[[ Увод ]]
В българското езикознание досега обстойно и задълбочено са били поставяни и разработвани преди всичко въпросите на книжовния език и териториалните говори. И това е напълно естествено. Основните форми на съществуване на всеки език са тъкмо тези две най-важни негови разновидности. В същност книжовният език и диалектите заемат централно място в лингвистичните проучвания не само у нас, но и в другите страни.
Наред с тези изследвания обект на проучване могат да бъдат и различните форми на един или друг писмен език.Стройна теория за взаимоотношенията между тях в последно време разработи съветската романистка М. А. Бородина [1].
Освен диалекта, който няма писмен характер, авторката различава и понятията литературен диалект, регионален литературен език и вариант на националния език, отнасящи се към една по-сложна и по-диференцирана езикова действителност [2]. Литературният диалект според Бородина е преходно явление между литературния регионален език и диалекта. Анализирайки сложните взаимоотношения между посочените разновидности на единния реторомански език, авторката наброява пет-шест негови книжовно-регионални варианта. Тя привежда многобройни примери за езици, които имат по няколко литературни норми: норвежки (лансмол и риксмол), арменски (източна и западна), осетински (иронска и дигорска) и т. н.
Общата лингвистична концепция на Бородина за регионалното изменение на книжовния език намира потвърждение в данните, които предоставя в това отношение българският език като цяло [3].
Писатели като Т. Г. Влайков, Михалаки Георгиев и Елин Пелин, които в миналото създадоха някои от произведенията си на роден диалект, из-
1. Современный литературный ретороманский язык Швейцарии, Ленинград, 1969, стр. 231.
2. Тук не се подлагат на анализ различните термини, с които оперира Бородина в своята теория — литературен диалект и регионален литературен език, — между които съществува само степенна разлика. В случая огромно значение придобива фактът, че диалектните (областните, регионалните) форми на даден език, в това число и на българския, могат да имат повече от една (няколко) писмени норми. С тази постановка на въпроса теорията на Бородина поставя край на неправилните представи за безписмения характер на диалектните (областните, регионалните) форми на даден език.
3. Изводите, които се правят в тази работа, засягат сложния исторически път, който изминава българският език. Авторите са чужди на каквито и да било аналогии с други езици (взето е само отношение към направени вече преди това аналогии от чужди филолози). Конкретният подход към всяко езиково явление с вещо познаване на цялата история на въпроса е единствената гаранция за правилното определяне на взаимоотношенията между книжовния език и различните писмено-регионални форми.
4
дигнаха съответния пирдопски, видински и софийски говор до равнището на диалекти, на които се твори регионална литература.
В резултат на сложна историческа съдба и преди всичко на причини от екстралингвистичен характер са се появили и две други регионални (областни) форми на българския книжовен език, които тук са предмет на специално разглеждане: а) писмената форма, възникнала в областта Банат (в СР Румъния), и б) писмената форма, възникнала въз основа на югозападнобългарския а-говор в СР Македония (по-нататък съкратено СРМ).
Трябва да отбележим, че в същност проблемите, свързани с възникването на писмено-регионални форми на българския език, не са съвсем нови у нас. Някои от тях отдавна вече са разработени в авторитетното изследване на Ст. Стойков „Банатският говор”. „През втората половина на XIX в. — пише той — банатските българи си създават своя самостоятелна писменост и развиват значителна книжнина. За нейните цели те издигат своя говор до книжовен език и така се създава втори български книжовен език” [1].
За това, че Ст. Стойков схваща тази писмена форма именно като регионална, говори и фактът, че нейното разглеждане е съставна част от общото диалектоложко описание, поместено в поредицата „Трудове по българска диалектология”, издадени от БАН.
За разлика от регионалната форма, създавана през последните три-десетина години на базата на а-диалекта от югозападен тип, банатската писмено-регионална форма, установена преди повече от един век, има преди всичко източнобългарски характер.
Писмената норма в Банат представя голям интерес, защото отразява особеностите на архаичен диалект от края на XIX в., съхранен извън пределите на България, който не е изпитал никакво влияние от страна на българския книжовен език. Банатската писмена форма не е била в досег и с черковнославянския и руския език. За сметка на това обаче банатските българи-католици, заобиколени отвсякъде с чуждоезично население — сърби, унгарци, румънци и немци, — са били повлияни от езиците на представителите от съответните националности, на първо място измежду които от сърбо-хърватския език, за което свидетелствуват множество лексикални заемки.
Появата на третата писмена форма на българския език е свързана със създаването на СР Македония като една от републиките в рамките на югославската федерация. Тази нова писмена норма възникна и започна да се налага по силата на политически декрет (приет на определено място — в манастира „Прохор Пчински”, и на определена дата — 2.VIII.1944 г.) Тя имаше за основа югозападнобългарския а-говор, разпространен както извън границите на НРБ, така и в нейните предели — до Ботевград и Враца на североизток.
Първоначалното определение „македонски” в термина „македонска книжовен език”, понякога употребяван дори и у нас, не противоречеше на определението в лингвистичния термин „македонски говори*, с който в световната славистика се назовават българските говори в географската област Македония (по аналогия на „мизийски” — в Мизия, „тракийски” —
1. Трудове по българска диалектология, С., кн. 3. 1967, стр. 6.
5
в Тракия и т.н.). В този смисъл понятието „македонски книжовен език” се схващаше като еднорангово с въведеното от Ст. Стойков понятие (за банатския говор) „втори български книжовен език” [1].
В Скопие обаче се появиха публикации, в които новата писмена норма беше обявена за небългарска. Началото на нейното формиране се постави в първите десетилетия на XIX в., а за нейни първи представители бяха провъзгласени българските възрожденски книжовници Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. В тоя дух езикът и на останалите български възрожденски просветители от югозападните краища беше наречен „македонски” в смисъл на небългарски, а самите те бяха представени за творци на друга национална култура. Като македонски пак в този смисъл бяха обявени и редица югозападни български говори, включително и диалекти на територията на НР България. Заговори се дори за „старомакедонски език”.
За съжаление тези теории намериха израз не само в многобройни публикации в печата, нямащи отношение към науката (поради което ние съзнателно ги оставяме настрана), но и в работите на редица филолози от Скопие.
Показателен в това отношение напр. е трудът на Блаже Конески „Историја на македонскиот јазик” (Скопје и Белград, 1965), който анализира същия езиков материал и същите езикови паметници, разгледани вече от проф. К. Мирчев в „Историческа граматика на българския език” (София, 1958), и който повтаря — нерядко буквално, но, разбира се, под друг етикет, всички основни положения в труда на големия български учен. Голяма част от библиографските трудове на М. Маждракова („Библиографичен преглед на обнародваните материали и изследвания по българска диалектология”, ИССФ, 1904—1905, София,1905), на Хр. Герчев („Поглед върху развоя на българската диалектология”, Известия, кн. III, 1911), на Ст. Стойков („Показалец на обнародваните материали по българска диалектология”, СбБАН, т. XXI, София, 1937) и др. беше фактически преиздадена от Б. Видоески под наслов „Прилог кон библиографијата на македонскиот јазик (Скопје, 1953).
Едва ли е необходимо да даваме повече подобни примери. Ще посочим само като илюстрация някои случаи, в които по недопустим за науката начин е зачертано българското име в публикациите на авторите от по-далечното и по-близкото минало.
Така напр. книгата на Ст.Веркович „Народне песме македонски Бугара” беше преиздадена през 1961 г. от К. Пенушлиски под заглавие „Македонски народни песни”. Същото стана и със сборника на Д. и К. Миладинови „Български народни песни”, който беше преиздаден в Скопие (1962) от Д. Митрев, К. Пенушлиски и Ал. Спасов със съзнателно променено заглавие „Зборник”.
На подобна процедура бяха подложени и заглавията на трудовете на такива големи лингвисти като Селишчев. Неговият „Полог и его болгарское население” (София, 1929) се превърна само в „Полог” (вж. напр. Бл. Конески, „Граматика на македонскиот литературен јазик”, Скопје, 1966, стр. 18).
Архивните документи също не се издават в автентичен вид. Писмата на видния революционер Г. Делчев напр., написани на български книжовен
1. Вж. Банатският говор, стр. 6, 456 и др. В същност писмените норми от типа на банатската, които са регионални (макродиалектни) форми на българския език, са обект преди всичко на българската диалектология.
6
език, бяха издадени от Љ. Лапе („Писма на Гоце Делчев”, Скопје, 1953) не на езика, на който са написани, с което беше нарушен установеният в архивистиката принцип за запазване на автентичността на материалите.
Списъкът на случаите, при които съзнателно и целенасочено се извършваха и продължават да се извършват подобни преиначавания на документи и материали и да се „коригират” най-изтъкнати книжовници и учени, е твърде дълъг. Това очевидно започна да спъва изследователския процес, да пречи на онези учени от по-младата генерация в чужбина, които искат сами да стигнат до неподправената научна истина.
Задачата на настоящата студия е, като се базира на историческите факти, такива каквито са, и на схващанията на най-видните представители на филологическата наука по въпросите за единството на нашия език, да даде чисто лингвистична интерпретация на различните форми на единния български език — книжовна, диалектна, писмено-регионална, без да се правят каквито и да било изводи от друг характер. Вниманието е насочено главно към последната разновидност, тъй като проблемите, свързани с нея, са разработени все още недостатъчно.