VII.
Предприетитѣ въстанически акции по цѣлата область сполучливо извършени. — Смъртьта на войводата Кондоловъ. — Временно затишие. — Възвание къмъ гръцкото население въ Одринско. — Нерешителностьта на другаритѣ отъ главното боево тѣло да деиствуватъ. Герджиковъ принуденъ самъ да решава и да се разпорежда. — Турска войска почва да действува нападателно. Паника между българското население, масово бѣгство къмъ българската граница. — Старанията на Г. да задържа турцитѣ докато се изтеглятъ бѣжанцитѣ. — Бѣжански лагеръ при с. Аланкайрякъ. — Шанговъ пристига съ чета доброволци. — Печаленъ край на въстанието.
Получихъ известие, че на всѣкѫде предприетитѣ акции въ тая область сѫ дали отличенъ резултатъ. Затуй решихъ да замина къмъ Малко Търново. Това ме окуражи та искахъ да поканя другаритѣ да се съберемъ и да нападнемъ града Малко Търново. Три-четири нощи подредъ слушахме гърмежи по границата, — значи вършеха работа нашитѣ. Около 16 турски поста бѣха изгорени. Турски войници блуждаеха по единъ по-двама низъ горитѣ, избѣгали отъ постоветѣ, и тѣ или биваха добивани или пленявани, ние ги изпра-
74
тихме едни въ Малко Търново, а други въ България. Нѣкои турски войници, ранени, изпратихме въ Малко Търново.
Когато потеглихъ къмъ М. Търново, пративъ куриери на Маджаровъ и Икономовъ. Тѣ отговориха, че сѫ заети съ мѣстната си работа и не могатъ да дойдатъ да се срещнемъ. Преди първия день на акциитѣ този, който трѣбваше да рѫководи движението въ участъка на с. Велика, Кондоловъ, биде убитъ отъ турцитѣ. Билъ тежко раненъ въ корема, мѫчилъ се нѣколко часа, молилъ се на другаритѣ си да го довършатъ, и тѣ хвърляли жребие, кой да извърши това, и така единъ го застрелялъ въ главата. Тази загуба бѣше много чувствителна за насъ. Войската въ Урумкьой, гдето действуваше Икономовъ, не избѣгала; селянитѣ все тьй зле се показали. Маджаровъ тъй сѫщо нищо особено не извършилъ. Веднага писахъ на Икономова да отиде самъ въ с. Велика, да назначи замѣстникъ на Кондолова. Отъ Василико заминахъ на 7-ми августъ вечерьта.
Презъ всичкото време на въстанието другаритѣ ми Маджаровъ и Икономовъ сѫ избѣгвали да взематъ каквато и да е пряма отговорность. Никакви прями заповѣди не искали да даватъ и все сѫ препращали къмъ мене за упѫтване. Азъ, като видѣхъ тая нерешителность (Маджаровъ бѣше по темпераментъ такъвъ, не обичаше да се разправя съ много хора, а даде решително, мнение), взехъ всички отговорности върху си, а давахъ съвети и разпореждания дори на другари, които бѣха до два дена далече отъ мене. Това много прѣчеше на работата и менъ спъваше. Икономовъ постоянно се извиняваше, че е новъ въ работата и че ако бѣхме били заедно, би било друго. Тѣ бѣха прекалено скромни, а азъ не искахъ да играя ролята на главнокомандующь, но сетне видѣхъ, че не мога да не взема отговорность
75
върху себе си, и така азъ по неволя се налагахъ. Поради това зарѣзахъ своя планъ за М. Търново и решихъ да тръгна съ обиколка по другитѣ райони, за да видимъ, какво става. Съ мене бѣха нѣколцина другари — Силяновъ и др. Карчо бѣ падналъ боленъ отъ пневмония та го изпратих ъ въ България. Сведенията, които отъ всѣкѫде събрахъ, било лично, било отъ куриери, показаха, че на всѣкѫде турскитѣ войски — отъ границата до подножието на Странджа до предъ Лозенъградъ — сѫ изпразнили революционната територия съ изключение на града М. Търново.
Ние почнахме вѫтрешно да се уреждаме нѣкакъ си. Ала азъ предвиждахъ много добре, какъвъ ще бѫде изходътъ. Населението бѣше весело, по селата хора играеха, гозби слагаха. Немаше мое-твое: въ горитѣ преди и следъ конгреса имахме приготвени складове; цѣлата реколта бѣше сложена, въ брашно и жита, въ общи хамбари, въ общи складове. И добитъкътъ бѣше станалъ общъ имотъ. Понеже бѣхме взели много пушки отъ турски войници и бѣхме внесли още кримки отъ България, раздадохме ги на населението и почнахме да обучаваме тия, които знаеха да боравятъ съ орѫжие. Споредъ мене ние си изгубихме времето съ тия второстепенни работи. Следъ 10-тина дена следъ въстанието издадохме едно възвание за гърцитѣ на гръцки, въ което казахме, че ние не се боримъ да възстановяваме българско царство, да превзимаме територия, а само за човѣшки права, че и тѣ и турцитѣ се нуждаятъ отъ това та нека ни подкрепятъ въ морално и материално отношение. Силяновъ го написа на гръцки. Това възвание го пръснахме между гръцкитѣ села. Само единъ гръкъ дойде въ четата, единъ 45 годишенъ човѣкъ. Нито единъ отъ младежитѣ гърци не се отзова. Затова Петъръ Ангеловъ, ядосанъ, бѣ по своя инициятива наложилъ парич-
76
на контрибуция на нѣкои гръцки села — на Ахтополъ, Василико и др. Въ Ахтополъ има държавна солница, тамъ е имало тогава до 200,000 кгр. соль. Намъ трѣбваше соль за селата. За туй съобщихъ на Ангелова да разбиятъ държавната солница, да извадятъ сольта и да допускатъ на селянитѣ, които ще дохождатъ съ коля, да разнасятъ соль въ селата. Гърцитѣ не поискаха това да направятъ, но Ангеловъ това извърши.
Ние очаквахме въ това време да ни дойде помощь отъ България. Даевъ ми бѣ писалъ, че арменцитѣ по Одринския въпросъ не устояли на обещанието си та нищо не можалъ да извърши. Между туй въ Варна се бѣ образувала една комисия отъ одринци за да събере помощь въ хора и пари. Тая комисия въорѫжава 40 души четници, повече одринчани, емигранти и нѣколцина арменци, на чело съ Даева, ги праща при насъ. Знаехъ, че ще дойдатъ, и съ нетърпение чакахъ, понеже очаквахъ турцитѣ да почнатъ нападателно да действуватъ.
Следъ 15—20 дена отъ въстанието, следъ такова затишие отъ турска страна почнаха да ни съобщаватъ отъ крайнитѣ пунктове на революционната область, че турска войска се концентрирала. Не се мина много време и азъ почти едновременно отъ три различни мѣста получихъ известие, че турската войска настѫпва откъмъ Дерекьой по лозенградското шосе, гдето Маджаровъ действуваше, и отъ Одринъ, по пограничната линия, да ни ударятъ и въ флангъ, а сѫщевременно се явилъ и въ Инияда единъ турски десантъ.
Отъ всѣкаде ме запитваха, какво да се прави. Отговаряхъ, да се противостои, до колкото се може, но щомъ силата е голѣма, да се предпази населението отъ сѣчь. Още едва получили моята заповѣдь, не могли да изпълнятъ заповѣдьта, понеже населението, щомъ по-
77
душило, че турцитѣ идатъ, веднага въ крайнитѣ области на революционната територия избѣгало въ гората. Паниката се предава на цѣлото население и всички се устремяватъ къмъ границата. Въ туй време Даевъ пристига съ четата си. Азъ го повикахъ при мене и го пратихъ да отиде въ първитѣ редове, да отиде срещу турската войска отъ западна страна. Мѣстностьта въ цѣлата малкотърновска околия, гдето действувахме ние, е гѫсто гориста. Ни на едно мѣсто не можахме да се спремъ за едно по-сериозно сражение; сѫщо и за турцитѣ не бѣше сгодно. Само за засада бѣше сгодно. Единъ другиго не можехме да преследваме въ гората. Турцитѣ, които настѫпваха, първомъ отъ далечъ бомбардирваха съ артилерия гората и селото и сетне навлизаха. Когато настѫпи този смутъ, азъ, Маджаровъ и Икономовъ бѣхме раздѣлени и не можехме вече да се сношаваме, понеже войската бѣше навлѣзла между насъ. Това ставаше около 25—26 августъ.
Тамъ, гдето бѣхъ азъ, едва намѣрихъ една мѣстность съ два голи баира, и тамъ се окопахме съ решение да дадемъ тамъ едно сражение. Бѣхме само 60—70 души все селяни, а само 15—20 души четници. Населението пъкъ бѣше избѣгало въ горитѣ. Понеже имаше нѣкои предъ насъ, погрижихъ се да отидатъ задъ насъ, та по-лесно да избѣгатъ следъ нашето поражение. Три дена стояхме тамъ на позициитѣ, ала турцитѣ избѣгваха да дадатъ сражение, избикаляха. Най-сетне решихъ да ги предизвикамъ нѣкакъ си. Пратихъ едно малко отдѣление на една неважна могилка съ заповѣдь да стреля, щомъ забележи турци, и да се оттегли къмъ насъ. Това стана и наистина атакува турски войници. Тѣ тъй сѫщо дадоха нѣколко залпа, завърза се малка престрелка, нашитѣ имаха превъзходство. Азъ взехъ нѣколко другари и отидохъ на подкрепление. Но въ туй
78
време турцитѣ се оттеглятъ. Не се минаватъ два часа, веднага почнаха да стрелятъ върху насъ отъ прикрито мѣсто съ артилерия. Ние бѣхме на главната позиция. Отначало селянитѣ се уплашиха отъ гранатитѣ, но сетне се поокопитиха. Гранатитѣ падаха отначало задъ насъ и предъ насъ. Указа се, че турцитѣ не можеха да опредѣлятъ разстоянието, и когато почнаха да хвърлятъ шрапнелитѣ, всички падаха до 300 метра предъ насъ. Тая стрелба трая до вечерьта, а ни единъ пѣхотинецъ турчинъ не се яви. Очевидно бѣше, че турцитѣ бѣха аджамии въ артилерийската стрелба.
Презъ деня населението, което бѣше единъ часъ отъ насъ, чува топовнитѣ гърмежи и въ панически страхъ, повече жени и деца, избѣгватъ къмъ българската граница, а мнозина отъ сѫщитѣ бѣха при насъ, при мене. Решихме да останемъ презъ нощьта на позициитѣ си, като предполагахме, че на другия день войската ще ни нападне. Презъ нощьта обиколихъ нощнитѣ си патраули, които бѣха повече селяни, и намѣрихъ, че повечето отъ тѣхъ липсватъ, — избѣгали. Едного сварихъ тъкмо, когато искаше да се измъкне. Той ми отговори: „Бай Герджиковъ, до кога бѣха децата и женитѣ тукъ по селата, имаше за какво да се биемъ, но сега тѣ тамъ въ България ще просятъ, а пъкъ азъ нѣма защо тукъ да се бия, за букитѣ не желая да се бия”. Този отговоръ ми направи силно впечатление. Обезорѫжихъ го и го натирихъ. Отидохъ при другаритѣ, събудихъ ги и имъ казахъ, какъ стои работата, и ги питахъ, желаятъ ли да останатъ да се даде едно сражение. Тѣ казваха, че желаятъ, но все изказваха желание да осигурятъ семействата си. Все пакъ и на другия день чакахме турцитѣ, но тѣ не се явиха никакъ, нито съ артилерията, нито съ пехотата си. Куриери дойдоха и ни съобщиха, че населението изъ вѫтрешностьта бѣга къмъ границата и
79
по другитѣ мѣста и че може би ще бѫде настигнато отъ аскера и отъ арнаутитѣ. Тогава азъ пуснахъ повече отъ половината селяни да застигнатъ домашнитѣ си, а съ четницитѣ тръгнахъ (15—16 души) да поспремъ нѣкакъ си войската, докато другата партида бѣжанци стигне до България. Вървейки нататъкъ посрещна ни другъ куриеръ, който ни съобщи, че Даевъ съ другаритѣ си придружавалъ бѣжанцитѣ и че тѣ свободно щѣли да минатъ до границата. Казаха ми, че имало още бѣжанци изъ вѫтрешностьта, които щѣли да минатъ къмъ границата. Въ туй време ми се съобщи, че войската, която идваше по пограничната линия, на всѣки единъ разрушенъ турски постъ, до който стигнала, оставяла на чадъри по 100 души аскеръ, който веднага заемалъ границата и правѣлъ отстѫплението невъзможно. Веднага азъ тогава пратихъ този куриеръ да съобщи на Даева да ми изпрати 10-тина момчета на единь турски пость, който още не бѣше заетъ, та да ида да го заема, за да оставимъ поне едно мѣсто, свободно за отстѫпление. Това сполучихъ да сторя. То бѣше въ началото на септемврий.
Много отъ бѣжанцитѣ, уведомени отъ хора, които пратихъ, минаха по него каналъ. Около 4—5 дена тая върволица бѣжанци се мѫкнѣше по тоя каналъ. Когато изминали бѣжанцитѣ, получихъ известие, че въ България около Аланкайрякъ се натрупали до 15—20 хиляди бѣжанци, гладни, безъ покривъ, безъ храна, безъ нищо, безъ да се грижи нѣкой за тѣхъ. Тогава отдѣлихъ 10-на души другари отъ четата до завлѣкатъ цѣло едно турско стадо говеда, около 100-тина глави, което бѣше наблизу, въ България кѫде Аланкайрякъ за бѣжанцитѣ. Селянитѣ, които бѣха при мене, сѫщо така настояваха да идатъ въ България. И азъ видѣхъ, че е глупость да се опирамъ вече, минахме всички границата и се упѫтихме къмъ Аланкайрякъ. Срещнахъ и Маджарова и Ико-
80
номова, които тъй сѫщо бѣха минали въ България презъ тоя и презъ предния день. Бѣжанцитѣ бѣха всички на една голѣма поляна до с. Аланкайрякъ.
7 априлъ.
Нашата задача бѣше да помагаме на бѣжанцитѣ, да имъ доставимъ храна. Ония заловени турски говеда хванаха мѣсто. Повикахъ Кръстьо Българиията отъ Чокенско. Дойде той съ четата си. Пристигна и Шанговъ отъ София съ 40 души чета, която събралъ въ София. Той ми съобщи, че той посъбралъ пушки, половината бердани, половината манлихери, получилъ и пари та образувалъ чета отъ всевъзможни типове. Шанговъ дойде на лагера, на бивака въ Аланкайракъ, обтегна той една шатра. Азъ му казахъ, че той тукъ не може да действува безъ организацията. Разорѫжихъ момчетата и дадохъ орѫжието на свои хора, на селянитѣ бѣжанци, понеже ние имахме кримки. Шанговъ се сърдѣше и затова и сега сме зле. Само по-здравитѣ момчета, по-юначнитѣ четници събрахъ на едно, понеже мислѣхъ, че ще действуваме съ рискове. Отъ 5—600 въорѫжени хора едва останаха по тоя начинъ 100-тина души. Съ тѣхъ азъ, Маджаровъ и Икономовъ се върнахме на вѫтре до самата граница. Решихме да пратимъ две отдѣления да тероризиратъ арнаутитѣ, които плячкосватъ оставенитѣ имоти. Варналиевъ бѣше на чело на едно отдѣление, и Дико Джелеповъ — на другото съ по 15-тина души. Друго едно отдѣление пратихме къмъ Блаца и Маджура, гдето населението не бѣше успѣло да избѣга та още се криеше въ единъ долъ, за да го придружи и да го прекара презъ границата, а чувахме, че вече турцитѣ вършатъ насилия. Това отдѣление се предводителствуваше отъ мѣстни хора. Понеже имаше още голѣма часть отъ населението, което не бѣше успѣло да избѣга, а чухме, че войската го застигнала, пратихме
81
четвърто отдѣление да я пресрѣща. Останалитѣ около 30—40 души четници раздѣлихме на три чети по 10 души та всѣки отъ насъ отъ три различни страни трѣбваше да нападнемъ една турска застава, казарма, близу до границата, която най-много прѣчеше на бѣжанцитѣ. Нападнахме я (въ началото на септемврий) и държахме турцитѣ нѣколко часа въ обсадно положение, денемъ; обиколихме ги, но тѣ успѣха да влѣзатъ въ шанцоветѣ си около казармата, откриха огънь и ние трѣбваше да водимъ престрелка съ тѣхъ нѣколко часа. Планътъ бѣше да ги нападнемъ ненадейно, ала тѣ по-рано съгледали авангвардията на Икономова и така постигнахме поне туй, че тѣ разбраха, че въ околностьта още сѫществуваме, та не смѣеха много да излизатъ и да пресрѣщатъ бѣжанцитѣ, да безчестятъ жени. Успѣхме напълно, като безпокоехме съ своитѣ партизански отдѣления да запазимъ 15-тина дена тоя каналъ отворенъ за бѣжанцитѣ та успѣха да си взематъ кое-що. Тая застава бѣше южно отъ Аланкайрякъ, близу до поста Чифликъ.
Следъ това турцитѣ станаха окончателно господари на положението. Нашитѣ бѣжанци, отъ една страна тия, що бѣха близу до Аланкайрякъ, отиваха къмъ Бургаско, а други имаше къмъ Алагюнъ и Факията. Азъ съ Силянова и Икономова предприехъ една обиколка за да видимъ, на какъвъ халъ сѫ бѣжанцитѣ. Намѣрихме ги въ ужасна обстановка — тѣ спѣха по улицитѣ, по черковнитѣ дворища, гладни, изнемощѣли. Надумвахме ги да се върнатъ обратно въ Турция и ги увѣрявахме, че и ние ще идемъ съ тѣхъ. Ала тѣ бѣха обзети отъ панически страхъ та не рачиха. А околийскиятъ началникъ отъ Бургасъ имъ обещаваше, че ще бѫдатъ настанени въ Бургаско. Всичко туй продължава до къмъ края на септемврий. Тогава се върнахме, и азъ отидохъ
82
въ Пловдивъ. Бѣха назначени комисии отъ правителството подъ председателството на окрѫжни управители за да настаняватъ бѣжанцитѣ. Тия емигрантски комисии настаниха бѣжанцитѣ отъ часть въ Варненско, — най-много въ Варненско, не по-малко отъ 6—7 хиляди души, а другитѣ въ Бургаско, Карнобатско и Айтоско.