III.
Първиятъ революционенъ конгресъ на В. О. въ Ресенъ — Вѫтрешенъ правилникъ на организацията. — Хр. Матовъ влиза членъ на В. О. — Михаилъ Сарафовъ идва за директоръ на Солунската гимназия. — Борбата между дветѣ течения срѣдъ учителитѣ и гражданитѣ се засилва. — Конфликтъ между Татарчевъ и М. Сарафовъ. — Поради интриги отъ противницитѣ и положението на Т. като лѣкарь и общественъ деецъ става мѫчно.
Презъ сѫщата 1904 г. на 15 августъ стана освещаването на новопостроената българска църква въ Ресенъ отъ владиката Григорий и тамъ стана първиятъ революционенъ конгресъ, гдето бѣха дошли 12 до 15 души делегати отъ мѣстнитѣ комитети. Тамъ бѣхме азъ, Груевъ, Пере Тошевъ, Лозанчевъ, Георги Пешковъ, Александъръ Чакъровъ и др. Три дена подъ редъ въ нашата кѫща се продължиха заседанията. Делегатитѣ дадоха отчетъ за състоянието на организацията. Тукъ се опредѣли поведението, което трѣбваше да държимъ спрямо екзархията, обшинитѣ и др. Реши се организацията да се стреми да прокара за учители въ всички училища, общински и екзархийски, по възможность свои хора. Сѫщо тъй се реши по сѫщия начинъ да вземемъ общинитѣ и училищнитѣ настоятелства въ свои рѫце. Всѣкиму се наложи да работи за засилването на мѣстнитѣ комитети, а тъй сѫщо и за снабдяването съ орѫжие. Паричнитѣ срѣдства на организацията бѣха само отъ членскитѣ вносове.
Следъ конгреса Централниятъ комитетъ усѣти нужда да се изработи и единъ вѫтрешенъ правилникъ за рѫководство на мѣстнитѣ революционни комитети. На Хаджи Николова се възложи да съчини правилника, който до края на сѫщата година биде приетъ отъ централния комитетъ, все въ сѫщия съставъ на шестимата, въ окончателенъ видъ.
105
Презъ септемврий 1904 година Хр. Матовъ, който бѣ свършилъ учебната си година като учитель въ Сѣръ и заминаваше за Скопье, гдето бѣше назначенъ въ гимназията за директоръ, се спрѣ въ Солунъ. Тукъ за пръвъ пѫть Матовъ влѣзе въ сношение съ Груева, който му разказалъ за сѫществуването на В. О. и го покани да встѫпи и той въ организацията. Матовъ си далъ съгласието и бѣ покръстенъ отъ Груева въ присѫтствието на Хаджи Николовъ. Матовъ следъ това замина за Скопье, като му бѣ възложено да действува въ полза на организацията въ Скопския окрѫгъ. Тамъ вече имаше мѣстенъ революционенъ комитетъ на чело съ учителя Кандиларовъ.
Презъ 1904 год. дойде Михаилъ Сарафовъ за директоръ на мѣстото на Кънчева съ претенции да бѫде не само гимназияленъ директоръ, но единъ видъ губернаторъ на цѣла Македония. Почва се тогава вече борбата между наши съчувственици и онѣзи наши граждани, които държаха съ екзархията. Михаилъ Сарафовъ бѣше привърженикъ на екзархията и на нейнитѣ централизаторски стремежи. Вследствие на това се засили и гонението на учителитѣ отъ противното на екзархията течение, особено на учителитѣ македонци. Преди ние да влѣземъ въ истинска борба съ Сарафова и хората му, единъ день азъ и Христо Тенчевъ, който бѣше послушното орѫдие на Сарафова, а сетне и на екзархията, ходихме въ с. Киречкьой на разходка. Азъ използувахъ всичкото време да го убеждавамъ въ нуждата и правотата на нашата революционна идея, като му внушавахъ да действува да склони и Сарафова, щото, ако положението му не позволява да влѣзе като членъ на В. О., то поне да бѫде толерантенъ спрямо насъ, като се задължаваме отъ своя страна да бѫдемъ лоялни, да щадимъ черковно-училищното дѣло, което и ние считатме за много
106
скѫпо за нашето дѣло. Тенчевъ нищо не отговори нито сетне заговори съ мене по тоя въпросъ. Напротивъ забележихъ, че следъ тоя ни разговоръ действията на Сарафова срещу насъ станаха по-предизвикателни. Нашитѣ съмишленици, македонскитѣ учители, зле се третираха, обиждаха ги, настрояваха гражданитѣ противъ насъ съ разни интриги. Сарафовъ даже отиде до тамъ, да ме обвинява въ неморалность, ужъ въ връзки съ учителки и пр., поради което азъ трѣбваше да прекѫсна съ него всѣкакви връзки и съ пансиона. И до днесъ моитѣ отношения съ Сарафова отъ тогава не сѫ се измѣнили. Вследствие на това противодействие нашето дѣло почна да срѣща спънки въ българското общество, особено у богатото съсловие, което мѫчно се подаваше да го влияятъ разни „коректори” и „учителчета”, хора безъ видно обществено положение.
Това бѣ все презъ 1904 година. Ако не се лъжа, тогава азъ бѣхъ заминалъ за два дена, — бѣше зимно време — въ Воденъ, гдето гоненията и раздоритѣ между дветѣ течения се бѣха изострили. Искахъ да проуча положението и сѫщевременно да се опитамъ да въздействувамъ въ наша полза върху ония, които бѣха настроени противъ екзархията, на чело на които бѣ видната, многозаслужила фамилия Занешеви. У тѣхъ гостувахъ два дена. Предъ тѣхъ покрай другото открито заговорихъ и за нашата организация. Разбира се, не ги подканихъ направо да станатъ наши съчувственици, но това се подразбираше. Сетне действително това семейство мина изцѣло въ услуга на организацията заедно съ множество граждани въ Воденъ и въ воденската околность. Може да се каже, че Воденско стана по-подире образцовъ революционенъ районъ.
Въ Солунъ следъ това, подиръ борбата съ Сарафова и гражданитѣ, моето положение става по-трудно.
107
Особено като не бѣхь жененъ, на всѣкѫде въ нашето по-добро общество имаше надпреварване да ме привлѣкатъ по-близко въ семейния си крѫгъ. Но следъ реченитѣ интриги положението ми като лѣкарь и общественъ деецъ ме заставяше да взема решение да се задомя, нѣщо което и стана следъ дълго обмисляне съ другаритѣ си. Въ началото на 1895 г. азъ бѣхъ се запозналъ съ семейството на бившия гръцки консулъ Логотеги, и въ май месецъ 1905 се годихъ за дъщеря му София Логотети. Това обаче подигна цѣла буря въ гръцкото общество, а въ нашето пъкъ охлаждение къмъ мене поради интригитѣ на нашитѣ идейни противници. Цѣлата кѫща на годеницата ми, гдето и азъ живѣехъ, биде нападната отъ гръцки тълпи съ намѣрение да я запалятъ. Благодарение на английския консулъ Блондъ, добъръ приятель на семейството и всесиленъ предъ турската власть, се издействува щото единъ кордонъ отъ войска да пази кѫщата въ продължение на три седмици. По негово настояване следъ това заминахме азъ и годеницата ми съ майка ѝ за Виена съ цель да се венчаем ъ тамъ въ руската черква. Следъ дълги опити това не ни се удаде поради разни черковни формалности и ние заминахме въ Ромъния при вуйчото на годеницата ми Форамга, който живѣеше тогава въ мушията си „Трендафилъ” между Браила и Плоещъ. Останахме тамъ три седмици и после годеницата съ майка си замина за Атина, а азъ за Солунъ. Тукъ сетне презъ великитѣ пости 1896 год. се венчахме у дома отъ българския свещеникъ Маджаровъ.