III.
Г. Дѣлчевъ по обиколка въ Одринско. — Намѣса на върховиститѣ. — Първиятъ револ. Одрински конгресъ. — Конгресътъ разпредѣля Одринско на революц. райони. Герджиковъ, назначенъ за главенъ ревизоръ по революц. движение въ Одринско, агитира и организира по селата. — Настроението на българското население. Остъръ конфликтъ съ единъ български чорбаджия. — Г. въ Одринъ.
Тогава стана конгресъ — първиятъ „конгресъ на Одринския вилаетъ” въ Пловдивъ, въ нашата кѫща.
Революционното движение въ Одринско въ тая форма, въ която се прояви въ Македония, датира отъ по-късно, отъ около 1899 година. Тогава именно Дѣлчевъ, Лазаръ Маджаровъ и Стоянъ Лазовъ (Димитровъ) предприеха една обиколка по Лозенградско. Преди това Дѣлчевъ заедно съ Антонъ Бозуковъ бѣха ходили съ чета въ Македония, специялно съ мисия да търсятъ пари. На Боздагъ Бозуковъ се скаралъ съ Дѣл-чева — и се раздѣлили, та Дѣлчевъ, като се върна безъ да извърши нѣщо, замина въ Одринъ и Лозенградско. Въ тая обиколка, която е траяла кратко време, единъ месецъ, Дѣлчевъ набързо е изходилъ Лозенградския санджакъ. По селата ходили сѫ преоблѣчени като селяни, само съ револвери, да агитиратъ. Тамъ изобщо
35
агитацията се е водила до 1902 год. отъ отдѣлни лица, преоблѣчени като тамкашни жители, а не отъ чети, както въ Македония. Тъй сѫ пѫтували и Дѣлчевъ и двамата му другари. Съ Лазовъ Дѣлчевъ се скаралъ въ Бунар-хисаръ, а причината е билъ Лазовъ, който си е позволявалъ да нагрубява Дѣлчева, наричалъ го е предъ населението глупакъ и пр. Лазовъ е одринчанинъ отъ Лозенградъ. Натяквалъ е на Дѣлчева, че тѣ могатъ и сами да вършатъ работа безъ македонци и пр. Дѣлчевъ при все това успѣлъ да натъкми нѣкои агитатори по отдѣлнитѣ каази, но се върна разочаруванъ. Между тия агитатори се появили раздори, — единъ не пропускалъ въ своя районъ по канала другиго и пр.
Въ това критично положение бѣше Одринско до 1902 год.
Между туй Ахърчелебийскиятъ край бѣше поставенъ на особено изпитание. Тогава въпросътъ, кой да управлява като се слѣятъ комитетитѣ, да ли отъ София — върховисти, или отъ Солунъ, по предложение на Гьорчо се решилъ да се направи опитъ, да се остави единъ районъ на разположението на софийския върховенъ комитетъ, за да се види, какъ ще го управляватъ. Оставили за тоя опитъ Ахърчелебийско. Тамъ Сарафовъ проводи за рѫководитель своя роднина Вълчо Сарафовъ, който наскоро, следъ 2—3 месеца биде убитъ отъ своитѣ другари, тамъ на границата. Той е пращалъ паритѣ, които е събиралъ отъ вѫтре, въ София на Сарафовия комитетъ, а мнозина не сѫ знаяли, че това е уговорено между двата комитета, смѣтали сѫ го може би туй за кражба и го убиватъ.
На негово мѣсто биде назначенъ Вълчо Антоновъ отъ Стара-Загора (социалъ-демократъ, интелигентенъ момъкъ, младъ, 23—4 годишенъ човѣкъ). Той пое работата въ Ахърчелебийско по заповѣдь на Сарафова.
36
Той бѣше членъ отъ женевската група, която си имаше групички въ България — една и въ Ст. Загора. Въ началото той бѣ помислилъ, че трѣбва, за да се въведе редъ въ работата, да се постегнатъ работницитѣ та много скоро и неоправдано прибѣгналъ къмъ тероръ. Павелъ Генадиевъ бѣше представитель на Сарафовия комитетъ въ Ахърчелебийско и Рупчоско. Генадиевъ действуваше въ Пловдивъ. Вълчо Антоновъ се сношаваше съ Генадиева. Шапардановъ бѣше учитель въ Скеча. Той и още двама негови другари, като рѫководители въ района си, сѫ искали сами да занесатъ паритѣ въ София на представителите на вѫтрешната организация, а ако тѣ имъ кажатъ да ги дадатъ въ върховния комитетъ, щѣли да ги дадатъ, инакъ смѣтали съ паритѣ сами да си набавятъ орѫжие. Не довѣряваха на Антонова. Тѣ дойдоха въ София и предадоха паритѣ на представителството на вѫтрешната организация. Ала В. Антоновъ и върховниятъ комитетъ се бѣха обидили отъ това и смѣтали тази постѫпка за актъ на неподчинение и предателство. Поради туй въ съгласие съ В. К. (?) Вълчо Антоновъ съ своя четникъ Дѣдо Петъръ, прочутъ неговъ терористъ, отива въ Скеча, извикватъ Шапарданова (учитель) и другаритѣ му (търговци) съ измама въ гората и ги убиватъ, ужъ по присѫда.
При това положение въ Одринско се налагаше да се свика едно събрание за да се обмисли, какви мѣрки да се взематъ за да се заякчи организацията въ Одринско. Това събрание, наречено конгресъ, стана въ Пловдивъ. Главната инициятива за конгреса е излѣзла отъ Ц. К., отъ Дѣлчева, понеже само съ Дѣлчева одринчани се сношаваха. Двамата представители на Ц. К., Стефановъ и Т. Делиивановъ, дойдоха да заседаватъ по право. Като делегати на Ц. К. бѣхме азъ и Дѣлчевъ. Като
37
дейци агитатори отъ Одринско бѣха въ конгреса: Георги Кондоловъ (войвода, родомъ отъ с. Велика, Малкотърновско, дърводѣлецъ въ Бургасъ, 50 год. човѣкъ; той ходѣше съ малки чети по Одринско, бѣ убитъ после по време на въстанието); Караманджуковъ като агитаторъ въ Одринско; Тодоръ Шишмановъ (който после се предаде и стана секретарь на Хилми паша); Нунковъ (отъ Ст. Загора, убитъ сетне въ Кумановско). Имаше въ тоя конгресъ всичко около 15 души. Бѣхме поканили да дойде и Вълчо Антоновъ, като рѫководитель въ Ахърчелебийско, но той не дойде като се извиняваше, че билъ раненъ (той бѣше леко раненъ въ рѫката). Присѫтствуваше и Л. Маджаровъ (родомъ отъ Солунъ, синъ на архиерейския намѣстникъ Маджаровъ въ Солунъ). Въ този конгресъ се занимавахме повече съ раздоритѣ та дойде до спречквание и дори до вадене на ками. Занимавахме се съ положението въ организационно отношение въ Одринско. Занимахме се сѫщо и съ въпроса за въорѫжението. Азъ държахъ рефератъ върху начина, какъ трѣбва да се води агитацията; Дѣлчевъ, — какъ да се организира Одринско. Само тѣзи два реферата се държаха. Разпредѣли се Одринско на отдѣлни райони и се назначиха отдѣлни районни агитатори. Районитѣ бѣха: Малкотърновски, Бунархисарски, Лозенгрздски, Чокенски (Одринска кааза), Мустафапашенски, Ахърчелебийски, Дадеагачки, Скечански, Узункюприйски. Нѣкои отъ старитѣ мѣстни рѫководители се утвърдиха, други се избраха нови. Мѣстнитѣ рѫководители поискаха, щото Ц. К. да делегира единъ главенъ инспекторъ на цѣлата одринска организация. Това имъ се обеща. Всички се разотидоха като се обеща помощь въ хора отъ Ц. К., а за орѫжие Одринско ще събира пари, ще внася въ Ц. К., а Ц. К. ще се грижи да набавя срѣдства, главно орѫжие.
38
Тогава се забележи единъ духъ на сепаратизъмъ у одринчани, които обвиняваха Ц. К., че много малко се грижелъ за Одринско, а всичкото си внимание обърщалъ на Македония. Обвиняваха и окрѫжнитѣ рѫководители аъ Одринъ като хора безъ инициятива, които не се мърдатъ отъ града да пообиколятъ районитѣ. Подиръ единъ месецъ получихъ отъ Ц. К. известие, съ което ми се съобщаваше, щото азъ, въ качество на членъ отъ подвижния Ц. К. (Дѣлчевъ азъ и още единъ-двама), да замина за Одринския вилаетъ и тамъ да се движа, да върша ревизорска работа. Дадоха ми право на инициятива и да върша всичко съобразно съ условията.
Азъ заминахъ въ 1902 год. презъ месецъ юний—юлий. Влѣзохъ първо въ Малкотърновската околия съ чета отъ десетина души. Тая чета се формирува въ Бургасъ отъ тамошни хора, малкотърновчани и лозенградчани, хора, които сѫ били вече вѫтре. Взехъ съ себе си единъ свой другарь отъ детинство, пловдивчанина Димитъръ Общински, студентъ по правото въ Лозана, а другитѣ бѣха все одринчани. Съ насъ бѣше Кондоловъ, който ни упѫтваше. Той събираше четата, азъ ги само преглеждахъ. Той си имаше свои другари. И Караманджуковъ бѣше съ мене. Движехме се по селата, разбира се, нощно време, по гѫститѣ букови гори на Странджа. Първото село, въ което влѣзохме, веднага до границата, като се мине Аланкайрякъ, бѣше Заберново. До тогава агитацията се е водила на по-други начала: агитаторитѣ посещавали само нѣколцина селяни тайно и съ туй се задоволявали. Азъ приложихъ начина, който се употрѣбява въ Македония: събирахъ почти всички селяни, мѫже, обикновено въ черква, и имъ проповѣдвахъ. Азъ имъ говорѣхъ главно да съзнаятъ своето мизерно економическо положение; казвахъ имъ, че това положение зависи главно отъ лошия турски политически ре-
40
жимъ, че ние не бихме имали нищо противъ да бѫдемъ въ Турция, но да ни се гарантира единъ сносенъ животъ и пр. Азъ самъ имъ задавахъ въпроси: тъй ли трѣбва да остане туй положение, а тѣ сами отговаряха, че то е нетърпимо и че би трѣбвало да се подобри. На въпроса, може ли да се постигне това по миренъ начинъ, тѣ отговаряха сами, че това не може да стане безъ въстание. И наистина положението имъ бѣше несносно, понеже лихваритѣ и чорбаджиитѣ въ града ги държатъ въ свое подчинение. Въ Малко-Търново и пр. не става пазаръ, защото това не е въ интереса на чорбаджиитѣ, отъ които селянитѣ сѫ взимали стоката срещу лихвитѣ и дълга, които иматъ да взиматъ отъ тѣхъ. Самата власть е била въ близки отношения съ чорбаджиитѣ и ги е покровителствувала.
Направи ми впечатление, че селянитѣ повече сѫ отчаяни поради своето економическо положение отъ чорбаджиитѣ нежели отъ турцитѣ, а ние имъ доказвахме, че турскиятъ режимъ е главниятъ крепитель на това положение. Въ този духъ се агитираше. Обясняваше имъ се, какъ се подготовлява борбата въ Македония, и съ това имъ се даваше само тази надежда, че въ борбата ще бѫдатъ подкрепени отъ македонцитѣ, ще бѫде обща борба. За България не се говорѣше, нито се даваше надежда, че България ще подкрепи борбата. Дори и азъ не се казвахъ, че съмъ отъ България, а минавахъ като одринчанинъ. Куриеритѣ, които тайно отиваха по организационни работи въ България, виждаха, какъ тукъ властьта преследва (имаше случаи, когато тѣ сѫ били арестувани въ България) и това ги огорчаваше, тѣ псуваха дори България, че така враждебно се отнася, когато споредъ тѣхнитѣ понятия тя би трѣбвало тъкмо обратно — да помага. Резултатъ на проповѣдьта бѣше, че въ всѣко село се основаваше
40
мѣстно рѫководително тѣло: мѣстенъ рѫководитель, неговъ помощникъ, десетарь, касиеръ. Опредѣляха се членски вноски. Вкупомъ се заклеваха предъ насъ. Водѣхме се по сѫщия организационенъ уставъ, който бѣше въ сила въ Македония и отъ които се оставяха екземпляри. Всичко се водѣше на централистични начала : часть отъ паритѣ се внасяше въ околийската каса, а отъ тамъ въ окрѫжната и най-сетне въ централната каса. И женитѣ тукъ-таме се посвещаваха. Агитацията намѣри добра почва и бързо напредваше. Обиколихме почти всички села въ Малко-Търновско. И въ другитѣ райони но сѫщия начинъ районнитѣ началници съ четици си водѣха агитацията. Следъ като обиколихъ Малкотърновско, поискахъ да влѣза въ самия градъ. Забележихъ, че населението повече се страхува отъ чорбаджиитѣ; все ме питаха селянитѣ: „Аджаба само ние ли сме въ тая работа, чорбаджиитѣ нѣма ли да влѣзатъ?” Отговаряхъ имъ, че ние можемъ да минемъ и безъ тѣхъ, но на всѣки случай, ако не щатъ, ще ги накараме да мълчатъ и да не прѣчатъ. По-рано, докато мѣстнитѣ агитатори лабаво сѫ водили агитацията, градскитѣ чорбаджии сѫ гледали на тая агитация като на несериозно нѣщо и даже сѫ викали при себе си тия агитатори, гощавали ги и пр. Когато видѣха обаче, че азъ захванахъ сериозно, чорбаджиитѣ се стреснаха и почнаха да увещаватъ селянитѣ да се предпазватъ отъ насъ, които сме били нехранимайковци и пр. Това деморализирваше селянитѣ, и затова азъ взехъ Кондолова и отидохъ една нощь самъ въ Малко Търново за да се разбера лично съ тѣхъ. На другия и на следния день се срещнахъ почти съ всички чорбаджии, по-отдѣлно, съ по единъ или съ по двама. Азъ не стояхъ въ една кѫща, а се мѣстѣхъ. Чорбаджиитѣ ги викахъ надвечерь, не ги пускахъ докато не се мръкне и докато не излѣза азъ да
41
се премѣстя. Не имъ довѣрявахъ. Стояхъ една седмица въ Малко Търново. Всички се съгласиха съ мене, че тѣхното противодействие ще бѫде безсмислено, понеже работата е напреднала много, особено въ Македония, че такъвъ е духътъ на времето и че тѣ нѣма да предотвратятъ дѣлото, а въ случай, че се обявятъ противъ, могатъ да пострадатъ, понеже ние може да употрѣбимъ и сила. Отъ тѣхъ нѣма да искаме друго освенъ да помогнатъ материялно, съ пари, и най малкото, което сѫ длъжни да сторятъ — да мълчатъ и да не говорятъ на селянитѣ противъ насъ, а да потвърдяватъ нашата идея. Тѣ обещаха. По моя покана съгласиха се доброволно да дадатъ известна парична помощь на организацията. Но най-силниятъ и най-богатиятъ отъ тѣхъ, Дяковъ Анагностий, не само че не иска да дойде да се види съ мене, но дори ми прати известие, че ако не се махна отъ града ще ме предаде, защото азъ и моитѣ другари не сме друго освѣнъ хайлязи, които не искатъ да работятъ и пр. Той бѣше доставчикъ на турската войска и сѫщевременно прекупвачъ на данъка на цѣлата кааза. Той и братята му икономически бѣха завладѣли цѣлата кааза, дори и въ Лозенградско. Тѣ постѫпваха тъй: прекупуваха данъка отъ правителството и не го събираха отъ населението по 4—5 години, а населението мислѣше, че или Дяковъ имъ го е простилъ или правителството. Изведнажъ ще се яви съ войска да иска за 4—5 години данъкъ, а селянитѣ никога толкова пари нѣматъ. Тогава той прибѣгваше къмъ екзекуция, продава вола, ниви и пр. и по този начинъ той взима двойно и тройно. Той бѣше попрѣчилъ да става пазаръ. Милионеръ бѣше. Той открито е говорѣлъ на селянитѣ да ни избиятъ като кучета, защото сме били сбирщина и пр. Чрезъ своя зетъ Калфовъ, главенъ учителъ въ Малко Търново, той ми отговори, че не желае да се види съ
42
мене и пр. Поради това рѣзко поведение на Дякова, отношенията ни съ него крайно се изостриха. Следъ нѣколко напразни опити да го накараме да се вразуми, борбата се свърши за него печално, той стана жертва на своята неимовѣрна опоритость, отиваща до предателство, което не можехме да оставимъ безнаказано.
Екзархията смѣташе Дякова за добъръ българинъ тамъ та се бѣ оплакала на българския представитель въ Цариградъ, а той — на българското правителство. Правителството се отнесло чрезъ задграничнитѣ представители, до Ц. К., а Ц. К. ми направи виговоръ, който ме възмути. До тогава Ц. К. не бѣше правилъ виговори на други, по-възмутителни присѫди, защо не съмъ питалъ най-напредь Ц. К. Сетне, като се срещнахъ съ Дълчева, той намѣри, че въ случая не сме можели да постѫпимъ иначе. Наказанието направи въ цѣлата околность силно впечатление. Какъвъ е билъ Дяковъ, доказва и следната случка. Една разбойническа чета въ Странджа преди 15-тина години задига едно негово дете, момче, и поискала 1000 лири откупъ. Той не далъ. Намалявали до 500, до 100 лири, но той не далъ. Най-сетне намалили до 25 лири, а той отговорилъ: „Жена ми е млада и азъ съмъ младъ та мога да си направя още едно дете”, и праща единъ бинликъ ракия съ отрова по едни овчари. Тѣ дали на детето да пие и то умрѣло, а тѣ оставили трупа му на кръстопѫть и една бѣла меджидия, за да го погребатъ. Тогава населението е било силно възмутено и искало да линчува Дякова за тая му постѫпка спрямо детето си. Затова убийството му се тълкуваше у простолюдието като отплата за тоя му грѣхъ.
Следъ това престижътъ на организацията много се дигна. Братията на Дякова простиха много дългове на селянитѣ, които сѫ дължели на убития, за неговата
43
душа и отъ страхъ. Всички почувствуваха, че има една сила, която не пожали единъ Ангности Дяковъ, покровителствуванъ отъ турцитѣ. Турската власть бѣше смаяна. Арестува бащитѣ на нѣколцина, но сетне пуснаха всички. Аферата се ограничи тъй.
Азъ си продължихъ ревизията, слѣзохъ въ селото Велика. Отъ тамъ прехвърлихъ презъ най-високия върхъ на Странджа и слѣзохъ въ Бунархисарско. Презъ селото Урумбегли отидохъ въ Бунархисаръ. Отъ с. Велика нататъкъ все самъ пѫтувахъ, само куриеръ взимахъ съ себе си. То бѣ презъ октомврий. Отъ Бунархисаръ отидохъ въ с. Колибитѣ, сетне въ Кавакли (Лозенградско), сетне минахъ покрай града Лозенградъ, но не се отбихъ въ града, понеже тамъ организацията бѣше слаба, а гръцкиятъ елементъ силенъ. Бързахъ да се срещна съ Лазаръ Маджаровъ, който бѣше наблизу съ четата си, въ едно селце близу до града. Срещнахме се съ него. Той знаеше работитѣ, бѣше най-довѣрено лице въ Лозенградско. Презъ цѣлото време азъ бѣхъ толкова погълнатъ отъ работа, че никому не пишехъ, нито Дѣлчеву, нито кому да е. Съ Маджаровъ поговорихме (срещнахме се въ с. Каракочъ) върху положението въ Лозенградско. Викнахъ градскитѣ ръководители въ с. Каракочъ, дадохъ имъ нѣкои упѫтвания, наставления, и мислѣхъ да замина за Чокенско, гдето бѣше съ четата Кръстьо Българията. Следъ конгреса мнозина, които бѣха отъ нѣщо се разочарували отъ работата си въ Македония, бѣха пожелали да дойдатъда работятъ въ Одринско. Съ мое съгласие Стефановъ изпроводи К. Българията за войвода-агитаторъ на Чокенско. Ала въ туй време получихъ писмо отъ с. Каракочъ отъ окрѫжния комитетъ отъ Одринъ, въ което ме молятъ да отида, ако мога, въ Одринъ, гдето да размѣнимъ мисли по въпроси, за които не можело писмено
44
да се споразумѣемъ. Съгласихъ се. Порѫчахъ имъ да повикатъ и Вълчо Антоновъ въ града за да му дамъ нѣкои наставления, понеже предвиждахъ, че не ще успѣя да отида да ревизирамъ района му—Ахърчелебийско.
Съ Лазаръ Маджаровъ и неговата чета заминахъ до селото Инеджий, на шосето между Лозенградъ и Одринъ. Тамъ ми се отвори нова работа. Лазаръ ме помоли да свикаме селянитѣ за агитация. Бѣхме въвели и беседи предъ селянитѣ за хигиената и пр. Тамъ има полски села сургучски (гагаузки). Селянитѣ турски говорятъ; тѣ сѫ много добри хора и ги придобихме за дѣлото. Маджаровъ бѣше ходилъ вече при тъхъ. Масово ги посветихме. Има у тѣхъ названия Стоянъ и пр. Тѣ сами се смѣтатъ българи и вѣрватъ, че сѫ приели турския езикъ. Излѣзоха добри работници, и въ време на въстанието имаше отъ тѣхъ, които отчаяно се бориха и загинаха. После азъ (бавихъ се една седмица) се преоблѣкохъ въ селски дрехи, остригахъ брадата и косата и съ конь заминахъ за Одринъ. Това бѣше предъ Никулдень. Въ едно село, Хаскьой, гдето се отбихме да се сгрѣемъ и да се стоплимъ, поискахъ сирене и хлѣбъ, а бѣха пости. Това напрази впечатление на гърка кръчмаръ и на турчина, който се бръснѣше тамъ. Селянинътъ, съ когото пѫтувахъ, ме настѫпи. Извикахъ: Маслини, маслини дайте! Турчинътъ се обърна и запита, кой съмъ, усъмни се у мене. Въ Одринъ не ме познаха. Пръвъ пѫть влизахъ въ тоя градъ. Имахъ съ себе си револверъ. Колджиитѣ заради октроа за тютюнъ претърсваха хората по джобоветѣ, но минахме добре.
Въ Одринъ бѣхъ въ кѫщата на В. Думевъ. Свикахъ всички членове на окрѫжния съветъ. Изложихъ имъ, какъ стоятъ работитѣ въ околиитѣ. Вълчо Антоновъ бѣше дохаждалъ, чакалъ два дена и си заминалъ. Тамъ узнахъ, че сѫ ме викали, понеже въ Солунъ се
45
свиква конгресъ. Съобщението бѣше отъ Ц. К. въ Солунъ. Искаха азъ да отида въ конгреса. На Думева бѣха обадили, за какво се свиква конгресътъ, именно „за да се обмисли въпросътъ за въстание”, сир. дали да има въстание или не. Азъ тогава изложихъ, какво е положението въ Одринско, презъ кѫдето бѣхъ азъ миналъ, и имъ казахъ, че ние не сме подготвени за въстание нито въ Одринско нито въ Македония. Казахъ, че азъ съмъ много занятъ и не мога да отида, но нека Думевъ да иде и тамъ той нека да обяви истината, че не сме готови. Казахъ имъ, че азъ продължавамъ обиколката си къмъ районитѣ и да натоварятъ Вълчо Антонова да ревизира той районитѣ дѣсно отъ Марица.
Отъ Одринъ съ файтонъ заминахъ за Мустафа Паша. Бѣхъ съ граждански дрехи като учитель, съ фесъ. Въ Мустафа Паша се срещнахъ съ хората отъ околийското управително тѣло, на чело на което стоеше Катерински Димитъръ (родомъ отъ Мустафа Паша).