I. Въ Македония и Одринско ― Спомени на Михаилъ Герджиковъ
Предговоръ
Революционното движение въ Македония не можеше да не повлияе и върху по-събуденитѣ духове на българското население въ Тракия, отъ което значителна часть вече живѣеше забѣгнало въ предѣлитѣ на освободена България и копнѣеше да се завърне въ роднитѣ си мѣста при по-добри условия за сигурность на живота и имота. Въпрѣки силното желание на тракийци да се освободятъ отъ турското иго, у тѣхъ идеята за организирано въстаническо движение много по-бавно и изобщо слабо се е възприемала въ сравнение съ бързия и буйния ѝ растежъ въ Македония. Причината на туй различие се крие не само въ сравнително по-благоприятнитѣ стопански условия на живота въ Тракия както и въ по-слабитѣ изгледи на успѣхъ въ борбата поради близостьта на Цариградъ, но и въ историческия опитъ на българското население на югъ отъ източния Балканъ до Одринско, преживѣло презъ XIX. в. нѣколко руско-турски войни, свършили съ катастрофално за българщината емигриране следъ отстѫпвашитѣ руски войски. Затова и българската тракийска интелигенция не съ такова единодушие и не тъй беззаветно се предаде на служба на революционната идея, както това стана въ Македония. Слабитѣ опити на отдѣлни групи революционно настроени младежи не успѣваха да отидатъ по-далече отъ изолирани, мѣстни бунтовнически действия безъ да се поставятъ основи на една общовъзприета революционна организация по подобие на македонската.
14
Между туй движението въ Македония назрѣваше да се превърне въ открита революция та е трѣбвало рѫководнитѣ дейци отъ дветѣ области да се замислятъ за обща, координирана дейность. Силната македонска революционна организация, разполагаща съ срѣдства и съ опитни рѫководители, естествено се наложи и въ Тракия съ своитѣ закони и похвати въ борбата, — тя неосѣтно се преобърна въ „Македоно-одринска революционна организация”. Началата на тая намѣса на В. О. въ Одринско се отнасятъ къмъ 1899 година. Въ тайния конгресъ въ Солунъ къмъ 1. януарий 1903 година, въ който се взе сѫдбоносното решение за общо въстание, заседаватъ и делегати отъ Одринско. Последвалата подготовка за въстанието и въ Одринско прямо се рѫководи отъ В. О., поради което революционната идея въ сравнително кѫсо време има тукъ голѣмъ успѣхъ, като обхвана голѣма часть отъ българското население въ областьта.
По-интензивната революционна дейность въ Одринско подъ рѫководството на водители, прямо подчинени на В. О., захваща съ идването на Михаилъ Герджиковъ за главенъ одрински войвода, назначенъ отъ В. О. въ 1902 год. Преди това Герджиковъ, родомъ отъ Пловдивъ, интелигентенъ младежъ съ буенъ характеръ и твърде крайни убеждения, е действувалъ като четникъ и войвода въ Македония. Въ Одринско той подгатвя общото въстание въ 1903 год. и постига кратковременни, но твърде ефектни успѣхи. Понеже одринското въстание е прямо отражение на македонската освободителна борба и е органично свързано съ Илинденското въстание въ Македония, щѣха да бѫдатъ записванитѣ отъ мене материяли незавършени, ако не се прибавѣха и спомени за съвременнитѣ революционни действия въ Одринско. Знаейки, че Михаилъ Герджиковъ
15
най-добре би могълъ да ме освѣтли върху главнитѣ моменти на одринското въстание, стараехъ се да се срещна съ него съ тая цель, което и стана въ 1910 година. Въ редъ срещи, начевайки отъ 30 мартъ с. г. Герджиковъ накратко разказа своята дейность първомъ въ Македония и сетне въ Одринско, както е изложено въ напечатанитѣ тукъ негови спомени. Тѣ не сѫ съвсемъ докрай завършени. Герджиковъ е живъ, сега негде въ чужбина, и ще може негли въ последствие да ги допълня.
Споменитѣ на Герджикова касателно Одринско главно се отнасятъ къмъ времето, когато той е действувалъ тукъ. Ала, както се каза вече, и преди него въ Одринско сѫ се подвизавали други, мѣстни революционери, за което въ споменитѣ си Герджиковъ не разказва. Затова е умѣстно за освѣтление на читателя тукъ да припомня въ кратце за тоя началенъ периодъ на освободителното движение въ Одринско.
Презъ 1895/6 уч. година сѫ учителствували въ Лозенградъ Павелъ Генадиевъ и Костадинъ Благоевъ (род. отъ с. Ракита, Леринско). Следната година П. Генадиевъ е билъ премѣстенъ въ Мустафа-Паша, а вмѣсто него презъ 1897/8 дошелъ за главенъ учитель въ Лозенградъ Л. Маджаровъ (род. отъ с. Негованъ, Солунско). Тѣзи учители сѫ посѣли първитѣ семена на революционерството въ Лозенградско, а най-голѣма заслуга за това са пада на Л. Маджаровъ, който въ две години е успѣлъ да образува въ лозенградската околия множество комитети, отъ часть и по Бунархисарско и Малкотърновско. Отъ друга страна и тракийската емиграция въ България по примѣра на македонската се е организувала за да спомогне за освобождението на родния си край. Петъръ Драгулевъ, родомь отъ Малко-Търново, заедно съ капитанъ Петко войвода и др. въ 1896 г. основава въ Варна емигрантско дружество „Странджа”.
16
Клонове отъ сѫщото дружество се основаха и въ други градове, гдето е имало тракийски емигранти. На 19 февруарий се събиратъ делегати на организацията „Странджа” на пръвъ конгресъ въ Бургасъ и решаватъ да се образува тайна революционна група за да действува вѫтре, въ Одринско.
Презъ пролѣтьта на 1897 год. е била образувана първата въорѫжена чета, която е навлѣзла да действува въ Странджа планина подъ войводството на Милчо Стамчевъ. Въ нея сѫ влизали Вангелъ Шунтовъ, като под-войвода, и бѫдещиятъ виденъ революционерь по Странджа Ст. Петровъ (род. отъ М. Търново), като секретарь и касиерь на четата. Първитѣ агитаторски опити на четата сѫ излѣзли несполучливи и самъ Петровъ е попадналъ въ затворъ.
Следъ тоя опитъ се явява въ Одринско презъ сѫщата година друга чета, изпратена отъ македонската В. О. съ съгласието на организацията „Странджа”, на чело съ капитанъ Стойчо Гаруфаловъ, родомъ отъ М. Търново. Като четници въ нея сѫ влизали капитанъ Митровъ, поручикъ Саракиновъ, Георги Ивановъ, — прославениятъ сетне лерински войвода подъ име Марко войвода, — Антонъ Бузуковъ и др. И тази чета наскоро се връща безъ да извърши сериозна работа. Неуспѣхътъ на първитѣ две чети далъ поводъ В. О. да се заеме по-сериозно съ организирането на борбата въ Одринско, оставяйки на страна дружеството „Странджа”. Така се явяватъ въ 1899 год. първитѣ „македоно-одрински” дружества на чело съ две видни личности — Георги Минковъ и Георги Кондоловъ. Първиятъ е застѫпвалъ Одринско въ „Македоно-одринския комитетъ” въ София, а вториятъ е рѫководилъ работитѣ на „Македоно-одринското дружество” въ Бургасъ. Въ началото на 1900 год. Гоце Дѣлчевъ е престоялъ нѣкое време въ Бургасъ и
17
отъ тамъ е влѣзълъ по обиколка въ Одринско, придружаванъ отъ Л. Маджаровъ и Ст. Лазовъ. Организирането на борбата следъ това върви бавно. Георги Кондоловъ презъ туй време се отличава съ голѣма преданость къмъ освободителното дѣло и спечелва довѣрието на В. О., която му повѣрява да води агитационна „патриотическа” чета въ Одринско. Гоце Дѣлчевъ въ качество на началникъ на бойнитѣ чети въ Македония и въ Одринско е далъ на Кондолова писменно пълномощно за вѫтрешностьта. Кондоловъ повелъ четата си на 30 май 1901 г. и действувалъ като войвода презъ нея година.
По великденскитѣ праздници 1902 год. се е състоялъ въ Пловдивъ конгресъ за да изработи за Одринско обща директива и да тури край на раздоритѣ при наличностьта на върховисти и централисти между македонски гѣ дейци, които сѫ се простирали и до Одринско. На този конгресъ присѫтствува и М. Герджиковъ, който скоро следъ това поема рѫководството на въорѫженитѣ действия въ Одринско, както е изложено въ споменитѣ му. Следъ конгреса Георги Кондоловъ на 24 май 1902 год. заминалъ съ втора чета въ Одринско, следъ което е навлѣзла и четата на Герджикова та по-нататъшнитѣ революционни акции въ Одринско се водятъ съ взаимно разбирателство и по общо дадени директиви (Вж. по-подробно за дейностьта на Кондоловъ въ книгата на Ив. Пандалеевъ Орманджиевъ, „Георги Кондоловъ и дейностьта му въ Страндженското въстание” (съ 5 портрета), Бургасъ, 1927).
Л. М.