крепи тираническия режимъ въ Македония. Смѣлитѣ съзаклятници имаха всички срѣдства и нуждната смѣлость за да осѫществятъ една такава акция. Тѣ се оттеглиха на страна и следъ кратко съвещание решиха да изоставятъ тоя прелъстителенъ случай за алчнитѣ имъ за отмъщение души и да останатъ вѣрни на доизкарване подготвенитѣ вече динамитни атентати.
17
* * *
Единъ съвременникъ на тия събития казва: „Всичкитѣ съзаклятници можеха да се спасятъ стига да искаха, защото тѣ бѣха господари на града отъ осъмь часътъ, вечерьта, до два часътъ следъ полунощь”. Но тѣ не мислѣха да се спасяватъ, а бѣха решили да умратъ въ смѣла борба за провалянето на потисническия режимъ въ родната имъ страна Македония.
Тленнитѣ останки на героитѣ почиватъ въ българскитѣ гробища въ Солунъ, люлката на македонската просвѣта и революция, а тѣхнитѣ немирни духове неспокойно витаятъ по кървавия небосклонъ на поробена Македония и напомнятъ на вѣрнитѣ синове на тѫжната родина да не забравятъ, че само въ беззаветната борба стои залогътъ за по-добро бѫдеще и по-добри дни на измѫченото македонско население.
Нека бѫде вѣчна паметьта на храбро загиналитѣ солунски герои и примѣрътъ имъ за самопожертвование високо назидателенъ за младото българско поколение!”
Ще прибавимъ, че загиналитѣ заговорници не сѫ оставили никакви свои портрети. П. Шатевъ въ книгата си дава бледни репродукции на две снимки на починалитѣ въ гр. Мурзукъ (Африка) Ив. Бошняковъ (родомъ отъ Охридъ) и Миланъ Арсовъ.
Л. М.