Революционната дейность въ Демирхисаръ (битолско)

по спомени на Алексо Стефановъ (Демирхисарски войвода)

 

Съдилища

 

 

Ще разкажа следнитѣ по-интересни случаи. Имаше единъ момъкъ на име Тасе отъ с. Стругово, Демирхисарско, на 19год. Той бѣше главенъ въ турското село Обедникъ. Това село бѣше едно отъ най-проклетитѣ турски села въ моя районъ. Тасе пожелалъ да стане комита, добре но, за да излѣзешъ комита трѣбва да си компроментиранъ предъ властьта, напр. да си премахналъ нѣкого отъ лошитѣ турци. Единъ день Тасе заедно съ синоветѣ на двама турци отиватъ въ гората за дърва. Турчетата били и дветѣ по на 15 год., по-млади отъ него. Тасе издебва моментъ и съ брадвата си отсича главитѣ на дветѣ турчета. После той ни намѣри. Азъ дадохъ на Тасе една пушка и го облѣкохме. За убийствата на децата обаче не знаехме. Отидохме въ с. Боища и тукъ селенитѣ ми се оплакаха, че децата имъ не смѣели да пасатъ стоката предъ страха отъ отмъщение на турцитѣ поради убийството на две турчета. Турцитѣ въ с Обедникъ заклаха двама момци отъ село Стругово, главени при тѣхъ. Така че страхътъ на селенитѣ отъ отмъщение бѣше много основателенъ. Тасе страдаше отъ епилепсия, нервенъ припадъкъ та азъ искахъ да го пратя въ друга чета, обаче тая негова болесть не му позволяваше да бѫде комита. На день припадаше по два пѫти. Презъ една дъждовна нощь убихме Тасе. Моятъ секретарь Ташко Арсовъ остави на неговия трупъ следната присѫда: Ето, ние наказваме убиеца на невиннитѣ турчета, защото Организацията не може да приеме върху си подобни дѣла, но за убийството на вашитѣ слуги ще вземемъ главитѣ на двама отъ вашитѣ първенци. На другия день рано сутриньта турцитѣ намиратъ трупа на Тасе, взиматъ оставената присѫда и нѣколцина души на коне се отправятъ за Битоля при единъ турчинъ-адвокатъ. Последниятъ имъ прочита и превежда присѫдата (тя бѣше написана на български). Адвокатътъ имъ бѣ казалъ, да мълчатъ за убийството на двамата слуги. Турцитѣ се върнаха въ селото.

 

Организацията съ крути мѣрки успѣ да ограничи доста много разврата. Въ с. Голѣмо-илино живѣеше невѣстата Накейца, чийто мѫжъ бѣше заминалъ на гурбетъ

 

 

99

 

въ Америка. Бѣше доста състоятелна. Тя доби рожба и следъ това я умъртви. Хванахме я и я подложихме на разпитъ. Тя твърдѣше, че е била изнасилена отъ Тренче Чукаловски. Ние не повѣрвахме въ това. Тя настояваше на своето, именно че била хваната на сила. Презъ време на дѣлото бѣхме събрали всички мѫже и жени отъ селото. Дѣлото бѣше важно. Извадихъ камата отъ ножницата и я дадохъ на Накейца, като и казахъ: „Ако не лъжешъ, вземи и я намѣсти въ ножницата!” А азъ започнахъ да движа ножницата. Тя ми извика, да не си движа рѫката. Тогава азъ се обърнахъ и ѝ казахъ: „Не съмъ лудъ като тебе да застана.” Наказахме невѣстата съ нѣколко тояги бой, а на Тренче му купихъ едно шише ракия. Това нѣщо се разнесе по всичкитѣ села и отъ тогава въ моя районъ не се повтори такова нѣщо.

 

Преди Организацията въ всѣко село е имало мемури (бирници). Мемуритѣ при събирането на данъка сѫ действували заедно съ селскитѣ първенци. Мемуритѣ съ бой сѫ карали беднитѣ селени да залагатъ своитѣ ниви и ливади на първенцитѣ. По тоя начинъ сѫ били заграбени на нищожна цена много ниви. Нива, която струвала 20 лири, е била взимана за две лири и т. н. Защото споредъ турскитѣ закони, ако селенинътъ следъ 7 години не повърне взетитѣ пари, губи правото вече на собственость. Данъка е плащалъ пакъ сиромахътъ селенинъ, а нивата е минавала за експлоатация въ рѫцетѣ на богатия селенинъ. Такива нѣща сѫ се случвали почти въ всички села. Сега, 20 години по-късно, когато правѣхъ събрания по селата, искахъ селенитѣ да ми съобщаватъ за всички станали рейни (залози); да ми съобщаватъ за заграбенитѣ по такъвъ начинъ ниви и пр. И тѣзи отъ богаташитѣ, които бѣха дали за нивитѣ по една лира, по мое нареждане получаваха отъ пострадалия селенинъ 2 лири; ако е далъ 5 лири взимаше 7 лири. Първенцитѣ претендираха за по-голѣмо файде (лихва). Обаче, когато имъ изтъквахъ времето, презъ което тѣ сѫ обработвали нивитѣ за своя смѣтка, на това тѣ не можеха да отговорятъ съ никакви доводи. Такава бѣше помощьта на Организацията въ това отношение.

 

Когато видѣха селенитѣ, че Организацията сѫди бързо, започнаха да ламтятъ за повече синури и да из-

 

 

100

 

мислятъ понѣкога лъжи, за да отнематъ такива отъ другитѣ села. Всички се надѣваха въ своя успѣхъ. Въ продължение на години азъ разрешавахъ подобни спорове, като се стараехъ да помиря враждуващитѣ селени. Омразата между такива спорещи села за мѣра биваше обикновено много голѣма. Пъкъ това създаваше и не малки грижи на районната чета.

 

Такова едно дѣло между селата Лѣсково и Слѣпче разглеждахме въ продължение на три години. Презъ една лунна нощь събрахъ за последенъ пѫть селенитѣ отъ дветѣ села при манастира „Св. Йоанъ”, въ нивата Алийца. Събраха се около 300 души селени. Всѣки любопитствуваше да чуе присѫдата за синура; всѣки да знае, до где ще бѫде селскиятъ синуръ. Ние бѣхме предварително убедени, че и тоя пѫть селенитѣ не ще могатъ да се помирятъ и споразумѣятъ. Още презъ деня бѣхъ разпоредилъ четницитѣ да изкаратъ оловото на 3 куршума, като запушатъ барута въ гилзитѣ съ цигареви книжки. И после наредихъ да напълнятъ пушкитѣ си съ по четири патрона, четвъртиятъ отъ които да бѫде боевъ патронъ. Отъ дветѣ села бѣха докарали на коне двама старци та тѣ като най-стари отъ селата да посочатъ най-точно, где е минавалъ селскиятъ синуръ. Когато всичкитѣ селени се събраха, азъ се обърнахъ къмъ двамата старци съ думитѣ: „Богъ ви душа, кажете право, какъ го знаете синура!” Единиятъ отъ старцитѣ започна: „Ние, господине, синура го знаемъ така: нашиятъ синуръ е до мѣстностьта Кобле. Още като бѣхъ 15 годишно дете, отидохме единъ день за кюмюръ и дѣдо взе една лопата кюмюръ, закопа го и се обърна та ми рече: кюмюрътъ е тукъ, да го знаешъ имаме умирачка”. А мѣстото, презъ което споредъ старика минавалъ синурътъ, бѣше въ срѣдата на самото село Слѣпче! Пожелахъ да се яви старецътъ отъ с. Слѣпче. Доведоха го при менъ и той започна: „Азъ, господине, съмъ съ една нога въ гробъ”. Като чуха това селенитѣ, що бѣха дошли отъ с. Слѣпче, започнаха да викатъ: „Крепи се, бре Тале, стори себапъ на нашитѣ деца!” А старецътъ продължи: „Господине, самото село Лѣсково бѣше наши ливади, ама дойдоха гюпци съ катуни, чадъри и започнаха да пасатъ конетѣ. Колибитѣ отъ днесъ-утре станаха цѣло село. А нашето село бѣше малко, но си-

 

 

101

 

нурътъ ни бѣше голѣмъ, голѣмъ. Започнаха нашитѣ гюпки да се женятъ за тѣхъ и така ни взеха синура”. Двамата старци бѣха възседнали на коне, крепени отъ цѣла група селени, до 7 души. Единъ държи коня за опашката, други двама за оглавника и пр. Следъ като изслушахъ и втория старецъ, убедихъ се вече, че тѣзи хора нѣма да се помирятъ и се обърнахъ къмъ тѣхъ съ думитѣ: „Видѣло се, че васъ ви е взела катарата, вие нѣма да бѫдете народъ, ами да се види смѣтката еднъжъ за всѣкога. Другари, изкомандувахъ азъ на моитѣ 13 души четници, огънь бий на месо!” Още при първия залпъ, като чели човѣкъ не остана; старцитѣ удариха шпоритѣ на своитѣ коне и не се видѣха. Изстреляхме още по два празни патрона и третия пустнахме надъ главитѣ, за да имъ префучи. Спрѣхме и започнахме да слушаме шумолението на гората. Всички се прибиратъ по кѫщитѣ си и всѣки мисли, че само той се е спасилъ. И започватъ да разправятъ, че слѣпчани ги изтепаха, „всички мартинки въ гръди имъ ги хвърлиха”. На другия день цѣлата гора бѣше посѣта съ кърпи, ресачки, опинци, като че ли кози сѫ пасли. Започватъ да се търсятъ, кой е убитъ, кой не. Преброяватъ се и намиратъ, че всички сѫ на лице. Сѫщото правятъ и въ другото село и започватъ да разправитъ: „Море, сполай му на Св. Йоана, защото направи куршумитѣ като вода. Нали видѣхте, братя, че на лѣгковци право въ гръди стреляха”. И така селенитѣ отъ селата Слѣпче и Лѣсково си познаха синура, какъвто е билъ въ сѫщность, и си заживѣха въ миръ. Следъ тоя случай престанаха караницитѣ за синури; навсѣкѫде ставаше всичко по споразумение.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]