II. Заточеницитѣ въ Фезанъ
4. Мурзукъ и животътъ ни въ затвора.
Най-голѣмиятъ градъ въ областьта Фезанъ е Мурзукъ. Той се намира въ най-източната часть на пѣсъчливата поляна Ел Хофра и е разположенъ всрѣдъ една дълга, пространна долина, покрита съ дребенъ пѣсъкъ. Брои около 1000 кѫщи съ 2500 ж., включително съ населението, което живѣе вънъ отъ града въ градинитѣ, които мѣстнитѣ жители наричатъ соани. Кѫщитѣ сѫ много зле построени отъ земя, смѣсена съ готварска соль. Въ околноститѣ на града има много пѣсъчливи хълмове. Когато погледне човѣкъ отъ нѣкое високо мѣсто, цѣлата околность на града изглежда като една поляна отъ подвиженъ пѣсъкъ, изпъстрена тукъ-таме съ градини, палми, които се изгубватъ въ хоризонта. Откъмъ южната страна на града, до кѫдето стига погледътъ, нѣма никаква зеленина, никакво дърво, никаква тревица. Тая часть отъ околноститѣ на Мурзукъ прилича на сѫщинско море отъ пѣсъци. При появяването на най-малъкъ вѣтъръ цѣлата атмосфера се изпълва съ дребенъ пѣсъкъ, който отъ далечъ изглежда като димъ. Низкитѣ пѣсъчливи хълмове изглеждатъ като вълни въ развълнувано море, потънало въ мъгла. Въ градинитѣ около града се раждатъ житни растения (пшеница, ечмикъ, кукурузъ, особенъ родъ просо, ленъ) и зеленчуци (домати, кромидъ, лукъ, пиперъ, магданосъ, пѫпеши, тикви, черни патлиджани, бамя, особенъ родъ фасулъ, нареченъ гафуле и пр.). Стариятъ градъ е билъ малко по на югъ, гдето и днесъ още се забелѣзватъ негови остатъци. При самитѣ южни стени на града има три малки блата съ много солена вода, които презъ голѣмитѣ горещини (юлий и августъ) съвършено пресъхватъ. Подобни две блата е имало и откъмъ северната часть на града,
115
но преди нѣколко години, за да се премахне лошата миризма отъ изпаренията, тѣ сѫ били изпълнени съ земя и пѣсъкъ. Тѣзи блата нарочно сѫ били запазени за да служатъ като естествена граница, която едно време е препятствувала на неприятелскитѣ стрели или куршуми. Голѣмото изобилие на готварска соль въ земята и разтопенитѣ органически вещества придаватъ на водата много солено-горчивъ вкусъ. Гѫстиятъ разтворъ отъ готварска соль е толкова голѣмъ, че яйце, пуснато въ водата, едва потъва.
Градскитѣ стени иматъ три врати, които на мръкване се затварятъ отъ стражата при тѣхъ. Главната е откъмъ изтокъ, втората откъмъ северъ, а третата — юго-западъ. Градътъ е раздѣленъ отъ една широка и дълга улица на две равни половини: северна и южна. При източната врата има единъ площадъ, гдето става пазарьтъ. Тукъ всѣка зарань и всѣка вечерь множество жени на открито продаватъ хранителни продукти. До площада, тамъ гдето улицата продължава отъ лѣво, е единствениятъ участъкъ и помѣщението на градския съветъ (беледие). Отъ дветѣ страни по цѣлото продължение на улицата има нѣколко двоетажни здания и много малки дюкянчета въ видъ на малки келии, всички покрити съ общъ хоризонталенъ покривъ отъ земя и пѣсъкъ. Главната улица на другия край свършва пакъ съ единъ още по-голѣмъ площадъ, който въ сѫщность е образуванъ отъ два доста продълговати, схванати съ основата на единия и височината на другия площади въ видъ на правоѫгълници. Единиятъ отъ тѣзи площади отива къмъ югозападната врата (Бабъ-и-гъмъ-гъмъ, — гробната врата), а другиятъ — право къмъ северната врата. Първиятъ е обграденъ съ нѣколко кѫщи и градската градина, препълнена съ палмови дървета, а въ срѣдата има единъ кладенецъ за вода. При противоположния край на другия площадъ е
116
военната болница и телеграфопощенската станция. И дветѣ сѫ двоетажни здания съ нѣколко стаи, прозорцитѣ на които гледатъ къмъ разни направления. При другитѣ две основи на двата правоѫгълници-площади издигатъ се тънки, 5—6 метра високи назѫбени стени, които достигатъ до самитѣ юго-източна и северна врата и се хващатъ съ градскитѣ стени, построени съ земя, смѣсена съ готварска соль. Малкитѣ стени отдѣлятъ едно голѣмо пространство, въ което се намиратъ казармата, единствената джамия, военнитѣ складове, военната пещь и градскиятъ хамбаръ. Високо надъ всичкитѣ тѣзи здания величествено се издига едно грамадно здание — правителствениятъ домъ (казаръ). На малкитѣ назѫбени стени е голѣмата крѫгла врата (бабъ шерия), която води въ единъ широкъ дворъ. Отъ едната страна е казармата, а отъ другата сѫ складоветѣ и джамията. Казармата е двоетажно, продълговато здание съ хоризонталенъ покривъ, както всички кѫщи въ Фезанъ, съ голѣма дъсчена врата и много стаи. Тя може да побере единъ полкъ войска. Джамията е пространно, добре построено здание. Вѫтрешностьта ѝ е раздѣлена на много прегради, които всички гледатъ въ общия салонъ, кѫдето е престолътъ на духовния началникъ. Надъ престола е написано: Мухамедъ.
Кѫщитѣ въ Мурзукъ сѫ повечето едноетажни, построени изключително само отъ земя (смѣсена съ готварска соль) и палмови греди или дъски. Кѫщитѣ не сѫ добре построени и отдалечъ не могатъ да се различатъ една отъ друга. Кѫщитѣ на богаташитѣ сѫ двоетажни и съ прозорци, а вратитѣ имъ сѫ като на другитѣ кѫщи, направени отъ палмови дъски. Напротивъ тѣ сѫ отъ борови или чамови дъски, обикновено изпъстрени съ маслени бои. Мобилитѣ сѫ много скромни, а украшенията въ стаитѣ сѫ пушки, стари облѣкла, сѫдове и пр. Прозор-
117
цитѣ на тѣзи кѫщи нѣматъ стъкла. Зимно време ги облепватъ съ бѣли, яки памучни платове, които пропускатъ светлината, а не и вѣтъра съ пѣсъка.
Водата въ повече отъ кладенцитѣ въ града е солена. Въ града има нѣколко кладенци (бунари), обаче водата въ два отъ тѣхъ е добра за пиене, а въ остананалитѣ кладенци е солена и блудкава. Най хубава е водата на кладенеца берани, дълбокъ 16—20 метра. Той е вънъ отъ града при източната врата на градскитѣ стени, и за туй водата се казва Мъя берани (външна вода). По-голѣмата часть отъ жителитѣ на града пиятъ отъ тази вода. Тя на вкусъ е сладка и става още по-добра, ако се остави да престои едно или две денонощия.
Нуждитѣ на жителитѣ сѫ незначителни. По-голѣмата часть отъ мѫжетѣ презъ годината пладнуватъ подъ сѣнкитѣ въ града или въ градинитѣ. Женитѣ вършатъ полскитѣ и домашни работи, а мѫжетѣ ядатъ на готово. Единствената работа на мѫжетѣ е да прибератъ житнитѣ растения и палмитѣ. Трудътъ, който полагатъ нѣкои отъ жителитѣ за обработване и отглеждане на житнитѣ растения, е много голѣмъ. Тѣ лесно и бързо съ помощьта на камилата, която влачи ралото или пъкъ често пѫти това върши жената на арабина, изораватъ „нивата”, раздѣлена на лехи, а следъ като поставятъ сѣмето плитко въ земята, 4.5 см., поливатъ лехитѣ съ вода, която ежедневно вадятъ съ особени скрипци отъ дълбоки кладенци. Нѣколко месеца (отъ януарий до априлъ) тѣ поливатъ земята, а като узрѣе житото, ожънватъ тревата и прибиратъ житото въ особени складове, изкопани на равни, но сухи мѣста (лифъ) въ земята и тамъ поставятъ житото. Това е фазанскиятъ хамбаръ. Сѫщо тъй тѣ презъ цѣлата година пазятъ и обикновената си храна — палмитѣ. Мѣстата, гдето поставятъ и покриватъ пакъ съ пѣсъкъ палмитѣ и житото, наричатъ ги силосъ.
118
Повечето отъ беднитѣ на Мурзукъ не сѫ надничари. Тѣ, въ продължение на много години — докато сѫ способни за физическа работа — робуватъ на богатитѣ. За 1-2 оки палми (20—35 ст.) или едно парче хлѣбъ тѣ работятъ цѣлъ день въ градинитѣ на богатитѣ. Сиромашията въ Фезанъ е неописуема. Въ кѫщитѣ на по-голѣмата часть отъ жителитѣ освенъ една рогозка и една две стомни за вода нищо друго не се намира.
Жителитѣ се хранятъ много оскѫдно, обикновено съ палми или зеленчуци. Празднични дни тѣ вкусватъ по нѣкое парче хлѣбъ, а въ най-бележититѣ дни презъ годината ядатъ камилско месо съ безинъ (предварително изпечено, а сетне сварено брашно). Колкото по-голѣма е сиромашията, още по-голѣмо е веселието. Денемъ презъ горещитѣ часове владѣе гробно мълчание, но всѣка вечерь при прозрачния въздухъ, ясното небе и свѣтла месечина на всѣкъде се слушатъ пѣсни и веселби. Това сѫ веселия при голѣма сиромашия. Веселията или фантазиитѣ, както казватъ арабитѣ, сѫ вѣчни. Жени, мѫже, деца, всички на едно мѣсто, седатъ на открито върху пѣсъка, общо пѣятъ и продължително се веселятъ. Игритѣ, които придружаватъ подобни веселия, сѫ единъ грубъ танецъ отъ единь или двама (мѫже или жени, а често и смѣсени), които много цинично единъ срещу другъ извиватъ корема, грѫдитѣ или краищата на тѣлото си. Онѣзи отъ играчитѣ, които най-добре играятъ ролята си, сѫ предметь на голѣми овации и почитания. Народната имъ музика е гайдата, придружавана съ единъ крѫгъ отъ добре изработена гладка кожа, поставена на широка дъсчена окрѫжность, — дайре. Гайдата въ време на веселия всѣкога бива покрита съ червенъ платъ.
Турция изпраща на заточение нѣкои отъ политическитѣ престѫпници въ Фезанъ. Фезанъ — това е Сибиръ въ Африка. Сибирскитѣ голѣми студове и дебели снѣгове
119
тукъ се замѣняватъ съ нетърпими горещини и дебели пѣсъци. Лошитѣ климатически условия на страната покварватъ най-силния човѣшки организъмъ. Постояннитѣ трески [1], които върлуватъ вследствие на бързото и рѣзко измѣнение на температурата и изпаренията отъ блатиститѣ мѣста въ околностьта, изтощаватъ силитѣ на човѣка и турятъ своя отпечатъкъ по лицето на всѣки, който малко или много живѣе тукъ. Заболѣлитѣ отъ треска бързо изнуряватъ организма си и често умиратъ. Мурзукъ е крепостенъ градъ, обаче неговитѣ стени не сѫ нищо въ сравнение съ пространнитѣ пѣсъчливи и безводни пустини, които го окрѫжаватъ. Мурзукъ, съвсемъ уединенъ, безъ всѣкакво оживление, въ нищо не се отличава отъ единъ голѣмъ затворъ. Заточеникътъ, изолиранъ въ всичко, е въ сѫщински глухъ гробъ. Мѫчнитѣ съобщения съ неговата родна страна не му позволяватъ да се освѣтлява за вървежа на работитѣ както въ неговата родна страна, тъй изобщо за свѣта, и той пада въ едно мѫчно, съвсемъ изключително положение безъ даже да може да знае за живота на своитѣ родители, роднини и приятели. Фезанскиятъ заточеникъ физически и умствено отъ день на день се атрофира. Сибирскиятъ заточеникъ има това преимущество надъ фезанския, че има где да приложи поне своята физическа сила и да извади ежедневната си прехрана. Въ Фезанъ не сѫществуватъ никакви пред-
1. Въ Фезанъ върлуватъ три вида трески : 1) Стомашната треска, която се придружава най-напредъ съ голѣмо спадане, а сетне съ подигане на тѣлесната топлина. Резултатътъ отъ нея е главоболие, изгубване на апетита и пр. 2) Блатната треска, която причинява голѣмо увеличение на тѣлесната топлина. Резултатитѣ сѫ: съвършено физическо ослабване, възпаление на мозъка съ неговитѣ последствия и пр. 3) Треска, подобна на блатната, но която винаги, особено когато докосне децата, причинява смърть въ 1—2, а най-вече три дена.
120
приятия за построяване на пѫтища или здания; не сѫществуватъ никакви мини или гори, които да се експлоатиратъ. Тукъ заточеникътъ не може да намѣри каквато и да е най-долна физическа работа, а е осѫденъ да живѣе въ най-голѣма мизерия. Вънъ отъ ежедневнитѣ мѫчения идатъ и мѫченията отъ страна на властьта. Произволнитѣ ограничения, безпримѣрнитѣ груби обноски на правителственитѣ чиновници и тѣхнитѣ органи хвърлятъ въ голѣмо отчаяние заточеника. Малцина сѫ онѣзи, които могатъ да изтърпятъ докрай всичкитѣ физически и умствени мѫчения.
Въ долния етажъ на правителствения домъ около стенитѣ на квадратния дворъ сѫ затворнишкитѣ стаи. [1] Откъмъ първата страна на квадратния дворъ има две стаи, откъмъ втората сѫщо две, а откъмъ третата — една стая за живѣене и друга за пазене на вещи. Първата стая [2] има два малки прозореца, които гледатъ къмъ северъ, а втората само единъ прозорецъ. Отъ първата стая се влиза въ други две по-малки, съвършено тъмни стаи, едната отъ които служеше за пазене на вещи, а въ другата живѣеха хора. Отъ третата стая [3] се влиза въ други две, като нея тъмни стаи, въ които живѣеха сѫщо хора (въ едната повече отъ 15—20 араби, въ другата българи). При самия ѫгълъ на двора, тамъ, гдето се пресичатъ II-та и III-та стени, има една врата, която съ една малка, тѣсна улица води вънъ отъ правителственото здание въ едно продълговато дворче (обградено съ високи стени), гдето сѫ огнищата, печката за хлѣбъ, а въ другия край — заходитѣ. Вратата на четвъртата стая е въ началото отъ лѣво на тая улица. Четвъртата стая е раздѣлена на три отдѣления, отъ които дветѣ сѫ
1. Казвамъ стаи, обаче подразбирайте зимници.
2. Тя е дълга 7 м., широка около 3 м., висока 3.5 метра.
3. Широка 3 м., дълга 3.5 м.
121
тъмни, а двата малки прозорци на третото отдѣление гледатъ къмъ изтокъ. Отъ едно отъ дветѣ тъмни отдѣления се влиза въ други две малки стаички, които служеха за пазене на вещитѣ, водата и пр. Вратата и прозорецътъ на петата стая (широка 3.4 м. дълга 4.5 м.) откъмъ третата страна на двора гледатъ къмъ югъ. Откъмъ четвъртата страна на двора има една стая, въ която се пази архивата на счетоводството. До нея стая пакъ въ ѫгъла между третата и четвърта стена на квадратния дворъ е лествицата, която води въ коридоритѣ на горния етажъ.
Подътъ на всичкитѣ стаи е отъ земя и пѣсъкъ, а отгоре покритъ съ рогозки, изплетени отъ листата на растението алфа, много разпостранено въ близкитѣ оазиси на Мурзукъ. Таванитѣ сѫ покрити съ палмови стъбла, поставени прѣко на дебели палмови греди. Върху стъблата (прѫчкитѣ) има пакъ земя и пѣсъкъ. Таванитѣ на всичкитѣ стаи съставляватъ и тритѣ дълги коридори, покрай които сѫ наредени стаитѣ въ горния етажъ.
Въ затвора имаше постоянно двама часовои. Единиятъ съ орѫжие стои при входнитѣ врата, до самия касаръ, има едно малко помѣщение, въ което постоянно квартирува едно отдѣление жандармерия съ единъ старши. Когато пристигнахме въ Мурзукъ, стаитѣ никакъ не бѣха удобни за живѣене. Тѣ не бѣха даже изчистени. Никой не е мислилъ даже, че ще живѣемъ въ затворъ. Когато ние тръгнахме отъ Триполи, сѫщия день до окрѫжния управитель въ Мурзукъ пристигнала следната телеграма, подписана отъ валията: „Керванътъ съ арестантитѣ тръгна. — Реджебъ.” [1] Следъ прочитането на тая телеграма, тогавашниятъ мутесарифинъ останалъ много очуденъ
1. Той е сѫщиятъ, който следъ провъзгласяване конституцията въ Турция въ кабинета на Кямилъ паша стана воененъ министъръ и нѣколко дни подиръ това умрѣ отъ разбивъ на сърдцето.
122
като казалъ: „Изпращатъ ги на заточение въ Фезанъ и то да живѣятъ въ затворъ!”
Тогавашниятъ началникъ на фезанската жандармерия, военниятъ подпоручикъ Мевлюдъ, родомъ отъ гр. Коня, съ секретаря на управителя по административния редъ А. Хилми много се погрижиха за нашето настаняване въ затвора и употребиха последнитѣ си усилия, за да направятъ стаите по-хигиенични за живѣене. Всички останахме очудени отъ усилията на споменатия способенъ и трудолюбивъ офицеръ. Следъ като се настанихме въ стаитѣ, той самиятъ много добре ни освѣтли въ всичко, което трѣбваше да знаемъ и съ което трѣбваше да се съобразяваме. Препорѫча ни да не прахосваме паритѣ си, като ни каза, че тукъ има голѣма скѫпотия и че, въ случай на нужда, нѣма кой да ни спомогне съ нѣщо. Неговитѣ съвети бѣха много разумни и никога нѣма да ги забравимъ. Грижитѣ, които полагаше Мевлюдъ, не бѣха по кефа на мутесарифина Арифъ Хикметъ, до последна степенъ фанатизиранъ багдатски арабинъ. Следъ единъ месецъ отъ нашето пристигане Мевлюдъ биде смѣненъ и замѣстенъ отъ поручика Рейханъ, добродушенъ старецъ, родомъ отъ Фезанъ. Единствената личность, която ни даде улеснения и облекчи нашето положение, бѣше гореспоменатиятъ А. Хилми, родомъ отъ Пловдивъ. Човѣкъ съ западно-европейско образование, отличенъ писатель и публицистъ, той всячески се стараеше да ни улесни въ всичко. Съ неговия авторитетъ предъ мутесарифина той влияеше на последния и го предразположи да не ни туря окови [1], понеже „условията, при които живѣятъ въ затвора, сѫ много мѫчни и мѫчно ще могатъ да понесатъ голѣмитѣ горещини” —
1. Оковитѣ, съ които искаше да ни обкове мутесарифинътъ, ги донесоха заедно съ насъ натоварени на две камили отъ Триполи.
123
казваше се въ неговия официаленъ рапортъ. Вратитѣ на стаитѣ оставаха отворени презъ цѣлия день до 9 ч. вечерьта. При всичкитѣ старания на Хилми да ни улесни въ покупкитѣ, съ цель да ни избави отъ голѣмата експлотация на арабитѣ и арабкинитѣ, продавачки на зеленчукъ и пр., той не сполучи. Мутесарифинътъ по никакъвъ начинъ не позволяваше да излизаме вънъ отъ входната врата на правителствения домъ. Никой не дохождаше при насъ, понеже влизането на външни лица въ затвора бѣше запретено. Съ много високи цѣни и голѣми мѫчнотии успѣхме да си набавимъ сѫдове за готвене на ястия, за пране и други необходими потрѣбности за въ затвора. Една отъ най-голѣмитѣ мѫчнотии, които имахме тогава, бѣше, какъ да намѣримъ срѣдство да получаваме пари отъ дома си. Пощата не приемаше никакви парични записи, а въ града нѣма никакъвъ клонъ отъ нѣкоя частна или държавна банка. Тая мисъль постоянно ни мѫчеше, понеже ние ненадейно тръгнахме и много малко пари имахме у себе си, а мнозина тръгнаха и само съ две ризи, два чифта чорапи, гащи и пр. Следъ 3—4 месеца успѣхме да намѣримъ единъ търговецъ въ Триполи, чрезъ когото да получаваме пари отъ дома си [1].
По-голѣмитѣ мѫчнотии премахнати, въздухътъ се разхлади, а ние, макаръ лишени отъ всичко, се утешавахме, че можемъ поне да живѣемъ. Презъ месецъ ноемврий 1906 г. фезанскиятъ мутесарифинъ по здравословни причини, следъ като бѣше прибралъ повече отъ 6—7000
1. Той бѣше едино много богатъ евреинъ, английски поданикъ, на име Ербибъ Окбани. Той приемаше паритѣ отъ пощата въ Триполи, а следъ това известяваше на търговеца въ Мурзукъ, Шерифъ Сунуси, който за смѣтка на Окбани броеше паритѣ намъ. Срещу сумитѣ, които даваше на насъ Ш. Сунуси, получаваше отъ Окбани стока. Това бѣше въ сѫщото време едно улеснение и на двамата търговци.
124
лири турски, подаде оставката си, приеха му я и въ сѫщия месецъ си замина. Неговъ времененъ замѣстникъ остана фезанскиятъ сѫдия (наибъ) Мурадъ, дивъ албанецъ отъ Подгорица. Краенъ фанатикъ, много злобенъ срещу насъ, той имаше за насъ особено предубеждение. Мислѣше, че само ние сме виновни за безредицитѣ въ Турция, и му се струваше, че изпълнява голѣмъ патриотически дългъ като всячески ни измѫчва. Следъ като замѣсти мутесарифина той назначи за гвардиянинъ въ затвора единъ бившъ коненъ стражаръ, човѣкъ безъ всѣкакве чувство, пияница и до последна степень страхливъ и грубъ арабинъ. На него бѣше предоставено да ни малтретира, а намѣстникътъ на мутесарифина, кадията, не искаше да се говори за насъ. Той не позволяваше да излизаме отъ стаитѣ за да перемъ дрехитѣ си; унищожаваше идещитѣ писма, а сѫщевремено спираше писмата и телеграмитѣ, които изпращахме за родителитѣ, роднинитѣ и приятелитѣ си; заповѣда на хлѣбаря да прави хлѣба колкото се може по-тѣстенъ и соленъ [1] съ цель по-скоро да се разболѣемъ; не позволяваше да черпимъ вода отъ кладенеца при градската градина, водата на който бѣше добра за пиене; [2] официално запрети на военния лѣкарь Азимъ да посещава затвора, а на апте-
1. Хлѣбарьтъ взимаше отъ правителството опредѣлено количество жито и отъ него приготовляваше хлѣба за всички ни. За всѣки арестантинъ отъ ковчежничеството получаваше по 5 гр. зл. За да уголѣми прихода си, и при тѣзи съвѣти на кадията, той почна да туря въ брашното бѣлъ пѣсъкъ, поради което хлѣбътъ почти не се ядѣше. Мнозина изяждаха само коритѣ и краищата, а останалото хвърляха. Вмѣсто хлѣбъ ядѣхме палми, които купувахме за 10—20 пари оката.
2. Въ продължение на 4 месеци ние пиехме солено-горчива вода отъ кладенеца при джамията, гдето войницитѣ и посетителитѣ на джамията чистѣха тѣлото си ...
125
каря [1] — да отпуска цѣрове. Кадията, за да настрои зле и населението въ града, раздухваше фанатизма имъ като казваше: „българитѣ освенъ че сѫ неприятели на царя и държавата, тѣ сѫ най-голѣмитѣ врагове и на мохамеданската вѣра! Всѣки мохамеданинъ е длъженъ да ненавижда гяурина!” Съ тѣзи глупави думи и възмутителни постѫпки той озлоби всички заточеници въ града. Секретарътъ А. Хилми въ едно заседание на окрѫжния съветъ (идаре меджлисъ) подигна нашия въпросъ и следъ като напомни на кадията, че трѣбва да уважава гласоветѣ на болшинството въ съвета и справедливо да прилага закона, демонстративно напусна залата и си дада оставката. „Безпристрастниятъ” сѫдия, тълкувательтъ на шериата продължи да упражнява още по-голѣмъ произволъ и да показва по-голѣмо вироглавство. Почнаха по единъ-два дена наредъ да не ни даватъ хлѣбъ, и при най-малъкъ поводъ той самъ заповѣдваше да поставятъ желѣза на нозете ни и по цѣли месеци не ни ги изваждаха. По поводъ на това, на 16 декемврий направихме една демонстрация въ затвора, като отказахме да приемемъ хлѣба и искахме да ни се позволи да перемъ дрехитѣ си, да получаваме по-добъръ хлѣбъ и — споредъ закона — не по-малко отъ единъ килограмъ на всѣки арестантинъ, като турихме първо условие, че докато писмата ни не бѫдатъ предадени въ телеграфопощенската станция, отъ гдето да ни се издаватъ разписки, нѣма да приемемъ хлѣба и нѣма да оставимъ стражаритѣ да затварятъ вратитѣ на стаитѣ. Съ това ние искахме да увлѣчемъ жандармерийския офицеръ, който споредъ закона по длъжность бѣше отговоренъ за всѣкаква безредица въ затвора, да влѣзе въ споръ съ
1. Проче той бѣше единъ коваренъ човѣкъ, сачувственикъ на кадията.
126
кадията. Действително ние сполучихме. При отказа ни да приемемъ хлѣба, офицерътъ Рейханъ телеграфически уведоми прѣмия си началникъ—команданта на жандармерията въ Триполи. На третия ценъ сутриньта повърнаха ни писмата (паритѣ за препорѫчанитѣ писма злоупотребиха). Тѣ не бѣха одобрени отъ цезнурата, защото ужъ имало писано въ тѣхъ нѣщо противно на затворнишкия правилникъ. Вмѣсто хлѣбъ за първитѣ два дена ни дадоха по 30 пари на всѣки, а писмата, издраскани, бѣха вече въ рѫцете ни. Другия месецъ сѫщото се повтори и потрети. На 3, 4 януарий и на 15, 16 17 с м. пакъ не ни дадоха хлѣбъ. Ние останахме три дни безъ хлѣбъ. Хранѣхме се само съ фурми, понеже не можехме да намѣримъ, где да купимъ хлѣбъ за всички, а пъкъ повече бѣха и безъ петь пари. Запитахме, коя е причината, че не ни се дава хлѣбъ. Отговориха, че нѣмало жито въ хамбаря. Действително въ хамбаря нѣмаше жито, обаче много лесно можеше да се намѣри на пазаря. Това се правѣше нарочно съ цель да направимъ нѣкой скандалъ въ затвора, за да ни хвърлятъ въ влажнитѣ, тъмни подземия. Обаче кадията се лъжеше. Ние знаехме, где сме, съ какъвъ човѣкъ имаме работа и какво искаме. Началникътъ на затвора Рейханъ, безъ силна воля, боязливъ старецъ, не искаше да продължава спора съ кадията. Валията сѫщо бѣше уведоменъ и съ очитѣ си видѣ количеството на хлѣба, който получавахме. Но царь далеко, богъ високо. „Фезанъ беля миизанъ” (Фезанъ е безъ везни, сир. безъ правосѫдие) казватъ арабитѣ.
Изпомежду нашитѣ другари имаше мнозина, които въ разстояние на 7—8 месеца не виждаха счупена пара въ джеба си, хранѣха се само съ хлѣбъ, соль и фурми. Денонощно въртѣха рѫчнитѣ мелници,— приготовляваха брашно за да извадятъ нѣкой грошъ на день, колкото да си купатъ сапунъ, соль и чушки. Постоянството, себе-
127
отрицанието и куражътъ, които показаха българитѣ-заточеници, ме очудиха. Тѣ очудиха не само мене, но и всички заточеници-мохамедани въ Мурзукъ. „Вашитѣ българи” —говорѣше ми единъ денъ А. Хилми, — „наистина повечето сѫ хора прости, земледелци или занаятчии, обаче характерно е, че всички се въодушевяватъ и по всичко изглежда, че сѫ се въодушевявали отъ единъ святъ за тѣхъ идеалъ”. Трѣбва да отбележа, че всички изтърпѣха мѫчнотиитѣ безъ да се подадатъ на каквато и да е съблазънь. При тоя безпримѣрно несносенъ животъ ние се мѫчехме да живѣемъ. Човѣкъ по нѣкога е по-твърдъ отъ камъка, а по нѣкога и по крѣхъкъ и отъ варовитата черупка на яйцето — казва една българска пословица. Човѣкъ презъ живота си преодолява много мѫчнотии, обаче има и такива, които не може да надвие. Презъ м. февруарий нашиятъ другарь Силянъ Колевъ, родомъ отъ с. Рѣсово (Тиквешко), боледуваше отъ една рана на лѣвия кракъ. Оставенъ безъ медицинска помощь, той съ голѣми мѫчнотии чистѣше своята рана, която бѣше взела вече голѣми размѣри. [1] За трети пѫть подадохме заявление, за да дойде докторътъ, но напраздно. Той дойде, когато нещастниятъ лежеше на смъртното си легло. На 18 февр. воен. лѣкарь [2] констатира свършения фактъ и си отиде, безъ да прегледа останалитѣ болни въ затвора. Сѫщия день стана и погребението на С. Колевъ. Десеть души отъ насъ диг-
1. При голѣми мѫчнотии съ съдействието на единъ-двама отъ мухамеданскитѣ заточеници ние успѣхме тайно да внесемъ въ затвора карболова вода и малко памукъ, съ който Силянъ Колевъ чистѣше раната си.
2. Той бѣше човѣкъ съ добро сърдце, обаче му запретиха да упражнява своята професия. Освенъ това той се страхуваше отъ интриги, тъй могѫщи въ тукашния край, съ които отъ воененъ лѣкарь бързо съ една телеграма щѣха да го направятъ заточеникъ.
128
нахме тѣлото на умрѣлия, придружиха ни 12 души стражари съ офицера и на чело съ свещеника излѣзохме отъ югозападната врата на градскитѣ стени, извихме къмъ изтокъ и при ѫгъла, който се образува отъ пресичането на южнитѣ и западни стени на града, срещу градината на Шерифъ Али, въ пѣсъка за 5—6 минути гробътъ бѣше готовъ. Следъ обичайнитѣ молитви въ случая погребаха го на сѫщото мѣсто, гдето сѫ били погребвани бившитѣ християни-заточеници — критяни. Мѣстностьта е изключително пѣсъчлива и отъ духането на вѣтъра една часть отъ пѣсъка бѣше задигната, а коститѣ на тѣзи мѫченици бѣха вече надъ земята. Човѣшки черепи, челюсти, ребра, прешлени навредъ се забелѣзваха. Ето каква е участьта на заточеника, който умре далечъ отъ своята родна страна, гдето нѣма нито родители, нито роднини, нито приятели, които да се погрижатъ следъ смърьта за неговия прахъ! Ние всички, на колѣни, помолихме се на бога за спасението на душитѣ на умрѣлитѣ; свещеникътъ прочете нѣколко молитви и се завърнахме въ затвора съ голѣма скръбь, съ тѫжни мисли и дълбоки въздишки! Въ разстояние на шесть месеца, хранени съ долнокачественъ хлѣбъ и солена вода, съ неизчистени и неопрани дрехи, ние бѣхме вече измѣнили цвѣта на лицата си. Лицата ни бѣха набъбнали и пожълтѣли, — бѣхме съ единия кракъ въ гроба.
Затворени денонощно въ стаитѣ (ние само зарань и вечерь излизахме 1—2 часа въ двора) като мишки, съ нетърпение очаквахме да пристигне новоназначениятъ мютесарифинъ. Научихме отъ стражаритѣ въ затвора, че той тръгналъ отъ Триполи, обаче кога щѣше да пристигне, не знаехме. Днитѣ въ затвора за насъ бѣха вѣкове, часоветѣ години, а минутитѣ часове...
129
„Въ затворъ влаженъ да премирашъ
Между голи зидове
Часоветѣ да намирашъ
Дълги като вѣкове... туй е участь най-горчива!
(Надсонъ).
Дойде месецъ мартъ, лѣтото въ Фезанъ настѫпи, а ние още като плъхове презъ цѣлия день стояхме при малкитѣ прозорчета на затворнишкитѣ стаи, за да гледаме въ двора, когато влизаха и излизаха правителствените чиновници. Най-голѣмото ни забавление бѣше, когато наблюдавахме мишкитѣ, които се явяваха по тавана или въ ѫглитѣ на стаитѣ. Съ цѣли часове тѣ бѣха предметъ за разговоръ и забавление.
Новоназначениятъ мутесарифинъ Джелалъ-бей пристигна на 4 мартъ, а на 5-й сутриньта посети затвора и съ голѣмо внимание изслуша молбитѣ ни. Тѣ бѣха кѫси, резюмирани въ нѣколко точки, най-главнитѣ за нашия животъ въ затвора. „Всичко, което предвижда законътъ, най-бързо ще изпълня” — бѣше неговиятъ отговоръ. Законъ е понятие относително. Той се изразява съ думи, написани на бѣла хартия. Ние знаехме, що е законъ, какъвъ е той, но знаехме още, какво нѣщо е прилагане и тълкуване на закона. Между първото понятие и второто разликата е много голѣма. Ние, макаръ до нейде утешени съ тоя лаконически отговоръ на мутесарифина, никакъ не бѣхме разположени да разсѫждаваме оптимистически. Скептицизмътъ бѣше тъй срасналъ съ насъ, че и бѫдещиятъ ни животъ въ нашето въображение изпъкваше пакъ мраченъ и тѫженъ. Но при все това ние имахме надежда — само съ нея живѣемъ — че участьта ни ще бѫде облекчена. На другия день мутесарифинътъ разреши да черпимъ вода отъ кладенеца при градската градина, заповѣда да ни пускатъ вънъ отъ правителственото здание за да перемъ дрехитѣ си;
130
заповѣда на хлѣбаря да прави хлѣба по-добъръ, прие нашитѣ писма и съ първата поща бѣха експедирани; предостави ни да се оплакваме телеграфачески или съ заявление тамъ, гдето искаме, заповѣда на лѣкаря редовно да посещава затвора, а на аптекаря — да отпуска цѣрове. Още първитѣ дни поиска отъ доктора да даде рапортъ за здравословното положение на арестантитѣ. [1] Джелалъ бей поиска да премѣсти затвора, обаче нѣмаше удобно помѣщение и бѣха нуждни суми, съ които той не разполагаше. Въ замѣна на това той позволи да отворимъ нови прозорци на стаитѣ, гдето, разбира се, бѣше възможно. За да се поправи здравето на арестантитѣ и да се избѣгнатъ болеститѣ, които биха се появили, занапредъ намѣри за умѣстно да отиваме вънъ отъ града и по 1—2 часа сутринь и вечерь да пълнимъ съ земя и пѣсъкъ едно отъ блатата при южнитѣ стени на града. Цельта бѣше да се раздвижатъ нашитѣ мускули и да дишаме чистъ въздухъ. Тази работа продължи до м. юний и добре се отрази на нашето здраве. Освенъ това управительтъ ни позволи да ходимъ съ стражари въ града и сами да си купуваме всичко, което ни бѣ потрѣбно. Съ това ние се избавихме отъ голѣмата експлоатация на продавачитѣ. Хлѣбарьтъ обаче отъ голѣма алчность за пари не искаше да прави добъръ хлѣбъ. По общо желание ние поискахме да ни се дава жито (пшеница) вмѣсто хлѣбъ, като въ сѫщото време бѫдемъ улеснени за смилянето на пшеницата, приготовляването и печенето на хлѣба. Молбата ни уважиха. Вмѣсто 15 оки пшеница, които се даваха до тогава за всѣки арестантинъ на месецъ, отпускаха ни по 18 оки месечно. Житото, както всички
1. Въ рапорта си казваше: „Стаитѣ на затвора не отговарятъ на необходимитѣ хигиенични условия, при които могатъ да живѣятъ хора”...
131
въ Фезанъ, мелѣхме съ малки камъни (рѫчни мелници), които се въртятъ съ рѫка, а хлѣба печахме въ военната пещь или въ една малка пещь, която ние сами направихме въ затвора. Ние срещнахме голѣми мѫчнотии при приготовляването на хлѣба, понеже условията при които бѣхме поставени, голѣмата тѣснота въ затвора, много зле се отразяваха върху насъ. Но нѣмаше какво да се прави. Ние доброволно приехме всички трудности съ цель да се хранимъ поне съ по-добъръ хлѣбъ. Всички отдѣлно или нѣколко души на едно мѣсто приготовлявахме хлѣба си и сами отивахме, разбира се, като арестанти пакъ съ стражарь, до военната пещь, за да го изпечемъ. Въ замѣна на трудноститѣ, които срѣщахме при пречистването и смилянето на житото, отсѣването на брашното и мѣсенето на хлѣба, ние се хранѣхме съ по-добъръ хлѣбъ, а освенъ това всѣкога имахме на разположение достатъчно хлѣбъ, защото брашното поемаше (пиеше) повече вода, отколкото това става по насъ. Ние отъ една ока брашно получавахме 1 3/4—2 оки хлѣбъ. Мнозина даже, когато боледувахме отъ треска, — нѣщо, което всѣки ще изпита най-малко 3—4 пѫти отъ м. юний до октомврий, — нѣмаха апетитъ за ядене и заемаха отъ другаритѣ ни по едно-две кѫсчета хлѣбъ и следъ оздравяването повръщаха имъ го пакъ назадъ. По тоя начинъ ние успѣхме да спестимъ въ месеца нѣколко оки пшеница, която продавахме въ чаршията отъ 1 1/2—3 гр. оката.
Въ Мурзукъ най-лошото време презъ годината е мес. февруарий. Презъ тоя месецъ въздухътъ е много промѣнливъ и температурата постоянно се възкачва и спада. Термометърътъ и барометрътъ постоянно се надпреварватъ кой да покаже по-голѣма разлика. Презъ това време най-вече болни имаше както въ града тъй и въ затвора. Презъ февруарий и мартъ въздухътъ
132
значително се стопля, внезапно почватъ да духатъ северни и северозападни вѣтрове, въздухътъ се изпълня съ дребенъ, на гледъ като димъ пѣсъкъ, температурата на въздуха спада, лицата на всички ни побледнявагь, почватъ протѣганията, прозяванията и всѣки старателно нарежда леглото си. На 7 февруарий другарьтъ ни Марко Ив. Бошняковъ, родомъ отъ градъ Охридъ,
Марко Ив. Бошняковъ
осѫденъ на смърть като съучастникъ въ Солунския атентатъ презъ 1903 година г. 15, 16 и 17 априлъ, се разболѣ отъ блатна треска. Следъ 7-дневно боледуване болестьта се усложни и вследствие на разривъ на сърдцето на 14-й февруарий сутриньта и той се пресели въ вѣчностьта. Покойниятъ бѣше на възрасть 30 години, съ с р ѣ д н о образование, тихъ, добъръ и скроменъ човѣкъ. Неговиятъ добъръ характеръ, неговата общителность и безкористность бѣха отличителнитѣ му качества. Както всички мѫки, всички притѣснения, всички ограничения и неволи понесе спокойно и хладнокръвно, той тихо и хладнокръвно посрещна и смъртьта. Тя бѣше за него вѣчно успокоителенъ сънъ следъ дълги физически и нравствени мѫчения, преминати презъ петь годишния
133
затворъ въ солунския централенъ затворъ и въ Фезанъ. Погребението стана сѫщия день следъ обѣдъ.
Въ продължение на нѣколко месеца повече отъ насъ бѣхме болни. Военниятъ командиръ бѣше въ конфликтъ съ управителя, и като научи, че повечето отъ насъ сме болни, запрети да посещаваме военната болница и аптеката. Ние останахме безъ всѣкаква медицинска помощь, но провидението ни пазѣше. Повечето отъ болнитѣ оздравѣха. Другарътъ ни Иванъ Илиевъ, родомъ отъ с. Савикъ (Демиръ-хисарско) отъ 8—9 месеца боледуваше отъ една лоша рана. Изоставенъ на произвола въ продължение на шесть месеца, пазѣше леглото. Раната се съвсемъ влоши, него захвърлиха въ една нечиста тъмна стая, гдето бѣше още живъ заровенъ въ гроба. На 13 мартъ погребохме и него. Пролѣтьта настѫпи, всички се радвахме на пролѣтно съживителнитѣ слънчеви лѫчи, които въ тая гореща страна спомагатъ бърже да расте цѣлата растителность, преминахме великденскитѣ празници, постоянно очаквайки, както всѣкога, нѣкое утешително известие отъ нашето отечество. Мина и народниятъ праздникъ св. Кирилъ и Методий, а ние още повече укрепявахме надеждитѣ си, въпрѣки всички незгоди, мѫчнотии и притѣснения. Когато неприятелитѣ ни се стараеха да ни накаратъ да измремъ, ние още повече крепѣхме вѣрата въ себе си. Горещинитѣ настѫпиха. Презъ това време мутесарифинътъ пожела да премѣсти затвора. Обаче, както казахъ и по-горе, нѣмаше удобно помѣщение. Решиха градскиятъ хамбаръ, който бѣше до военната пещь и самото правителствено здание, да приспособятъ за затворъ. Отъ м. мартъ до м. юний ние на групи сутриньи вечерь излизахме вънъ отъ затвора при военната пещь да срутяваме стърчащитѣ голи зидове, отъ които щѣхме да приберемъ материяли за новитѣ стени, които трѣбваше сами да направимъ,
134
за да обградимъ хамбаря — бѫдещия затворъ. Ние въ разстояние на нѣколко месеца работѣхме ежедневно до привършването на постройката — 15 юний. Ние градѣхме стенитѣ на новото си жилище безъ всѣкакви пособия, безъ мотики, безъ лопати, безъ дърва, само съ рѫце, земя и камъни. Кальта приготовлявахме съ рѫцетѣ и нозетѣ си. Зидоветѣ срутявахме само съ единъ чукъ, вода носѣхме пакъ съ рѫце. Дрехитѣ си изпокѫсахме, ризитѣ изцапахме, и лицата ни изгорѣха отъ горещото слънце, съ една дума изпитахме много голѣми физически мѫчения. Всѣки единъ отъ насъ трѣбваше да работи вънъ отъ затвора най-малко 3—4 часа на день. Сетне трѣбваше да пречистваме житото, да го мелемъ, да приготовляваме хлѣба, да го печемъ, а всичко това изискваше време и почивка. Ние нѣмахме такъво време. Но нѣмаше какво да правимъ, — стражаритѣ постоянно ни наглеждаха и упражняваха своя натискъ. Ако нѣкой се възпротивѣше подъ нѣкакъвъ предлогъ за излизането, най брутално го измъкваха отъ стаята и го караха да приготовлява каль или пъкъ да носи съ зюмбули (кошници отъ палмови листа) камъне или пъкъ да носи вода отъ кладенеца при джамията. Тая работа за насъ бѣше каторга, каквато може да сѫществува само въ Фезанъ, а не и другаде. Ако се касаеше да правимъ кѫщи, да строимъ здания или каквато и да е друга физическа ребота, ние щѣхме да изхабимъ само мускулна сила, щѣхме да чувствуваме известно време физически мѫки, а сетне съ течение на времето, може би, всичко щѣхме да забравимъ. Тукъ работата бѣше друга. Ние градѣхме затворъ, въ който самитѣ ние щѣхме да живѣемъ, гдето щѣхме да преминемъ последнитѣ дни отъ живота си и гдето следъ насъ — ние това предполагахме — други щѣха да живѣять!
135
Миланъ Арсовъ
Презъ м. май падна тежко боленъ скѫпиятъ ни другарь, съучастникъ въ Сол. атентатъ Миланъ Арсовъ, родомъ отъ с. Ораховецъ (Велешко). Той отдавна страдаше отъ хроническа ангина, бѣше доста слабъ, а следъ като настѫпиха горещинитѣ той съвършено отпадна и вече не ставаше отъ леглото си. Младъ човѣкъ, 24 год., високъ ръстъ, бѣло, сухо лице, черни очи и още по-черни косми, бѣха неговитѣ отличителни черти. Тоя младежъ съ силна воля, смѣлъ и крайно нервозенъ, въ последнитѣ минути запази присѫствие на духа си и се разговаряше съ насъ като човѣкъ, който търси развлѣчение, а не утеха и облекчение. Хвана рѫцетѣ на всички подъ редъ въ стаята, прости се съ насъ и издъхна. Той съ смъртьта си очуди всинца ни. Ние останахме тъй трогнати отъ наближаването на неговата смърть, че сълзитѣ почнаха да текатъ отъ очитѣ ни. Не можахме да спремъ сълзитѣ си даже следъ като той издъхна. Въ предпоследната минута, преди да затвори очитѣ си, видѣ какъ текатъ нашитѣ сълзи. Това бѣше моментъ, какъвто рѣдко изпитватъ и могатъ да понесатъ всички хора, когато смъртьта имъ наближи. На 8-й юний следъ обѣдъ, когато слънцето наближаваше да целуне върховетѣ на
136
най-високитѣ пѣсъчливи хълмове, които се гледаха далечъ въ хоризонта, ние целунахме починалия си другарь преди да го поставимъ въ черния гробъ. Пѣсъкътъ покри и него. Изгубихме го за винаги. Ние останахме сами. Само горещитѣ сълзи, които проливахме, и преголѣмата тѫга останаха у насъ. Сълзитѣ и тѫгата ще изчезнатъ, когато ще изчезнатъ благитѣ спомени отъ починалия мѫченикъ. Гробътъ бѣше скроменъ, нѣмаше похвални и прочувствени речи, а мълчаливъ плачъ и тѫжни мисли. Презъ половината година на 1908 год. живѣехме при много лоши обстоятелства. Ежедневно 8—10 ч. вратитѣ на стаитѣ затваряха, горещините се усилиха, а ние — съ изключение на онѣзи, които работѣха навънъ — презъ цѣлия день се обливахме въ потъ. Никаква прохлада, никаква разходка. Не ни оставяше време даже да приготвимъ ястия, за да се нахранимъ. Въ продължение на шесть месеца не получихме никакво писмо отъ домоветѣ и приятелитѣ ни. Писмата ни спираха въ Триполи. Оплакахме се на мутесарифина, а той ни каза: „по въпроса за писмата отъ мене нищо не зависи, но пакъ ще запитамъ надлежнитѣ части въ Триполи.” Чрезъ мутесарифина изпратихме нѣколко телеграми до валията, съ които се молѣхме да ни изпратятъ писмата. На последната ни телеграма валията Реджебъ паша отговори съ специялна телеграма съ заповѣдь да ни се прочете на всички: „Писмата, които дохождатъ въ тукашната пощенска станция, се изпращатъ за преглеждане въ Цариградъ.” Следъ тая телеграма не оставаше освенъ да чакаме. Изминаха се още два месеца, ние пакъ не получихме никакво писмо. Пакъ пратихме дълга телеграма до валията, въ която изтъкнахме, че още не сме получили никакво писмо въпреки това, че времето за отиване и дохождане на писмата отъ Цариградъ вече измина. Реджебъ паша отговори съ сѫщата телеграма
137
като прибави само нѣколко думи, а именно: „писмата на българитѣ-арестанти сѫ изпратени въ министерството на полицията въ Цариградъ и следъ като се повърнатъ н е м е д л е н о щ е г и п р е п р а т я”. Чакахме още 2-3 недели и следъ възкресяването на усопшата турска конституция, се явиха и писмата. Последнитѣ не бѣха даже отворени. Следъ като ги прочетохме, увѣрихме се, че много други писма бѣха унищожени. Явно бѣше, че тѣ не бѣха посетили мухлясалитѣ чанти на полицейскитѣ отделения въ Цариградъ, а навѣрно сѫ пладнували въ нѣкой шкафъ на телеграфо-пощенското бѫро (политическо отделение) въ Триполи. Конституцията се провъзгласи и писмата излѣзоха. Блажено време! . . Колко бързо въ Турция по нѣкога се явяватъ резултатитѣ на нѣкои дѣла... Какво би било, ако всички работи вървѣха тъй бързо.