V.
Решението за общо въстание не се отмѣнява. — Герджиковъ подготвя въорѫжението. — Одрински конгресъ въ вѫтрешностьта се произнася въ полза на въстанието. Изборъ на върховно боево тѣло; бързи военни приготовления. — Планъ за терористична акция въ Одринъ. — Адски машини се изпращатъ по желѣзницитѣ въ Македония и Одринско. — Взривъ въ кѫщата на Герджиковъ въ Пловдивъ. — Одринското въстание се опредѣля за 5 срещу 6 августъ. — Инструкции до мѣстнитѣ войводи за въстанието. — Въпросъ, да се нападне ли гр. Малко Търново. — Решение да се нападнатъ Инияда и Василико.
Върнахъ се въ мартъ месецъ — къмъ срѣдата на мартъ.
Сетне ме повикаха въ София. Бѣха дошли хора съ пари отъ Одринско та купихме (отъ Тюфекчиевъ) ново
55
орѫжие. За четитѣ взимахме манлихерови и бердани. Ц. К. бѣше много небреженъ къмъ Одринско. Отъ паритѣ на Мисъ Стонъ нито стотинка не дадоха за Одринско. Една голѣма сума, която изпратихме на представителството за да ни купятъ орѫжие, тѣ, — Татарчевъ и Матовъ, въ навечерието на въстанието я дадоха на Чернопѣевъ за да си въорѫжи голѣмата чета. Затова за населението купувахме кримки та Одринското въстание стана съ кримки. За кримкитѣ давахме до 6—7 лв.
Когато дойдохъ въ София, Матовъ и Татарчевъ ми съобщиха, че въпрѣки нашето решение не било възможно да са отложи въстанието; битолчани наблѣгали. Това бѣха съобщили на окрѫжния комитетъ въ Одринъ та и отъ тамъ ми се съобщи сѫщото. Туй много ме изненада. Не знаехъ, какво да правя. Казахъ на Матова и Татарчева, че въ Одринско не ще можемъ да вземемъ участие, но тѣ ми забелязаха, че въ такъвъ случай, ако ние не вземемъ сега участие, сетне никога сами не ще можемъ да дигаме въстание. Дѣлчевъ бѣше вѫтре и съ него не можехъ да кореспондирамъ.
Тогава азъ решихъ, че по тоя въпросъ трѣбва да се произнесе единъ одрински конгресъ, който да стане вѫтре въ Одринско. Разпратихъ едно окрѫжно вѫтре за да се избератъ делегати отъ околнитѣ и фиксирахме Петровдень за конгреса. По право влизаха въ конгреса всички войводи и тѣхнитѣ помощници, а по изборъ всѣка околия да прати най-много трима души делегати. Предвиждахъ, че туй решение, което сѫ взели битолчани, ще го изпълнятъ непремѣнно, и за това развихъ голѣма дейность да се набави колкото се може повече орѫжие. Затова организирахъ въ Бургасъ къмъ срѣдата на априлъ 1903 една голѣма чета отъ около 120-130 души съ цель да я вкарамъ вѫтре, да я раздѣля на части за да послужатъ тѣ като кадри за въстанието. Четницитѣ
56
бѣха одринци, бивши четници, одрински емигранти, служили войници въ България; тѣхъ най-предпочитахъ. Срѣдства за четата, вънъ отъ малкото пари, които бѣхъ отдѣлилъ отъ общитѣ, набавихъ по особенъ начинъ. Въ Ямболъ заедно съ Гьорчо Петровъ задигнахме кавалерийски манлихери отъ военния складъ. Ключарьтъ и войникътъ, часовоятъ, забѣгнаха заедно съ насъ. Съдействуваше ни офицерьтъ Кямилевъ; братъ му бѣше съ четата на Чернопѣева, раненъ бѣше тоже, бѣше заминалъ като студентъ. Намъ се паднаха около 70 парчета. Гьорчо за своята чета бѣше пратилъ човѣкъ да изучи тая работа. Азъ подушихъ това. Понеже по едно устно споразумение съ представителитѣ трѣбваше Южна България да се използува за Одринско, за това писахъ на Гьорчо, че и ние ще съдействуваме, но ще се възползуваме и ние. Убедихме офицера въ наша полза, и Гьорчо се съгласи. По сѫщия начинъ се сдобихме съ пушки и въ Варна, гдето взехме 60 пехотински манлихери. Инициативата бѣше наша. Това бѣше въ априлъ. Една часть отъ пушкитѣ разпратихъ на населението вѫтре, за четницитѣ набавяхъ и бердани и мартини. Къмъ края на априлъ по-голмата часть отъ четата бѣше вече въ с. Гергебунаръ. Тамъ узнахъ за убийството на Дѣлчева (на 22 априлъ биде убитъ); писаха ни отъ София. Силяновъ бѣше съ насъ, той бѣше дошелъ отъ Гърция. Билъ ми е ученикъ въ Битоля. Месецъ май прекарахъ още въ България, до срѣдата на юний, все съ грижи за въорѫжение. Братия Иванови ни играеха. Бомби се приготовляваха повече отъ 1000 и се приготвиха. Въ Стара Загора се приготовляваха, а пълниха ги една часть у дома. Тогава стана експлозия на бомби. Къмъ срѣдата на юний влѣзохъ въ Турция. Най-напредъ изпратихъ Кондолова съ една часть отъ четата да избере мѣсто за конгресъ. То бѣ около 6 часа
57
на вѫтре, при с. Стоилово, въ гората, на мѣстностьта Петрова нива.
5 априлъ.
Следъ като получихъ известие, че всичко е готово, заминахъ съ останалата часть на четата за вѫтре. По-диръ три-четири дена пристигнаха на опредѣленото мѣсто една часть отъ легалнитѣ делегати на конгреса: Думевъ отъ Одринъ, Катерински отъ Мустафа Паша и др. Отъ нелегалнитѣ взехме участие всички войводи.
Конгресътъ се откри на Петровдень и трая четири дена. Конгресисти имаше около 50-60 души. Четницитѣ наоколо пазѣха по проходитѣ и могилитѣ. Председателствуваше Василъ Пасковъ. Секретари на конгреса бѣха Хр. Силяновъ и Ат. Разбойниковъ. Последниятъ бѣше легаленъ представитель отъ Бунархисаръ. Той бѣше излѣзълъ отъ затвора въ Скопье. Съ него заедно бѣхъ учителствувалъ та се познавахме. Азъ му предложихъ да бѫде пограниченъ началникъ въ Бургасъ за бѫдещето въстание. Той дойде и на конгреса. Главниятъ въпросъ бѣше за въстанието, дали да става или не. Взехъ думата, изложихъ положението въ Македония, сетне положението въ Одринско, до колко сме подготвени за въстание, до колко македонцитѣ сѫ подготвени. Изтъкнахъ решението на македонцитѣ, взето въ Солунъ, именно, че непремѣнно ще дигнатъ въстание. Поставихъ за разискване следния въпросъ: Подготвени ли сме да въстанемъ и ние съ македонцитѣ или не? И ако не сме подготвени, можемъ ли ние кога да е самостойно да дигнемъ въстание? Всичкитѣ бѣхме съгласни, че ние не сме напълно подготвени за въстание. На Думевъ направихме бележка, че е гласувалъ за въстание, а той даде известния отговоръ, че е гласувалъ като воденчанинъ. На втория въпросъ отговориха отрицателно. Следователно налагаше се заключение, че ако не вземемъ
58
сега участие, македонската организация ще се разори, а сетне не ще можемъ, макаръ и много да се засилимъ, нищо да сторимъ отъ своя страна. Реши се да въстанемъ и ние. Само Катерински каза, че той е противъ всѣкакво въстание и е упълномощенъ отъ своята околия, Мустафа-паша, да заяви, че е противъ въстанието, което не може да има добри сетнини. Той се обяви за дейность на организацията повече въ културна отколкото въ революционна посока. Но въпросътъ бѣше вече решенъ и затова конгресътъ предложи на Катерински да се отстрани отъ конгреса, понеже бѣше се решило, щото всички, които ще участвуватъ по-нататъкъ въ конгреса, ще трѣбва да участвуватъ и въ въстанието. И Катерински се отстрани. Датата на македонското въстание бѣше опредѣлена на 10 юлий. Азъ съобщихъ само, че то скоро, много скоро ще стане, а не казахъ датата. Понеже ние не бѣхме готови, конгресътъ телеграфически ме опълномощи да поискамъ отъ Ц. К. да отложи въстанието за не по рано отъ началото на м. августъ. Азъ това съобщихъ на представителството въ София. Следъ туй прегледахме, съ какво орѫжие и хора ще разполагаме, и разпределихме цѣлия Одрински вилаетъ на революционни райони и всѣки районъ на революционни участъци. Единъ участъкъ обикновено обнемаше едно-две села. Ние разчитвахме най-много на 4000 пушки на членоветѣ на „смъртнитѣ дружинки”, които въ Македония се казваха „селски чети”. Районната чета повече бѣше агитационна. Всѣки отъ войводитѣ на смрътнитѣ дружинки бѣше избиранъ следъ като е стажувалъ въ четата. Военното обучение бѣше задача на смрътнитѣ дружинки. Имахме много служили военна служба въ България, които много ни помогнаха. Въ всѣки участъкъ назначихме по единъ отговоренъ войвода, който да се грижи. Имахме до 6 района, но
59
главнитѣ райони, опредѣлени да бѫдатъ операционна база, бѣха Малкотърновскиятъ и часть отъ Лозенградския районъ. Тѣзи два района бѣха раздѣлени на 12 участъка. Тогава още нищо не знаехме за Смилевския конгресъ въ Македония и за неговитѣ решения. Имаше едно окрѫжно отъ Матова, какъ да се действува въ случай на общо въстание, но не го използувахме, защото и бѣше неприложимо това, което се препорѫчваше. Избра се върховно боево тѣло: Лазаръ Маджаровъ, Стаматъ Икономовъ и азъ. Стаматъ Икономовъ е малкотърновецъ, запасенъ капитанъ, отъ давна уволненъ. Преди да замине за конгреса той ме намѣри въ Бургасъ и пожела да влѣзе въ организацията безъ да знае, че ще има въстание. Азъ го приехъ на драго сърдце, понеже е честенъ, съ радикални възгледи и изобщо добъръ. Той дойде на конгреса и бѣше за насъ ценна придобивка като воененъ, особено защото е малкотърновецъ та се надѣвахме, че ще спечели довѣрието на малкотърновци. Не се излъгахме въ него. Той веднага спечели симпатиитѣ на всички и биде избранъ въ боевото тѣло. Отстѫпи му мѣстото си Кондоловъ. Когато вече привършвахме работата на конгреса, едно отдѣление турска войска безъ да знае за насъ налита на насъ. Аванпостоветѣ откриватъ огънь. Дочухъ стрелбата, взехъ едно отдѣление и отидохъ на помощь, отблъснахме отдѣлението. Турцитѣ бѣха залегнали въ една гора и не можехме да ги видимъ. Отъ турцитѣ останаха двама мрътви въ гората, а по пѫтя умрѣли още три-четирма. Въ туй време секретаритѣ изгориха протоколитѣ на конгреса та сетне по паметь възпроизведоха, какво се е решавало. Преди да закриемъ конгреса предложихъ на другаритѣ да ме освободятъ отъ въстаническата работа въ Малкотърновско за да отида въ гр. Одринъ та въ време, когато тѣ ще
60
дигнатъ въстание, азъ съ помощьта на арменскитѣ революционери въ Одринъ да извърша нѣколко терористични акции за да задържимъ малко турската войска. Другаритѣ охотно възприеха идеята да се правятъ терористични акции въ Одринъ, но не се съгласиха азъ да отида. Не виждахъ, кой би могълъ да ме замѣсти. Даевъ предложи услугитѣ си и се прие съ условие самъ да си избере другаритѣ българи. Арменцитѣ въ Женева казваха, че сѫ силни въ Одринъ. Щѣше да се действува чрезъ Женева. Другаритѣ ми дадоха 15 дена отпускъ, да дойда въ България да приготвя взривнитѣ вещества и да се уреди каналътъ за Одринъ.
Конгресътъ се разтури и всички си заминаха по мѣстата. Ние се опасавахме, че презъ време на въстанието представителството на В. О. може да ни изиграе въ нѣщо и затова пожелахме да има и единъ одринецъ, членъ въ това представителство. Избрахме Павелъ Ковачевъ, който бѣше учитель въ Одринъ. Мнозина отъ легалнитѣ делегати пожелаха да се настанятъ близу до границата като пунктови началници. Бѣхме решили, че всички, които сѫ въ конгреса, трѣбва да взематъ участие въ въстанието та тѣ гледаха да се измъкнатъ. Ние одобрихме желанието имъ, защото и безъ това се виждаше, че нѣма да ни услужатъ много. Азъ взехъ съ себе си Даева и заминахъ за Пловдивъ, понеже клонътъ отъ женевския арменски революционенъ комитетъ бѣше въ Пловдивъ. Въ съгласие съ клона писахме на революционния комитетъ „Дрошакъ” въ Женева да ни услужатъ въ Одринъ съ двама-трима свои хора, за да ни се намѣри скривалище, понеже нашитѣ хора въ Одринъ не бѣха кадърни за това. Приготвихъ взривнитѣ вещества въ Пловдивъ у дома (бомби, динамитни фугаси) и ги пратихъ на одринската граница за да бѫдатъ пренесени въ града Одринъ. Телеграфи-
61
рахме въ Солунъ и Битоля съгласно съ решението на конгреса да се отложи въстанието. Отговориха, че могатъ да го отложатъ най-късно до 20 юлий, затова, когато избухна въстанието въ Македония, азъ бѣхъ въ Пловдивъ, а и другаритѣ вѫтре не знаеха та ние не пропуснахме наши вестници въ Одринско. Бѣше оставено на боевото тѣло, то да опредѣли дена на въстанието въ Одринско. Бѣхме си опредѣлили ние, боевото тѣло, да се срещнемъ на опредѣлена дата надъ селото Мегалово на единъ планински върхъ. Въ съгласие съ Ц. К. (съ представителитѣ Матовъ и Татарчевъ) уредихме да се пратятъ по желѣзницитѣ въ Македония и Одринско въ сандъци адски машини (съ часовници) за да избухватъ въ турска територия. Имаше такива приготвени б—7 сандъка. Пратихме единъ сандъкъ по посока за Скопье презъ Сърбия. До София го придружаваше Даевъ. Часовникътъ най-вече траеше 12 часа; избухна въ Зибефче. Другъ единъ се изпрати отъ Пловдивъ за Солунъ презъ Одринъ. Бѣше приготвенъ да избухне надъ голѣмия мостъ на Марица, а избухна на гарата на Кулели Бургасъ. Имаше тамъ около 40—50 души избити, но турцитѣ това скриха. Другъ трѣбваше да бѫде изпратенъ за Цариградъ, но той избухна у насъ въ кѫщи. Презъ Варна единъ сандъкъ (куфаръ) въ парахода „Васкапу” избухна при Бургасъ, а трѣбваше да избухне въ цариградското пристанище, но по погрѣшка избухна по-рано. Всички тия работи се експедираха следъ като бѣхъ заминалъ за Одринъ. Оставихъ Паскова у дома да наблюдава. Преди това убедихъ майка си и баща си да отидатъ презъ лѣтото въ Копривщица безъ да имъ кажа причината. Знаехъ, че е опасно, че може да стане взривъ. Взривътъ стана въ двора (40 килограма динамитъ!). Едната кѫща биде разрушена и бидоха убити трима: едно момче, Петровъ, отъ Карлово,
62
едно велешанче, „Княхчето”, и една госпожица — Марийка Караджова, случайно дошла да търси една своя приятелка. Азъ бѣхъ вече въ Одринско, на пѫть, бѣхъ при другаритѣ си. Взривътъ стана на 26—27 юлий. Азъ заминахъ веднага на 21 презъ Бургасъ презъ с. Вургари. Срещнахъ се съ другаритѣ си. Оставихъ Даева въ България; той отиде въ Варна да дири другари, а Пасковъ остана въ Пловдивъ да рѫководи експедицията на онѣзи сандъци.
Къмъ края на Юний (28—30) се срещнахъ съ Маджаровъ и Икономовъ. Съобщихъ имъ, че въстанието въ Македония е вече прогласено и че ние трѣбва да побързаме съ нашето въстание. Решихме да повдигнемъ въстанието на 5. срещу 6. августъ презъ нощьта. Конгресътъ не бѣ намъ опредѣлилъ никаква работа; ние сами щѣхме да рѫководимъ въстанието безъ да влизаме въ сражение. Туй ни се видѣ непрактично. Азъ предложихъ всѣки отъ насъ да предприеме по една самостойна акция и то въ територия, по-отдалечена отъ организационната територия. Общъ планъ на действие дадохме на войводитѣ: широка инициятива, само да гледатъ до тогава, до когато турцитѣ сѫ изплашени, да държатъ нападателно положение, да не се увличатъ на вѫтре въ турска територия, а когато се видятъ принудени да отстѫпятъ, да гледатъ да бѫде преди всичко населението запазено, та тогава да отстѫпватъ тѣ.
6. априлъ.
Издадохме едно окрѫжно, всички революционни началници на отдѣлнитѣ революционни участъци да ни дадатъ сведения, какви отдѣлни нападателни акции всѣки отъ тѣхъ ще може да предприеме и какво количество турска войска ще има насреща си. Сѫщо разпратихъ на всѣки едного по единъ отъ часовницитѣ, които
63
бѣхъ купилъ отъ една и сѫща фабрика, — еднакви, монтирани еднакво, за да се рѫководятъ точно по тѣхъ та да почнатъ революцията точно на 6. августъ на 3 часа сутриньта. Ние тримата си избрахме по една акция на три различни пункта и вънъ отъ опредѣленитѣ участъци. Понеже нѣмахме хора на разположение, решихме всѣки да вземе по 50-60 души отъ съседнитѣ участъци. Маджаровъ избра селото Дерекьой, гдето квартируваше едно отдѣление войска, на шосето Лозенградъ—Малко Търново, стратегиченъ пунктъ, за да попрѣчи на бѣгството на малкотърновската войска и да не дойдатъ нови войски отъ Лозенградъ къмъ М.-Търново. Ст. Икономовъ избра селото Узункьой, гъркоманско село, гдето тъй сѫщо квартируваше единъ гарнизонъ, който можеше най-лесно да дойде на помощь на войската, която се намираше около селата Велика, Мегалово и др. Тамъ той трѣбваше да пази и южнитѣ склонове на Странджа отъ възможното идване на войски отъ Бунархисаръ. Азъ избрахъ градеца Василико, околийски градъ, гдето имаше гарнизонъ войска и гдето имаше околийско управление и други учреждения и пристанище, за да не би да ни ударятъ въ тилъ съ десантъ на турска войска. Вънъ отъ туй на много селски войводи отъ пограничнитѣ български села въ Одринско разпоредихме да нападнатъ сѫщата нощь всичкитѣ турски постове по пограничната линия отъ морето по цѣлото протежение на границата до р. Марица, да изгорятъ постоветѣ и да не имъ дадатъ да се събератъ, да ги преследватъ. По такъвъ начинъ имахме четвероѫгълника запазенъ отъ всички страни. Войводитѣ съобщиха, какви акции мислятъ да предприематъ. Одобрихме всички, защото ни се видѣха практични. Имаше още единъ въпросъ: да закачаме ли турскитѣ села или не? Икономовъ бѣше за, Маджаровъ бѣше противъ. Азъ бѣхъ за, понеже
64
почти всички турски села тамъ бѣха мухаджири (преселенци); тѣ безпокоеха нашето население, бѣха въорѫжени и можеха да ни нападнатъ съ башибозукъ. Турски села имаше впрочемъ тамъ само четири, — българското население тамъ е компактно.
Другъ въпросъ имаше още: да нападнемъ ли града М. Търново или не?
Икономовъ бѣ на мнение веднага следъ първитѣ акции, които ще се извършатъ първата нощь, всичкитѣ чети да потеглятъ къмъ М. Търново, да се групиратъ тамъ и да го нападнатъ. Маджаровъ, който наскоро бѣше миналъ презъ града, знаеше, че много войска имало въ града, та е съмнително, да ли ще успѣемъ, а сигурно е, че ще изложимъ на сѣчь българското население вѫтре. Азъ мислѣхъ, че най-напредъ би трѣбвало да се провѣри, колко войска има въ М. Търново, и ако има повече отъ 500, да не нападаме, а само ако е по-малко да нападнемъ. Освенъ това бѣхъ на мнение, че не е добре да оставимъ участъцитѣ веднага безъ въорѫжена сила та да се изложимъ да бѫдемъ ударени въ тилъ. Пратихме хора да изучатъ въ самия градъ, колко е войската. Нито единъ селянинъ не можа да ни освѣтли: едни казваха, че имало 5000, дори 10,000, а най-малкото число бѣше 2000. Ние, разбира се, решихме да не нападаме. Указа се сетне, че тая нощь имало само 300 души войска та прекрасно сме можели да нападнемъ и да превземемъ града. Но късно узнахме това.
Преди да се раздѣлимъ казахме, вмѣсто да се съберемъ пакъ наедно, по-добре е да си раздѣлимъ работата и всѣки да вземе по трета часть отъ цѣлата революционна область та да я обхожда и да дава разпореждания. Азъ взехъ източния край, южния взе Икономовъ, а Маджаровъ западния. Северния го оставихме свободенъ, понеже бѣше тамъ границата и бѣхме си-
65
гурни, че ще се освободимъ отъ войницитѣ по границата. Бѣхме пратили тамъ Шиваровъ да нападне гарнизона (застава) въ Граматиково и да провѣри, да ли турскитѣ постове сѫ прогонени. Раздѣлихме се. Съсъ мене дойде и Силяновъ, който бѣше все съ насъ като секретарь. Пасковъ бѣше въ България, а въ време на въстанието той стоя въ Бургасъ. Заминахъ съ двама-трима другари — съ Карчо (род. отъ Кукушъ), който ми бѣше другарь още отъ времето, когато бѣхъ съ чета въ Кукушъ. Карчо го убиха сетне заедно съ Дамянъ Груевъ. Отидохъ въ участъка на Петъръ Ангеловъ, който държеше селата Пиргопуло, Блаца и Маджура. Въ Блаца сѫ българи-гъркомани, особени фанатици — играятъ върху огънь. Тѣ взеха участие въ въстанието, тѣ сѫ удушени всрѣдъ гръцки села въ Василиковската область. Тамъ се срещнахъ съ П. Ангеловъ. Той наскоро бѣ извършилъ една работа, която щѣше насмалко да създаде опасна афера. Питахъ го, какво мисли да върши въ време на въстанието. Той отговори, че нѣмалъ опредѣленъ планъ, мислилъ да нападне малкитѣ патрули. Азъ намѣрихъ за по-добре да се разрушатъ фарътъ въ Инияда и пристанището.