II.
Г. се залавя съ агитационна работа. — Сражение съ турци при Сборско. — Среща съ върховистка чета. — Дѣлчевъ се оплаква отъ върховиститѣ. — Г. прогонва тѣхната чета, предвождана отъ Хальо. — Съ раненитѣ си другари Г. пристига въ Кюстендилъ. — Раздори между представители на организацията. — Паритѣ отъ аферата Мисъ Стонъ. — Г. въ Виена.
Азъ почнахъ да се убеждавамъ, че тази наша работа, — да ходимъ да търсимъ пари, е губене време и сили и че, ако имаме добра организация, паритѣ ще дойдатъ сами по себе си, а безъ организация и съ пари нищо не може да се направи. Затова предложихъ на другаритѣ —на Попето, Българията и на Манасия, който бъше избѣгалъ отъ Гевгели поради аферата, да си разпредѣлимъ работата за организиране районитѣ и да зарѣжемъ търсенето пари. Решихме тиквешкия районъ да вземе Българията, който го познаваше и бѣше действувалъ въ него. Той не бѣше кривъ за раздоритѣ, а другаритѣ му. Населението имаше довѣрие въ него та мислѣхме, че Българията най-добре ще успѣе въ тоя районъ. Воденския районъ решихма да се повѣри на Мих. Попето, който минаваше между насъ за най-тактиченъ организаторъ. А до тогава презъ Воденъ не бѣ минавала чета. Гевгелийскиятъ районъ остана на Аргиръ Манасиевъ, който бѣше познатъ тамъ като бившъ рѫководитель и още повече като учитель, а тогова учителитѣ въ четитѣ бѣха малцина та имаше и авторитетъ. Азъ мислѣхъ да замина за Прилепско и отъ тамъ за Битолско. Докато бѣхъ въ София, писаха ми другари да дойда въ Битолско, гдето у другаритѣ бѣхъ оставилъ добри спомени. Тѣзи съвещания станаха въ Сборско,
28
въ южнитѣ склонове на планината Кожухъ, безъ да питаме Ц. К.
Пръвъ замина Българията, сетне Аргиръ, а азъ съ Попето останахъ въ Сборско. Попето ме бѣше помолилъ да му покажа нѣколко пробни урока по агитация предъ селянитѣ. Той се чувствуваше слабъ откъмъ тая страна, не бѣше интелигентенъ.
Въ Тиквешко се случи единъ пѫть, че вече трети день нищо не бѣхме яли и бѣхме много изнурени. Хванахме единъ овчаринъ и го пратихме за хлѣбъ; всички бѣхме изпаднали. Едни спѣха, а Попето се кърпѣше. Азъ седнахъ до него и бѣхъ взелъ малко отчаяна поза. Той никого не оставяше да се отчайва, той пѣеше пѣсни, катерѣше се по дърветата, правѣше шеги, разсмиваше ни, изобщо не даваше да се отчайваме. Азъ бѣхъ се умислилъ. Той ме погледна и ме попита: „А бе, адашъ, какво си се умислилъ?” Азъ му се оплакахъ, че измежду тоя народъ, за който сме решили да дадемъ и живота си, има и такива, които сѫ готови да ни предадатъ и пр. Попето отговори: „Знаешъ ли, азъ не съмъ тръгналъ за тия хора, що ни предаватъ, а за тия хора въ народа, които чувствуватъ и мислятъ като насъ. И ако да бѣхме срещнали ние тѣзи хора, сигурно тѣ щѣха да ни дадатъ хлѣбъ”. Този отговоръ ми направи впечатление и азъ се убедихъ, че Попето съзнателно се бѣше предалъ на революционна работа, а не както нѣкои други войводи, които, тъй да се каже, по инерция бѣха потеглили по общото течение.
Попето е билъ кавалеристъ, знаеше да стреля съ лѣвата рѫка, сетне е билъ стражар ь въ София, въ Стамболово време, пращали го да слуша въ клуба на социалиститѣ и той тамъ намѣрилъ, че тѣзи хора не говорятъ глупости.
29
Въ туй време, когато ние сме заседавали въ Сборско, нѣкои отъ гъркоманитѣ въ селото ни подушили, и ни предали. Една сутринь, току що сме се събудили, веднага алармъ, селянкитѣ се разтичали, — селото заградено отъ войска и праватъ обиски. Азъ бѣхъ съ Юруковъ, Попето и Тодоръ Тетовчето. Щомъ разбрахме, излѣзохме вънъ отъ селото и поехме къмъ планината. Турцитѣ стреляха, но не ни улучиха. Ние заехме позиция и до вечерьта се сражавахме. Падна убитъ Тодоръ Тетовчето, простъ четникъ, съ трикласно образование; Юрукова го раниха въ рамото, Попето слабо го раниха въ шията. Имаше убити и отъ турцитѣ, които налитаха отъ близу; тѣ дадоха повече жертви. Ние бѣхме само десетина души.
Вечерьта се оттеглихме и отидохме въ селото Тушино (между Конско и Сборско), измѣнихме маршрута си. Мъртвия оставихме като му взехме пушката и часовника, а револвера забравихме. Чухме следъ малко до шесть гърмежа, — види се съ неговия револверъ изпразднили въ трупа му. Юруковъ бѣше раненъ въ рѫката та можеше да върви.
Ранено бѣше още едно момче въ рѫката, но не му помня името. Въ Тушино известиха, щомъ стигнахме, че иде турска войска та трѣбваше да заловимъ на горе планината и се озовахме надъ с. Сермелинъ въ Гевгелийско — едвамъ втория день. Съобщиха ни, че идатъ „преноски” (орѫжие) за района и че трѣбва да идемъ къмъ Вардара за да поемемъ орѫжието за района. Сѫщиятъ куриеръ ни съобщи, че Дѣлчевъ минава за Турция по направление къмъ Битолско. Ние тогава решихме съ Аргира Манасиевъ — пакъ бѣхме се събрали тримата — всѣки да си замине въ своя районъ, а азъ да отида въ Струмишко та да пресрещна Дѣлчева и отъ тамъ заедно съ него да отида въ Битолско. Раненитѣ трѣб-
30
ваше да предамъ по канала за България. Стигнахъ азъ въ с. Василево (единъ часъ отъ Струмица). Бѣхъ пратилъ куриеръ да питамъ въ Струмица, где е точно Дѣлчевъ. Това ставаше презъ септемврий 1901. г. Въ туй време получихъ отъ Атанасъ Невичански едно писъмце, което той бѣ изпратилъ по двама селяни съ порѫка да го предадатъ на първата чета, която срещнатъ. Въ писмото се казваше, че една чета отъ 30 души, облѣчени много добре, въорѫжени съ манлихери, се явила въ неговата околность и поискала да я пропустне по канала и да я снабди съ хлѣбъ. Атанасъ питаше, тая чета организационна ли е. Тогава бѣ станалъ конгресътъ въ София, който бъ избралъ Стояна Михайловски за председатель. Ние за „върховизъмъ” още нѣмахме понятие. Разпитахъ селянитѣ, които бѣха видѣли тая чета, какви сѫ тѣ. Отговориха ми, че хората сѫ неизвестни, облѣчени добре, съ медали на грѫдитѣ си, нѣкои съ калпаци и пр. Войводата билъ се казвалъ Халю. Азъ бѣхъ чувалъ за Халю, но не вѣрвахъ, че той ще бѫде войвода. Атанасъ пишеше, че той я спрѣлъ четата подъ предлогъ, че куриеритѣ сѫ далечъ и пр. та да чакатъ, и казваше, че той може тая чета да я спре още четири дена, а ако не трѣбва да се пропустне, той има срѣдства да я отблъсне, а азъ да му дамъ подкрепа. Азъ съобразихъ по богатото въорѫжение „все манлихери” и пр., разбрахъ, че това не сѫ наши хора. Намѣрихъ за по-умѣстно да пиша Дѣлчеву, за когото бѣхъ узналъ, че е наблизу, въ Радовишко, да ми каже мнението си па и да се срещнемъ. Пратихъ писмото презъ рѫководителното тѣло въ Струмица. Въ туй време Дѣлчевъ билъ изпратилъ своитѣ другари въ Градско край Вардара напредъ, а той самъ останалъ за два дена по агитация. Тоя день, когато азъ писахъ Дѣлчеву, другаритѣ му въ Градско били открити и повечето отъ тѣхъ избити
31
(20 до 30 души)— малцина се спасили. Когато Дѣлчевъ получилъ моето писмо, едновременно получилъ и известие за катастрофата съ другаритѣ му. Дѣлчевъ ми бѣше написалъ подъ впечатление едно много нервно писмо, въ което ме посвещава и въ грознитѣ работи въ България. Оплаква се отъ Сарафова, Цончева и пр. и сключва, че трѣбва да се надѣваме само на своитѣ сили и да се опълчимъ противъ всѣко външно влияние и пр. Съжалява, че не може да се срещне съ мене, защото непремѣнно трѣбва да иде да се срещне съ остатъка отъ разбититѣ си другари. На предложението ми да отида съ него отговори ми, че понеже тая чета, що се бѣ появила при Невичане, е цончевистска, азъ трѣбвало да се оставя отъ пѫтуване въ Прилепско и Битолско, а да употрѣбя всички сили да изгоня тая чета отъ организационната територия. Сѫщевременно Дѣлчевъ ми съобщи, че е чулъ, че една жена въ Сѣрско е била заловена отъ нашитѣ та Дѣлчевъ препорѫчваше да гледаме да вземемъ повече пари, защото имаме нужда и пр., но да се предпазваме и пр. Азъ, като получихъ това писмо, отказахъ се отъ желанието си да се срещна съ него и да ида въ Битолско, а рѣшихъ да тръгна за Невичане да преследвамъ четата на Халя. Преди да тръгна писахъ едно писмо на бай Атанаса да събере милицията тамо и да може да задържи четата на Халя, докато пристигна и азъ, но по никой начинъ да не имъ дава пѫть на долу. Ако искатъ хлѣбъ, нека ги залъже съ хлѣбъ. Въ четата на Халя билъ и Ив. Карасулията, селянитѣ го били познали. Отъ всичкитѣ приготовления, които Атанасъ Невичански направи — събирането милицията, Халю забележилъ, че тукъ става нѣщо, изобщо разбрали, че нѣкакъвъ капанъ се готви. Затова следващата вечерь се върналъ назадъ къмъ Малешевско, гдето се присъединилъ къмъ тѣхъ и Петре Ужé. Раз-
32
брахъ сетне, че Петре Ужè, 40—45 годишенъ харамия, тогава избѣгалъ отъ мене, защото Дѣлчевъ повѣрилъ четата не нему, а на мене, младо даскалче (На учителитѣ и на интелигентнитѣ презрително казваха „г ò н д у л и”).
Азъ решихъ да преследвамъ върховистската чета, като взехъ само Бай Атанаса съ 6—7 души, съ своитѣ 10-тина души и двамата ранени. За да можемъ да накараме върховиститѣ да избѣгатъ, прибѣгнахъ къмъ една хитрость, — пратихъ селяни да пустнатъ слухъ, че се съставила голѣма чета отъ мене и Дѣлчева сетне и отъ чета на Бай Атанасасъ милиция та сме тръгнали по диритѣ имъ. Това помогна. Тѣ толкова много се изплашили, че когато минавали планината Голакъ, помислили, че ние сме поставили засади, и почнали да гърмятъ. Турската войска дочула гърмежи, задига се, а тѣ, като я съглеждатъ, още повече се уплашватъ и още сѫщата вечерь минали въ България, а ние на другата вечерь съ Бай Атанаса стигнахме до границата. Бай Атанасъ се върна обратно. Той не искаше да влиза въ България за да не се развратятъ момчетата.
Азъ съ раненитѣ другари и съ Ив. Варналиевъ дойдохъ въ Кюстендилъ. Тукъ се срѣщахъ по улицитѣ съ хора отъ четата на Халя. Тогава Кеповъ издаваше вестникъ въ Кюстендилъ, та ми разправи нѣкои работи, а и азъ въ София написахъ нѣщо въ неговия вестникъ (статията бѣ озаглавена: „F I a t l u x”). Тогава цончевиститѣ отричаха още, че пращатъ чети. Раненитѣ настанихъ въ болницата въ Кюстендилъ, а азъ се върнахъ въ София. Бѣше вече октомврий месецъ.
Тукъ въ София въ туй време и ние си имахме своитѣ нещастия. Представители на организацията бѣха Гьорче, Д. Стефановъ и Туше Делиивановъ. Гьорча обвиняваха въ шмекерство, Стефановъ — въ мекуша-
33
вость и непознаване работата. Гьорче се бѣше скаралъ съ Стефанова и Делииванова. Нашитѣ момчета нѣмаха пари за храна, а Сарафовъ бѣше отворилъ кредитъ на тия, които се присъединяваха къмъ него; тѣ разполагаха богато, гуляеха, и това всѣваше голѣма деморализация. Тогава добре разбрахъ това, което Дѣлчевъ ми разправяше въ писмото.
31 мартъ.
Поради раздоритѣ между представителитѣ на организацията останахъ тукъ да се занимавамъ съ тѣхъ. Па остана азъ да се занимавамъ и съ Мисъ-Стоновата работа, както Дѣлчевъ ми бѣше порѫчалъ, а нѣмаше и кой да води преговоритѣ за откупа. Гьорчо бѣше въ Търново, а Стефановъ заяви, че не желае да се занимава съ тая „нечиста” работа. Ходихъ нарочно въ Търново да ги сдобря, но напразно. Гьорчо одобряваше Мисъ-Стоновата работа, само препорѫчваше предпазливость и желаеше да се остави подъ негово рѫководство тая работа, но другаритѣ, Сандански и пр., повече довѣряваха тогава сѣкашъ на Стефанова, а не на Гьорчо. Стефановъ се боеше да вземе отговорность по тая работа. Съ тая работа ми отиде зимата. Ходихъ въ Кюстендилъ та обиколихъ складоветѣ съ орѫжие по границата, защото имаше опасность отъ върховиститѣ, къмъ които се бѣха присъединили и нѣкои наши хора, които знаеха, где сѫ складоветѣ.
Между туй паритѣ отъ Мисъ Стонъ бѣха взети, но докато не дойде Дѣлчевъ, не се дадоха на организацията да разполага съ тѣхъ. Дѣлчевъ дойде въ началото на пролѣтьта и тогава въ редъ събрания на по-главнитѣ дѣйци и представителитѣ се разпредѣлиха паритѣ. Щомъ Дѣлчевъ одобри станалото, Стефановъ се солидаризира и прие да харчи отъ тия пари. Презъ сѫ-
34
щата пролѣть преди Великдень заминахъ за Виена. Дѣлчевъ бѣ пратилъ Ляпова да купи гилзи за патрони и олово. Но Ляповъ вмѣсто да върши работа бездействувалъ и азъ трѣбваше да отида да видя, що върши. Намѣрихъ го тамъ. Той както обикновено ми се извиняваше, че всевъзможни шпиони, сръбски и руски и пр. го следѣли и му бъркали въ работата. Азъ донесохъ гилзитѣ въ София — и тогава експедирахме нѣкои чети за Македония. Настѫпи Великдень.