II. Заточеницитѣ въ Фезанъ
5. Освобождението.
Презъ последнитѣ две години не получихме никакво известие за нѣкое по-особено движение въ Македония. Ние не познавахме положението на Македония, не знаехме, до каква степенъ на развитие е дошелъ македонскиятъ въпросъ, но все пакъ макаръ и живущи въ глухъ гробъ ние учехме сегизъ-тогизъ нѣкои новини отъ Македония, обаче тѣ не ни утешаваха. Предадени на еднообразния затворнишки животъ, заняти съ ежедневни дреболии въ затвора, на 16 юлий вечерьта се пръсна слухъ, че е пристигнала една телеграма, въ която се казвало, че била дадена обща амнистия на всички политически престъпници. Завчасъ тая телеграма падна въ рѫцетѣ ни. Тя гласѣше: „По случай откриването на парламента Султанътъ издаде обща амнистия”. Това известие ни съживи. Въ затвора, както и въ града се дигна тревога.
138
Едни си честитяваха освобождението, други се съмняваха въ това, а равнодушнитѣ араби, гдето срещнѣха заточеници, казватъ: мамбрукъ, мамбрукъ! (честито честито). На 17 юлий пристигна официална телеграма и още сѫщия день съобщиха на всички мохамедански заточеници, че сѫ свободни да си вървять кой кѫдето и кога иска. Следъ малки приготовления за пѫтя всички си заминаха. Останахме ние българитѣ и двама ерменци. Какво бѣше нашето положение! Кой ще го опише?! Пъкъ и какъ да го опиша?! Ние, колкото се радвахме за заминаването на нашитѣ другари по участь — мухамеданскитѣ заточеници, толкова и скърбѣхме, че оставаме. Знаешъ ли, читателю, какво е настроението на човѣшката душа, когато едновременно усѣща голѣма скърбь и радость ? Да плаче или да се весели, да се движи или да лежи — ни едното, ни другото. Подобенъ критически моментъ е най-мѫчниятъ презъ живота на затворника, понеже той пада въ още по-голѣма неизвестность предъ бѫдещето, а тая неизвестность не му дава нито минута миръ и спокойствие. Превратъ станалъ, конституция се дала, кабинетътъ се измѣнилъ, Турция се съживила — всичко това само слушахме. Отъ пристигналитѣ известия за събитията въ Турция ние се увѣрихме, че въ близко време ще се освободимъ. Съ нетърпение чакахме да дойде тоя щастливъ день, когато и на насъ ще ни кажатъ: „излѣзте!” Днесъ, утре, изминаха се 10—15 дни, ние още стояхме въ сѫщото положение безъ да можемъ да се спремъ вьрху каквото и да е заключение отъ нашитѣ разсѫждения.
На 30 юлий късно презъ нощьта всички почти бѣхме заспали, почнаха да звънтятъ ключоветѣ, отвориха вратитѣ и на нѣколко души отъ насъ поднесоха ни четири телеграми, съ които домашнитѣ ни питаха: „Освободени ли сте или не?”. Нови раздвижвания, нови тревоги, пакъ
139
безсъница... На другия день, 31 юлий, научихме, че отъ министерството на правосъдието пристигнала една телеграма, съ която питали управителя: „Освободихте ли заточеницитѣ?” Минаха нѣколко часа, ние още чакахме да ни съобщатъ. Вечерьта въ 10 часа управительтъ повика нѣколко души отъ насъ въ своята лѣтна вила, далечъ отъ града всрѣдъ една градина съ високи палмови дървета. Явихме се предъ него, а той почна: „Сега получихъ една телеграма отъ главния инспекторъ на румелийскитѣ виляети, съ която ми съобщава, че и вие влизате въ общата амнистия. Отъ тая минута сте свободни. Поздравлявамъ ви съ радостната весть, туй съобщете на останалитѣ си другари, а въ сѫщото време честитете освобождението имъ.” Още сѫщата нощь излѣзохме въ града, настанихме се въ една-две кѫщи при нашитѣ другари, ерменцитѣ. Презъ цѣлата нощь не спахме и лично присѫтствувахме на фезанската „фантазия” (веселие), за която въ разстояние на две години само слушахме отъ затвора.
На 1 августъ мутесарифинътъ побърза да ни съобщи, че нѣма да ни се дадатъ нито хлѣбъ нито мѣхове за вода, потрѣбни за презъ цѣлия пѫть, който ни предстоеше, нито даже камили, докато не дойде заповѣдь отъ Триполи. Хлѣба спрѣха. Още сѫщия день ние поискахме отъ валията да ни се даде всичко, което е най-необходимо за презъ дългия пѫть. Повторно помолихме управителя поне на беднитѣ да отпусне хлѣбъ. Той не се съгласи. „Вие не сте вече арестанти, и споредъ закона не трѣбва да ви се дава хлѣбъ” — бѣха неговитѣ собствени думи. На 4 августъ получихме отговоръ на изпратената ни телеграма до валията въ Триполи. Съобщиха ни, че всичко ще ни дадатъ — хлѣбъ, мѣхове за пазене на водата, камили, стража и пр. Потърсиха мѣхове въ града, обаче едва 7—8 малки мѣхове
140
се намѣриха. Не оставаше освенъ да се потърсятъ въ Сокна и Гатъ. Гатскитѣ мѣхове сѫ по-добри, обаче докато пристигнатъ щѣхме да чакаме 20—25 дни, понеже между Гатъ и Мурзукъ нѣма телеграфна жица, а разстоянието е повече отъ 450 километра. Още сѫщия день мутесарифинътъ телеграфира на каймакамина въ Сокна да се разпореди да се намѣрятъ 50 мѣхове за вода и да ги изпрати съ специаленъ човѣкъ въ Мурзукъ. Разпоредиха се и за намиране на камили. Но въ околноститѣ на Мурзукъ пасбища нѣма, гдето можеха да се търсятъ камили. Телеграфираха на каймакамина въ гр. Шати, обаче се оказа, че и тамъ нѣмало, но 3—5 дни далечъ отъ града при Вади бей се намирало достатъчно камили та каймакаминътъ изпратилъ нѣколко конни стражари, за да прибератъ камили. Мѣховетѣ не можаха да пристигнатъ по-рано отъ 15 дни, а камилитѣ — 20 дни. На 9 августъ въ Мурзукъ пристигна единъ керванъ съ стока. Повечето отъ камилитѣ бѣха уморени отъ дългия пѫть и тежкитѣ товари. Бодритѣ още камили задържаха, за да препратятъ по домоветѣ имъ една група войници, които бѣха вече отбили военната повиность. Едни отъ нашитѣ другари помолиха мутесарифина да ги препрати по-бърже, понеже почти всичкитѣ бѣха бедни и отдавна останали безъ счупена пара. Камили достатъчно нѣмаше, и понеже тази година презъ пролѣтьта не паднаха много дъждове, нѣкои отъ кладенцитѣ презъ пѫтя пресъхнали. Ето защо мутесарифинътъ искаше да ни раздѣли на две групи. По молбата на другаритѣ ни той се съгласи да ги изпрати съ уволненитѣ войници. Още сѫщия день дадоха имъ жито за 45 дни, по единъ мѣхъ за вода на всѣки, намѣриха нѣколко камили въ града и на 10 августъ заминаха 15 души отъ нашитѣ другари, като имъ опредѣлиха още въ Мурзукъ на двама по една камила, на която да товарятъ хлѣба и водата.
141
Следъ заминаването на другаритѣ ни случайно научихме, че единъ керванъ миналъ на 2—3 часа разстояние отъ Мурзукъ за къмъ селото Xофрие Шаркия, за да взематъ палми. Разпоредиха се да заминатъ нѣколко конни стражари за да хванатъ предводителя на този керванъ. Другия день камиларитѣ по заповѣдь на мутесарифина дойдоха въ града и предложиха имъ срещу прилично възнаграждение, което още тамъ щѣха да взематъ, да ни занесатъ въ Сокна. Тѣ не искаха, защото камилитѣ имъ били слаби, обаче ги принудиха да заминатъ. На 16. августъ и мѣховетѣ пристигнаха. Казаха ни, че ще ни дадатъ на двама по една камила за яздене, по единъ мѣхъ за вода на всѣки и пшеница за 40 дни. Пшеницата ни дадоха 5 дни по-рано и ние срещнахме голѣми мѫчнотии докато отстранимъ камънчетата и земята въ пшеничнитѣ зрънца, да смелемъ житото, да препечемъ хлѣба за да стане на сухари. Презъ това кѫсо време съ неимовѣрни голѣми усилия успѣхме да смелемъ житото съ рѫчнитѣ мелници, които пазѣхме още при насъ. Мѣховетѣ не бѣха добри — почти всичкитѣ вонѣха, нѣкои смърдѣха, и водата въ всичкитѣ бързо се изпаряваше. Стараехме се да тръгнемъ една минута по-бързо, защото и безъ това достатъчно закъснѣхме. А пъкъ колко коректни и разпоредителни сѫ турскитѣ чиновници, ние това знаехме отъ опитъ.
Ние щѣхме да напуснемъ вече Мурзукъ. Обаче възпоминанията за нашитѣ погребени другари бѣха още прѣсни въ паметьта ни. Ние сѣкашъ бѣхме срастнали съ тѣхъ. Не можехме да се съгласимъ да напустнемъ тая страна, въ която оставаха тѣлата на умрѣлитѣ ни другари. Тази мисъль не ни даваше миръ нито минута. Какво можеше да се направи? Мнозина мислятъ, че затворътъ е мѣсто, гдето се поправятъ хората. Напротивъ, днешниятъ затворъ е мѣсто, гдѣто се фабрикуватъ престъпници. Пре-
142
стѫпленията не сѫ плодъ само на човѣшката патология. Тѣ по-скоро рисуватъ най-релйефно условията на днешния държавно-общественъ животъ. Ние едва що бѣхме освободени. Звукътъ на оковитѣ, свиркитѣ на гвардиянитѣ, крѣсъцитѣ на стражаритѣ, дъхътъ на влажнитѣ и тъмни затворнишки стаи, мѫчнотиитѣ въ затвора — всичко това още бѣше действителность за насъ. Ние бѣхме свободни, но въпрѣки това умътъ, инстинктътъ ни влѣчаха къмъ друго направление: какъ да изпълнимъ дълга си сир. какъ да успѣемъ да откраднемъ тѣлата на умрѣлитѣ си другари. Тѣ бѣха още прѣсни, неразложени окончателно. Санитарната власть не допускаше това. Наказанието, предвидено въ закона, бѣше голѣмо. Но предъ д р у г а р с к и я д ъ л г ъ всѣкакво наказание немѣе, то е нищожно. Ние дебнѣхме момента, какъ да изпълнимъ тоя планъ и да вземемъ поне коститѣ на умрѣлитѣ си другари. Минаха се 1—2 седмици, а тази мисъль не излизаше отъ ума ни. Следъ като проучиме всички условия, следъ като се съобразихме съ всичко, което трѣбваше да знаемъ, една вечерь шесть души отъ насъ съвсемъ тайно отидохме при гробоветѣ, поставихме двама-трима за да пазитъ да не ни забележи нѣкой, а останалитѣ едни съ рѫце, други съ дъски почнахме да разравяме пѣсъка, да откриваме гробоветѣ, за да търсимъ тѣлата на умрѣлитѣ.
Нощьта бѣше ясна. Месецътъ ярко блестѣше. Сѣнкитѣ на дърветата и сърчащитѣ голи зидове на градскитѣ стени придаваха на мѣстностьта таинственъ изгледъ. Въ кѫсо време пѣсъкътъ бѣ прехвърленъ на страна — появиха се тѣлата. Тѣ бѣха още неразложени — цѣли. Миризмата все повече и повече се усилваше. Почувствувахме силно зашемедяване. Потъ бликаше отъ лицата ни. Пауза. Пакъ на работа. Тѣлата по никой начинъ не можехме да задигнемъ, защото нѣмаше какъ и
143
кѫде да ги укриемъ. Коститѣ не можехме да приберемъ, защото тѣ бѣха още обвити съ месо. Не оставаше освенъ да вземемъ черепитѣ на умрѣлитѣ. Завчасъ извадихме ножоветѣ си, о т с ѣ к о х м е г л а в и т ѣ. За нѣколко минути пакъ почнахме да покриваме съ пѣсъкъ тѣлата. Главитѣ остаха вънъ. Прибрахме ги въ особени торби, нарамихме ги право въ кѫщи. Утриньта, следъ като ги нацапахме съ йодоформъ, ги поставихме въ две тенекиени кутии, които херметически затворихме. Тѣ бѣха вече готови, а ние спокойни. [1]
1. Авторътъ, г. Шатевъ, въ книгата си нищо по-нататъкъ не обажда, какво сѫ направили съ главитѣ на починалитѣ си другари, следъ като се завърнали въ родината си. Но отъ него самия зная, че главата на Миланъ Арсовъ е била предадена въ Велесъ на нещастната му майка, а главата на Бошнякова — на родителитѣ му въ Охридъ.