I. Солунскиятъ атентатъ
V.
На 17. IV. Орцето хвърля бомби отъ балкона на квартирата си и се самоубива. — Масово избиване на българи отъ разяреното турско население. — Опити за нови атентати продължаватъ. — Залавянето на Шатевъ и докарването му предъ валията. — Шатевъ се самопризнава предъ сѫда. Затварянето му въ Беязъ-куле.
8. XI. 1908.
На следния день, 17 априлий следъ обѣдъ, Орцето отъ балкона на кѫщата (кѫща на Антонио Пепе, срещу католич. черква) хвърля бомба, и това дава знакъ да се стече войска, която се движеше изъ всички улици. Дохожда войската. Орце хвърля още отъ втория етажъ две-три бомби и следъ това се застрелва съ револверъ. Войницитѣ се втурнали да измушкатъ тѣлото му, но Командуващиятъ Арабъ бинбаши ги спрѣлъ като имъ казалъ, че трѣбва да взематъ примѣръ отъ тоя неустрашимъ герой. Помислиха, че ще се повтори вчерашното и настана паника. Чаршията се затвори. Тогава турцитѣ се наежиха и почнаха да колятъ когото срещнатъ по улицитѣ, българи, гъркомани и други въ Вардарската махала. Миланъ Арсовъ е билъ свидетель, когато носили труповетѣ на българскитѣ гробища, той ги броялъ и наброилъ до 65. Ако е имало още 4—5 гърци и 4—5 евреи, всичко значи до 75 души.
Асанъ Фехми паша, валията (сега министъръ) е ходилъ по улицитѣ и е молилъ башибозуцитѣ (граждани) да не колятъ, защото ще бѫде зле и за турската държава. Той успѣ да спре тълпитѣ, да не се втурнатъ върху населението. Още въ зори на 17 полицията се разпореди да се арестуватъ всички българи (по-възрастни мѫже) въ Солунъ. Отъ кѫщитѣ и отъ ханищата ги довеждаха въ правителствения домъ съ бой, тамъ имъ взимаха само имената бърже-бърже. По 20-тина души,
45
записали ги, препращаха въ единъ съседенъ дворъ. Докато да минатъ презъ коридоритѣ, за да дойдатъ въ двора, въ едно каре наредената въ коридоритѣ войска всѣкиго удря по глава съ прикладитѣ на пушкитѣ и съ цепеници. Всички българи пристигаха въ двора съ голѣми викове и писъци, съ разцепени глави, кой повече кой по-малко. Азъ бѣхъ тогава арестуванъ въ полицейския домъ, бѣхъ очевидецъ на тая покъртителна сцена и ми бѣше много тежко, че азъ бѣхъ тъй сѫщо отъ виновнитѣ. Единъ старецъ предъ масата на полицейския, когато го запитаха, какъ се казва, уплашено отговори на български, и полицейскиятъ, разяренъ, че отговори на български, толкова силно го удари нѣколко пѫти по лицето, че той падна въ несвесть и тѣ съ ритници предъ моитѣ очи го умрътвиха. Той умре по-скоро отъ страхъ. Той си държеше въ една кошница цвѣтя, види се е продавалъ цвѣтя отъ градинитѣ. Сетне го дигна ха и го занесоха въ италянската болница, ужъ умрѣлъ отъ слънчевъ ударъ. Кирковъ до 8ч. сутриньта е останалъ у дома. Понеже на 17 се движеше много войска, чакалъ е по подходенъ моментъ за да извърши нѣщо по-сериозно съ нѣколкото бомби, които е ималъ у себе си. На 18 зараньта се облѣкълъ въ нови дрехи (купилъ ги нарочно), съ цилиндъръ (носѣше инакъ фесъ), отива въ телеграфната станция, ужъ да даде телеграма. На вратата часовой съ щикъ му казва, че не може да влѣзе. Тогава той изважда бомбата за да я запали тамъ за демонстрация, но въ туй време часовоятъ го промушва съ щика си и той издъхва. Промушенъ бѣше въ лѣвата страна съ щикъ. Сетне донесоха тѣлото му въ правителствения домъ и ме попитаха, кой е този. Азъ казахъ, че това е тѣлото на Константинъ Кирковъ. Той бѣше около 26 годишенъ.
46
Имаше единъ Цвѣтко Трайковъ, близъкъ на Борисъ Сарафовъ; билъ му е нѣщо като тѣлохранитель. Цвѣтко е родомъ отъ Битолско, дълги години е билъ въ София, повече отъ 40 годишенъ. Бѣше заразенъ отъ туберкулоза, Борисъ ни го препорѫча да му дадемъ подходеща работа. Въ плана ни бѣше да се убие и валията Хасанъ Фехми паша. Съ тая мисия натоварихме Цвѣтка. Той искаше да го убие преди атентата на стълбата въ правителствения домъ, когато валията слѣзе отъ колата. Ние не се съгласихме, за да не се раздивижи много полицията та да попрѣчи на атентата, а му казахме да свърши тая работа единъ два дена следъ атентата. Понеже предъ правителствения домъ следъ атентата стоеше войска и никого не пропускаше на близу, Цвѣтко намислилъ да убие пашата предъ лѣтната му вила, когато тръгне на пладне, за да иде въ правителствения домъ. Полицията, като го видѣла, че се върти наблизу тамъ, усъмнила се въ него и искала да го обискира. Цвѣтко избѣгалъ на известно растояние, запалилъ бомбата и седналъ върху нея. Така свърши той.
Азъ вечерьта на 15 останахъ въ хотелъ Parthenon. Взривътъ на желѣзницата нея вечеръ раздвижи полицията. И тя се разпоредила веднага, пѫтницитѣ по всичкитѣ хотели, докато не дойде полицейскиятъ въ хотела, никъде да не заминаватъ вънъ отъ града. Зараньта станахъ азъ и си търся паспорта отъ келнера. Той ми каза, че билъ у стопанина. Азъ настоявахъ, че трѣбва да замина, да ми се даде паспортътъ и искахъ да си заплатя. Казахъ му, че вчера останахъ отъ парахода и днесъ трѣбва да си замина. Стопанинътъ дойде и най-сетне ми каза, че имало разпоредба отъ полицията да не се даватъ паспортитѣ. Азъ му казахъ, че това разпореждане се отнася до пасажери, на които паспорта не сѫ визирали, а моя бѣше визиранъ на 15. като редовенъ.
47
Даде ми паспорта. Азъ тръгнахъ на скопската гара. Бѣхъ добре облѣченъ, не ме спрѣха и влѣзохъ въ бюфета, ужъ изпращамъ нѣкого. Пихъ кафе и чакахъ да удари третиятъ звънецъ, хвърлихъ се въ вагона безъ билетъ, ужъ закъснѣлъ. На гарата инакъ търсятъ паспортъ и записватъ. Трѣбваше да платя глоба 5 гроша. Цельта ми бѣше да отложа по възможность моето арестуване, за да могатъ другаритѣ ми да свършатъ всѣки, каквото е решилъ. Инакъ, щомъ ме арестуватъ рано, ще се сетятъ и за лицата, съ които съмъ другарувалъ. Когато азъ на другия день не се явихъ въ агенцията на дружеството, както бѣше казано на пѫтницитѣ на парахода (на 8 часа сутриньта), французкиятъ консулъ Стегъ веднага съобщилъ, че едно лице не се явило. Азъ бѣхъ записанъ „Георги Манасовъ”, съ пасапортъ на единъ учитель, родомъ отъ нашия градъ, въ Кюстендилско. Усъмнилъ се, Фехми паша веднага телеграфически, се разпоредилъ да се провѣрятъ всички пѫтници на треноветѣ. Когато е дадена телеграмата, тренътъ е билъ въ Велесъ, види се. Едвамъ въ Скопье на гарата ме заловиха. Въ трена полицейскиятъ поисква винаги паспорта и записва името въ списъкъ. Телеграмата, ако е дошла въ Велесъ, докато да се провѣри списъкътъ, пристигнали сме въ Скопье. Още не слѣзълъ отъ купето, и вече влѣзоха и ме извадиха. Взехъ да негодувамъ, що значи това, азъ съмъ пѫтникъ и пр. Комисарътъ ми каза, че валията иска да ме види и че съ сѫщия тренъ ще бѫда върнатъ въ Солунъ. Тренътъ въ Солунъ пристигва на 9 часа по европейски. Обикновено Солунъ въ това време е освѣтленъ, а сега бѣше тъмно, и на гарата лампитѣ угаснали. Разбрахъ, че атентатътъ е станалъ, защото и банката горѣше и огъньтъ се виждаше. Мене ме спрѣха въ участъка при гарата. До зори тамъ стояхъ и чувахъ бомбитѣ какъ пукатъ и гърмежътъ на
48
маузеровитѣ пушки. Бѣха изгърмени до десетъ хиляди пушки нея нощь. Щомъ пукна зората, съ единъ файтонъ двама полицейски ме закараха по главната улица въ правителствения домъ. Когато минавахме покрай кѫщата на Мечеви, видѣхъ кола съ вода и единъ, който миеше кръвьта по плочитѣ на улицата. Въ правителствения домъ ме оставиха въ стаята на полицейския приставъ. Чекахъ до 10—11 часа да дойде валията. Той дойде и ме представиха на валията. Този ме попита, какъ се казвамъ. Казахъ името Георги Манасовъ. Отъ где си родомъ? Отъ Кюстендилъ — отговорихъ. Погледна ме и каза да ме отведатъ. Паспортътъ ми му биде показанъ отъ полицейския, когато ме питаше. Отведоха ме въ затворъ, въ времененъ затворъ въ самия правителственъ домъ (казватъ го тоя затворъ „Назаретъ”). Тоя затворъ е много лошъ, тъменъ, въ най-долния етажъ, най-грозниятъ въ Солунъ, гдето всички престѫпници временно се затварятъ. До 6 дена никой не дойде да ме изпитва. Само нощно време два пѫти ме изкараха предъ „Хайрединъ Пустиня”, началникъ на жандармерията (бившъ разбойникъ, албанецъ). Той ме пита само за името, какви езици зная, отъ кѫде съмъ дошелъ, но за парахода и атентата нищо не ме питаха. Съставиха актъ и съ тоя актъ ме извадиха предъ воененъ сѫдъ. На 21 априлий се явихъ предъ сѫда. Въ първото заседание бѣше и французкиятъ консулъ Стегъ и секретарьтъ му отъ дѣсно, а отъ лѣво членоветѣ на военния сѫдъ.
Прѣдседательтъ ми зададе въпроси. Първиятъ въпросъ бѣше относително биографичнитѣ данни, поиска, като пѫтникъ въ парахода, да кажа, какво зная, какъ стана експлозията. Азъ се сетихъ, че тѣ сѫ увѣрени, че азъ съмъ атентаторътъ, и затова казахъ на французки, за да чуе Стегъ: „Вие ме обвинявате по изгарянето на парахода. Понеже това нѣщо стана подъ
49
французко знаме, на французка територия, затова само Франция има право да ме сѫди и само тамъ ще кажа”. Следъ това изявление веднага се прекѫсна заседанието. Стегъ разбра, че азъ се признавамъ и че желая да ме сѫдятъ въ Франция. Това бѣше достатъчно за него, и той веднага си излѣзе, види се, да доложи на правителството си, че престѫпникътъ е вече известенъ и заловенъ. Мене веднага въ една отъ стаитѣ на военния сѫдъ ми турнаха на рѫцетѣ желѣза (алки) и ме премѣстиха въ Беазъ-куле, въ влажна стая, която наскоро бѣха измазали съ нова мазилка (мазилката бѣше още мека като тѣсто, та влагата бѣше голѣма). Затворътъ бѣше до самитѣ назѫбени стени до кулата. Подътъ на стаята бѣше безъ дъски, само една рогозка имаше.
По на 2—3 дена ме изваждаха предъ военния сѫдъ до 23 май. Стегъ не се яви, и отъ моята рекламация нищо не последва. Военниятъ сѫдъ сѫдѣше всички обвинени по атентата.