I.
Биографични данни. — Герджиковъ става учитель въ Македония ; принуденъ да напустне учителството влиза въ четата на Чернопѣевъ. — Г. става четнишки войвода. — Раздори между четитѣ. — Г. въ България. — Върналъ се въ Македония, Г. напраздно търси да се добере до парични срѣдства въ полза на В. О. — Сражение съ турска потера.
30. мартъ, 1910 год.
Роденъ съмъ на 26 януарий 1877 г. въ Пловдивъ. Баща ми, Иванъ Павелъ Герджиковъ, е отъ Коприщица, а майка ми, Магдалина Иличъ, — отъ Батакъ. Баща ми следъ освобождението на България бѣше председатель на върховното сѫдилище въ Пловдивъ, а следъ Съединението бѣше директоръ на банка. Той е свършилъ Белградската гимназия. Азъ получихъ първоначално образование въ Пловдивъ. Още отъ трето отдѣление минахъ въ французския пансионъ въ Пловдивъ и тамъ се учихъ до IV. класъ, а сетне — въ българската гимназиитѣ въПловдивъ и Сливенъ. Въ 1897 г. следвахъ VII-ия класъ въ пловдивската гимназия, но не го довършихъ. Презъ есеньта сѫщата година заминахъ за Швейцария и постѫпихъ по правото въ Лозанския университетъ, само първото полугодие, а сетне още три полугодия — въ Женева. Отъ Швейцария се върнахъ на 1899 г. въ София, гдето стояхъ два месеца. Отъ тукъ заминахъ презъ есеньта въ Македония за учитель въ битолската гимназия. Учители бѣха тамъ Дамянъ Груевъ, Василъ Пасковъ, Петъръ Мартуловъ. До края на учебната го-
20
дина останахъ въ Битоля. Презъ ваканцията дойдохъ въ София. Въ туй време бѣше станала аферата съ попъ Ставре, който бѣше казалъ, че моралнитѣ убийци сѫ Груевъ и азъ. Дамета арестуваха, а азъ бѣхъ тукъ.
Презъ септемврий 1900 г. бѣхъ назначенъ учитель въ Струмица, но владиката Гервасий не се съгласи да ме приеме, защото бѣхъ въ края на учебната година отъ екзархията изключенъ като учитель. Организацията ме предлагаше за учитель; екзархията представи списъкъ на владиката за да се отърве, а Гервасий не се съгласи, види се, защото е узналъ, че съмъ членъ на организацията. Заминахъ въ Солунъ и замѣстихъ като секретарь на Централния комитетъ единъ членъ, не помня кого. Въ Ц. К. бѣха Д-ръ Хр. Татарчевъ, Хр. Матовъ и Пере п. Тошевъ.
Въ Солунъ стояхъ малко, едва единъ месецъ, защото усѣтиха, че съмъ Герджиковъ, а казвахъ се Лукановъ още въ Битоля. Азъ избѣгахъ. Къмъ края на октомврий 1900 г. отидохъ въ кукушката чета. Войводата на четата Чернопѣевъ бѣше дошелъ въ Солунъ, гдето азъ се криехъ, да се цѣри отъ раната си. Д-ръ Татарчевъ го цѣрѣше та заедно съ Чернопѣевъ заминахме за четата му. Въ с. Грамадна (1 часъ до Кукушъ) се ставихме съ четата, — бѣха 7—9 души. Съ четата ходихъ до месецъ мартъ 1901 г. Чернопѣевъ водѣше организационната работа, а на мене дадоха агитационната. На втория месецъ се раздѣлихме съ Чернопѣевъ, раздѣлихме четата на две — по четирима души. Азъ взехъ полската чета, а той горската. Бѣхъ се поупражнилъ и въ организаторската работа. Петъръ Юруковъ, род. отъ Карлово, съ петокласно образование, бѣше съ мене; вториятъ четникъ бѣше Гоце Китинъ отъ Кукушъ, — той бѣше нашиятъ чичероне, а третиятъ се казваше Тодоръ Сермелинчето — отъ с. Сермелинъ, гевгелийска кааза.
21
Той бѣше свършилъ пети или шести класъ на солунската гимназия. Сетне стана районенъ началникъ въ Гевгелийско.
Къмъ мартъ 1901 г. получихъ писмо отъ Ц. К. да взема единъ другарь отъ четата и да замина за Прилепско като районенъ началникъ. Туше Делиивановъ ми донесе писмото; той бѣше околийски инспекторъ. Взехъ Юрукова съ себе си. Преди това се срещнахъ съ Чернопѣевъ за да му предамъ дѣлата. Той ме съпроводи до с. Боялци. Тукъ получихъ второ известие отъ Ц. К., че гевгелийската чета била въ раздори, че Иванчо Карасулията разбойничествувалъ та трѣбвало да се отбия кѫде селата Конско и Сермелинъ (въ гевгелийска кааза, въ политѣ на планината Кожухь). Тамъ, въ Конско бѣха дветѣ чети — на Карасулията и районната чета, която бѣше подъ рѫководството на Антонъ Кьосето. Въ неговата чета имаше интелигентни момчета като Никола Дечевъ, другарь на Юрукова, и други отъ желѣзарското училище, които бѣше организиралъ Гоце Дѣлчевъ. Моята задача бѣше да ги помиря помежду имъ. Антонъ Кьосето имаше хайдушки замашки та интелигентни момчета като Никола Дечевъ не можеха да го търпятъ. Трѣбваше да замина отъ Гевгелийско презъ Тиквешко, Мориховско за Прилепско. Отивайки за Конско минахме Вардара и стигнахме въ гевгелийското село Муенъ, което бѣше гъркоманско. Аргиръ Манасиевъ, гевгелийски околийски рѫководитель и учитель въ Гевгелий, бѣше ни упѫтилъ къмъ това село за да се опитаме да го организираме, въ което и успѣхме. Четата влѣзе вѫтре и ни приеха. Стояхме два дена. Учительтъ бѣше гъркъ, попътъ — тъй сѫщо гъркъ. Тѣ присѫтствуваха на заседанията и се съгласиха та влѣзе въ организацията и учительтъ. Манасиевъ тукъ имаше само две довѣрени лица.
22
Въ туй време Чернопѣевъ бѣше далъ сражение,— първото сражение при с. Боялци, което стресна турцитѣ, и тѣ пратиха потери. Въ следствие на това пѫтьтъ ни бѣше заприщенъ отъ турски потери. Въпрѣки туй пакъ стигнахме въ Конско. Тукъ се срещнахъ съ дветѣ чети, първомъ съ едната и сетне съ другата. Отначало мислѣхъ, че ще се постигне споразумѣние между другаритѣ отъ гевгелийската чета, като взехъ съ себе си нѣкои отъ по-буйнитѣ. Сѫщо мислѣхъ, че и Карасулията ще се смири, ще се съгласи да работи. Преди да стигна азъ, имало селяни, дошли при Карасулията, на които е проповѣдвадъ, че съ турцитѣ трѣбва да се разправяме както можемъ, да ги убиваме, гдето можемъ. Единъ халваджия, арнаутинъ, стигналъ въ селото, и селянитѣ съгласно съ лекцията на Карасулията го убиватъ, убиватъ и магарето му, заравятъ труповетѣ, взематъ халвата и пр. Братътъ на халваджията дохожда въ Конско да дири брата си и тукъ се открива убийството, намиратъ труповетѣ. Арестуваха нѣкои отъ убийци тѣ селяни, и цѣла афера се подига. Азъ пристигнахъ, а на третия день се почватъ претърсванията по тая афера, която се разширява отъ Конско въ Сермелинъ и пр. Иванчо Карасулията бѣше въ неловко положение, понеже населението обвиняваше него, а и околийската чета го обвиняваше, че той така проповѣдва — да се постѫпва на разбойнически начала, а той обвиняваше тѣхъ, че не знаели какъ се работи, че той 15 години работилъ и нищо не станало. Убедихъ се, че нищо не може да се направи за помирение, и решихъ да надумамъ и Кьосето и Карасулията да отидатъ въ България. Ние се криехме около единъ месецъ — повече въ Кожухъ планина, гдето по върховетѣ имаше пещери, имаше още снѣгъ (въ мартъ месецъ). Съгласиха се да дойдатъ заедно съ четницитѣ си въ София (до тогава не бѣха ид-
23
вали въ България) — Карасулията съ 10-тина души, Кьосето съ 12 души така че подъ мое ръководство бѣхме до 25—26 души. По пѫтя срещнахме при с. Родна (Тиквешко) Кръстьо Българията, който се бѣше скаралъ съ четата си, та и него прибрахме. Азъ имъ давахъ надежди, че въ София организацията ще имъ даде добро орѫжие (имаше само единъ съ манлихерова пушка), добри дрехи и пр. и че сетне ще се върнемъ да работимъ. УпотрѢбихъ хитрость за да освободя околията отъ тоя човѣкъ, Карасулията, който бѣше съ разбойнически инстинкти, а не можеше нищо съ сила да се направи противъ него.
Когато минахме презъ Струмишко, гдето аферата бѣше засегнала нѣкои учители, които сѫ били отъ Гевгелийско, къмъ насъ се присъединиха двама учители (Бардаровъ и още единъ). И тѣ заедно съ насъ тръгнаха за България. Азъ съобщихъ на Ц. К. причинитѣ, поради които така постѫпихъ и защо отивамъ въ България, а не въ Прилепско.
Въ началото на априлъ 1901 г. стигнахме въ България, като минахме презъ Петричко и слѣзохме въ Кюстендилъ. Веднага телеграфирахъ на Дѣлчевъ въ София да дойде. Той дойде и одобри моята постѫпка, че съмъ успѣлъ да доведа Карасулията. Дадохъ му сведения за гевгелийскага афера. Предадохъ му и Карасулията, който съ своитѣ си другари дойде въ София. Имаше у него пари отъ разни обири. Туку що бѣ обралъ въ Гевгелийско отъ единъ турчинъ до 100 лири, та той и другаритѣ му го удариха на гуляй въ София. Той разбра, като падна подъ влиянието на наши врагове, че сме го изиграли, и стана орѫдие на генералъ Цончевъ.
Азъ останахъ въ България до края на май с. г. (1901). Въ туй време ние бѣхме скарани съ сарафовци.
24
За Цончева още ни дума не ставаше. Чувствувахме голѣма нужда отъ пари. Вѫтре тъй сѫщо нѣмаше срѣдства. Ние съ Дѣлчева па отчасть и съ Гьорче Петровъ (той поне знаеше това, което кроехме) решихме, за да закрепимъ организацията, да прибѣгнемъ къмъ нѣкой обиръ.
Щомъ слѣзохме въ Кюстендилъ, Кръстьо Българката по настояването на Дѣлчева се върна обратно съ мисия да мине заедно съ Попето въ Гевгелииско та да потушатъ аферата. Попето тогава се готвѣше аслѫ да заминава вѫтре, и отъ тамъ Кръстьо да мине за районенъ войвода въ Тиквешко, а Попето да слѣзе надолу низъ Кукушко. Азъ отидохъ въ Пловдивъ при своитѣ и се върнахъ пакъ въ София, и тогава тукъ взехме да мислимъ за пари. Дѣлчевъ ми даде картъ-бланшъ, гдето по пѫтя срещна възможность, безъ да излагамъ организацията, по който и да е начинъ да се докопамъ до пари. Даде ми най-добритѣ момчета, между които бѣше Иванъ Варналията отъ Велесъ, мой най-добъръ другаръ тогава (Сега е живъ въ Велесъ, фурнаджия. Той има трикласно образование). И Петъръ Юруковъ пожела да дойде съ мене. Имаше още 2—3 души мѣстни хора отъ Малешевско и Радовишко, гдето мислѣхъ че ще направимъ нѣщо. Отъ малешевцитѣ бѣше тъй наречениятъ Петъръ Ужè, доста възрастенъ, 50 годишенъ, хитъръ малешевецъ, бившъ харамия, услужвалъ на Дѣлчева по-преди, когато Дѣлчевъ бѣ уловилъ бегчето. Дѣлчевъ имаше голѣмо довѣрие въ него. Азъ тръгнахъ на 3 юний 1901 г. презъ Кюстендилъ, бѣхме 7—8 души. Заминахме за Малешевско за да подготвимъ нѣкакъ си почва за прикриване, но не останахме въ Малешевско, а продължихме къмъ Струмишко, стигнахме до селото Невичани, ключътъ на канала на организацията за на долу; върховиститѣ отъ тамъ нататъкъ
25
не можеха да напредватъ. Единъ много добъръ селянинъ, Бай Атанасъ Невичански, има заслуги, че не пропустна ни единъ върховисть презъ своя пунктъ. Той имаше силно влияние надъ селянитѣ; той ходѣше самъ, бѣше човѣкъ уменъ, ловъкъ, хитъръ, но благороденъ, честенъ. Сега трѣбва да е още живъ.
Сондирахъ мнението на Бай Атанаса, да ли може нѣщо да стане. Той ми даде съветъ да повторимъ опита да заграбимъ нѣкого отъ струмишкитѣ бегове. Съгласахъ се, понеже той ми обеща да ми даде храна и да ме прикрива въ околностьта. Азъ оставихъ четата въ гората. Имахме бомби и други работи. Азъ, Иванъ Варналиевъ и Бай Атанасъ Невичански слѣзохме въ полето за да си изберемъ мѣсто и где кого ще заловимъ и какъ. Слѣзохме въ селото Дабиле, два часа отъ Струмица. Тамъ се срещнахме съ Атанасъ Карамана, обикновенъ селянинъ, който минаваше за добъръ работникъ, по-бабаитъ, малко съ хайдушки нрави. Повѣрихме му плана. Срещнахме се съ още едного отъ районнитѣ ръководители отъ града, отъ които единъ бѣше кундураджия, ако се не лъжа. Решихме да заловимъ едного отъ турскитѣ бегове отъ града, когато заминава за чифлика си.
Излѣзохме, преоблѣчени въ селски дрехи, да направимъ огледъ на мѣстото. Опредѣлихме всичко и азъ се върнахъ въ планината да приготвя всичко и да взема другаритѣ та да слѣземъ на работа. Между туй тѣ намѣрили за добре да се разпилѣятъ, да отидатъ да навестятъ своитѣ близки въ околностьта, безъ да е можелъ да ги спре Юруковъ, когото оставихъ за свой замѣстникъ. А Петъръ Ужè заедно съ тѣхъ сетне задигналъ всички консерви и бомбитѣ и всичко и забѣгналъ въ Малешевско. Заварихъ само Юрукова и оше единъ другарь. Варналиевъ бѣше съ мене. Само малешевцитѣ съ Ужè бѣха избѣгали. Тогава следъ тая измѣна на
26
другаритѣ не можехъ вече въ тази мѣстность да оперирамъ и изоставихъ този планъ. Понеже Дѣлчевъ ми бѣше далъ широко пълномощно, помислихъ, че въ Гевгелийско може да се извърши нѣщо. Знаехъ, че ще намѣря тамъ Кръстьо Българията и Попето. Съобщихъ имъ писмата на Дѣлчевъ и размислихме заедно, — тритѣ чети да извършимъ нѣкаква акция отъ тоя родъ та сетне една чета да води преговоритѣ за откупа и пр., а другитѣ две да си гледатъ работата. Съгласихме се и тръгнахме за Тиквешко да задигнемъ нѣкой бегъ. Тръгнахме за тамъ, но въ туй време въ тиквешката кааза поради старитѣ раздори между Българията и четницитѣ му и поради недълговременната дейность на организацията въ тоя край не всички хора знаеха за организацията и не всички симпатизираха, защото до тогава четницитѣ не сѫ обръщали главно внимание върху моралната страна на постѫпкитѣ си. Затова селянитѣ, които въ Тиквешко сѫ бедни и се хранятъ съ качамакъ, твърде често неохотно ни приемаха. Това трая около единъ месецъ. Най-сетне насъ ни откриха кѫде селото Праведникъ. Яви се една потера, водена отъ Селимъ Чаушъ. Потераджията, тамкашенъ турчинъ, действуваше съ башибозукъ. Край рѣката Църна при с. Праведникъ ни откриха денемъ, когато ние лежахме на почивка, и ни нападнаха. Следъ една малка престрѣлка турцитѣ отстѫпиха, макаръ че бѣха около 200 души, защото имаше много малко аскеръ между тѣхъ. Нашитѣ позиции бѣха много добри и затова турцитѣ кѫде 5—6 часа следъ пладне се оттеглиха. Щомъ се смрачи, ние се измъкнахме. Следъ нѣколко такива малки срещи съ турцитѣ видѣхме, че въ този край не ще можемъ да действуваме. Въ туй време Кирилъ Пърличевъ, рѫководитель на района въ Воденъ, ми писа, като узналъ, че съмъ азъ съ четата, или самъ да дойда или да пратя нѣ-
27
кого отъ другаритѣ съ единъ-двама да организиратъ района.