IV.
Състоянието на организацията въ Одринско. Липса на орѫжие. — Г. въ София. — Терористична теория на Г. — Съвещание по запитване отъ Ц. К. да има ли общо въстание. — Възприема се мнението за отдѣлни атентати. — Герджиковъ несполучливо се опитва съ атентатъ по желѣзницата при с. Черкезкьой и Сенеклий. — Мѫчително връщане на четата до с. Велика. — Г. тежко боленъ.
2 априлъ.
Спрѣхъ се тамъ, прегледахъ смѣткитѣ на околийския комитетъ, както обикновено. Имаше разпри между дейцитѣ, трѣбваше да ги разправя.
Хайдушко разбойничество съ чети бѣше твърде развито въ Малко Търново, и азъ обърнахъ внимание върху това, да унищожа това разбойничество, което ни
46
прѣчеше. Разбойницитѣ бѣха все мѣстни българи та нѣкои отъ тѣхъ постѫпиха въ четитѣ въ време на въстанието. А въ Мустафа Паша бѣше повече развита контрабандата, главно отъ града. Даже и организационни работници въ града се занимаваха съ контрабанда. Мустафа Паша ми направи впечатление отъ цѣлия Одрински вилаеть като най-интелигентенъ центъръ, — имаше много интелигенция. У тѣхъ по-рано действуваше като агитаторъ-войвода Александъръ Кипровъ. Той отъ една страна бѣше органъ на Ц. К. и вземаше отъ него срѣдства за да подържа четата си въ мустафапашенския районъ, а сѫщевременно тайно е вземалъ и отъ Сарафова, Той е ученикъ на Павелъ Генадиевъ, който е билъ учитель въ Мустафа Паша преди 15 години. Кипровъ е родомъ отъ Мустафа Паша. Сѫщинското му име е Александъръ Димитровъ, а сетне, като стана поетъ, се прекръсти на Кипровъ. Между хората въ района на Кипровъ имаше контрабандисти било отъ селата, било отъ града и отъ Хибибчево (Любимецъ). Като началникъ на района Кипровъ бѣ назначилъ за куриери хора, които сѫщевременно сѫ вършили своята контрабандска работа, — доставяли на пловдивски търговци захарь, зехтинъ, терше и пр. Това бѣше цѣла деморализация. Катерински и другаритѣ му бѣха разбрали всичко туй; възмутени, всичко ми разправиха и ми заявиха, че не желаятъ никаква чета въ района и че ще се наематъ сами да заобикалятъ за агитация по селата, като си разпредѣлятъ района, безъ да има чета, която злоупотрѣбявала съ положението си и излагала населението. Възможности отъ афери вече се предвиждали. Азъ удобрихъ предложението имъ и намѣрихъ, че щомъ иматъ толкова интелигенция, нѣма нужда отъ чета, и се реши да нѣма въ този край никакви чети, а само околийското рѫководително тѣло да върши агита-
47
ционната работа. За Кипрова тѣ ми представиха смѣткитѣ му — разходитѣ за издръжка и въорѫжаване на четата му. Намѣрихъ, че тия разходи сѫ много голѣми, снехъ преписъ отъ тия смѣтки.
Заминахъ въ Хибибчево — въ България. Тукъ бѣше пограничниятъ революционенъ пунктъ на онзи край. Тамъ потърсихъ Кипрова, но той бѣ заминалъ за София. Въ туй време Дѣлчевъ се бѣ върналъ въ София (то бѣше вече кѫде Коледа 1902 год.). Азъ трѣбваше да дойда въ София, защото въ Одринъ бѣхме решили, нищо да не внасяме отъ събранитѣ въ Одринско пари (около 400 лири) въ касата на Ц. К., а да си купимъ съ тия пари орѫжие, понеже до тогава въ Одринско почти никакво орѫжие не е внасяно. Само за частни лица за тѣхни пари сѫ купувани пушки, а общо орѫжие не бѣ внасяно. Единъ отъ окрѫжния комитетъ трѣбваше споредъ това решение да купи орѫжие, а азъ щѣхъ само да му препорѫчамъ. Бѣхъ издалъ едно-две окрѫжни, съ които строго заповѣдахъ на войводитѣ сами да не събиратъ никакви пари, а каквото има да се внася, да се внася въ околийскитѣ комитетски каси. Затова и окр. комитетъ трѣбваше за покупка на орѫжие да делегира човѣкъ въ София.
Азъ стигнахъ въ София, срещнахъ се съ Дѣлчева. Съ него говорихме за положението въ Одринско. По окрѫжното отъ Солунъ Дѣлчевъ ми каза, че това трѣбва да е станало по настояването на битолчани, но той самъ каза, че и той е билъ повиканъ, но че не искалъ да иде въ Солунъ. Още тогава той признаваше, че следъ въстанието на цончевиститѣ положението е натегнато въ цѣлата страна — въ Македония, че ние не можемъ да я караме все тъй, както до тогава, но че и не бива да се прибѣгва къмъ едно масово движение, а ще трѣбва да се помисли за нѣкой новъ начинъ за ра-
48
бота. Азъ бѣхъ партизанинъ на една теория за тероръ, тероръ надъ административнитѣ власти въ Турция. Тоя мой възгледъ Дѣлчевъ го знаеше; азъ бѣхъ на това мнение още въ Женева преди да стѫпя въ редоветѣ на вѫтрешната организация. Дѣлчевъ си спомни за тоя мой възгледъ и ме помоли да напиша една брошура по тоя въпросъ. Нѣмахъ време за това, но имахъ единъ преводъ на една брошура, — речьта на Emil Henri (той фърга бомби въ Парижъ въ едно кафене). Дѣлчевъ издаде печатно на организационни срѣдства тая брошура. Атанасъ Раздоловъ си турна името като издатель. Цельта бѣше да се подготвятъ отдѣлни терористически крѫжоци, които по своя лична инициятива да предприематъ терористични акции. Дѣлчевъ настояваше азъ да замина самъ въ Македония и по градоветѣ да основавамъ такива крѫжоци, които отъ дру а страна да бѫдатъ въ свръзка съ Ц. К., да бѫдатъ въ съгласие съ него и да го държатъ въ течение. Азъ подържахъ, че такива терористичесчи крѫжоци могатъ да сѫществуватъ само на автономни начала, и за това не приехъ, а освенъ това бѣхъ силно се ангажиралъ зъ Одринско. И така тоя въпросъ остана нерешенъ, а само размѣнихме мисли.
Мина се доста време, януарий месецъ, и тукъ пристигнаха Гарвановъ и Думевъ като делегати на солунския конгресъ да докладватъ за решенията, които сѫ взели тамъ, и да сондиратъ мнението на нелегалнитѣ дейци, които се бѣха събрали тукъ случайно въ голѣмъ брой.
Въ редъ събрания докладваха тѣ за решенията, взети въ солунския конгресъ. Азъ и Дѣлчевъ останахме силно изненадани отъ смѣлитѣ решения, които сѫ взели тѣ, даже безъ да сондиратъ и повечето видни дейци отъ битолскитѣ. Въпрѣки доводитѣ, които тѣ ни приведоха, не можахме да се съгласимъ съ тѣхъ, че е на-
49
стѫпилъ моментътъ за едно общо, масово въстание. Ние имъ заявихме, че който обича да вдига въстание, да го вдига, но ние нѣма да вземемъ участие. Силно настояваха за въстание Гарвановъ, Матовъ, Татарчевъ, Мартиновъ. Пере Тошевъ, запитанъ да си каже мнението, мълча. Това бѣше странно. Противъ въстанието решително бѣхме азъ, Дѣлчевъ, Гьорчо и Стефановъ. Като се опълчихме ние тъй силно, запитаха ни, какво можемъ да предложимъ ние отъ своя страна вмѣсто туй решение. Тогава ние, както бѣхме по-рано говорили съ Дѣлчева, предложихме да се възприеме принципътъ на отдѣлни терористични акции. Азъ по-подробно развихъ въ събранието тая своя мисъль. Гьорчо ме подкрепи и тя се възприе въ смисълъ, щото никакво въстание да нѣма, а да се предприематъ отдѣлни терористични организационни акции съ знанието и съгласието на мѣстния окрѫженъ комитетъ и, разбира се, на Ц. К. Казахме, че трѣбва да се турятъ на изпитание интереситѣ на европейскитѣ капитали въ Турция. Попитаха ни противницитѣ, да ли можемъ да извършимъ ние нѣщо отъ тоя родъ като за начало и примѣръ. Отговорихъ, че лично азъ съмъ готовъ веднага да замина за Турция и да извърша атентатъ по турскитѣ желѣзници, на експреса, или на конвенциолния тренъ или на нѣкой воененъ тренъ. Дѣлчевъ сѫщо заяви, че и той е готовъ още веднага да замине да извърши сѫщо такава една акция по желѣзницитѣ. Ние тамъ не казвахме, где ще извършимъ, защото не искахме да се знае отъ никого, а имахме предъ видъ линиитѣ Одринъ—Цариградъ и Одринъ— Солунъ. Събранието одобри туй нѣщо, и ние се разотидохме като ангажирахме солунскитѣ делегати да уредятъ работата въ Солунъ въ смисълъ да отложатъ взетото решение за въстание. Когато влѣзохъ въ събранието, когато докладваха по взетото решение въ Со-
50
лунъ, попитахъ Думева, какво поведение е държалъ въ конгреса, защото съ Думева въ Одринъ бѣхъ говорилъ по този въпросъ. Отговори ми, че той въ Солунъ като делегатъ на Одринско е билъ противъ, но като воденчанинъ е гласувалъ за.
Слелъ като се раздѣлихме, азъ и Дѣлчевъ почнахме да се приготовляваме за атентатитѣ, които трѣбваше да извършимъ. Между материялитѣ, които трѣбваше да вземемъ, трѣбваше да имаме и по една електрическа машина (сухи батерии). Туфекчиевъ имаше само една отъ седъмъ килограма тежесть (сетне се получиха по-леки, по три килограма). Понеже и Дѣлчевъ имаше нужда отъ такава машина, азъ му я отстѫпихъ, а азъ взехъ петарди. Дѣлчевъ замина преди мене, защото имаше работа по границата и имаше да урежда канала. Азъ останахъ тукъ да приготвя четата си и орѫжие. Следъ десетина дена, въ края на януарий 1903 год., заминахъ и азъ за Турция съ 25 души другари, добри другари: Иванъ Варналневъ, Кръстьо Българията, Цѣно Куртевъ (отъ Пирдопъ, бѣше старши унтеръ-офицеръ; сетне го убиха въ Македония), Пенчо Шиваровъ (отъ Чирпанъ, и той бѣше старши унтеръ-офицеръ въ Бургасъ), Петъръ Ангеловъ (отъ Хасково, унтеръ-офицеръ), Мих. Даевъ (отъ Балчикъ), Димитъръ Общински (отъ Пловдивъ), Йорданъ Божковъ (отъ Велесъ; той се върна още по пѫтя). Останалитѣ бѣха все одринчани, четници, все познати менѣ отъ по-рано, избрани хора. Заминахъ първомъ за Бургасъ и отъ тамъ презъ Аланкайрякъ, презъ с. Велика, после презъ с. Пенека, гдето има български колиби Апортесъ. Отъ тамъ напуснахме организационната територия. Условието бѣше, щото терористичнитѣ акции да ставатъ вънъ отъ организационната територия за да не създаваме афери на организацията. Тръгнахме къмъ с. Странджа, следъ туй на югъ
51
и се отбихме отъ гората та 8 часа пѫтувахме по полето между гръцки и турски села до Черкезкьой и Сенеклий (турски села). Тамъ презъ цѣлия день лежахме по коремъ въ единъ малъкъ храсталакъ, единъ до 1 1/2 ме-търъ високъ. На 17 февруарий стигнахме между тѣзи две села. Маршрутътъ бѣше много усиленъ, много патихме. На 17 и 18 прегледахме линията, избрахме мѣстото и по пѫтното разписание гледахме, дали тренътъ ще мине точно споредъ разписанието. Избрахме конвенционалния тренъ, защото той минава нощемъ, а експресътъ денемъ, а не можехме денемъ да действуваме. Три дена стояхме. Въ храсталакъ прекарахме две и половина нощи. Валѣше снѣгъ, студено бѣше. Видѣхме, че тренътъ минава на 1 ч. и 15 минути нощемъ. На 19 вечерьта отидохме до самото мѣсто. Поставихъ патрули отъ дветѣ страни да не би да дойде нѣкой отъ кантонеритѣ. Подкопахме линията и азъ за сигурность поставихъ два взрива (25 килограма и въ двата) и две петарди. Когато съ Дѣлчева правѣхме опититѣ съ една машина, петардитѣ, които ги поставяхме, не избухваха веднага, и ние затова присипвахме барутъ отъ Лебеловъ револверенъ патронъ и по този начинъ петардата избухваше хубаво и добре подпалваше фитиля. И тукъ така постѫпихме, присипахме и барутъ, и когато всичко бѣше приготвено, нѣщо 1/4 часъ преди да пристигне тренътъ, ние се оттеглихме на едно растояние отъ 200—300 крачки, залегнахме отъ страна да чакаме трена, който идѣше отъ Цариградъ. Следъ малко зададе се тренътъ и ние чакахме съ напрегнатость. Мнозина бѣхме станали прави. Най-сетне тренътъ пристига и ние чуваме само два пушечни вистрела, както кога изгърми пушка. Машинистътъ спрѣ машината. Ние не можахме да се стърпимъ, азъ скокнахъ, затичахъ се, другаритѣ подире ми, машинистътъ видѣ това, даде пълна пара и избѣга съ трена.
52
Ние останахме като гръмнати. Азъ бѣхъ отчаянъ, щѣхъ да се самоубивамъ, но другаритѣ ми попрѣчиха, и затова оставихме всичко — и динамитъ и фитила и тръгнахме назадъ, разбита команда, изнурени, жедни. Стигнахме до единъ гьолъ, въ който се кѫпятъ биволи, и повечето отъ момчетата налягаха да пиятъ. Яви се виявица, поледица, ние мокри, три дена бѣхме се измокрили, а трѣбваше да се бърза, да хванемъ гората, понеже въ Черкезкьой имаше кавалерия и знаехме, че щомъ стигне тренътъ до селото Черкезкьой, ще пратятъ кавалерия. Ние нѣколко нощи не бѣхме спали, момчетата ходѣха и спѣха, падаха въ локвитѣ. Пушкитѣ ни оцапани въ калъ. Да бѣха ни нападнали, можеха съ камъне да ни избиятъ. Осъмнахме още въ полето. Падна една много гѫста мъгла. Ние само съ компасъ се движехме. Куриерътъ, който е билъ овчаръ тамъ, бѣше отъ умора изгубилъ съзнание. Нѣколко отъ момчетата, които бѣха напредъ, намирамъ ги паднали въ една локва и спятъ. Събуждамъ ги и ги подканямъ да вървятъ, а тѣ не щатъ, не могатъ. „Нека ни убиягъ, ако щатъ”, отговаряха. Половината момчета бѣха облѣчени въ турски войнишки дрехи, тѣ знаеха и турски. Имахъ единъ четникъ Хр. Арнаудовъ (отъ Мустафа Паша), той бѣше чаушинътъ, знаеше хубаво турски. Следъ дълги лутания едвамъ се добрахме до гората, до селото Сарай, но не биваше да стоимъ тамъ и продължихме пѫтя до ония български колиби Апортесъ, гдето починахме малко. Както ние вървѣхме, пѫтувахме два дена—една нощь до гората и една нощь презъ гората. Отъ Апортесъ до трена и назадъ до Апортесъ 10 дена се минаха. По-интелигентнитѣ за чудо много повече издържаха и глада и умората, а по-проститѣ, щомъ не ядатъ, поскоро капватъ. Най-сетне се домъкнахме до с. Велика, което бѣше едно отъ най-сигурнитѣ села въ Одринско. По
53
пѫтя срещнахме едни турци дървари. Другаритѣ искаха да ги убиемъ, но азъ не дадохъ. Азъ имъ говорихъ, че може да ги убиемъ, но като предполагамъ, че иматъ деца и пр., обяснихъ имъ, какви хора сме и пр., та най-сетне ги пуснахме. И тѣ не издадоха. Влѣзохме въ една гръцка колиба като рискувахме съ това да бѫдемъ предадени. Брашно имаше, направихме пити, ядохме. Сетне минала кавалерията, но гърцитѣ не ни издали. Въ Велика стояхме цѣла седмица. Следъ туй ми се оплакаха селянитѣ въ Велика противъ една разбойническа чета, която правѣла доста пакости. Азъ трѣбваше да замина пакъ по обиколка въ другитѣ райони та оставихъ Кръстьо Българията да разследва работата и ако може да залови четата и да ми съобщи. Взехъ съ себе си Ив. Варналиевъ и само съ него заминахъ въ Лозенградския районъ да се срещна съ Лазаръ Маджаровъ, да го посветя за всичко, що сме решили въ София, и да видимъ, да ли той не може да предприеме нѣкоя терористична акция, понеже азъ вече не смѣехъ втори пѫть да опитвамъ. Съ Маджарова се срещнахъ пакъ въ с. Инидже. Размѣнихме мисли и се спрѣхме на единъ планъ за атентатъ пакъ по линията къмъ Бабаески. Решихме и какъ да го извършимъ, понеже е много далечъ. Азъ и другари, 4—5 души, преоблѣчени въ суварийска форма на коне да заминемъ къмъ Бабаески и тамъ на нѣкой пунктъ да извършимъ атентата. Маджаровъ остана въ онѣзи села по агитация. Азъ заминахъ въ Каракочъ, близу до Лозенградъ, за да си приготвя пѫть да влѣза въ Лозенградъ, гдето да закрепя организацията и да порѫчамъ да ушиятъ суварийскитѣ дрехи, които ни бѣха потрѣбни. Но по пѫтя между Инидже и Каракочъ завалѣ много силенъ дъждъ (бѣхъ само съ Варналиевъ). Бѣхъ далъ пелерината си на единъ другаръ, настиналъ при експедицията по-рано, та бѣхъ голъ, а дъждътъ ни
54
вали 6—7 часа. Въ Каракочъ потърсихме ризи и гащи отъ църквата (тамъ даватъ даръ на църквитѣ гащи и ризи). Указа се, че нѣматъ, и азъ, мокъръ, заспахъ та настинахь и заболѣхъ отъ пневмония. Петнайсеть дена съмъ лежалъ почти въ безсъзнание. За щастие единъ фелдшеръ. нашъ работникъ, ми даде цѣрове за храчене та се съвзехъ. Следъ това много отпаднахъ, едвамъ говорѣхъ. Лежахъ боленъ не въ Каракочъ, а въ едно друго село, забравихъ му името. Въ туй време, докато лежахъ боленъ, фелдшерътъ ми даваше цѣрове, пращахъ куриери въ Лозенградъ, и аптекарьтъ, гъркъ, се усъмнилъ, че тукъ въ нѣкое село лежи нѣкой боленъ, за когото много се грижатъ. Рецептитѣ не бѣха подписани отъ лѣкарь, и той не искалъ да дава цѣръ, а другари го заплашвали и пр. Гъркътъ изказалъ, но другари о време ме натовариха на единъ конь и заминахъ за Гергебунаръ, а отъ тамъ — въ Пловдивъ при своитѣ, гдето още се цѣрѣхъ и почивахъ.