VI.
Походъ къмъ Василико. — Герджиковъ съ чета отъ 80 души напада казариитѣ въ Василико. Турскитѣ войници избѣгватъ. Поведението на селянитѣ четници. — Храбриятъ четникъ, русинътъ Николай. — Турскитѣ войници избѣгватъ. — Акцията въ Инияда успѣшна. Заловени турски пленници. — Гръцка депутация отъ Василико при Герджиковъ. — Г. изпраща свой замѣстникъ, тържествено посрещнатъ въ Василико. — Силяновъ залавя трима турски чиновници. — Раненитѣ и пленницитѣ се изпращатъ въ България.
Отъ Инияда тогава се хвърляха толкова силни прожектори, които ни освѣтляваха въ гората, гдето бѣхме, че се виждахме въ гората, макаръ че до Инияда имаше 50—60 кил. Ние не виждахме Инияда и предполагахме, че тая свѣтлина е отъ електрически прожектори отъ турски военни параходи. Не знаехме, че рускитѣ военни параходи бѣха дошли тамъ. Даже руски офицери, слѣзли на ловъ на сушата, срещнали едно отдѣление турски войници, които ги взели за наши комити. Въ тая престрелка паднали турски войници, а офицеринътъ, бѣгайки налетѣлъ на наши хора, които го убиватъ та донесоха дрехитѣ му и дори една карта, която сѫ намѣрили у него. Взехъ една часть отъ момчетата на П. Ангеловъ, взехъ и отъ Шиваровия участъкъ пакъ селяни момчета, сѫщо и отъ Цихнихорския участъкъ и по такъвъ начинъ се образува една чета отъ 80 души. Съ всички тѣхъ на 3-ти августъ сутриньта осъмнахъ на „Китката”, върхъ надъ Василико. Нито единъ отъ насъ не бѣше ходилъ въ Василико; знаехме, че има две махали, турска и гръцка, а не знаехме, колко войски има тамъ. Обаче на върха на Китката (единъ часъ отъ града) намѣрихме кюмурджии македонци, които ходѣха всѣки день въ града да занасятъ кюмуръ, отъ гдето съ мауни се препраща въ Цариградъ. Арестувахме веднага всичкитѣ, но се ука-
67
заха всички членове на организацията въ Битоля, които си внасяли и членскитѣ вноски въ битолската организация. Старитѣ съ конетѣ препратихме въ България, а младитѣ оставихме. Които не можахме да снабдимъ съ пушки, останаха да действуватъ съ брадвитѣ си за да пресѣкатъ телеграфнитѣ жици, диреци и пр. На едного отъ тѣхъ, който изглеждаше най-преданъ и най-разбранъ, можахме да му се довѣримъ да отиде въ Василико, да прегледа казармитѣ и отдѣлнитѣ учреждения и да ни ориентира. И ние съ бинокълъ различавахме улицитѣ та самичъкъ си снехъ една скица на улицитѣ. Снабдихме се съ нѣколко тенекии газъ, пакъ отъ града съ помощьта на сѫщия македонецъ, да ни послужи за подпалване на турската махала. Малко на северо-западъ отъ Василико се намира турско село Потурн`аково. Понеже тия турци сѫ вършили жестокости по-рано, трѣбваше да се направи нѣщо да се сплашатъ, за да не ни противодействуватъ. Опредѣлихъ за това Георги Костандиевъ и му дадохъ бомби и нѣколко момчета. Тъй като на нѣколко мѣста низъ околностьта трѣбваше презъ сѫщата нощь сѫщевременно да се извършатъ акции и понеже сѫ на близу та могатъ гърмежитѣ да се чуятъ, и понеже въ Василико имаше доста войска, пратихъ куриеръ низъ околнитѣ мѣста съ порѫка, докато не чуятъ бомбитѣ отъ града и взрива въ Инияда, нищо да не предприематъ.
На 5 срещу 6 въ 1 1/2 часа потеглихме отъ върха къмъ Василико. По-рано разпредѣлихь момчетата да действуватъ въ града така: Силяновъ съ 20 души трѣбваше да нападне правителствения домъ, гдето имаше едно отдѣление въорѫжени стражари. Друго подобно отдѣление трѣбваше да обгради турската махала, а трето, състояще отъ 5-6 души, трѣбваше да заеме пѫтя между Старо и Ново Василико (Старо-Василико е тур-
68
ска махала, а Ново-Василико — гръцка). Между тѣхъ растоянието е 3-4 минути. Всички останали, които бѣха безъ орѫжие, ги пратихъ да унищожатъ телеграфнитѣ съобщения, щомъ чуятъ първитѣ гърмежи. Азъ съ около 40 души — съ мене бѣха Иванъ Варналиевъ и Карчо — трѣбваше да заградимъ казармата и да я нападнемъ. Предполагахме, че всички въ това време ще спятъ. Между тия 40 души имаше само 15 четника, а другитѣ бѣха селяни изъ околностьта. Случайно научихме въ послѣдния моментъ, че въ града имало не една, а две казарми, и че въ едната имало около 500 души, а въ другата до 300 души. Връщане нѣмаше: това ни съобщи единъ овчарь, който ни видѣ; той бѣше българинъ, членъ на организацията. Разпитвахъ го на страна, казахъ му да не казва нищо и не казахъ нищо и на момчетата, а отдѣлихъ около 25 души и ги пратихъ за другата казарма.
Съвсемъ леко и неусѣтно всички се доближихме до цельта. Азъ имъ дадохъ срокъ на всички, — следъ 10 минути, щомъ встѫпимъ въ града, всѣки да се намѣри на мѣстото си и да чака сигнала, първата бомба. Всѣки отъ насъ имаше по 2-3 бомби, крѫгли, съ фитилъ. Още преди да тръгнемъ имаше споръ между момчетата, кой да фърли първата бомба. За да не се скаратъ, решихме да я хвърли единъ русинъ, Николай, който бѣше попадналъ въ нашата чета. Азъ го намѣрихъ въ Бургасъ, единъ бродяга, дошелъ отъ Русия съ параходъ. Указа се прекрасенъ човѣкъ. Доближихме 10 крачки до голѣмата казарма и всичкитѣ се наредихме задъ единъ зидъ. Условието бѣше, че най-напредъ ще се хвърли бомбата и всички ще се нахвърлимъ съ щикове вѫтре въ казармата и ще убиваме, за да не имъ дадемъ време да се докопатъ до орѫжие. Забележихъ при вратата на казармата единъ часовой, който се разхождаше
69
предъ вратата, и още двама на площадката предъ казармата, а на 10 разкрача други двама, които си разговаряха. Бѣхъ казалъ на гарниста (по-рано билъ щабъ-гарнистъ въ Бургасъ), щомъ гръмне бомбата, да засвири на атака. Николай хвърли бомбата съ запаленъ фитилъ. Още преди да влѣзе въ града той запали единъ дълъгъ фитилъ, който го криеше запаленъ въ рѫкава, за да си бѫде сигуренъ и да не се издаваме съ свѣтлината. Следъ като прекрачи нѣколко крачки напредъ и изпсува на руски, хвърли бомбата. Щомъ избухна бомбата, единъ отъ ония двама часови извика: басталаръ бизè (предаваме се), а войникътъ, близу до когото падна бомбата, изпъшка, — бѣ убитъ. Гарнистътъ засвири на атака, ние всички извикахме ура и се спуснахме въ казармата. Бѣхъ раздѣлилъ селянитѣ на две части, — едната да стои резерва и да легне, а другитѣ съ насъ, съ щикове да влѣзатъ въ казармата. Ала въ решителния моментъ настѫпи една такава суматоха между селянитѣ, че всичко разбъркаха. Ние се спуснахме къмъ казармата, а селянитѣ, които трѣбваше съ насъ да тичатъ, залегнали заедно съ резервата и отъ уплахъ, богъ знае отъ що, взели да стрелятъ къмъ казармата. Азъ, Варналиевъ, Карчо, казакътъ Николай и още само двама-трима се спуснахме къмъ казармата, а всички други залегнели и стрелятъ та и насъ ще избиятъ. Николай изохка — бѣха го ранили нашитѣ селяни въ рѫката. Азъ като видѣхъ туй, върнахъ се заедно съ другаритѣ и имъ заповѣдахъ да станатъ и да вървятъ подиръ насъ, а не да гърмятъ. Пакъ тръгнахме напредъ и пакъ тѣ залегнаха и пакъ стрелятъ та раниха Варналиева въ петата. Азъ пакъ се върнахъ, извадихъ револвера и имъ казахъ, че който стреля отъ тѣхъ, ще го убия. Казахъ имъ, ако не искатъ да вървятъ, поне да си приготвятъ бомбитѣ. И ние тръгнахме пакъ напредъ, а
70
единъ селянинъ си въобразилъ, види се, че съмъ казалъ да хвърлятъ бомби. Азъ осѣтихъ, че нѣщо силно ме удари въ крака, то бѣше бомба, която за щастие не се запали, защото въ страха си негова милость или забравилъ да запали или лошо запалилъ фитиля. Като се обърнахъ, видѣхъ, че нашитѣ селяни се дръпнали назадъ. Морето бѣше задъ насъ, е предъ насъ казармата, и благодарение на морето тѣ не ме изоставиха съвсемъ, а се бѣха дръпнали до брѣга за да се криятъ тамъ, види се. Тогава Варналиевъ каза да оставимъ селянитѣ и да опитаме презъ прозорцитѣ да нахлуемъ сами и да хвърлимъ бомби. Но въ туй време казакътъ, макаръ раненъ, викаше „напредъ, напредъ, ще влѣземъ” и бѣше почналъ да кърти вратитѣ на казармата. Повърнахме се пакъ къмъ входа на казармата. Въ туй време чуваме гърмежи откъмъ морето върху насъ: турскитѣ войници успѣли да избѣгатъ презъ други врата на казармата къмъ морето, навлѣзли тамъ въ ладии и отъ тамъ почнаха да стрелятъ къмъ насъ. Тогава азъ казахъ на селянитѣ да стрелятъ поне къмъ ладиитѣ, и тѣ почнаха да стрелятъ къмъ морето. После видѣхме, че казармата е празна, че турскитѣ войници избѣгали, види се, по кѫщята. Другото отдѣление при другата казарма намѣрило само 5-6 души, които избили, а другитѣ войници били отишли да придружаватъ пощата и пр. Нашитѣ дойдоха при мене. Тогава турската часть на града пламна. Само Силяновото отдѣление имало да се бори съ нѣколко стражара и двама офицери. Въ туй време чухме взривъ въ Инияда, която е 2-3 часа на югъ отъ Василико, въ 3 часа точно. И въ Потурнаково изгърмяватъ на 3 часа нѣколко бомби и пламва селото. Рускитѣ кораби бѣха тамъ, при Инияда. П. Ангеловъ бѣше унищожилъ фара въ Инияда. Прожекторитѣ тогава заиграли. П. Ангеловъ запалилъ една часть отъ с. Инияда, което
71
е чисто турско село. Въ Василико действувахме не повече отъ единъ часъ, и бѣше вече се зазорило, когато решихме да се оттеглимъ на сборния пунктъ, който си бѣхме опредѣлили по-отрано. Гарнистътъ засвири отбой. Върнахме се пакъ въ сѫщата планина, но на друга една могила. Когато излизахме отъ града, азъ не видѣхъ Силянова и отдѣлението му, чухъ гърмежи и му пратихъ Варналиева съ нѣколко четника на помощь, да види какво става и да се оттегли, ако е свършилъ. Той го сварилъ, когато е билъ вече на пѫть къмъ насъ, следъ като свършилъ работата си.
Когато всички се събрахме горе, видѣхме, че два-трима отъ нашитѣ селяни липсуватъ, за едного знаехме, че е убитъ. Имаше и 3-4 ранени. Раненитѣ привързахме, и трима отъ тѣхъ, които бѣха по-тежко ранени, изпратихме въ България. Между тѣхъ бѣше и Николай, който бѣ зле ударенъ въ дѣсната рѫка, та сетне въ Бургасъ му я отрѣзаха. Той при все това, че бѣше така раненъ, се сражаваше съ лѣвата рѫка съ револверъ. Силяновъ бѣ довелъ трима души пленници, които бѣха се противили дълго време, не се предавали. Единътъ бѣше началникътъ на пристанището, воененъ, другиятъ бѣше началникътъ на митницата, а третиятъ — началникътъ на пощата. Веднага и тримата ми се оплакаха, че по пѫтя били обискирани отъ четницитѣ, че имъ взели паритѣ и часовници. Пари отдавна не сѫ получавали и туку що получили заплатитѣ си и пр. Азъ издирихъ паритѣ и часовницитѣ и имъ ги повърнахъ. Началникътъ на пристанището говорѣше французки, бѣше интелигентенъ. Питахъ ги, какво обичатъ: да ги пуснемъ ли или да ги пратимъ въ България. Тѣ разбраха, че въстанието е повсемѣстно, понеже видѣха, че между нашитѣ хора има селяни, които тѣ сѫ виждали въ Василико. Тѣ се боеха, ако ги пуснемъ, да не би да ги пресрещ-
72
натъ други и да ги избиятъ. Затова обявиха, че предпочитатъ да ги пратимъ въ България. Така и стана — заедно съ раненитѣ ги пратихме обезорѫжени. Само на офицерина взехме шашката. Изпратихме ги въ Бургасъ. Разпратихъ веднага куриери по другитѣ мѣста за да ми известятъ, какво сѫ свършили въ тоя районъ, а ние си почивахме. Икономовъ бѣше извършилъ акцията си не въ Урумбегли, а въ Инджекьой. На другия день пратихъ едно малко отдѣление въ Василико да видятъ, има ли войска тамъ, не иде ли нѣкакво подкрепление. Следъ известно време тѣ се върнаха съ трима души граждани, гърци, като делегати отъ страна на цѣлия градъ. Тѣ пожелали да се срещнатъ съ началника на отряда, съ мене. Разпитахъ ги, и тѣ ми съобщиха, че една часть отъ турската войска още презъ нощьта избѣгала, а другата часть изчистила града на зараньта, а заедно съ нея и турското население избѣгало, както и турското население отъ Потурнаково. Градътъ билъ чистъ отъ турци та ни канѣха да влѣземъ въ града, гдето щѣли да ни посрещнатъ съ радость, за да имъ уредимъ управлението, понеже останали безъ всѣка власть. Казахъ имъ, че ще се прати едно отдѣление въ града, а колкото за власть, нека си уредятъ, каквото управление си щатъ. Питаха ни, каква бандера да вдигнатъ („каква бандера на вдигнимъ?”), а азъ имъ отговорихъ, че за насъ е безразлично, — да вдигнатъ каквато си щатъ бандера. Казахъ имъ, че реквизиция нѣма да имъ налагаме, но ще искаме храна да ни даватъ (брашно, сирене, кошове грозде и пр.). Тѣ изнесоха доста нѣща. Едно отдѣление замина при тѣхъ съ заповѣдь да не нощува тамъ. Веднага дойдоха да ми се оплачатъ, че се явили пирати. Шиваровъ бѣше заминалъ тамъ. Тѣ го пресрещнали съ камбани, съ хоругви, съ поповетѣ му, изкарали и млади момичета.
73
Поканили ги на обѣдъ, — Шиварова отдѣлно, но той не искалъ да се дѣли отъ момчетата. Прислужвали имъ хубави жени и пр. Канили ги да нощуватъ, но азъ бѣхъ строго забранилъ. Приготвили имъ разни подаръци, часовници и пр., но нашитѣ отказали да приематъ. Избрали си гражданитѣ една градска комисия. Шиваровъ имъ казалъ, че ще държи отговорна тая комисия за най-малкия произволъ, който би направила. Бѣхъ заповѣдалъ да изгорятъ всички данъчни книги, всички официялни копия, да освободятъ арестуванитѣ. Това бѣ извършено.