II. Заточеницитѣ въ Фезанъ
2. На пѫть къмъ заточение.
Една дълга, стройна редица отъ 156 души, всич-китѣ въ окови, весело и шумно минавахме презъ солунските улици, гръмогласно пѣейки бунтовнически пѣсни. Ние бѣхме предъ правителствения домъ, когато екна пѣсеньта:
Зората вече грѣе
Честьта ни вика въ бой,
За правда кой милѣе
Да встѫпи въ наши строй.
Шествието минаваше солунската многолюдна чаршия, а пѣсеньта продължаваше:
Не щеме ний богатство
Не щеме ний пари,
А искаме свобода,
Човѣшки правдини.
Морето се вече виждаше, когато гърмогласно пѣехме:
„Прости, прости народъ нещастенъ. .
Ние бѣхме при самия брѣгъ. Тамъ почнахме:
„Живъ е той, живъ е ...”
63
Властьта, за да даде по-голѣма тържественость на шествието, или за да покаже силното си надмощие — туй не зная — следъ всѣки изпѣтъ стихъ, отговаряше съ топовенъ гърмежъ [1]. Тоя день за първъ пѫть на солунскитѣ улици се пѣеха революционни пѣсни. Това бѣше първата манифестация, подобна на която още много други ще видятъ солунскитѣ стени.
Търговскиятъ градъ Солунь едно време малко се тревожеше оть всѣкакви вѫтрешни шумове. Неговитѣ жители гледаха само борсата и митницата. Тѣ съ едната рѫка черпѣха „солена вода” отъ морето и я продаваха вѫтре въ страната. Предоволни отъ облагата, тѣ спокойно спѣха. Събитията презъ 1903 г. ги накараха да се позамислятъ, даже да треперятъ, когато ставаше дума за българинъ. Колко бързо, наистина, тѣ привикнаха! Когато редицата минаваше, по цѣлото продължение, отъ правителствения домъ до самия брѣгъ на морето, отъ дветѣ страни на улицитѣ солунскитѣ граждани стояха и съ голѣмо удивление изглеждаха заточеницитѣ. Нашитѣ близки не можеха да се приближатъ, за да се рѫкуватъ съ насъ, отъ голитѣ щикове, съ които ни обикаляха, а офицеритѣ показваха се на гледъ съ корави и студени сърдца.
Далечъ въ морето стоеше параходътъ, който щѣше да прибере изгнаницитѣ, а една голѣма ладия бавно се движеше покрай новопостроения брѣгъ за да ни занесе въ парахода.
Слънцето вече залѣзваше, вълнитѣ на солунския заливъ се усилваха и блъскаха въ брѣга. Като че ли и тѣ се възмущаваха и негодуваха.
Следъ отдалечаването на ладията отъ брѣга многобройната публика, наредена покрай кея на пристанището, развяваше бѣли кърпи — изпращачитѣ се прощаваха
1. Сѫщиятъ день бѣ праздникътъ на Мохамеда.
64
за последенъ пѫть съ своитѣ синове, мѫже, братя и приятели.
Следъ като се настанихме въ парахода, при насъ дойде едно лице, придружено отъ двама полицейски пристави, и ни даде една скромна сумица, отпусната отъ протестантската черковна община въ града.
Слънцето се скри задъ хоризонта, едва се забелѣзваха хората, които правѣха вечерната си разходка на брѣга, изгуби се хубавиятъ изгледъ на Солунъ, блѣснаха лампитѣ въ цѣлия градъ, параходътъ изсвири, тръгна, а ние виждахме само една продълговата линия отъ лампи, които освѣтяваха набрѣжната улица. Огнена линия отбѣлязваше вече рѣзко границата на водата отъ сушата. Вълнитѣ на Бѣло-море ни понесоха пакъ оковани въ вериги и нахвърлани въ едно малко отдѣление въ парахода „Constantinople”, който бѣ препълненъ съ пасажери и войници. Следъ една мѫчително прекарана нощь ние се озовахме въ зори предъ полуострова Касандра и се наслаждавахме на горитѣ му, обрасли вече съ зелена шума. Вечерьта, когато слънцето захождаше, параходътъ наближи при брѣга на Светогорския полуостровъ. Единъ тихъ вѣтрецъ ни донесе благоуханната миризма на светогорскитѣ вѣчно зелени маслинени дървета. Утриньта дълго време ние пѫтувахме покрай брѣга на светия полуостровъ и се любувахме на хубавитѣ гледки на нѣкои отъ манастиритѣ и килиитѣ, разхвърлени тукъ-тамъ по височинитѣ и обиколени съ високи зелени дървета. Вѣтърътъ се поусили и отъ продължителното люлѣене на парахода почнахме да повръщаме. „Морето ни хвана” — всички казваха. Едни по кувертата, други въ хамбаря, трети по стълбитѣ — всѣкѫде повръщаха. Едни свършили, други почватъ. Първитѣ се смѣятъ, вторитѣ, полегнали, смучатъ въ устата си лимони, а повечето бледи, навѫсени, като да сѫ боледували
65
отъ продължителна треска. Параходътъ, обхванатъ отъ яростнитѣ вълни, упорито се борѣше. Всички, съвзети отъ морската болесть, бидохме събрани въ хамбаря, понеже наближавахме вече Кавала. Параходътъ престоя около 6—7 часа въ пристанището и въ него дойдоха нѣколко агенти на по-главнитѣ търговски кѫщи. Уведомени за нашето пристигане, дойдоха да видатъ бунтовницитѣ. Струваше имъ се, че ще видятъ лъвове. На тѣзи хора, предадени изключително на търговията, ограничени съ своя поминъкъ, странно имъ се виждаше, че хора отъ всѣкаква професия — свещеници, учители, търговци, земледѣлци, всички бѣха обвързани съ желѣза. Параходътъ спрѣ всрѣдъ пристанището, и кѫщитѣ на града, разположенъ амфитеатрално, изглеждаха натрупани една върху друга. Отъ едната страна на парахода се виждаше новиятъ градъ Кавала съ изключително търговски магазини, а при самия брѣгъ на морето модерно построени хубави кѫщи; отъ другата страна на парахода се виждаха стари кѫщи — работнишкиятъ кварталъ. Утриньта, 25 априлъ, за сетенъ пѫть отправихме погледитѣ си къмъ хубавия градъ Дедеагачъ и къмъ неговата околность. На тръгване, далечъ въ морето видѣхме димъ, който излизаше отъ кумина на единъ параходъ. Той ни наближи и измина: завръщаше се въ нашето отечество, а пъкъ ние го напускахме ... Предъ насъ изпъкнаха разнообразни гледки, една отъ друга по-увлѣкателни, и слънцето вече залѣзваше, когато пристигнахме при дарданелския провлакъ, при входа на който има високъ морски фаръ, а отъ среща ни се разтилаше низкиятъ азиатски брѣгъ. Късно презъ нощьта пристигнахме при островъ Митилинъ. Градътъ прилича на единъ триѫгълникъ, продълженъ въ единъ отъ ѫглитѣ при основитѣ. Въ тоя ѫгълъ на града имаше много хубави градини съ маслинени, лимонени и портокалеви дървета,
66
а цѣлата околность бѣше потънала въ зеленина. По пѫтя за Смирна два часа се наслаждавахме на хубавитѣ мѣстности на тоя островъ.
Сутриньта, на 27, пристигнахме въ смирненското пристанище. Градътъ Смирна е разположенъ покрай брѣга на морето и върху нѣколко високи хълмове, обсипани съ кипарисови дървета. Благодарение на географическото си положение, той въ последно време е единъ отъ първостепеннитѣ търговски градове въ Турция. Въ улицитѣ се забелѣзваше голѣмо оживление, а въ пристанището имаше нѣколко десетки парахода, много платнени кораби и безброй малки ладии, които се движеха насамъ-натамъ покрай брѣга на пристанището. На групи слѣзнахме отъ парахода, излѣзохме на брѣга, посрещнаха ни 45—50 стражара съ двама офицери, наредихме се въ редица и тръгнахме. По главните улици смирненскитѣ гамени гълчаха: „Реформи, Реформи!”—продаваха единъ ежедневенъ френски вестникъ, редактиранъ отъ единъ гръкъ и двама евреи. Ние въ Македония—казвахме си — търсимъ реформи, а пъкъ тѣ се продавали по улицитѣ на Смирна. На пѫть къмъ затвора ние минахме презъ самия дворъ на смирненския правителственъ домъ, а отъ балкона внимателно ни изглеждаше валията Кямилъ паша. Смирненскиятъ затворъ бѣше препълненъ съ арестанти. Настаниха ни въ едно отдѣлно помѣщение, което служеше като времененъ затворъ. Всичкитѣ влѣзохме въ една широка и дълга стая, и само сутринь и вечерь ни пускаха по единъ часъ въ двора. На другия день отъ насъ отдѣлиха 36 души, отъ които едни, осѫдени по на 10 години, отидоха въ Подрумъ, а осѫденитѣ на 15 години — въ Родосъ. Останалитѣ престояхме три недѣли въ смирненския затворъ. По слухове научихме, че ще бѫдемъ разпредѣлени на нѣколко групи, обаче, кои отъ насъ и кога ще заминатъ, никакъ не можахме да се научимъ.
67
По-голѣмата часть отъ смирненския затворъ е старо, низко, каменно здание, съвсемъ неудобно за живѣене. Останала часть (новиятъ затворъ) е сѫщо тъй низко, продълговато здание, направено отъ тухли и камъне, но много по-добре освѣтлено отъ първото. Въ смирненския затворъ имаше 34 души арменци, обвинени като съучастници въ подготовяването на атентати противъ нѣкои обществени и търговски учреждения въ Смирна и околностьта. Сѫщинскитѣ организатори на споменатитѣ несполучливи атентати били избѣгали въ странство, а повечето отъ подсѫдимитѣ бѣха невинни. Тѣ живѣеха при много лоши обстоятелства, каквито можеха да сѫществуватъ въ крайно нехигиеничния, влаженъ и тъменъ смирненски затворъ.
На 15 май ни поставиха въ три отдѣлни вериги (въ I-та 12 души, въ II-та 13, а въ III-та 26 души) и се отправихме къмъ пристанището. Тоя день бѣше много горещо та докато изминахме смирненскитѣ улици, всички се облѣхме въ потъ. Улицитѣ бѣха препълнени отъ любопитни зрители, а ние вървѣхме единъ следъ другъ. Стражаритѣ — всички диви арнаути — крещѣха да вървимъ по-бързо; първитѣ ускорятъ крачкитѣ, онѣзи въ срѣдата спратъ, понеже последнитѣ не могатъ да ги застигнатъ. Всичкитѣ, натоварени съ дрехи и други принадлежности, оковани за вратоветѣ, едва следъ два часа стигнахме на брѣга. Адютантътъ на валията дойде при насъ, когато бѣхме на самия брѣгъ, и благоволи да ни съобщи на нѣкои отъ насъ, че отиваме въ африкански Триполи (Гарбъ-Тарабулусъ). Вечерьта параходътъ „Konstantinia”, командуванъ отъ капитанина П. Аргиропуло, тръгна направо за Триполи. Параходътъ бѣше голѣмъ, чистъ и нѣмаше много пѫтници. По кувертата имаше много праздно мѣсто, обаче не ни оставиха тамъ. Ние денонощно, обвързани пакъ тъй съ желѣзата, бѣхме въ
68
хамбаря и на части ни извеждаха за 5—6 минути, зарань и вечерь на палубата, колкото да се омиемъ. Ние бѣхме болшинство въ парахода, а стражаритѣ — 13 души. Нѣколко пѫти заявихме да ни извадятъ веригитѣ отъ вратоветѣ, но жандармерийскиятъ поручикъ Люфти не искаше. Той се страхуваше отъ насъ. Лъжеше ни, че щомъ изминемъ островъ Критъ, ще махне желѣзата, но напразно ние се молѣхме на тоя фанатикъ. Веригитѣ, които претриха вратоветѣ ни, дрънкаха по земята и когато минавахме прага на затвора въ Триполи. Цѣли седемь денонощия постоянно въ желѣза! Безъ всѣкакво тѣлесно раздвижване кокалитѣ ни бѣха като схванати. Наредени въ редица, ние се забавлявахме съ дреболии, а въ фантазията ни въ мрачни краски се рисуваше Фезанъ, кѫдето бѣхме заточени. Вечерно време херметически затваряха изхода, отъ гдето денемъ гледахме само небето, а по нѣкога, макаръ кратко време, до насъ достигаха слънчевитѣ лѫчи. Арестантинъ и слънчевъ лѫчъ! Какво щастие! Какво съпоставяне! Колко жестока наистина е по нѣкога природата! Въ тъмния хамбаръ, гдето тукъ-тамъ светѣха само цигаритѣ, следъ продължителнитѣ ни разговори, придружени съ дълбоки въздишки, при благитѣ или горчиви спомени отъ миналото, при мисъльта за неизвестното бѫдеще, едва следъ полунощь заспивахъ, или по-добре, мѫчехъ се да заспя, за да забравя всичко. Сънътъ при тежки изпитания е най-голѣмото развлѣчбние, а въ сѫщото време и голѣмо утешение на затворника. Умствено пренесенъ въ съвсемъ други мѣста, обхванатъ отъ съвсемъ други мисли, несъзнателно усещахъ наслади, но уви! колко разочарователни ставаха тѣ, когато при преобръщането или несъзнателното раздвиждане на нѣкои отъ арестантитѣ желѣзата почватъ да дрънкатъ... Тѣ веднага напомнюваха, че съмъ арестантъ, окованъ въ верига! На третия
69
день изчезна въ парахода единъ гъркъ, бившъ разбойникъ, който ни придружи отъ Смирна. Него, по всѣка вѣроятность, укриха едноплеменницитѣ му — матрозитѣ, като казаха, че се хърлилъ въ морето и показваха неговата шапка, която още плуваше по повръхностьта на водата. Действително, брѣгътъ бѣше близу; възможно бѣ човѣкъ да отиде, плувайки до него, но по никой начинъ не можеше да излѣзе на сухо, понеже брѣгътъ бѣше много високъ и стръменъ. Нѣколко часа преди да съмне параходътъ пристигна въ пристанището Ханея и тамъ именно излѣзе разбойникътъ. Параходътъ спрѣ далечъ, понеже ханейското пристанище не е удобно за да могатъ параходитѣ да се доближаватъ до кея. Отъ далечъ, презъ крѫглитѣ прозорчета на парахода, ние гледахме Критъ. Сутриньта следъ изгрѣване на слънцето излѣзохме на кувертата, а далечъ въ града надъ едно високо здание се развѣваше критското знаме. То съживи у насъ всичкитѣ ни надежди. Единъ день — казвахме си — подобно на него ще се развѣва и македонското знаме. Градътъ, модерно построенъ, обкрѫженъ съ зеленина се протакаше на дълго разстояние покрай брѣга. Надъ самия градъ се издигаше единъ високъ, голъ балканъ, на върха на който още имаше снѣгъ. По улицитѣ въ града виждахме хора съ хубава черна униформа и бѣли шапки. Това бѣ критската жандармерия. При насъ дойдоха префектътъ на града съ неговия помощникъ. Едно време, каза той, тоя островъ бѣше мѣсто на безграниченъ произволъ, но съ скѫпи жертви изкупи спокойствието си, което го постави въ пѫтя на прогреса и благоденствието. Критянитѣ, които бѣха дошли въ парахода, изглеждаха ни съвсемъ други хора. Физически тѣ бѣха здрави, подвижни и весели. Какво превъзходство имаха предъ насъ? Свободата, която имаха, бѣше ги съживила, въ тѣхнитѣ жили
70
сѣкашъ кръвьта бѣше възобновена. Колко благотворно, наистина, се отразява свободата у единъ народъ, който самъ я спечели и подържа съ общи усилия и скѫпи жертви!
Параходътъ потегли къмъ западъ и следъ нѣколко часа не се виждаше вече никѫдѣ земя. Оставаха ни още три денонощия. Презъ цѣлия пѫть времето бѣше добро, а морето тихо и свѣтло като огледало. Това бѣше единственото наше облекчение по пѫтя при всичкитѣ несгоди и уморителния синджиръ, който разрани вратоветѣ ни. Въ случай на една буря въ морето ние щѣхме просто да се изцапаме всички отъ количественитѣ материи, които биха излѣзли съ голѣма бързина отъ устата ни. Тѣзи разноцвѣтни материи, съ които хубаво се запознахме, когато минавахме покрай брѣговетѣ на Света Гора, придружени съ специфичната имъ възкисела миризма, едва ли не щѣха да ни накаратъ да стоимъ съ часове съвсемъ прави на крака, докато се намѣрѣше нѣкой по човѣколюбивъ матросъ, разбира се, добре възнаграденъ, да очисти леглата и дрехитѣ ни. Омаломощени до последня степень отъ постоянно седене на едно мѣсто и отъ тежкитѣ синджири, съ голѣмо нетърпение чакахме да видимъ суша.
Безизходното положение, въ което бѣхме поставени — достатъченъ белегъ за бѫдещия ни животъ — предразполагаше ни да разсѫждаваме съвсемъ зле. Заключенията, до които дохождахме следъ дългитѣ си разсъждения, бѣха съвсемъ опасни за насъ. Но човѣкъ, подложенъ на най-лоши изпитания, измѫчванъ съ най-тежки изтезания, изгубва всѣкаква логика и много лесно се подава на съвсемъ крайни действия. Естествено, крайнитѣ срѣдства не могатъ да не донесатъ и крайни резултати. Почнахме да мислимъ, какъ да намѣримъ срѣдство да се отървемъ отъ туй несносно вече поло-
71
жение, въ което бѣхме поставени, и да търсимъ каквото и да е спасение. Кѫде, съ какво и какъ? Туй бѣше предметътъ на нашитѣ съвещания. Почти всички се съгласихме да се решимъ на една крайность, единствено възможна въ случая. А именно, да се сбиемъ помежду си, а следъ туй, разбира се, стражаритѣ ще се доближатъ до насъ, за да ни отдѣлятъ. По необходимость, съгласно съ установенитѣ обичаи въ затворитѣ, щѣха да ни раздѣлятъ едни отъ други, а за да станѣше това, поне за петь минути щѣха да извадятъ веригитѣ отъ вратоветѣ ни. Въ тѣзи именно минути, онѣзи които ще бѫдатъ освободени отъ желѣзата, да нападнемъ стражаритѣ и следъ като имъ вземемъ орѫжието, да арестуваме самия капитанъ и да го принудимъ, вмѣсто да ни извади на африканския брѣгъ, параходътъ да излѣзе въ о-въ Малта. Смъртьта обаче на нашия другарь Ризо Трайковъ отмѣни туй решение. Пъкъ и нѣкои отъ нашитѣ другари, хора съ по-други понятия и съ слаба енергия, почнаха още при съвещанията да се страхуватъ. А въ студения трупъ на покойния, спростренъ въ единъ край на хамбаря, гледаха собствената си смърть. Тѣ просто треперѣха. Покойниятъ, родомъ отъ с. Ошани (Гевгелийско), бѣше на 35 г. Той отдавна боледуваше отъ охтика и бѣше физически много слабъ. Сѫщия день, 20-и май, стана и погребението му. Една часть отъ насъ излѣзохме на палубата, гдето на едно по-високо мѣсто бѣ поставено тѣлото на умрѣлия. Отъ лѣво стоеше по-голѣмата часть отъ екипажа на чело съ капитанина, отъ дѣсно — стражаритѣ съ офицера, а срещу мъртвеца — ние съ оковитѣ! Морето бѣше тихо, а слънцето вече достатъчно високо въ хоризонта. Следъ прочитането на подходящитѣ молитви отъ свещ. Георги Василевъ ние почнахме да пѣемъ пѣсеньта: „О! мой Боже, прави Боже!” (Хр. Ботйовъ) и тѣлото на починалия ни
72
другарь биде спуснато въ морето. Вълнитѣ го погълнаха за винаги.
На другия денъ, далече въ морето едва се забелязваше една тънка, жълта линия; това бѣ африканскиятъ брѣгъ. Съ наближаването на парахода линията се уголѣмяваше и почнаха да се забѣлезватъ и дърветата. Африканскиятъ брѣгъ, изложенъ подъ горещитѣ слънчеви лѫчи, представлява една еднообразна, печална картина. Градътъ Триполи бѣше още далечъ. Когато наближихме при укрепленията, параходътъ силно и продължително изсвири и спрѣ. Всички помислихме, че стана нѣкое нещастие. Следъ малко до парахода се доближи една лодка, параходътъ почна пакъ да се движи съвсемъ полека и сѣкашъ крадешкомъ влѣзе въ пристанището. Тогава вече научихме, че вследствие на многобройнитѣ подводни скали той не смѣеше да върви самъ, а лодката му посочваше пѫтя. Когато излѣзохме върху палубата, предъ насъ се изпречи една чудесно хубава гледка, каквато ние не бѣхме виждали: разположението на града, постройката на кѫщитѣ, заедно съ многобройнитѣ градини, препълнени съ палмови дървета, и съвсемъ чудни за насъ растения.
Триполи има много хубавъ външенъ изгледъ. Кѫщитѣ сѫ на гледъ нови, а улицитѣ планирани. Най-хубавъ изгледъ му придаватъ градинитѣ съ палмови, портокалени и лимонени дървета и алеитѣ, изпъстрени съ разнообразни цвѣтя. Той е разположенъ на равнина и цѣлиятъ се вижда отъ далечъ. Още отъ парахода се мѫчехме да отбележимъ, кое отъ зданията е затворътъ. Едни указваха едно жълто, четвероѫгълно здание, други казваха: „ей това бѣлото, продълговато, трѣбва да е затворътъ,” а трети се съмняваха, понеже всички бѣха безъ покриви. Ние искахме да видимъ покриви на кѫщитѣ, както по насъ. Покривитѣ почти на всички кѫщи
73
сѫ плоски съ разнообразни тераси и балкони. Вечерно време подъ ясносвѣтлата месечина и тихия прохладенъ вѣтъръ, идещъ отъ къмъ морето, жителитѣ седятъ по тѣзи мѣста, вечерятъ и даже лѣтно време тамъ спятъ. Дъждовната вода, която пада въ тая плоскость, се събира въ едно и съ трѫби се вкарва дълбоко въ земята. Тя служи за чистене, пране, а беднитѣ даже пиятъ отъ нея. Далечъ отъ града тукъ-тамъ стърчатъ минарета на джамиитѣ, отличителенъ белегъ на мухамеданскитѣ градове. При самия брѣгъ на пристанището има римска триумфална арка, направена отъ единъ квесторъ (началникъ) въ честь на императоритѣ Маркъ Аврелий и Луциусъ Лелиусъ Верусъ; скулптурата на тая арка не е толкозъ добра, обаче, достатъчно е запазена.
Още на брѣга ни посрещнаха много полицейски агенти, стражари и нѣколко офицера. Всичкитѣ ни гледаха съ особено любопитство. Нѣма вече многобройна публика, както въ Солунъ и Смирна. По улицитѣ бавно се движеха жълти, мургави и черни хора, облѣчени съ дълга, бѣла дреха. Тѣ бѣха мѣстнитѣ жители, които не проявяваха никакво любопитство къмъ насъ. Най-напредъ влѣзохме въ една крѫгла врата на крепостьта, изминахме нѣколко криви и тѣсни улици и се спрѣхме въ единъ широкъ дворъ. Обискираха ни най-строго, прегледаха дрехитѣ ни, махнаха желѣзата отъ вратоветѣ ни и единъ по единъ ни заведоха въ затвора. Директорътъ на затвора, родомъ отъ Сърбия, бѣжанецъ въ Скопье, гдето нѣколко години подъ редъ е билъ старши стражарь, а сетне произведенъ въ чинъ подпоручикъ и препратенъ въ Триполи, бѣше много грубъ човѣкъ, на име Османъ. Той, още когато ни видѣ, се разгнѣви до последна степень и ни посрещна съ много оскърбителни думи. Но на сутриньта съвсемъ измѣни обноскитѣ си. Той почна любезно да се разговаря съ насъ. Пър-
74
виятъ день нашето пристигане му припомни споменитѣ отъ минали времена... Обхвана го свойствениятъ на всѣки турчинъ фанатизъмъ, и той падна въ едно безумно изстъпление. Утриньта той разбра, че и ние сме хора както всички други и че сме пострадали отъ глупавата турска администрация и безумното правосѫдие.
Въ триполския затворъ престояхме единъ месецъ. Единъ день преди да тръгнемъ за Фезанъ ни съобщиха, че ще пѫтуваме, и самиятъ директоръ взе отъ всѣкиго по 25 гр. за разноски по пренасянето на дрехитѣ ни. Още сѫщия день натъкмихме необходно нужднитѣ нѣща за пѫть, обуща (балги) сѣници и пр.
На 23 юний, късно презъ нощьта, единъ по единъ ни изваждаха отъ затвора, за да ни поставятъ синджира на вратоветѣ. Ръждясалия синджиръ прекарвахме презъ халкитѣ на желѣзнитѣ ни гривни, по една отъ които на всѣкиго поставяше на врата самиятъ директоръ, щомъ нѣкой излѣзе отъ входнитѣ врата на затвора. Ние бѣхме 51 българи, 2 арменци, 1 турчинъ и 1 арабинъ, всички добре оковани въ желѣза. Следъ като излѣзохме вънъ отъ крепостьта, чухме внезапенъ шумъ, — кавалерия, която се присъедини къмъ останалитѣ войници и стражари, които ни обграждаха съ голи щикове. Ние тръгнахме въ редица единъ следъ другъ. Най-напредъ вървѣше командантътъ на жандармерията съ нѣколко офицера и директорътъ на затвора. Месецътъ блѣщѣше, земята много осветлена, по улицитѣ нѣмаше нито единъ човѣкъ. Ние се сбогувахме съ наведенитѣ клонове на палмовитѣ дървета, които ни навѣваха само тѫга и скърбь. Най-напредъ вървѣхме съвсемъ тихо. Само желѣзата на вратоветѣ ни и шашкитѣ на офицеритѣ звънтѣха отъ време на време. Вървейки по една широка улица, внезапно чухме гласъ: янашма! (не се приближавай, не се приближавай). Истинктивно всички обърнахме главитѣ на горе, отъ гдето
75
идѣше гласътъ. Старъ човѣкъ, съ бѣла брада, облѣченъ въ бѣли дрехи, гологлавъ, стои на единъ балконъ. Кой бѣше той? — Валията и въ сѫщото време военниятъ командантъ на Триполи — казаха ни нашитѣ другари арменци. Тоя военачалникъ, види се, съзрѣ нѣкоя опасность въ туй, че нѣкои отъ войницитѣ бѣха се доближили до насъ съ голитѣ щикове. Заповѣдваше имъ да се не доближаватъ до насъ. Самиятъ валия въ наше присѫтствие ни препорѫча на офицеритѣ, войницитѣ и стражаритѣ. Следъ като излѣзохме вънъ отъ града, една часть отъ кавалерията съ команданта и директора се завърнаха, а ние, 55 души, съ трима военни офицери, единъ жандармерийски подпоручикъ, 20 души кавалерия и 11 стражара тръгнахме на пѫть.