I. Солунскиятъ атентатъ
III.
Работата съ изкопаването на канала до солунската отоманска банка се засилва. — Шатевъ и тукъ деятелно участвува. — Гарвановъ и Груевъ не успяватъ да предотвратятъ намислената опасна акция на заговорннцитѣ. — Последните пристѫпятъ къмъ изпълнение на своя планъ. Шатевъ първомъ запалва парахода „Гвадалквивиръ”.
Дойде месецъ януарий. Мелинитътъ, 100 килограма, бѣше въ Кюстендилъ. Презъ януарий го пренесохъ до Кочани съ чета, а отъ тамъ Тодоръ Органджиевъ, който стоеше въ Велесъ, извиканъ отъ мене, дойде въ Кочани и го дигна въ чували съ оризъ та го докара въ Велесъ. Отъ тукъ го изпратиха въ тенекии, ужъ зейтинъ (има сѫщата тежестъ като зейтинътъ), право въ Солунъ.
Като видѣхме, че повече динамитъ не ще имаме, решихме да се ограничимъ само съ Солунъ. Тогава вече се почна копане на канала, отъ който една часть бѣше изкопана откъмъ новия магазинъ. Когато се копаеше първиятъ каналъ, земята се изнасяше въ пакети отъ книга, турени въ сандъкъ, и ужъ като боклукъ се хвърляше въ морето. Сега, при копането на втория каналъ нѣмаше нужда да се изнася пръстьта навънъ, защото новиятъ каналъ се съедини съ стария, та въ стария каналъ се трупаше пръстьта отъ новия. Когато се напълни стариятъ каналъ, земята, що артисваше, я
33
тъпчехме въ мазата (зимника) на дукяна, гдето бѣха нобеловиятъ динамитъ и отдѣлно мелинитътъ. За случай, че полицията би подушила и би се явила да обискира мазата, гдето се работѣше и гдето винаги имаше двама души, ние бѣхме турили 5 килограма мелинитъ въ стария каналъ въ едно шише, свързано чрезъ фитилъ съ новия дюкянъ. Тоя фитилъ горѣше 50 с. м. въ минута. Гоце ни даде тоя фитилъ съ капсули, гърмяще сребро една кутия и още нѣколко петарди. Отъ тоя „червенъ фитилъ” поставихме. Въ случай, че полицията би доближила до мазето, отъ мазето би запалили фитиля, за да изгърми мелинитътъ въ стария каналъ, та да направи шашарма, да спре полицията, за да има време нашиятъ човѣкъ въ мазето да замъкне съ себе си нобеловия динамитъ до основитѣ на банката. Вече бѣхме дошли до нея, оставаше да се направятъ разклонения, да се стъкми и мелинитътъ въ тенекия съ капсули, съ фитилъ и пр. та да запали съ кибритъ динамита (нобеловия), да хвърли на въздуха банката и, разбира се, и самъ да загине. За това бѣше онова шише съ динамитъ въ стария каналъ.
Тѣ почнаха да довършватъ канала презъ февруарий 1903 г. Азъ заминахъ за Солунъ на 18 февруарий. Заминахъ презъ Одринъ съ чуждъ пасапортъ по желѣзницата направо въ Солунъ. Тамъ вече се работѣше, — бѣха събрани другаритѣ. Петъръ Манджуковъ и Дим. Кошчановъ бѣха останали въ България. Нѣмаше нужда отъ повече хора, а тѣ бѣха по-предприемчиви хора, които можеха да образуватъ отдѣлна група. Мечевъ временно бѣше въ София, понеже бѣше по-известенъ на турцитѣ.
Въ Солунъ азъ отивахъ ужъ да държа зрѣлостенъ изпитъ въ гимназията подъ име Георги Манасовъ (като Павелъ Поцевъ бѣхъ вече държалъ зрѣлостенъ
34
изпитъ). Стояхъ тамъ и работихъ въ канала. Презъ мартъ месецъ случайно копаеха канализация презъ сѫщата улица покрай банката. Много се бояхме, да не би да се открие нашиятъ каналъ, който бѣше на дълбочина 3 1/2 метра, но за щастие каналътъ за геризитѣ се копаеше на 2 метра дълбочина. Ние бързахме,—колкото тѣ приближаваха съ гириза до канала, толкова ние бързахме да свършимъ канала до банката. Въ туй време, презъ мартъ, въ европйскитѣ вестници се яви съобщение, чо македонски дейци тъкмятъ въ Македония атентати противъ европейскитѣ капитали. Узнали бѣха отъ софийски източникъ, отъ хора, които насъ ни познаватъ и сѫ бъбрили нѣщо предъ европейски кореспонденти. На турцитѣ не минаваше презъ ума, че ще минираме банката, ами си мислили, че както арменцитѣ ще нахълтаме въ банката, та правителството тури силна стража около нея. Въ това време, срѣдата на мартъ, презъ страстната недѣля, ние вече бѣхме поставили динамита и мелинита въ тенекии, всички нагласени съ фитили. Опасявахме се много да чакаме, едно че влагата можеше да обезсили особено нобеловия динамитъ, отъ друга страна рискътъ бѣше голѣмъ, а уговорения съ Организацията срокъ за чакане изтичаше. Почакахме още 15 дена, да мине великденьтъ, и решихме да пристѫпимъ къмъ дѣлото.
Мечевъ още на 16 мартъ бѣше пристигналъ. Даме Груевъ бѣше неговъ старъ познатъ. Мечевъ и Даме бѣха интимни приятели. Даме го питалъ, какво става вашата работа, а Мечевъ му казалъ, че всичко е готово и че нищо вече не може да попрѣчи на работата. Даме казалъ на Гарванова и на другаритѣ отъ Ц. К. Тогава Гарвановъ повиква Орданъ попъ Ордановъ (Орце) и му обещава 1800 лева за да свършимъ и намисленото въ Одринъ та да отиде веднага. Даме билъ казалъ на Ме-
35
чевъ, да отложимъ атентата до подиръ въстанието, като последенъ ударъ за Европа. Мечевъ му отговорилъ, че той като познава, доколко е въорѫженъ народътъ, не вѣрва, че едно въстание е спасително, напротивъ, то ще докара да се разорятъ районитѣ, и за това той не е за никакво въстание. Даме му отговорилъ, че споредъ него по-добре е да се отложи атентатътъ, а знае, че той не може това да ни го наложи. Гарвановъ, като е предлагалъ на Орцето 1800 лева за да отиде въ Одринъ, не е смѣялъ нищо открито да съветва както Даме. Орце хладно отговорилъ на Гарванова, че ние нѣмаме намѣрение да почваме нова работа въ Одринъ и че се страхуваме и това дѣло да не се осуети. И наистина се страхувахме и то най-много отъ Гарванова, да не би да се разгласи работата.
Оставаше да си направимъ плана за атентата. Азъ и Мечевъ, докато бѣхме още въ София, преди да тръгнемъ, попитахме единъ нашъ македонецъ, който добре разбираше европейската дипломация, какъ мисли той относително нашия планъ (общо говорено). Той се произнесе одобрително: тамъ е, каза той, болното мѣсто на Европа — европейскитѣ капитали. Попитахме го, на коя държава е най-добре да се пакости. Той, като ни описа, какъ сѫ разположени европейскитѣ държави, каза, че най-много прѣчатъ Русия и Австрия на нашитѣ работи, макаръ че сѫ най-заинтересувани, та ако бихме засегнали тѣхнитѣ капитали, тѣ пакъ нищо нѣма да направятъ, защото нѣматъ намѣрение да измѣняватъ работитѣ въ Македония. Приведе ни за примѣръ случкитѣ съ убийството на рускитѣ консули. Русия можеше тия поводи да използува, ако да е имала намѣрение да прокарва реформи и пр. Сѫщо и Австрия. Затова препорѫчваше да се закачатъ интереситѣ на другитѣ освенъ на Англия, понеже Англия, макаръ че силно
36
симпатизира, е сама, безъ съюзници, та не ще излѣзе сама. Оставаха Франция, Италия, малка Белгия и др. Ние разсѫдихме, че Франция най-много може да повлияе и да склони и Русия негли да действува. Затова решихме д а и з г о р и м ъ е д и н ъ ф р а н ц у з к и п а р а х о д ъ. Нашиятъ съветникъ, когато дойде дума за Франция, искаше да ни каже да не закачаме и нея.
Следъ това съвещание като се прибрахме въ Солунъ, заедно съ другаритѣ решихме да почакаме, когато дойде французки параходъ на Messagette Maritime, да го запалимъ и единъ день следъ туй и банката да дигнемъ на въздуха. Понеже нѣмахме много динамитъ на рѫка, нѣмаше нужда отъ всички другари отъ велешката група. Затова писахме на другаря Кощановъ, който искаше да дойде да вземе участие, да си седи въ България, понеже нѣмаме динамитъ, и ако дойде само така, безполезно ще си умре. А и на велешкитѣ другари, които сѫщо тъй искаха да дойдатъ, отговорихме сѫщо—на Тодоръ Органджиевъ, Илия попъ Ордановъ (братовчедъ на Орце) и Алекси Миновъ, наричанъ „Каникотъ.” Пратихме имъ десетина килограма мелинитъ съ нуждното да хвърлятъ на Тополката на моста желѣзницата, ако желаятъ и тѣ нѣщо да извършатъ.
Азъ пожелахъ самъ да свърша работата си съ парахода. На 15 априлий дойде параходъ „Гвадалквивиръ” отъ компанията Messagette Maritime, и азъ взехъ 11 килограма мелинитъ, скрихъ го въ куфера си, зашито добре, маскирано, и отидохъ на митницата, съ цигара въ уста. Бѣхъ намислилъ, въ случай че на митницата биха се усъмнили и биха почнали да разрѣзватъ и да видятъ мелинита, да запаля фитиля та и азъ и полицейскиятъ да бѫдемъ хвърлени на въздуха. На края на фитиля, за да се запали сигурно, имаше малко нобеловъ динамитъ, който лесно се запаля. Отидохъ на митницата,
37
не му дадохъ на митничариnа да види, каква е тежестьта на куфера, отворихъ го: „буйрунъ ефенди.” Той погледна набити ризитѣ отгоре и — нищо. Затворихъ куфера и се качихъ на лодката за парахода на 11 часа. Следъ половинъ часъ трѣбваше параходътъ да тръгне. Настанихъ се въ стая № 7 (кабина въ I. кл., за която платихъ 45 франка за до Цариградъ, съ храна). Трѣбваше да бѫда самъ и затова потърсихъ такава кабина. Щомъ се намѣрихъ въ кабината, заключихъ вратата, разсѣкохъ капацитѣ въ куфера, извадихъ парчета съ динамитъ, който бѣше въ платнени кесета като кутии та ги натуряхъ една вързъ друга въ една бошча, — кърпа отъ бѣлъ, хубавъ лененъ платъ. Взехъ динамита въ рѫка. Разбрахъ, като слѣзохъ въ парахода, че по-долу отъ морското равнище не мога да слѣза, а цельта бѣше да се продупчи параходътъ и да потъне. Затова решихъ да запаля парахода и сложихъ динамита на едно скрито мѣсто до салона, гдето се обѣдва, при кабинитѣ на служащитѣ близу до машинитѣ, които сѫ тамъ покрити съ решетка. Динамитътъ се опираше на самия мѣхъ на парахода (странитѣ) до желѣзата. Тъкмо бѣше време за обѣдъ. Единъ отъ служащитѣ се разхождаше тамъ. Мислѣхъ си да не би да е нѣкой много храбъръ човѣкъ та да не би да се затече да дръпне фитила, когато го види, че шуми — гори. Фитилътъ бѣше дълъгъ единъ дециметъръ. Параходътъ бѣше вече тръгналъ и измина малъкъ Карабунаръ. За 1/2 часъ щѣше да излѣзе отъ пристанището, а азъ искахъ всичко да се свърши въ самото пристанище, за да има възможность да се спасятъ пасажеритѣ (нашиятъ съветникъ препорѫчваше по възможность да не се правятъ човѣшки жертви). Почакахъ да се отдалечи служащиятъ, докато отиде до салона, и съ цигара подпалихъ върха на фитила, на който за сигурностъ имаше нобеловъ динамитъ. Азъ
38
хванахъ противоположния коридоръ и динамитътъ изгърмѣ, като се отдалечихъ на 5 крачки. Бѣхъ решилъ да загина и азъ; не можехъ да зная, че ще ми се удаде случай и толкова да се спася. Гърмежътъ бѣше много силенъ. У всички пасажери въ първа класа и служащитѣ около машинитѣ се яви на лицето имъ кървь поради газоветѣ, като че ли съ игла лицето бѣ изрѣзано на рѣзки. Динамитътъ продупчи коритото на парахода и отвори дупка като половинъ прозорецъ, а отъ друга страна запали машинитѣ — маслото се запали, изгорѣха гумитѣ и отъ тамъ се запалиха машинитѣ. Следъ 5 минути параходътъ взе да гори, пламъкъ се яви на палубата тъкмо гдето бѣше изходътъ. Параходътъ веднага изтъкна жълто знаме и черно, на половина обесено, и взе продължително да свири.
Капитанинътъ заповѣда всичкитѣ пасажери да слѣзатъ, най-напрѣдъ да слѣзатъ пасажери отъ 1 класа въ две спасителни лодки отъ дветѣ страни на парахода. Азъ слѣзохъ въ една лодка заедно съ две жени, двама французки кюрета (попове), а другитѣ отъ I кл. въ другата лодка. Следъ това за другитѣ пасажери се спуснаха други лодки. Пасажеритѣ отъ I. кл. бѣха въ най-голѣма опасность, тѣ не можеха отъ I. кл. да излѣзатъ по лествицата за полубата заради огъня, а излѣзохме презъ едни прозорци.
Пристигна наскоро и отъ турската флота лодка съ войници, която ни прибра въ своята лодка. Дойдоха и други още много лодки отъ пристанището. Не се сѣщаше никой, че има покушение; разбраха, че е станала експлозия на казанитѣ.
Една жена, слаба, отъ газоветѣ и детонацията бѣше паднала въ несвесть, та нея на отдѣлна лодка отведоха въ французката болница. Онзи служащъ, който се разхождаше и за чийто животъ азъ се опасявахъ
39
когато се подпали, по нещастие пострада. Една дъска го ударила по рѫката та му бѣ счупила рѫката, която бѣ увиснала. Той после се яви въ военния сѫдъ да свидетелствува, и тогава узнахъ, че се казвалъ Ricard. Това бѣха пострадалитѣ отъ експлозията.
Отъ пристанището дойде едно параходче съ тулумба та съ сладка вода да гаси (параходчето „Port de Salonique”, носѣше прѣсна вода на военнитѣ параходи и пр.). Единъ матросъ, останалъ при машинитѣ, понеже мѣстото на изхода се затвори та той презъ единъ прозорецъ викаше „Je suis perdu” (загубенъ съмъ) и тѣ обърнаха него да спасяватъ и го спасиха. Като дойдоха други лодки, азъ се прехвърлихъ въ други лодки, — размѣнихъ две-три и нарочно отидохъ въ една лодка, въ която бѣше турскиятъ приставъ (comissaire) и Jirar, секретарьтъ на французкия консулъ Стегъ. При тѣхъ бѣше по-сигурно. Азъ попитахъ секретаря, защо не гасятъ парахода, а той ми отговори, че е вече късно, а трѣбва да се спаси тоя човѣкъ — тая жертва. Тъкмо тогава дойде консулътъ Steg, много разяренъ, и питаше секретаря отъ своята лодка, що има. Секретарьтъ му каза, че ако да бѣше пукналъ казанътъ, трѣбвало би два часа да се минатъ, докато се запали параходътъ. Освенъ туй, казваше му, що търси тая дупка на парахода, очевидно е, че тукъ имаме работа съ експлозивъ. Французитѣ веднага схванаха, а турците и народътъ все още повтаряха „казанъ патламишъ”. Следъ това голѣмитѣ мачти, които горѣха, паднаха въ водата. И азъ заедно съ други пасажери, съ двама матроси и единъ турчинъ, чиновникъ, види се, на агенцията, отидохме въ компанията, гдето ни взеха имената и ни казаха: „елате утре да си вземете паритѣ”. Пристанището бѣше напълнено съ публика. Излѣзнахъ отъ агенцията свободенъ и отидохъ та се установихъ въ хотелъ Partenon,
40
заедно съ единъ другъ пасажеръ, гъркъ, струва ми се (отъ III. кл.).