II. Заточеницитѣ въ Фезанъ
6. На пѫть къмъ Македония. [2]
На 18 августъ следъ обѣдъ главната улица въ Мурзукъ представляваше особено зрелище, когато камилитѣ влѣзоха въ града, а ние натоварвахме дрехитѣ си, хлѣба и водата. Камилитѣ, живѣли дълго време въ пѣсъчливитѣ полета или пасбищата, се плашеха отъ дрехитѣ ни, отъ сѣницитѣ, които носѣхме върху главитѣ, за да се предпазимъ отъ вертикално падащитѣ слънчеви лѫчи, и отъ самитѣ кѫщи даже. Минаха 4-5 часа докато да натоваримъ дрехитѣ си. Едни товарили, на други камилитѣ се подплашили, тичатъ, мучатъ, хвърлятъ вещитѣ, тукъ паднали съндъци, тамъ пълни чували, а нѣкои отъ
2. За да се завърши докрай историята на фезанскитѣ заточеници, ще си позволя да приведа съ твърде голѣми съкращения най-сѫщественото отъ подробното описание на завръщането имъ въ родината (вж. стр. 124—150: „На пѫть къмъ Македония”), колкото да се следи маршрутътъ имъ отъ Мурзукъ до Солунъ.
144
мѣховетѣ, пълни съ вода, отъ скачането на камилитѣ отпуснали се отъ самаря, падатъ на земята, водата се излива, едни тичатъ, за да уловятъ за гушитѣ камилитѣ, други се смѣятъ, а множество малки арабчета, разпределени на отдѣлни групи, почти голи, тичатъ следъ насъ, налитатъ ни като сѫщински пчели, когато се роятъ, да взематъ нѣкоя и друга пара, за да си купятъ хлѣбъ. Нѣкое отъ тѣхъ, следъ като успѣе съ голѣми молби да вземе 1-2 гроша, затича се къмъ нѣкой отъ хлѣбаритѣ, взима 3-4 парчета хлѣбъ, а останалитѣ почватъ да се блъскатъ помежду си, кое отъ тѣхъ да вземе припадащия му се дѣлъ отъ бакшиша. За арабина нѣма нищо по-сладко отъ спечеленото съ милостиня или молба! На 18 вечерята се отбихме 4-5 часа далечъ отъ града и следъ полунощь всички се прибрахме въ селцето Дилимъ. Спрѣхме тамъ, за да пренощуваме. Дилимъ е малко селце съ нѣколко градини, въ кладенцитѣ на които намѣрихме вода.
На 22 августъ следъ обѣдъ ние влѣзохме въ Себа. Тоя оазисъ е най-богатиятъ презъ цѣлия пѫть отъ Мурзукъ до Триполи. Градътъ, разположенъ на единъ високъ ридъ, отъ далечъ изглеждаше като купъ отъ развалини. Кѫщитѣ сѫ построени отъ камъни и земя, улицитѣ много тѣсни, и презъ деня, вследствие на слънчевия пекъ, се усѣща една особена миризма, подобна на миризмата, която се чувствува, когато наближаваме до мѣста и кѫщи следъ голѣмъ пожаръ. Въ цѣлия градъ нѣмаше нито едно дърво. Въ околноститѣ обаче има много градини съ безбройни палмови дървета, зеленчуци и пр. Лицата на жителитѣ бѣха много жълти, сѣкашъ че сѫ страдали отъ продължителна треска. Децата на купове тичаха следъ насъ и викаха: „Елате, елате да видимъ хора съ шапки!”. Следъ като се установихме подъ сѣнкитѣ на нѣколко палмови дървета, мнозина отъ насъ
145
легнаха да спятъ, други се заеха да приготвятъ топли ястия, за да се нахранятъ, а нѣколко души отъ насъ отидохме да позаобиколимъ нѣкои улици въ града. Отъ Себа тръгнахме за Зъгънъ. Разстоянието е 80 километра. Следъ 20 километра пѫть минахме селцето Тъмърхиндъ. То има сто до сто и двадесеть кѫщи, построени добре, а многобройнитѣ палмови дървета и градини, всички на ближно разстояние една отъ друга, му придаватъ особенъ изгледъ. Палмитѣ бѣха много хубави, водата добра, обаче когато наближавахме при кладенцитѣ, усѣщахме миризмата на сѣра. Тъмърхиндъ по своето мѣстоположение е най-красивиятъ оазисъ въ фезанската область. Отъ Тъмърхиндъ се упѫтихме къмъ северо-изтокъ. Ние вървѣхме 5-6 часа, докато да пресѣчемъ долината. Повръхностьта на пѣсъка, чудесно изпъстрена отъ вѣтъра, ни даваше голѣми развлѣчения. Ние бѣхме вече въ Зъгънъ. Повръхностьта на почвата въ Зъгънъ и околностьта въ нищо не се различава отъ повръхностьта на почвата въ Тъмърхиндъ. Кѫщитѣ имаха сѫщата форма и сѫщата направа, градътъ е хубавъ, улицитѣ, сравнително съ ония въ Себа и Мурзукъ, сѫ широки, а кѫщитѣ красиви. Когато минавахме по улицитѣ въ Зъгънъ, децата се отдалечаваха отъ насъ като викаха: „Насара якулъ насъ!” (християнитѣ ядатъ хора). Колкото любезни и да се показвахме къмъ тѣхъ, тѣ всички старателно се отдалечаваха отъ насъ. Въ града има само единъ дюкянъ съ колониялни и манифактурни стоки. У мѣстнитѣ жители има специфична омраза къмъ всички християни. Ние, качени на камилитѣ, се подсмивахме на тѣхнитѣ думи.
Къмъ 11 ч. презъ нощьта бѣхме при кладенеца Умъмуля-бутъ. Тамъ се спрѣхме; разположихме се на пѣсъка около храсталацитѣ, блѣснаха огньоветѣ, почнаха да се слушатъ пѣсни, а една група отъ насъ подъ редъ, единъ
146
следъ другъ, пречистяха и пълнѣха празнитѣ мѣхове съ вода отъ кладенеца. Постарахме се да вземемъ колкото се може повече вода, понеже предстоеше да изминемъ една голѣма пустиня, която държи повече отъ 190 километра безъ да срещнемъ каквато и да е тревица или вода. На другия день вечерьта, 26 августъ, керванътъ потегли. Следъ полунощь бѣхме всрѣдъ пѣсъчливата пустиня Рамля-и-Съгиръ, препълнена съ подвижни пѣсъчни дюни, а на сутриньта излѣзе силенъ северенъ вѣтъръ, атмосферата се изпълни съ дребенъ бѣлъ пѣсъкъ въ видъ на гѫстъ димъ, та едва се забелѣзвахме единъ съ другъ. Мѣстностьта взе сѫщия изгледъ, както когато по нашитѣ мѣста падне гѫста мъгла. Въ зората изгубихме пѫтя. Въ продължение на два часа ние се възкачвахме и слизахме по високи пѣсъчливи хълмове, които вѣтърътъ бѣше натрупалъ на пѫтя. Въ Рамля-и-Съгиръ нѣма пѫть както се разбира по насъ. Ние вървѣхме на посока. Камилитѣ едва се движеха въ мекия и бѣлъ като снѣгъ дребенъ пѣсъкъ. По едно време навлѣзохме въ една равнина съ набитъ пѣсъкъ, която отъ всички страни бѣше обградена съ високи, пѣсъчливи хълмове. Нѣколко души отъ насъ отидоха по две различни направления, за да намѣрятъ нѣкое по удобно мѣсто, отъ кѫдето да минатъ камилитѣ. Напразно. Тѣ се завърнаха при насъ като казаха, че потъвали въ пѣсъка и едва успѣвали да извадятъ краката си отъ пѣсъка, подпирайки се съ яки сопи. Тѣ ни увѣриха, че е абсолютно невъзможно да минатъ камилитѣ. Студъ голѣмъ. Всички треперѣхме отъ студъ. Принудихме се да се повърнемъ пакъ назадъ, отъ кѫдето бѣхме влѣзли въ равнината, и се упѫтихме къмъ западъ. Съмна се добре. Ние, възползувани отъ утреннитѣ слънчеви лѫчи, които слабо минаваха презъ препълнения съ дребенъ пѣсъкъ въздухъ, успѣхме да оправимъ пѫтя, когато наближавах-
147
ме до съседния сериръ — Рамля-и-Кебиръ (голѣмата земя), гдето видѣхме нѣколко отдѣлени една отъ друга, стърчащи високи скали, които нагледъ изглеждаха, че стърчатъ всрѣдъ пѣсъка само за смѣхъ на пѫтницитѣ. Обаче тѣзи скали въ тази страна, както и много други пѣсъчници съ по-дребни и по-голѣми камъни, смѣсени съ земя, въ пустинитѣ иматъ своето значение — тѣ служатъ за отличителни белези, по които се ориентиратъ жителитѣ въ пустинята. Камиларитѣ, като видѣха стърчащитѣ скали, се успокоиха, сѣкашъ намѣриха една опорна точка въ дългия пѫть. Керванътъ изви на северъ и влѣзохме въ Рамля-и-Кебиръ. Вървѣхме цѣлъ день, а предъ насъ виждахме пространно поле съ набитъ пѣсъкъ.
На 27 августъ презъ цѣлия день и цѣлата нощь вървѣхме най-усилено, понеже мѣховетѣ се утаяваха и повечето отъ водата се изпари, а пъкъ предстоеше ни да изминемъ още 80—90 километра пѫть, докато да стигнемъ до най-близкия кладенецъ. Времето беше много горещо, обаче ние пакъ пѫтувахме. Къмъ обѣдъ спрѣхме всрѣдъ полето, защото слънчевитѣ лѫчи почнаха да ни бодятъ като нажежени игли. Закрихме се подъ сѣнкитѣ на слабитѣ палатки, които правѣхме отъ нѣколко дърва, взети още отъ Мурзукъ специално за това. Изпразненитѣ вече мѣхове поставихме върху пѣсъка. Обаче скоро тѣ съвършено изсъхнаха, а кожата се втвърди и имаше голѣма опасность да се повредятъ, когато ги носѣхме надъ самаря на камилитѣ. За да бѫдатъ поне влажни, сир. меки, ние ги поставихме между другитѣ мѣхове, въ които още се намираше вода. Обаче водата въ тѣхъ лесно се изпаряваше, а нагорещениятъ отъ слънцето пѣсъкъ, върху който ги оставихме, съ голѣма бързина поглъщаше водата отъ тѣхъ. Какво да правимъ? — питахме се. Какъ да предпазимъ водата и празнитѣ мѣхове
148
отъ изсъхване? Следъ дълги уговаряния арабитѣ ни казаха да се пръснемъ въ полето и да събираме камъни, върху които да поставимъ мѣховетѣ съ вода, а между тѣхъ и празнитѣ мѣхове. Разтичахме се, прибрахме камъни, наредихме ги единъ до другъ върху пѣсъка и поставихме върху тѣхъ мѣховетѣ, като ги покрихме съ празни чували, одеяла, а нѣкои даже хвърлиха и горнитѣ си дрехи върху тѣхъ, за да попречатъ на слънчевата светлина да краде отъ мѣховетѣ водата — единствената утеха за спасение въ пустинята. Разхвърленитѣ тукъ-таме камъни имали своето значение, намѣрихме и тѣхното употребление, каква опитность, каква съобразителность и ловкость на жителя въ пустинята, когато природнитѣ стихии заплашватъ живота му. Вечерьта продължихме пѫтя презъ високи ридове, обсипани изключително само съ черни камъни. Минавахме планината Джебелъ есъ Сода. Цѣлата нощь пѫтувахме презъ планината.
На 30 августъ пристигнахме въ града Сокна. Още сѫщия день каймакаминътъ Яия повика четирма отъ насъ, за да ни пита, презъ кѫде ще пѫтуваме — презъ Урфеле или Съртъ. Ние отговорихме, че желаемъ презъ Съртъ, защото пѫтьтъ презъ тоя градъ е значително по-лесенъ за минаване. Ние щѣхме да пѫтуваме още 6—7 дни по сухо, а сетне, следъ дато пристигнемъ въ Съртъ, за два дена съ параходъ щѣхмеда отидемъ въ Триполи. Потърсихме да ни се даде на всѣкиго по една камила, защото повечето отъ насъ бѣхме боси та мѫчно пѫтувахме; освенъ това нѣмаше никаква мѫчнотия за намиране на камили. Въ околностьта на Сокна има добри пасбища и можеха да намѣрятъ достатъчно камили. На другия день следъ обѣдъ трѣбваше да тръгнемъ за Съртъ. Обаче сѫщата нощь пристигна една телеграма отъ Съртъ, отговоръ на една изпратена отъ насъ теле-
149
грама, съ която запитвахме кога ще има параходъ отъ Съртъ за Триполи. Въ пристигналата телеграма се съобщаваше, че параходътъ, който циркулира всѣки 15 дни между Съртъ и Триполи, заминалъ за Цариградъ за поправка, понеже компанията искала да го приспособи за друга цель, да го направи удобенъ за да пренася пѫтници по брѣговетѣ на Босфора въ Цариградъ. Добавяше се още, че въ продължение на 30—35 дена въ пристанището нѣма да пристигне никакъвъ параходъ. Ние по неволя трѣбаше да пѫтуваме презъ Урфеле. На 31 августъ вечерьта излѣзохме отъ Сокна. Отдалечихме се 2—3 часа отъ града и спрѣхме при мѣстото Елъ Хамемъ. Тамъ намѣрихме топла минерална вода. Кладенецътъ бѣше при самия върхъ на единъ високъ пѣсъченъ хълмъ. Сѫщата нощь керванътъ тръгна, и при зори пристигнахме при мѣстностьта Таръ. На 2 септемврий цѣлия день пѫтувахме презъ долината Умъ Авана. Тая долина държи 6—7 ч. широчина и 15—18 часа дължина.
На 3 септемврий ние минахме едно пространно поле, а далечъ отъ насъ забелѣзвахме скалисти ридове. Слънцето блѣсна въ хоризонта, а въздухътъ бѣше прохладенъ. Схванатъ отъ продължителното яздене на камилата, слѣзохъ да се пораздвижа. Презъ пѫтя се спирахъ при купове отъ бѣла слюда, чийто блѣсъкъ придаваше на мѣстностьта особена хубость. Мѣстото, гдето бѣхме тая зарань, се казва Хурметъ Лимъ Яля.
Отъ Хурметъ Лимъ Яля ние минахме кладенеца Буетла, долината Гуртъ-турка и на 4 септемврий късно следъ полунощь пристигнахме въ селото Бунджемъ или Меджидие. Тукъ престояхме единъ день. Другия день излѣзохме. На 6 септемврий минахме кладенеца Земъ-земъ. Както отбелѣзахме по-преди, водата въ тоя кладенецъ е много солено-горчива, на вкусъ е почти като хинина, та за туй не се спрѣхме, а продължихме пѫтя презъ
150
долината Вади бей за къмъ Нефетъ. На 7 септемврий цѣлия день пѫтувахме презъ пространата долина Вади бей. Следъ като минахме мѣстностьта Фиския, почнахме да вървимъ по едно равно поле, обрасло съ зелена трева, гдето въ изобилие имаше заеци, които, уплашени отъ кервана, прескачаха тревитѣ, Тоя день изгубихме пѫтя, понеже единствениятъ човѣкъ, който познаваше добре посоката на пѫтя, се отдѣли отъ кервана и нѣколко часа остана назадъ. Ние цѣли 7—8 часа се лутахме насамъ-натамъ, а околноститѣ на Нефетъ още не се виждаха. Явно бѣше, че бѣхме се много отдалечили отъ сѫщинската посока на пѫтя. По предположение извихме на северъ, вървѣхме 2—3 часа и едва вечерьта къмъ 10 ч. пристигнахме при Нефетъ. Това закъснение и лутане по долината даде поводъ за много препирни помежду ни. Но благоразумието на нѣкои отъ нашитѣ другари надви, иначе тѣзи ожесточени препирни щѣха да се последватъ отъ печални резултати. Вследствие на мѫчнотиитѣ, които ги има всѣки затворъ, и поради присѫтствието на нѣколко слабоумни и съ лошъ характеръ лица презъ последнитѣ 10—12 месеца помежду насъ имаше раздори. Съ съжаление трѣбва да констатирамъ, че презъ последнитѣ месеци съ голѣми мѫчнотии се постигаше съгласие даже по работи отъ явно общъ интересъ за всички.
Презъ цѣлия пѫть най-хубавата и вкусна вода намѣрихме при Нефетъ. Следъ като напуснахме това мѣсто, тръгнахме да вървимъ презъ единъ оазисъ, гдето съвсемъ ненадейно падна отъ камилата, на която яздѣше, нашиятъ другарь Дуле Силяновъ, родомъ отъ Охридъ. Презъ пѫтя, както забелѣзахъ по-горе, мнозина падаха отъ камилитѣ, обаче не последва нѣкаква особена опасность. Другарьтъ ни падна върху пѣсъкъ и чувствуваше голѣми болки въ грѫдитѣ, — едва поемаше въздухъ.
151
Принудихме се нея нощь да спремъ въ пѣсъка, докато да се посъвземе падналиятъ ни другарь. Утриньта минахме Софиджинското поло и следъ обѣдъ пѫтувахме презъ едно пакъ равно, но каменисто мѣсто. Зараньта преди да влѣземъ въ града Урфеле почна да вали дъждъ.
Вечерьта тръгнахме, пѫтувахме цѣлата нощь и на другия день къмъ обѣдъ пристигнахме къмъ Бутумъ. Спрѣхме нѣколко часа за да пасятъ камилитѣ отъ зелената трева, което бѣше въ изобилие. Отъ Бутумъ тръгнахме сѫщата вечерь, минахме Тенезълъ и дойдохме въ кладенеца Мулга (115 кил. отъ Урфеле). При кладенеца престояхме 4—5 часа и тръгнахме къмъ Шаршара. Отъ тамъ презъ Сая дойдохме при оазиса Меджининъ (60 кил.). Ние бѣхме вече близу при Триполи, оставаха ни още 40—45 кил. пѫть. Вечерьта се разположихме въ пѣсъка, запалихме огньове, извадихме отъ торбитѣ всички останали провизии, гощавахме се. Смѣхъ, пѣсни, безгранична радость. [1] Ние действително бѣхме освободени отъ затвора въ Мурзукъ, обаче още се чувствувахме като арестанти, понеже животътъ въ Мурзукъ и животътъ презъ пѫтя съ нищо не се различаваше отъ живота ни въ затвора. Ние бѣхме вече на самия прагъ на тъй да се каже пустинния затворъ.
Следъ като вечеряхме, взехме да си приказваме разни епизоди, които ни се случиха презъ пѫтя. Тая вечерь и ние самитѣ се удивлявахме, какъ можахме да понесемъ всички мѫчнотии, които видѣхме както въ продължение на две години тъй и по пѫтя.
1. Ние презъ пѫтя, гдето спираше керванътъ, палѣхме огньове за да приготвимъ ястие или чай. Дърва за гориво обаче навсѣкѫде не се намираха та, когато минавахме презъ нѣкоя долина, бѣхме принудени да се катеримъ по висинитѣ за да откѫснемъ нѣкой сухъ коренъ или да съберемъ сухи клончета, които грижливо ги носѣхме добре свързани на гърба си или върху камилата.
152
Утриньта, на 16 септемврий, тръгнахме още преди появяването на зората. Мнозина отъ насъ изоставиха въ пѣсъка мѣховетѣ, напуснаха камилитѣ и се надпреварваха, кой по-напредъ да види морето и града. Следъ обѣдъ ние гледахме високитѣ пѣсъчливи хълмове на гр. Триполи.
Въ Триполи добре ни посрещнаха. Настаниха ни въ едно здание, собственость на градско-общинското управление. При насъ още сѫщия часъ дойде кметътъ Асуна, за да ни разпита, колко души сме, колко души има съвсемъ бедни, кои си нѣматъ обуща, дрехи и пр. Престояхме една седмица въ Триполи, а презъ това време храна даромъ ни даваха отъ кметството.
На шестия день пристигна параходътъ „Sumatra” на италиянската компания Navigatione generale italiana. Дадоха ни билети, стойностьта на които заплати градско-общинското управление, и ние на 21 септемврий тръгнахме.
На 22 септемврий къмъ обѣдъ пристигнахме въ островъ Малта. Параходътъ престоя въ пристанището 7—8 часа. Излѣзохме въ града за да разгледаме по-бележититѣ мѣстности и паметници. Тамъ при насъ се доближи единъ господинъ — по всичко изглеждаше, че той бѣше нѣкой висшъ чиновникъ — и ни каза: „Ей сега пристигна една телеграма, съ която ни съобщаватъ, че България се провъзгласила въ независимо царство, а българскиятъ князь Фердинандъ — за царь на българитѣ. Поздравлявамъ ви съ тази радостна новина.”
На 24 септемврий съ парахода „Favignana” тръгнахме презъ о-въ Хиосъ за къмъ Канея. Морето бѣше много развълнувано, стомаситѣ ни, макаръ и засилени вече отъ добра храна презъ нѣколкодневното ни пребивание въ Триполи, противостоеха на морскитѣ люлеяния, обаче на разяренитѣ морски вълни нищо продължително не може да устои; когато морската вълна се
153
усили, на всичко само тя диктува. Съ бледи лица навеждахме главитѣ си, превивахме корема си, като се покланяхме за последенъ пѫть на Аполона. Морето не утихна, даже когато на 28 септемврий сутриньта параходътъ спрѣ въ канейското пристанище — въ о-въ Критъ. Ние любопитствувахме да влѣземъ въКанея, да видимъ града и хората, — критянитѣ. Морето бѣше още бурно. Съ голѣми мѫчнотии и страхове съ една лодка нѣколко души отъ насъ отидохме въ града, обиколихме една две улици, обаче критянитѣ се отнасяха тъй зле къмъ насъ, че ние не пожелахме да стоимъ повече отъ единъ часъ въ града. Вънъ отъ всичкитѣ дърти подигравки, които хвърляха по нашъ адресъ по поводъ на скромното ни облѣкло и изпититѣ физионономии, тѣ ни се присмиваха само защото сме българи. Когато напустнахме брѣга, всички, заети съ спазването на равновесието въ люлѣещата се отъ вълнитѣ лодка, единъ стражаръ каза въ наше присѫтствие: „Хвърлете въ морето тѣзи разбойници”. Когато другарите ни, които знаеха гръцки, преведоха думитѣ на стражаря, ние моментално се изсмѣхме. Отъ Канея отидохме въ Пирея. Тамъ параходътъ престоя нѣколко часа. Единъ двама излѣзохме въ града, не забелѣзахме нищо особено и сѫ желѣзницата отидохме въ Атина да видимъ града, улицитѣ, а най-главно Акрополиса, който отъ морето гледахме върху единъ високъ ридъ. Тамъ успѣхме да вземемъ нѣколко френски вестници, отъ които по-подробно научихме за преврата въ България. Увѣрихме се, че на 22 септ. е билъ прочетенъ манифестътъ въ Търново, и много се зачудихме, какъ тьй бърже, следъ два часа, въ Малта вече узнаха за тоя исторически актъ въ новата история на България. Вечерьта параходътъ тръгна къмъ Смирна. Нѣкои отъ другаритѣ бѣха купили нѣколко гръцки вестника, за да четатъ въ парахода. Въ единъ отъ тѣхъ пишеше
154
следното: „Една група българи, заточеници въ Фезанъ, пристигнаха въ пристанището и днесъ ще продължатъ пѫтя си за Македония, кѫдето пакъ отиватъ на заточение” (!?). Отъ Пирея минахме о-въ Хиосъ и на 28 септемврий късно вечерьта пристигнахме въ Смирна. Още презъ нощьта отидохме въ града и много се очудихме, когато видѣхме, какъ по улицитѣ цѣли групи най-нахално взиматъ фесоветѣ отъ главитѣ на хората и ги разкѫсватъ. Запитахме, коя е причината за това. Единъ полицейски приставъ ни каза, че по поводъ на анексията на Босна и Херцеговина австрийскитѣ стоки били бойкотирани. Фесоветѣ, макаръ отдавна внесени въ Турция, понеже сѫ австрийско производство, трѣбвало да се махнатъ. Въ Смирна младотурцитѣ знаеха за пристигането ни, обаче провъзгласяването на България въ Независимо царство бѣше ги тъй огорчило, че тѣ даже не желаеха да говорятъ съ насъ. Юженъ народъ съ горещи чувства. Въ Триполи ни посрѣщаха съ музики, банкети, а тукъ не искаха да ни погледнатъ. Утриньта тръгнахме съ сѫщия параходъ и на втория день пристигнахме при Дарданелитѣ, гдето трѣбваше да напуснемъ тоя параходъ и да се премѣстимъ въ другъ, който се очакваше откъмъ Цариградъ, за да замине за Солунъ, кѫдето ние отивахме. Въ пристанището Чанакъ-кале бѣше българскиятъ търговски параходъ „Борисъ”. Турцитѣ не допуснаха да се доближи нито една лодка до него. „Защо бълг. параходъ е тъй изолиранъ?” — попитахме ние. „Бойкотътъ е и върху българскитѣ стоки и параходи” — казаха ни. Параходътъ, следъ като излѣзе отъ дарданелскитѣ тѣсноти, мина пристанищата Деде-Агачъ, Кавала, Лезбосъ и на 3 октомврий сутриньта пристигна въ Солунъ. Ние съ нетърпение чакахме да спре параходътъ, за да излѣземь по-скоро на брѣга. Морскиятъ пѫть ни бѣ омръзналъ вече. Излѣзохме отъ
155
митницата и кои пеши, кои съ кола отидохме въ нѣколко хотела.
Следъ 2—4 дена ние се разпръснахме всички по домоветѣ си по разни краища на тритѣ окрѫга — Солунски, Битолски и Скопски, — раздѣлихме се, останахме сами, но запазихме с п о м е н и т ѣ з а з а т о ч е н и е т о с и в ъ Ф е з а н ъ.