II. Заточеницитѣ въ Фезанъ
3. Къмъ Фезанъ.
Далече отъ насъ въ една пѣсъчна поляна слушаме рева на камилитѣ (76) съ сухаритѣ, водата и дрехитѣ. Когато слушаме рева на камилитѣ, когато ги товарѣха, като виждаме тѣхнитѣ скачания, раздвижванията на камиларитѣ, всички въорѫжени съ дълги пушки, даже когато товарѣха камилитѣ, паднахме въ едно душевно настроение, каквото до тогава не бѣхме изпитали. И ние по примѣра на камиларитѣ почнахме да уякчаваме обущата си и здраво превързахме торбитѣ, които носѣхме на гърба си.
Зората се вече появи, камилитѣ останаха назадъ, а ние, въ три синджира, отидохме напредъ, постояно обиколени отъ войската и жандармерията съ офицеритѣ. Най-напредъ вървѣхме полека, сетне усилихме вървежа и тъй вървѣхме около 5—6 часа безъ почивка. Поставени въ дълги синджири, стѫпвайки изключително върху купове отъ подвиженъ пѣсъкъ, неотспани отъ вчера
76
и ненахранени презъ деня, повечето отъ насъ уморени и ожеднѣли за вода, постоянно питахме, где има вода. Залъгваха ни, че щомъ ни застигне керванътъ (гяфлето), ща ни дадатъ вода. Слънцето пекна, ние продължахваме пѫтя, а далечъ въ хоризонта се показваше зеленина, но щомъ наближавахме до нея, пакъ нѣмаше вода. Залъгвахме се съ една друга и трета зеленина, които се показваха въ хоризонта, докато въ едно мочурливо мѣсто, обрасло съ зелена, бодлива трева и малка тръска, въ единъ трапъ намѣрихме нечиста вода и ни дадоха да се напиемъ. Растителнитѣ частички, които бѣха въ водата, смѣсена съ земя и животинки, придаваха ѝ почти черенъ цвѣтъ. Всѣки старателно се мѫчи да улови мѣха или нѣкой отъ сѫдоветѣ, съ които раздаваха вода. Тая вода временно уталожи жаждата ни. Слънцето ярко блѣщѣше, а ние още пѫтувахме по стръмни хълмове отъ пѣсъкъ, постоянно блъскайки се едни въ други. Възползувани отъ ширината на мѣстностьта, вървѣхме въ права линия, а не въ редица единъ следъ другъ. До като едни трѣбва да минатъ върха на нѣкой пѣсъченъ хълмъ, който имъ се изпречи, други, завлѣчени отъ синджира, паднатъ на земята или тъпчатъ търнетѣ, а стражаритѣ следъ насъ крещѣха: „имши, имши я гяуръ!” (върви, върви, неверникъ). Туй продължи доста време. Стражаритѣ, вече уморени постоянно да викатъ подире ни, при най-кратко спирене за каквото и да е почнаха да ни блъскатъ по гърбоветесъ приклада на пушкитѣ си. Мѣстото, до кѫдето трѣбваше да пристигнемъ тоя день, бѣше още много далечъ, а нѣкои отъ насъ, омаломощени отъ гладъ, жажда и побой, престанаха да вървятъ. Поради това по неволя трѣбваше всички да спремъ. Жандармейскиятъ офицеръ се опита съ камшика, на единъ, на другъ по главата, по нозетѣ, по гърба, но напраздно,— всичкитѣ едва се движехме. Пра-
77
хътъ, който се образуваше отъ бързия ходъ на конетѣ, бѣше съвършено покрилъ дрехитѣ ни, лицата на всички ни изглеждаха като да са нацапани съ жълта, маслена боя. Мѫчнитѣ условия, при които бѣхме поставени тоя день, ни изплашиха и си казвахме, че ако по цѣлия пѫть отиваме тъй, ние още на втория день ще измремъ. Попадалитѣ казватъ: „свършихме вече”, другаритѣ имъ ги утѣшаватъ, но скоро и тѣ попадаха. За голѣмо щастие керванатъ наближи до насъ, и офицеритѣ, следъ като видѣха, че ние всички щѣхме да паднемъ, съгласиха се да позволятъ, щото една часть отъ насъ да се качатъ на камилитѣ. Следъ 3—4 часа пѫть ние пристигнахме при малкия оазисъ Меджининъ. Тамъ намѣрихме студена и чиста вода, напихме се добре и всички съвършено уталожихме жаждата си. Тамъ имаше нѣколко колиби, близу до които имаше две градини съ голѣми сѣнчести дървета и зеленчукъ. Това бѣше цѣлиятъ оазисъ. Отъ Триполи до тукъ постоянно минавахме малки и голѣми, амфиеатрално разположени хълмове отъ подвиженъ пѣсъкъ, чудесно изпъстрени съ всевъзможни очертания вследствие на вчерашния вѣтъръ. Гората, полето или морето иматъ своитѣ хубости; чудесното разположение на изпъстренитѣ пѣсжчливи хълмове има сѫщо своята хубость. Времето бѣше тихо; ако да бѣше се появилъ вѣтърътъ, туй разстояние не щѣхме да изминемъ въ три дни, понеже всрѣдъ тоя пѣсъкъ едва бихме могли да се видимъ единъ съ другъ. Нощьта пакъ въ синджиритѣ преспахме на открито и следъ полунощь керванътъ тръгна, а ние – напредъ. Въ зори се качихме на камилитѣ. Малко яздѣхме, понеже трѣбваше да изминемъ единъ високъ, пѣсъчливъ хълмъ, гдето камилитѣ, товарени съ тежки товари, вървейки по пѣсъка, изгубваха равновесието та товаритѣ се поваляха по земята. Всички слѣзохме и пешкомъ изминахме пѣсъка. Отъ върха на тоя
78
голѣмъ хълмъ, далече въ едно равно поле, забелѣзахме зеленина съ нѣколко дървета.
Усилихме хода надолу и къмъ обѣдъ пристигнахме при мѣстностьта Сая, гдето намѣрихме три ливади съ зелена трева, нѣколко смокинени дървета и единъ кладенецъ съ вода. Всрѣдъ една градина видѣхме бѣла, висока кѫща, съ кубе, крѫгла врата безъ прозорци. Струваше ни се, че е теке. Обаче се лъжехме — туй бѣше кѫщата на единъ арабски първенецъ (шеихъ). Въ тая пуста страна, гдето беднитѣ съ голѣми мѫчнотии съграждатъ хижитѣ си, тая кѫща изглеждаше като палатъ.
Слънчевитѣ лѫчи падаха вече полегато, когато тръгнахме по полето. Далечъ въ хоризонта виждахме високи ридове — разклонения на Тагоновитѣ гори — и струваше ни се, че сѫ обрасли съ зелени дървета. Съ нетърпение бързахме да ги достигнемъ. На далечно разстояние отъ насъ се движеха тукъ-тамъ араби. Тѣ въ домоветѣ ли се прибираха или отиваха при стадата си, туй не знаехме. Крадишкомъ ни изглеждаха, и като ги изминемъ, по-внимателно се взираха въ насъ. Тѣ като да се страхуваха отъ насъ — изглеждахме имъ хора, каквито тѣ не сѫ виждали до тогазъ, а сѫщо и ние се страхувахме отъ тѣхъ. Късно вечерьта пристигнахме въ едно дефиле, отъ дветѣ страни на което се издигаха, отдѣлени единъ отъ другъ, стръмни каменисти ридове. Офицеритѣ, като наблюдаваха лицата, които тайно ни изглеждаха, усъмниха се много. При самия входъ на дефилето при мѣстностьта Шаршара спрѣха кервана и поставиха синжиритѣ ни. Всички полегнахме, а нощниятъ патраулъ постоянно се движеше покрай насъ. Подъ ясното небе слабитѣ сѣнки на стърчащитѣ голи ридове имаха тайнственъ изгледъ. Сутриньта, 25 юний, пакъ съ желѣзата бавно се възкачвахме по височинитѣ,
79
преуморени и изжеднѣли за вода. Въ подножието на единъ ридъ, при едно палмово дърво намѣрихме вода. Тамъ спрѣхме, за да ни извадятъ отъ вратоветѣ желѣзата. Слънчевитѣ лѫчи падаха вече вертикално, а ние, наредени въ редица двама по двама, бързо вървѣхме по една пространна, наведена плоскость. Тоя день бѣ извънредно много горещо. Първиятъ день съ синджиритѣ и при голѣмитѣ мѫки по пѣсъка ние малко внимание обръщахме на слънцето. Тоя день, освободени отъ синджиритѣ, бързахме да намѣримъ каквато и да е сѣнка. Около насъ тукъ-тамъ виждахме зеленини. Появиха се колиби отъ тръска — белѣзи, че наблизу има хора — а по-сетне, следъ обѣдъ, пристигнахме въ малкия градецъ Тархуна. Сѫщия день при насъ дойде градскиятъ лѣкарь за да прегледа болнитѣ. Тѣ бѣха шесть души, почти всичкитѣ бѣха пострадали отъ слънчевъ ударъ. Нашитѣ лица, изгорѣли отъ слънцето, бѣха червени като жаръ.
Тархуна е малъкъ градецъ съ 50—60 кѫщи, между които има нѣкои модерно построени. Всрѣдъ града има голѣмъ площадъ въ видъ на правоѫгълникъ, покрай който сѫ наредени дюкянитѣ. На другия день, сѫбота, бѣше пазарниять день. Ние бѣхме въ една отъ стаитѣ на правителствения домъ и презъ тоя день цѣлиятъ площадъ бѣше пъленъ съ хора. Далечъ отъ околностьта бѣха дошли араби и продаваха жито, плодове, животни, вълна и пр.
Въ Тархуна постоянно квартирува 100—150 души кавалерия. Третия день отъ пристигането ни, следъ обѣдъ тръгнахме отъ тоя градъ и докато изгрѣе месецътъ вървѣхме пеши презъ едно поле, обрасло съ изсъхнала отъ горещинитѣ трева. При мѣстото Батумъ ни дадоха вода отъ мѣховетѣ, качихме се на камилитѣ, пѫтувахме цѣлата нощь, другия день и другата нощь, а на третия день сутриньта пристигнахме въ града Урфеле,
80
първостепенъ околийски градъ. Отъ Тархуна до Урфеле вървѣхме денонощно много усилено и никѫде не намѣрихме вода. Последнята нощь и последния день пѫтувахме изключително по скалисти мѣста. Нигде нѣмаше нито едно дърво, не видѣхме ни една тревица. Каква еднообразна картина отъ скалисти, стръмни ридове и сухи порои! Градътъ Урфеле е разположенъ върху два високи, скалисти хълмове. Двата хълма раздѣля една широка долина, въ която има много маслинени дървета и нѣколко кладенци за вода. Тая мѣстностъ представляваше голѣмъ контрасть съ околностьта. Кѫщитѣ, съградени изключително отъ земя, приличатъ на сѫщински пещери и мѫчно могатъ да се различаватъ една отъ друга. На единъ високъ ридъ е правителствениятъ домъ, а до него казармата, въ която постоянно стоятъ 150—200 души пехота. Правителствениятъ домъ и казармата сѫ обградени съ стени, надъ които се развѣва знаме, а отъ къмъ северната часть на крепостьта върху стенитѣ сѫ поставени два топа. Затворътъ е сѫщинско подземие, и вѫтре едва се забелѣзватъ затворницитѣ, оковани въ желѣза. По-грозенъ затворъ не ще има въ цѣлата империя. На много километра около града освенъ камъни и скалисти ридове нищо друго не се забелѣзва. Ние престояхме два дена въ Урфеле. Денонощно съ желѣзата ние живѣехме въ една каменна ограда, вратата на която строго пазѣха двама часовои.
Не ни позволяваха даже по двора да излизаме. Освенъ това, макаръ да бѣхме въ населено мѣсто, не ни даваха достатъчно вода за пиене. Нощно време съ желѣза се поваляхме върху голата земя безъ всѣкаква покривка. Презъ тѣзи дни при насъ не се яви нито единъ отъ офицеритѣ. Ние бѣхме подъ разпорежданията само на стражаритѣ. Тѣ ни правѣха покупки
81
отъ града. Взимаха ни десеть пѫти повече отколкото костуваше всѣки купенъ предметъ, — тютюнъ, захаръ, кромидъ, хартия и пр. Тримата офицери и кавалерията останаха въ Урфеле, а ние на третия день пакъ тръгнахме по двама на една камила. Вървѣхме презъ цѣлата нощь; утриньта, следъ като пекна слънцето, седнахме да почиваме подъ сѣнкитѣ на две-три дървета върху една суха поляна. Отъ тамъ продължихме пѫтя по едно равно поле, обрасло съ суха, бодлива трева и много храсталаци. Всрѣдъ полето спрѣхме и нѣколко часа престояхме при мѣстото Софиджинъ. По това поле вървѣхме 10—11 часа безъ да видимъ никакво дърво и нито единъ хълмъ. Почвата на голѣми пространства отъ това поле бѣше мека, а по повърхностьта ѝ имаше тънъкъ пластъ отъ земна утайка. Водитѣ, паднали презъ пролѣтнитѣ дъждове, вследствие на хоризонталното положение на земята нѣмало кѫде да изтекатъ, една часть отъ тѣхъ се изпарила отъ горещинитѣ, а другата бѣ попита отъ земята. Височината на житнитѣ растения, вече прибрани на купове, бѣше много голѣма. Останалата часть отъ земята бѣше покрита съ висока, изсъхнала вече отъ слънцето трева. Отъ всичкитѣ изминати мѣстности почвата на тая мѣстность е най-удобна за земледѣлие. Тукъ въ нужда и орисъ може да се обработва.
По нашитѣ мѣста най-хубавъ изгледъ има слънцето сутринь, когато изгрѣва надъ нѣкоя гора и освѣтли по-високитѣ върхове. Тукъ изгрѣването на слънцето представя още по-омайна картина. Щомъ слънцето се появи на хоризонта, цѣлата земя се освѣтли като съ електричество, а полето взима по-красивъ изгледъ. Още при самия хоризонтъ то се вижда цѣлото, и слънчевитѣ лѫчи, смѣсени съ земнитѣ изпарения, придаватъ му неописуема красота. То представлява единъ голѣмъ чер-
82
венъ крѫгъ, центърътъ на който ясно свѣти. Далечъ отъ насъ, въ непокрититѣ съ трева мѣстности, гдето слънчевитѣ лѫчи се отражаваха, струваше ни се, или по-добре ние бѣхме увѣрени, че виждаме нѣкое езеро. Храсталацитѣ и тревата на съседнитѣ мѣстности изображаваха брѣга на туй езеро. Повърхностьта на почвата отъ далечъ никакъ не се различаваше отъ повърхностьта на водата въ тихо езеро. Колкото повече наближавахме, „водата” бѣгаше, и следъ като изминахме полето съ очитѣ си видѣхме, че не бѣше вода. Отразилитѣ се слънчеви лѫчи дохождаха право въ нашето око и ние виждахме тая странна илюзия.
Нагретитѣ вече слоеве отъ въздуха надъ сгорещената повръхность пречупватъ слънчевитѣ лѫчи, че отъ далечъ изглежда като да се отразява въ повърхностьта на водата. Пѫтникътъ, омаломощенъ отъ жажда, гледа предъ себе си езера безъ да може да ги достигне. Нѣкои предмети въ пустинята при това природно явление иматъ съвсемъ другъ изгледъ и показватъ се несравнено по-многобройни отъ колкото сѫ въ действителности. Тая оптическа измама арабитѣ наричатъ „дяволско море”, а пѫтешественицитѣ — фата моргана. Фата моргана обръща единъ малъкъ храстъ, въ палмова горица; отдѣлнитѣ парчета скали представя за градъ; изобщо всичкитѣ предмети, които сѫ предъ очитѣ на пѫтника, съ своитѣ колосални форми изглеждатъ чудовища, отъ които камилитѣ се боятъ. Пѫтешественикътъ Русегеръ при пѫтуването си презъ нубийската пустиня често ималъ случай да наблюдава подобна прозрачность на въздуха. „На една прозрачна пѣсъчлива плоскость, разказва той, която ние минавахме, освенъ нѣколко отдѣлни една отъ друга планини, гдето не можахме да намѣримъ нито едно мѣсто за почивка, ние гледахме отъ 10 часа сутриньта до 4 часа вечерьта чудесна фата моргана.
83
Ние гледахме около насъ въ сухия пѣсъкъ много вода въ разнообразни видове: рѣки, езера, пространно море, което се вълнува отъ вѣтъра. Планинитѣ, разхвърлени въ пустинята, изглеждаха острови и по гладката повърхность на окрѫжаещата ни вода тѣ се отразяваха въ обратенъ видъ. По-нататъкъ отдѣлно стърчащитѣ скали изглеждаха ни съ помощьта на нашето въображение кораби съ разпуснати платна, които напразно се мѫчатъ да се помѣстятъ отъ мѣстата си. При много благоприятни обстоятелства тази прозрачность бѣше тъй силна, щото ние се приближихме до изпречилитѣ се предъ насъ предмети на разстояние по-малко отъ сто крачки. Щомъ наближихме, цѣлото явление изчезна като по вълшебенъ знакъ, а предъ насъ се простираше само ситенъ пѣсъкъ. Какви адски мѫчения причинява подобна прозрачность на нещастния пѫтешественикъ, който жадува за една глътка вода за да уталожи своята умора! Тази прозрачность е особено ясна къмъ обѣдъ. Ние останахме назадъ единъ часъ следъ кервана. Последниятъ бавно се движеше предъ насъ, камилитѣ почнаха да ходятъ разпръснати една отъ друга, нѣщо което мѣстнитѣ жители особено обичатъ да правятъ, само ако мѣстото позволява, завчасъ ние видѣхме, че хората и камилитѣ вървятъ на нѣколко метра високо въ въздуха, направо презъ водата. Колкото повече ги наближавахме, толкозъ повече тѣ спадаха по-низко и когато вече съвсемъ наближихме при тѣхъ, ние видѣхме, че камилитѣ ходятъ по земята, тъй както ние, а камиларитѣ бавно се движатъ около тѣхъ”.
При тая оптическа измама присъединява се и друга измама, предизвикана отъ чувствата вследствие болезненото състояние на пѫтницитѣ. Често пѫти пѫтникътъ мисли, че той ходи между стени; той вижда мѣсто за почивка, градъ, и всичко това само въ своето въобра-
84
жение. Той слуша воденица, а това е тропотъ на нѣкой сѫдъ или шумъ отъ триенето на нѣкой каишъ отъ самаря. Той слуша, че шурти водата въ нѣкой потокъ: това е пѣсъкъ, който се пренася отъ вѣтъра. Пѫтникътъ има само една мисъль — „прѣсна вода”, и отъ възбуденитѣ си чувства съ усилването на своитѣ желания той се лъже отъ впечатленията, получени отъ тѣхъ. Даже чувството на вкуса, при много трескаво състояние, се излага на подобна измама. На единъ пѫтникъ се случило да види, какъ единъ заблуденъ вече негъръ, който билъ въ трескаво състояние, защото билъ увѣренъ, че предъ него има вода, черпѣлъ отъ нея съ рѫцетѣ си и увѣрявалъ другитѣ, че тя е много студена. Въздухътъ, който поглъщалъ въ такъво едно трескаво състояние, смѣталъ за разхладително питие.
Преди да пристигнемъ на мѣстото Касаръ елбинадъ (Момини палати), 4—5 часа ходихме презъ една пѣсъчлива долина и за пръвъ пѫть презъ пѫтя видѣхме заселище отъ 15—20 палатки. Това бѣше селцето Нефетъ.
Въ единъ дълбокъ отъ 60—70 м. кладенецъ намѣрихме вода за пиене. Нигде по цѣлия пѫть водата не бѣше толкова дълбоко въ земята. Въ сравнение съ околнитѣ мѣста кладенецътъ бѣше на едно много низко мѣсто, обаче въ сравнение съ морското равнище ние бѣхме много високо. При кладенеца имаше три голѣми, сѣнчести дървета, подъ сѣнкитѣ на които престояхме докато слънчевитѣ лѫчи почнаха да падатъ полегато. Дърветата, които срѣщахме по пѫтя отъ Тархуна до това мѣсто, бѣха всичкитѣ еднакви, отъ единъ и сѫщи родъ. Това чадърообразно дърво на арабски се казва ата и расте 8—10 м. височина и има гладка кора. Листата приличатъ на листата на сладката папратъ, съ малки миризливи цвѣтове, снабдени съ много тичинки,
85
стърчащи на върха на една влакнеста дръжка. Плодътъ е ягода. Предстоеше ни да минемъ едно разстояние по-голѣмо отъ 110 километра, трѣбваше да минемъ мѣстности, обсипани изключително съ пѣсъкъ и камъни, гдето нѣма никакъвъ изворъ за вода. При тръгването на кервана нѣкои отъ нашитѣ другари се опитаха да доближатъ до кладенеца, за да допълнятъ малкитѣ си мѣхове за вода, които постоянно носѣха съ торбитѣ за хлѣба върху гърбоветѣ си. За тая смѣлость на нѣкои отъ нашитѣ другари офицерътъ се разгнѣви до такава степень, че взе да бие всѣки, когото срещнеше предъ себе си. По примѣра на офицера почнаха и стражаритѣ, а камиларитѣ, между които имаше и нѣколко души въ качество на милиция, мѣстни араби, само чакаха да се даде поводъ. Всички безмилостно почнаха да ни блъскатъ, като че ли откриха кой знае какъвъ заговоръ. Камилитѣ бѣха вече товарени, нѣкои бѣха се качили върху камилитѣ, други увиснати съ дветѣ рѫце на дългитѣ криви вратове на камилитѣ, мѫчеха се да ги накаратъ да легнатъ върху земята, за да се качатъ върху гърба имъ, когато офицерътъ даде заповѣдь да не язди никой, а всички да вървимъ пеши. Всички моментално слѣзохме отъ камилитѣ, обвързаха ни рѫцетѣ единъ за другъ съ вѫжета, стражаритѣ нарамиха пушкитѣ и почнаха отдире ни да крещатъ: „имши, имши я гяуръ!” . . Всички усилихме ходътъ, като да ни гони нѣкой; цѣлия день, цѣлата нощь и на другия день постоянно ходѣхме. Втория день следъ обѣдъ минавахме едно голѣмо пространство съ купове отъ подвиженъ пѣсъкъ. Колкото и да се мѫчехме да ходимъ бързо и съ туй да посъкратимъ разстоянието, обаче пѣсъкътъ не позволяваше. Чакъ тогава офицерътъ благоволи да ни позволи да се качимъ на камилитѣ. Вечерьта късно спрѣхме при мѣстото елъ Муедъ, гдето почвата бѣше твърда и ка-
86
мениста. Луната се изгуби вече задъ хоризонта. Нощьта бѣше толкова тъмна, че едва се забелѣзвахме помежду си. Тукъ трѣбваше да пренощуваме. Ние, уморени и ожеднѣли за вода, търсѣхме поне да ни дадатъ почивка. Разположихме се на колело всрѣдъ каменацитѣ, обкрѫжиха ни часовитѣ. Ние, следъ като хапнахме по едно-две парчета сухари, взехме опредѣления дѣлъ, половинъ кгр. вода на всѣкиго, легнахме да преспимъ. Презъ нощьта почна да духа вѣтъръ. Повърхностьта на земята следъ захождането на слънцето бѣше съвсемъ охладнѣла, а ние, безъ каквато и да е покривка, цѣлата нощь до зори, изложени на студения вѣтъръ, превивахме се, постоянно обвивайки съ кърпи поне лицето и рѫцетѣ си. Презъ цѣлия пѫть на никого отъ насъ не позволяваха да се приближимъ при дрехитѣ, нито пъкъ даже съ позволение не можехме да извадимъ отъ дрехитѣ си по нѣкой чувалъ или одѣяло, съ което да се покриваме нощно време. За всѣкакво приближаване изпитвахме камшика [1] . . .
Всички стѣснителни мѣрки, всички произволи, които се вършеха върху насъ съ заповѣдь на офицера и по прищевкитѣ на стражаритѣ, би се оправдали съ единъ или другъ претекстъ, обаче обстоятелството да не можемъ да вземемъ нѣкой чувалъ или одѣяло отъ дрехитѣ си, съ които да се предпазимъ отъ нощния студъ и вѣтъръ, ясно говорѣше, че искаха да измремъ, следъ като изпитаме всичкитѣ грозотии и ужаси на дългия и мѫчителенъ пѫть.
1. Офицерътъ туй мотивираше съ обстоятелството, че ако всѣки почне да изважда по нѣщо отъ дрехитѣ, арабитѣ ще се възползуватъ отъ това и презъ пѫтя всичко ще изкрадатъ. Ако дрехитѣ ни не се развържатъ никакъ отъ насъ, въ Мурзукъ той камиларитѣ щѣлъ да държи отговорни.
87
Третия день следъ полунощь при мѣстото Зъмъ-3ъмъ намѣрихме единъ кладенецъ, водата на който бѣше много солено-горчива. По никакъвъ начинъ не можехме да я пиемъ. Но жаждата не гледа както мѫтната, нечиста, тъй и солено-горчивата вода. Напълнихме малкитѣ мѣхове отъ нея вода, оставихме ги вечерьта отворени и сутриньта водата малко изгуби отъ лошия си вкусъ.
На 5-й юний пристигнахме въ Бунджемъ, — малко селце съ 15—20 кѫщи, покрай които има хубави палмови дървета. Това селце, разположено въ центъра на едно пространно пѣсъчливо поле, представлява като малъкъ спасителенъ островъ въ това море отъ пѣсъкъ. Предъ самитѣ врати на кѫщитѣ вѣтърътъ бѣше натрупалъ купове отъ пѣсъкъ, които по величината си надминаваха покривитѣ на кѫщитѣ. Преди 25—30 години, — разправяха мѣстнитѣ араби, — това село било по-голѣмо, но отъ постоянното натрупване на пѣсъка, който по цѣли дни се разнася отъ вѣтъра въ разни посоки, жителитѣ напуснали селото и се преселили въ околнитѣ мѣста, по-сгодни за отгледването на стадата имъ.
Бунджемската долина е обградена отъ всички страни съ многобройни пѣсъчни хълмове, които отъ далечъ изглеждатъ като изкуствени окопи. Ослѣпителнитѣ слънчеви лѫчи, които се отразяватъ въ гладката повърхность на дългитѣ жици отъ гипсъ и варовници, зле влияятъ на човѣшкото око. На много мѣста презъ пѫтя има мидени чурупки (pecten), които ясно говорятъ, че почвата на тази мѣстность нѣкога е била покрита съ вода. Надъ бѣлитѣ хълмове отъ варовници се издигатъ други пѣсъчни ридове съ тъменъ цвѣтъ, които съ течение на времето малко по малко ставатъ на ситенъ пѣсъкъ. който вѣтърътъ носи въ разни посоки. Водата въ всички кладенци на тоя оазисъ не е приятна за пиене; освенъ
88
че тя е солена, но и действува разслабително, а това още повече изтощава пѫтника, уморенъ отъ разни мѫч-нотии и отъ оскѫдната храна. Жителитѣ обработватъ памука въ два вида: като храсть и трева (gossypium arboreum и perbaceum). Слабата почва, обаче, не позволява да се обработва въ голѣми размѣри.
Сѫщия день продължихме пѫтя по полето. Втория день минавахме покрай скалисти ридове и пѣсъчливи хълмове, и отъ мѣстото Семесъ до Адметъ, едно разстояние, което извървѣхме въ повече отъ 30 часа, по цѣлия пѫть срещнахме голѣми пространства, въ които имаше селенитъ — богородичино стъкло. Минералътъ излѣзълъ на повърхностьта на земята, сутринъ и преди захождането на слънцето чудесно хубаво отразяваше слънчевитѣ лѫчи въ гладкитѣ си бѣли и като стъкло кристали. Третия день пристигнахме при мѣстностьта Теметъ, гдето пакъ намѣрихме солно-горчива вода. Колкото неприятна и да бѣше за пиене, обаче ние я поглъщахме, защото останахме почти безъ вода. Жадниятъ не прилича на гладния. Мѫкитѣ, които се изтърпяватъ въ време на голѣма жажда, никакъ не могатъ да се сравнятъ съ мѫкитѣ на гладния човѣкъ. Последниятъ чувствува само болки въ стомаха, а ожаднѣлиятъ чувствува толкова много мѫки, че изгубва самочувствието. Който е опиталъ вкуса на хлѣба, когато е билъ много жаденъ за вода, всѣкога ще предпочете глада предъ жаждата.
Водата при Теметъ, види се, съдържаше разтопени много магнезиеви соли, които ѝ подаваха солно-горчивъ вкусъ и тя действуваше като силно разслабително лѣкарство. Презъ последнитѣ 15—16 дни, хранени съ сухари, нашитѣ стомаси бѣха изтощени и едва смиляха сухата храна. Колко голѣмо превъзходство има тоя цѣръ предъ всевъзможнитѣ разслабителни и чистителни
89
цѣрове, които препорѫчватъ докторитѣ или продаватъ аптекаритѣ. Беднитѣ нѣма за какво да харчатъ пари за рициново масло, английска соль и пр. По-приятна на вкусъ, тая вода извършва сѫщото дѣйствие, както горнитѣ цѣрове, а даже нѣщо повече — не разслабва пишеварителния каналъ, както правятъ първитѣ. Ние на нѣколко мѣста по пѫтя опитахме действието на тая вода и се увѣрихме въ нейнитѣ качества.
Петиятъ день откато тръгнахме отъ Бунджемъ, ние пѫтувахме презъ една долина, отъ дветѣ страни на която се издигаха високи ридове, покрити съ дребни камъни. Нѣкои отъ тия ридове имаха много своеобразенъ видъ: върховетѣ имъ бѣха плоски съ прави ѫгли и отъ далечъ изглеждаха като да сѫ нѣкои укрепления. Следъ като изминахме тази поространна долина, предъ насъ се показа едно много равно поле съ бодлива суха трева, а далечъ въ хоризонта видѣхме зеленина. Това бѣше фезанската область — градинитѣ и пасбищата около градътъ Сокна. На 10 юлий сутриньта единъ часъ преди да влѣземъ въ града поставиха ни пакъ желѣзата и вървѣхме по една мѣстность, повърхностьта на която бѣ много влажна и голѣмо пространство отъ която бѣше покрито съ една бѣла като снѣгъ кора. Това бѣ силитра.
Влѣзохме въ града, установихме се въ самия затворъ — една почти срутена кѫща съ много стаи, които нѣмаха никакви прозорци, а по-скоро приличаха на подземия. Въ Сокна престояхме четири дни, денонощно съ желѣза на вратоветѣ ни. Нѣмахме възможность да приготвимъ каквото и да е топло ястие, за да се нахранимъ добре. Хранѣхме се както по цѣлия пѫть — съ сухари, кромидъ, домати и чушки. Четири денонощия седейки на едно и сѫщо мѣсто въ тѣзи полусрутени денонощия и отъ тежината на синджира, който като
90
нагърлица постоянно висѣше на вратоветѣ ни, ние бѣхме много повече изнурени отколкото при пътуването си. Презъ деня съ хиляди мухи се движеха на около ни, безъ да можемъ да се предпазимъ да не ни хапять поне по лицето. Последнитѣ два дни въ стаитѣ, гдето живѣехме, се чувствуваше една отвратителна миризма. Съгласно съ заповѣдьта на валията въ Триполи, Реджебъ паша, жандамерийскиятъ подпоручикъ Сунуси трѣбваше да ни придружи до Сокна. Отъ тамъ съ втора заповѣдь щѣха да назначатъ другъ офицеръ, който трѣбваше да ни заведе въ Мурзукъ. Първиятъ день туй се говорѣше, а на втория день положително научихме, че поручикътъ Мевлюдъ е вече тръгналъ отъ Мурзукъ съ едно отдѣление войска. Като научихме това, ние се много уплашихме, понеже трѣбваше да чакаме още 10—12 дни, докато да пристигне тоя офицеръ, вързани съ желѣзата като сѫщински кучета. Мнозина бѣха болни, и ако останѣхме още нѣколко дни въ тѣзи подземия, ние всички щѣхме да се разболѣемъ опасно, а това много зле щѣше да се отрази върху насъ презъ по нататъшния пѫтъ.
Гореспоменатиятъ жандамерийски офицеръ Сунуси е родомъ отъ гр. Мурзукъ. Младъ човѣкъ, съ срѣденъ ръсть, пълно телосложение, черна кожа, кѫдрави косми, много сериозенъ и хладенъ, — изглеждаше като лъвъ. Презъ цѣлия пѫть, освенъ съ единъ-двама отъ насъ, съ никого другиго не влѣзе въ разговоръ. Тоя офицеръ нѣколко години подъ редъ е билъ единствениятъ началникъ на фезанската жандармерия. Въ населението той вдъхналъ голѣмъ страхъ, поради което всички незабавно изпълняваха неговитѣ заповѣди. Неговата дума бѣше законъ за населението. Чедо на своята страна, скроменъ и доста състоятеленъ, той е най-популярната личность въ Фезанъ. Гдето се
91
яви, на всѣкѫде съ пръстъ го посочваха. Той имаше многобройни привърженици, които го уважаваха и тържествено го посрѣщаха на всѣкѫде. Обвиненъ въ нѣкое злоупотрѣбление, той една година преди нашето пристигане въ Триполи билъ арестуванъ въ Мурзукъ и подъ конвой откаранъ въ Триполи. Тамъ успѣлъ да се оправдае предъ военния сѫдъ, но валията не искалъ да му позволи тъй скоро да стѫпи въ Фезанъ, за да не даде поводъ за нови оплаквания. Съ нѣколко дълги телеграми той сполучилъ да предразположи валията да позволи да ни придружи до Мурзукъ и да се види съ семейството си. Съ повторна заповѣдь, тръгнала преди два дена отъ Мурзукъ, Мевлюдъ се повръща назадъ, а ние пакъ съ сѫщия офицеръ продължихме пѫтя.
До Сокна вървѣхме въ юго-източно направление, а отъ тукъ тръгнахме право къмъ югъ. Следъ като изминахме 20—25 километра, далечъ предъ насъ видѣхме голѣми ридове, единъ отъ други по-високи и наредени въ редица отъ изтокъ къмъ западъ. Съвършено черниятъ изгледъ на тѣзи ридове следъ захождането на слънцето припомняше нашитѣ гори, покрити съ зелени дървета. Когато по нашитѣ мѣста минаваме покрай нѣкоя гора, чувствуваме хладнина и приятенъ вѣтъръ; тукъ, напротивъ, почна да духа единъ много топълъ, юженъ вѣтъръ. Сѣкашъ отъ всѣкѫде бѣхме обиколени отъ нагорещени пещи. Въпреки голѣмата горещина нито единъ отъ насъ не се изпоти, — той бѣше горещъ и въ сѫщото време много сухъ вѣтъръ. Южниятъ вѣтъръ арабитѣ наричатъ къбле. Жителитѣ въ топлитѣ страни, а особено жителитѣ въ пустинята отъ нищо толкова не се страхуватъ както отъ подобенъ вѣтъръ. Колкото грозна картина и да представлява атмосферата въ пѣсъчливитѣ страни, гдето силнитѣ вѣтрове, придружени съ още по-силни вихрушки, изпълватъ въздуха съ
92
дребенъ, на гледъ като бѣлъ димъ пѣсъкъ, — нищо не е за пѫтника. Той може да се установи на едно мѣсто, като се предпазва само да не го обтрупа пѣсъкътъ. Но, при появяването и продължително духане на сухия вѣтъръ той съ нищо не може да се спаси. Единствената надежда за спасение той намира въ водата, която грижливо пази херметически затворена въ мѣхове. Обаче, въ тоя печаленъ за пѫтника моментъ и водата става неговъ неприятель. Пропорционално съ силата и продължителността на вѣтъра тя изчезва, изпарява се, а пѫтникътъ остава самъ, очудвайки се на природнитѣ стихии и люто проклина своята сѫдба, която е предопредѣлила да бѫде житель на пустинята или да се скита по пѣсъчливитѣ топли страни. Обхваналия го гладъ той лесно премахва следъ като се нахрани съ палми, за които той не се грижи, щомъ веднажъ сполучи да ги постави въ торбата си, но противъ жаждата той не може да намѣри никакво срѣдство — той е безсиленъ. Изтърпяването на жаждата е единична мѣрка, съ която се измѣрва крепкостьта на жителя въ пустинята. Единствениятъ вѣренъ спѫтникъ презъ дългия пѫть е камилата съ свойствената ѝ крепкость, да търпи нѣколко дни безъ храна и вода. Намъ ни предстоеше да изминемъ най-лошитѣ мѣста отъ нашия дълъгъ пѫть — мѣста абсолютно безъ вода, много стръмни и съвсемъ неудобни за пѫтуване.
Преди да излѣземъ отъ Сокна офицерътъ се разпореди телеграфически, щото да излѣзатъ нѣколко души отъ мѣстноститѣ съ вода, за да ни посрещнатъ на срѣдъ пѫтя. Нашето число бѣше голѣмо. Ние бѣхме 82 души наедно съ жандармитѣ и камиларитѣ, а офицерътъ взе много да се безпокои, какъ ще изминемъ едно разстояние отъ петь денонощия, безъ да намѣримъ нѣкѫде вода. Следъ като съвършено се стъмни, ние влѣзохме въ входа
93
на единъ голѣмъ проходъ. Камилитѣ, безъ оглави на главитѣ, ходѣха тамъ кѫдето искаха безъ да можемъ съ каквото и да е срѣдство да ги направляваме, щото да вървятъ една следъ друга. Намъ презъ цѣлия пѫть бѣше забранено да държимъ въ рѫцетѣ си каквато и да е прѫчка или вѫже. Като влѣзохме по на вѫтре въ прохода, камилитѣ почнаха да се плашатъ отъ стърчащитѣ голи скали, една отъ друга съ по-своеобразенъ изгледъ. Щомъ като една отъ камилитѣ се подплаши, почва да скача, да тича, да реве, а туй дава поводъ и на другитѣ да тичатъ и реватъ. Отъ скачанието нѣколко товари съ сухари и два мѣха съ вода паднаха отъ камилитѣ на земята. Мѣховетѣ отъ напрежението на водата следъ удара отъ земята се скѫсаха и водата се излѣ. Спрѣхме кервана поне да приберемъ сухаритѣ и повторно да натоваримъ камилитѣ. Офицерътъ се много разяри, свалиха ни отъ камилитѣ и обвързани съ вѫжета единъ за другъ, на четири групи, вървящи на 150—200 крачки раздѣлени едни отъ други упѫтихме се презъ тоя дълъгъ проходъ. Ние съ нищо не дадохме поводъ за разгнѣвяването на офицера, но той като препаса по нѣколко камшика на нѣколко души отъ насъ, изпрати ни съ жандармитѣ пеши напредъ, а самиятъ съ камилитѣ и болнитѣ остана много далечъ и бавно вървѣше следъ насъ. Пѫтьтъ бѣше препълненъ съ камъни и тръне, а ние усилено вървѣхме безъ да се спремъ нѣгде. Нѣкои отъ нашитѣ другари бѣха скѫсали обущата си (балгитѣ) и ходѣха боси. Стѫпалата на нозетѣ имъ се разраниха, та почти едва стѫпваха по земята, препъвайки се о камънитѣ, които едва се забелѣзваха въ нощната тъмнина. Нея нощь луната, това природно свѣтило въ пустинята, бѣше въ първата четвъртина, и докато да влѣземъ въ прохода тя се изгуби.
94
Отъ дветѣ страни на прохода на единъ два часа разстояние една отъ друга срѣщахме суходолища, и безъ да познаваме посоката на пѫтя нѣколко пѫти навлизахме въ тѣзи суходолища. Стражаритѣ крѣщатъ отдире ни, да извиемъ на лѣво или на дѣсно, обаче, ние, не познавайки арабския езикъ, мислѣхме, че ни хокатъ за да вървимъ по-скоро. Тѣ, види се, взимаха нашия бьрзъ ходъ като поводъ за бѣгство и се спускатъ съ пушкитѣ подире ни и бъхтятъ когото сварятъ по гърба, нозетѣ и пр. Отъ бързия ходъ въ тъмнината и горещия вѣтъръ ние бѣхме почти всички омаломощени. Нѣколко пѫти помолихме стражаритѣ да се спремъ за да починемъ малко. Тѣ още повече се възмущаваха и пакъ намираха претекстъ да ни биятъ. Единъ часъ преди появяването на зората ние спрѣхме при подножията на три високи, раздѣлени единъ отъ другъ ридове, гдето имаше единъ дълбокъ кладенецъ. Още последнитѣ две групи не бѣха се прибрали, първата и втората завчасъ заспахме.
Сутриньта, като видѣхме високитѣ, черни ридове, покрити изключително съ ч е р н и к а т о в ъ г л е н ъ к а м ъ н и, цѣлата околность изглеждаше ни за сѫщински черенъ гробъ. Толкова жалка картина стоеше предъ насъ, и ние просто се удивлявахме на тая страшна гледка. Следъ блѣсъка на слънчевитѣ лѫчи и офицерътъ съ кервана пристигна. Всички моментално научихме, че другарьтъ ни Никола Трайковъ, родомъ отъ гр. Битоля, който болѣдуваше отъ слънчевъ ударъ, умрѣлъ. Той още въ Сокна, оставенъ безъ всѣкаква медицинска помощь, бѣше изгубилъ съзнанието си и не се хранѣше. Ние въ синджиритѣ, а той предъ насъ, презъ всичкото време денонощно бълнуваше за своето минало. Той често извикваше тритѣ си мѫжки дечица и съпругата си, разговаряше се съ тѣхъ, по нѣкога пѣеше, а следъ това съ часове охкаше безъ да можемъ съ каквото и
95
да е да му помогнемъ. Той често повтаряше злото, отъ което всички страдахме, — турската произволна власть. Нещастниятъ, вече полумъртъвъ, постоянно говорѣше на себе си, че народътъ не се сгрупирва на едно, за да премахне турския режимъ. Физически много здравъ, на възрасть 45 г., съвсемъ неграмотенъ, презъ своя животъ, види се, най-добре е схващалъ това, и сега туй бѣше предметъ на неговитѣ предсмъртни бълнувания. Вследствие възпалението на мозъка му, при всичката му голѣма физическа сила той не можеше да се крепи върху камилата. Първитѣ нѣколко дни съ него яздѣше по нѣкой отъ насъ и го държеше да не падне. Обаче следъ като падна въ безсъзнание постоянно го обвързваха съ вѫжета, за да не падне. Презъ последната нощь, падналъ въ предсмъртна агония, той постоянно викалъ, — тъй разправяха другитѣ болни, които придружаваха камилитѣ, а жандармитѣ, почти всичкитѣ бивши разбойници и крадци, озлобени, груби, безъ ни най-малко да уважатъ поне неговото човѣшко достойнство, немилостиво го били въ продължение на цѣлата нощь. Топлиятъ вѣтъръ и тѣзи безпримѣрни изтезания станаха причина по-скоро да умре. Неговиятъ студенъ трупъ обвисналъ върху гърба на камилата, спрострѣхме върху земята. Лицето му, почернѣло и погрознѣло отъ предсмъртнитѣ мѫчения, пръститѣ на рѫцетѣ почти сбрани на купъ, краката превити и вече сдървени като камъкъ, ни вдъхнаха голѣма скърбь. Такава е нашата участь, казвахме си. На 14 юлий, 3 ч. следъ обѣдъ, неговиятъ гробъ, изкопанъ съ колове отъ дървета на върха на една висина, бѣше готовъ. Всички на чело съ свещеника, облѣченъ въ единствената свещеническа дреха, патрахилъ, при пѣенето на подходящата въ случая молитва „св. Боже, св. крепки помилуй насъ” носѣхме тѣлото на умрѣлия ни другарь. Погребохме го.
96
Тоя день и цѣлата нощь ние пѫтувахме презъ черни ридове, единъ отъ другъ по-високи, които изпъкваха предъ насъ. Пѫтьтъ бѣше 5—6 дециметра широкъ, а отъ дветѣ страни, колкото ни гледаше окото, повърхностьта на земята бѣше покрита съ черни камъни. Тѣ на всѣкѫде тъй бѣха разпростлани като че ли човѣкъ нарочно ги е редилъ единъ до другь. На далечно разстояние наистина срещнахме малки купове отъ камъни, но това бѣха белези, които пѫтницитѣ постоянно поставятъ по пѫтя, за да указватъ посоката на пѫтя. По ребрата на тѣзи ридове ясно се забелѣзваше, че тѣзи камъни сѫ били земя, която, откъртена отъ дъждоветѣ, раздробена по-сетне на парчета и отъ голѣмия слънчевъ пекъ бѣ се преобърнала на черни като вѫгленъ камъни. Вѣроятно земята съдържаше много глина, и последната именно придаваше тоя черенъ цвѣтъ на камънитѣ. Както по насъ препеченитѣ тухли или керемиди почерняватъ, сѫщо тъй бѣха черни тѣзи земя-камъни. Другата нощь ние бѣхме вече на най-високото мѣсто на тѣзи ридове, отъ гдето се гледаше много надалечъ. Най-широкъ крѫгозоръ имаше това мѣсто, обаче нощната тъмнина не позволяваше да се любуваме на тази гледка отъ непрекѫснати черни ридове и долини. Ние бѣхме 670—700 метра надъ морското равнище, въ самитѣ прегрѫдки на планината Джебелъ есъ Сода. Тази планина се издига на 180 м. надъ почвата и има величественъ видъ. Горнитѣ слоеве отъ присѫтствието на желѣзо въ земята сѫ черни като вѫгленъ. Цвѣтътъ пъкъ на долнитѣ слоеве е кафявъ или жълтъ. Върховетѣ на планината лъщятъ като графитъ; тоя цвѣтъ на много мѣста е слабожълтъ, срѣщатъ се и много кафяви и жълти петна. Изобщо, споредъ думитѣ на д-ръ Фогеля, цѣлото мѣстоположение при съвършеното отсѫтствие на животни и растения прилича на часть отъ луната.
97
Тази планина е покрита съ жълтеникави варовници. Каменитѣ, макаръ и много твърди, бърже се раздробяватъ отъ влиянието на въздуха, дъжда и водата. Каменитѣ се чупятъ и се образуватъ вглѫбнатини. Вслѣдствие на това горнитѣ слоеве оставатъ безъ подпорна и като не могатъ да се задържатъ, съ тресъкъ се събарятъ, сгромолясватъ се на долу, като образуватъ безбройни каменни парчета. Като почнахме да слизаме на долу, мѣстата, обсипани изключително съ сѫщитѣ камени. бѣха много стръмни, а ние, възседнали на камилитѣ, едва се удържахме да не заспимъ. Случайно, ако малко се препъне животното, ние на парчета щѣхме да се намѣримъ въ дълбокитѣ пропасти, които бѣха около насъ. Камилитѣ измѣниха обикновения си бавенъ, но съ голѣми крачки вървежъ, — тѣ почнаха да вървятъ по-бавно и съ по-малки. Въпрѣки голѣмата тежесть (200—250 килограма), съ която всѣка бѣше товарена, тѣ предпазливо вървѣха. Тѣ добре схващаха опасностьта. Камилата при всичкитѣ ѝ превъзходства, които има надъ другитѣ домашни животни, най-важното ѝ е това, че тя е много разумно животно. Камилата носи тежесть два пѫти по-голѣма отъ оная, която може да носи най-якиятъ конь, търпи 5—6 дни безъ вода и храна, храни се съ много оскѫдна храна, замѣнява вола или бивола при обработването на земята, дава добро млѣко, а най-сетне служи за храна на човѣка, понеже месото ѝ е хранително и добро.
Другия день нѣколко часа презъ най-голѣмата горещина престояхме въ една поляна, гдето тукъ-тамъ имаше купове суха бодлива трева. Вечерьта тръгнахме пакъ и пѫтувахме цѣлата нощь, като постоянно палѣхме огнйове отъ сухата трева, която носѣхме съ насъ, съ цель да не се разминемъ въ тъмнината съ излѣзлитѣ на среща ни хора съ вода. Сутриньта до 10 ч. минавахме
98
едно пространно равно поле съ набитъ пѣсъкъ, смѣсенъ съ малки камънчета. Тая равнина бѣше много по-пространна отъ полето при Софиджинъ, обаче нѣмаше абсолютно никаква трева. Нигде не можахме да съгледаме поне едно сухо дърво, поне една тревица по земята. На всѣкѫде — пѣсъкъ и камънчета. Мѣстото много спомагаше за ходене, обаче изтощени отъ безсъница презъ последнитѣ две нощи, ние едва се люлѣехме. Следъ като пѫтувахме последнитѣ две нощи безъ да преспимъ, тая сутринь, като се поздравлявахме съ настѫпилия день, виждахме лицата си съвсемъ измѣнени. Побледнѣли, даже жълти като свещь, ние не приличахме на живи сѫщества. Гладътъ, жаждата, а най-вече безсъницата до толкова бѣха измѣнили цвѣта на лицата ни. Колкото гладни и да бѣхме, никой не мислѣше за хлѣбъ, всички гледахме какъ по-бърже да уталожимъ жаждата си. Опитвахме сухо кафе, смѣсено съ вода, лимонена киселина, но нищо не спомагаше. Ние, макаръ временно и да пропѫждахме жаждата, тя следъ кратко време пакъ се явяваше, а ние я чувствувахме още по-силно. Бързахме да видимъ нѣкое дърво, подъ слабата сѣнка на което да престоимъ нѣколко часа, обаче напраздно.
Като вървѣхме по-нататъкъ въ сухото поле, внезапно първитѣ камили почнаха да вървятъ въ друга посока. Всичкитѣ повдигнаха главитѣ си като гѫски въ вода. Нѣкои отъ камилитѣ даже взеха да скачатъ, постоянно отдалечавайки се отъ първата посока. Туй нѣщо обърна вниманието ни. Но още всички не знаехме причината за това внезапно раздвижване и отдалечаване на камилитѣ. Малко по-сетне на страна отъ насъ видѣхме скелети на нѣколко умрѣли камили. Бѣли кости, ребра, черепи, копита и пр. Това зрелище не ни разтревожи толкова, колкото разтрепери камилитѣ. Защо тъй? Вѣроятно ка-
99
милитѣ — вѣчни каторжници въ пустинята — по-добре отъ насъ схващаха условията, при които пѫтувахме. Бѣлитѣ кости, които тѣ видѣха въ пѣсъка, бѣха за тѣхъ нѣми букви, йероглифи, въ които четѣха собствената си сѫдба. Камилитѣ сѫ животни, както всички други, обаче съ своята крепкость, съ своята съобразителность, съ своето постоянство и усърдие, а най-сетне съ своята чувствителность всички ни очудваха. Ако трѣбваше да благодаримъ нѣкому за направена услуга или избѣгнато нещастие презъ пѫтя, по-право бѣха тѣ и само тѣ. Ние бѣхме въ ногтитѣ на тирания, само тирания изпитвахме презъ време на живота си въ тая гореща страна, но въ сѫщото време, уви! какъвъ позоръ — и ние сами бѣхме тирани. Каква ирония, какво изобличение за словесното животно-човѣкъ — вѣнеца на животинското царство!
Къмъ обѣдъ ние приближихме нѣколко дълги купове отъ подвиженъ пѣсъкъ, натрупанъ, види се, отъ вѣтъра всрѣдъ полето. До тоя пѣсъкъ намѣрихме две греди отъ телеграфни стълбове, захвърлени като непотрѣбни. За тѣхъ привързахме своитѣ платна (чаршафи и одѣяла) за да избѣгнемъ смъртоноснитѣ, вертикално падащи върху земята слънчеви лѫчи. Съ голѣми мѫчнотии едно пространство отъ 9—10 кв. метра биде покрито съ сѣнка. Тамъ се настанихме всинца. Презъ тоя день имаше голѣма горещина. Много по-горещо бѣше отъ 25 юний, деня, когато пристигнахме въ Тархуна. Натъпкани като сардели подъ платното, което не позволяваше на слънчевитѣ лѫчи да падатъ прѣко върху насъ, ние забравихме даже да ядемъ. Нѣкои се опитахме да ядемъ, обаче хлѣбътъ стоеше сѫщо като пръсть въ устата ни. Атмосферата бѣше гореща, слънцето сѫщо като разтопено металическо кълбо стоеше високо въ ясното небе, температурата
100
48°, ни най-малъкъ вѣтрецъ, отъ заслѣпителната светлина на пѣсъка очитѣ ни болѣха, а жаждата преголѣма. Телесната ни топлина не бѣше нищо въ сравнение съ температурата на въздуха. Нѣколко души отъ насъ припаднаха. Непрекѫснато тѣ се бъхтѣха по грѫдитѣ, обесваха рѫцетѣ, главитѣ си и стояха като примрѣли. Не знаятъ да кажатъ отъ какво пъшкатъ. Съ голѣми молби взехъ отъ офицера 1—2 оки вода, напиха се, уталожиха жаждата и дойдоха на себе си. Едва тѣ успокоени, паднаха още нѣколко други. Всички втренчено се изглеждахме едни съ други. Не знаехме, какво да правимъ и какво да говоримъ. Най-мѫжественитѣ отъ насъ изгубихме бодростьта си.
— Г-нъ офицеръ, моля ви, дайте още малко вода да се напиятъ още тримата паднали другари.
Офицерътъ, разположень подъ отдѣлна палатка, пие току що издоеното прѣсно млѣко отъ една камила, надмѣнно отговори:
— Махни се, вода нѣма.
— Ето вода има въ мѣховетѣ, тя е за всинца ни. Най-сетне вие сте отговорни . . .
— Казвамъ ти, махни се и седни на мѣстото си. Азъ, съ движущи устни, се упѫтихъ къмъ попадалитѣ ни другари, за да видя, въ какво състояние се намиратъ.
Следъ малко офицерътъ ме повика при себе си. Затичахъ се веднага. „Вземи това малко шише, пусни нѣколко капки отъ тая вода върху дланьта на рѫката си, иди по-бързо и накарай падналитѣ да смърчатъ тоя цѣръ”.
Моментално изпълнихъ заповѣдьта. За голѣмо очудване тѣ се посъвзеха, но все още лежаха на земята.
Всички, облѣни въ потъ, на части излизахме отъ „палатката” и стояхме вънъ отъ нея по 1—2 минути.
101
Привидно усещахме известна прохлада, обаче голѣмиятъ слънчевъ пекъ не позволяваше да стоимъ повече. Отъ далечъ движението на въздуха надъ повърхностьта на почвата имаше изгледъ на нагорещенитѣ пластове отъ въздуха надъ единъ купъ отъ добре нагорѣли вѫглища. Колкото по-радостенъ изгледъ има слънцето сутринь, когато се появи на хоризонта, толкова по-грозенъ и печаленъ изгледъ има то, когато се изкачи най-високо въ небосвода. Отъ горещината и голѣмата жажда устнитѣ ни бѣха изпукали, а бърнитѣ доста развити. Съ изгорени отъ слънцето лица, попукани и изпъкнали бърни ние приличахме на сѫщински араби въ миниатюръ.
Тоя день имахме 12 мѣха съ вода, всѣки съ 30— 35 кил. вода, а ние търпѣхме за една капка вода. Постоянно по пѫтя ставаше подобно нѣщо. По-сетне запитахъ офицера, защо не ни дава да пиемъ вода, когато има на разположение толкова много.
„Страхувамъ се оть нѣкой топълъ вѣтъръ” — отговори той. „Всѣкога трѣбва да държимъ поне за единъ два дена вода въ резерва. Въ случай, че не ни посрещнатъ съ вода, едва ще ни стигне тая вода, която е въ мѣховетѣ, докато да пристигнемъ до най-близкия кладенецъ. Виждашъ ли тѣзи мѣхове? Въ случай, че се появи къбле, нѣмайки предпазителни вещи, напр. ковчези, рогози и пр., съ които да покриемъ мѣховетѣ, всичката вода, която е въ тѣхъ, въ най-кратко време ще изчезне, а ние ще останемъ безъ вода. Това мѣсто се казва рамля-ѝ-кебиръ (голѣмиятъ пѣсъкъ). Тукъ преди 11 год. едно цѣло отдѣление войници, отивайки за Мурзукъ, изгубва пѫтя, лута се единъ день и една нощь докато да намѣри посоката на пѫтя, на втория день появилъ се топълъ вѣтъръ и тѣ всичкитѣ измрѣли за вода”.
102
Мѣстото, гдето спрѣхме тоя день, нѣмаше специално наименование. Ние го нарекохме мѣсто на припадъци... Слънчевитѣ лѫчи вече падаха доста полегато. Офицерътъ грижливо изгледа мѣховетѣ, заповѣда да отворятъ три отъ тѣхъ и на всички ни даде по единъ килограмъ вода да се напиемъ. Нѣкои изпиваха цѣлата на веднажъ, а други оставаха по една часть отъ нея въ малкитѣ ни мѣхове, които носѣхме по единъ, за двама или трима, на рамената си. Водата бѣше вмирисана. Тя по миризмата въ нищо не се различаваше отъ сѣроводорода. Тя бѣше толкова гнусна за пиене, но по неволя като я поглъщахме, цѣлиятъ ни организъмъ се разтърсваше. Една отъ причинитѣ за по-бързото разваляне на водата бѣше обстоятелството, че мѣховетѣ бѣха съвсемъ нечисти и устията имъ бѣха постоянно затворени. Слънцето се скриваше вече задъ хоризонта, когато ние напуснахме това мѣсто и далечъ почти въ самия хоризонгь забелѣзахме 3—4 черни точки. Най-напредъ тѣ изглеждаха като да стоятъ на едно мѣсто. По-сетне нѣкои отъ насъ, които бѣха съ по-силно зрение, забелѣзаха, че се движатъ. Всички, арестанти, стражари и камиларитѣ започнахме живо да водимъ препирни помежду си. Едни казваха, че това сѫ камъни, други настояваха, че това сѫ двамата служащи по телеграфната жица, ходятъ да поправятъ жицата. Трети предполагаха, че това сѫ камилитѣ съ вода, които по разпореждането на офицера сѫ излѣзли да ни срещнатъ.
А. Азъ казвамъ това сѫ камъни.
Б. Не, това сѫ камили съ вода.
А. Обзалагамъ се... на петь парчета сухари... едно кило захарь... десеть гроша пари.
Б. Не. Ако това сѫ камили съ вода, ще взема твоя дѣлъ, който ще ти се падне отъ нея. Съгласенъ ли си?
А. Добре; приемамъ.
103
А бе не ставай. . . вземи хлѣба, паритѣ или захарьта. Кой ще ти даде тукъ да му изпиешъ водата, отговарятъ други още по-заинтересовани.
Най-сетне офицерътъ насочи бинокла и забѣлеза, че това бѣха три камили, придружавани отъ двама араби. Всички се раздвижихме. Общи смѣхове и шеги. Вода въ пустинята, това е най-голѣмата надежда за спасение, най-голѣмото благодѣяние. Това е, ако щете, манна, паднала отъ небето.
Положението, въ което бѣхме изпаднали, караше ни да гледаме на паритѣ, дрехитѣ, украшенията и пр. като на нѣща съвсемъ непотрѣбни, суетни. Ние се мѫчехме само да запазимъ живота си, а за туй ни трѣбаше преди всичко вода, а сетне хлѣбъ.
Следъ като се срещнахме, веднага новопристигналата вода я подѣлиха на всички по равно. Ние, стражаритѣ, камиларитѣ всички взехме по два килограма вода и съ нея трѣбваше да преминемъ нощьта и другия день до обѣдъ. Цѣлата нощь пакъ пѫтувахме безъ да спимъ. Цѣлата нощь яздѣхме на камилитѣ, за да вземемъ по-голѣмъ пѫть. По двама на камила, възседнали върху остриятъ ѝ гърбъ, ние въ продължение на 10—12 часа, а нѣколко пѫти и 18 часа (при Зем-Земъ и първитѣ два дена, следъ като излѣзохме отъ Тархуна) вървѣхме. Отъ дългото яздѣне на камилитѣ кокалитѣ ни се схванаха. Тая бѣше една отъ причинитѣ следъ глада, жаждата и безсъницата, щото всѣки пѫть, когато пѫтувахме цѣлата нощь, на другия день лицата ни взимаха печаленъ изгледъ и се чувствувахме до последна степень изтощени. При залѣзването на слънцето, по заповѣдь, слизахме отъ камилитѣ за 10—15 минути, колкото да идемъ по нужда, сетне пакъ се качвахме и на никого вече не се позволяваше да слиза отъ камилата. Слизането бѣше строго забранено, а нарушителя пребиваха съ камшикъ и юм-
104
ручни удари. Не позволяваха да слизаме отъ камилитѣ съ цель да вземемъ по-голѣмъ пѫть. Ние можехме следъ 5—6 часа пѫть да слѣземъ отъ камилитѣ и, за да се раздвижимъ, да ходимъ нѣколко часа пеша. Обаче туй не се практикуваше, понеже при качването и слизането отъ камилитѣ керванътъ трѣбваше да спира, а съ туй спиране изгубвахме време. Нѣкои отъ насъ въ тая мѣрка съзираха голѣма неразпоредителность и непрактичность на офицера, но лъжеха се. Това се налагаше отъ обстоятелствата, при които пѫтувахме. Ние бѣхме арестанти, а не бѣхме туристи, снабдени съ необходимитѣ удобства. Едни отъ насъ нѣмаха обуща, други слаби, трети болни, а повечето, претоварени съ торби, не можехме, както трѣбва, да вървимъ. Най-сетне, ние вървѣхме дълъгъ пѫть, а не правѣхме разходка за развлѣчение. Нѣкои, по-ловки отъ насъ, когато пѫтувахме презъ цѣла нощь, спѣха върху камилата. Ние яздѣхме, както казахъ, всѣкога по двама на една камила. Пѫтувайки, единиятъ спи, а другиятъ го крепи съ дветѣ рѫце. Сетне пъкъ другиятъ спи съ съдействието на първия и т. н. Нѣкои успѣшно свършваха тѣзи размѣнявания, обаче повечето безъ да щатъ заспиваха, а следъ туй веднага и двамата се намираха на земята, обвинявайки единъ другиго докато да пристигнатъ стражаритѣ-часови съ камшицитѣ. Ние представяхме разни претексти за „слизането”, като казвахме, напр., че животното се сплаши отъ нѣщо, самарътъ се изкриви, падна ни фесътъ, торбата, най-сетне кесията за пари и пр., обаче недовѣрчивитѣ араби не разбираха това. Пъкъ, ако щете, не можехме да имъ обяснимъ, защото още никой отъ насъ не знаеше да говори арабски. Пакъ ни накарваха да се качимъ на камилитѣ, но вече съ часове бѣхме будни, защото камшичнитѣ удари по лицето, гърба или главата, макаръ по нѣкога и да не оставяха следи по лицето или рѫцетѣ, ние ги
105
чувствувахме по-дълго време. Презъ последнята нощь ние изгубихме пѫтя, и нѣколко часа предъ зори се лутахме всрѣдъ високитѣ пѣсъчни дюни на Рамля-и-Съгъръ. Камилитѣ почти до половина потъваха въ пѣсъка и съвсемъ бавно се движеха. Обаче зората ни спаси. Всички слѣзохме отъ камилитѣ, почнахме да вървимъ пеши, но пакъ вързани за рѫцетѣ съ вѫжета въ три отдѣлни групи. Ние бѣхме всредъ пустинята, абсолютно бѣше изключена всѣкаква вѣроятность за бѣгане. Обаче офицерътъ и стражаритѣ още не ни вѣрваха. Ние бѣхме много зле препоръчани още въ Триполи като хора, всѣки отъ който е убилъ по нѣколко турци, и като хора ужасни престѫпници — „шериръ джанилеръ”. Ние, възползувани отъ сутринната хладина, усилихме вървежа. Следъ малко сънътъ пакъ ни обхвана. Опитахме се да говоримъ, за да го премахнемъ, обаче и въ туй не успѣхме, — устнитѣ ни бѣха съвсемъ засъхнали, че едва съ низъкъ гласъ говорѣхме. По-нататъкъ нѣкои отъ другаритѣ, вървѣйки по пѣсъка, постоянно се блъскаха въ единъ или въ другъ съсѣдни до тѣхъ другари. Какво правѣха тѣ? Най-напредъ и ние самитѣ не знаехме. По-сетне явно бѣше, че тѣ ходейки спѣха! Въ туй, не зная, ще повѣрватъ ли или не психолозитѣ, физиолозитѣ. Обаче това изпитахме по пѫтя и много очуди всинца ни, какъ е възможно човѣкъ да ходи и въ сѫщото време да спи. Нѣщо невѣроятно, наистина. Обаче това бѣше истина. Нѣкои отъ насъ тая зарань нѣколко пѫти въ продължение на 4—5 минути заспиваха. Пишущиятъ тѣзи редове изпитахъ това. Никога презъ живота си не бихъ повѣрвалъ, ако нѣкой се опиташе да ме увѣрява, че това е възможно. Обаче опитътъ ме убеди. Привеждамъ тоя фактъ, за да си представите, копко голѣма бѣше нашата умора отъ продължителната безсъница всрѣдъ пустинята.
106
Слънцето пекна, а ние още вървѣхме, и у никого нѣмаше нито капка вода. Питаме, имали наблизу вода, арабитѣ отговаряха — фи гърѝбъ (има близу). Хѫ тукъ, хѫ тамъ, едва следъ 5—6 часа намѣрихме вода. Арабската дума гърѝбъ изказва понятие, противоположно на нашата дума близу. Като ги питахме, има ли наблизу заселище, село или градъ, тѣ отговаряха: фи гърѝбъ, а това е 1—2 дни пѫть. Имали наблизу вода: зейнъ фѝ гърѝбъ (да, има, близу), а това означаваше 4—5 часа пѫть. Тъй е и по насъ. Селскиятъ часъ не е едднакъвъ съ градския. Арабскиятъ часъ е по-голѣмъ отъ часа на нашия селянинъ.
Къмъ обѣдъ ние слизахме отъ единъ високъ ридъ, а предъ себе си гледахме нѣколко палмови дървета. Това бѣше единъ малъкъ оазисъ, гдето имаше вода. Мѣстото се казваше Умъ Мурабутъ (синътъ на Мурабута). Въ подножието на рида всрѣдъ пѣсъка намѣрихме единъ трапъ съ вода. Напихме се достатъчно, а следъ това се нахранихме съ сухари, достатъчно напоени съ вода, меки като топълъ хлѣбъ, извадихме отъ торбитѣ си пиперъ, лукъ, домати, захарь — гощавахме се, а следъ това подъ дебелата сѣнка на палмитѣ преспахме даже 2—3 часа. Презъ това време камиларитѣ напоиха камилитѣ, които не бѣха още пили вода следъ като тръгнахме отъ кладенеца Гътфа, гдето погребохме умрѣлия си другарь. Грижливо напълнихме до върха малкитѣ си мѣхове, които носѣхме постоянно окачени съ една връвь презъ рамо на дѣсно или на лѣво. Арабитѣ ни увѣряваха, че по-нататъкъ всѣки денъ ще намираме вода по пѫтя, обаче ние не ги вѣрвахме. На върха на горепоменатия ридъ имаше единъ голѣмъ гробъ, надъ който се развѣваше едно почти отъ парцали бѣло знаме. Това бѣше гробътъ на единъ прочутъ въ тѣзи мѣста арабски шеихъ, който въ минали времена се отличилъ съ много голѣми
107
добрини, правени отъ него на мѣстното население. Много години сѫ минали отъ смъртьта на тоя арабски шеихъ, но жителитѣ съ голѣмъ интересъ разправяха за него. Тѣ възхваляваха неговото мѫжество, неговия характеръ и приказваха трогателни приказки за неговата смърть въ време на едно сражение съ друго, враждебно племе (кабиле), което нападнало жителитѣ на тоя оазисъ съ цель да ограби имотитѣ и хване въ пленъ победенитѣ. Преди 40—50 години, разбойнишки банди, понѣкога и цели племена (кабилета) нападали друго, на тѣхъ враждебно племе, ограбяли имота, а следь туй пленявали жителитѣ (жени и деца) по тѣзи мѣста и явно сѫ ги продавали по пазаритѣ като роби (койлета). Тоя арабски шеихъ (главатарь на племе или родъ), херой на миналото, бѣше станалъ светецъ за тѣхъ. Всѣки пѫтникъ, като мине, спира се надъ гроба и бъбри тайнствени молитви. Дали той възнася благодарствени молитви къмъ Всевишния за изминатия пѫть или отправя своитѣ молитви за успокоение душата на починалия светецъ, — туй не знаехме.
Въ всека страна народътъ знае да цени дѣлата на заслужили негови чада. По насъ тържествено откриватъ паметници, държатъ надгробни речи, редовно правятъ молебенъ за успокоение душата на умрѣлия, а тукъ единственото възпоминание е кратковременно спиране на пѫтницитѣ при гроба на починалия херой. Тукъ нѣма величествени паметници, прочувствени речи и прекрасни цветя, а натрупани камъни — скроменъ гробъ. Отличително е, че повече подобни гробове сѫ на високи мѣста, близу до които има вода.
Когато напустнахме Умъ Марабутъ, трапътъ бѣше съвършено изчерпанъ. Това даде поводъ на офицера да ми каже, че ако случайно преди насъ да бѣше миналъ нѣкой керванъ или ако да бѣ нѣкой по-силенъ вѣтъръ напълнилъ съ пѣсъкъ тоя трапъ, какво щѣхме да правимъ, ако да бѣхме изхарчили водата, която носѣхме съ себе си.
108
На 17 юлий късно вечерьта пристигнахме въ градеца 3ъгънъ. Тъй като бѣше вече много късно, ние останахме да пренощуваме вънъ отъ града на открито, въ пѣсъка. Времето бѣше добро, пѣсъкътъ още топълъ, че много угодно бѣше за спане. Освободени отъ вѫжето и синджира, всички легнахме „свободно” да спимъ цѣлата нощь, защото и презъ утрешния день щѣхме да престоимъ въ тоя градъ. Къмъ полунощь внезапно чухме писъкъ. Мнозина се събудихме. Какво е това? — попитахме часовоя.
— Единъ скорпионъ (акрапъ) ухапалъ крака на едного отъ спящитѣ стражари.
Следъ малко другъ скорпионъ ухапа и едного отъ нашитѣ другари. И двамата едновременно охкаха. Съобщихме на офицера въ града. Веднага той самиятъ дойде при насъ. Краката и на двамата силно стегнаха съ вѫжета, за да не може свободно да минава кръвьта на долу къмъ степалото. Вѫтре въ десеть минути краката и на двамата много отекоха. Донесоха отъ града една тенекия съ гась, поставиха и двамата ужиленитѣ си крака вѫтре въ течностьта и тъй стояха 1 —2 часа. Следъ това премахнаха гасьта и намазаха цѣлия кракъ съ една бѣло като масло смазка. Болкитѣ спрѣха. Тѣ се поуспокоиха. Сутриньта, макаръ още да страдаха, тѣ вече полека стѫпваха върху земята.
Скорпионитѣ сѫ много разпространени въ тази страна. Живѣятъ низко подъ пѣсъка или подъ каменитѣ. Когато нѣкой ги наседне или раздвижи пѣсъка, тѣ лесно се изхлъзгатъ съ краката и корема си, излизатъ върху повърхностьта на пѣсъка и ухапватъ човѣка или животнитѣ, покрай които се намѣрятъ. И тѣ представляватъ една отъ второстепеннитѣ опасности при пѫтуването или живѣенето на жителя по пустинята. Често пѫти тѣ влизатъ и по стаитѣ на кѫщитѣ и съ отровната жидкость,
109
която изпускатъ отъ опашкитѣ си, умъртвяватъ хора съ по-слабъ организъмъ, а особено малкитѣ деца, които обикновено носятъ само една платнѣна риза върху тѣлото си и презъ цѣлата година ходатъ боси, както всички бедни араби, селяни или граждани, по тѣзи мѣста. Нѣколко пѫти ние въ затвора покрай леглата си намирахме скорпиони, които веднага умъртвявахме за да избѣгнемъ всѣкакво нещастие, което биха ни причинили тѣзи денонощни опасни врагове на човѣка. Най-сигурното срѣдство противъ тѣхъ всѣкога е пѫтникътъ да не спи или седи върху пѣсъка или земята, ако не е покритъ съ вълненъ платъ (ахрамъ), който е и характерната, а за беднитѣ единствената горна дреха на всички жители въ топлитѣ страни. Мѣстнитѣ жители употрѣбяватъ и нѣкои лѣкарства, приготвени отъ разни треви, смѣсени съ прѣсно масло, обаче не сѫ всѣкога спасителни, особено ако пострадалиятъ е съ по-слабъ организъмъ. Характерното е, че при подобни случаи, когато нѣкой пострада отъ скорпионъ, не отива при всевъзможни баячи, както правятъ по насъ селянитѣ, когато имъ се случи да ги ухапе змия, а немедлено се лѣкуватъ съ цѣрове, макаръ и несигурни, но въ спасителностьта на които арабитѣ много вѣрватъ. Самата природа, види се, ги кара да бѫдатъ по-добри, по-сериозни въ време на нещастия. На другия день отъ по-богатитѣ кѫщи въ тоя градецъ ни донесоха даромъ по едно-две парчета хлѣбъ и нѣколко паници съ ястие. Цѣлия день престояхме въ тоя градъ, затворени въ една пуста кѫща съ 3—4 стаи-зимници. Прикрити отъ слънцето, ние почивахме на сѣнка. За вода и хлѣбъ вече не се грижехме. Следъ 24—26 дена, отъ какъ излѣзохме отъ затвора въ Триполи, ние вече свикнахме съ по-малкитѣ мѫчнотии, които срѣщахме по пѫтя. Обаче презъ най-последнитѣ дни отъ пѫтуването си пакъ трѣбва-
110
ше да се занимаваме съ една съвсемъ неделикатна работа, да чистимъ главитѣ, дрехитѣ и тѣлото си отъ човѣшкитѣ паразити, вѫшкитѣ, които ни бодѣха като сѫщински игли. Наредени въ редица покрай стенитѣ на оградата, всички съ наведени глави, старателно преглеждахме всички гънки на ризитѣ, гащитѣ и останалитѣ си дрехи. Едни вече привършили „ловътъ,” лѣгатъ да спятъ, други ставатъ, за да подкачатъ работата на първитѣ.
Вечерьта въ 5 ч. тръгнахме и следъ 10—11 часа пѫть пристигнахме въ селцето Тъмърхиндъ. Тоя оазисъ е най-хубавиятъ отъ всичкитѣ други, които видѣхме по пѫтя. Въ околностьта има много градини, окичени съ високи и хубави палмови дървета, плодоветѣ на които бѣха вече узрѣли и както по качество тъй и по количество надминаваха дърветата въ другитѣ оазиси. Оазисътъ носи името Тъмърхиндъ сир. индийски палми, отъ хубавитѣ палмови плодове. Последнитѣ сѫ отлично възпѣти въ народнитѣ пѣсни на арабитѣ. Следъ като напуснахме Тъмърхиндъ следъ полунощь спрѣхме, на едно мѣсто въ пѣсъка. Тая нощь подъ ясното небе, прозраченъ въздухъ и свѣтла мѣсечина, мѣстностьта имаше особенъ изгледъ. Картината, която представя по насъ земята, когато е покрита съ дебелъ снѣгъ, а небето е ясно, и месецътъ свѣти, сѫщата се представи предъ насъ. Само че снѣгътъ тукъ се замѣняваше отъ дребенъ, сѫщо като него бѣлъ пѣсъкъ. Тукашната природа има това превъзходство, че вмѣсто студения вѣтъръ, тукъ чувстувахме тихъ и прохладенъ, приятенъ вѣтъръ.
На 20 юний сутриньта пристигнахме въ града Себа. Вънъ отъ града бѣха излѣзли жени, деца, мѫже да ни посрещнатъ. Тѣ въ сѫщность посрещаха офицера, като тѣхенъ познатъ и роднина, понеже се връщаше оправданъ отъ Триполи. Но и ние покрай него влизахме въ тържеството. Вървѣхме по
111
двама въ редица. Отъ дветѣ страни вървѣха женитѣ и момитѣ и пѣеха съ високъ гласъ, а следъ тѣхъ мѫжетѣ на чело съ офицера. Религиозни или свѣтски пѣсни пѣеха тѣ, не знаехме. Една отъ женитѣ предвожда шествието съ издигнати рѫце, а другитѣ я придружаваха пѣейки. На свършване извишаха гласа и всички високо издаваха нѣколко еднакви звукове, а следъ това първата жена сваля рѫцетѣ си. Тогава вече туй не приличаше на пѣене, а на писъкъ. Предъ тѣхъ млади хора, възседнали на хубави коне, по двама паралелно припускатъ, колкото могатъ. Презъ време на галопа тѣ до три пѫти се приближаваха, допираха главитѣ или рѫцетѣ си единъ до другъ, пакъ се отдалечаваха и едновременно на опредѣленъ знакъ изгърмяваха съ пушкитѣ, които държаха въ дѣсната си рѫка. Гърмежътъ на дветѣ пушки се слушаше като единъ и сѫщъ гърмежъ. Арабитѣ сѫ, както е известно, голѣми любители на яздене. Тукашнитѣ араби въ това отношение стоятъ по-долу отъ жителитѣ на Арабия. Много вѣроятно е, този обичай да е останалъ отъ арабитѣ, дошли до северния брѣгъ на Африка въ време на бързото разпространение на халифата. Нѣколко крачки далечъ отъ стенитѣ на града бѣха гробищата, и когато минахме покрай тѣхъ, усетихме една много лоша миризма.
Въ Себа престояхме два дена, и тамъ ни дадоха даромъ хлѣбъ и ястие. Третия день следъ обѣдъ тръгнахме, пѫтувахме цѣлата нощь, а другия день вървѣхме въ една пѣсъчлива долина съ много низки палмови дървета, докато влѣзохме въ града Гоудва. На западъ отъ града, подъ високи сѣнчести палмови дървета, престояхме нѣколко часа, а отъ тамъ 10—15 километра вървѣхме пеши, докато дойдохме до кладенеца Биръ ел Амри, въ който имаше хубава, сладка за пиене вода. Стъмни се. Качихме се на камилитѣ и усилено вървѣхме
112
цѣлата нощь. Нощьта бѣше тъмна и едва въ тъмнината се забелѣзвахме единъ другъ. Цѣлата нощь вървѣхме презъ мѣста, обсипани изключително съ едри камъни. Пѫтьтъ бѣше много тѣсенъ, — 6-7 дециметра. Въ зори далечъ отъ насъ въ хоризонта забелѣзахме дълга ивица отъ палми, която извиваше къмъ изтокъ, а ние вървѣхме къмъ юго-западъ. Това бѣше околностьта на Мурзукъ. Слънцето още не бѣше изгрѣло, ние слѣзохме отъ камилитѣ. Поставиха ни синджиритѣ и тръгнахме да вървимъ. Градътъ още не се виждаше, понеже предъ насъ имаше пѣсъчливи хълмове, които ни пречеха да го видимъ. Ние бѣхме два часа далечъ отъ Мурзукъ. Увѣрени, че живи пристигнахме, ние малко внимание обръщахме на тежкия, дебелъ синджиръ, който висѣше на вратоветѣ ни. Облѣни въ потъ, движехме се въ пѣсъка, постоянно възкачвайки се и слизайки отъ пѣсъчливитѣ хълмове. Ние бѣхме на върха на последния хълмъ, когато видѣхме града и градинитѣ около него, препълнени изключително съ палмови дървета. Откъмъ западната часть на града забелѣзахме едно многоъгълно високо здание. Това е казармата или правителствения домъ, казахме всички. Останалитѣ кѫщи мѫчно се различаваха една отъ друга. Цѣлиятъ градъ, обграденъ съ низки стени, построени само отъ земя, изглеждаше като една сграда. Тоя день по пѫтя срѣщахме жени, деца, мѫже, които единъ отъ другъ вървѣха по-бързо, а нѣкои даже тичаха, младитѣ по-скоро да целунатъ рѫката на офицера, а по-старитѣ горещо да го прегърнатъ. Слухътъ за пристигането бѣше поставило въ възторгъ населението въ града. Цѣлия градъ бѣше излѣзълъ да го посрещне. Вънъ отъ града при източнитѣ врата имаше нѣколко офицера, множество мѫже, жени и деца. Всички ни изглеждаха съ особено любопитство. Нѣкои отъ женитѣ съ махкане на рѫката благопожелаваха ни бързо из-
113
бавление и изказваха своитѣ състрадания къмъ насъ и нашата участь. Тѣ дълго благославяха, обаче само това можахме да схванемъ. Като минавахме прага на градскитѣ врата, при които имаше стража, видѣхме едно широко, праздно мѣсто и една дълга, права и широка улица. Отъ дветѣ страни на улицата имаше малки дюкянчета, всички съ единъ общъ покривъ, а другиятъ край на улицата свършваше съ още по-голѣмъ площадъ, почти въ срѣдата на който имаше кладенецъ. Изминахме площада и влѣзохме въ една крѫгла, висока врата съ турски надписъ, издълбанъ на мраморна плоча. Това бѣше главната врата (баб-и-шерие), отъ гдето се влиза въ голѣмъ дворъ въ видъ на правоѫгълникъ. Отъ едната страна на правоѫгълника бѣше казармата, а отъ другата — джамията. Отъ главната врата повторно видѣхме онова високо многоѫгълно здание, което най-напредъ забелѣзахме отъ последния пѣсъченъ хълмъ. То е доста грамадно, прагътъ на неговата входна врата е 7—8 м. по-високъ отъ казармения дворъ. Следъ като се възкачихме по една каменна стълба, минахме вратата на правителствения домъ и влѣзохме въ единъ малъкъ дворъ въ видъ на квадратъ. Ние бѣхме вече въ затвора. Веднага часовой съ щикъ застана да пази входната врата. Извадиха синджиритѣ, провѣриха ни лично единъ следъ другъ, прибрахме дрехитѣ си и настанихме се въ още непоправенитѣ и даже не изчистени тъмни стаи. И тъй следъ тридесетдневно пѫтуване на 31-й день, 24 юлий въ 11 часътъ, ние бѣхме въ Мурзушкия затворъ.