ПРЕДГОВОР
Навършиха се сто години от излизането на „Български народни песни” на Димитър и Константин Миладинови. Един век измина и от мъченическата смърт на двамата братя. Тази двойна стогодишнина бе посрещната у нас с голям интерес. Отдавайки дължимото уважение към безсмъртното дело на изтъкнатите синове на българския народ, Бюрото на Президиума на Българската академия на науките реши да издаде отделен труд „Братя Миладинови — преписка”, в който да се издири и събере малкото, което още е останало от епистоларното наследство на заслужилите народни дейци, както и документи във връзка с тяхното арестуване и престой в затвора.
Живели и работили в бурна епоха, двамата братя оставят след себе си ярка следа. В своята дейност те поддържат писмовни връзки с много дейци не само от краищата, гдето работят, но и с изтъкнати борци за народни права в Цариград и другаде, с видни чужденци, свързани с българския народ.
Особено широки са били връзките на Димитър Миладинов. По-възрастен с около двадесет години, той развива забележителна дейност за народно освестяване, за просвета, за извоюване свещеното право на роден език. С кипящата си енергия, с огромната си дейност той оставя незаличими впечатления на народен будител у всекиго, който е влязъл в досег с него [1]. Където и да се намира, Д. Миладинов поддържа непрекъсната писмовна връзка с близки и приятели, с българи и руси, у нас и другаде; чрез писмата си той е в непрекъснат досег с народното движение из страната, в течение е на това, което става по цялата българска земя.
Голямата кореспонденция на Диритър и Константин Миладинови е била пазена грижливо. Като са схващали ценността ѝ, двамата братя са се грижили непрекъснато всяко писмо да стигне до предназначението си, да не се загуби нито една вест, изпратена до тях. Тази неизменна грижа проличава в много от запазените писма, особено в тези на Димитър [2]. В своите усилия да уреди изпращането и получаването на кореспонденцията си Д. Миладинов е бил подпомогнат особено много от братя Робеви в Битоля, от архим. Софроний Хилендарски и Кирияк Държилович в Солун, от Кузман Шапкарев в Охрид.
1. Вж. така живото описание на А. Рачински, поместено в руския в. Ден, бр. 21 от 3 март 1862 г.
2. Вж. писмата на Д. Миладинов до братя Робеви от 22 октомври 1855 г., от 20 август 1857 г., от 11 декември 1859 г. и от 6 юни 1860 г.
5
Схващайки значението на своята кореспонденция, Д. Миладинов не се задоволявал само да пази получените писма. Въпреки огромната дейност, развивана от него по онова време, той се стараел да прави преписи и от писмата, които сам изпращал. „Д. Миладинов живее и обучава, говори и убеждава, и пише, като снима препис от всяко свое писмо” — пише за него Ал. Рачински. [1] В същата дописка Рачински се спира и на Константин Миладинов, който през последната учебна година се бил разболял и бил с отпаднал дух. „Казват — бележи Рачински —, че напоследък той е станал раздразнителен. Неговите писма, пълни с мрачни предчувствия и съжаления за разпиляна напразно младост, проявявали неизяснима печал” (стр. 13).
Д. Миладинов ценял високо писмените паметници. В една своя дописка от 28 февруари 1860 г. той изтъква, че в течение на черни и тежки години българският народ е изгубил немалко драгоценности от миналото. „Во прочутиот град Охрид — пише той — не остана нищо от великолепие и от стародревности... старинни кожи со товари пред четиридесет години жертва на волкана се дадоха и се изгориха от... како и преди време и на златовърха обителе прилепски във фурна ги изгориха!” Написана с горест и мъка, дописката завършва със следните трогателни думи: „Но най-харното, най-хубавото, най-честното ни остана — кърфта цела българска блага!” [2] Водени от такива разбирания, двамата братя старателно събират старини, като същевременно полагат особени грижи и за запазването на своята кореспонденция.
Така в течение на години у двамата братя са се събрали голям брой писма от много краища на страната, от българи и чужденци. При внезапното арестуване на Димитър и впоследствие и на Константин от тях е иззета значителна по обем кореспонденция. Във второто издание на своите „Материали за животописаниего на бр. Миладинови” К. Шапкарев съобщава, че при арестуването на Д. Миладинов задигнатите книжа, писма и пр. били събрани в четири чувала. Броят на писмата само от Шапкарев например бил около 300. [3] В неподписана дописка до руския в. „Ден” (по всяка вероятност от Сава Филаретов), излязла наскоро след смъртта на Миладинови, четем: „Говори се, че много писма са били заловени както у по-стария брат, така и у по-младия (у младия 800 писма), които ги компрометирали...” [4]
И действително положението на Димитър и Константин било много утежнено от хванатите писма. „Този Миладинов, казва Аали паша [за Димитър], е руски агент, както се вижда от кореспонденцията и книжата, заловени и преведени на турски; не остава съмнение в това” [5]. За големия брой писма говори и турският министър на полицията в донесение до великия везир. [6]
1. В. Ден, бр. 21 от 3 март 1862 г.
2. Вж. Цариградски вестник, бр. 470 от 26 март 1860 г.
3. Вж. К. Шапкарев, Материали..., Пловдив, 1884, с. 23.
4. Вж. в. Ден, бр. 22 от 10 март 1862 г.
5. Вж. приписка на Писани към писмото на Чарлс Калверт до посланика Бълвер от 24 юли 1861 г.
6. Вж. донесението в приложение към писмото на австрийсия посланик Прокеш до министъра на външните работи граф Рехберг.
6
За характера на хванатата от турците кореспонденция говори австрийският консул в Битоля Соретич. Познаващ българския език, той лично прегледал писмата, за да се запознае със съдържанието им. „Установен от личния преглед факт е — пише той—; че Миладинов е провел между своите съотечественици подписка за събиране пари за строежа на православна българска национална черква в Цариград; в писмата си той говори с жар за отделянето от гръцката патриаршия, докато нито с една-едничка дума не споменава унията с Рим.” [1] По-късно Соретич известява Баум, че „българският учител Миладинов от Струга е бил изпратен в Цариград заедно с намерените у него писма и книжа и там щяла да бъде произнесена присъдата над него” [2].
Въпреки внезапността на задържането не всички писма на бр. Миладинови са били хванати от турците. Значителна част от архива на Д. Миладинов се съхранявала на тавана в къщата на неговия баджанак Кръстан Лазаров. За тази част от архива на Миладинов К. А. Шапкарев пише: „... Неговите кореспонденции бяха с русите, с А. Рачински (после руски консул във Варна), със Севастияни и други, а най-вече с руския консул в Шкодра, [3] както и с некои българе в Цариград, независимо от братското си взаимнописание с Константина. Тие обаче кореспонденции никак не бидоха уловени, а в същия ден, когато Димитър се улови и отведе в Правителствения дом, неговия баджанак Кръстан Лазаров, по символическо намигване на покойния от конака, който е среща къщата му, изгори ги. До тогава тие бяха скрити в къщните му мутлами.” [4]
Много писма били съхранявани у неговия сподвижник и по-късно зет К. А. Шапкарев. В тежките времена след арестуването на Миладинов обаче той ги изгорил. Ето какво пише Шапкарев по този повод в свое писмо от 15 март 1905 г. до проф. Иван Шишманов: „От тоя род документи било на гръцки или на български, било негови или наши, имал съм много (само негови около 300 писма), но смътните обстоятелства и гръковладичките преследвания пометоха и погълнаха всичко, при все това пак не се отчайвам да намеря още нещичко за в музея.” [5] За унищожени по-късно писма К. Шапкарев говори и в ръкописната си автобиография. Там на стр. 570—571 той пише: „Когато за Великден на 1862 г. от помен, охридски търговци именно покойния Гр. Паунчев дойде си из Цариград, донесе и ми предаде цялата кореспонденция: многобройни писъмца с плайвайс писани и до нейде алегорични, които повременно Димитър писвал му от затвора...”
Миладинови писма се намирали и у други дейци от Възраждането. Така например В. Манчов пише: „Колкото се помая в затвора, всеки ден ми пишеше и ми поръчваше да не забравям семейството му.” [6] Много писма са били получавани от близките на Миладинов. От записките на брат му Наум (с. 7, машинопис) четем: „В растояние на трите години,
1. Вж. писмото на консула Соретич до австр. консул в Солун Баум от 30 май 1861 г.
2. Вж. писмото му от 6 юни 1861 г.
3. На име А. Сученков. Той бил руски консул в Шкодра от май 1857 г. до март 1867 г.
4. Вж. К. А. Шапкарев. По повод статията от А. Теодоров „Миладиновските песни и Щросмайер”. — ПСп, кн. XXI—XXII. С., 1887, с. 567.
5. Вж. Архив БАН, ф. Ив. Шишманов, № на фонда 11, № на описа 3, арх. ед. 1657.
6. Вж. Н. Табаков. Вести за биографията на братя Миладинови. — Учил. преглед, 1931, кн. 5, с. 762.
7
догдето стоя Димитър в Янина, ние получавахме често от него писма...” Тези писма са загубени.
В своята статия „Димитрија Миладинов како собирач на нумизматични материали” [1] X. Поленакович говори за предложение на Д. Миладинов до Друштво Српске словесности във връзка с изпратени стари монети. Преписката се съхранява в Държавните архиви в Белград (Просвета, ф. IX, 1404, к. 3/1860). За съжаление предложението на Д. Миладинов не е запазено — то е изгоряло в пожара при хитлеристките бомбардировки над Белград на 6 април 1941 г.
Така е вървяло унищожаването на голямата кореспонденция, тъй грижливо събирана от двамата братя. Освен това са минавали десетилетия, без да се направи нещо по-особено за издирване и спасяване на оцелелите материали. Отделни учени са откривали едно или друго писмо, намерено след дълги търсения. Общата немарливост към историческото минало у нас обаче се е проявила и тук.
Преди повече от шест десетилетия видният руски учен П. А. Лавров, [2] тогава още млад, попаднал на писмата на Д Миладинов до П. А. Севастиянов. В архивите на БАН [3] се пази интересно негово писмо с дата 25 януари 1890 г., отправено до Българското книжовно дружество с предложение тези ценни писма да бъдат обнародвани от органа на дружеството „Периодическо списание”. [4] От справката в архива на Българското книжовно дружество се установява, че П. А. Лавров не е бил удостоен с никакъв отговор. Благодарение на това осъдително нехайство писмата на Д. Миладинов до П. Ив. Севастианов оставаха неизвестни у нас. Събрани заедно, те се издават едва сега.
Броят на запазените до днес документи е малък. След дълги издирвания в настоящата преписка са установени и включени едва 49 писма от Димитър и 12 писма от Константин Миладинов. Освен това в изданието са поместени и 4 писма от Надзирателството на българската черква в Цариград до Д. Миладинов, 22 писма от разни лица около арестуването на двамата братя и 21 дипломатически документа — руска, англий-
1. Сп. Современост (Скопие), IV, 1954, кн. 9, с. 731—736.
2. Петр Алексеевич Лавров (1856—1929), славист-филолог, от 1891 до 1898 г. частен доцент в Московския университет, от 1898 г. професор в Новоросийския университет, а от 1900 г. — в университета в Петербург. От 1923 г. академик.
3. Арх. БАН, ф. 1, оп. 2, арх. ед. 84.
4. Писмото на Лавров носи вх. № 15 от 30 януари 1890 г. Поради интересното му съдържание тук го предавам изцяло:
Многоуважаемый г-н Редактор,
Прилагая при настоящем письме 7 фр., покорнейше прошу высылать мне Периодическое списание (7-ий год издания) по тому же адресу.
Кстати пользуюсь случаем сделать Вам такого рода предложение. В наших библиотеках встречаются иногда документы, относящиеся к эпохе болгарского возрождения. Занимаясь в последнее время всем касающимея Болгарии, я мог присылать Вам подобното рода материалы, если только, разумеется, в Вашем издание могут бить помещены документы. Сейчас могу напр. указать на 1 болгарское письмо Д. Миладинова и две бумаги относительно устройства школ в некоторых городах Македонии.
Имею честь быть готов к услугам
25 января П. Лавров
8
ска и австрийска преписка по задържането на Димитър и Константин Миладинови. Общо изданието обхваща 108 документа.
Значителна част от обнародваните тук писма на бр. Миладинови са извадени от архива на търговската къща „Бр. Робеви”. В този ценен архив са запазени много интересни документи за възраждането на Македония; между тях са и писмата на бр. Миладинови. Дипломатическите документи са извлечени от съответните държавни архиви в Москва, Лондон и Виена. За някои от писмата са използувани като източник и литературни извори.
Проучването на епистоларното наследство на Димитър и Константин Миладинови дава основание да се допуска, че все пак не всичко е загубено окончателно. Има възможност в бъдеще да се издирят още писма от двамата заслужили дейци на Българското Възраждане.
Преди всичко възможно е в турските държавни архиви да се съхранява все още голямата кореспонденция, заловена при арестуването на двамата братя и приложена към следственото им дело. Тази кореспонденция ще да съдържа много извънредно важни писма за възраждането на българския народ през XIX в. и специално в Македония. Евентуалното ѝ откриване би дало много интересни данни за живота и дейността на Димитър и Константин Миладинови, за борбите на населението по онова време за духовна независимост, за просвета, за право на роден език.
Значителен брой писма са били отправени до Р. Жинзифов и К. Станишев. След смъртта на Станишев те са останали у тъста му, известния руски учен езиковед и фолклорист Владимир Ив. Даль. Когато бъде издирен този архив, в него могат да се намерят не само писма от Миладинови, но евентуално и портрет на Д. Миладинов, с какъвто за съжаление досега науката не разполага.
Д. Миладинов поддържал значителна кореспонденция с д-р Константин Робев в Битоля. В ръкописната си автобиография, съхранявана в БАН (1 тетр., стр. 4), Кузман А. Шапкарев пише: „Д-р К. Робев, който се помина на 19 януари 1900 г., имаше сума истор. бележки в своите дневници и тефтерчета. Син му Ив. К. Робев съобщи, че всичко това след смъртта му било предадено на Русия в Цариградския археологичен институт.” Издирването на този архив също може да разкрие нови неизвестни писма на Д. Миладинов.
Много и важни писма могат да се открият в архивите на Руското цариградско посолство. За едно от тях Д. Миладинов говори в писмото си от 29 април 1861 г., адресирано до княз Лобанов и изпратено през 1860 г. Освен в „Архив внешней политики” архивни материали от Руското посолство в Цариград се съхраняват и в Ленинградския отдел на ЦГИА. Там те са били предадени през 1931 г. от ръкописното отделение на АН СССР.
Известно е, че архим. Партений Зографски е бил посредник между Д. Миладинов и Руското посолство в Цариград по въпроса за откриване на гимназия в Кукуш. В архивите на Азиатския департамент и на Светия синод в Ленинград може би ще се намерят документи по тези въпроси.
Писма от Димитър и Константин Миладинови могат да се намерят и в Архива на Одеското българско настоятелство. Досега този така интересен за нашата история архив още не е издирен.
9
При цялостното проучване на архивата на Зографския манастир също могат да се намерят неизвестни документи от Димитър и Константин Миладинови [1].
Някои документи за Константин Миладинов могат да се намерят и в Московския университет. Може би там се съхранява студентското дело на Константин.
Руските консулски рапорти заедно с писмото на Д. Миладинов до Хитрово от 29 април 1861 г. бяха издирени в Държавните архиви в Москва от старши научния сътрудник на Института за история при БАН Горан Тодоров, който с готовност предостави документите да бъдат обнародвани в настоящия том. За тази безкористна постъпка на др. Тодоров му изказвам сърдечна благодарност.
В работата по разчитането и превеждането на писмата особено помогнаха другарите Никола Велев — за немския текст, — доц. Галина Ал. Тагамлицка — за руския текст, Р. Русев — за английския текст и А. Коджаев — за гръцкия текст. При работата с писмата на гръцки език и справките в огромния архив на бр. Робеви особено много помогна и др. Стоян Маслев. На тези другари дължа да изкажа тук искрена благодарност.
Българският текст е даден по днешния правопис.
Съгласно с решението на Бюрото на Президиума на Българската академия на науките подготовката и редактирането на настоящото издание бяха възложени на Никола Трайков. Той работи усилено, с любов и възхищение към делото на видните български дейци, дали живота си в безкористна служба на народа. Трудът „Братя Миладинови — преписка” беше към края си, когато внезапната смърт сложи край на усилията на Никола Трайков. Той почина над ръкописа, дописвайки бележките към едно от писмата на Димитър Миладинов.
Печален синовен дълг легна над мен да довърша преписката и я подготвя за печат. При изпълнението на тази задача покрай болката имах едно утешение: че Никола Трайков живя, твори и горя с мисълта за Македония и че почина над ръкопис пак за Македония, за борбите на българите в така обичания роден край.
1. Напоследък патриарх Кирил откри там седем неизвестни писма на Димитър Миладинов от 1857—1859 г.
ВЕСЕЛИН ТРАЙКОВ